СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ

Практикум по психология

2012-01-28T16:41:00.000+02:00

ПСИХОЛОГИЯ (Животът на душата) - учебно помагало, 1-во изд. 1997, 2-ро - 1999 г., 3-то 2003, 4-то - 2011 г.

Одобрено от МОН

Съдържание (1)

Съдържание (2)

Практикум по психология (Приложение)

Съдържание на ПРАКТИКУМА

Тест 1 и 2

Изследване на личността

Личностен въпросник по Айзенк (форма А)

Жизнените цели

Психологически казус по Достоевски

Изследване на особеностите на паметта

Изследване на комуникацията

Опити за самопознание

Способността за творчество, надареност

Способността за творчество, надареност (продължение)

Приложна сексология. Психология на секса

Списък на проблеми, теми и въпроси

Списък на проблеми, теми и въпроси (продължение)

Езикът на обсъжданията върху секса

Игра в кръг: разговор за секса

Сексуални термини и др.

Сексуално поведение и секс-образование

Психология на конституционалните различия

Скала на темперамента (по Шелдън)

Фундаменталните черти на личността (по Кетел)

Отговори на тестовете

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.

Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Кога народът ни ще възопие срещу бесовската наглост на владиците-ченгета?!

2012-01-28T10:31:00.006+02:00

Попадам тая сутрин на разтърсваща публикация със заглавие Дометиан предал брат си на ДС. Статията се основава на факти от агентурната активност на един от владиците-доносници, именно Дометиан Видински. Наистина този същият е писал и срещу родния си брат, иначе казано, представял се е за нещо като модернизиран "духовен" вариант на комунистическия идол Павката Морозов. Младите, които не знаят кой е този последният, нека да прочетат поне това: Истината за Павлик Морозов; вкратце казано, тоя последният е дете, което е било усърден доносник на болшевишката власт; предава даже и собствения си баща - и затова беше даван на "достоен за следване" пример на съветските и българските пионери. Един пример, прочее, за пълната безнравственост, безчовечност и извратеност на самия комунизъм!

Тази история за предателствата на нашия "духовен водач" Дометиан ми дава повод да напиша нещичко относно излязлата наяве омерзителна афера за ченгетата-митрополити. Макар че цялата история е толкова скверна, че повече не може да бъде; но се налага да я осмислим основателно, щото ако не реагираме никак, значи хептен сме я загазили. Ето какво ми се ще да кажа, понеже от доста време нося в себе си някои несподелени мисли, от които е време да се освободя чрез написването им. Щото много опити тия дни се правят за изопачаване на истинското положение на нещата - когато се тълкува скандалната история с ченгетата-владици.

Почвам оттук: втрещен съм от реакциите на същите тия "владици" когато се разбра, че са служили на исконния враг на Църквата: на комунистическия атеистичен режим. Комунизмът е бесовщина, т.е. див безпросветен атеизъм и най-върл воинствен материализъм. Ако едно духовно лице, един служител на Църквата, наистина е такъв, той, по презумпция, трябва да е Божи войник в безпощадната битка срещу комунизма - каквито, прочее, са били свещениците, примерно, в Полша, във времето на комунизма. Е, и там сигурно е имало дезертьори, които са служили на врага, на тамошната държавна сигурност, няма начин да не е имало, но със положителност са били малко. У нас обаче явно нещата стоят наопаки: от 15 митрополита 11 (!) са били служители на ДС, т.е. са работили срещу Църквата и Нацията, щото Църквата, също по презумпция, е "учреждението", завеждащо от древни времена духовния живот на нацията.

Естествено е, че духовник, който дезертира от духовната си мисия и отиде да служи на враговете на Църквата, нищо че продължава да носи расо и брада, вече няма нищо общо с духовната институция на Църквата, а става неин враг, пък макар и дълбоко законспириран, подмолен. Откритите предатели в някакъв смисъл постъпват достойно, но няма по-подло и мерзско поведение от предателите-шпиони, каквито са били тия наши "владици". Разбира се, че самата Църква трябва час по-скоро да се очисти от тая мерзост, но как да стане това щом като самата Църква у нас е овладяна на най-високо ниво от атеистичните мерекета, каквито са тия "висши духовници"?!

Прочее, скандално е тия индивиди да бъдат смятани от някой за "духовници", камо ли пък за "свещеници", камо ли пък за "митрополити": те са позор за самата Църква, те са действали в редиците на нейните унизители и врагове, те са работили за разпространение на проказата на атеизмо-материализма във времето на комунизма, на която сега берем отровните плодове. А именно: тотална ценностна дезориентация на цялото общество, разгул на материализма и нихилизма, вакханалия на лъжата, на покварата, на срамотата. Ето защо ако някой продължава да смята тия ченгета, тия шпиони, тия дезертьори, тия унищожители на Светата ни Православна Църква за "духовници", с това такъв неминуемо минава на страната на лъжата, на покварата, на унижението и унищожението не само на българската духовност, но и на българската душа като такава.

Да, случващото се пред очите ни, имам предвид наглостта, безочието, безскрупулността на ченгетата-владици, а пък особено и безхаберието, плахостта, с която всички ние гледаме на случващото се, е свидетелство за тотална ценностна дезориентация на цялото ни общество, за неудържим разгул на материализма и нихилизма, за унизителна вакханалия на лъжата, на покварата, на срамотата в него.

Ако ни е скъпа истината, ако не щем да се подчиняваме на пиршеството на лъжата из нашите предели, на всяко нещо трябва да дирим точното име и да го назоваваме според него. На лъжльото трябва да имаме добрината да казваме в очите му, че е лъжльо; прочее, ние като нация се опозорихме още когато един доказан лъжльо и също такъв сатанист, служител на комунистическата ДС, години наред го търпяхме на поста държавен глава на България - давате ли си сметка какво означава пък това?! А ето, сега търпим как наглеците от ДС продължават да лъжат и да мажат, демонстрирайки липсата на капчица достойнство - само и само белким и тоя път ги подмине възмездието на народния гняв.

Надяват се, понеже народът ни е доказано малодушен и безволев, да преглътне и тоя горчив хап, т.е. да търпи "владиците" посмъртно, поне докато Бог ги призове на оня свят; прочее, това, че тия тотално дискредитирани нещастници се държат тия дни така отвратително, и то само и само да задържат привилегиите и лукса си, показва за сетен път, че такива нямат никакво отношение към духовното; а че нямат и капчица съвест, се вижда с просто око, защото ако имаха, щяха да се държат съвсем иначе. Явно служителите на Сатана, на комунистическата бесовщина, оборудвани с раса и бради, имат твърде невисоко мнение за нас, българите, щом смятат, че ще продължим да ги търпим, че народът няма да възопие срещу тяхната наглост; дали пък основателно не предполагат, че народът ни е с овчи нрав, а?

Ще видим. Налага се да се започне същинска духовна революция отдолу, та да се измете тая комунистическа мерзост и гнус от Църквата, та да се очисти Църквата ни от тая нагла атеистично-материалистична напаст, представяща се за каквато не е; тия нас за малоумни ли ни имат като така безобразно лъжат, бълвайки такива сквернословия: "не е вярно, не съм доносничил", "има някаква грешка", "служих на държавата си", "чист съм като младенец" и прочие; каква гнус бълват тия сатанисти! Абе, хора, не го ли усещате?!?!?! Що мълчите, що търпите, как е възможно да сте чак толкова безчувствени спрямо гаврите?!

Те се гаврят с нас, разчитайки именно на обръгналостта, на безчувствеността на "стадото"; те, тия наши "пастири"-самозванци (щото знаем тях кой ги е турял за "висши пастири", ами туряла ги антинародната и антидуховна комунистическа власт, туряла ги е ДС, не филанкишията ги е туряла!), изглежда не без основание се надяват, че в така и така сложилата се ситуация стадото ще продължи да се държи именно като стадо; а това, уважаеми българе, не са никакви пастири, това са вълци, облечени с овчи кожи - и това ли не го разбирате изобщо?! Да, българското стадо е "предвождано", българското стадо се оставя да го предвождат същински вълци, представящи се за "пастири", играещи ролята на "смирени духовни водачи"! Вие представяте ли си изобщо колко гнусно е това, което се случва пред очите ни, а пък народът, общо взето, продължава да мълчи, да тъпее и блее?! Ако не се случи в тази ситуация нещо извънредно, което да измете сатанистите-владици от храмовете и от владишките сараи, то това ще е свидетелство, че нацията ни е духовно мъртва, щом и това е способна да преглътне. Толкова е просто това, нима още не го разбирате?!

Пиша тия неща, изхождайки от следното. Ако тия, въпросните ченгета, ако имаха в сърцата си поне капчица съвест, ако имаха капчица отношение към духовното, знаете ли какво тогава щяха да направят? Ами то е толкова просто и саморазбиращо се това, което следваше да направят, не се ли сещате? Нали уж сме християнски народ, как така да не се сещате?! А що стори предателят Юда със себе си? Що следва да направи оня, който така невъзвратимо се е опозорил? Говоря за хипотетичен случай, който тук нямаме, щото до момента нито един владика не се е разкаял истински; говоря, следователно, за случая ако да би някой от тия мерзавци би имал в сърцето си поне капчица съвест; но явно нямат. Ето що следва да направи такъв един нещастник.

Ако съвестта възопие в сърцето на такъв, той ще изреве от болка, а страданията му ще бъдат неописуеми предвид това, що е сторил. Ако такъв осъзнае що е сторил, а за това се иска поне капчица съвест, такъв един убиец на Светата Православна Българска Църква трябва да обезумее от мъка, да излезе на площада, да разкъса дрехите си, да издере с нокти кожата си, с ръце да заскубе косите, пък и брадата си. Такъв следва да почне да се въргаля в прахта и да моли за пощада не нас, излъганите, омърсените и омерзените овце, а трябва да моли за пощада Оня, що е горе; но явно такива като нашите вледици са най-убедени атеисти, щом нямат поне и капчица страх от Бога! Да се въргаля в прахта и да ни моли да го убием с камъни, та да спрем по-скоро мъката, терзанието му. А не да се прави на ударен и изобщо да не се сеща, че най-първото, що трябва да стори такъв мерзавец, е да се откаже от духовния си сан, щото чак толкова недостойни няма как да бъдат духовни водачи никому! Как, откъде-накъде ще ни е водач такъв, щом на самия себе си не е могъл да бъде водач, щом е допуснал да затъне до шия в такава гнес и мръсотия, каквато е работата на едно "духовно" ченге!

Не мога да си представя как изобщо човешка душа може да живее с тежестта на такъв позор, но ето, че тези могат, ох, как могат, и не само че искат да живеят, ами искат да продължат да живеят в лимузините си, във владишките си сараи, къпейки се в лукс, разкош и разврат! Щото от такива сатани човек всичко може да очаква. Тия мерзавци с поведението си за сетен път показаха, че са най-зли и безчувствени оръдия на Сатана, които дори и в тази ситуация продължават да изпълняват злокобната си роля: да убиват, да душат, да съсипват духовността, морала, нравствената сила на народа си! Проклети да са! Завинаги и навеки мир да не усетят жалките им души!

Те няма да направят туй, що следва да направят, ако имаха капчица съвест, което ни показва, че пред нас е налице отвратителен пример на пълна античовешка и антидуховна опороченост и деградация. Тази, за жалост, е самата истина. Ние, стадото, трябва да направим длъжното, та да се освободим от тия вълци в овчи кожи, представящи се за наши "пастири"; иначе и стадото ще се пропилее и загине. Трябва да помогнем на Великата Страдалчица - Светата Българска Православна Църква - да се очисти от тая мръсотия и да възвърне исконния си бласък от вековете, що ни е вдъхвал сила и мощ като страна и народ във времена, още по-тежки от сегашното.

Но тогава сме имали Църква, имали сме и истински духовни пастири, а сега, уви, нямаме. Доказателство за това е, че нито един (е, има малки изключения, но от другия Синод), да, нито един свещеник от Максимовия Синод не смее да пророни и дума срещу своето ченгесарско началство, щото, предполагам, тия унизени хора треперят да не си загубят хляба. В Българската Православна Църква, уважами български народе, още не е дошла 1989-та година, та затова страхът в нея е толкова голям! Ето, налага се да декомунизираме институцията, в която комунизмът по презумпция е трябвало да не може да проникне, ала ето, не само е проникнал, ами я е овладял тотално: Църквата ни е осквернена от тая комунистическа атеистична напаст, представяте ли си що значи това?!

Остава ние, миряните, да възопием; ала и ний мълчим като безгласно, онемяло стядо. Срам, срам, трижди срам! Мълчим! А знаете ли що следва да направим поне ние, вярващите? Ето що.

Трябва във всеки храм вярващите хора да съберат сила и на неделното Богослужение - ето, утре е неделя! - смирено да помолят своя свещеник да провъзгласи проклятие на бесовските сатанисти-владици, що убиват Църквата ни. Да, да ги прокълне, и да провъзгласи, че този Божий храм не ще да има нищо общо с властта на тоя Синод, с властта на такъв Синод! Всеки храм следва да се отцепи от юрисдикцията на Максимовия Синод, а пък след това самите свещеници - но не един и двама, а всичките, до един, ний, гражданите, вярващите, трябва да ги принудим да сторят това! - на свой форум според канона, из своите среди, да изберат според канона и устава автентичните духовни водачи на вярващия народ. Длъжни сме, разбирате ли, няма отърване ако не се захванем да изпълняваме тоя наш човешки и народен дълг - да очистим Църквата си от тая долна и мръсна атеистична налеп! - ако не го изпълним още сега!

Аз друг начин не виждам, вие, ако виждате, кажете. За мен единственото средство е една такава духовна революция отдолу, от низините, от всеки един отделно взет Божи храм. Прочее, много ми е интересна реакцията на самите свещеници; аз лично бих участвал още утре в такава една акция в осквернения от владиката Николай храм "Света Марина"; ако има пловдивчани, които искат заедно да участваме в една такава проява, да се обадят на имейла ми или във Фейсбук, та да се сговорим.

Щото ме е страх, че ако чакаме може да стане късно; удари часът, повече не бива да се чака. Залогът е много голям: духът на България не можем да гледаме спокойно как се гърчи и гине, а ние търпим ли търпим. Че сме търпеливци, търпеливци сме, но въпросът е: докога изобщо може да се търпи?! Щото търпението във време като нашето е равно на съучастничество с изстъпленията на ония, които са убивали десетилетия наред нашата Църква, а сега безнаказано искат да я доубият съвсем - и да я оставят бездиханна и опозорена в краката ни. Ще им позволим ли и това да сторят? Що за народ сме ако им позволим да сторят и това?!

За брата на владиката Дометиан, отец Благой Топузлиев, един истински достоен Божи служител, за разлика от родния си брат, можете да прочетете ето тук. Там може да се изчетат и негови интервюта пред радио "Свободна Европа" от онова време.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Иска се време за да излекуваме раните, които комунизмът нанесе на народното тяло и душа

2012-01-22T19:55:00.001+02:00

Днес във Фейсбук получих съобщение от г-жа Ив. К., която преди време си поръча някои мои книги; бях я помолил да ми напише отзива си като прочете някоя от тях; ето, сега е прочела първата книга и ми пише как я е възприела, което за мен, като автор, е много ценно, особено като се вземе предвид, че поради произвола на разпространителите и книжарите моите книги си стоят арестувани по складове и борси, без да имат възможността да стигнат до своите евентуални читатели; аз вече много пъти писах, че за мен този факт е твърде болезнен, сравних го бавно, мъчително убиване на автора; та ето какво ми пише все пак тази читателка:

Здравейте, г-н Грънчаров,

Малко разсрочено във времето, но все пак успях да прочета книгата "Страстите и бесовете български". Страхотни разсъждения, в смисъл много реални и действителни ситуации сте разкрили и много логично и правдиво сте извлекли и поуките и следствията от тях. Дано повече хора имат очи и уши да ги осмислят.

Ние като общество наистина сме се откъснали от автентичните си корени и боледуваме, но най-лошото е, че не правим нищо да променим това. Напротив - утежняваме положението си с едно безконечно, напълно излишно и вредно мърморене. Духът ни е още слаб за да преодолее "силата на тежестта, която ни дърпа надолу". Иска ми се да се случи, т.е. духът ни да почне да възвръща силата си.

Аз съм оптимистка. Вярвам в хора като Вас и се моля да са повече. Не спирам да съветвам всички, които познавам, да прочетат тази книга. Дано това е моят мъничък принос към всенародно пробуждане. Бих била щастлива ако е така.

С уважение: И.К.

Отвърнах й така:

Здравейте, г-жо К.,

Радвам се, че сте намерили в книгата ми полезни за Вас мисли! Хубаво е, че книгата Ви е харесала и Ви е била полезна. А иначе и аз като Вас съм оптимист: народът ни скоро ще стъпи на твърда почва и постепенно ще си възвъзвърне основанията за самоуважението. Такава е логиката на самия живот. Иска се известно време, за да излекуваме раните, които комунизмът нанесе на народното тяло и душа. Болестта, която сега преживяваме, не е смъртоносна, но лечението може да продължи дълго. Дай Боже да не е така и по-скоро нацията да възвърне жизнените си сили. Ако повече хора повярват в това и допринесат за него, то наистина ще се случи по-скоро. Ето за това си струва да се работи.

С уважение: Ангел Грънчаров

По предложение на млади хора ще се проведе "референдум" за определяне името на тяхното училище

2012-01-22T13:22:00.002+02:00

От утре в Пловдивската ПГЕЕ ще се проведе мащабно експериментално-социологическо изследване ("РЕФЕРЕНДУМ" или по-скоро АНКЕТА) за определяне на настроенията в училищната общност по въпрос, който от доста време вълнува повечето ученици и учители: кой трябва да бъде патронът на това елитно учебно заведение, през тази година отбелязващо своя 50-годишен юбилей? За да се намери по най-демократичен начин решението на този спорен въпрос, ДИСКУСИОННИЯТ КЛУБ, заедно с инициативна група ученици и учители, предизвиква това допитване, свеждащо се единствено до изследване на настроенията.

Разбира се, решението за наименоване на училището ще трябва да бъде взето от Педагогическия съвет, ала, надяваме се, общественото мнение все нещо би следвало да означава за тази институция - и най-вече за ръководството на училището. Тъй че от утрешния ден в продължение на няколко дни в каб. 1403 ще има изборна урна, а всеки желаещ - ученик, учител, служител - би могъл да участва със своя глас в решаването на този толкова дискусионен и заплел се вече в същински "гордиев възел" училищен проблем.

В училището учат повече от 900 ученика. Инициаторите смятат, водени от убеждението, че училището съществува за учениците, а не за някой друг, че в решаването на спора за името на училището непременно трябва да бъде взето становището на самите ученици; непростимо е гласът на учениците да не бъде чут или взет предвид, още повече, че в техните, а не в нечии други дипломи ще пише "завършил ПГЕЕ "Акад. Г.Наджаков"" или, примерно, "завършил ПГЕЕ "Стив Джобс"". Точно затова призоваваме повече ученици да се включат в допитването, та тяхната воля в решаването на спора да бъде решаваща. Прочее, участвайки в една такава проява, самите ученици практически ще разберат какво е това демокрация, т.е. ще могат да участват в нейното правене, което пък е предпоставка за пристрастяването им към нея. Към свободата и демокрацията младите хора ще се приобщят единствено като на дело осъзнаят огромните ù предимства.

Моя милост, като преподавател по философия и гражданско образование, направи всичко, за да подкрепи учениците си в тяхното желание да съдействат за демократизирането на училищния живот. Радващо е, че самата идея за този "референдум" принадлежи на самите ученици, тя е тяхна идея, и щеше да бъде непростимо тяхното желание да участват в демокрацията да бъде пренебрегнато, игнорирано. Училището трябва да помага на младите хора да станат пълноценни личности, а сред необходимите за това качества едно от първите по значение е това да бъдеш добър гражданин.

Добри са гражданите на работещите демокрации; българската демокрация ще проработи едва когато младите, необремените от комунизма, покажат причастността, отдадеността си към нея, за което нейните възпитатели, учителите, пък и всички български граждани, трябва да работим ето сега, без да отлагаме и минута. Демокрация е само демокрацията в действие, проявяващата се в действия демокрация, сиреч, действителната демокрация, демокрацията, функционираща на дело, а не само на думи - каквато, за жалост, е нашата!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Левите деформации на свободния пазарен строй са най-сериозната спирачка по пътя на просперитета

2012-01-21T12:48:00.001+02:00

По-долу имате възможността да прочетете моя отговор на предизвикателството, което Цв. Тодоров отправи пред мисленето, давайки толкова спорното си интервю пред испанския в-к "Ла Вангуардия":

Лявото мислене винаги се е вдъхновявало от образа на врага, който трябвало да громим. Преди, в ерата на автентичния комунизъм, врагът бяха "капиталистите-изедници". За днешните леви врагът са корпорациите. Сиреч, пак "капиталистите", ала с друго име. Левите явно така добре са чели блудкавото съчинение на Ленин, носещо заглавието "Империализмът - висш и последен стадий на капитализма", че съвсем не могат да отидат отвъд неговите толкова бедни и повърхностни представи за случващото се в съвременния свят.

Цв.Тодоров е умен, интелигентен ляв, което е истинска рядкост - и цяло щастие. При това притежава усвоения френски финес на мисълта, което прави дискусията с него едно приятно изживяване. Разбира се, той подхвърля интересни, заслужаващи по-прецизно вникване тези, за което апелирам. Истината се ражда в полемиката, в дискусиите, в диалога. Само тя е съществена, а не налагането на нечия ограниченост за мащаб на действителността. Изказвайки тия предварителни съображения, да пристъпя към анализа на тезите на знаменития си опонент. Прочее, да отбележа: той съвсем не обосновава тезите си, а просто ги подхвърля, което прави моята задача - да анализирам и опонирам на тях - съвсем нелека. Ето някои възлови момента; останалите бих могъл да проследя в една възможна дискусия, към която приканвам:

Теза 1: "Сега нашите демокрации крият врага в себе си."

Добре звучи, ала дали е вярно, дали е така? За какъв враг, прочее, става дума? Непременно ли трябва да имаме враг, а пък ако нямаме, да си го измислим? Вярно, в обществото има най-различни интереси, но защо на нечии интереси трябва да сложим определението "вражески"? Това, че някой има интереси, несъвпадащи с моите, това не значи, че той непременно ми е враг, с който трябва да се хванем за гушите. В живота несъответстващите интереси се налага да ги съотнасяме и съизмерваме, та да открием взаимно-изгодния компромис.

Комунистите навремето, след като се бяха вкопчили в безпощадна битка с "врага", освен че проляха океани кръв, какво съществено, прочее, постигнаха? Нищо позитивно не постигнаха и не създадоха, ала за сметка на това успяха да причинят на цялото човечество огромни страдания и невиждано по-рано в историята прахосване на човешка енергия за изцяло безсмислени, деструктивни цели. Ето затова към теориите за "врага", основавайки се на опита на историята, е крайно време да се отнасяме с големи дози подозрение.

Допускането на Цв.Тодоров че "врагът" този път е скрит вътре в самите демокрации, води до извода, че той е още по-коварен, т.е. битката с него ще бъде още по-изтощителна. Но самата мисловна конструкция за "необходимия враг" в днешно време е твърде анахронична, е плащане на данък на отживели времето си представи. Крайно време е да се откажем от тях, особено след като се убедихме, че те не водят до нищо добро.

Теза 2: Става въпрос за една огромна промяна към нов ред, който отнема властта от политиците и политическото, за да я концентрира в ръцете на малцината, които имат контрол над пазарите

Нито Цв.Тодоров е икономист, нито моя милост; и двамата сме философи. Но се налага да нагазим малко в една несвойствена за философите материя: пазари, контрол, власт. Ако се захвана с цялостното осмисляне на тия понятия, ще се наложи да отделя много място и време. Ето защо ще се задоволя с най-същественото, с принципа.

"Контролът над пазарите" не е на някакви "зли сили", а, по правило, е на самите играчи на пазара. На пазара сме играчи всички ние, потребителите, но трябва да отчетем и това, че всеки от нас нещичко предлага на пазара и като "производител", дори и това да е само неговата физическа и умствена сила или енергия. Има икономически активни субекти, които могат да се нарекат с най-различни имена: бизнесмени, производители, капиталисти. Естествено е, че най-активните на пазара няма как да нямат най-голямата роля. И най-голямото влияние. Те затова и разполагат с най-голям ресурс за това.

Политиците пък, които в условията на демокрация са един вид изразители на "общия балансиран интерес", разполагат с ресурса на държавата, която би могла да претендира за монополно право за контрол на случващото се на пазара. Опитът на цялата човешка история показа, че бруталната намеса и претенцията за тотален контрол на пазара от страна на политиците и на държавата е най-зловредното, което може да се случи на една икономика. Тоталният крах на икономическия строй на дирижираната от държавата икономика на комунизма показа, че държавата трябва да си знае мястото: да задава общи правила, достатъчно гъвкави, че да не погасяват съзидателната енергия на най-активните икономически субекти, които, така или иначе, имат най-голям дял в създаването на общото богатство.

Доказана е и трябва да се приеме за безспорна тази зависимост: колкото повече държавата, водена от съзнанието за мисия, именно, че тя е нещо като "майка-закрилница на общия интерес", почне да се меси в икономическия живот и да стеснява пространството на свободата на активните слоеве, толкова повече бива блокирана икономическата активност, в резултат на което обществото като цяло става все по-бедно. Ако държавата си знае мястото и не претендира за повече, то свободата на икономически активните субекти непрекъснато ражда просперитет, а обществото става все по-богато, т.е. общият интерес е защитен по индиректен начин.

Илюзията пък, че държавата има "морално право" да разпределя и преразпределя общественото богатство, вземайки от едни и подарявайки го на други, нямащи никакъв принос в създаването му, е една от най-коварните леви илюзии, за които човечеството плати ужасна цена. Поне тази цена я платихме ние, обществата, изстрадали и изтощени от десетилетия върлуващия по земите ни комунизъм. Западът обаче, който благодарение на Америка бе предпазен от злото, наречено комунизъм, тепърва ще трябва да плати своя дял от тази цена, понеже и на Запад левите илюзии подхраниха тенденцията за "социално-солидарната държава", благодарение на която дойде и днешната криза. Когато някой яде и пие, трябва да има добрината да си плаща сам. Това е толкова просто. Да спра засега дотук.

Теза 3: Истинската власт е в същите онези ръце, които определят хода на пазарите, защото новата глобализирана икономика се е освободила от контрола на държавите, от всички правителства.

Власт и свобода се намират в дълбоко отношение: свободата непрекъснато ражда власт, най-напред над собствения живот, а след това и над твоето собствено бъдеще. Разбира се, не всички индивиди имат дързостта да поемат бремето на човешката свобода в целия ù обем; на мнозина свободата просто не им е по силите. Ония силни индивиди, които имат ресурса да поемат в пълния обем тежестите на свободата, такива индивиди съвсем справедливо, според поетите рискове, постигат власт в огромен размер, разпростираща се не само върху собствения, но и върху живота на други индивиди, които са били въвлечени в пространството на тяхната свобода.

Свободата, разбира се, е неделима и от отговорността; "многото" свобода поражда много отговорности; властта е бреме, а не благо, ако се постараем да вникнем в точния ù смисъл. Явно на мнозина това не се удава да го схванат - или не им е изгодно да го признаят. По-скоро са си втълпили, че не им е изгодно. То наистина, ако го признаят, няма да им е изгодно - и затова им се налага да шмекеруват. Затуй ония, на които свободата в пълния ù обем не им е по силите, нека да имат добрината да не претендират и за власт; това, че са много, съвсем не им дава основание да си мислят, че са прави, че са в правото си да искат много. Заради ламтежа за власт на организираната от комунистите тълпа, състояща се предимно от лумпени, човечеството има шанса да изпита всички прелести на "социално-справедливата" тотална власт на комунизма. Сега същите тия хора, платили най-голямата цена, като биват примамвани от левите демагози, трябва да отвърнат на приказките им за "справедливост" ето така: благодарим, не щем, вече добре знаем какво ще последва от тия съблазни!

Тъй че напразно г-н Тодоров рони такива жални сълзи относно това, че "новата глобализирана икономика се е освободила от контрола на държавите, от всички правителства". Но при това тук той или искрено се е заблудил, или пък съзнателно лъже. Де да беше така, де да беше станало това икономиката на света да се беше освободила от опеката на правителствата! Там, в страните с най-голяма икономическа свобода и с най-малка намеса на държавата в икономиката и финансите, такива като, примерно, Австралия и Швейцария, там продължава да има голям растеж и всеобщо благоденствие.

Е, с Гърция не е така. В Гърция, която винаги е била в поголовен плен на левите илюзии, октоподът-държава върлува десетилетия наред, та да се стигне до пълното изтощение на икономиката ù в днешно време. Гърците, ако искат да продължават работите както са вървели досега, нека да имат добрината да си създадат тотален комунизъм като в Северна Корея - и нека тогава да му се радват колкото си искат. Не ги привлича обаче много тая перспектива, защо ли? Е, тогава нека да имат добрината да си платят цялата цена за лево-социалистическите пиршества, продължили толкова години, в които съседите ни така хубаво щракаха с пръсти в таверните. Германците трябвало да им платят тая цена? Тая просто няма да стане. Нека не подценяваме разсъдъчната способност на един от най-интелигентните народи в света.

Вярно, и Германия е доста изстрадала и обезсилена от десетилетните леви управления, дали толкова много "придобивки" на "социално-отговорната" държава, за които все някой сега трябва да плаща. Като не плаща тоя, който е излапал благата, както си му е редът, тогава плащат всички; от това левите шмекери пак имат полза: другите плащат за тяхното лапане. Ето докато с това не бъде "покончено", както казват руснаците, работите няма да потръгнат. Както учеше толкова мъдрата леди Тачър, управлението на държавата е като управлението на един дом. Колкото се печели, толкова може и да се харчи; който иска да харчи без да печели и създава, опитвайки се да хитрува, ще трябва да бъде ударен през пръстите. Даже в САЩ, най-свободолюбивата нация в света (ако изключим англичаните), нарушението на това правило създаде огромни икономически проблеми за цялата нация. Но американците бързо ще осъзнаят проблема си. Там лявата паразитна психология просто няма почва в прочутия американски манталитет.

Тъй че тезата на г-н Тодоров не издържа: проблемът не е в това, че държавите и правителствата били изпуснали от контрол "глобализираната икономика", напротив, истината стои точно обратно. А именно, държавите и правителствата, правейки всичко, което е по силите им, за да държат още под похлупак "гърнето на глобалната икономика", доведоха работите дотам, че днес, в условията на глобалната криза, това гърне е заплашено да се спука, да гръмне. Разбира се, че изходът е един: просто трябва да се махне похлупака. Няма какво да се увърта повече.

Левите, прочее, освен че са "полезни идиоти", които искрено вярват на всякакви леви глупотевини, също така са и извратени дотам, че постоянно лъжат; без лъжата лявото е невъзможно и един-единствен ден. Истината е тази, която ще освободи човечеството от лявата лъжа. Няма друг начин. Но работите са сериозни: щом като ум като Цв.Тодоров не е устоял на лявата зараза, какво ли остава за умове, нямащи такъв потенциал? Не крия, разочарован съм от неспособността за аналитично и критично мислене в областта на социалната проблематика, която откривам в това интервю на Цв.Тодоров; явно левите догми са непоклатими като скали, заради което и пораженията им върху умовете са толкова тежки...

Теза 4: ... крайно либерална фундаменталистка идеология, която обвързва просперитета със свободата на пазарите. Нейните привърженици твърдят, че няма просперитет без пълна свобода - за тях, за пазарите. Държавата, следователно, трябва да се откаже от всяка регулация, т.е. от цялата си власт.

Тук г-н Тодоров, както се казва, изплюва камъчето. В светлината на казаното обаче, надявам се, всеки трезвомислещ вече превъзходно е разбрал, че "пълна свобода" няма, има истинска свобода - или няма свобода. "Ограничената свобода" е смесица на свобода и несвобода, т.е. е нещо по-тъпо от дървеното желязо. Законите на държавата следва да са такива, че да насърчават индивидите в проявите на активност, енергичност и съзидание, а не да ги потушават; добрият закон по презумпция гарантира свободата, а не я блокира. Никой не твърди, че държавата трябва изцяло да се откаже от разумната си функция, съдържаща се в горните думи: държавният закон е гарант, а не убиец на свободата. Левите обичат, както се видя, да плашат податливите на наивност потенциални малоумници, щото освен лъжата и разпалването на неразумен страх е пробен камък на лявата стратегия.

На левите, явно, им се чини, че ако свободата стане "пълна" (по тяхната терминология), сиреч, истинска, ще настъпи краят на света, а пък светът щял да стане джунгла. Няма такава опасност - и това човешката история превъзходно го е показала и доказала. Свободата съдържа в себе си такъв разум, който нито един закон, дори и да е закон на най-велики законодатели, не може да постигне. Това е така, защото свобода и живот са синхронизирани по начало; само свободата е в състояние да отговори на толкова величавото тайнство на пребогатия по дефиниция живот.

Недоверието към свободата поражда само чудовища: на октопода-държава, на дивия варварски комунизъм, на гибелната вакханалия на тоталното безразличие и на човешката дезактивираност. Наистина свободата винаги ражда просперитет. Примерът на съвременен Китай е доказателство за това: за да не измрат от глад, за да не им се наложи да идат да пасат трева като севернокорейците, китайците се принудиха да дадат на икономиката си една, макар и ощетена, свобода. И последва икономически бум. Тоя бум, разбира се, ще бъде погасен в момента, в който икономическия растеж навакса десетилетното изоставане на тази икономика; тогава деспотичната държава ще се види принудена да даде още и още свобода, докато отрече самата себе си.

Теза 5: Ако премахнем всякакъв контрол над големите финансови корпорации, не означава, че им даваме свобода, а че им предоставяме безгранична власт върху нас самите.

Пак г-н Тодоров издига плашило: не става дума за премахване на "всякакъв контрол" върху корпорациите. Законът важи за всички субекти, лица. Законът не важи за господарите и властелините на олигархичните деспотични посткомунистически системи от типа на руската (и българската, и средноазиатските, които са скачени с нея), но не за западните демократични общества, прочути с преклонението си пред закона и безусловния авторитет на правосъдието. Проблемът не е, че корпорациите били оставени абсолютно безконтролни в западната система, а че някои корпорации, водещи неразумна пазарна стратегия, се уповават на силата на държавата за да бъдат спасявани от фалит - с оглед пак на някакви "социални ангажименти" на всемогъщата държава.

Лекарството тук е просто: всички играчи на пазара поемат пълната отговорност за поведението си - както повелява вярно разбраната свобода; който се провали, нека да има добрината да плати сам цялата сметка. Държавата няма да може да спасява провалени играчи като взема от успешните - за да дава на некадърните, на хитреците. Давайки свобода на корпорациите, ние не им даваме власт върху нас самите - това пък откъде го измисли?! - а им даваме заедно с това пълната отговорност върху своето поведение; даваме им цялата власт да се разпореждат със собствената си съдба и бъдеще. Съобразно с това който се провали вече няма да бъде спасяван по никакъв начин. Държавата не може да бъде възкресител и оживотворител на икономически трупове. Това важи еднакво и за индивидите, и за корпорациите. За всички. И за левите шмекери важи с особена сила. Нека да имат добрината да не ламтят така лакомо за чуждото.

Теза 6: Сега отиваме в другата крайност: държавата изчезва, за да дадем цялата власт на една група от индивиди, които вземат решенията на пазарите. Дотам, че всички държави, дори и така наречените демократични, им се подчиняват.

О, няма такова нещо: държавата, опазил ни Бог, не само че не изчезва, напротив, всички, особено пък, разбира се, цялата лява напаст, така мило я гледат в очите и като кученце въртят опашчица, за да получат кокалче! Левите, които се уповават изцяло на преразпределящата благинките държава, та белким и тях не подмине благоденствието, което други са заслужили с труда си, са твърде обезпокоени, че кокалчето може да им се изплъзне от добре отворените за лапане усти. Държавата не изчезва, ама вече няма да обслужва паразитите, които, видите ли, понеже били мнозинство, винаги били имали право. Няма да ги осенява повече тая милост. Всеки сам трябва да се погрижи за себе си. Държавата престава да бъде "майка-закрилница" на левите лапачи. Разбира се, че който работи, ще има най-много и то от всичко: и блага, и свобода, и власт, но също така и отговорности, и рискове, и изпитания, и денонощни проверки на неговата преданост пред делото на свободата.

Не може само да се лапа без да се работи; няма власт без свобода, но ако всеки почне да се грижи за себе си, ще добие власт не над другите, а над себе си, над своя живот, над своята съдба и бъдеще. Е, някои, понеже са поели огромни отговорности, ще имат и огромна власт, която, повтарям за бавно схващащите левичари, не е извор на благинки за лапане, а е огромна, непосилна за други отговорност. Властта е бреме за автентично живеещите силни индивиди; нея само слабаците и малодушните я смятат за нескончаем извор на блага за лапане. Е, с това трябва да бъде, както казват руснаците, "покончено" (свършено), и то веднъж-завинаги. И едва тогава всяко нещо ще си отиде на мястото, а пък светът ще преживее нови и нови триумфи, вървейки по така вдъхновяващите пътища на свободата.

Е, левите мрънкала няма никога да замълчат. Те, прочее, никога не са и доволни, щото няма лапане, което да може да засити широко зиналата ненаситна уста на "левомислещите" революционери. Разбира се, в днешно време трябва да се преосмислят в някаква степен и свободата, и демокрацията, и пазара, и законността, но не в посоката, в която се иска на левите шмекери. Просто трябва тия понятия и съответстващите им реалии да бъдат приведени в съоветствие с повелите на историческата традиция, която именно породи тази наша така вдъхновяваща цивилизация на свободата, на предимствата на която се радва западният, пък и източният (Япония, Сингапур, Южна Корея и пр.) човек. Всичко онова, което безумният и така тъжен ХХ век успя да опорочи и изопачи, и то в съвсем невярна посока - и това, трябва да отбележим, се случи не само в Източна, но и в Западна Европа, а пък дори и в Америка! - трябва отново да бъде изтълкувано по автентичния, по разумния начин. Левите деформации на свободния пазарен строй, разбра се, са най-сериозната спирачка по пътя на благоденствието и просперитета. Винаги е имало и ще продължава да има само два пътя: десен и погрешен. Великата М.Тачър ни завеща и тази неоспорима истина.

Източна Европа има възможността да усети, не в пълна степен още, но въпреки това, докъде води отказа от представата на "грижовната майка-държава", на която индивидите са предоставили суверенитета и свободата си; води до просперитет; обратното, разбира се, води до бедност и мизерия. Западът също трябва да осъзнае тия зависимости ако иска да продължи да върви по пътя на свободата и просперитета. Не вярвам западното безумие да е така голямо, че да повторят плачевния опит на народите, преживели тоталната агресия на държавата над индивидите и тяхната свобода.

Тъй че, г-н Тодоров, изпейте за утешение Интернационала и си поплачете над несполучилия и в корена си несполучлив ляв модел за устройство на света; прочее, бих посъветвал западните леви интелектуалци, които хулят така усърдно капитализма, ала все пак не се лишават от благинките му, да се преселят в Северна Корея или в Куба, та да се насладят на грижите на тоталната държава; едва тогава най-после ще им дойде разума в главите.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Покана за дискусия около твърде спорни тези на Цв.Тодоров

2012-01-21T07:51:00.001+02:00

Попадам тази сутрин на интересен, провокиращ, твърде дискусионен текст: Цветан Тодоров за корпорациите, свободния пазар и свободата: Сега врагът на демокрациите се намира в самите тях, препубликуван във в-к ДНЕВНИК, а иначе даден пред испанския в-к "Ла Вангуардия". Няма да скрия, че след като изчетох най-внимателно текста и вникнах в мислите на нашия знаменит сънародник, живеещ във Франция и станал част от френската култура и мисловност, у мен се роди желанието да отговоря, да опонирам, да встъпя в задочна полемика с Цв.Тодоров. Още днес ще напиша своя отговор, а сега приканвам желаещите да дискутират да прочетат неговия текст, който наистина заслужава да се прочете тъй като съдържа доста спорни и противоречиви тези, т.е. предразполага към дискусия:

"Възхвала на умереността" - така е кръстил словото си пред Центъра за съвременна култура в Барселона роденият в България, но живеещ от десетилетия във Франция популярен философ и писател Цветан Тодоров. Той отказва да приеме, че постиженията на европейския социален модел ще рухнат под ударите на шепа хора, контролиращи пазарите. След като изпълни мисията си да предотврати война в Европа и да спре комунизма, Европейският съюз, изглежда, ще изчезне, изнудван от господарите на финансовите пазари. Поради това, разказва Тодоров пред испанския в. "Ла Вангуардия", ЕС се нуждае от нова мисия - да създава просперитет и солидарност.

С централа в Барселона това е водещият всекидневник в испанската автономна област Каталуня и четвъртият най-добре продаван в Испания. Разпространява се главно в Каталуня и е единственият каталунски вестник, който преживя всички промени в управлението на Испания.

Разговорът започва с мнението на Цветан Тодоров, че "днес демокрациите вече нямат външни врагове - няма ги и фашизмът, и тоталитаризмът с техните големи армии. Сега нашите демокрации крият врага в себе си".

Кой е врагът?

Най-големите им врагове са между незаконните деца, победители в една голяма революция, която е в ход: става въпрос за една промяна във властта в мащаби, не по-малки от тези на революциите, сложили край на абсолютните монархии и прехвърлили властта към новия народен суверенитет.

Обяснете ни.

Става въпрос за една огромна промяна към нов ред, който отнема властта от политиците и политическото, за да я концентрира в ръцете на малцината, които имат контрол над пазарите.

Как?

Политическата власт вече не решава нищо сериозно. Истинската власт е в същите онези ръце, които определят хода на пазарите, защото новата глобализирана икономика се е освободила от контрола на държавите, от всички правителства.

Затова й казваме глобализирана.

Но в новия ред финансовите мегакорпорации и техните инвестиционни банки успяха да променят правилата, така че да изглежда, че именно те са създатели на работни места и богатство.

И ако икономката не една държава се развива зле, управниците губят изборите?

И ако едно правителство иска да ги регулира, те се местят в друга страна с инвестициите и работните си места.

Защо електоратът не реагира?

Защото тази революция беше възхвалявана от една крайно либерална фундаменталистка идеология, която обвързва просперитета със свободата на пазарите. Нейните привърженици твърдят, че няма просперитет без пълна свобода - за тях, за пазарите. Държавата, следователно, трябва да се откаже от всяка регулация, т.е. от цялата си власт.

Най-вече когато те печелят от това.

Въпросът е, че крайно либералният фундаментализъм лъже, защото всъщност не изисква истинската неутралност от държавата. Напротив - иска държавата да се намесва в негова полза, когато му е необходимо.

Когато печелят, не плащат данъци и заминават за Кайманите. А когато губят, искат помощ от данъкоплатеца.

Харесва ми да извличам уроци от миналото. Чуйте какво е казал един мислител, който не може да бъде обвинен в леви идеи - Едмънд Бърк.

В размисли за Френската революция Бърк дава да се разбере, че безграничната свобода на едни означава подчинение за други: "Не можем да искаме свобода, без да определяме в какъв контекст, защото свободата създава власт, а властта без граници е обратното на всякакъв дух на свободата."

Така Бърк определи и нашия проблем като европейци днес.

Абсолютната свобода на капиталите поставя началото на подчиняването на гражданите?

Ако премахнем всякакъв контрол над големите финансови корпорации, не означава, че им даваме свобода, а че им предоставяме безгранична власт върху нас самите. И ако не ограничим тази власт, това означава край, слагат край на твоята собствена свобода.

Дайте пример.

Върховният съд на САЩ определи големи корпорации като индивиди и това им позволи да правят дарения без ограничения на кандидати по време на кампания. Това означава да продаваш демокрация. Който плаща, дава заповедите.

Защо липсва социална реакция?

През ХХ век заплахата беше съветската система. Аз я изстрадах в България, където нямахме друга алтернатива, освен да подчиним публичния и частния си живот - отиваш в затвора, защото носиш тесен панталон и къса пола.

И това вече е само история, за щастие.

Но сега отиваме в другата крайност: държавата изчезва, за да дадем цялата власт на една група от индивиди, които вземат решенията на пазарите. Дотам, че всички държави, дори и така наречените демократични, им се подчиняват.

По какъв начин?

Това, което виждаме, е, че самата идея за колективния интерес, "общото благо", започва да изчезва. Ако Съветският съюз убиваше свободата, този неолиберален фундаментализъм унищожава социалното.

Но няма никаква реакция.

Защото, преди да спечелят политическата битка с институциите, тези привилегировани са спечелили битката на идеите, като са идентифицирали с рухналия комунизъм всяка идея за общото благо. Така постъпи в САЩ консервативното движение "Чаено парти", което представи едва ли не като ГУЛаг плахия опит на президента Барак Обама да създаде някакъв зачатък на обществено здравеопазване в страната.

Други, по-близки до нас примери?

Такъв е опитът да се ликвидира европейската социална държава като препятствие, което трябва да бъде преодоляно, за да стане ЕС отново конкурентоспособен.

Какво трябва да се направи?

ЕС се роди, за да сложи край на войните на континента и за да спре съветската заплаха...

Чудесни цели, които бяха постигнати.

Затова сега трябва да му поставим нова задача: гражданите на Европа постигнахме един европейски баланс и благосъстояние и сега трябва да се борим за тях...

И ако не е възможно?

Икономиката трябва да бъде подчинена на благосъстоянието на всички, а не обратното. Европа продължава да бъде едно прекрасно място за живот и затова първата цел на ЕС днес трябва да бъде запазването на общото благосъстояние.

Вероятно социалната държава има нужда от реформи, за да може да продължи да функционира?

ЕС трябва да промени целта си и всички трябва да променим начина ни на мислене: кризата трябва да ни принуди да го направим... Надявам се да не чакаме тя да се задълбочи, за да отговорим на това предизвикателство.

Вълнуващ разговор с млад човек за философията, философстването, философите и за сп. ИДЕИ

2012-01-20T20:32:00.002+02:00

Тази вечер се случи едно вълнуващо събитие в иначе общо взето рутинния ми живот, за което искам да разкажа по своеобразен начин; става дума за Скайп-среща с една студентка по философия, чиито преподавател по философия е... и мой преподавател по философия! Нищо че са минали цели 3 десетилетия откакто моя милост беше студент; а общият ни преподавател по философия е Здравко Попов от Философския факултет на СУ "Св. Кл. Охридски", с който пък не съм се срещал, кажи-речи, поне 20 години! Той, прочее, беше доскоро български посланик в Чехия, не знам дали не е още, ама сигурно не е, щом пак преподава в СУ.

Но ето че тази вечер, благодарение на тази негова студентка, която ме потърси в Скайпа, получих информация за него и за някои други неща, преди всичко около списание ИДЕИ, които силно ме развълнуваха. И понеже аз в блога си споделям всичко, което ме е впечатлило и развълнувало, ето, решавам да публикувам и този мой разговор в Скайпа, като, понеже не съм искал съгласието на толкова любезната си събеседничка, засега ще запазя в тайна името и; но понеже в разговора, струва ми се, засегнахме теми, които, убеден съм, могат да заинтересуват и други хора, та затова дръзвам да го публикувам на свой риск и отговорност; прочее, радостно е, че има млади хора като това момиче; ето за какво си разговаряхме, ето какво си казахме:

S.M. каза: Здравейте! Ще приемете ли в списъка с абонатите си една бъдеща философка? :) Казвам се S.M. и съм студентка по философия, втори курс. Здравко Попов ми преподава, с него сме добри приятели. :) Но аз исках да Ви намеря лично, за да Ви попитам някои неща, които живо ме интересуват. Пишете, когато сте на линия и ще се радвам да се свържем!

Ангел Грънчаров каза: Здравейте! Много се радвам, че сте ми писала! Моля да предадете много поздрави на Здравко Попов, мой любим преподавател преди години. Ще се радвам да обменяме мисли по интересуващи ни въпроси. Как е Здравко?

S.M. каза: Здравейте, изключително ми е приятно! Ами всъщност той ми даде един материал от Интернет, който беше принтирал... Материалът е Ваш, писали сте по повод гостуването на Здравко в Пловдив за новооткрития клуб по философия в ПУ. :-) Страхотно много ми хареса текста... И въобще идеята за курса, как сте се борили буквално в тези времена да внедрите някак истински философското насред догматичните доктрини на социализма. И наистина Здравко е такъв радетел на истината, словото му е главозамайващо.

Та... в момента аз съм решила да правя философски клуб... Споделих идеята си със Здравко... И той ме подкрепи напълно; каза, че ще помага и присъства... И ми даде тези Ваши страници, които с удоволствие прочетох.

Ангел Грънчаров каза: Е, радвам се, че Здравко е попаднал на този мой текст; аз искам да му подаря цялата книга, откъс от която е този текст; ще я подаря и на Вас; бихте ли ми дали координати да пратя двете книги? Наистина Здравко е невероятен, омагьосва със словото си.

Чудесна идея е да правите философски клуб! Хубаво е самите студенти да си направят такъв клуб.

S.M. каза: Да, аз разбрах, че вие сте бил асистент тогава, но сега действително искаме да е наше, тоест чисто студентско, за да има инициатива и в самите нас; да вдъхнем кураж на философията и специалността за живот. Факт е, че учим история на философията, а не философия. Факт е също, че философията е врата, пред която ние в лекциите само се любуваме... На която безкрайно се възхищаваме... Но кога ли ще се осмелим да отворим?

Инициативата е моя, вече говорих с достатъчно хора... И, прочитайки Вашият текст, още повече се насърчих. :) За което Ви благодаря!

Ангел Грънчаров каза: Вярно говорите; трябва да се прави философия, а не да се говори "за философията"; трябва да се философства, това е истинското; споделям изцяло; е, чудесно е, че моят отдавнашен опит Ви е повлиял в такава положителна насока. За което много се радвам!

S.M. каза: Със Здравко пишем една може би бъдеща публикация... По въпроси за битието... Но сега малко сме я поизоставили... Страхотно е списанието ИДЕИ, Здравко е абониран, аз си го купувам когато мога. :-) А вие сте преподавател в ПУ, така ли?

Ангел Грънчаров каза: Аз получих сведения по друга линия, че Здравко е казал добри думи за списанието; това много ме радва; моля да му предадете, че с удоволствие ще публикувам негови текстове, също и текстове на негови студенти и приятели; голям проблем за списанието е липсата на хубави текстове, писани от съвременни философи и от млади хора особено, опитващи се да философстват; иска ми се млади хора да участват в това списание, тъй че Ви каня - и Вас, и Ваши приятели, състуденти, чудесно е, че ми се обадихте. Дадохте ми надежда, щото, признавам си, на път бях да се отчая съвсем. Жалко е, но имаме големи проблеми със списанието, с разпространението му; в общи линии почти целият тираж си стои по складове и не стига до книжарници и до евентуални читатели. :-(

S.M. каза:Радвам се, че си дадохме взаимно надежда тогава! Разбира се, аз съм творческа личност и дори сега мисля по една теория... Обичам да пиша и познавам млади хора със също толкова критични умове, въпросът е в това, че някак не се осмеляваме да се изявяваме... Дистанцията преподаватели-студенти все още е голяма, което е добре в административните отношения, но иначе, в същностно отношение, е зле: губят се контактите със свежи идеи, а от наша страна пък - с огромния интелектуален и житейски опит. Да, наистина тиражът ми се струва неголям... Но по-добре така отколкото да издавате глупости за 1 млн. човека, дайте нещо качествено за петима. По-добре е, вярвайте ми. :-)

Ангел Грънчаров каза: Списанието излиза в 500 книжки, но се стигат до читатели не повече от 10%; останалите си стоят непродадени; ако Вашият клуб възприеме списанието като свое, много ще се радвам; едно такова сътрудничество ще е взаимно-изгодно.

S.M. каза: Ние, клубът, смятаме да си направим блог. Когато се оформим окончателно и решим към какво ще се насочим, ще ви пратя и информация... Да, с радост ще Ви сътрудничим, аз знам поне 2-3 колеги, които си го купуват почти редовно. Проблемът на този тип списания е, че тематиката им е твърде специфична и все пак е предназначена за по-малък кръг от хора.

Ангел Грънчаров каза: Тази година се навършват 20 години откакто не преподавам на студенти; уволниха ме от ПУ в 1992 г.; оттогава се занимавам главно с писане, написах и издадох доста книги, създадох един Център за развитие на личността, преподавам също в една гимназия, щото философията, общо взето, беше изгонена от Университета; сега учат философия само предимно студентите по философия и някои други специалности, а навремето всички студенти учеха философия.

S.M. каза: Не зная дали публикувате стихотворения? Аз писах едни напоследък за философията. :-) Здравко ги чете, харесаха му много... О....Жалко! :-(

Ангел Грънчаров каза: Разбира се, че ще публикувам философски стихове; няма по-хубаво от това!

S.M. каза: Не че философията й е мястото в университета... Защото тук пък твърде много се школува... Но чак пък да я изгонят... Не го заслужава... :-) Знам за някои от Вашите книги по заглавия, ще прочета когато мога... Сега ми е малко сесийно... :-) И нямам много време...

Ангел Грънчаров каза: Аз обаче си водя часове в гимназия, по сократическия метод, един вид нещо като философски клуб са часовете ми; такива работи; както и да е.

S.M. каза: А стихове и текстове мога да подбера и да пратя. :-) Това е чудесно. Проблемът с философията идва още и от гимназиите!

Ангел Грънчаров каза: Непременно ми пратете; имейла ми го има в блога; блога пък ще намерите по името ми... Така е; аз имам големи проблеми с инспекторите по философия, които принуждават учителите да преподават философията по отвратителен начин.

S.M. каза: :-) Да, аз така ви намерих и скайпа, мислех да Ви пиша мейл, но реших, че тук контактът е по-естествен и непосредствен.

Ангел Грънчаров каза: Аз имам една идея за философски диалози в Скайпа; ще ми е приятно с Вас да обсъдим, когато имате време, някакви теми; иска ми се такива диалози да излизат в списанието; ако пък Здравко се включи, ще бъде чудесно!

S.M. каза: Ами на мен ми преподаваше (аз съм от К.) една жена, която ме пита (мен!) учението за евдемонията при кой било, че забравила! ... Чудесно! Аз съм фен на диалозите още от Платон! :-) Добре, ще говоря с него!

Ангел Грънчаров каза: Аз имам няколко ученика, които подготвям за прием в университета; искат да учат в СУ философия; много са добри; фенове на списанието; по-нататък мога да Ви свържа при желание; за тях ще е много вълнуващо да си общувате

S.M. каза: Разбира се, с удоволствие ще ги включим и в клуба! :-)

Ангел Грънчаров каза: Да не ви отнемам повече от времето; в сесия сте; подготвяйте се; успех Ви желая; много ми беше приятно, че се запознахме! Пак ще си говорим нататък. Винаги когато има нещо, с удоволствие ще беседваме.

S.M. каза: Благодаря Ви и аз! Наистина имам един досаден изпит по логика, за онтологията не се притеснявам. :-) До скоро и наистина безкрайно благодаря! Ще ви пратя материали когато мога. Хубава вечер!

Ангел Грънчаров каза: До скоро! Не забравяйте да поздравите Здравко от мен! Хубава вечер и приятен уикенд!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Към 2020 г. Министерството на образованието възнамерява да въведе това, което моя милост прави вече от години

2012-01-18T06:14:00.001+02:00

На едно място попадам тази сутрин на информация, която особено ме заинтригува; проблемът е, че от три години в преподавателската си работа по философия и психология съм се увлякъл по една своя идея и инициатива: записвам на видео своите уроци и ги слагам след това в интернет. То не бяха жалби по мой адрес, то не бяха заплахи от страна на "възмутени ученици" и на не по-малко "възмутени родители-граждани", то не бяха предупреждения от директори и от инспектори да престана, щото съм бил нарушавал не знам си какви човешки права. А ето тази сутрин на какво попадам:

Към 2020 г. всички уроци в училище да се излъчват в Интернет на живо в реално време е желанието на просветния министър Сергей Игнатов. Онлайн уроците не са само улеснение за учениците, но и способ на родителите да научават своевременно докъде са стигнали с материала децата им.

Много интересно ми е сега какво ще кажат моите критици - най-интересна ми е реакцията на администраторите най-вече, щото те видяха нещо едва ли не скандално в моята иновация; а пък, от друга страна, за тях волята на началството е свещена, и ето, сега самият министър казва, че трябвало било, след не знам колко си години да се въведе навсякъде това, което моя милост, самоволно, прави вече от три, ако не са вече и повече години. А пък преди доста повече години аз почнах да записвам и свои лекции по философия, после правих курсове-онлайн, коментари и т.н.

Ето че не съм правил някакви престъпления, но знае ли се, може и самият министър да има престъпни наклонности като мен, ако е така какво тогава ще правим, а, таваришчи? Ние със Сергей Игнатов, Министъра де, сме учили в един и същ университет, живели сме в едно и също общежитие в "светлата ера на комунизма", и то все по едно и също време, знам ли, може точно това да е повлияло по някакъв начин, та и той, като мен, да има някакви скрити престъпни наклонности, които ето сега почнаха да излизат наяве?!

Вярно е казано: "Не можеш да бъдеш пророк в собственото си отечество..."

2012-01-15T10:49:00.000+02:00

Тия дни поработих по изготвянето на кратки резюмета, представящи всички мои книги. Идеята ми е да преведа тия резюмета на няколко чужди езика - на английски, френски, немски, руски - и да почна да ги изпращам на разни световни издателства, та белким в някое харесат някоя моя книга.

Признавам, че не аз измислих тая идея, а ми я подхвърли един мой читател, живеещ в Америка; той прие книгите ми много възторжено и настоя да сторя това, понеже съм бил длъжен: заслужавало си до моите мисли да се докосне и западният читател. Прочее, от две години отлагам реализацията на тая идея за краткото представяне на книгите ми, но ето, че тия дни сколасах да свърша тази работа; ето какво се получи:

►УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА ►ЕРОТИКА И СВОБОДА ►ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ ►ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА ►ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА ►ИЗКУСТВОТО НА МИСЪЛТА ►ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА ►ЛАБОРАТОРИЯ ПО ФИЛОСОФИЯ ►СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ ►ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО ►БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА ►ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ

Сложих на едно място тия текстове, та да са удобни за ползване от преводачите. Намерил съм преводачи на основните езици, ако изключим френския; ако някой желае да свърши тази работа, ще съм му много благодарен; хонорар не мога да му дам, но пък мога да му подаря по екземпляр-два (пък и повече) от всичките ми книги плюс колекции от всички броеве на списание ИДЕИ. Моля евентуалните кандидати за превода на тия резюмета на френски да ми дадат знак ако искат да помогнат.

Ще публикувам и преводите на чужди езици скоро в блога си. А за по-бърз достъп до резюметата на моите книги на български език, както се вижда, съм сложил линковете на най-видно място, под главата на блога. Правя това, щото съм съвсем отчаян: тия дни разбрах, че една от големите вериги книжарници, която разпространяваше книгите ми, по неизвестни за мен причини не само е спряла разпространението, но и дори е премахнала моите книги от интернет-книжарницата си! Тоя удар ми дойде в навечерието на нова година! По този начин книгите ми изцяло са лишени от почти всякакъв достъп до евентуални читатели. Затуй ако някой иска да помогне, би могъл да разпространи горните линкове из интернет, а пък нищо не пречи и сам да си поръча някоя моя книга.

А иначе съм решил: ще устроя аутодафе с книгите си в центъра на София съмсем скоро, щото, както се оказа, на свидната ми родина България явно моите книги не са нужни! Казано е: "Не можеш да бъдеш пророк в собственото си отечество..."; оказа се, че е точно така, изпитах го на собствен гръб. Библейските поговорки и мъдрости у Нашенско се спазват най-пунктуално...

Ценностите, пораждащи вдъхновяващото бъдеще на "капитализма", сиреч, на цивилизацията на свободата

2012-01-15T07:19:00.007+02:00

На страницата ми във Фейсбук г-н Стоян Стоянов, който, предполагам, проявява жив интерес към моите възгледи, е поставил клипче, наречено "Най-великата реч: Чарли Чаплин", а пък отдолу е написал ето тия думи: "Интересна провокация за вашата дясна мисъл, г-н Грънчаров!", предизвиквайки ме да кажа становището си. Ето клипчето с чаплиновата реч, а по-долу онзи, който се интересува от моята преценка на казаното в нея, може да прочете и коментара ми:

Това е реч, прославяща свободата, личността, човешките права и демокрацията, т.е. се базира на общохуманните универсални ценности, които са синтезирани най-пълно в автентичната дясна политическа философия, която наистина подкрепям не само с разума си, но и със сърцето си. Прочее, дори и мнозина идеалисти, смятащи се за "леви" - доколкото идеализъм в пределите на лявото изобщо е възможен! - се вдъхновяват от същите тия универсални човешки ценности, в което няма нищо чудно.

Да се говори срещу мизерията, алчността, диктата на държавата над живота на индивидите не е "антикапиталистическо говорене", както, предполагам, Ви се струва, защото същите тия дефекти, и то в несравнимо по-голяма степен, са налице и при всички форми на социализмо-комунистическите обществени устройства. Пример: сега, чрез настоящата световна криза, Западът се очиства от толкова гибелните за бъдещето му останки на социализъм; без очистването от тях е невъзможен бъдещият просперитет; както Източна Европа се очисти (донякъде) от социализма след 1989-та година и тръгна, къде по-уверено, къде по-нерешително, както е у нас, по пътя на съзиданието и просперитета, така сега и за Запада дойде времето да се очисти от някои коварни радикално-социалистически "новаторства", внедрени в предишния период (ХХ век), които са гибелни за бъдещето на обществото и на целия свят.

Автентичният капитализъм е не само хуманно, но той е и най-морално обществено устройство; което обаче не означава, че е съвършен; достатъчно е обаче това, че обществото, поставено на тия начала, именно върху общохуманните универсални ценности, е едно здраво общество, което регулира отношенията индивид-общност по единствено разумния и възможен начин; друг тип регулация на тия сложни отношения, след пълния провал на социализмо-комунистическите експерименти, проведени в толкова печалния ХХ век, няма и не може да има.

Принципът, на който е поставено това общество - "капиталистическото", но това наименование е неудачно, освен ако под "капитал" не се разбират богатствата, криещи се вътре в личността, в нейната душа! - е верният принцип, което обаче съвсем не отмества възможността приложението му в нови и нови форми, изисквани от самия живот, да продължи с оглед търсенето на по-голяма ефективност, та да не се пилее без смисъл човешката енергия. Тук онова, което мислители като Хайек дадоха за разбирането ни, има фундаментален смисъл; водещото в тия промени за доусъвършенстване (реформиране) на капитализма, сиреч, на цивилизацията на свободата, както аз предпочитам да го наричам, е: не изобретенията на самонадеяния разсъдък трябва да бъдат налагани на самия живот, както това правеше, да речем, комунизмът - една пределно елементарна разсъдъчна доктрина, така противопоказна за живота на самата общност! - а, наопаки, самият живот и самата човечност, човешкото като такова, трябва да бъде оставени на самите себе си, та из собствената си спонтанност да намерят ония жизнеустойчиви решения, които ще притежават нужната ефективност; тоест, на конструктивисткия рационализъм в историята трябва да бъде сложен окончателен край.

Другояче казано, свободата е средството за решаването на всички противоречия на живота; остави индивидите на тяхната свобода, направи така, че държавата да не пречи, а да помага за отприщването на човешката съзидателна енергия, при това разбери, че не нещо друго, а самата свобода носи в себе си собствения си закон, т.е. поражда ония жизнено-необходими правила, които не сковават живота, а дават простор за разгръщането му, именно при запазването на законността, на суверенността на човешката личност и също така на самата демокрация - ето това са предпоставките на класическия капитализъм, на които трябва да бъде поставено бъдещето на нашата цивилизация на свободата.

От опита на човечеството и на историята се разбра, че всяка намеса на държавата в живота - в свободата на пазара, в човешката самодейност, чрез задаването на някаква външна и разсъдъчна регламентация на човешката активност и пр. - не само че не решава проблемите, напротив, създава нови, още по-тежки проблеми; т.е. намесата на държавата в спонтанния живот на индивидите е винаги злотворна. Това положение е базисно за автентичната и класическа дясна философия: не можем да се уповаваме на това, че правителството ще реши проблемите, при положение, че самото правителство е проблемът, ако трябва да префразирам известната мисъл на Роналд Рейгън.

Индивидите в своята спонтанна и свободна дейност, водейки се от изискванията на самия живот, единствено са способни да изнамерят ефективните и жизнеустойчиви решения на проблемите; остави хората на работят, да творят, да разгръщат своя личностен потенциал, и едно такова общество не просто ще просперира (както доказа това опитът на капитализма от последните два века), но и ще покаже, че е способно на същински чудеса! Октоподът-държава, който се стреми да изземе чрез бюрокрацията си самото право на самостойна човешка активност (което означава да я блокира и парализира), трябва да бъде озаптен в строги законови рамки, та своеволията му да се окажат невъзможни; прочее, самият закон съдържа необходимите гаранции за това, че свободата на индивидите не просто е възможна, но е и също така ненакърнима. Своеволията на нарушаващите закона индивиди са изключително опасни, но те могат да бъдат озаптени чрез едно ефективно законодателство и правосъдие, които да гарантират свободата, ала своеволията на самозабравилата се държавна бюрокрация, ала терорът на държавата над индивидите, разбира се, е несравнимо по-опасен, понеже той обезсилва самия обществен организъм. Прочее, тия зависимости съм ги изследвал най-детайлно и прецизно в своята книга УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (с подзаглавие "Източниците на достойнството, успеха и богатството"), но кой ти в български условия да чете, след като всеки си е наумил, че и без да чете всичко си знае?!

Но самият принцип на законодателството трябва да е класически, бих си позволил да го нарека "консервативно-либерален", при цялата условност на тия термини, т.е. формиращ най-ефективно законодателство на свободата, не задушаващо, а насърчаващо изявите на човешката съзидателна енергия. И този, прочее, съвсем либертариански, принцип, както и да го погледнем, е основа на ценностите на автентичната дясна философия. Т.е. на универсалните хуманни ценности, достигнати от опита на цялата човешка история; а именно: свобода, суверенна личност, частна собственост, самодейност и договаряне, свободен пазар, право на творческа изява и пр. Ето за това апелира и хуманистът-демократ и свободолюбец Чарлз Чаплин в тази своя знаменита реч. Прав е. Този е пътят.

И тази констатация, както се вижда, няма нищо общо с повърхностната преценка, че, видите ли, в тая своя реч Чаплин бил показвал, че е "ляв"; прочее, американското, да не говорим пък за английското "ляво", е толкова дясно, колкото, бих си позволил да кажа, е дясно българското, пък и континенталното европейско дясно; т.е. американското и англо-саксонско ляво съвпада по ценностността си с континенталното и българското дясно. Англия и Америка са изцяло десни нации, основани на класическите универсални ценности, поради което този външен парадокс съвсем не бива да ни учудва.

Тъй че, драги г-н Стоянов, ако сте си наумил, че имате "леви възгледи", опитайте се да ги подложите на по-сериозно осмисляне и преценка, и тогава няма да се учудя, ако изведнъж откриете, че сте напълно "десен"; открил съм в живота си ето тая любопитна закономерност: хората, преди изобщо да са се замислили, си въобразяват, че са леви; като се замислят, ала истински, няма как да не променят преценката си и да прозрат истината; а леви до края на живота си остават само ония, за които мисленето е съвсем недостижим разкош. :-) Прочее, човешката опороченост се дължи на човешката глупост, т.е. на дефектна, на несъстояла се мисъл...

Българското училище трябва да е "люпилня" не на овчедушни роби, а на свободни и достойни граждани

2012-01-12T06:42:00.003+02:00

Казусът по повод инициативата за избор на "патрон" на ПГЕЕ-Пловдив придоби вече гротесков характер. Вчера моя милост пак постави въпроса на Педагогически съвет на училището; съобщих, че въпросът с избор на име на училището трябва да бъде най-сетне задвижен, след като е поставен още преди две години от самото ръководство. Отвърнато ми бе, че "изобщо камбаната не е ударила" да си избираме патрон на училището, т.е. въпросът могъл да чака до безкрайност - след като е чакал вече цели 22 години.

Предложих също за решаването на въпроса да се вземе становището и на учениците - и в дух на демократичност да се организира допитване до тях; отвърнато ми бе, че тоя въпрос не може да се решава от учениците, а от учителите единствено; разбирай, от администрацията, щото в днешно време, уви, мнението на администрацията се приема безропотно от мнозинството на учителското тяло.

Като капак дори се оказа, че било трябвало да се реши най-напред трябва ли изобщо училището да си има патрон, или сегашната безлика типова характеристика и спецификация на училището - ПГЕЕ-Пловдив - не си ни е предостатъчна! Прочее, проблемът, поставен от мен, изобщо не беше допуснат до обсъждане по същество, впечатлението ми е, че мнозинството сякаш се възмути единствено от наглостта ми да поставям, за кой ли път, този проблем. Констатирах пълно безразличие и опити да се замаже същината на проблема; ето по този специфичено нашенски начин у нас биват задушавани и убивани хубавите идеи. А аз - пък и не само аз; мнозина други осъзнаха тая толкова проста истина - продължавам да смятам, че идеята ПГЕЕ-Пловдив да се нарече ПГЕЕ "Стив Джобс" е една наистина хубава идея. Разбира се, точно заради моето предложение се стигна до такава несмислена съпротива: абе по-добре да си нямаме изобщо име, но, сакън, да не би името на гимназията да стане Стив Джобс! Смешна, но и тъжна, много тъжна, направо глупава работа! А в тая година ще се чества 50-годишният юбилей на училището!

Остава ми следният вариант, щото съвсем нямам намерение да капитулирам; учениците всеки ден ме питат какво става и кога ще се реши проблемът с избор на име на училището; разбира се, силата, която може да донесе промени в българското образование, са младите хора; прочее, в техните дипломи ще пише, евентуално, ПГЕЕ "Стив Джобс" или, примерно, ПГЕЕ "Иван Иванов", т.е. по тази причина тъкмо тяхното мнение по въпроса трябва да е меродавно; та вариантът, който остава в така и така сложилата се ситуация е следният:

Като част от обучението по гражданско образование в близките дни ще се проведе емпирично социологическо изследване (анкета, но с гласуване) за проверка на настроенията на учениците и на учителите по толкова интересния казус с избора на потрон на училището. Другояче казано, и учениците, и учителите, ще бъдат призовани да гласуват, да си кажат мнението трябва ли училището да има патрон и кой според тях трябва да е той. Една такава проява ще има, според мен, най-благотворно влияние върху демократизирането на училищния живот; все пак живеем в XXI век, годината е 2012-та, а не, да речем, 1955-та или 1975-та. Не може да се игнорира мнението на учениците по толкова важен за тяхното училище въпрос; че училището е на учениците, а не на учителите или пък на директора, е въпрос, който не се нуждае от никакво обсъждане, щото отговорът е един: училището е на учениците, а пък нашите ученици трябва да бъдат добри граждани; чудесно е, че голяма част от учениците проявиха гражданска активност, не само подкрепиха инициативата, ами я приеха присърце, като своя, защото това наистина е тяхното училище, а пък за уреждане на проблемите в тяхното училище е съвсем естествено гласът на учениците да бъде чуван постоянно.

Радостното е, че идеята за организиране на едно такова допитване е тяхна, на самите ученици, идея, което показва, че у тях е налице един първичен демократичен рефлекс; прочее, надеждата е, че тъкмо те, младите, един ден ще опряват България, щото ний, техните родители, не успяхме, не можахме да я оправим и уредим както трябва. Ето сега, като форма на практическо занятие, провеждано от доброволци, ще им дам възможност в часовете по гражданско образование сами да организират и да проведат допитването, а пък след това да внесат в ПС резултатите от допитването; казано е неслучайно "Глас народен - глас Божи!", е, уважаеми администратори в образованието, имайте добрината да осъзнаете, че народът за училището са самите ученици, а не някой друг.

До този момент удържах активността на учениците, надявайки се да срещна разбиране от страна на учителското тяло и администрацията; понеже не срещнах такова, сега ще им помогна да направят нужното техният глас по тоя така важен за училището въпрос да бъде произнесен така настоятелно, че да бъде чут и взет в предвид. По тоя начин като преподавател ще дам възможност на учениците да участват в един най-пълноценен урок по гражданско образование, щото истински пълноценно е образованието, при което самите учещи извлизат от живота, практически, ония знания и умения, които ще са им нужни за по-нататъшния живот.

Дълбоко съм убеден, че нашето училище трябва да бъде люпилня не на малодушни роби, а на свободни и достойни граждани; е, щом е така, ще направя зависещото от мен това да се случи...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Нямаме основания се оплакваме чак толкова много от историческата си съдба

2012-01-09T21:06:00.000+02:00

Моя публикация със заглавие Животът, историята и съдбата на народа е проекция на него самия, на неговия дух, която е част от дискусия по тема, която условно може да се озаглави В търсене на автентичния смисъл на националната ни история, е предизвикала интересен коментар от уважавания ми опонент; публикувам текста му отделно, понеже ми се иска той да стигне и до читателите на хартиеното издание на блога, а именно до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ:

Благодаря за вниманието и ценните и стимулиращи мисли във Вашия отговор. Философията на историята е сложна тема и моите възгледи в това отношение още съвсем не са избистрени. Има много отворени въпроси, по които си струва да се размишлява и дискутира.

Мисля обаче, че в дълбочина нашите възгледи не се различават чак толкова, както може би изглежда на пръв поглед. Просто у Вас акцентът е много, според мен прекалено силно поставен върху националната психика. Никога не съм отричал наличието на национален характер и неговото влияние върху историята и политиката. Смятам обаче, че има и други фактори, които не бива да се изпускат от внимание.

Един от големите проблеми в социалните науки е, че социалните и исторически явления почти винаги се обуславят от много фактори и е трудно да се реши кой е главният и решаващият. Освен това в социалните науки са практически невъзможни експерименти. При това в социалните науки в много по-голяма степен от природните заключенията се влияят от личните ни вкусове и предпочитания. На всичкото отгоре в обществознанието ние самите сме част от системата, която описваме. Всичко това води до често диаметрално противоположни тълкувания на едни и същи събития или набор от исторически факти. Поради тези методологически трудности социалните науки засега са по-малко точни и по-неразвити от природните.

Проблемът с националната психика е най-вече в това, че тя се фиксира като понятие още по-трудно от също много разтегливото понятие на „нацията”. Какви точно са тези особености, които са характерни за мнозинството от представителите на дадена нация, но не са присъщи на други нации? Това е много трудно за изчерпателно описание. Много мъчно е да се опише емпирично националния характер. Какви точно качества има масовият българин, които се различават от тези на напр. масовия индонезиец и как точно тези качества на българина и индонезиеца обуславят историята и политиката на България и Индонезия? Каква е прецизната каузалната връзка? Може ли разликата в историческата съдба на България и Индонезия да се обясни само и единствено на базата на националния характер? Освен това кое дефинира манталитета на нацията – историята и социално-политическите условия - или обратно – масовата психология, масовото съзнание е продукт на битието. Кое е първично? Или това е двупосочен процес? Като идеалист Вие вероятно ще отдадете примат на психиката и съзнанието, само че тогава излиза, че поради някакви неведоми причини народите по земята имат някакви свои изконни, дълбоко присъщи психологически качества, които са някаква априорна даденост и не подлежат на съществена промяна.

Когато говорим за национална психика, нещата стават повече на интуитивно ниво, което мен някак не ме удовлетворява. Искам повече емпирични данни, повече конкретика. Това при мен вероятно е повлияно от британския емпиризъм и модерната аналитична философия, към които имам предпочитания, давайки си при това сметка за тяхната ограниченост и сухота. Не твърдя, че трябва изчерпателна дефиниция, това нито е възможно, нито е необходимо, но все пак повече конкретни факти.

Твърдението, че историческата съдба на българите е резултат от тяхната народопсихология може и да е вярно, но е прекалено общо и поради това не обяснява много или почти нищо. Все пак не отричам, че поне като евристичен принцип народопсихологията има своето оправдание. Също както няма съмнение, че нациите са основните играчи в политиката на новото време, без обаче на можем да дефинираме ясно и изчерпателно понятието „нация”. (Това обстоятелство впрочем е фундаменталната причина за проблемите сега в ЕС. Европейските народи имат прекалено специфична история и особености и не е лесно да се съчетаят в единен съюз. Формулата „единство в многообразието” звучи хубаво, но се натъква на значителни практически трудности.)

Друг проблем е, че Вие според мен също наблягате прекалено върху историческите неуспехи на българите и България. Един непредубеден, максимално обективен поглед върху историята показва, че това не е така, напротив, българите не са имали толкова нещастна историческа съдба и нямат причини постоянно да хленчат и да се оплакват. Можеше, разбира се, и по-добре, но можеше и много по-зле. В случая можем да се обърнем към произведенията на историка от НБУ проф. Пламен Цветков. Крайно време е за нова, преосмислена, балансирана оценка на българите и българската история, свободна от митове и клишета.

Откъси от неговата книга “България и Балканите от древността до наши дни”, Варна, 1998 г.

Например за хуленото Априлско въстание той казва, че това е едно от най-светлите събития в българската история, дело само на българите без намеса на външни сили.

Конкретни цитати:

„По време на Априлското въстание българите мобилизират не повече от 10 000 човека, които трябва да се бият срещу 20-хилядна редовна войска и 120 000 башибозука. Пътищата и съобщенията в България са далеч по-добри, отколкото в Босна и Херцеговина и това улеснява османлиите в мерките им за потушаване на движението. В сравнение със сърбите и гърците, българите са сякаш по-малко надарени в правенето на насилствени революции, отколкото в организирането на демократични и мирни политически действия... Стратегията на Гюргевския комитет обаче постига целите си не толкова със самото въстание, колкото с предизвиканите от него отблъскващи репресии...”

Иначе за българите и България:

„Историческите и езиковите податки недвусмислено сочат, че българите са един от най-старите народи, които са съумели да оцелеят до днес... От 2 до 7 век българите правят невероятното, за да се доближат към Европа географски и съумяват да се настанят и оцелеят в нейния югоизточен дял. Забележими са и плодовете и усилията им от 7 до 14 век да усвоят духовните ценности на европейската цивилизация. При това, възприемайки християнството в неговата източноправославна разновидност, България получава възможност да се превърне в едно от най-големите средища на покръстването на едва ли не всички източноевропейски народи. Подобно на евреите и гърците, макар и в доста по-скромни размери, българите се оказват малък народ с голяма духовна мощ и влияние.

Те се заселват обаче в област, която е обречена да се превърне в един от най-изостаналите краища на Европа. Възприетата обществена уредба първоначално е блестяща, но осъдена на стагнация и назадничавост. Между учените продължава да няма единомислие върху точните предпоставки за бързата експанзия на османските турци, като се има предвид резултатното отблъскване на подобни нахлувания по-рано... Няма добра чужда власт и в тази насока османската не е изключение. И до ден днешен османското управление, продължило четири века, се възприема от повечето българи болезнено като уж основна причина за националната изостаналост и отдалеченост от универсалните ценности на индивидуализма, предприемчивостта, човешките права и демокрацията... Промените, които османските власти внасят в традиционната общественополитическа уредба на Балканите, не са обаче така съществени, както обикновено се смята...

Чуждото управление поражда доста рано силен национален усет... Скоро обаче гърците, румънците, сърбите и българите се оказват по-възприемчиви към Запада, отколкото турците и дори руснаците... Сърбия и Черна гора са подчертано по-възприемчиви към панславизма... И днес мнозина българи са склонни да проклинат историческата си съдба на първия източноправославен народ, попаднал под османско управление и последния, който се освобождава от него. И наистина през първата половина на 19 век гърците, румънците и сърбите вече имат или основават свои собствени национални държави, докато България като че ли си остава обикновена турска провинция. Утвърждаването на българските съседи като все по-автономни и независими нации е тясно свързано обаче с нарастването на личната власт на техните владетели. В замяна на това, благодарение на реформите, въведени от султаните под западен натиск, българите започват да се учат на трудния урок по парламентаризъм... В един свят, разделен на три основни политически течения, а именно консерватизъм, социализъм и либерализъм, българите сякаш са направили своя избор в полза на либерализма. По онова време и консерватизмът, и социализмът са антидемократични... От втората половина на 18 нататък източноправославните народи се изправят пред нерадостния избор между османския и московския деспотизъм. Руското самодържавие успява да погълне украинците, белорусите, грузинците и немалка част от арменците... българите се спасяват от подобна съдба...

Българите са склонни да се оплакват прекалено много от историческата си съдба, която твърде често е била предопределяна от чужди и предимно враждебни сили... Все пак развитието на България от 1870 г. досега като че ли не е чак толкова злополучно. Наистина разпокъсването на страната 1878 г. нанася трайна травма върху националната душевност на българите, но това е цената, която те трябва да заплатят, за да не бъдат погълнати от Руската империя и за да оцелеят като държава и народ... При все това за времето от 1878 г. до днес териториалните придобивки на страната са повече от загубите, а заедно с Република Македония България всъщност си възвърна онова пространство, което беше очертано във свободно гласуване още през 1870-1873 г.
Нацията оцелява и запазва основните си психологически черти дори при комунистическия режим. Нещо повече – българите продължават да оказват скромното си духовно влияние в света... Бащата на литовската независимост Басанвичюс е вдъхновен от българския пример...

Руският комунизъм е несъмнено най-зловещата трагедия за българската нация след освобождаването й от османска власт. Всъщност Стефан Стамболов съумява само да отложи руската окупация и господство с 57 години. В пределите на източноправославна и мюсюлманска Европа българската разновидност на комунизма е сякаш по-поносима, отколкото в Русия, Румъния и Албания, но привидно по-потисническа от югославската... Като се има предвид, че по вяра, култура и наследство Словения и Хърватско принадлежат на Средна Европа, България е първата комунистическа страна на Балканите, която прекъсва една дългогодишна комунистическа власт, макар и по не твърде убедителен начин. Не може да има съмнение, че това се дължи на демократичните традиции, създадени през последния век на османското управление, както и на парламентарния опит, основан на Търновската конституция. От българска гледна точка такива личности като Петко Славейков, Петко Каравелов, Стефан Стамболов и Константин Стоилов могат да се сравнят с отците-основатели на САЩ. Историкът Симеон Радев ги нарече “строителите на съвременна България”.

Всъщност, подобно на останалите източноевропейски и балкански народи, пътят на България към демокрацията може би не е по-дълъг от този на днешните напреднали държави. Така например трябва да изминат току-речи 90 години от основаването на Съединените щати, за да се премахне робството и трябва още едно столетие, за да се приложи на практика расовото равноправие. Във Франция демокрацията започва да действа едва с налагането на Третата република... Както повечето други народи от Средна и Източна Европа българите просто тръгват към съвременната демокрация около столетие по-късно от Запада и при далеч по-неблагоприятни условия... В сравнение с другите балкански страни българският парламентарен опит изпъква като най-демократичния... Дори онези балкански страни, които имат късмета да избегнат съветската окупация, трябва да изминат дълъг път, преди да се доберат до съвременната демокрация. Гърците постигат стабилно демократично управление чак 153 години след началото на националната революция през 1821 г. Още по-труден в тази насока е напредъкът на Турция. В замяна на това за времето от 1870 до 1934 г. българите съумяват да си изградят и една друга традиция, а именно употребата на строго конституционни средства за отстраняването едва ли не на всяко по-авторитарно правителство. В края на краищата дори и комунистическият режим си отива (наистина бавно и мъчително) по пътя на сравнително свободни избори.

България може да бъде достоен и пълноправен член на европейската общност само ако не се отказва от своите традиции, които в повечето случай са в съзвучие с европейските.”

Чувал съм, че волжските българи – „татарите” в Татарстан” – въпреки 1300-годишното разделение с дунавските българи имат много общи народопсихологически черти с дунавските българи в РБ. Външното сходство е несъмнено.

Интересно е да се видят и румънски села, населени смесено от немци и румънци и разликата между румънските и немските къщи и дворове. Така че има нещо вярно в твърдението, че „кръвта вода не става” и в константността на националния характер през всичките исторически превратности.

Като изключим Москва, Татарстан днес е най-богатият регион на Русия. Това вероятно се дължи не само на големите залежи от нефт и газ, но и на обстоятелството, че българите са по-трудолюбиви от руснаците. Между другото е време дунавските българи да помогнат на своите волжски братя да се освободят от руско иго, което им беше наложено от Иван Грозни. По този въпрос обаче не се чува нищо от страна на българските „националисти”.

Свидетелства:

"Современные татары не имеют никакого отношения к монголам, татары являются прямыми потомками волжских болгар, этноним "татары" в отношении их является исторической ошибкой". (таков главный вывод специальной научной сессии при Академии наук СССР, прошедшей в Москве 25-26 апреля 1946г., посвященной этногенезу казанских татар) "Сами жители Казани и ее края вплоть до Октябрьской революции не прекращали называть себя булгарами".

("История Казани", книга 1, Казань, Татарское кн. изд-во,1988 г., стр.40)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Имат ли свободата и демокрацията бъдеще?

2012-01-09T06:27:00.001+02:00

Бъдещето на историята

Написано от Франсис Фукуяма

Нещо странно се случва в днешния свят. Както глобалната финансова криза, която започна през 2008, така и продължаващата криза на еврото, са продукти на модела на слабо регулиран финансов капитализъм, който се появи през последните три десетилетия. Но въпреки масовия гняв срещу държавните помощи за Уол Стрийт, не се появи никакъв подем на ляв американски популизъм в отговор на това. Възможно е движението Occupy Wall Street да има някакво по-продължително въздействие, но най-динамичното популистко движение от последно време е дясното Чаено парти, чиято главна мишена е регулиращата държава, която се опитва да защищава обикновените хора срещу финансовите спекуланти. Нещо подобно важи и за Европа, където левицата е анемична, а дясно-популистките партии са в настъпление.

Има няколко причини за тази липса на мобилизация отляво, но най-важна сред тях е несполуката в областта на идеите. За миналото поколение, идеологическата висота беше задържана от либертарианската десница. Левицата не беше в състояние да предложи някаква друга правдоподобна кауза освен завръщането към една вече недостижима форма на старомодна социалдемокрация. Тази липса на достоверна прогресивна контра-инициатива е нездравословна, защото конкуренцията е нещо също толкова добро за интелектуалните дебати, колкото и за икономическата дейност. А сериозният интелектуален дебат е спешно необходим, тъй като настоящата форма на глобализиран капитализъм подкопава социалната база на средната класа, на която се основава либералната демокрация.

Демократичната вълна

Социалните сили и условия не просто „предопределят“ идеологиите, както смяташе някога Карл Маркс, но и идеите не могат да станат мощни, ако не отразяват проблемите на голям брой обикновени хора. Либералната демокрация е установената идеология в големи части от днешния свят, отчасти защото тя отговаря на, и е благоприятствана, от определени социоикономически структури. Промените в тези структури могат да имат идеологически последици, също както и идеологическите промени могат да имат социоикономически последици.

Почти всички мощни идеи, които са оформяли човешките общества допреди 300 години са били религиозни – с важното изключение на конфуцианството в Китай. Първата мощна секуларна идеология, постигнала продължително влияние в целия свят, е либерализмът – учение, свързвано с възхода първо на една търговска, а след това и индустриална средна класа в определени части от Европа през седемнадесети век. (Под „средна класа“ разбирам хора, които не са нито на върха, нито на дъното на своите общества от гледна точка на доходите си; които са получили поне средно образование и притежават недвижимо имущество, продължителни блага или собствен бизнес). (Прочети ДО КРАЯ >>>)

А ето и продължението тук, препечатвам го за всеки случай, да не се затрие този ценен текст:

Така както е формулиран от класически мислители като Лок, Монтескьо и Мил, либерализмът поддържа, че законността на държавната власт произлиза от способността на държавата да защищава индивидуалните права на гражданите си и че тя трябва да бъде ограничавана от придържането към закона. Едно от фундаменталните права, нуждаещо се от защита, е правото на частна собственост; английската Славна революция от 1688-89 е от критично значение за развитието на модерния либерализъм, защото тя за пръв път установява конституционния принцип, че държавата не може законно да облага гражданите си с данъци без тяхно съгласие.

Първоначално либерализмът не предполага по необходимост демокрация. Вигите, които поддържат конституционното споразумение от 1689 г., най-често са били сред най-богатите собственици в Англия, а парламентът от онова време е представлявал по-малко от десет процента от цялото население. Мнозина класически либерали, включително и Мил, са се отнасяли силно скептично към предимствата на демокрацията: те са вярвали, че отговорното политическо участие изисква образование и залог в обществото – тоест, притежаване на собственост. Чак до края на деветнадесети век избирателното право е било ограничавано от различни цензове за собственост и образование в буквално всички части от Европа. Избирането на Андрю Джаксън за президент на САЩ през 1828 и последващия негов отказ от ценз за собственост при гласуването, поне що се отнася до белите мъже, обозначава важна ранна победа за един по-силен демократически принцип.

В Европа, изключването от политическата власт на огромното мнозинство от населението, както и възходът на работническата класа, проправят пътя за марксизма. Комунистическият манифест е публикуван в 1848 – същата година, в която се вдигат революции във всички главни европейски страни с изключение на Англия. Така започва един век на конкуренция за водачеството при демократическото движение между комунистите, желаещи да премахнат процедурната демокрация (многопартийни избори), в полза на онова, което те смятат за съществена демокрация (икономическо преразпределение), и либералните демократи, които вярват в по-широко политическо участие, като същевременно поддържат върховенството на закона, защищаващ индивидуалните права, включително и правата на собственост.

Обект на борбата е лоялността на новата индустриална работническа класа. Ранните марксисти вярват, че те ще победят чрез голата сила на численото превъзходство: с разширяването на изборното право в късния деветнадесети век, партии като лейбъристите във Великобритания и социалдемократите в Германия нарастват с огромна бързина и заплашват хегемонията както на консерваторите, така и на традиционните либерали. Възходът на работническата класа среща яростен отпор, често с недемократични средства. От своя страна комунистите и много социалисти се отказват от идеята за формална демокрация в полза на директно завоюване на властта.

През цялата първа половина на двадесети век сред прогресивната левица е налице силен консенсус, че някаква форма на социализъм – правителствен контрол върху най-важните отрасли от икономиката, с цел да се осигури равномерно разпределение на богатството – е неизбежен за развитите страни. Дори и един консервативен икономист като Джоузеф Шумпетер пише през 1942 в книгата си Капитализъм, социализъм и демокрация, че социализмът ще победи, тъй като капиталистическото общество е себеразрушително. Смята се, че социализмът представя волята и интересите на голямото мнозинство от хората в модерните общества.

Но в същото време, в което великите идеологически конфликти на двадесети век биват разигравани на политическо и военно ниво, на социално ниво се случват критически промени, които подкопават марксисткия сценарий. Първо, реалният жизнен стандарт на индустриалната работническа класа продължава да се покачва, до ниво, при което множество работници или децата им вече са в състояние да се присъединят към средната класа. Второ, относителният брой на работническата класа престава да се покачва и всъщност започва да спада, особено през втората половина на двадесети век, когато услугите започват да задминават производството в така наречените „постиндустриални“ икономики. Накрая, под индустриалната работническа класа започва да се оформя една нова група от бедни и непривилегировани хора, състояща се от хетерогенна смесица от расови и етнически малцинства, скорошни имигранти и социално изключени групи като жени, гейове и хора с увреждания. В резултат от тези промени в повечето индустриални общества старата работническа класа се превръща просто в една друга група на интереси, използваща политическата власт на профсъюзите за да защищава извоюваните с труд завоевания на едно по-ранно време.

Икономическата класа, освен това, се оказва не чак толкова велико знаме, под което да се обединят за политически действия населенията на развитите индустриални страни. Вторият Интернационал получава доста груб сигнал откъм реалността, когато през 1914 работническите класи в Европа се отказват от призивите за класова борба и се нареждат зад консервативните лидери, проповядващи националистически лозунги – един шаблон, който преобладава и до наши дни. Според социолога Ърнест Гелнър много марксисти са се опитвали да обяснят това чрез така наречената от него „теория за неправилното обръщение““

По същия начин, по който мюсюлманите-шиити смятат, че архангел Гавраил е направил грешка, поднасяйки посланието на Мохамед, когато всъщност тое било предназначено за Али, така и марксистите по принцип биха желали да смятат, че духът на историята на човешкото съзнание е направил ужасяваща грешка. Пробуждащото послание е било предназначено за класите, но поради някаква трагична пощенска греша вместо това то е било доставено на нациите.

Гелнър продължава, твърдейки, че в съвременния Близък изток религията изпълнява функция, близка до онази на национализма: тя мобилизира хората ефективно, защото притежава духовно и емоционално съдържание, което класовото съзнание не притежава. По същия начин, по който европейският национализъм е бил подсилван от миграцията на европейците от селата към градовете в късния деветнадесети век, така ислямизмът е реакция срещу урбанизацията и преместването, случващо се в съвременните общества от Близкия изток. Писмото на Маркс никога няма да бъде доставено на адреса „класа“.

Маркс вярва, че средната класа, или поне притежаващата капитал част от онова, което той нарича буржоазия, винаги ще си остане малко и привилегировано малцинство в модерните общества. Но онова, което се случва вместо това е, че буржоазията и, по-общо казано, средната класа, в края на краищата започва да съставлява огромното мнозинство от населенията в повечето развити страни, създавайки все по-големи проблеми пред социализма. От Аристотел насам мислителите са вярвали, че стабилната демокрация се основава на широка средна класа и че обществата, определяни от крайности на богатството и бедността, са предразположени или към властване на олигарси, или към популистки революции. Когато голяма част от развития свят успява да създаде общества на средната класа, привлекателността на марксизма изчезва. Единствените места, където левичарският радикализъм продължава да съществува като мощна сила, са местата, където продължава да цари силно неравенство, като например части от Латинска Америка, Непал, и изключително бедните региони на източна Индия.

Онова, което политологът Самуел Хънтингтън беше нарекъл „третата вълна“ на глобална демократизация, започнала в южна Европа в 1970-те и достигнала кулминация с падането на комунизма в източна Европа през 1989, увеличи броя на изборните демокрации по света от около 45 през 1970 до повече от 120 в късните 1990 години. Икономическият растеж доведе до появата на нови средни класи в страни като Бразилия, Индия, Индонезия, Южна Африка и Турция. Както посочва икономистът Мойзéс Наим, тези средни класи са сравнително добре образовани, притежават собственост и са технологически свързани с останалия свят. Те имат изисквания към правителствата си и се мобилизират лесно в резултат от достъпа до технологии. Не е удивително, че главните подбудители на бунтовете от Арабската пролет бяха добре образовани тунизийци и египтяни, чиито очаквания за работни места и политическо участие бяха потискани от диктатурите, под които те живееха.

Хората от средната класа не поддържат с неизбежност демокрацията: като всички останали, те са актьори със собствени интереси, които желаят да защитят собствеността и позициите си. В страни като Китай и Тайланд, множество хора от средната класа се чувстват застрашени от исканията на бедните за преразпределение, и в резултат от това поддържат авторитарни правителства, които защищават техните класови интереси. Нито пък демокрациите непременно посрещат очакванията на собствените си средни класи, и когато те не го правят, средните класи могат да станат непокорни.

Най-малко лошата алтернатива?

В наши дни е налице широк глобален консенсус относно легитимността, поне по принцип, на либералната демокрация. По думите на икономиста Амартия Сен: „Макар демокрацията да не е всеобщо практикувана, нито дори всеобщо възприета, то в общия климат на световното мнение, демократичното управление днес е достигнало статуса на нещо, което се възприема като принципно правилно.“ Тя е най-широко приемана в страни, които са достигнали ниво на материално благополучие, достатъчно да позволи на мнозинството от гражданите да възприемат себе си като средна класа, което е и причината за това, че обикновено има съответствие между високите нива на развитие и стабилната демокрация.

Някои общества, като Иран и Саудитска Арабия, отхвърлят либералната демокрация в полза на една форма на ислямска теокрация. Но тези режими са задънени улици на развитието, съществуващи единствено благодарение на това, че седят върху огромни залежи от петрол. До известно време действително имаше едно огромно арабско изключение от третата вълна, но Арабската пролет показа, че и тези общества могат да бъдат мобилизирани срещу диктатурата със същата готовност, която бе демонстрирана в Източна Европа и Латинска Америка. Това разбира се не означава, че пътят към една добре функционираща демокрация ще бъде лесен или директен в Тунис, Египет или Либия, но то подсказва, че желанието за политическа свобода и участие не е културна особеност на европейците и американците.

Най-важното предизвикателство пред либералната демокрация в днешния свят идва от Китай, който съчетава авторитарно управление с отчасти пазарна икономика. Китай е наследник на дълга и горда традиция на висококачествено бюрократично управление, простираща се две хилядолетия назад. Неговите лидери осъществиха невероятно сложен преход от централизирана в съветски стил икономика към отворена и динамична такава, при това със забележителна компетентност – откровено казано, повече компетентност, отколкото напоследък демонстрират лидерите на САЩ при управляването на техните собствени макроикономически политики. Много хора се възхищават в момента от китайската система не заради икономическите й постижения, а защото тя е в състояние да взема гигантски, сложни решения бързо, особено в сравнение с мъчителната политическа парализа, която измъчва както САЩ, така и Европа през последните няколко години. Особено от началото на сегашната финансова криза, самите китайци започнаха да пропагандират „китайския модел“ като алтернатива на либералната демокрация.

Малко вероятно е обаче този модел някога да се превърне в сериозна алтернатива на либералната демокрация в регионите извън Източна Азия. На първо място, моделът е културно-специфичен: китайското управление е изградено на основата на дълга традиция на меритократично набиране на кадри, изпити за обществени служби, силен акцент върху образованието и почит към технократското управление. Само малко развити страни биха могли да повторят този модел, а онези, които могат, като Сингапур и Южна Корея (поне в един по-ранен период), вече се намират вътре в китайската културна зона. Самите китайци също се съмняват дали техният модел може да бъде експортиран; така нареченият Пекински консенсус е западно, а не китайско изобретение.

Неясно е освен това дали моделът може да бъде поддържан дълго време. Нито растежът, подхранван от износ, нито командният подход към вземането на решения не могат да носят добри резултати завинаги. Фактът, че китайското правителство не допусна открита дискусия на голямата железопътна катастрофа от миналото лято и не успя да накаже отговорните за случая, намиращи се в министерството на железниците, подсказва, че зад фасадата на ефективното управление се крият не малко тиктакащи адски машини.

И накрая, Китай вероятно ще бъде изправен пред сериозна морална уязвимост в хода на развитието си. Китайското правителство не задължава служителите си да зачитат достойнството на неговите граждани. Всяка седмица има новини за нови протести срещу изземане на земя, екологически нарушения или груба корупция от страна на чиновници. Докато страната се развива бързо, тези злоупотреби все още могат да бъдат замитани под килима. Но бързото развитите няма да продължи завинаги и правителството ще трябва да заплати цената за натрупващия се гняв. Режимът вече не разполага с водеща идея, около която да се организира; той е ръководен от една комунистическа партия, обвързана на теория с идеята за равенство, която управлява общество, характеризирано от драматично, все повече нарастващо неравенство.

Така че стабилността на китайската система в никакъв случай не може да бъде приемана за гарантирана. Китайското правителство твърди, че гражданите му са културно различни и винаги ще предпочитат една благосклонна, насърчаваща растежа диктатура, пред една разхвърляна демокрация, заплашваща социалната стабилност. Но само малко вероятно е, че една увеличаваща се средна класа ще се държи в Китай по-различно, отколкото се държи в другите части на света. Други авторитарни режими може и да се опитат да възпроизведат китайския успех, но има само слаба вероятност, че голяма част от света ще изглежда както днешен Китай след около 50 години.

Бъдещето на демокрацията

Налице е силна взаимна връзка между икономическия растеж, социалните промени и хегемонията на либералната демократична идеология в днешния свят. Не се вижда и някаква друга достоверна идеология, която да й прави конкуренция. Но съществуват силно тревожни икономически и социални тенденции, които, ако продължат, могат както да застрашат стабилността на днешните либерални демокрации, така и да детронират демократическата идеология такава, каквато я разбираме днес.

Социологът Барингтън Мур беше отсъдил категорично: „без буржоазия – никаква демокрация“. Марксистите не успяха да реализират комунистическата си утопия, защото зрелият капитализъм пораждаше общества на средната, а не на работническата класа. Но какво ще се случи, ако по-нататъшното развитие на технологиите и глобализацията подкопае средната класа и направи невъзможно за нещо повече от само малко хора да достигнат статуса на средна класа?

Налице са множество указания, че такава фаза на развитие вече е започнала. Средните доходи в Съединените щати стагнират в реална стойност от 1970-те насам. Икономическото въздействие на тази стагнация беше смекчено до известна степен от факта, че при последното поколение повечето домакинства в САЩ са преминали към модел на доходи и от двамата партньори. Нещо повече, както икономистът Рагурам Раджан убедително твърди, тъй като американците не са склонни да приемат директното преразпределение от страна на държавата, в Съединените щати вместо това е била възприета една много опасна и силно неефективна форма на преразпределение чрез субсидиране на ипотеките за домакинствата с ниски доходи. Тази тенденция, ускорена от наводнението от евтин капитал, изливащ се откъм Китай и други страни, даде на множество обикновени американци илюзията, че стандартът на живота им се е увеличил през последното десетилетие. В това отношение пръскането на ипотечния балон през 2008-9 година не беше нищо повече от грубо завръщане към посредствеността. Днешните американци може и да имат предимството да купуват евтини мобилни телефони, облекло, както и Фейсбук, но те все по-често не могат да си позволят да притежават домовете си, нито пък здравно осигуряване или добри пенсии.

Един още по-тревожен феномен, посочен от инвеститора Питър Тил и икономиста Тайлър Коуен, е че печалбите от повечето последни вълни от технически нововъведения се разпределят най-вече сред най-талантливите и най-добре образовани членове на обществото. Този феномен подпомага масивното увеличение на неравенството в Съединените щати при последното поколение. През 1974, връхният един процент от семейства в САЩ е получавал 9% от БВП; през 2007 година техният дял вече се е увеличил на 23,5%.

Търговските и данъчни политики сигурно също са усилили тази тенденция, но реалният злодей тук е технологията. В по-ранните фази от индустриализацията – епохите на текстила, въглищата, стоманата и двигателя с вътрешно горене – печалбите от технологическите нововъведения почти винаги са се стичали и надолу към останалата част от обществото под формата на нови работни места. Но това не е природен закон. Днес ние живеем във времето на това, което социоложката Шошана Зубов нарича „ерата на умната машина“, в която технологиите все повече са в състояние да заменят нови и нови човешки функции. Всеки голям напредък в Силиконовата долина означава загуба на нискоквалифицирани работни места по други места в икономиката – една тенденция, която едва ли ще се промени в близко бъдеще.

Неравенството е съществувало винаги, като резултат от естествените различия при талант и характер. Но днешният технологически свят увеличава тези различия в огромна степен. В аграрното общество на деветнадесети век, хората с големи математически способности не са имали толкова много възможности да капитализират таланта си. Днес те могат да станат финансови магьосници или софтуерни инженери, и да вземат за себе си все по-големи части от националното богатство.

Другият фактор, подкопаващ доходите на средната класа в развитите страни, е глобализацията. С намаляването на разходите за транспорт и комуникация, и с навлизането в глобалната работна сила на милиони нови работници в развиващите се страни, видът работи, извършвани от старите средни класи в развития свят, днес може да бъде извършван по-евтино по други места. При икономическия модел, който поставя на първо място целокупния обществен доход, става неизбежно изнасянето на работни места извън граница.

По-умни идеи и политики сигурно биха могли да намалят вредите. Германия успя да защити и запази значителна част от производствената си база и индустриална работна сила, като заедно с това фирмите й си останаха глобално конкурентоспособни. Съединените щати и Великобритания, от друга страна, щастливо прегърнаха прехода към постиндустриалната икономика на услугите. Свободната търговия се превърна не толкова в теория, колкото в идеология: когато членовете на американския Конгрес се опитаха да отвърнат с търговски санкции против Китай за това, че държи валутата си изкуствено ниска, те моментално бяха обвинени в протекционизъм. Изговориха се много щастливи думи за чудесата на икономиката на познанието и как мръсните, опасни работни места в производството с неизбежност ще бъдат заменени от такива, заемани от образовани работници, вършещи творчески, интересни неща. Но това беше тънко було, положено върху твърдите факти на деиндустриализацията. То недоглеждаше факта, че ползите от новия ред се падаха все по-непропорционално на много малка част от хората, работещи в областите на финансите и високите технологии, интересите, доминиращи медиите и общия политически разговор.

Липсващата левица

Една от най-странните черти на света след финансовата криза е, че поне засега популизмът приема една дясна, а не лява форма.

В Съединените щати например, макар и на теория движението на чаеното парти да е анти-елитистко, неговите членове гласуват за консервативни политици, които обслужват интересите точно на онези финансови и корпоративни елити, за които те твърдят, че презират. За този феномен има множество обяснения. Сред тях е дълбоко вкоренената вяра в равенството на шансовете, а не в онова на резултатите, както и фактът, че културните въпроси, като ония за абортите и правото да се притежава оръжие, изместват икономическите назад.

Но по-дълбоката причина за липсата на широка, популистка левица, е от интелектуално естество. Изминаха вече няколко десетилетия откак за последен път някой от левицата е бил в състояние да артикулира, първо, някакъв последователен анализ на онова, което се случва със структурите на напредналите общества, докато те преминават през тези икономически промени и, второ, да представи някаква реалистична програма, даваща надежда за защита на средната класа.

Основните направления в лявата мисъл през последните две поколения бяха, откровено казано, катастрофални и като концептуални рамки, и като средства за мобилизация. Марксизмът умря преди много години, а малцината му живи поддръжници са готови за старческите домове. Академическата левица го замени с постмодернизъм, мултикултурализъм, феминизъм, критична теория и цяла плеяда от други фрагментарни интелектуални тенденции, които са по-скоро културно, отколкото икономически ориентирани. Постмодернизмът изхожда от отрицанието на възможността за какъвто и да е главен наратив в историята или обществото, подрязвайки с това собствения си авторитет като възможен глас за множеството граждани, които се чувстват предадени от елитите си. Мултикултурализмът узаконява състоянието на жертвеност за буквално всяка външна група. Невъзможно е да се генерира някакво масово прогресивно движение на базата на една толкова пъстра коалиция: повечето от гражданите, принадлежащи към работническата и долната средна класа, поставени от системата в позицията на жертви, са културно консервативни и биха се почувствали объркани от присъствието на подобни съюзници.

Каквото и да е теоретическото оправдание лежащо под програмата на левицата, неговият най-голям проблем е липсата на правдоподобност. През последните две поколения, основните течения при левицата следваха една социалдемократическа програма, която се съсредоточава върху предоставянето от страна на държавата на цяла поредица от услуги като пенсии, здравно осигуряване и образование. Този модел днес вече е изчерпан: социалните държави са раздути, бюрократични и негъвкави; те често се намират в плен на организациите, които ги администрират, чрез някакви съюзи от публичния сектор; и, което е най-важно, те са финансово невъзможни за поддържане, като се има пред вид застаряването на населенията буквално навсякъде в развития свят. По такъв начин, когато съществуващите социалдемократически партии дойдат на власт, те вече нямат друга претенция освен да бъдат пазачи на една социална държава, създадена преди много десетилетия; никоя от тях не разполага с нова, интересна програма, около която масите да се обединят.

Идеология за бъдещето

Представете си за момент някакъв неизвестен днешен писач, скрит в някоя таванска стаичка, опитващ се да очертае идеология за бъдещето, която би могла да посочи реалистичен път към един свят със здрави общества на средната класа и силни демокрации. Как би могла да изглежда една такава идеология?

Тя би трябвало да има поне два компонента – политически и икономически. От политическа гледна точка, новата идеология би трябвало да утвърди върховенството на демократичната политика над икономиката и да узакони отново управлението като израз на обществения интерес. Но програмата, която тя ще предложи за защита на средната класа, не би могла просто да разчита на съществуващите механизми на социалната държава. Идеологията ще трябва по някакъв начин да преначертае публичния сектор, освобождавайки го от зависимостта му от съществуващите носители на интереси и използвайки нови, основаващи се на технологии подходи към извършването на услуги. Тя би трябвало да говори убедително в полза на повече преразпределение и да представи реалистичен път за прекратяване на доминацията в политиката от страна на груповите интереси.

От икономическа гледна точка, идеологията не би могла да започне с отричане на капитализма като такъв, сякаш старомодният социализъм би бил някаква реална алтернатива. Тук би трябвало да става дума по-скоро за вида капитализъм, който трябва да бъде предпочетен, както и за степента, до която правителствата би трябвало да подпомагат обществата в опитите им да се нагласят към промени. На глобализацията би трябвало да се гледа не като на някакъв неизбежен житейски факт, а по-скоро като на предизвикателство и шанс, които трябва да бъдат внимателно контролирани политически. Новата идеология не би гледала на пазарите като на някаква цел сама по себе си; вместо това тя би оценявала глобалната търговия и инвестиции до степента, до която те допринасят за процъфтяване на средната класа, а не само за увеличаване на целокупното национално богатство.

Не е възможно да се достигне до тази точка обаче, без предварително да се направи някаква сериозна и състоятелна критика на голяма част от корпуса на модерната неокласическа икономика, започвайки с фундаменталните постулати за суверенитета на индивидуалните предпочитания, както и това, че целокупният обществен доход е точна мярка на националното благосъстояние. Тази критика би трябвало да посочи, че доходите на хората не представляват по необходимост техния истински принос за обществото. Но тя би трябвало да отиде и по-надалеч, и да признае, че дори и ако пазарите на труда биха били справедливи, естественото разпределение на талантите не е непременно справедливо и че индивидите не са суверенни единици, а същества, в значителна степен оформяни от обществата, които ги заобикалят.

Повечето от тези идеи са вече наоколо, в някаква зачатъчна форма; пишещият ще трябва да ги оформи в някакъв последователен ред. Той или тя ще трябва да избегне и проблема с „грешния адрес“. С други думи, критиката на глобализацията ще трябва да бъде обвързана с национализма като стратегия за мобилизация по начин, който да дефинира националния интерес по-изтънчено, отколкото, примерно, различните „купувайте американско“-кампании на профсъюзите в Съединените щати. Продуктът ще трябва да бъде синтез на идеи както отляво, така и отдясно, и откъснато от програмите на маргинализираните групи, които съставляват съществуващото прогресивно движение. Идеологията ще трябва да бъде популистка[1]; посланието й трябва да започва с критика на елитите, които позволиха ползата на мнозинството да бъде пожертвана за онази на малцина, както и критика на паричната политика, особено във Вашингтон, която в огромна степен облагодетелства богатите.

Опасностите, свързани с една такава политика, са очевидни: възможното отдръпване на Съединените щати, конкретно, от тяхната поддръжка за по-отворена глобална система, би могло да предизвика протекционистки отговори и по други места. В много отношения, революцията на Рейгън и Тачър успя точно както се надяваха нейните поддръжници, пораждайки един все по-конкурентен, глобализиран, свободен от триене свят. Заедно с това тя създаде огромно богатство и увеличаващи се средни класи в целия развиващ се свят, с което подпомогна разпространението на демокрацията. Възможно е развитият свят да се намира в навечерието на серия от технологически пробиви, които не само ще увеличат производителността, но и ще осигурят смислена работа за голям брой от членовете на средните класи.

Но това е по-скоро въпрос на вяра, отколкото на размишление върху емпиричната реалност от последните 30 години, която сочи в обратната посока. Всъщност, налице са множество причини да се смята, че неравенството ще продължава да се влошава. Настоящата концентрация на богатство в Съединените щати вече става нещо самоутвърждаващо се: както твърди икономистът Саймън Джонсън, финансовият сектор е използвал лобистката си сила, за да избегне по-сериозни форми на регулация. Училищата за богатите са по-добри от всякога; онези за всички останали продължават да се влошават. Елитите във всички общества използват по-добрия си достъп до политическата система, за да защищават интересите си, при което липсва някаква противоположна демократическа мобилизация, която да изправи ситуацията. Американските елити не са изключение от правилото.

Тази мобилизация няма да се случи, докато средните класи от развития свят си остават запленени от наратива на миналото поколение: че интересите им ще бъдат обслужвани най-добре от все по-свободни пазари и по-малки държавни организации. Алтернативният наратив е някъде там, очакващ да бъде роден.

Източник

[1] Понятието „популистки“ очевидно не притежава в САЩ отрицателните конотации, с които е натоварено в Европа. При Фукуяма, предполагам, то трябва да се разбира просто като „отразяващо интересите на възможно най-голям брой хора от населението“. Бел. пр.

Доколко българският учител има нужда от свобода, достоен ли е той за нея?

2012-01-08T08:06:00.006+02:00

Преди месец в и около моето житие-битие на преподавател по философия се случиха някои знаменателни случки, естеството на които съм представил ето в тия публикации: Самокритика: за наказанието, което ми подготвят - и за наказанието, което наистина заслужавам, също На такова враждебно отношение не съм бил подлаган дори и в най-варварските и тъмни времена на комунизма! и още: Административната командна система в българското образование е всевластна и не прощава на "дразнителите". Накратко казано, мой час беше посетен от инспектора по философия, който просто "констатира" или препотвърди това, заради което беше дошъл: че моя милост е твърде "лош" преподавател, нарушител на закона и прочие, и так далее. Защо припомням всичко това ли?

Припомням го защото тогава инспекторът ми даде "предписание" да преработя т.н. "годишни разпределения" по всички учебни предмети, по които преподавам. И ето, вчера, в самия край на ваканцията, на моя милост се наложи доста да поработи по привеждането на моята преподавателска дейност според "най-новите държавни изисквания". Направих го, защото иначе ме грозеше солидно наказание; сега искам да обясня на несведущите какво всъщност се наложи да направя, какъв е смисълът и целта на тия административни предписания.

Т.н. "разпределения на учебното съдържание" са останала от ерата на комунизма форма на административен контрол и цензура върху дейността на преподавателя, особено на преподавателя по предметите, касаещи идейното и личностното развитие на младите. На преподавателя по философия не му се позволява да работи по своя програма, а го задължават да работи по т.н. "държавни образователни изисквания", т.е. по типова програма, в която като в калъп да бъде натикано едно такова сложно духовно взаимодействие, каквото е идейно-личностното развитие на младото поколение. Един вид първото условие на едно ефективно образование в тази деликатна сфера, а именно свободата, е отказано на учителя, което пък има пагубни последици върху неговото творческо развитие като преподавател. По този начин искат да превърнат учителя в нещо като "трансмисия" - ако ми бъде позволено да използвам любимия термин на Ленин! - на държавната воля, на волята на управляващите, които явно имат за своя стратегическа задача училището да бълва неспособен на осмисляне, камо ли пък на критическо преценка на реалностите, т.е. податлив на манипулации, безволев, инертен, апатичен и прочие "човешки матрьял".

Ето затова идеологическите цербери на държавата бдят да не би тук-там някой преподавател да прояви своеволие и да се опита да прави това, което трябва, от което истински се нуждаят младите хора, неговите възпитаници; ако намерят такъв, го хващат за врата, опитват се да го вкарат в "правия път", ако пък той дръзне да не се поддава на натиска, разбира се, с великолепен шут без жалост го изритват от системата. Явно на системата съвсем не са и нужни самостоятелно, свободно и творчески мислещи преподаватели, нещо повече, такива преподаватели, явно, са опасни и вредни за системата - поради което тя постоянно се чисти от тях. Тъй че така наречените "държавни изисквания" и предписания към тях са нещо като закон за дейността на учителя; ако си позволи лукса да не ги спазва , т.е. си позволи да работи по своя програма, такъв преподавател бива оценен от системата за "нарушител" и "престъпник".

От друга страна обаче самите "държавните образователни изисквания" обаче, ако ги погледне дори и човек, неизкушен в тази област, имам предвид философията, ще открие, че са нещо като "вавилонско стълпотворение" от догми, клишета, общи фрази, баналности, професорски скудоумия и пр.; в тях няма идея, камо ли пък дух; всичко там е в "насипно състояние", което води дотам, че преподаване, съобразено с тези калпави изисквания, е невъзможно и абсурдно; то е неприложимо, то е противопоказно - защото младите хора, ако бъдат подложени на такъв терор, ще измрат от скука. Ето защо преподавателят по философия е подложен на двоен натиск, на натиска на ужасна преса: намира се между чука на "държавните исиквания" и наковалнята на действителните, на истинските потребности и интереси на младите хора. Затова съвсем не е лесно да си преподавател в тия условия; затова и всичко кадърно, ако не ви е известно, да ви го кажа, бяга презглава от училищата, та в тях да се настани така желаното от чиновниците спокойствие на мъртвилото, т.е. една тишина, подобна на гробищната.

Моя милост откакто се помни, т.е. от славните времена на автентичния комунизъм, работи и някак оцелява в тая същата сфера; вече 28 години съм преподавател по философия, работил и в сферата на висшето, и в сферата на средното образование. Когато в 1985 година станах асистент по философия в ПУ, тогава идеологическата диктатура на комунизма пращеше по шевовете; и тогава философите, които имахме дързостта да не се подчиним на нейния терор спрямо личността, издигнахме глас за повече свобода; моя милост тогава беше много активна в тия борби; ето свидетелствата за тая моя активност тогава: Документ на епохата: Философски ненаучен манифест; този любопитен текст, прочее, излезе, видя бял свят едва близо 30 години (!) след написването си, т.е. биде отпечатан в издаваното от мен философско списание ИДЕИ, кн. 3 (7), година 3, 2011. А ето една моя статия, излязла в сп. "Философска мисъл" в далечната 1989 г., м. март, която показва как ние, по-напредничавата част от философите, сме мислили тогава: Мое разбиране за преподаването на философията, изразено в статия, публикувана в далечната 1989 г.. Има и други свидетелства, но да спра дотук; любопитното е, че ето, изминали са толкова години, а у нас промяна в това отношение съвсем няма: държавата още не изпуска идеологическия монопол, а пък преподавателите по философия в огромната си част са се примирили, т.е. прекършен е техният творчески дух. Жалка работа! Прочее, работата е не просто жалка, тя е най-вече страшна, ако вземем предвид какви ужасни вреди нанася такъв един тип образование върху българската младеж!

Мина не мина седмица от онази проверка на мой час от инспектор и един друг преподавател по философските предмети, в тоя случай съвсем млад, работещ в гимназия в един областен град (пазим в тайна самоличността му, за да не бъде подложен на още по-големи репресии), ме извести, че и на него се случват подобни, ако не и още по-лоши събития, което свидетелства, че това, за което пиша че се случва около мен, не е изолиран случай, а е масова практика: идеологическите цербери на командно-административното образование дебнат, не спят, не прощават никому! Ето историята на тоя млад човек, предадена с неговите думи, които публикувах в блога под следното заглавие: Способните, пък особено и млади учители сякаш са съвсем нежелани от установилата се в образованието на България бюрократична система. Малко по-късно с тоя млад човек установихме пълна близост на разбиранията в преподавателската си работа; ето свидетелството за това: А мисията на съвременния учител е да подпомага свободната изява и личностното израстване на учениците си. Както и да е, нещата съвсем не са безобидни, както някому може да се стори; не става дума за мои лични главоболия, предизвикани от "лошия ми характер", както някои ръководни фактори се опитват да изтълкуват моята история, а става дума за нещо съвсем друго, принципно, същностно.

И тъй, аз вчера си загубих маса време за да изпълня предписанията на инспекторката; сторих го не от страх да не би да бъда уволнен, а защото трябваше да приложа максимата "и вълкът сит, и агнето - цяло". Вършейки тая неприятна работа, в един момент разбрах, че съвсем не мога да изневеря на всичко, което съм правил в тия години, че няма как да се поддам и да допусна да бъда натикан в калъпа на "държавното образование", поради което при подготовката на тия мои "разпределения" се опитах, доколкото това е възможно, да вложа всичко онова съществено, което съм открил в дългите си години преподавателска практика. Другояче казано, подготвих едни разпределения, които, разбира се, "съвсем не противоречат на държавния стандарт", но пък за сметка на това могат да бъдат използвани и в реалното преподаване, и то с полза за учениците. Сега интригата е дали инспекторката ще възприеме това, което съм направил или ще ме накара трети път през тая учебна година да преправям разпределенията си, което вещае да предизвика наистина голям скандал.

Публикувам на едно място тия разпределения; може всеки, които се интересува, особено пък преподавателите по тия учебни предмети, да ги погледне, а ако иска, да ги използва в преподаването си; ето къде могат да се намерят те:

Разпределение на учебното съдържание по психология, гимназиална степен

Разпределение на учебното съдържание по ЛОГИКА, гимназиална степен

Разпределение на учебното съдържание по ЕТИКА, гимназиална степен

Разпределение на учебното съдържание по ФИЛОСОФИЯ НА ПРАВОТО, гимназиална степен

Разпределение на учебното съдържание по ФИЛОСОФИЯ, гимназиална степен

Тази публикация може да предизвика интересна и полезна дискусия, към която приканвам; проблемът, възникващ покрай нея, е очертан съвсем ясно: ВИЖ ТОВА >>>. Хубав неделен ден ви желая!

Кога образът на духовната институция, на нашата Света православна църква, ще засияе в първозданната си чистота?

2012-01-06T08:28:00.001+02:00

Темата за тежката ситуация в една най-значима духовна институция, каквато е Българската православна църква, ме интересува не от вчера, откакто се появиха някои текущи скандали, накарали дори и безбожница като В.Дърева да възопие (виж В.Дърева: Законът за досиетата е дълбоко противоконституционен в частта си за църквата.... Забелязвате ли обаче какво я вълнува нашата пламенна другарка; спасяването на ченгетата от ДС в Църквата я вълнува най-много! Ала проблемът е значително по-сериозен и трябва да се мисли в неговата цялост; нещата, както се казва, са "навързани", и не трябва да се вълнуваме заради най-външните симптоми, а би следвало да насочим вниманието си към намиращото се в дълбините, именно, в същността на нещата, където се крият причините за случващото се.

Ето един текст, писан отдавна, 27 август 2007 г.: Път към нашето национално и духовно освестяване. Текстът, за който става дума, е препечатка на една друга моя статия, писана още по-рано, през януари 2007 г.: Църквата ни агонизира в страшни мъки. Позволявам си, за да се очертае проблемът, да приведа и тук нейното начало:

Църквата ни агонизира в страшни мъки. А това е коварно, непростимо, дори фатално. Институцията, която е призвана да се грижи за нравственото здраве на народа, сама е поразена от крайна деморализация. Духовни пастири са служили не на Бога, а на Сатана в лицето на комунистите-антихристи. По-лошо едва ли може да има: нашите архиереи, патриархът и владиците, са били (и продължават да бъдат!) верни служители на ДС. Били са най-безскрупулни лакеи на един атеистичен режим, поставил си за цел отвътре да превземе и духовната власт на църквата над народа. И чрез тях го е постигнал.

Това пиша в началото на онази своя статия; вижда се, че проблемът е твърде сериозен и значим; почти никой обаче в днешно време не пише за неговите корени и същина, а всички ни занимават с несъществени пикантни подробности. Има и още нещо, което трябва постоянно да се има предвид: какво следва да се промени, къде трябва да се "пипне", та работите да се помръднат от мъртвата точка, агонията да бъде надмогната, а трупът - какъвто в момента е БПЦ - да почне да се оживява. В тази насока, примерно, съм мислил освен в гореприведената статия и в тази например: Религията в училище: не трябва да им позволяваме да се погаврят и с най-святото!, написана по повод на един отдавна забравеното настояване религията да почне да се преподава в училищата. Там, между другото, казвам и това, което е особено важно, защото, както и да го погледнем, от училището, и също от семейството, тръгва всичко:

Не бива да се допуска в закона да залегне едно неподобаващо, унижаващо висшето достойнство на религията преподаване, което може да накърни нейната святост. Защото, впрочем, сме длъжни да признаем, че едва ли нашите сегашни управници, които доскоро парадираха със своя атеизъм, са искрено заинтересовани религията да се преподава на младежта по един подобаващ начин. Напротив, имам чувството, че тяхна действителна цел е точно обратното: да се оскверни религиозното чувство на истински вярващите, да се придаде на религията чрез неподходящо преподаване един уродлив, жалък вид, та младото поколение завинаги и със сигурност да бъде отпратено в коварните обятия на атеизма. Смея да твърдя, че точно е тази истинската цел на тия, които сега уж толкова искрено са се ангажирали да въвеждат преподаване на религия в нашите училища.

Който иска, може да се задълбочи и в анализа, който предлагам в цитираната статия. Ето и още нещичко, което трябва да се има предвид, за да се схване проблема именно в неговата цялост; опитал съм се да го изразя тук: Точно доказателство, че патриархът на Тодор Живков и на Гоце Първанов, Негово безчестие Максим, е яростен безбожник и най-презрян материалист!. Статията е написана и публикувана на 23 януари 2009, петък, ден след като съдът в Страсбург е постанови, че изгонването на свещениците от Алтернативния синод на Инокентий, осъществено от царското правителство през 2002 г., е незаконно, е чист полицейски произвол. Та в тази връзка там пиша следното:

И Максим, в обичайния комунистически дух и маниер се явил по телевизията, за да заяви, че не признава никакъв Международен съд, сиреч, че признава само волята на ДС и на Москва! И на Сатана, разбира се, щото Сатана завежда тия дела: паричките, земите, сградите, тлъстите банкови сметки в евро, които владиците ни имат в банките, яденето на мазно и пр. Тоест Максим, патриархът на Тодор Живков и на ДС, с това свое изявление все едно е подписал декларация със следното съдържание: аз съм антихрист, аз съм безбожник, аз съм най-презрян материалист, аз съм гнида! Да го беше казал така, в този прав текст, бива, да се беше покаял, също, но комунист никога няма да признае греховете си. Понеже комунистите нямат съвест, нямат и срам...

Това е; надявам се, сами забелязвате, че положението е изключително тежко, много по-тежко отколкото сте си го представяли. И колкото искат да ви внушат комунистически талибани ("талибанки") като другарката Дърева, която, виждате ли, счита за нужно да плаче не за друго, а за бойните си другари в БПЦ, именно, за сатанистите-мутрополити, агенти на вездесъщата ДС и на КГБ. Та в тази връзка искам с днешна дата да кажа нещо, което би следвало да се съзнава ясно, пределно ясно дори:

Христовата църква е една непреходна духовна институция, за чистотата на която обаче трябва да се грижим. У нас, поради господството на безбожническия атеистичен режим, Църквата ни е осквернена от лица, продали душата си на Сатана, но представящи се за църковни йерарси или водачи. Максим, Кирил, Николай, Галактион, да не ги изброявам всичките. Някои хора, дори от най-чистосърдечни наивни чувства си мислят, че ако тия сатанисти бъдат изобличени, щяло да пострада, представяте ли си, светлия образ на самата духовно институция, на Църквата.

Значи тия, дето по всякакви начини мърсят същия този образ, вместо да бдят за неговата чистота, трябва да бъдат оставени да продължават грозното си дело, щото ако ги изобличим, образът на институцията щял да пострада! Къде, питам, е тук логиката, къде е смисълът?! Та разбира се, че като бъдат изобличени ония, дето мърсят тоя образ, това е предпоставка и образът на Църквата да бъде очистен, та да блесне и да засияе както заслужава!

Лицата, които олицетворяват някаква институция, особено пък духовна институция като Църквата, са временни и преходни, а институцията е вечна и остава завинаги; лицата, дето я позорят, би следвало да бъдат заставени да спрат, да осъзнаят какво правят, евентуално да се покаят, стига изобщо бесовщината, която ги тресе, да позволи това. Значи битката с нашите "духовни водачи", потънали в материализъм, грозно безбожничество, в разврат, в неподобаващ лукс, в едно крещящо нехристиянско поведение, достойно само за Антихриста, трябва да продължи до момента, в който институцията бъде освободена от тяхното оскверняващо я присъствие.

И едва тогава образът на духовната институция, на нашата Света православна църква, ще засияе в първозданната си чистота. Със злото не бива да се примиряваме и миг - ако не искаме то да ни задуши, а пък всичко свято да бъде опошлено и изкористено. От нас зависи какво ще бъде. Ако в тази наша уж християнска държава все още има християни, заслужаващи това име, те трябва да направят нещо, та безчинствата на сатанистите, на чалга-мутро "духовните" ни пастири да престанат колкото се може по-скоро. Щото примирението означава предателство спрямо най-фундаменталните идеали на самата църква, на религията и на вярата ни.

Свети Иван Рилски, чиято икона съм сложил най-горе, небесният покровител на българите, ни гледа от небето как се държим в тая тежка ситуация; работите, както се развиват, и то в толкова неблагоприятна посока, са изпитание и проверка за духовната сила на нацията ни. Ако тая наша духовна сила не надмогне попълзновенията на Сатана и на неговите верни слуги в лицето на изменилите на Църквата и на Христовото учение архиереи, това означава, че духовната смърт на българското племе вече е дошла...

За личностите в живота ми - с любов!

2012-01-05T11:20:00.004+02:00

Поредицата от есета под условното заглавие Преживяното в ерата на комунизма, която обявих, че съм я приключил - и която предстои да бъде издадена като самостоятелна книга - тия дни я подлагам на литературна (редакторска) обработка; при това установих, че се налага да я допълня с още една история, та текстът да получи цялостност, завършеност. Ето, тая сутрин сядам да напиша новото есе, на което засега все още не съм измислил дори и името.

При писането на една такава поредица винаги може да стане така, че човек отново и отново да се връща към преживяното и да разказва нови и нови истории; няма как всички да бъде окончателно разказано и завършено. Но моята цел беше да разкажа главното, същественото за оня период от историята на България и на моя роден край, пък и за моята лична история. А не всичко; аз не съм историк, аз съм психолог и философ. Затова моята оптика, от която гледам на миналото, е съвсем друга: за мен е важен и съществен тъкмо оня човешки и личностен пласт в разказа за миналото, без които съвсем не може да се постигне неговия смисъл. Смисълът за мен е важен, а не голата фактология, събитията като такива и сами по себе си. Тоест, за да се постигне тоя смисъл, трябва подобаваща нагласа, при която истински значимото бива подложено на основателно, задълбочено тълкуване.

Прочее, есетата ми в тази поредица са просто провокация, покана да се опитаме ние, българите, по-задълбочено, сиреч, истински да вникнем в точния смисъл на онова, което се случи с нас в годините на комунистическия режим, прочут най-вече с ненавистта си към свободата - и към личността, към личностното като такова. А аз залагам тъкмо на това последното. Това, че личността, около чиито живот се върти всичко в тия есета, е моята личност, е подробност, която не е съществена; просто през моите очи бива погледнато върху общото ни минало, от което моят живот е една частица. Но личността, повтарям, не е несъществена, напротив, тя е най-същественото; личностното пък е градивото на социалното, на общото. Както и да е, да пристъпя сега към писането на това свое есе, за което обявявам, че наистина ще бъде последно от поредицата за преживяното при комунизма.

Аз зарязах разказа си около някои свои училищни преживелици и също така до ония мои преживелици, отпечатали се в паметта ми, които касаят нашето родно здравеопазване в ерата на комунизма. Защо я наричам "ера" ли? Ами защото в онова време ни изглеждаше, че комунизмът сякаш ще бъде вечен; в пълна безнадеждност пребивавахме; внушаваха ни другарите, че била започнала нова ера от историята на човечеството, а пък комунизмът бил нийният "венец". Комунистите още тогава бяха разработили своята версия за "края на историята", според която историята завършва с глобалното господство на комунизма; слава Богу, че тая теория на комунистите, както и останалите им теории, се оказа съвсем неоснователна. Но името "ера" го запазвам, щото то носи така потребния ми иронично-подигравателен и в някакъв смисъл отмъстителен нюанс. И така, да продължа нататък с някои знакови за живота ми тогава събития.

В 70-те години на миналия век тече моето решаващо оформяне като личност; аз съм тогава ученик в прогимназията и гимназията на родното ми градче Долна баня. В 1979 г. ще завърша гимназията, ще се дипломирам, ще кандидатствам за студент по философия в СУ "Св.Кл.Охридски", ше бъда приет, а пък после ще вляза в казармата за две годинки; преживелиците си от казармения живот ги описах в една друга поредица от есета, която носи заглавието Там горе, под звездите, която вече издадох като книжка. Ето че сега, с това мое есе, ще трябва, така да се каже, да свържа двете поредици, да прокарам нещо като мост между тях.

Тия дни попаднах на един текст - откъс от нова, сега подготвяна книга за Долна баня; редакцията ù е мое дело - който много ме трогна; публикувах го под заглавието Привързаността на Димчо Дебелянов към Долна баня. Оказва се, че големият български поет не просто е идвал в Долна баня, но и дълго е живял в нея покрай родния си брат, долнобанчанин. Нещо повече, оказа се, че един друг голям поет, именно Николай Лилиев, пък е работил в канцеларията на дърводелската фабрика на братя Сребърникови в Долна баня. Ето вкратце фактите за Лилиев:

През 1907 - март месец - постъпва като чиновник в дъскорезната работилница в с. Долна баня. Купува и чете много книги от български, руски, немски и френски автори. Получава някои от най-авторитетните европейски литературни списания. През лятото в Долна баня се запознава с Димчо Дебелянов. Дружбата между двамата е много сърдечна и е от особено значение за по-нататъшното развитие на Димчо Дебелянов като поет.

Тъй че Долна баня е мястото, където се срещат двамата големи поети. А ето нещичко, касаещо това как Д.Дебелянов се е чувствал в Долна баня; информацията ми даде един мой интернетен приятел:

Дебелянов е бил в Долна баня много пъти, едно лято с някаква „чудно красива госпожица М.”, която „стана предмет на всеобщи възторзи и на горчива завист у жените на „хайлайфа” в селото.” Цитира се и една баба от Самоков, която била казала: „Лебо си изгубих, нужен ми е. Тражим си го, не можем да си го намерим”, което безкрайно развеселило Дебелянов и той го повтарял. Димчо обичал да се разхожда по шосето за Самоков, вкл. през нощта, къпел се в реката и т.н.

Голяма част от спомените са на Мария Дебелянова-Григорова, сестра на Димчо. Тя казва, че в Долна баня имала снаха Мика. Предполагам, че познавате повечето хора и фамилии в Долна баня, така че сигурно можете да установите коя е била Мика. Споменава се и село Марица, което навремето се е наричало Махала и било „вълшебно кътче, сгушено на пътя между Долна баня и Радуил. Димчо скиташе из околностите – не можеше да се нарадва на хубостта им” и т.н.

Няма да скрия, тия открития относно привързаността на Д.Дебелянов за мен се оказаха изключително трогателни; много се развълнувах като си представих, че по моите така обичани места в околностите на родното ми градче, където премина детството и младостта ми, преди толкова години се е разхождал един голям български поет - и душата му е изпитвала същите възторзи, защото природната красота там наистина е омайваща, великолепна даже. Ето, в ония години, та и досега, мое любимо занимание през всеки сезон, но особено много през пролетта и лятото, беше да се разхождам, да бродя из тия сякаш девствени природни места в поречието на р.Марица. Пътят пък между Долна баня и с.Марица (някога наричано Махала), част от пътя за Чамкория и Самоков, пък съм го изминавал много пъти пеша освен всичко друго и защото родната ми майка е от това село, много пъти сме ходили на гости там, и сме се връщали пеша; наистина омайваща природна хубост съм намирал и намирам там. За тия мои трепети свидетелстват ето тези снимки, направени от мен с телефона ми през наскоро изминалото лято: Река Марица - такава, каквато тече край родния ми град Долна баня. Наистина в онова време, съвсем млад, аз бях станал голям особняк: никой друг не ми трябваше, аз самият си бял напълно достатъчен, и за мен беше същински празник на духа да се запилея сред природната пустош и да се отдам на съзерцанията и на копнежите си. Сега установих, че подобни трепети по същите тия места са изпитвали и Д.Дебелянов, и Н.Лилиев, и мнозина други личности от голям мащаб. Защото природата около Долна баня е нещо като раят, такъв, какъвто той е бил малко след сътворението; ето такива силни онтологични възторзи обземаха душата ми в ония години, и това, както преценявам сега, е оказало най-голямо влияние, сложило е дълбок отпечатък върху личността ми.

Защото наистина с две неща разполагаме ние, човеците, в нашия все пак толкова вълнуващ свят: природата и... социумът. Какъв беше или изглеждаше социумът в моите очи в ерата на комунизма - за това вече писах. Един отвратителен, отблъскващ, насилнически свят, настръхнал срещу най-святото за мен самия: човечността, душевността, духът с неговите атрибути, именно истината, доброто, красотата. В същото време другият, природният свят, беше нещо като обител или убежище на всичко онова, което социалният свят не приемаше; природата за мен беше същинска обител на всичко най-възвишено, на красотата, на величавостта, на хармонията, на истински, бих си позволил да кажа дори на субстанциално значимото и доброто за човека. Когато външният социален свят е така враждебен на човечността, когато той е така отблъскващ, студен, сив, безизразен, тогава склонните към романтика натури се отдават изцяло на природното, което наистина се превръща в нещо като оазис сред социалната пустиня на комунизма, в която бяхме натикани. Аз в ония години сякаш се отвратих изцяло от "масовия продукт" на комунизма, именно от колективистичния тип на т.н. "нов човек", комуната с нищо не ме привличаше, в резултат се отчуждих от нея и с цялата си душа се потопих в така милото за мен природно битие. Станах "краен индивидуалист", аз самият за себе си бях предостатъчна компания, признавам, още тогава усетих сладостта на тая свобода да останеш насаме със собствената си мисъл и душа и сам на себе си да си компания, което е придпоставка на философската нагласа към нещата и към самия себе си. Тогава на дело разбрах нещо, което по-късно прочетох в книгите на Шопенхауер: че човек е истински свободен само когато е сам, че "който не обича самотата, такъв не обича и свободата"; а пък опияняващото чувство на абсолютна, на автентична свобода, в пределите на вътрешния, на душевния живот в едно пълно единение с природата, за мен стана оная ос, около която по-нататък се завъртя целият ми съзнателен живот. Аз в ония години, особено когато вече бях гимназист, т.е. в решаващия за оформянето на човешката личност период, нямах друго, по-силно удоволствие от това да се запилея с книга под ръка нейде в околностите на Долна баня, било покрай река Марица, било около най-драгото, най-трепетното за мен място, именно около параклиса "Света Петка", сгушен в подножието на възвишенията от северната страна на градчето, наричани "Градището" (някога, в древни времена, там е имало град, останките на който са погълнати от Майката Природа), било да тръгна на изморително пътуване по шосето за почивната станция на Долна баня, която е разположена в полите на Рила планина, там пък природата е опияняваща подобно на това както е опияняващо старото и хубаво вино! Накъдето ти видят очите да се запилееш в околностите на Долна баня все е трепенно и вълнуващо преживяване, навсякъде е красиво, блеснало от хубостта и свежестта на девствената природа! Ето тия безкрайно ценни мигове, които моята юношеска душа преживя донасита в ония години, останаха в дълбините на душата ми като нещо най-свидно, което винаги ще свързвам с родния край; то така, прочее, вероятно е с всеки човек на тази наша земя.

А другото ми любимо занимание беше да се ровя в книгите на малката книжарничка и да си купувам каквото ми хареса, а най-често - каквото ми падне. Аз тогава, като отличник в гимназията, вземах малка стипендия, мисля че е била някъде 20-30 лева, не помня точна; цялата я давах предимно за книги и тетрадки; обичах също така да описвам преживелиците си в хубави тетрадки, като винаги пишех, както се е писало в древността, с писалка, с мастило, а в къщи дори и с перодръжка! Оттогава датира и любовта ми към писменото слово, която няма да ме остави докато съм жив. Другото ми любимо място в Долна баня, разбира се, беше читалището, именно библиотеката. Четях с наслада, и то все по-сериозни, дълбоки текстове; тогава посегнах и към книгите на Платон и се заразих с преклонение към неговата мисъл, което ще трае докато съм жив. И "Феноменология на духа" на Хегел четох, взаимствайки я от читалищната библиотека; тогава се оформи моя пиетет към сериозното, трудно четиво, криещо в себе си огромен, постижим с концентрация смисъл. Днес на същата тая библиотека съм подарил всички свои отпечатани книги, чието число вече наближава 20, ако не броим книжките на сп. ИДЕИ. На това му се казва "кръговрат на живота", всичко се връща там, откъдето е започнало, поради което на мен ми се иска и да умря в Долна баня, ама знае ли се дали ще имам възможността да доживея до пенсия и на старини да изпитам същите ония възторзи, които душата ми изпита когато бях дете, когато бях юноша и младеж. По-прекрасна смърт едва ли мога да си пожелая: в прегръдките на родния край, на родната земя, да се върнеш в бащината и в майчината къща и там да умреш, а пък преди това поне малко да имаш шанса да се наслаждаваш на омайната природа, която фактически ме откърми като личност.

Разбира се, хората от моя род оказаха също така решаващо влияние върху оформането ми като личност и душевност; аз за тия хора почнах да пиша в един момент, обещах да пиша за всички, а пък после сякаш забравих, не изпълних обещанието си. Много може да се пише за тия личности с богата индивидуалност и душевност, но може би отделно ще трябва да пиша по едно есе за всеки, за всяка от тия личности: за вуйчо Ангел, Бог да го прости, за леля Стоименка, една велика с антична осанка жена, Бог да я прости, за други хора от моя род, които съм обичал и пред които съм се прекланял - и ще се прекланям докато съм жив. Тия личности ме поразиха още тогава с умението си да запазят жива своята човечност, и то в един, повтарям, твърде и крайно враждебен на човечността свят: светът на комуната. Те са запазили себе си във вечна опозиция на разлагащото влияние на комуната; сред моите роднини няма партийно-комсомолски подлизурковци, лакеи на комунизма, няма даже и един партиен член, което е особена гордост за мен; аз самият не станах партиен член, нищо че съм завършил философия, нищо че съм работил в "идеологическа катедра"; инстинктивно даже самите комунисти ме надушваха, че не съм от "тяхното тесто" и затова до ден днешен не могат да ме понасят, на което аз отговарям със същата инстинктивна антипатия; моя милост с комунистите се понася толкова, колкото се понася котката с кучето; извратено е куче и котка да се обичат, това е.

А сега, няма как, се налага да кажа няколко думи за моите учители. Интересното е, че в онова време учителството, въпреки че беше подложено на мощната експанзия на толкова отвратителния комунистически манталитет, бе успяло, по незнайни начини, да опази в себе си образа и дори характера на старата българска интелигенция. Това бяха учители с излъчването на горди личности, личности с богата душевност и дори аристократичност; това днес сякаш го няма; не мога да обясня защо е така, но явно деградацията е голяма и комунизмът все пак успя да нанесе своите поражения, най-грозните ефекти от които се чувстват едва сега. Обяснявам си аристократизма на моите учители от гимназията в Долна баня с това, че всъщност тогава не е било минало чак толкова много време от настаняването на комунизма из българските предели, поради което отровата му не е могла да проникне в сърцевината на духа на тия рицари на духовността, каквито по начало са учителите.

В последно време, прочее, долавям усещането, че аз всъщност сякаш прекалено много време съм живял, нищо че съм "само" на 52 години, нищо че съм роден в далечната 1959 година. Като се замисля, излиза, че съм се родил когато от началото на комунистическата тирания са минали едва някакви си там 15 години. Тия дни, занимавайки се с редакцията на книгата на Г.Гаджанов за Долна баня, в която има приложени много снимки на стари долнобанци, установих с ужас, че всичките тия хора са ми познати по лице, в спомена ми, пък било и от ранното ми детство, а пък когато в един момент разбрах, че познавам по лице дори човек, който е бил герой от Балканската война (!), установих, че наистина и аз вече съм много стар - и много преживял. А че трябва дълго живелите да разказват опита и мъдростта си на младите - в това съм абсолютно убеден. Но да се върна на описанието на образа на моите учители, който се е съхранил в паметта ми. Ще се наложи да спомена и доста имена; нека това да се тълкува като знак на признателност към тях; предварително се извинявам, ако някой изпусна. За всеки мой учител искам да кажа поне една добра дума, в едно изречение даже.

В началното училище мой учител беше един мъж, Рангел Първанов се наричаше, още помня името му; още помня как хубаво стискаше с два пръста ушите ми когато ме наказваше; помня, че миришеше на хубав тютюн, пушач е бил; строг, но и добродушен; нему, на тоя човек дължа много; поклон, нищо че, спомням си, имаше табиета да ме подценява в оценките; на всички пише 6, на мен - 5; както и да е; заслужил съм си го бил.

В средния курс, до 8-ми клас, си спомням много свои учители. За Ангел Илиев, Бог да го прости, вече писах, но ще напомня и тук; учител по български и литуратура; той пък биеше най-хубавите шамари: удари те с едната ръка, и докато усетиш, те подпре и от другата страна с другата си ръка; много държеше за пустата му граматика, но заради него досега пиша съвсем без грешки; спомням си, че с него изпитвахме взаимен респект; беше партиен секретар, но живееше в махалата; личност от голям мащаб беше, поклон!

По руски език имаше една учителка, Маркова се казваше; доста намръщена, тя пък имаше обичай да скубе по косата; и ни е удряла по главата, щото, ако не знаете, децата в тоя период, от 5-8 клас, са много лоши и подли; горките днешни учители, които не могат да ги ударят, не могат да ги накажат истински; явно биват тероризирани от децата, а това не бива да бъде допускано; както и да е; аз пък от тая строга учителка Маркова възлюбих руския език и когато след години станах студент в Русия, установих, че благодарение на нейните уроци проговорих и прописах на руски за броени дни, и то съвсем сносно; е, падежите не научих, но аз съм си такъв, мразя педантизма; поклон и пред "другарката Маркова". Пропуснах да кажа, че към всички учители тогава трябваше да се обръщаме с "другарко" и "другарю"; той ти шибва един як шамар, та сополите ти ще изхвърчат, а ти мило го наричаш "другарю"; другарите, прочее, имам предвид комунистите, умееха яко да бият.

По биология и по география ми преподаваше Владимир Анчин; слабичък, дребен човек с очила с дебели лещи; и той умееше да удря по главата, ала иначе беше добряк; няма да забравя как ни водеше на опитното поле и ни караше да копаем, да садим и прочие; възпита у нас една любов към природата; той беше прочут с това, че умееше да хваща змии с голи ръце, което предизвикваше у нас, децата, голям респект; постоянно в кабинета му миришеше на разни препарати и ни караше да режем предимно жаби; да им учим рефлексите; разбрахме, че и умряла жаба може да мърда като се дразни нервът й с киселина, примерно; дълбок поклон пред тоя мой учител!

Прочее, за бай Владо, Бог да го прости, той почина наскоро, искам още нещичко да добавя. Когато из българските земи уж дойде краят на комунизма, в 1989 г., оказа се, че един от най-активните и твърди привърженици на СДС беше моят някогашен учител по биология и география; комунист никога не е бил; но беше твърд антикомунист, с който много си допаднахме по тая линия; когато през 1991 г. моя милост стана временен кмет на Долна баня, бай Владо, заедно с един друг учител-пенсионер, Лазаров, който, както се оказа, е имал преживелици по лагерите, та те двамата ми заявиха: "Ангеле, ако не обещаеш да бутнеш паметника на комуниста Кирил Лазаров, изобщо не се захващай с тая работа и ни се махай от очите!"; е, бутнах тоя паметник след няколко седмици; след това видях от кметския кабинет как бай Владо радостно гледа празното място на площада, там, където беше паметника на прочутия комунист; трябва тия дни да проверя дали гербаджиите, дето държат властта в Д.Баня, не са върнали паметника, който аз бутнах; съмнявам се, щото знам, че комунистите много страдаха когато бяха на власт, че паметникът го няма; циганите, разбира се, са го закарали където трябва - заради ценния метал.

По български в прогимназията ми е преподавала и учителката Драганова; за нея имам прекрасни спомени, нищо че беше строга и взискателна учителка; тя също има дан в изработването на моя пиетет към езика; беше много прецизна и държеше на познанието на граматиката, на правописа; а също и на литуратурния вкус; е, в годините се оказа, че е убедена комунистка, за което не аз съм този, който ще и връзва кусур; щото съм убеден, че при нея става дума за идеи, пък макар и идеи, които аз лично не споделям; поклон и пред нея за това, което ми е дала като учителка!

Да мина сега на учителите от горния, гимназиален курс.

Няма начин, ще започна с учителя ми по математика Кирил Петров; тоя човек отвсякъде беше респектираща и властна личност, излъчваща обаче, в погледа си особено, някаква нескривана, а бликаща ирония, с която той гледаше на света; не знам дали защото беше перфектен математик и учител е било така, но оттогава знам, че добрите математици са винаги и личности от голям калибър; не мога да обясня защо е така; той не ни биеше, вече бяхме големи, но си имаше обичай с двата пръста, средния и показалеца, да ни удря по носа или по ушите; ефектът беше много по-силен, щото хем го нямаше унижението от наказването, хем имаше нещо от рода на веселата закачка; винаги преди да почне урока си, ни разказваше нещо като виц или смехория някаква; създаваше настроение; умееше да чертае перфектни окръжности без никакъв пергел, ей-така, само с ръка; той ме научи на математика така солидно, че и сега да седна, мога да реша каквато си искам задача; поклон и пред тоя мой учител!

По български език в гимназията ни учеше неговата съпруга, Хр. Джамбазова; умееше да ни заразява с любов към хубавия текст; аристократка, както се казва, до корена на космите; караше ни да учим огромни стихотворения наизуст, включително и поемата "Септември" на Гео Милев, само аз си знам какво ми е коствало да я науча; в часовете й човек се чувстваше уютно; доколкото си спомням, не ни е тормозила да учим кошмара на тия часове по литература, именно, шаблонните "критически и аналитични текстове"; сигурно е било точно така, щото моя милост, която съвсем не си падаше по шаблоните, а пишеше от сърце, така както го чувствам, редовно получаваше шестици при нея, а често работите ми са били обявявани и за най-добрите в класа; за умението ми да пиша голяма заслуга има тая моя учителка; поклон и пред нея!

По биология ни преподаваше една добра женица, Х.Янкулова, агрономка по професия; така я знаехме, "агрономката"; много-много не я слушахме, но пък от неудобство заради човечността й спазвахме нужното приличие; и към нея се привързах, заради общата ни любов към растенията; много добри впечатления имам и за нея; дълбок поклон!

По химия пък ни преподаваше Любка Янкова; млада и енергична дама с подчертано аристократично излъчване и поведение; не знам как го правеше, но часовете по химия бяха едни от най-приятните, поне за мен; правехме опити и прочие, но едва ли е било за това; не зная как, но се заразих да пиша с удоволствие дълги и предълги химични уравнения; може би е било защото ни впечатляваше и като жена, не знам, но на моменти сякаш съм имал същински (е, скрити де) любовни чувства към нея; това трябва да е било; отнасяхме се взаимно с респект; имам най-приятен спомен за нея; поклон и към тая моя учителка!

По история пък ни преподаваше Ралица Войнова, тогава също млада дама, умееща да ни причастява по незнаен начин към истинското тайнство на историята; аз от онова време имам пиетет към историята благодарение и на нея; излишно е да казвам, че по история бях най-добър; учителката ми признаваше това превъзходство и дори открито ме насърчаваше да не крия, а да съзнавам таланта си в областта на това нелеко и значимо познание за човешките дела и постижения; изобщо не си спомням в нейните уроци да са ме отвращавали крайностите на "класово-партийния подход" в анализа на историческите събития, за което особено съм й благодарен; за което: дълбок поклон!

По география в гимназията ни преподаваше другарката Милка Митрева; за нея думата "другарка" и отиваше, щото си беше членка на партията; строга, но добродушна учителка, по едно време, и то тъкмо когато се дипломирах, беше и директорка на гимназията; с времето се разбра, че зад строгата и физиономия се е криел един раним и човечен човек; не се омъжи, живя самотно; почина миналата година, Бог да я прости; поклон пред това изстрадало човешко същество, отдало живота си за българското образование!

По пеене, по история, по обществознание, по "научен комунизъм" и изобщо по много от тоя род предмети ми преподаваше учителят Звезделин Янев; тоя човек, без преувеличение, оказа решаващо въздействие върху личността и съдбата ми; благодарение на него се заразих със силна страст към философията; думата "философия" съм чул от него; от него съм чул имената на Хегел, Платон, Кант, дори на Ницше и на Шопенхауер; той беше и е, защото е жив, колоритна личност; представяте ли си, завършил бил семинария и духовна академия, ала поп не станал, ами станал учител; после завършил задочно философия; с високо ниво на познания в най-различни области и с пиетет към чистата мисъл; какво друго да кажа; каквото и да кажа, все ще бъде малко; много уважавам тоя човек, макар че на моменти и му се сърдя малко; ако него го нямаше, ако не ми беше той учител, аз, много вероятно, нямаше да бъда сега философ, а, примерно, щях да съм преуспяващ адвокат, журналист, политик или нещо подобно; до последно се колебаех дали да запиша философия или право; и по двете бях приет; г-н Янев е причината да запиша все пак философия; той е виновен за това мое решение; както и да е, аз съм си най-много виновен за всичко, което ми се е случило по-нататък в живота; е, той оказа, тъй да се рече, гибелно влияние върху живота ми; точно затова съм му и особено благодарен; поклон, скъпи учителю!

Да спра дотук. Има още учители, към които имам благодарност и изпитвам силно чувство; аз за г-жа или по-скоро мадам Виолина Сестримска, моята учителка по френски, вече писах специално есе; нея я знаете вече; има и други, но стига толкова; за тия, дето няма да пиша, искам общо да им кажа пак същото: благодаря ви за всичко! Интересното е, че ето сега, след толкова минали години, нямам лош спомен за нито един свой учител! Това е трудно обяснимо, но е съвсем разбираемо. Времето лекува всички рани...

За съучниците си няма да пиша изобщо. Или ще пиша съвсем малко. Има много колоритни личности сред мои съученици, но за тях не ми е удобно да пиша специално. Страх ме е да не се разводни текстът. Те, с извинение, за мен обаче в онова време, волю-неволю, символизираха "колективът" или, другояче и по-точно казано, комуната. Към никой от тях лично нямам лошо чувство, но към всички тях като цялост, именно като колектив, имам неприятна емоция. Аз съм човек-индивидуалист; ценя другите само и доколкото се изявяват като личности; в личностно отношение и поотделно съучениците си дори ги обичам, но като цялост, като група, не мога да изпитвам особена симпатия или влечение, защото, ако ме сполети това, току-виж, незнайно как, съм се превърнал в нещо като комунист. Може да изглежда непонятна странност това мое отношение, но съм пределно искрен. Аз и навремето странях от класа си именно като колектив, но като към личности с повечето от класа имам прекрасни отношения до ден днешен. Такива ми ти работи.

Уф, изморих се пак! Що ли пиша всичко това да ме пита човек?! Явно съм "човек без работа", както обича да казва съпругата ми: нямаш никаква, абсолютно никаква друга работа и затова обичаш да си тракаш на пишущата машинка (някога), а сега на клавиатурата на компютъра. Откакто пиша на компютър, вече повече от 10 години, и съседите вече повече ме уважават (пишещата машинка много тропа и целият вход единодушно беше ме намразил заради тия денонощни звуци от пишеща машинка), а също, забелязвам, и горката ми съпруга по-малко се дразни от денонощното ми писане. Но така или иначе не мога да убедя никой, че писането е работа. Особено откакто издадох толкова много книги, които си стоят арестувани по книжните борси и по складовете, никой не ми признава, че писането на книги е "бизнес". Напротив, всички ми казват: ако в каквото и друго да беше вложил същата енергия, сега щеше да си милионер! Аз обаче, понеже съм философ, се усмихвам "под мустак" и ехидно отвръщам:

- О, аз вече съм милионер, нещо повече - милиардер съм! Аз съм направо баснословно богат! Цели съкровища притежавам! Друг няма по-богат от мене! При това съм богат с най-истинските богатства на тоя свят! И т.н.

Като кажа тия думи, жена ми процежда презрително през зъби само една дума, думата "Глупак!"; тя, моята мила жена, е също толкова нещастна както нейната родственица Ксантипа, сократовата съпруга. А пък приятелите ми, като кажа горните думи, ме гледат съжалително, и ми казват: "Полудял е човекът, горкият! Що ли си губиш времето с туй пусто писане, да ти се чуди на акъла човек?!"

И може би са прави. То, писането, е на лудостта подобно; да не говорим пък за философията. Но трябва да има и такива несретници като мен в тоя живот, защото ако и нас ни няма, работите съвсем могат да отидат на поразия; а нас докато ни има, всичко е наред; Вазов ли беше написал това: "Лудите, лудите, те да са живи!"; а аз ще го допълня ето така: "По дяволите да идат нормалните, дайте ни на нас, българите, повече луди глави, колкото се може повече луди глави са ни нужни!". Ботев знаете какво е казал за това кои у Нашенско смятаме за луди, нали? Знаете, нали? Да не го припомням аз, че ще бъде прекалено нескромно...

Хайде чао и благодаря за това, че издържахте да дочетете дотук тия есета. Ако изобщо някой е издържал де, което съвсем, ама съвсем и изобщо не е сигурно...

Най-новите и така извратени душевни мастурбации на другарката В.Дърева

2012-01-04T09:51:00.006+02:00

Склонната към плач, към леене на кърваво-червени сълзи другарка Велислава Дърева, известна с бойния си псевдоним "Дъ рева или дъ не рева?!", е написала смразяваща кръвта статия, наречена "Бесове", в две части, и я е оборудвала, както и може да се очаква, с картинки на караконджули, демони и вампири, които могат така да уплашат децата, че и те да ревнат, каквато, явно, е и целта. Сега, след като се поуспокоих от първоначалния си уплах от тия картинки и от самия смразяващ кръвта текст на Дърева, рекох да напиша кратък коментарец; ето го:

Статията на Дърева, признавам, е твърде интересна, но от една неочаквана за авторката посока или страна: от статията й човек може да научи на какви умопомрачителни плонжове-салтоморталета е способно късното и затова съвсем абсурдистко комунистическо отношение към духа, религията и църквата. Комунистите, знайно е, дори и да се кръстят усърдно в храмовете, както правят в днешно време, както прави, да речем, сърдечният приятел на Дърева, именно Гоце Първанов, та значи, комунистите дори и да се кръстят и да изобразяват на лицата си едва ли не "молитвено настоение", по начало са си абсолютни безбожници; затова всичко, което комунист дръзне да каже и да напише за или против религията, мимо волята му по начало си е ужасна и най-гнусна гавра. Та от тази гледна точка е наистина твърде интересно да се изучават конвулсиите и гримасите, на които е способно съзнанието на нашите съвременни комунисти; Дърева в това отношение пък е благодатен обект, защото към всичко комунистическо, което тя носи дълбоко в сърцето си, трябва да й се признае и известен талантец да го изважда на показ чрез словото; тъй че няма да се учудя ако след време именно по нейните текстове в университетите почнат да се изучава голата комунистическа душевност и психология от съвсем незнаещите какво е това комунизъм студенти.

Да изважда на показ това, което се съдържа в дълбините на душата й, сиреч, да се разголва душевно, другарката и също така г-ца Дърева го умее открай време; в това отношение тя е любопитен обект за психологически изследвания. Моя милост отдавна има за свой благодатен обект за вникване в интимната същина на комунизма писанията на другарката Дърева, за което свидетелства и статията, писана от мен в далечната 1991 година и излязла в тогавашния вестник ВЕК-21, именно статията Политически стриптийз. Много пъти след това в годините съм засичал винаги благодатните за психологията писания на др. Дърева, но невинаги съм имал времето и желанието да ги подлагам на анализ; ето, днес ще изменя на тази традиция и ще напиша нещичко по повод на най-новото й писание.

Статията под заглавие Бесове (Част I) и също продължението й Бесове (Част II) е прекалено любопитна и заслужава да се подложи на по-прецизно вникване, за което обаче нямам излишно време; но ще се задоволя с нещичко; статията на др. Дърева е пълна с бисери, плачещи за своя психоаналитичен анализатор; ако имам време за губене в близките седмици, нищо чудно и да се заема с тая полезна за психологическата наука и особено за психотерапията задача. А сега, казах, ще се задоволя, поради липса на време, само с един-два примера.

Та в това пространно писание, достойно за средните страници или за подлистниците-чаршафи на някогашния вестник РАБОТНИЧЕСКО ДЕЛО другарката Дърева надълго и нашироко ни представя главозамайващото и тревожно за здравия човешки разсъдък съвременно комунистическо съзнание и отношение спрямо духовните неща, религията и църквата. Да, същата онази църква, която комунистите преди години разпънаха на кръст, погавриха се с нея, а след това и я оскверниха като си сложиха за църковни водачи верни и проверени другари с пагони на ДС и с пищови под расата, днес е предмет на жален плач от страната на същите тия комунисти! По-голяма извратеност здравият човешки разсъдък едва ли може да си представи. Защо ли обаче др. Дърева е предприела това главозамайващо разсъбличане на най-интимните гънки на комунистическата си душевност?!

Първо, за да си поплаче донасита за "разгрома" на "железния юмрук на непобедимата комунистическа партия", именно за разгрома на ДС; е, поплакала си е, но с един крайно злобен плач през стиснати зъби, който другарката го умее превъзходно. Вие и си скубе оределите коси за "проверените кадри на партията", именно за ченгетата с или без раса, вие страстната др. Дърева, сякаш се намира на пресния гроб на комунизма; дано този плач е знаменателен, дано най-после комунизмът наистина издъхне и да се озове в гроба, ала едва ли може да ни осени такова щастие; защото не може комунизмът да е мъртъв, да е в гроба, а пък комунистите да са пак тук, и то с румени бузки, и то все така нагли и безцеремонни.

Е, бузките на др. Дърева отдавна не са румени, но трябва да се вземе предвид, че др. Дърева изстрада кански страдания откак така близкият на сърцето й комунизъм е тръгнал да си отива, ама си отива толкова, колкото си отива от дома ни нахален и нежелан гост. И ето, вече др. Дърева не издържа и яростно е разгневена, щом "злите сили" дръзнаха да посегнат и на последната опора на комунизма, именно на засекретените дълбоко кадри от "железния юмрук на безсмъртната Партия". Как да не реве Дъ-рева на тая страшна апокалиптична картинка, при която "злите сили" се готвят да посегнат на бойните другари, дегизирани с раса и бради, сиреч, смятало се е, че най-трудно могат да бъдат разпознати и изобличени; но ето, че дойде тоя страшен час; е, ще се реве, няма как, нали, Дъ-рева?! И косу ще се скубят ако требе, ама другарите-ченгета с раса да останат, и не само, ами и пак патриарси, сиреч, партиарси, да ни бъдат...

Другарката Дърева, за да изрази бесния си гняв, без капчица свян прибягва и до цитати от Свещеното писание, да, до цитати от Библията, идейната основа на религията, която комунистите навремето обявиха за "опиум за народа" и направиха нужното да я изкоренят от човешките сърца. Да цитират комунистите умеят; преди цитираха Маркс и Ленин, сега цитират... Библията; близкия на сърцето им комунизъм-марксизъм-ленинизъм са на път, за заблуда на врага, да го сменят с толкова ненавистното им преди православно християнство. Е, разбира се, комунист срам няма: на мястото на пиедестала, на който преди за комунистите седеше мракобесът Ленин, сега като едното нищо ще турят самия... Христос, когото, повтарям, без капчица свян, без да им трепне окото, ще изкарат... комунист, само и само комунизмът им да бъде спасен! Няма салтомортале, на което да не е способен комунистът за да спаси комунизма си; няма морал, който той да не е способен да оскверни и поругае. Дърева, като правоверна комунистка, това го умее особено добре.

Тя има също така и една друга страст: на демократите, хората, които не са, не могат и никога няма да бъдат комунисти, т.е. на нормалните хора, не може да им прости, че не са комунисти, сиреч, не са нещастници като нея самата; И затова се мъчи да им пришие все същия комунистически манталитет, като при това се вдъхновява от принципа "Крадецът вика: дръжте крадеца!". През цялото време, като червена кървава нишка, из писанието на др. Дърева струи тоя рефрен: ний, комунистите, бяхме разбойници, убийци, кръволоци, но и вий, демократите, не сте по-добри от нас! Комунизмът, за да се очисти от мръсотията, няма друга страст от тази на "врага" да прехвърли собствената си мерзост, бесовщина и извратеност. Не им пука на комунисти като Дърева това, че ако ний, демократите, бяхме като комунистите, след 1989 г. жив комунист в България нямаше да остане, ала ний не бяхме като тях; ето затова и сега комунистите без капка свян се гаврят с нас - като ни обвиняват, че сме били досущ като тях. Те, комунистите, избиха хиляди и милиони, ний, демократите, не убихме никой, никаква разправа не устроихме, ала сме били досущ като тях - как ви се струва тая дърева комунистическа наглост?! Но това както и да е, комунист морал няма, а пък лъжата за комуниста е същото, каквото за рибата е водата; без лъжа комунистът не може да диша и да живее и един час, камо ли пък ден.

Знае се, че Дъревите бойни другари-ченгета, облечени в раса и оборудвани за заблуда на врага с бради, превърнаха БПЦ в нещо като акционерно дружество или като мутренска дружинка, не занимаваща се с друго освен да брои пари и да прехвърля имоти; окичиха се като мутрите с тежки златни синджири, качиха се на лъсканите си возила бойните другари на Дърева, ала ето, патетичната другарка, без да й мигне окото, пише следното по отношение на ония, които се опитват да приложат закона за досиетата:

И за всички, които пищят в захлас; броят сламките в чуждото око; пресмятат алчно имотите на Църквата; плащат на жалки отрепки да клеветят най-вулгарно български духовници; демонстрират лицемерна набожност; наричат Негово светейшество “Максим”, като да е продавачът в кварталния магазин; спазват стриктно 7-те смъртни гряха, а 10-те Божи заповеди презират, което не им пречи да се изживяват като морални стожери на обществото; не различават монах от свещеник; не знаят как да се прекръстят; не са и надниквали в Библията, “щото е много дебела”; влизат в храма, щото е модно, пък може и на телевизора да ги покажат; “вярват”, когато е разрешено и не вярват, когато е забранено; и с един сладострастен блясък в очите очакват поредното шоу, поредното зрелище, поредното ритуално жертвоприношение върху олтара на собственото си безкнижие и духовна пустош.

Забележете, за Дърева бойният и другар "Максим" вече е "Негово светейшество"; сюблимна е обаче картинката, от която човек няма как да не онемее: комунист-аморалист да се мъчи да се представи за "сторонник" на морала и за морален проповедник! Комунистите, изнанадващо за мен, били много правоверни читатели на Библията бе?! Дали др.Дърева не я бърка все още с "Капитала" на Маркс, а?! По нейните думи даже излиза, че "правилно да се кръстят" умеели само комунистите като нея; като едното нищо комунистите ще ни забранят, ако имат тая власт, и да се кръстим, или пък ще организират кръжоци по кръстене тия уроди, а?! Но особено трогателна е нейната загриженост за "българските духовници", както др. Дърева без капка свян нарича бойните си другари по ДС и по разбойническа Партия?! Това как да го определим, а, господа съдебни заседатели, кажете де?!

Ще спра дотук. Признавам си, с последни сили можах да дочета писанието на др. Дърева; такава една извратеност не ми е по силите да понеса. Ще се въздържа тоя път да тълкувам подробно от психоаналитична гледна точка на какво се дължи революционната бдителност и яростния разобличителен патос на страстната другарка Дърева, понеже тя вече е на почтена възраст и не ми се иска да мина някои морални граници. Прочее, който има сили да дочете текста й, ще може да почувства по най-убедителен начин това, което с думи не може да се изрази; нейният собствен текст е най-убедителното му опровержение - за ония, които не са извратени комунисто-комуноиди обаче, т.е. на които сърцето им не е безнадеждно опорочено; извратените ще се възхитят на Дъревото писание с една най-перверзна възхита. И ще получат силно перверзно удоволствие, сравнимо само със сексуалното...

Ще кажа в завършек само това: комунизмът, като капак на всичко, е отвратителен разврат и прелюбодействие с думите, което др. Дърева го умее най-добре. Комунизмът е израз на крещяща, на вопиюща сексуална неудовлетвореност, която избива на повърхността под формата на компенсация, състояща се от неудържими и злобни крясъци, от бесен рев, от всякакви вопли, от фалшива и сълзлива патетика и от една така гнусна сополивост, които по същество не са друго, а са преди всичко съвсем бледи заместители на толкова отвратителните - защото са непрестанни, до безпаметност осъществявани и при това така яростни! - душевни мастурбации, от които комунистът извлича някакво съвсем непълноценно удоволствие.

Толкоз. Остава ни да чакаме момента, в който комунизмът у нас сам ще се пръсне, и то от собствената си злоба и ненавист - подобно на това както се пръска пълен с гной цирей, украсил нечие чело; ще чакаме, макар че хирургията би ни избавила от отровния комунистически цирей значително по-рано и по-ефективно...

Животът, историята и съдбата на народа е проекция на него самия, на неговия дух

2012-01-04T08:01:00.000+02:00

Публикуваният вчера текст със заглавие Националната история, живот и съдба е функция на съзнанието на съответния народ, с който развих по-нататък своето разбиране в започналата дискусия, посветена на търсенето на автентичния смисъл на националната ни история, предизвика, както и можеше да се очаква, любопитна реплика от моя уважаван опонент; на която се наложи да отговоря; ето по-долу можете да прочетете и двата коментара:

Дискусията за националната съдба е необятна тема. В моите постинги исках само бегло да маркирам някои моменти.

На първо място пледирам за принципно по-балансиран подход към историята и политиката. Крайностите от рода на наивен патриотизъм до пълен национален нихилизъм следва да се отхвърлят.

Второ, „националното съзнание”, „характер” или „психология” имат връзка с историческата съдба на народите, но те, разбира се, далеч не са единствената детерминанта. Тук, както Вие сам признавате, се намесват ред други фактори, много от които вероятно са по-важни от националния характер. Вашата позиция доста наподобява икономическия детерминизъм на Маркс, само че при Вас решаващият фактор не е икономиката, а психологията. Според мен е груба грешка историята и политиката да се свеждат до психология, но тук нямам възможност да аргументирам това схващане. При случай ще опитам да изложа някои мисли по темата.

Трето, не може да се каже, че българите са чак толкова уникални в своя характер и история, както се струва или може би им иска на някои. Между другото в Западна Европа дискусии за националния характер днес се смятат едва ли не за нарушение на добрия тон.

Четвърто, мисля, че много неща в историята на човечеството като цяло и в българската история в частност трябва да бъдат преосмислени. Учебникарските клишета трябва максимално бързо да се забравят. Сериозният историк Пламен Цветков има например книга за митовете в българската история, а и за „Мегамитовете в световната история”, развенчаващи редица митове, дълбоко вкоренени в българската и световната историческа памет.

Дотук е становището на моя опомент; по-надолу следва моята реплика:

Две-три неща само искам да Ви кажа във връзка с новия Ви коментар:

1.) Ако Вие преценявате и внушавате на читателите, че моята позиция е израз на "краен национален нихилизъм", явно изобщо не сте се успял да разберете какво изобщо и всъщност твърдя. Критичната и самокритичната позиция спрямо собствената история не е непременно израз на нихилизъм; идеята ми е: е като осъзнаем недъзите и "кривиците" си като народ, дали своя отпечатък върху националната ни съдба, да се помъчим да се поправим, да опитаме да станем по-добри, да стъпим на верния път. Това изобщо не е моя идея, тя е идея на Апостола на българската свобода В.Левски; в следването на една такава реалистична идея ако има някакъв "нихилизъм", тогава вземете речника и по-внимателно прочетете и осмислете що е това нихилизъм.

2.)Предложението Ви да бъдем по-балансирани в тълкуването на смисъла на събитията може да се разбере и като настояване да се оставим да бъдем вечна жертва на еклектиката и на безпринципността. Става дума за философия на българската история, в която не могат да се съчетават несъчетаеми неща с оглед постигането на някаква пълнота и "балансираност". Не може, примерно, руснаците хем да са наште "освободители", но в същото време, както се знае, да са и нашите нови поробители; не върви и двете разбирания да бъдат допускани като равностойни само и само, сакън, да не изменим на "балансираността". Ако в съзнанието ни мине мисълта, че руският робовладелчески империализъм, противно на собствените си убеждения и цели, е изиграл "освободителна роля" в българската история, то в такъв случай нещо явно се е повредило в разсъдъка ни. Не може да е хем правилна идеята да се освободим сами (на Левски), хем също така да е правилно и очакването да седим и да чакаме "братята-ивановци" да ни освободят без да си мръднем и пръста; или едното, или другото е верно, двете заедно някак не вървят. И тук изобщо не става дума за крайност, а за принципност, реалистичност и разумност.

3.) Разбира се, отминавам - сякаш не съм го забележил - подхвърлянето, че моят подход бил родствен на икономическия детерминизъм на Маркс; понеже ми е отправено тъкмо от анализатор, който не престава да твърди, че географски и предимно икономически са решаващите детерминанти на българската национална съдба. Но има нещо наистина важно и сериозно: ако един народ не е достигнал потребното ниво в своето умствено развитие та да осъзнае простата истина, че неговата собствена съдба е преди всичко производна на него самия, т.е. че нацията проецира самата себе си в своя живот, история и съдба, то такъв народ, както може без усилие да се разбере, е народ-фаталист, е народ, който изобщо не е достигнал до идеята за свобода, според която твоя живот и съдба няма как да не е еманация на твоята същност и душа. Такива народи се намират на едно досъзнателно, именно митологично развитие на съзнанието си; явно и нашият народ е на такова едно ниско културно и духовно ниво ако Вашата теза е вярната. От друга страна да ми се приписва че съм бил "сторонник" на някакъв плосък "психологически детерминизъм" е голямо насилие над истината, над реалността. Дори и да се използват термини, взети от психологията, като "характер", "душа", "манталитет" и прочие, това съвсем не означава, че историческия процес се психологизира; на съвсем формални основание се крепи едно такова твърдение. И Вие това сам прекрасно го знаете.

4.) Ето, аз казвам така: ако народът с всичко, което му принадлежи, и най-вече онова, което е истински съществено у него - а именно дух, ценности, ниво и степен на осъзнаване на идеята за свобода, също така съвкупност от изповядваните от мнозинството на нацията ценности, също така и като същност на националния дух, прмерно, такива качества като воля, вяра, съзнание, памет, въображение и пр., и то именно преобладаващи за съответния исторически период - ако аз твърдя, че именно тази национална тоталност или сплав от най-същественото за народа, е главната детерминанта на собственото му развитие, живот и съдба, на собствената му история, та значи ако аз твърдя всичко това, ако това е моята главна мисъл, то, позволете да запитам, къде именно съзряхте тоя "психологизъм", който така великодушно ми приписвате?! По-добре да се бяхте сетили да ме обвините в "идеализъм", както правеха едно време идеологическите цербери на комунизма, заради които и не можех в ерата на комунизма и малко след нея да защитя дисертацията си. Прочее, аз наистина съм идеалист във философските си разбирания и убеждения, и, ако сте забелязали, също така съм "най-зъл враг" на материализма, на атеизма, на географско-икономическия детерминизъм, на нихилизма, на комунизма. Тъй че сам си правете извод доколко са верни и непредубедени Вашите обвинения спрямо един подход, на когото пиписвате недъзи, които той просто няма как да има, понеже същината му е съвсем друга в сравнение с това както Вие лично си представяте.

5.) Дали са "толкова уникални" или не са българите е въпрос, по който може да се поразсъждава. Аз лично смятам, че независимо, че в същината на всеки един народ има както универсални, общочовешки характеристики, то онова, което може да даде значимо отражение върху неговата история, живот, съдба, са тъкмо специфичните, присъщите само нему, качества, които не можем да отречем, че съществуват, щото тъкмо те правят онова, което е нацията като такава, като различимо въз основата на спецификата му човешко образование. Ако всички народи и нации по света не съдържаха в същината си нищо уникално, което именно да им задава тяхната специфика и национална самобитност, именно особен дух, съзнание, характер и прочие, то тогава човечеството като цяло би се разпаднало на една аморфна и безлика човешка маса, би се превърнало в един еластичен "матрьял", от който скулптури-самозванци, именно вождовете, ще могат да си правят каквото им скимне.

Една такава теория, според която единствено "общочовешкото" ("интернационалното", "пролетарското", "класовото") е съществено, докато национално-уникалното няма никакво значение, прокарваха комунистите; е да, те скоро след това набързо се преобразиха в най-яростни националисти, щото те без тоталности от рода на нация, класа, партия, маса и пр. не могат да съществуват; за тях тоталностите са важни, а не "единичностите", не личностите, не индивидите. А народът като такъв е "голям индивид", "голяма личност", съставена от много личности и индивиди, всеки от които си има свои лични особености, но също така твърде съществено е онова, което формира връзката, духовната опора, дълбоките корени на националната съдба в душата на народа и пр., които именно го правят народ - народ именно като цялост, а не като нещо аморфно и пластично, от което може да се прави каквото ни скимне. Да спра засега дотук, защото темата наистина си заслужава по-внимателно вникване и обсъждане.

6.)Подкрепям тезата, че митовете в историографията и във философията на човешката история трябва да се демистифицират, а обобщаващите, схематизиращите, генерализиращите и унифициращите клишета да се отхвърлят като вредни, като излишни. А пък живата и динамична човешка реалност, която съставя реалния исторически процес, да започнем да я мислим най-напред като човешка, защото се видя, че залагането на тоталностите и "обективностите" в историческата методология води до пораждането единствено на схеми и общи приказки, но не до долавяне на същината на живия исторически процес. Което именно е главната цел на една автентична методология, която не се мъчи да произвежда омайващи съзнанията митически чудовища и страшилища, а се движи плътно до истината, държи се о реалното.

Реалното в живия исторически процес е човешкото, е човешкия фактор, който именно е движещия "мотор" на човешката, а също така и на националната история; нацията като такава, е движещото начало на националната съдба и живот - какво толкова има да се чудим около тази така проста теза?! И аз, признавам си, не преставам да се чудя как изобщо е възможно в наше време една толкова проста истина да не може да се осъзнае и "приеме"?

Но така е: догмите на "романтично-героизиращата", т.е. на митологизиращата историческа методология, които още и то безразделно господстват в българската митологична "историография", произвеждаща и крепяща единствено разните му там "вдъхновяващи" митове, замъгляват трезвия поглед и, подобно на вериги, я сковават, пречейки на движението й към свободното и непредубедено, автентично научно историческо изследване, което се вдъхновява единствено от истината, не от нещо друго.

Съжалявам, че българските автори остават неоценени от българските читатели

2012-01-03T13:33:00.001+02:00

Получих днес ценно за мен писмо, което публикувам и в блога - за да споделя със своите читатели задоволството си от него; правя това, защото блогът е моя дневник, в който отбелязвам всичко, което ме е развълнувало или впечатлило; все пак това е моят си дневник; ето самото писмо, а по-долу можете да прочетете и моя отговор:

Здравейте, г-н Грънчаров,

Честита Нова Година! Нека тя бъде изпълнена с много здраве и творчески успехи!

Когато имам време чета от книгите Ви. Просто съм доста заета тези дни. А пък и Вашите книги не са романи за да се четат бързо. Трябва да се разсъждава върху прочетеното и могат да се четат и препрочитат.

Не са ми чужди като тематика. Съжалявам, че българските автори и философи като Вас остават неоценени от читателите. И някакси остават непознати, а се рекламират чужди книги на нашумели чужди автори.

Всичко, което пишете, ми е близко и понятно. Описано е на разбираем език, лесно смилаемо.

Дано да имате повече читатели занапред!

С уважение: М.И.

Ето какво отговорих на толкова любезната г-жа М.И.:

Благодаря Ви за добрите думи и за пожеланията, г-жо И.! Дано бъде така, както пишете!

Вашите преценки и впечатления от книгите ми са много ценни за мен. Ако един автор не е сигурен в това как се приемат книгите му от читатели, той няма нужната увереност, че това, което прави, ще стигне до тях, ще отекне в душите им - и ще бъде разбрано.

А малките знаци за това, че това, което се е опитал да каже, е възприето подобаващо, го импулсират да продължи нелеката си работа. Затова са така ценни за мен Вашите думи.

Особено пък ако има нещо, което Ви дразни в книгите ми, и го споделите с мен, споделете го; това за мен също ще бъде изключително важно!

Всичко добро, здраве, радост, успехи Ви желая!

С поздрав: Ангел Грънчаров

Националната история, живот и съдба е функция на съзнанието на съответния народ

2012-01-03T09:53:00.007+02:00

Текстът, който следва, е моят отговор на възраженията на опонента, с който водим интересна, а според мен и твърде важна, дискусия под заглавие В търсене на автентичния смисъл на националната ни история; ето какво счетох длъжен да му отвърна:

Ще ви отговоря съвсем вкратце ето така, пункт по пункт:

● Пишете: "Вие си противоречите, като казвате, че българите е трябвало да изчакат до 1918 като чехи, унгарци и т.н. Излиза, че е трябвало да си траят и кютят и да не вдигат никакво въстание, а Вие точно в това ги обвинявате."

Отвръщам: Приписвате ми нещо, което не може да ми мине през акъла. Моята мисъл беше: Априлското въстание е жалък опит да се освободим сами, неподкрепен от огромните слоеве на народа. Но неговият провал съвсем не означава, че е трябвало да скръстим ръце и да почнем да чакаме цялата работа да я свършат "освободителите". Ако българите наистина силно бяха възлюбили свободата, щяха да се борят за нея десетилетия. Според себеотрицателността си и готовността си да мрем за свободата щяхме да се освободим далеч преди 1918 година; 1912 година показва, че вече сме били в състояние сами да бием разпадащата се турска империя.

В 1903 година, по времето на Илинденското въстание, се показва пак същата слабост: част от българите се бият, а другата, по-голямата част гледа сеир иззад дуварите, а пък треперковците се кръстят, че пожарищата и кървищата тях не ги били засегнали. Ето за това фатално малодушие става дума, а не за това, че трябвало да сме били чакали със скръстени ръце; ний, прочее, в чакането със скръстени ръце сме добри, цели 5 века така сме се държали; поради което и сме платили страшна цена; много по-страшна отколкото ако се бяхме дигнали и ако бяхме измрели до един, ама с чест, а не така позорно да бяхме останали да живеем.

● Пишете: "Омръзнаха ми терминологичните спорове за турското „робство”. Не мога да разбера каква е тази мания за цепене на косъма."

Отвръщам: Какво на мен или на Вас е омръзнало няма никакво значение, важна е същината на въпроса. Спорът, очевидно, не е "терминологичен", а същностен и смислов; в него се крие огромен смисъл, показващ същностни детерминанти на българското като такова. Не може цял един народ да нарича ½ (половината) част от собствената си история "робство" (към 500-годишното турско "робство" прибавям и "византийското", за съветско-комунистическото пък да не говорим, щото тогава наистина бяхме роби!) и това да бъде смятано за безобиден "терминологичен проблем".

Щом ний сме живели половината от историята си в "робство", значи самите ние не сме друго, а "роби"; истински унизителното е това, че не съзнаваме колко е унизително сами да наричаме себе си роби, а също да смятаме за роби и предците си, които ще възроптаят в гроба си от тая гавра. Разбира се, "турското робство" е пропагандно клише, което добре се свързва с клишето за "братята-освободители", именно руснаците, които, прочее, са били по-големи роби и от нас; не може роб да дари свободата ти, щото сам не знае що е, а пък в очите на самите "освободители" ний в 1878 сме изглеждали като друга порода хора, населяващи китни селца и градчета, дотам, че същите тия, виждайки как кме живели тогава, глухо са роптаели "От що искат да ги освобождаваме, та те живеят по-добре от нас?!".

Питам се обаче кого обслужва тая теория за "робството" в днешно време, в което пак произнасят тая дума с извратено умиление, сякаш да си роб е нещо като голяма, престижна и едва ли не благородна титла, знам ли?! Мед им капе от устите на нашите продажни историци, такива като пишман-историка Божо Димитров, когато произнасят думата "робство"; защо така ли? Май защото искат да си останем роби завинаги, щото когато робът не съзнава, че е позорно да си роб, той е роб, и то в безнадеждна степен; това поне съзнавате ли го?!

● Пишете: "... българите не са имали за себе си съзнание като народ със специален, „робски” манталитет, нито са се вайкали по бабешки. Всъщност с Вашия постоянен акцент върху „презряния български манталитет” може и да постигнете „самоосъществяващо се пророчество”, българите да повярват, че това наистина е така и да станат такива."

Приписвате ми магически способности; за щастие, нямам такива. Само древните шамани и подопечните им суеверни диваци, прочее, са имали вяра в такива „самоосъществяващи се пророчества” и се боят да не би, като се произнесе дадено слово, то да ни урочаса и да земем да станем такива, за каквито някой ни смятал. Не бойте се, това няма да се случи; истината, доказано е, може да е жестока, ала е за предпочитане пред сладката, омайваща лъжа. Да, истината може да предизвиква рани, ала понякога и раните лекуват; примерно, ако един цирей не бъде пукнат овреме, може да стане по-лошо; затуй съществува и хирургията, тя реже и предизвиква ужасни рани, ала и спасява болния организъм. Заради спасяването на цялото се жертва частта. В случая трябва просто да се отървем от едно объркано, невярно съзнание за самите себе си, именно, да се смятаме за бабаити, след като фактически сме твърде малодушна, прочута с малодушието си нация.

Е, моите разбирания не са популярни като Вашите; мен никой няма да ми ръкопляска, аз пък и не ща някой да ми ръкопляска; за мен значение има единствено истината; и дори някого да го боли, нека да го боли от нея, щото истината и лекува, и спасява, и освобождава. Крайно време е да се освободим от робския си манталитет, щото несъзнаването че сме роби за сетен път доказва само това, че наистина сме такива. Щом робът осъзнае, че се държи робски, той с това е направил решаващата си стъпка към освободжаването си от своя робски манталитет; същото е и с глупака, осъзнал, че се държи глупаво, ерго, че е глупак; той вече не е истински глупак от момента, в който осъзнава, че е глупак...

● Пишете: Основната причина за трудното и късно освобождаване на България няма нищо общо с „българския манталитет”, а с факта, че България е била най-важната и най-богата турска провинция.

Отвръщам: Не може националната история, съдба и живот да нямат "нищо общо" със съзнанието, с манталитета, сиреч, със същината, с душата, с характера, с ценностите на самия този народ. Ако можеше, то това щеше да означава само, сме сме станали привърженици на марксисткия икономически детерминизъм, който е израз на една пошла хегелианщина. Историческите - икономически, географски, социални и пр. - обстоятелства и пр. са значим фактор на историята, но решаващият фактор на същата тази история е човешкото действие; то именно прави историята, защото, знайно е, в едни и същи исторически и икономически обстоятелства различните хора и нации се държат различно, което пък има съдбовно, решаващо значение върху тяхната съдба и живот.

Ето, дори и на нашия така тесен Балкански полуостров нашите съседи, примерно гърците, сърбите и пр. са се държали сравнително различно в сравнение с нас, българите, нищо че и тия народи са обременени от все този същия пагубен славянски манталитет; поради което са имали и имат сравнително различна съдба. Но и поляците са славяни, ала се държат коренно различно, което именно и показва, че наред с някакви там "природни склонности на душата" огромно значение има ценностно-духовния фактор; поляците са католици, сиреч, са приобщени от западната цивилизация на свободата и нейните ценности, поради което са се държали различно дори и по времето на своите "робства", т.е. и ден не са позволили на поробителя си да ги смята за роби; да не говорим пък как се държаха поляците, пък и чехите, унгарците и др. такива свободолюбиви народи по времето на комунизма.

А свободата е основна човешка ценност и затова привързаността към нея има решаващо значение върху формирането на потребното съзнание, имащо силата и ресурса да поеме под свой контрол - чрез целенаправеното, ценностно подплатено действие - развитието на действителността. Тъй че наистина, колкото и да Ви е неприятно, съм длъжен пак да спомена, че в човешкия свят именно съзнанието и мисленето определя битието, а не обратно; то, прочее, и в природния свят е същото, ала там става дума за едно друго, много по-мощно съзнание и мислене от човешкото, именно, Божието.

Тъй че, в заключение, ще си позволя да добавя: нещастната съдба на този или на онзи народ зависи и се определя в решаваща степен от нещастното съзнание, с което тоя народ разполага; ние, българите, се смятаме за достатъчно нещастни по съдба - и в съвременността си, и в историята си; не е ли време да се запитаме коя е главната причина за това? Ами ние самите сме тази причина, кой друг да е?!

● По-нататък ми привеждате патетично-романтични писания отпреди 1944 година за "героичните битки на българите за свобода"; не приемам едно такова наивистично-опиянено тълкуване на смисъла на нашата национална история.

Още в книгата си УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (с подзаглавие "Източниците на достойнството, успеха и богатството"), писана в периода 1997-1999 г. и излязла от печат в първото си издание в 2000-та година съм задал контурите на една трезва, реалистична, движеща се плътно до истината реконструкция на смисъла на нашата национална история, като съм дал и потребната за едно такова тълкуване философско-историческа методология.

После и в книгата си БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА съм продължил наченатата философска реконструкция на автентичния смисъл на националната ни история, смисъл, който може да ни даде яснота относно самите себе си, който може да ни пробуди, който може да ни освободи от коварните ни исторически илюзии, благодарение на които страдаме цели векове - и видяхте я и докъде я докарахме: най-бедни и най-унизени сме в целия Европейски съюз, а и не само в него! А пък приложението на моята методология спрямо най-близката ни история съм изразил в книгата си СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ, която излезе неотдавна, само преди 2-3 години. Тъй че сега тук е излишно да възпроизвеждам своето тълкуване; който има интерес, нека да се обърне към споменатите книги.

А иначе Ви благодаря за дискусията! Не само за тая, ами и за всички други, които сме водили. Вие сте достоен опонент и има смисъл да дискутираме и по-нататък, и по тази тема, и по всяка друга. Е, жалко е, че стоите все в анонимност, но както и да е, това е Ваш избор. Тъй че нека да си пожелаем нови плодотворни дискусии в настъпилата вече 2012-та година! То така и трябва да се живее: да се мисли, да се спори, да се търси истината, щото никой няма монопол върху нея, а постигането й може да е само наше общо дело. Едно жизнено-необходимо и дълбоко потребно дело.

Без истината, прочее, съвсем не може да се живее. Именно истината ни прави свободни, по думите на Спасителя. Без истината затова се живее съвсем унизено, жалко, недостойно, мизерно, бедно, нещастно, малодушно, обидно, презряно...; ние, българите, добре знаем как именно. Живели сме го, живеем го още. Пита се докога?!

Но все пак заслужава ли такова едно живеене да се нарече живот, достоен за човека?! От национални митологии, басни и приказки, в които сме вярвали сякаш сме деца, добро не сме видели; наопаки, истината за нас самите, оказва се, ни е жизнено, ни е направо съдбовно потребна. Време е като народ да узреем, да се отървем най-после от детинските си склонности, да изкореним коварните илюзии, да освободим душите си - и смело да поемем своята съдба в собствените си ръце: толкова ли е лошо това, което си позволявам да проповядвам?!