Кой има право да съди? (3)

Дори в границите на своята страна ние не можем да избегнем въпроса: “Кой има право да съди?” Наистина, кой? Парламентът? Съдиите? Специални комисии или трибунали? Печатът и телевизията? Може би историците? Въпросът “кой” неусетно преминава в “как” - как да се съди? Тук се очертават три възможни пътя: съдебни процеси, чистки и историческо просвещаване на нацията. (Оставям настрани извънредно важните и същевременно извънредно сложни проблеми за реабилитацията, компенсацията и връщане собствеността на жертвите и техните роднини.)

Изборът на един или няколко пътя и възможната степен на придвижване по всеки от тях зависи от характера на бившия диктаторски режим, от вида на преходния процес и специфичните черти на сменящата го демокрация ­ ако, разбира се, той е заменен наистина с демокрация. Например в освободена Централна Европа политическите ограничения бяха много по-малко, отколкото в Латинска Америка. Но в Аржентина влиятелната военна върхушка не само успя да избегне съдебните преследвания, но да издейства помилването на ония високопоставени военни, които бяха осъдени по-рано. Но и репресиите там в предходния исторически период бяха твърде различни.

Американската писателка Тина Розенберг определи това различие с проста, но точна формула: в Латинска Америка потискането на несъгласните е в дълбочина, а в Централна Европа ­ широкомащабно. В Латинска Америка имаше хора, които без всякакво колебание можеха да се причислят към жертвите ­ инквизирани, убити или, ако употребим едно известно, но особено изразително съчетание, “безследно изчезнали”. Всички те бяха жертви на друга група хора ­ армейски и полицейски офицери, членове на “ескадроните на смъртта”, които също тъй безспорно носят отговорност за убийствата и мъченията. А в Централна Европа, след апогея на репресиите през сталинската епоха, режимът, с няколко значителни изключения, се опираше обикновено на много по-голям брой граждани, които с не толкова жестоки и не така очевидни методи потискаха също тъй многобройна част от населението. С други думи, тук виждаме и от едната, и от другата страна множество хора. Обществото бе оплетено от паяжината на всекидневното лицемерие, съглашателство и компромиси. Вацлав Хавел постоянно подчертава именно това обстоятелство. Според него в къснототалитарните или в посттоталитарните държави не може да се прокара ясна линия между “те” и “ние”: такава линия минава по-скоро през всеки човек. Никой не беше просто жертва, всеки в някаква степен носи отговорност за случилото се.

Ако се съгласим с подобно твърдение, трябва да признаем, че още по-неясен става отговорът на въпроса: кой да бъде подсъдимият? Подразбиращият се отговор на Хавел е: всички, следователно ­ никой. Същата позиция заема и полският писател Адам Михник. Според него това правило само се потвърждава от изключенията ­ отделните прояви на особена, противоестествена жестокост, какъвто е случаят с офицерите от полската тайна полиция, лично отговорни за убийството на отец Йежи Попелюшко, свещеника, поддържащ “Солидарност”.

Отчетите за съдебните процеси в посткомунистическите страни от Централна Европа предлагат твърде пъстра картина. В Чехословакия (тогава още единна) двама отговорни функционери бяха осъдени за участието им в разгонване на демонстрациите против стария режим през 1988-а и в началото на 1989-а. През 1993-а приетият в Чешката република “Акт за противозаконния характер на комунистическия режим” сне ограниченията за съдебно преследване на престъпления, при комунистическата власт останали ненаказани “по политически съображения”. Създадено бе специално Управление за събиране на документи и разследване на престъпленията на комунизма, а преди това през същата година бяха повдигнати обвинения срещу трима бивши лидери на Комунистическата партия в Чехословакия за съдействието им при нахлуването на войските от Варшавския договор през 1968-а. В Полша генерал Ярузелски се оказа подследствен за заповедта му да бъдат унищожени протоколите от заседанията на Политбюро, а по-късно срещу него бяха повдигнати обвинения за съучастие в стрелбата срещу работническите демонстрации в градовете по балтийското крайбрежие през 1970­1971 г. Някои висши длъжностни лица също бяха обвинени за гибелта на стачкуващи работници по време на военното положение през 1981­1982 г. Но съдебното следствие в повечето случаи бе непоследователно ­ ту набираше сила, ту за дълго прекъсваше и по правило в крайна сметка не стигаше до резултат.

Както можеше да се очаква, най-последователно действаше Германия. Граничари, охраняващи границата с ФРГ, бяха дадени под съд и осъдени за стрелба по хора, опитвали се да бягат от Източна Германия. Наскоро последният комунистически лидер на страната Егон Кранц бе осъден на шест и половина години затвор за съучастието му в политиката “стрелба на месо”, прилагана по границата. Въпреки това дори в Германия равносметката от предприетите усилия се оказва, меко казано, твърде противоречива.

Своеобразно се развиха събитията в Унгария. Тук парламентът прие подобен на чешкия закон, който отменяше ограниченията на съдебното преследване за доноси, убийства и масови екзекуции, извършени при комунистическата власт. Но конституционният съд отмени този закон поради неговата обратна сила. После бе приет специален закон “За престъпленията, извършени по време на революцията от 1956 г.”. Този закон е показателен за важна промяна в политическия курс: той разглежда събитията от 1956 г. съобразно постановките на Женевската и Нюйоркската конвенция за “военните престъпления” и “престъпленията против човечеството”. Така, за разлика от германските съдебни обвинители, унгарците (единствени в Централна Европа) обявиха, че някои деяния, извършени при комунистическата власт, се отнасят към типа престъпления, осъдени на Нюрнбергския процес (“престъпления против човечеството”, “военни престъпления”), и че съответните положения ­ най-малко абстрактно ­ са били действителни и по време на деянията, доколкото представляват част от международното право. И така досега престъпленията, извършени при комунизма, са осъдени по съдебен ред само в три страни от Централна Европа.

Вторият сред отбелязаните пътища е чистката или, ако се изразим по-неутрално, лишаването от право да се заемат административни длъжности. Това е единствената насока, в която лидер не е Германия. Уравновесявайки в известна степен политиката на предпочитано опрощаване за минали прегрешения, провеждана от президента Хавел, парламентът на Чехословакия прие през есента на 1991 г. наистина драконовски закон, който обяви, че цели категории трябва да бъдат изгонени до крак от държавна служба, включвайки тук висши партийни функционери, работници от народната милиция, осведомители и т. нар. съзнателни сътрудници на Държавна сигурност. В Чехия назоваха тоя процес не “чистка” (думата е донякъде компрометирана в предишния период), а лустрация (lustrace) ­ термин, отвеждащ към латинската дума, която означава едновременно “просветление” и “ритуално очистване”. Благодарение на чехите днес можем да върнем в употреба старата английска дума lustration. Сред значенията є, посочени в Оксфордския речник на английския език и илюстрирани с цитати от ХVII­ХIХ век, са “пречистване, предимно духовно или нравствено” и “принасяне на изкупителна жертва или извършване на очистителен обряд”.

Лустрацията в Чехословакия вървеше с пълна пара година и нещо: после страната се разпадна на две части. И докато Чешката република продължи започнатата политика, като леко я видоизмени, Словакия фактически се отказа от нея. Не може да се отрече, че процесът изхвърли от обществения живот много безусловно компрометирани лица в Чехия (докато словашките им събратя запазиха положението си). Но приетите в началото законодателни положения бяха толкова сурови, а самата процедура толкова несправедлива, че президентът Хавел публично изрази дълбокото си нежелание да подпише закона, а и Съветът на Европа изказа несъгласието си с него. Изискваше се човек да бъде лишен от правото да заема административна длъжност само поради това че е принадлежал към определена категория лица, т.е. никакви частни обстоятелства не се приемаха под внимание. Специална комисия, след като се запознаеше ­ понякога твърде бегло ­ с документи от органите на Държавна сигурност и други официални ведомства, решаваше дали даденият човек принадлежи към някоя от определените категории. Хората, които получаваха позорно клеймо, често нямаха дори възможност да се запознаят с всички материали от собственото им дело и разполагаха само с ограниченото право да обжалват приетите решения. Всъщност човек отначало го признаваха за виновен, а едва по-късно, при благоприятно стечение на обстоятелствата, можеха да установят неговата невинност. …