1.1.Същност на философията е свободата

Съществуват безкрайно много книги, учебници и помагала, които задълбочено обясняват “проблемите на философията”, нейните идеи, теории, разбирания. Те ни разказват за това какво се мисли по даден въпрос – и какво се е мислело векове преди нас. Поставяйки своите въпроси, тази философска книжнина дава добре промислени отговори, които остава само да се “научат” и да се знаят. Смята се, че ако човек се запознае с готовите отговори, то това вече ще го провокира към търсенето на своя, лично премисления и удовлетворителния за “за мен самия” отговор. Но начина, по който се разговаря “за философията” – превърната в “предмет” на познанието! – поражда твърде много съмнения относно това дали ще се отиде по-далеч от най-обикновената дилетантска информираност.

Защото философията не е и не може да бъде прост“учебен предмет” или наука, даваща ни само знания за това или онова, които, като се знаят, значи един вид си “влязъл” в нейните пространства. Има много хора, които “поназнайват” по нещичко "за философията", което обаче не ги прави философи или философски мислещи хора, а само ги кара да се самозаблуждават какво точно и всъщност са. Да си “информиран” за философията е почти нищо, възможно е дори тъкмо твоята информираност да е станала стена между теб и самата философия. Или дори да е причината за нагазването в непроходимото тресавище на голата ерудиция, от което излизане няма.

Не бива хората да привикват да разговарят с без-раз-личност “за философията” (която да е “нещо” извън нас, а и ние да сме над него!), не може да се забравя, че “философското” всъщност не е друго, а тъкмо човешкото, истински значимото за човека. За самите себе си не бива да разговаряме като за нещо извън нас стоящо, което просто с “протягане на ръка” може да се вземе и “присвои”; но “строго научната” форма на знанието неумолимо води до точно това. Ако се научим само – “занимавайки” се по този външен начин с “философията, философското и… философите” – да поставяме извън нея най-вече себе си, то би било по-добре изобщо да не се бяхме захващали с този “излишен лукс” (нима науките, които учим и може да учим, са ни малко?!). Нали отдавна е известно, че ако се занимаваш по неподходящ начин с нещо, то по-добре би било изобщо да не си се докосвал до него; та нали все пак автомонтьорите, например, не се занимават с поправката на… часовници?! В крайна сметка по този начин “ученето” на философия води само до това, че продължава да расте числото на “разочарованите” от нея; а дали тези последните не трябва да са разочаровани по-скоро от себе си, а също и от своите неумели “наставници” “във философията”?

Оказва се, че учейки по този начин “философията в нейната “завършеност” и “окончателност”, като система на “истините, годни да служат” на всеки човек (все едно че философията не е друго, а… цех за евтина конфекция!), човек разбира само, че това “занимание” не е… “лъжица за всяка уста”, поради което завинаги остава отчужден от т.н. “философски занаят”. Ако философията се разглежда само като нещо “станало”, но не като ставащо, и то ето сега, то наистина това не си заслужава усилията, по-добре е човек да се захване с нещо друго. Същевременно подложеният на такава… “философска агресия” се пита с какво е заслужил подобни мъчения; затова той обикновено остава с убеждението, че не е загубил “кой знае какво”: та нали “философи” не всички могат да бъдат?! По-лошото обаче е това, че такъв човек никога няма да разбере какво наистина е загубил, от какво се е лишил. Впрочем, какво губим когато учим философията така, че завинаги оставаме с невисоко мнение за нея, когато си мислим, че “тя не ни засяга особено” и дори когато в края на краищата си позволяваме и да й се надсмиваме, смятайки, че “старата бъбрива дама” просто е прекалено претенциозна и затова наистина е смешна.

Просто сме пропилели шанса да разберем най-вече себе си, проспали сме възможността да отговорим по свой начин на ония въпроси, без вникването в които действително не може да се живее смислено. Впрочем, споменатите въпроси – изразявани в така учената и външно опознавана философия просто като “теории”, без които може да се живее, просто като излишен лукс – така или иначе си остават и чакат своето решение. Ако човек се самоотстрани от тях и си “запуши ушите”, то пак някога ще дойде денят, в който повече не може да се отстъпва или бяга. Защото рано или късно (но по-добре е, разбира се, по-рано!) човек с живота си ще постигне своята изстрадана лична философия, ще се добере до истините, без които животът му наистина не си струва усилието. Но тогава вече ще е заплатил даже и “лихвите” за пропуснатото… от “празнословието” на старата бъбрива дама. Жалко е човешките въпроси и питания на съществуването да бъдат “изнасяни” извън техния исконен дом – философията в истинския й смисъл; философското у самия човек не е друго, а тъкмо човешкото. (Но нима някой е разбрал това – или пък да го е усетил със сърцето си – когато просто учим онази школска философия?!)

Много хора, учещи философия в училище, в университета или другаде остават с погрешното впечатление, че “нейните” проблеми са им твърде далечни, докато всъщност тези проблеми не могат да не са им близки; та това са техни, лични и човешки проблеми! Автентичната философия и философията, към която се отнасяме по подобаващия начин, говори за нас самите, тя и нас иска да предразположи към разговор, към живо участие в нашата собствена участ. Нима – ако това последното бъде усетено, а след това и осъзнато – някой ще може след това да твърди, че философията не е всъщност най-близкото до човека, до нас самите?

Ето че “философският занаят” точно съвпада със “занаята” (майсторството, дори изкуството) да се живее човешки, и това не е “излишен лукс”, а всекидневна потребност, също и жизнена необходимост. Така погледнато, всеки ще разбере, че упражненията по философия могат да бъдат практическа “лаборатория” по добиване на личностност в най-дълбокия смисъл: умение за разбиране на себе си и живота, усъвършенстване в ползването на плодовете на свободата, изтънченост в проникновената отдаденост на истината, на така примамливата и посилна за човека мъдрост. Има практически умения, които може да ни даде само смислено живения живот, а ориентацията към този последния зависи най-вече от философията като най-древно, и същевременно модерно изкуство, помагащо ни да гледаме на живота си откъм неговата истина.

Всеки сам трябва да постигне своята лична философия, а това ще стане само когато е свикнал да я търси неуморно. “Правенето” на своята философия е най-отговорното дело на живота, което за човека е първа необходимост; “правейки” живота си по подобаващия за неговото велико тайнство начин, ние всъщност правим по подобаващ начин своята философия, философията, неотделима от живата, преданата на живота, личност. Ето защо “философстването” не е занимание само на “професионали”, на “странни субекти”, наричащи се “философи”, а е човешко дело, здраво свързано с отдадеността ни към живота, т.е. със степента на нашата лична ангажираност със самите себе си. Сега ясно ли е какво всъщност е загубил оня, който, разочарован от “философията” и от своите “наставници” си позволи да махне с ръка и да каже: “Не искам да философствам, не мога да понасям повече философията, мразя философите, мен философията и тези работи не ме засягат!”? Срещали ли сте такива хора – които непрекъснато казват, че искат просто да живеят живота си “без философия”! – или те са толкова много, че други почти не остават? А разбирате ли какъв би бил животът без “философия”, възможно ли е изобщо да съществува такъв живот?

У нас философия в истинския смисъл просто нямаше десетилетия наред, съвпадащи с времето, в което несвободата и комунизмът бяха узурпирали до такава степен живота, че го бяха превърнали в негово отрицание. Това, което тогава все пак съществуваше, беше толкова “нефилософско”, че завинаги прокуди от философията човешките същества, принудени тогава да по-насят подобно празнословие. Но другояче тогава не може да бъде: същност на философията е свободата – по същия начин, по който свободата е същност на живота за човека, по който свободата е извор на човешкото.

Но тъй като без свобода човекът не може да живее човешки, то без свобода и философия не може да има. Обичащите живота не могат да бъдат безразлични както спрямо свободата, така и спрямо философията като неин дом, “мястото”, в което свободата е чиста и автентична. Но ето че сега “имаме свобода”, но какво правим с нея щом като и философията на мнозина се вижда “излишен лукс”?

(Следва)

Познанието на себе си: как да управлявам "крилатата колесница" на своята душа?

Съвсем не е случайно традиционното осъществяване на Аз-а и самосъзнанието – или поне приемането, че самосъзнанието олицетворява Аз-а, явявайки се негов фокус или ядро. За да реализира себе си като Аз, като направляващ и хармонизиращ център на душата, Аз-ът се опира най-вече на ресурса на само-съзнанието. На ниво Аз чрез самосъзнанието отделните душевни сили се проявяват като познати и осъзнавани, а не като слепи и смътни влечения, желания, копнежи, импулси и пр.

Да зная, да съ-знавам какво искат и каква е силата на моите душевни способности означава да си осигуря възможността за контрол и власт над тях – в противен случай не Аз, а те ме владеят. Не-съзнаването означава, че някаква душевна сила подмолно контролира Аз-а, а той не знае това и следователно непълноценно изпълнява функцията си на Аз. Следователно Аз-ът съзнава и владее само една част от душата, а друга нейна част е започнала – поради несъзнаването й от Аз-а – да придобива самостоятелно значение и сила извън системата на този Аз, т.е. започнал е да се образува втори център на душата, което в крайна сметка може да доведе до “разцепване” на Аз-а и на личността, а това е т.нар. шизофренно (или поне “шизофреногенно”) състояние. Тук не става дума за това, че безсъзнателното като такова (ТО) по самото си естество е извън системата на Аз-а. Бидейки изцяло несъзнавано, ТО е другият (освен съзнанието, ясната представа за свят) полюс на душата, а между тях е разположен нейният център, балансиращата инстанция, наречена Аз. Аз-ът в този смисъл е “мензура” или дори “цензура” (Фройд), която пропуска или спира въздействията, тръгнали от единия полюс на душата към другия и обратно. Единствено чрез осъзнаването, което ни дава информация що за въздействия са те, какво точно представляват и какво искат. Аз-ът като самосъзнание има възможността да решава кое да пропусне, кое да спре. Аз-ът се оказва нещо като “регулировчик” на кръстопът. Тази аналогия точно илюстрира ситуацията, в което се намира всеки Аз, а именно да регулира въздействията, идещи от двете страни и устремени към противоположната посока.

Един разстроен, “разцепен”, нефункциониращ добре Аз обърква движенията на “кръстопътя” – защото е загубил критерия и оценката какво може и какво не бива да преминава, а следователно пропуска каквото му “скимне” или както дойде, случайно, без разбиране и осъзнатост. Още по-лошо става тогава, когато от едната или другата му страна се е образувал някакъв “втори Аз”, който не е истинският, а вторично образование, имащо възможността и силата да упражнява контрол по друг начин в сравнение с обичайния за истинския Аз. Тогава хаосът и суматохата в душевните движения на такава разстроена, болна душа става пълен, настъпило е душевно заболяване, изгубена е – понякога безвъзвратно – балансиращата функция на нормално действащия Аз, съумяващ да се справя с противоречията, пречките, дисбалансите, прекомерно нарасналите претенции и сили от страна на някоя “част” на душата.

Съзнаващият ясно ситуацията в душата Аз (или Аз-ът с развито самосъзнание, което притежава силата да регулира стройно и ефикасно движенията на душата и да внася ред в нейната динамика), осъществява своята незаменима роля благодарение на съ-знаването. Такъв Аз съумява да се справя с “тъмните” и подмолни сили на душата, които се домогват незаслужено до властта над нея и над човека. Задълбочаването по-нататък в същността на самосъзнанието и Аз-а би ни отвело в полето на философията, а нас ни интересуват – в това изследване – само психологическите страни на тези феномени. Основното тук е, че Аз-ът “притежава” механизма на осъзнаването, явяващ се ресурс на неговото самосъзнание, чрез който осъществява себе си като център на душевния живот и властваща инстанция на душата. Осъзнаването на всяка от атакуващите Аз-а душевни сили, познаването и признаването й като налична и действаща, е предпоставка за съотнасянето, за съпоставянето им и в крайна сметка за балансирането и хармонизирането им.

Всяка проява на душата може да бъде осъзната, макар много често механизмът на осъзнаването й да е противоположен на нейната собствена природа, на нейното вътрешно естество. Например, чувствата представляват и въплъщават душевна тенденция, която по своята изявена субективна насоченост е диаметрално противоположна на съзнанието, на мисленето, на ума. Да бъде осъзнато едно чувство означава най-напред да бъде превърнато в “обект”, подлежащ на строгата и безпристрастна, дори хладна преценка на Аз-а, който търси и се интересува не от друго, а от това какво всъщност представлява и съдържа в себе си това чувство, т.е. иска да знае неговата същност, величина, интензивност и пр. Но това са все външни и елементарни характеристики на завладялата душата емоция. Те никога няма да изчерпят вътрешното й естество, за да могат да го заменят с потребния за целите на съзнанието модел или схема на чувство, който му е потребен за неговите цели. Вътрешното естество на чувствата се съпротивлява и не се поддава на такова външно “разглеждане” – тази е вечната основа на неразбирателството между тези велики душевни сили на човека. Но независимо от това, Аз-ът като самосъзнание е длъжен да наложи себе си, ако не иска да попадне под неумолимата власт на чувствата, на чувствителността.

В отговор на тази потребност Аз-ът разполага с още един ресурс, този път притежаващ възможности, които пряко се синхронизират с вътрешната природа на чувствата, и това е самочувствието. Самочувствието е важна способност на развития Аз – но то само допълва, никога не може да замени самосъзнанието. Това, което описаното по-горе “съзнание за чувство” дава на Аз-а, допълнено с предоставеното от самочувствието “чувство за чувството”, владеещо душата, е вече адекватната основа, която позволява на Аз-а да вземе необходимото решение и да прояви отношението, дължимо на съответното чувство. Такъв Аз, който се “вслушва” в поривите на своите душевни потенции и следователно не е едностранчив и едномерен, е развит и разумен Аз. Затова той успява безболезнено да преодолява конфликтите на душата, избягвайки гъвкаво опасността от задълбочаването и изострянето им. Той не оставя никоя своя душевна сила да страда, а тя страда тогава, когато е пренебрегната и незаслужено потисната, когато е “обидена” или пък – без вина “наказана”.

Опасността от задълбочаването на душевните конфликти става застрашителна – и тогава душевният мир е поставен под въпрос – ако даден Аз си позволява произвол спрямо своите душевни сили, а това означава да постъпва неадекватно спрямо тях, да игнорира някои за сметка на толерирането на други, да се произнася несправедливо, да е груб и ненужно строг към тях. Самият факт или наличието на такова неподобаващо отношение на Аз-а към неговите душевни прояви вече се явява душевна криза, която предвещава провал на самосъзнанието, на Аз-а и на личността – ако той не намери сили да преодолее кризата, да открие причините, неизбежно пораждащи я, ако допусне тази тенденция в дейността на Аз-а да стане устойчива, трайна, постоянна. Ако това последното стане, душата няма друг изход, освен да търси “спасение” в болестта, явяваща се последна възможност пред нея.

Така болестта се оказва “бягство” на душата от контрола на един несправедлив и неразбиращ Аз и косвено – наказание на Аз-а, който е длъжен да извлече от това поуки. Душевната криза следователно е симптом, а болестта е категорично доказателство за дълбоката вътрешна потребност от прераждане на този неадекватен Аз, т.е. за потребността от раждането на нов Аз. Болестта е опит на душата за самостоятелна трансформация на Аз-а и бунт на душевните сили срещу техния Аз, който не може или не иска да ги разбира. Душевното заболяване е дълбоко “разтърсване” на душевните пластове, подобно на земетресенията, които са неизбежни, когато в земните недра се е натрупало страшно напрежение и огромна енергия.

Както земетресенията, които понякога предизвикват взрив с огромна мощност и катастрофа, така и някои разтърсвания на душевните пластове са напълно опустошителни, а страданията на душата – неописуеми, страшни и представляващи истинска трагедия за живеещия, за живия, но мъчително страдащ човек, а също и за неговите близки. Лечението на такъв човек от разбиращ психотерапевт е помощ и подкрепа за неговата душа и за неговия разбит Аз. При него Аз-ът на болния намира опора в Аз-а на лечителя, за да намери сили от отломките да съгради нов, жизнеспособен, адекватен спрямо душата Аз.

Разбира се, тук описваме екстремна и рядко срещаща се в живота ситуация, което ни позволява да откроим същината на душевните аномалии и болести. Обикновено човекът с душевни проблеми търси помощ на по-ранни стадии на заболяването, когато възможностите за лечение са значително по-големи – и тогава постъпва разумно. Същевременно много хора самостоятелно успяват да намерят нужния баланс в душата си и да възстановят душевния мир, да преодолеят кризата и да не допуснат разрастването й до застрашителни размери. Опирайки се на заложените ресурси на тяхната душа и проявявайки гъвкавост, откритост, желание за промяна, включително и на живота си, такива хора намират изход – въпреки че в много случаи това се оказва невъзможно без специализираната помощ на психолога, психотерапевта или психоаналитика.

Важното е хората да успеят да преодолеят, кой знае защо, съществуващите предразсъдъци, водещи до нерешителността да прекрачиш прага и дори да потърсиш кабинета на психотерапевта, чиято мисия е единствено да помага там, където човек сам не може да се справи. Същите хора, изпитващи неудобство, срам и страх да споделят с психолога или психоаналитика своите душевни проблеми или кризи, с охота и без смущение говорят за своите соматични (телесни) неразположения и болести – и без неудобство се тълпят пред вратите на лекарите в болниците, търсейки изцеление.
8.Оказва се, че като че ли телесният недъг или заболяването на някой телесен орган е някак си “по-престижно” от заболяването на душата – което, веднъж появило се, довежда до цялостно разстройство на жизнените функции на целия организъм и до изчерпване на жизнената му сила. Съществува предубеждението, че от заболяване на черва, бъбреци, бял и черен дроб неизбежно се умира (и то си има своите основания!) – но от болна душа... не се мре и затова такава болка “не за умиране” се крие и понася безкрайно.

Този предразсъдък, дължащ се на основно неразбиране на душевния живот, може да се опровергае така: от болест на душата не се мре, само се “живее”, но се живее така, че все едно си закопан жив в гроба. Може да звучи жестоко, но истината е такава и нека всеки избира кое е за предпочитане лично за него –ако е изправен пред такъв избор. Впрочем, няма такъв човек – или рядко се среща – който при телесна болка не оставя всичко и не тръгва право при лекаря, следователно няма опасност някой да се остави заради такава болка да умре “без помощта на лекар”. Но, уви, мнозина са ония, които се оставят да живеят с душевното си състояние, кризи и болести така, че все едно са живи закопани и даже с поглед, търсещ в гроба избавление от страшните неволи на душата. Наистина “от душа не се мре”, защото по начало душата е нетленна същност, смърт за душата не съществува, тук и смъртта не е спасение. Ако душата ни е безсмъртна, то нима не трябва най-напред за нея да се погрижим?!

“Завършвайки” иначе безкрайната по своите смислови и жизнени значения тема за Аз-а и самосъзнанието, надявам се казаното да е поне ориентир, позволяващ на всеки, изучаващ себе си, да свърши самостоятелно най-съществената работа: да достигне до разбиране на самия себе си, до оня адекватен спрямо своята душа Аз, до разумния Аз, който уверено държи юздите на “крилата колесница” с впрегнати в нея буйни, диво и бясно препускащи коне, на която древните много мъдро са уподобявали човешката душа. Ясно е какво може да сполети водача на такава колесница, който е изпуснал конете на техния вихрен устрем и на тяхната необуздана воля, или пък – и това е възможно – му се е скъсала някоя юзда! Конете са душевните сили, колесницата е душата, а водачът е нейният Аз, самосъзнанието с цялата му свита.

Уменията, техниката на управлението на тези коне не може да се научи отникъде и не може да се преподава. Всеки от нас “разполага” със своите си “коне”, с техния особен “нрав” и сам управлява – както може – “колесницата” си. Тук всеки е предоставен на самия себе си и единствено ясното разбиране на естеството на Аз-а може да му помогне да сложи ред и да внесе мир в душата си.

Всеки човек всекидневно и безсъзнателно, а много често и по неволя, се изживява като психолог, изучаващ своята душа и своя Аз. Понякога хората успяват и се справят – обаче с цената на много лутания, кризи и често с непрекъснати проблеми. Познанието на собствения Аз спестява подобно разпиляване на душевна енергия, която, ако е налице разбирането, би могла да се насочи за значително по-полезни цели...

(Текстът е от книгата ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА: ПСИХОЛОГИЯ)

Философия на индивидуализма: пътят към човешката свобода

Преди хиляди години първобитният човек открил как да запали огън. Сигурно са го изгорили на кладата, с която е подарил светлина на своите братя. Обявили го за злодей, сключил сделка с демон, от който човечеството изпитвало смъртен страх. Но оттогава хората имали огън, с който се топлели, приготвяли си храна и осветявали пещерите си. Той им оставил дар, чиято стойност те не били в състояние да оценят. Той разсеял мрака на земята. Векове по-късно първобитният човек открил колелото. Вероятно е бил разпънат на същото онова колело, което подарил на братята си. Обявили го за престъпник, позволил си да навлезе в забранена територия. Но оттогава хората можели да преминават всеки хоризонт. Оставил им дар, който те не оценявали, но той им отворил пътищата на света.

Този човек, непокорният, откривателят, е в началото на всяка легенда, разказваща за ранната история на човечеството. Прометей бил окован на скала и разкъсван от хищни птици, защото откраднал огъня от боговете. Адам бил обречен на мъки, защото опитал плода от дървото на познанието. Легендите са много. Някъде в дълбините на паметта си човечеството съхранява спомена, че славата му се заражда от самотния човек, платил за своята смелост.

През вековете винаги е имало хора, които тръгвали първи по нови пътища, въоръжени единствено със своето въображение. Те имали различни цели, но си приличали по едно: правели първата стъпка по нов път, разчитали само на въображението си и предизвиквали омраза. Великите творци – мислители, художници, учени, изобретатели – се изправяли самотни срещу своите съвременници. Всяка велика нова мисъл е срещала съпротива. Всяко ново велико изобретение е било заклеймявано. Първият двигател бил смятан за безумие. Самолетът бил обявен за невъзможен. Механичният тъкачен стан бил обявен за зло. Анестезията била обявена за грях. Но хората с въображение продължавали напред. Борели се, страдали и плащали. Но побеждавали.

Никой творец не е вдъхновяван от желание да служи на своите братя, защото братята му отхвърлят дара, поднесен им от него, и този дар унищожава мудната рутина на техния живот. Единственият му мотив е неговата истина. Собствената му истина и собствените му усилия да я постигне по свой начин. Симфонията, книгата, двигателят, философията, самолетът или сградата – това е целта му, това е неговият живот. А не онези, които слушат, четат, летят, използват или обитават неговото творение. Творението, а не неговите потребители. Творението, а не ползите, които другите извличат от него. Творението, което е израз на неговата истина. За него тази истина стои над всички неща и против всички хора.

Той черпи въображението, силата и смелостта си от своя дух. Но духът на човека, това е самият той. Целостта му, неговата съвест. Способността да мисли и да чувства, да преценява и да действа са функции на егото.

Творците не са самоотвержени. Това е тайната на тяхната сила – че задоволява егото, мотивира се от егото, поражда се от егото. То е първоизточник, извор на енергия, жизнена сила, движещ порив. Творецът не служи на нищо и на никого. Той живее за себе си.

И само ако живее за себе си, той е в състояние да постигне онова, което прославя човечеството. Такава е същността на големите постижения.

Човекът може да оцелее само чрез разума си. Той се явява на бял свят невъоръжен. Разумът е единственото му оръжие. Животните си осигуряват храна със сила. Човекът няма нокти, бивни, рога, няма груба мускулна сила. Той трябва да засее храната си или да си я набави с лов. За да засее, има нужда от мисловен процес. За да ловува, има нужда от оръжия, а за да изкове оръжията – от мисловен процес. От най-всекидневните неща до най-висшата религиозна абстракция, от колелото до небостъргача, всичко, което сме ние, всичко, което притежаваме, произтича от едно единствено качество на човека – функцията на мислещия разум.

Но разумът е присъщ на индивида. Няма такова нещо като колективен ум. Няма такова нещо като колективна мисъл. Съгласието, постигнато от група хора, е само компромис или средно аритметично от много индивидуални мисли. То е вторично следствие. Първостепенното действие – мисловният процес – се извършва от отделния човек. Можем да разделим храната между много хора. Но не можем да я смелим с колективен стомах. Никой не може да използва дробовете си, за да диша вместо друг човек. Никой не може да използва мозъка си, за да мисли вместо друг човек. Всички функции на тялото и духа са лични. Те не могат да бъдат споделяни или прехвърляни на друг.

Ние наследяваме продуктите от мисленето на други хора. Наследили сме колелото. Правим каруца. Каруцата се превръща в автомобил. Автомобилът става самолет. Но през целия този процес онова, което получаваме от другите, е само краен продукт от тяхното мислене. Движещата сила е способността да се твори. Тя поема този продукт като суровина, използва го и поражда следващата стъпка. Способността да се твори не може да се преотстъпва или отнема, да се споделя или дава назаем. Тя принадлежи на отделни, индивидуални хора. Сътвореното от нея принадлежи на твореца. Хората се учат един от друг. Но ученето е само размяна на суровина. Никой не може да даде на друг способността да мисли. А тази способност е единствено ни средство за оцеляване.

Човек не получава на земята нищо наготово. Всичко, от което се нуждае, трябва да бъде произведено. И тук човек се изправя пред същностната алтернатива: той може да оцелее по един от двата начина – или чрез самостоятелна дейност на своя разум, или като паразит, захранван от умовете на другите. Творецът е създател. Паразитът е крадец. Творецът се изправя сам срещу природата. Паразитът се изправя срещу природата чрез посредник.

Творецът се стреми да властва над природата. Паразитът се стреми да властва над хората.

Творецът живее заради своята работа. Той няма нужда от други хора. Неговата първостепенна цел е вътре в самия него. Паразитът живее живот втора употреба. Той има нужда от другите. Другите се превръщат в негов първостепенен мотив.

Творецът има нужда на първо място от независимост. Мислещият разум не може да работи под никаква форма на принуда. Той не може да бъде обуздаван, жертван или подчиняван на каквито и да е съображения. Той изисква пълна независимост на действието и мотива. За твореца всички отношения с хора са второстепенни.

Посредственият човек има нужда на първо място да си осигури връзки с хората, които да го хранят. За него отношенията с хората имат първостепенно значение. Той твърди, че човекът съществува, за да служи на другите. Той проповядва алтруизъм.

Алтруизмът е доктрина, която изисква човек да живее за другите и да поставя другите над себе си.

Никой не може да живее за другите. Човек не може да споделя нито духа, нито тялото си. Но посредственият човек използва алтруизма като оръжие за експлоатация и преобръща фундамента на нравствените принципи. На хората са натрапвани всевъзможни правила за унищожаване на твореца. Натрапва им се, че зависимостта е добродетел.

Човекът, който се опитва да живее за другите, е зависим. Той е паразит поради своя мотив и превръща в паразити онези, на които служи. Това взаимоотношение не поражда нищо друго освен взаимна поквара. То е невъзможно по същността си. Най-близкото до него състояние в реалността – човекът, който живее, за да служи на другите, е робът. И след като физическото робство е отблъскващо, мигар подчинението на духа не е още по-отблъскващо? Завладеният роб има остатък от чест. Той има заслугата, че е оказвал съпротива и че смята положението си за унизително. Но човекът, който се заробва доброволно в името на любовта, е най-низката от всички твари. Той принизява човешкото достойнство и представата за любовта. Но точно това е същността на алтруизма.

На хората се натрапва, че най-висшата добродетел е не да създават, а да дават. Но човек не може да даде нещо, което не е създадено. Сътворяването предхожда разпределянето – иначе няма да има нищо за разпределяне. Необходимостта от твореца предхожда нуждата от облагодетелствания човек. Но на нас ни се натрапва, че трябва да се възхищаваме от посредствения човек, раздаващ блага, които не е произвел, и да го поставяме над човека, който е създал благата. Възхваляваме проявите на благотворителност. И свиваме рамене, когато някой е създал нещо.

На хората се натрапва, че първата им грижа е да облекчат страданието на другите. Но страданието е болест. Ако човек се натъкне на него, той се опитва да даде лек и помощ. Ако го въздигнем в най-висша проява на добродетел, ще превърнем страданието в най-важната част от живота. Тогава човек ще иска другите да страдат, за да бъде добродетелен. Такава е същността на алтруизма. Творецът не се интересува от болестта, а от живота. И все пак постиженията на творците премахват болест след болест, и в тялото, и в духа на човека, и лекуват страданията много повече, отколкото може да си представи алтруистът.

На хората се натрапва, че е добродетелно да се съгласяват с другите. Но творецът е човек, който не се съгласява. На хората се натрапва, че е добродетелно да плуват по течението. Но творецът е човек, който плува срещу течението. На хората се натрапва, че е добродетелно да са заедно. Но творецът е човек, който действа сам.

На хората се натрапва, че егото е синоним на зло, а себеотрицанието е идеал за добродетел. Но творецът е егоист в абсолютния смисъл, а самоотверженият човек не мисли, не чувства, не преценява и не действа. Това са функции на егото.

Тук преобръщането на фундамента е най-убийствено. Въпросът се изопачава и човек остава без алтернатива и без свобода. Предлагат му се две понятия като полюси на доброто и злото: алтруизъм и егоизъм. Смята се, че егоизмът е да жертваш другите заради себе си. А алтруизмът – да жертваш себе си заради другите. Това обвързва неумолимо човека с другите хора и не му оставя нищо, освен да си избере болка: или собствената си болка, която понася заради другите, или болката, която налага на другите заради себе си. И щом към всичко това се добави, че човекът трябва да изпита радост в саможертвата, капанът се затваря. Човекът е заставен да приеме мазохизма за свой идеал, под заплахата, че садизмът е единствената му алтернатива. Това е най-голямата измама, натрапена на човечеството.

Това е средството, чрез което зависимостта и страданието са увековечени като основни принципи на живота.

Изборът не е между саможертва или господство. Изборът е между независимост и зависимост. Между принципите на твореца и принципите на посредствения човек. Това е основният въпрос. Той почива върху алтернативата на живота и смъртта. Принципите на твореца се опират върху нуждите на мислещия разум, позволяващ на човека да оцелява. Принципите на посредствения човек се градят върху нуждите на разум, неспособен да оцелява. Всичко, произтичащо от независимото его на човека, е добро. Всичко, което произлиза от зависимостта на човека от други хора, е зло.

Егоистът в абсолютния смисъл не е човек, който жертва другите. Той е човек, който стои над необходимостта да използва другите по какъвто и да е начин. Той не функционира чрез тях. Не е обвързан с тях за важни неща. Не зависи от тях нито в избора на цел и мотив, нито в мисленето си, нито в желанията си, нито в източника на своята енергия. Той не съществува заради друг човек и не иска никой друг човек да съществува заради него. Това е единствената възможна форма на братство и взаимно уважение между хората.

Има различни степени на способност, но основният принцип е един и същ: степента на независимост, инициатива и лична привързаност към работата определя таланта на човека и неговата стойност. Независимостта е единствената мяра за добродетел и стойност. Важното е какъв е човекът и как се развива, а не какво е направил или не е направил за другите. Няма заместител на личното достойнство. Няма друг стандарт за лично достойнство освен независимостта.

В нормалните отношения никой не се жертва заради друг. Архитектът има нужда от клиенти, но не нагажда работата си към техните желания. Те имат нужда от него, но не си строят къща, само за да му я поръчат. Хората правят размяна на труда си по свободно, взаимно съгласие и във взаимна изгода, когато личните им интереси съвпадат и двете страни желаят размяната. Ако не желаят, не са длъжни да сключват сделка. Търсят други възможности. Това е единствената възможна форма на отношения между равни. Останалото са отношения между роб и господар, между жертва и екзекутор.

Не може да се върши работа колективно, по решение на мнозинството. Творческата работа може да бъде ръководена само от индивидуална мисъл. Архитектът има нужда от много хора, за да издигне сградата. Но той не ги кара да гласуват за неговия проект. Те работят заедно по силата на свободно съгласие и всеки е свободен, когато изпълнява функцията си. Архитектът използва стомана, стъкло и бетон, произведени от други хора. Но материалите са само стомана, стъкло и бетон, докато той се докосне до тях. Онова, което той съгради с тях, е негов индивидуален продукт и индивидуална собственост. Това е единствената схема на равноправно сътрудничество между хора.

Право номер едно в света е правото на егото. Първото задължение на човека е задължението към самия себе си. Негов нравствен закон е никога да не поставя първостепенната си цел в зависимост от други хора. Негово морално задължение е да прави онова, което желае, стига желанието му да не зависи главно от други хора. Това включва целия обхват на творческите способности, мисленето и работата. Но то не се отнася за сферата, в която действат гангстерът, алтруистът и диктаторът.

Човек мисли и работи сам. Човек не може да граби, експлоатира или да управлява сам. Грабежът, експлоатацията и властта предполагат жертви. Изискват зависимост. Те са поле за изява на посредствените хора.

Онези, които властват над хора, не са егоисти. Те не създават нищо. Съществуват изцяло чрез други хора. Тяхната цел са поданиците им, целта им е да заробват. Зависими са като просяка, социалния работник и бандита. Формата на зависимост е без значение.

Но на хората се натрапва, че посредствените личности – тирани, императори, диктатори – са типични егоисти. Целта на тази измама е да се унищожи егото, да бъдат унищожени творците. Или да бъдат поробени. Което е същото.

От самото начало на историята двамата противници се изправили един срещу друг: творецът и посредственият човек. Щом първобитният творец изобретил колелото, първобитният посредствен човек реагирал, като изобретил алтруизма.

Творецът – отричан, отхвърлян, преследван и експлоатиран – не се отказвал, продължавал напред и отдавал енергията си за развитието на цялото човечество. Посредственият човек само пречел на този процес. Този двубой има още едно име: индивидът срещу колектива.

„Общото благо” на колектива – раса, класа или държава – е претекст и оправдание на всяка тирания, налагана над хората. Големите зверства в историята са извършени в името на алтруистичен мотив. Има ли поне една проява на егоизъм, сравнима с кланетата, на които са се отдавали последователите на алтруизма? Дали това се дължи на човешко лицемерие или на естеството на принципа? Най-страховитите сатрапи са най-искрени. Те са вярвали в съвършеното общество, постигнато с гилотина и наказателен взвод. Никой не поставял под съмнение правото им да убиват, защото убивали с алтруистична цел. Приемало се, че човек трябва да бъде пожертван за други хора. Действащите лица се сменят, но действието на трагедията се повтаря. Човеколюбецът започва с декларации за обич към хората и завършва с море от кръв. Това ще продължава по същия начин, докато хората вярват, че дадено действие е добро, ако е самоотвержено. Това развързва ръцете на алтруиста и заставя жертвите му да търпят. Водачите на колективистичните движения не искат нищо за себе си. Но виждате какви са резултатите.

Единственото добро, което хората могат да сторят един на друг, единствената формулировка на нормални отношения между тях е: долу ръцете!

Вижте какви са резултатите в общество, градено върху принципа на индивидуализма. Така е в нашата страна. Най-прекрасната страна в човешката история. Страна с най-велики постижения, най-голямо благоденствие, най-голяма свобода. Нашата страна не е градена върху служене на другите, върху жертване, себеотрицание или каквато и да било рецепта на алтруизма. Тя е градена върху правото на човека да се стреми към щастие. Към собственото си щастие. Не към чуждото. Това е личен, частен, егоистичен мотив. Вижте резултатите. Попитайте собствената си съвест.

Конфликтът е отдавнашен. Хората стигали близо до истината, но всеки път тя била унищожавана и цивилизациите рухвали една след друга. Цивилизацията е напредък към общество с неприкосновен личен живот. Дивакът прекарва целия си живот заедно със себеподобните и съществуването му се подчинява на законите на племето. Цивилизацията е процес на освобождаване на човека от другите хора.

Днес, в нашата епоха колективизмът, принципът на посредствения човек, на човека втора категория, на древния звяр, се развихри и вилнее с пълна сила. Той принизява хората до небивало интелектуално падение. Тласка ги към невиждани жестокости. Трови умовете на всички. Той погълна по-голямата част от Европа. Сега се опитва да погълне и нашата страна.

Аз съм архитект. Знам какво предстои, познавайки принципа, на който се гради колективизмът. В такъв свят аз не бих могъл да живея.

Сега вече знаете защо взривих Кортланд.

Аз проектирах Кортланд. Аз ви го дадох. Аз го унищожих.

Унищожих го, защото не аз бях причината той да се появи на бял свят. Той беше двойно изчадие. И по форма, и по предназначение. Длъжен бях да унищожа и двете. Формата бе осакатена от двама посредствени хора, позволили си да подобряват нещо, което не бяха създали, и което не са в състояние да създадат. Позволиха им да го сторят заради общоприетото убеждение, че алтруистичното предназначение на сградата е по-важно от всичко друго, и че аз нямам право да възразя.

Приех да проектирам Кортланд, за да бъде построен по моя проект. Не съм имал никакъв друг мотив. Това бе цената, която определих за работата си. Тя не ми бе изплатена.

Не обвинявам Питър Кийтинг. Той е безсилен. Сключил е договор със своите работодатели. Договорът не бе изпълнен. Обещали са му, че сградата ще бъде построена по проекта. Обещанието бе нарушено. Днес обичта на човека към неприкосновеността на онова, което е създал, и правото му да я съхрани, се смятат за нещо неясно, нематериално и несъществено. Нали чухте, че го каза самият прокурор. Защо сградата беше обезобразена? Без никаква причина. Такива деяния са мотивирани единствено от суетата на някакви посредствени хора, които смятат, че имат право да посягат над всяка чужда собственост, независимо дали е духовна или материална. Кой им позволи да го сторят? Нито една конкретна личност измежду десетките овластени по този проект. Те не даваха пет пари, нито позволиха, нито попречиха. Никой не носи отговорност. Няма на кого да се потърси сметка. Такава е същността на всяко колективно действие.

На мен не ми бе изплатена цената, която определих. Но собствениците на Кортланд получиха от мен онова, което бяха поискали. Искаха проект за възможно най-евтин строеж на жилищна сграда. Не се намери никой друг, който да изпълни изискванията им. Но аз ги изпълних. Те се възползваха от моята работа и ме накараха да им я подаря. Но аз не съм алтруист. Не правя такива подаръци.

Твърди се, че съм разрушил дома на онеправдани хора. Но се забравя, че ако не бях аз, тези хора нямаше да имат този конкретен дом. Онези, които се грижат за бедните, бяха принудени да се обърнат мен – към човек, който никога не се е грижил за бедните - за да им помогнат. Смята се, че бедността на бъдещите наематели им дава право над моята работа. Че нуждата им дава право на посегателство върху моя живот. Че е мой дълг да дарявам всичко, което ми поискат. Това е кредото на посредствения човек, който сега поглъща света.

Дойдох тук, за да заявя, че не признавам на никого правото да посяга дори над минута от моя живот. Над най-малка частица от моята енергия. Над което и да било мое постижение. Няма значение кои биха претендирали за такова право, колко са на брой или в колко голяма нужда са изпаднали.

Исках да дойда тук и да заявя, че съм човек, който не живее заради другите.

Това трябваше да бъде казано. Светът загива в самопожертвувателна оргия.

Исках да дойда тук и да кажа, че целостта на сътвореното от човека е по-важна от което и да е благотворително начинание. Онези от вас, които не го разбират, са хората, които унищожават света.

Исках да дойда тук и да ви изложа моите условия. Нямам желание да живея при каквито и да било други условия.

Не признавам никакви задължения към хората, с изключение на едно: да зачитам свободата им и да нямам нищо общо с общество от роби. На моята страна съм готов да дам десетте години, които ще прекарам в затвора, ако моята страна вече не съществува. Ще ги прекарам, спомняйки си с благодарност за онова, което беше моята страна. Ще проявя верността си към нея, отказвайки да живея или да работя за онова, което е заело мястото й.

Така проявявам лоялността си към всеки творец, обречен на страдания от силата, овластена за Кортланд, който аз взривих. Към всеки мъчителен час на самота, отхвърляне, безсилие и произвол, който е творецът е заставен да прахоса, и към битките, които е спечелил. Към всеки творец, чието име се знае, но и към всеки творец, който е живял, борил се е и е загинал непризнат, преди да постигне целта си. Към всеки творец, унищожен физически или духовно. Към Хенри Камерън. Към Стивън Малъри. Към мъжа, който не иска да споменавам името му, но седи в тази зала и знае, че говоря за него”.

---------------

“Изворът” е първият световно известен роман на руската еврейка Алиса Розунбаум (1905 – 1982), дъщеря на петербургски аптекар, която емигрира през 1925 година от Съветска Русия, за да се превърне според милиони американци в най-влиятелния мислител на миналия век. Още с публикуването си романът привлича световния интерес и одобрение както с оригиналната си литературна визия - съчетание на философски роман с романтична любовна интрига, така и с новата философия, въплътена в сюжета и образите на главните герои – философията на обективизма.

“Изворът” е история за безкомпромисната битка срещу статуквото, водена от архитект Хауърд Рoурк, чиято почтеност е непоклатима като гранит, и за експлозивната му любов към Доминик Франкон, изискана красива жена, страстно влюбена в Рoурк, но омъжена за най-големия му враг.

“Изворът” е роман за архитектура, морал и почтеност. Той описва как фанатично едно разярено, вкопчено в статуквото общество, може да отрича великия творец. Основната идея на романа: посредствената маса се опитва да смачка надарения индивид, но колкото по-голям е натискът върху него, толкова по-високо той вдига глава.

“Изворът” е роман за човека – какъвто може и трябва да бъде, и за живота – какъвто може и трябва да бъде.

Чрез своя герой Айн Ранд противопоставя индивидуализма на колективизма, собственото Аз на безличието. Така тя лансира една от най-предизвикателните идеи в художествената литература – човешкото его е изворът на човешкия прогрес.

(Горният откъс е Част 4 - Хауърд Роурк, Глава 18, Препечатана от ТУК; заглавието но това представяне е мое, А.Г.)

Мъжката самота, или какво се случи по пътя през прехода

Една статия на Румен ЛЕОНИДОВ*

След като рухна Берлинската стена на язовира на тоталитаризма, цяла Източна Европа бе потопена в придошлите околоплодни води на демокрацията. Наводнението се прие като знамение, с възторг и опиянение от озона, посланик на благодатния дъжд. Най-отгоре, върху водните площи на разплисканата надежда, крачеше като един нововъзкръснал Христос близкото Бъдеще. И повечето от нас, нормалните мъже, поискахме да го последваме. И всеки потъваше според Вярата си, поради което много бързо, на спринт, превзехме първите сто исторически метра водовървеж.

Западът ни аплодираше, Изтокът се тресеше в гърчове, ние дишахме наркотика на свободата и живеехме на площада. Ние, младите мъже, бяхме енергията на доброто и се почувствахме важни, значими, уверени, можещи, непоколебими и безусловни. Точно както се е чувствало мулето, върху което е бил възкачен Христос при влизането му в Йерусалим – то си е мислило, че наизлезлите люде с палмови клонки приветстват него, а не онзи върху гърба му.

Ние бяхме мулетата на контрабандната демокрация. Комунистите изнасяха революции, капиталистите внасяха демокрации. Затова върху гърбовете ни на мулета се бе възкачила Лъжата.

Тя се усмихваше с истинска усмивка. По-късно тази усмивка замяза на усмивчицата на Джокондата – на парализирана свобода, парализирана от своята недостатъчност, от самодостатъчната си недостатъчност. И от принципна безпомощност.

Когато умирени от Чудото стъпихме за отдих на дъното, бяхме мигом удавени в мощното обратно течение на тинята, тинята на най-масовата култура, която много скоро ни превърна от създатели и съучастници на Историята в консуматори и клиенти на глобалната пазарна икономика. Тинята на бездуховното, на нискочелото, на материализма, без да е по Маркс, завлече ни калният поток от масови хора, които на раменете си носят телевизори и някой друг мисли вместо тях.

И най-пряката мисъл на този тип човече, подобно на средния западен простак, минава през отсечката между лакомата уста и алчното дебело черво.

Западът ни остави в ръцете на родните бандити, които заедно с елитните номенклатурчици, си легнаха комунисти и се събудиха капиталисти. И изведнъж се оказахме отново роби на довчерашните си идейни господари – този път икономически, а не политически. От които вече зависеше дали ще ни дадат работа, хляб и вино за преживеем. Да оцелеем. Да си отгледаме децата и да си изпратим достойно родителите в гроба.

Започна масовата приватизация, в която масите бяха остригани до кожа, подведени, употребени и изоставени. Идеализацията на Запада рухна. Срина се светът около нас. Отблизо Айфеловата кула се оказа отвратителна. И изведнъж се оказахме съвършено голи, уязвими, невъоръжени, съвършено сами, излъгани, прекарани, изнасилени по време на оргията на Новото. Болката отминава, но срамът остава. Осъзнахме се като самотни самци, воини на позора, довели и възкачили чрез честно и откровено манипулирани избори Новия партньор на Стария свят.

Предстоеше ни незнайно какво. Нарекоха го Преход. Преход през какво и към какво? Преход откъде за къде? Завръщане към Пътя чрез безпътица? И вместо към Храма поехме по пътя за Европа. Сякаш се намираме в Азия. И трябва отново да извървим маршрута на прадедите си, които с меч и лъкове са отвоювали тези земи.

Мъжът на Прехода нямаше меч, от мечтата му остана само разрухата. Хиляди умираха приживе – надеждите ни девалвираха, инфлацията стопи мозъците ни. Обещаната праведност, справедливост и човечност бяха набързо преоценени и предадени като старо желязо за претопяване. Стотици хиляди мъже се оказаха излишни като професия, като манталитет, като приспособимост, като липса на наглост, нахалство, безпардонност, като липса на грубиянщина и алчност. Мъжът на Прехода бе обезличен по сценарий, в който бе въведен. Самочувствието му бе сплескано, същността му на глава на семейството бе оскърбително засегната, чувството му за синовен дълг към родителите изместено от ужаса пред празните джобове.

Масовото стъписване напълни кръчмите. Стадното чувство ни затвори в опушените с евтини цигари овчарници. Други по цял ден гледаха вцепенено телевизия пред шише гроздова. Трети просто лежаха и се взираха в тавана на стаята си, с едно ухо залепено до телефона – дано някой звънне и му предложи някаква работа. Опасен е трудът на безработния – той създава изроди.

Според българската поговорка всяко чудо трае три дни – нашият Преход ни прегази за около 20 години. Лошо настроение, лошо храни, лошо храносмилане, лоши алкохоли, лоши цигари, но търпеливи и добри жени.

Мнозина мъже си отидоха без време – десетки мои приятели и колеги бяха отпратени в Отвъдното. Инфаркти, мозъчни инсулти, взривен черен дроб, съзнателно самоунищожение, бягство от безпомощността, цикличност – от мания в депресия, от депресия в мания, нервно каране на автомобили, зловещи катастрофи, перпендикулярно изстрелване към скутите на Бога.

Цялата тази душевна вакханалия роди и носталгия по соца, базови сравнения на битовата основа, роди и желанието за реванш, огромен евроскептицизъм, тотално презрение към скучния и затлъстял мъж на уредения Запад.

Всеки се спасяваше, както може, от потъването в тинята. Мислителят анализираше случващото се, съпоставяше го с предишността и му строеше проекции. Смиреният се хвана за полите на жена си. По-късно повярва наистина в Бога и откри, че и без Преход всичко е преходно. Свободният избра не пътя към Храма, а пътя към Цитаделата на бизнеса и капитала. Заряза дом, баща и майка и тръгна да търси късмета си в Америка. Адаптивният реши да отвори в мазето си магазинче за хранителни стоки, а Романтичният извади картините си и почна да ги продава в градската градина.

Мъжът Съпротива се записа в една от десетките партии и почна да прави политическа кариера. Скоро го изхвърлиха от там, защото се оказа честен, почтен и безсребърен. Партиите, вдяна той, са търговски дружества за купуване и препродаване на демократични принципи и ценности. Реалистът си намери работа по специалността и свързваше двата края. Безработният учител стана таксиметров шофьор. Изхвърленият от завода инженер се сети, че може да свири на акордеон, сложи си черни очила, заприлича на слепец и заразтяга меха пред подлеза на "Шератон". Писателят започна да издава романите си под чуждоезични, англосаксонски имена, но никой не ги купуваше. Представителят на работническата класа се завърна на село при самотната си майка – да цепи дърва, да хвърля на кокошките семе, да чете безплатно вестник в пощата, да пие шльоковица и да се радва на чист въздух и чисто селски отношения. Бившият военен се усамоти във вилата си и започна да отглежда домати, краставици, зеле и картофи. Да мисли само за идващата тежка зима, за парите за парното и тока, да вари компоти и нелегална ракия. Хиляди ченгета, изхвърлени от полицията и Държавна сигурност, станаха адвокати. Най-влиятелните и богатите им клиенти са криминалните типове, с които до вчера бяха от двете страни на барикадата. Стотици лекари зарязаха Хипократовата си клетва и се юрнаха да стават депутати, партийни дейци, градски съветници, впиха се като пиявици в гушата на болния от самозадоволяване политически елит. Агрономите от държавния сектор отидоха да обслужват частния, собственост на бившите селски партийни секретари. Местните квартални милиционери станаха портиери и въоръжена охрана на местните кредитни милионери, получили банкови заеми по пътища неведоми, но не божии.

Предприемчивите мъже вече карат нови коли, имат млади жени и достатъчно много пари, за да се държат като мъже. Примирените свързват някак си двата края.

Мислителят живее бедно, но стойностно. Според представите си за достойнство. Поетът стана журналист. Литературният критик преподава в провинциален университет. Повечето са улегнали и с бирени коремчета, лапат хапове за високо кръвно и по-често си говорят за болести, отколкото за жени и напивания.

Пенсията е на космическо разстояние – а едва ли ще я доживеят. Не това е целта – целта е да изживеят нормално загубеното време. Да забравят пропуснатото и да посрещнат новите провокации на бита и битието. Да доизживеят остатъка от деня и остатъка от мрака – да го вдишат и издишат като хора, зависими от всичко, но освободени от докараните и внушените им от участта комплекси. Да бъдат колкото се може повече личности, а не просто безлични лица на Прехода, обезобразил с безобразията си милиони невинни души. Както се казва картината на Радослав Желев, “Различни мъже, различни оръжия”.

Тази необявена война обаче е към края си. Примирието е подписано – страните ни вече са в Европейския съюз. Повече бандитски правителства са недопустими. Надявам се и на повече законност и правов порядък. На повече прозрачност във всичко.

Умората обаче е разкатаваща – мъжкото общество е силно подозрително към подобен, макар и приложен оптимизъм. Синовете ни са скептични и прагматични, не вярват в щъркели. Слушат негърска музика и не се вълнуват от обществените процеси. Имат срещу себе си целия настръхнал свят, но те не го възприемат като враждебен. Знаят по-добре английски, отколкото български, пишат на фонетичен алфавит, а не могат две думици да скрепят с клавиатурата на кирилица... Те нищо не подозират от днешността ни – ние сме затворена, но непрочетена страница от историята на собствения си живот, който се оказа исторически... Но на кого му пука от това?

П.П. Лицето на Прехода са две голи мъжки ръце. Надявам се те да не са вдигнати над главата в знак, че се предаваме, а да са отпечатък на отблъскващата сила, върху чиято енергия се крепи целостта на този свят.

* След публикуването на статията "Труд" отново се изходи върху вентилатора Румен Леонидов е освободен от поста заместник-главен редактор на вестник "Поглед". На специално проведено за целта заседание на Управителния съвет на Съюза на българските журналисти, свикано след лично обаждане на главния редактор на вестник "Труд”, Тошо Тошев (с настояване "да се вземат мерки"), се гласува решение за освобождаване и на главния редактор на вестник "Поглед", Евгений Станчев, и неговия първи заместник, Тодор Токин.

Кой има право да съди? (3)

Дори в границите на своята страна ние не можем да избегнем въпроса: “Кой има право да съди?” Наистина, кой? Парламентът? Съдиите? Специални комисии или трибунали? Печатът и телевизията? Може би историците? Въпросът “кой” неусетно преминава в “как” - как да се съди? Тук се очертават три възможни пътя: съдебни процеси, чистки и историческо просвещаване на нацията. (Оставям настрани извънредно важните и същевременно извънредно сложни проблеми за реабилитацията, компенсацията и връщане собствеността на жертвите и техните роднини.)

Изборът на един или няколко пътя и възможната степен на придвижване по всеки от тях зависи от характера на бившия диктаторски режим, от вида на преходния процес и специфичните черти на сменящата го демокрация ­ ако, разбира се, той е заменен наистина с демокрация. Например в освободена Централна Европа политическите ограничения бяха много по-малко, отколкото в Латинска Америка. Но в Аржентина влиятелната военна върхушка не само успя да избегне съдебните преследвания, но да издейства помилването на ония високопоставени военни, които бяха осъдени по-рано. Но и репресиите там в предходния исторически период бяха твърде различни.

Американската писателка Тина Розенберг определи това различие с проста, но точна формула: в Латинска Америка потискането на несъгласните е в дълбочина, а в Централна Европа ­ широкомащабно. В Латинска Америка имаше хора, които без всякакво колебание можеха да се причислят към жертвите ­ инквизирани, убити или, ако употребим едно известно, но особено изразително съчетание, “безследно изчезнали”. Всички те бяха жертви на друга група хора ­ армейски и полицейски офицери, членове на “ескадроните на смъртта”, които също тъй безспорно носят отговорност за убийствата и мъченията. А в Централна Европа, след апогея на репресиите през сталинската епоха, режимът, с няколко значителни изключения, се опираше обикновено на много по-голям брой граждани, които с не толкова жестоки и не така очевидни методи потискаха също тъй многобройна част от населението. С други думи, тук виждаме и от едната, и от другата страна множество хора. Обществото бе оплетено от паяжината на всекидневното лицемерие, съглашателство и компромиси. Вацлав Хавел постоянно подчертава именно това обстоятелство. Според него в къснототалитарните или в посттоталитарните държави не може да се прокара ясна линия между “те” и “ние”: такава линия минава по-скоро през всеки човек. Никой не беше просто жертва, всеки в някаква степен носи отговорност за случилото се.

Ако се съгласим с подобно твърдение, трябва да признаем, че още по-неясен става отговорът на въпроса: кой да бъде подсъдимият? Подразбиращият се отговор на Хавел е: всички, следователно ­ никой. Същата позиция заема и полският писател Адам Михник. Според него това правило само се потвърждава от изключенията ­ отделните прояви на особена, противоестествена жестокост, какъвто е случаят с офицерите от полската тайна полиция, лично отговорни за убийството на отец Йежи Попелюшко, свещеника, поддържащ “Солидарност”.

Отчетите за съдебните процеси в посткомунистическите страни от Централна Европа предлагат твърде пъстра картина. В Чехословакия (тогава още единна) двама отговорни функционери бяха осъдени за участието им в разгонване на демонстрациите против стария режим през 1988-а и в началото на 1989-а. През 1993-а приетият в Чешката република “Акт за противозаконния характер на комунистическия режим” сне ограниченията за съдебно преследване на престъпления, при комунистическата власт останали ненаказани “по политически съображения”. Създадено бе специално Управление за събиране на документи и разследване на престъпленията на комунизма, а преди това през същата година бяха повдигнати обвинения срещу трима бивши лидери на Комунистическата партия в Чехословакия за съдействието им при нахлуването на войските от Варшавския договор през 1968-а. В Полша генерал Ярузелски се оказа подследствен за заповедта му да бъдат унищожени протоколите от заседанията на Политбюро, а по-късно срещу него бяха повдигнати обвинения за съучастие в стрелбата срещу работническите демонстрации в градовете по балтийското крайбрежие през 1970­1971 г. Някои висши длъжностни лица също бяха обвинени за гибелта на стачкуващи работници по време на военното положение през 1981­1982 г. Но съдебното следствие в повечето случаи бе непоследователно ­ ту набираше сила, ту за дълго прекъсваше и по правило в крайна сметка не стигаше до резултат.

Както можеше да се очаква, най-последователно действаше Германия. Граничари, охраняващи границата с ФРГ, бяха дадени под съд и осъдени за стрелба по хора, опитвали се да бягат от Източна Германия. Наскоро последният комунистически лидер на страната Егон Кранц бе осъден на шест и половина години затвор за съучастието му в политиката “стрелба на месо”, прилагана по границата. Въпреки това дори в Германия равносметката от предприетите усилия се оказва, меко казано, твърде противоречива.

Своеобразно се развиха събитията в Унгария. Тук парламентът прие подобен на чешкия закон, който отменяше ограниченията на съдебното преследване за доноси, убийства и масови екзекуции, извършени при комунистическата власт. Но конституционният съд отмени този закон поради неговата обратна сила. После бе приет специален закон “За престъпленията, извършени по време на революцията от 1956 г.”. Този закон е показателен за важна промяна в политическия курс: той разглежда събитията от 1956 г. съобразно постановките на Женевската и Нюйоркската конвенция за “военните престъпления” и “престъпленията против човечеството”. Така, за разлика от германските съдебни обвинители, унгарците (единствени в Централна Европа) обявиха, че някои деяния, извършени при комунистическата власт, се отнасят към типа престъпления, осъдени на Нюрнбергския процес (“престъпления против човечеството”, “военни престъпления”), и че съответните положения ­ най-малко абстрактно ­ са били действителни и по време на деянията, доколкото представляват част от международното право. И така досега престъпленията, извършени при комунизма, са осъдени по съдебен ред само в три страни от Централна Европа.

Вторият сред отбелязаните пътища е чистката или, ако се изразим по-неутрално, лишаването от право да се заемат административни длъжности. Това е единствената насока, в която лидер не е Германия. Уравновесявайки в известна степен политиката на предпочитано опрощаване за минали прегрешения, провеждана от президента Хавел, парламентът на Чехословакия прие през есента на 1991 г. наистина драконовски закон, който обяви, че цели категории трябва да бъдат изгонени до крак от държавна служба, включвайки тук висши партийни функционери, работници от народната милиция, осведомители и т. нар. съзнателни сътрудници на Държавна сигурност. В Чехия назоваха тоя процес не “чистка” (думата е донякъде компрометирана в предишния период), а лустрация (lustrace) ­ термин, отвеждащ към латинската дума, която означава едновременно “просветление” и “ритуално очистване”. Благодарение на чехите днес можем да върнем в употреба старата английска дума lustration. Сред значенията є, посочени в Оксфордския речник на английския език и илюстрирани с цитати от ХVII­ХIХ век, са “пречистване, предимно духовно или нравствено” и “принасяне на изкупителна жертва или извършване на очистителен обряд”.

Лустрацията в Чехословакия вървеше с пълна пара година и нещо: после страната се разпадна на две части. И докато Чешката република продължи започнатата политика, като леко я видоизмени, Словакия фактически се отказа от нея. Не може да се отрече, че процесът изхвърли от обществения живот много безусловно компрометирани лица в Чехия (докато словашките им събратя запазиха положението си). Но приетите в началото законодателни положения бяха толкова сурови, а самата процедура толкова несправедлива, че президентът Хавел публично изрази дълбокото си нежелание да подпише закона, а и Съветът на Европа изказа несъгласието си с него. Изискваше се човек да бъде лишен от правото да заема административна длъжност само поради това че е принадлежал към определена категория лица, т.е. никакви частни обстоятелства не се приемаха под внимание. Специална комисия, след като се запознаеше ­ понякога твърде бегло ­ с документи от органите на Държавна сигурност и други официални ведомства, решаваше дали даденият човек принадлежи към някоя от определените категории. Хората, които получаваха позорно клеймо, често нямаха дори възможност да се запознаят с всички материали от собственото им дело и разполагаха само с ограниченото право да обжалват приетите решения. Всъщност човек отначало го признаваха за виновен, а едва по-късно, при благоприятно стечение на обстоятелствата, можеха да установят неговата невинност. …

Право да прощават имат единствено жертвите (2)

2

Преминавам към втория въпрос: кога именно трябва да се разчистят сметките с миналото? Съществува и междинна гледна точка: “Да, нужно е, но не сега.” Един от аргументите за забавяне са неоранкистките* схващания, според които всеки опит да се пише история “по горещите следи” е неуместен: накратко казано, още не сме се дистанцирали достатъчно от събитията, за да разберем истинското им значение, още сме емоционално ангажирани, пък и не всички източници са достъпни; по-добре е да се изчака трийсетина години; тогава ще можем да се запознаем в архивите с всички официални документи. Обаче в посткомунистическа Европа тоя аргумент създава порочен кръг, тъй като тъкмо хората, разсъждаващи за недостъпните източници, държат обикновено архивите под ключ.

Изтъкват се и други, политически доводи. Привържениците на бавните действия смятат, че онова, което би трябвало да укрепи новата демокрация, всъщност може да я подкопае. Прекомерното внимание към тежкото минало би могло да разчопли старите рани и обществото да се раздели. А добре е да се постъпи така, че функционерите, колаборационистите и обикновените граждани, поддържащи диктатурата, да участват в изграждането на новата демокрация. Философът Херман Любе предполага, че именно политиката на Аденауер през 50-те години, прикриваща нацисткото минало (другояче казано, амнистия, допълнена с амнезия), е позволила да се сплоти обществото, без което демокрацията в Западна Германия не би била възможна. Тази политика помогнала на нацистите да станат демократи.

На всички изложени аргументи би могло да се възрази твърде убедително. Първо, с течение на времето растат историографските загуби, без да се компенсират по значимост от преимуществата, които предлага разширената документална база или емоционалната неутралност. Едни свидетели на събитията умират, други забравят случилото се или преосмислят своите спомени; що се отнася до архивните документи, най-страшните събития от периода на диктатурата често пъти не намират адекватно отражение в тях. Второ, жертвите и техните роднини имат моралното право да знаят от чия ръка са пострадали те самите или скъпите им близки. Трето, протакането и прикриването нанасят сериозни психически и политически вреди. Фактът, че предишните палачи и водачи остават ненаказани, а понякога и запазват високите си постове, компрометира новия режим в очите на хората, които биха могли да му осигурят най-стабилна подкрепа. Калта през цялото време изплува на повърхността и често се използва за неблаговидни цели, в интерес на моментни политически дискусии.

3

Положението в Германия предизвиква и третия въпрос: “Кой трябва да извършва правосъдието?” Както е известно, дългото мълчание през 50-те години е предшествано и от опити за денацификация, предприемани от окупационните власти, и от съдебните процеси в Нюрнберг, ръководени от държавите победителки. И Нюрнберг, и денацификацията стават отправна точка на всички дискусии по тази тема.* Огромно предимство е, че въпросните мероприятия се осъществяват след пълния разгром на хитлеристка Германия и се насочват от външни сили. Тук липсват вътрешнополитически сдържащи фактори, както е например в Латинска Америка, където бившите въоръжени пучисти благоденстват, или в Русия, където продължават да функционират старите секретни служби. Под ръководството на съюзниците бяха извършени немалко неща. Но външният и принудителен характер на прочистването имаше и своите недостатъци. Може да се предполага, че прикриването на миналото по времето на Аденауер е в известна степен реакция на германците срещу “правосъдието на победителите” и следователно срещу историята, създадена от победителите.

В повечето европейски посткомунистически страни положението е напълно противоположно. Краят на комунистическата епоха в тях не се съпътства от нова окупация ­ напротив, всички те се смятат освободени от властта на окупатори. При това само пет страни ­ Полша, Унгария, Румъния, България и Албания, преодоляват комунистическото минало (или не го преодоляват) в същите държавни граници, които съществуваха и при комунизма. Върху територията на другите страни ­ бившия Съветски съюз, бивша Югославия и бивша Чехословакия, възникнаха множество по-малки нови държави, наследници на старите. По-точно, те имаха правото да отричат и наистина отричаха тази приемственост, като заявяваха, че нямат никакво отношение към наследството от миналото. Така например литовците, които се освободиха от окупационния гнет и се борят за ново лице на нацията и държавата, не успяха да устоят на изкушението да прехвърлят цялата вина на други: “Те го направиха, ние нямаме нищо общо.” Дори руснаците, обзети от същото изкушение, биха могли да кажат: “Онова не беше Русия, а Съветският съюз.”

Ще повторя: положението на Германия сред тия страни е напълно уникално. Докато поляците и унгарците останаха със своето минало очи в очи, източните и западните германци трябваше да решават проблема с общи усилия. Раздразнените жители на Източна Германия смесват произволно историческите метафори и говорят за “аншлус” на източните земи, който се съпровожда от типичното “правосъдие на победителите”. Може да се възрази, че “аншлусът” беше доброволен, подкрепен на свободни избори с гласовете на повечето източни германци, а най-смелите мерки по разчистване на сметките с миналото ­ разсекретените архиви на Щази, установяването на официалните лица, отговорни за преследването на невинни граждани, бяха предприети по настояване на източните германци. Въпреки това недоволството им е разбираемо. След обединението на Германия наистина твърде често се забелязва, че западните германци решават съдбата на източните ­ в съда или в органите на изпълнителната власт.

И тук възниква въпросът: имаме ли право ние, хората от Запада, които никога не сме се сблъсквали с мъчителната ситуация на избор, налаган от живот в условията на диктатура, да съдим от своите външни позиции ония, на които се е паднала такава участ? Нима сме напълно сигурни как щяхме да се държим при същите условия? Може би и ние щяхме да станем партийни функционери или информатори на тайната полиция? Имаме ли всъщност правото да съдим?… Но може да се постави и друг въпрос: имаме ли право да прощаваме? “Не прощавайте” ­ пише Збигнев Херберт, великият поет на полската съпротива:

и не прощавай наистина не е в твоята власт да прощаваш

от името на тези които в зори бяха предадени

Право да прощават имат единствено жертвите.

(Следва)

Нямаме право да прощаваме от името на жервите (1)

Има ли миналото давност

Тимоти Аш

Един от най-важните въпроси на нашето време днес е как народите да се разделят със своето тежко минало. Проблема трябваше да решават редица страни в различни краища на света: Чили, Аржентина, Уругвай, Салвадор, Испания след смъртта на Франко, Гърция след падането на “черните полковници”, Етиопия, Кампучия и всички посткомунистически държави от Централна и Източна Европа. Този проблем е изследван в множество книги и статии, написани преди всичко от политолози, юристи и правозащитници, които за разлика от историците разглеждат миналото най-вече като съставна част от “преходните процеси”, придвижващи страната ­ поне авторите се надяват да е така ­ от диктатура към стабилна демокрация.

Мен лично към тази тема ме подтикнаха преживяванията, които изпитах, докато четях собственото си досие в Щази, а в по-широк контекст ­ наблюденията как ­ успешно или безрезултатно ­ страните от Централна Европа се опитват да се отърсят от наследството на комунистическото управление. В случая ще насоча вниманието си към опита на страните от Централна Европа, като по-специално ми се иска да съпоставя твърде своеобразната ситуация в Източна Германия и ситуацията в другите държави от Централна Европа, освободили се от комунистически гнет.

В процеса на съпоставката разглеждам четири основни въпроса. Нужно ли е изобщо да помним миналото и да се мъчим по някакъв начин да преодолеем неговите последствия ­ или е по-добре просто да го забравим? Трябва ли все пак да се обръщаме към него и в кои случаи? Кой би следвало да се занимава с това нещо? И, най-сетне, по какъв начин то трябва да се върши?

1

На първия въпрос (нужно ли е?) Германия след 1989-а отговори единодушно: “Да!” ­ “Разбира се, че трябва да помним миналото! Разбира се, че трябва с всички възможни средства да премахнем последиците от комунистическата диктатура!” Именно Германия в стремежа да си разчисти напълно сметките с миналото постави разбирането на проблема на ново равнище.

Защитниците на тази позиция се основаваха на определени нравствени, психологически и политически аргументи. Интересно е, че нравственият императив ­ да пазим паметта за миналото ­ по това време често приемаше познатата ни от традициите на юдаизма форма: “В паметта е тайната на изкуплението.” Психологическите аргументи сочеха, че за народите, както и за отделните хора, е вредно да потискат спомените за печални или мрачни събития от миналото ­ напротив, тежкият “труд на скръбта” (Trauerarbeit) може да се окаже целителен за тях. На първо място обаче се изтъкваха не нравствени и психологически, а политически съображения: подчертаваше се, че стремежът за осмисляне на миналото ще помогне да се предотврати възраждането на злото в бъдеще. В обединена Германия обичаха да повтарят мисълта на Джордж Сантаяна: ония, които забравят своето минало, са обречени да го преживеят отново.

Нищо чудно, че поставянето под съмнение на тази абсолютна истина в Германия се смяташе за “политически некоректно”. Нима след Холокоста някой би посмял да призове да забравим миналото? А всъщност историята познава немалко случаи ­ в различни страни и в различни времена, ­ когато тъкмо това на пръв поглед задължително днес условие е било отхвърляно категорично. Много привърженици на идеята да се забрави миналото са били влиятелни за времето си хора. Така например Цицерон само два дни след убийството на Цезар заявява в римския сенат, че всички спомени за кървавата разпра трябва да бъдат предадени на вечно забвение. Oblivione sempiterna delendam. Европейските мирни договори, като се започне с договора от 851* г. между синовете на Луи Благочестиви ­ Лотар, Лудвиг Немски и Карл, и се свърши с Лозанския договор от 1923 г., съдържат специални декларации да се забрави миналото.** Подобни призиви присъстват и във френските конституции от 1814 и 1830 г. Гражданската война в Англия завършва с приемане на Закон за освобождаване от преследвания и давност.

Дори след 1945 г. Европа знае немалко примери за политика на давност на предишните грехове. Когато завършва първоначалният период на необуздано “пречистване”(йpuration), следвоенната Френска република се изгражда на основата на една донякъде целенасочена политика, стремяща се да отстрани болезнените спомени за колаборационизма на правителството във Виши и за окупацията на страната, като в съзнанието на нацията преднамерено ги заменя с обединяващите митове на Дьо Гол за неделима, непокорена, сражаваща се Франция. Ако се вгледаме внимателно, ще видим, че в много западноевропейски страни следвоенната демокрация се гради на волята за давност ­ достатъчно е да посочим Италия или Австрия на Курт Валдхайм, които със съдействието на съюзниците успяха да се представят като невинни жертви на нацистката агресия. Да си спомним също Западна Германия през 50-те години, когато се предприемаха явни действия за укриване на нацисткото минало.

Могат да се посочат и други примери. Преходът към демокрация в Испания се осъществяваше чрез планирана стратегия, изключваща борбата с миналото или неговото “осмисляне”. В тази връзка Хорхе Семпрун говори за “съзнателна колективна амнезия”. Безспорно в началото Испания изпитваше остър интерес към близката си история, но въпреки това в нея нямаше нито съдебни процеси над франкистките лидери, нито чистки, нито комисии за установяване на истината. По случай 50-годишнината от началото на гражданската война Фелипе Гонсалес издаде постановление, в което се казваше, че войната “окончателно е отишла в миналото” и “не оказва повече влияние върху реалния живот на страната”.

Нещо аналогично се случи дори в посткомунистическа Полша. Първият след 40 години некомунистически министър-председател Тадеуш Мазовецки при откриването на новия парламент заяви: “Ние прокарваме между нас и миналото дебела черта (gruba linia).” По-късно Мазовецки неведнъж повтори, че е имал предвид нещо напълно конкретно: правителството му поема отговорност само за решенията, приети от него самото. Но изразът “дебела черта”, често цитиран оттогава с нарочна промяна ­ gruba kreska, бързо се разпространи и винаги се е разбирал тъкмо като изказване в полза на “испанския” подход към тежкото минало на страната. Макар тази интерпретация да не съответства на първоначалния контекст, в който фразата прозвуча, тя напълно отговаря на общата насока в политиката на Мазовецки и колегите му.

Добре си спомням тогавашните разговори сред поляците и преобладаващото настроение: да оставим миналото на мира, никакви съдилища и взаимни обвинения, да устремим поглед към бъдещето, към демокрацията и Европа, както направиха испанците. Това настроение се обяснява донякъде с факта, че до събитията през 1989 г. в Полша се стигна чрез договаряне със стария режим, чиито представители продължаваха да заемат високи длъжности, включително и постове в правителството. Имаше и друга причина: през 1990 г. никой не можеше да си представи дори, че бившата комунистическа партия ще се върне на власт в резултат на свободни избори. Ето защо изглеждаше, че няма особена потребност да се напомнят ужасите от комунистическото минало, тъй като на дневен ред стояха много по-неотложни въпроси ­ например реформите на икономиката според т. нар. план Балцерович. Обаче зад всичко това се криеше по-дълбоко съображение, основаващо се на философията на опрощението, с която Мазовецки, либерален католик и стар съветник на “Солидарност”, беше близък на много участници в бившите опозиционни движения в страните на Централна Европа.

Тъкмо обратното, в Германия предишните източногермански дисиденти Герд Попе от “Движението за мир и права на човека” и свещеник Райнер Апелман настояваха за решително и цялостно разчистване на сметките с предходния исторически период. А в другите страни от източната част на Централна Европа именно дисидентите, пострадали най-пряко и осезаемо от стария режим, повече от всички демонстрираха готовност да прокарат “дебела черта” между настоящето и миналото. Класически пример е Вацлав Хавел в Чехословакия. През първата година на своето президентство и той като Мазовецки провеждаше политика, която би могла да бъде назована пълен отказ от каквото и да е разчистване на сметки с миналото. По друг път, различен и от германския, и от чешкия вариант, вървеше Унгария. Членовете на консервативното правителство на Йожеф Антал, които в миналото не се бяха проявявали като активни борци с комунизма, държаха гръмогласни речи, като настояваха държавният апарат да бъде прочистен от комунисти. Но цялата тяхна “очистителна” риторика въобще не се подкрепяше от реални мерки. Както често се е случвало в историята, най-резки бяха различията между Германия и Полша.

(Следва)