6.Феноменът власт
Феноменът на властта се нуждае от грижливо осмисляне, от вникване с цел постигане на неговия автентичен човешки смисъл. Властта не е "изобретение", от което са се възползвали "лошите" в ущърб на "добрите" – както на мнозина им се струва – нито пък е бреме, несъвместимо със свободата, или "хомот", който трябва да бъде отхвърлен, както изглежда на анархистично настроените празни индивиди. Властта е значимо измерение на човешките отношения, тя по необходимост израства от екзистенциалните условия на съществуването, и затова е безсмислено да бъде укорявана или отричана.
Ако властта бъде схваната пълноценно, а не еднолинейно и ограничено, както обикновено става в разпространената представа (властта била "нещо, свързано с политиците", "нещо, обслужващо стремежите на користните", "нещо, благодарение на което държавата упражнява своята хегемония" и пр.), то едва тогава ще открием, че тя пронизва всички без никакво изключение човешки отношения, че тя е "градиво" на човешкото съществуване, негов значим модус, че властта е неотделима от свободата и като такава присъства във всички жизнени прояви на човека, опитващ се да отстоява индивидуалността си.
Показателно е и това, че "противници" на властта са тъкмо неразбиращите свободата, ония, които страдат от едно объркано съзнание за човешките отговорности на съществуването, които са обременени от прекалено разсъдъчна представа за естеството на живота и "механиката", дори "техниката" на съществуване сред другите, също като нас държащи на достойнството си индивиди. Ако точно на тези "отрицатели" феноменът на властта им изглежда "зло, подлежащо на изкореняване", то това означава, че зад този феномен са скрити недостижими за тях загадки, правещи именно "съществуването-в-измеренията-на-властта" прекалено човешко, истински значимо за човека, а също така в някакъв смисъл съдбовно, неотделимо от съдбата на индивида, опитващ се да се овладее от свободата си. Накратко казано, нуждаем се от "уточняване" на разбиранията с цел проясняване на онова, което справедливо може да бъде наречено тайнство на властта – тайнство, съизмеримо с онова на живота за човека, с тайнството на неговата свобода.
1.Волята за власт
Изразът принадлежи на Фридрих Ницше, философът, който прояви изключителна чувствителност и прозорливост както по отношение на живота, така и на достойнството, така и спрямо неотделимата от тях свобода.
Ницше проницателно откри, че животът за човека по естеството си е акумулиране на сила и здраве, че автентичното съществуване е непримиримо спрямо слабостта и умирането: ние не живеем за да страдаме, а за да изпитваме наслада от живота. (Великите истини са прости и ясни, този е критерия за действителна истинност; объркаността и сложността са признак за "интелектуална нечистоплътност" и за безчестие!) Симптом за израждането на човешкото и за упадък на морала и културата е приемането, че болезненото, слабото, онова, което изпитва недостатък на жизненост и затова се измъчва от неудовлетвореност, подвластното на нагона към смъртта – а не отдаденото на светлия и чист порив на живота – е "висшето", "предназначеното" за човека, "достойното" и "справедливото". Тази фатална подмяна на ценностите, която Ницше открива като сърцевина на духовната история, обозначава все по-засилващия се упадък на жизнеността, довел до това, че жалкият, слаб, безпомощен, страдащ и разчитащ на състраданието човек се представя за "венец на мирозданието" и "носител на прогреса".
Културата според Ницше се оказва болна в същата степен, в която създаващият я човек е с болезнена конституция и изродена чувствителност, а двете се дължат на безразделното господство на разсъдъка над живота, на интелекта над волята, на социалното над свободата и усещането за власт. Робът, нещастният и слаб "човечец", станал идеал на духа, морала и културата, не е Човекът според замислите на своя Велик Създател – и тази подмяна, опитваща се да зарази и битието на човека в неговия корен, трябва да бъде кардинално пресечена чрез безкомпромисна преоценка на всички ценности, към която съществуването зове.
Всъщност Ницше апелира към това да се ликвидира склонността към извращаване на автентичния "строй" на съществуването, другояче казано, той търси начина, по който всяко нещо да заеме отреденото му от самото естество на живота място, към подреждане на съществуващото съобразно едни здрави и жизнеспособни ценности. Например моралистите ни учат на това да презираме тялото и "сладострастната плът" – за да сме могли да се отдадем на "несравнимите с нищо" удоволствия на "чистия дух". Това звучи познато и привлекателно, но какво всъщност означава? "Презиращите" плътта и тялото – здравото, силно, красиво и преизпълнено с живот тяло, което се стреми да се възползва от радостта на съществуването – какво всъщност тогава харесват, на какво се прекланят? На духа, но какъв, кой дух е заветното за тях? Дали здравият, силен, и богат с "преизобилието" на жизненост дух, обитаващ едно също такова тяло, или слабият, измъчващ се, страдащ, окайващ се и окаян дух, извратен дотам, че смятащ за достойнство варварската си зависимост от едно изцяло неудовлетворено, болно и не признаващо удоволствията на живота тяло?
Казано е: "Здрав дух в здраво тяло" – но дали "здравината" на духа "сам по себе си" трябва да има като непременно условие слабостта, враждебността на тялото към живота? Каква е тази изопаченост, стремяща се да внася раздор между двете велики сили на човека, които "по дефиниция" и най-вече по естеството си трябва да се намират в най-прекрасна хармония, в здраво и непринудено единение? Откъде накъде "трябва" и "длъжен си" се налагало непременно да са несъвместими с "аз искам" и с "желаното" както от тялото, така, да признаем, и от неизвратената душа? Защо си позволяват да учат човека на това, че той трябвало да ненавижда… удоволствието и удовлетворението, а също и да се привлича от… страданието, от телесната и душевна болка? "Грозно" и "позорно" било да се стремиш към превъзходство и господство, но достойно ли е да си слаб, немощен, разчитащ на "солидарността" и подкрепата на другите, на зависимостта от тях? Нима не е за предпочитане това да можеш да разчиташ на себе си, да умееш да се справяш сам, самостоятелно да побеждаваш слабостта и, презрял жалостивото хленчене и по просешки протегнатата ръка за милостиня, да се преизпълваш все повече със сила, с усещане за власт?
Ницше превъзходно доказва – ако тук изобщо има нещо за "доказване" – че в историята са взели превес мнозинствата на слабите пред немногочисления елит на прекрасните и силни индивиди. Слабите са изтълкували всички ценности в своя полза, и са успели да представят своето тълкуване за "единствено възможното", "дължимото", "подобаващото за човека", "автентичното". Удало им се е това просто защото са много, защото са споени от придаващата им монолитност "стадна солидарност", кухото единство е взело превес пред удивителното многообразие и богатство на различните. "Стадото" не търпи раз-личността, "стадният инстинкт" не понася личността и не мирясва докато не я принизи поне до своето ниво или не я унищожи. Всичко е станало наопаки – и точно това е основанието на Ницше за ново тълкуване, за преоценка на ценностите, за разбиране съобразно естеството на живота. Всъщност Ницше казва нещо твърде близко и не нуждаещо се от "обосноваване": животът сам по себе си се стреми към сила, определя се от усещането за мощ и превъзходство, той отхвърля болестта и слабостта и се основава на здравето, на преизобилието от възможности, наречено при човека свобода, а иначе – спонтанност, порив, страст, влечение, воля за власт. Ницше, презрял изцяло "моралът на слабите", се отдава на "аморализма на силните", на благородните и прекрасни индивиди, на аристократите ("власт на най-добрите" в буквалния превод от гръцки) – и този човешки тип е наречен от него тип на свръхчовека, тъй като "човешкото" вече е омърсено от злоупотребите с него от страна на "по просешки скромните" тълпи, които са безпощадни спрямо индивидуалността, всеотдайно я мразят. А кой е свръхчовекът, какво е животът за свръхчовека?
По времето, когато Ницше изобличава фалшивия морал на слабите и като че ли го прави "идейно невъзможен" (понеже го демаскира, сваля маските му), широко разпространената стадна психология, изразяваща единствено болезненост и извратеност на човешкото, достига своя разцвет и в лицето на комунизма си създава и "идеология". Свръхчовекът, явявайки се опозиция и антитеза на комуната, поема в себе си човешкото в неговия автентичен потенциал и дори го поставя на единствено достойния пиедестал: свръхчовекът е "човекобог", а не отрепка, не презряно и само себе си презиращо слабо същество. Ясно е, че комуната ("обществото-мравуняк" на Достоевски, който по свой начин води борба с набиращия тогава сила комунизъм, наричайки го нихилизъм) съвсем не държи на човека и човешкото, сама се отказва от него, превъзнасяйки "еднаквото", "общото", неличното, дезиндивидуализираното, социалното. Комуната е комуна доколкото поглъща подобно на доменна пещ раз-личността, "стопява" я и от нея произвежда аморфната маса на безличните, на абсолютно зависимите от "стадото", на несвободните.
Ако същност на съществуването за човека е свободата, то "колективът" и комуната са възможни само като концентрация на анти-човешкото, анти-индивидуалността, т.е. като "вместилище" на несвободата и пълната безличностност. Комуната поражда – по-скоро "произвежда", "прави", "изобретява" – съществуване, несъвместимо с човечността (като раз-личност) и свободата, тя е "страна на сенките" и "държава на всеобщата печал", "всеобщото щастие" на комунизираните всъщност не е друго, а непресекващо страдание и крещяща непълноценност, неудовлетвореност от живота, което обаче те никога няма да разберат – за тях автентичното съществуване на свободни индивиди с неизброимите му предимства е "тайна, запечатана със сто печата". Свръхчовекът презира комуната и не жали за нейното акумулиращо само слабост жалко "щастие", той сам на себе си е "тотална самодостатъчност" – свободата е тъкмо в това! – неговата сила му дава правото да бъде истински господар на своя живот, на бъдещето си. Свръх-човекът – той е "свръх" само от отношение на жалкия и презрян "човечец" от комуната, а иначе е човек в пълния обем на тази дума, той е подобен на Адам преди грехопадението! – е роден господар на битието, той е идеалът за човека, за който всъщност живеем, "разполагаме" с живота си, в този смисъл той е властелин на своята съдба, който не се нуждае от "патерици" ("солидарност", "състрадание", комунистическа "взаимопомощ", лакейско "братство" и равенство на просяците и лумпените!) за да се движи свободно в пространството, отредено на човека.
Свръхчовекът е прекрасен телесно и душевно, може да се каже, че здравето – като богатство от жизненост и потенции – е неговия modus vivendi, той не познава дисонансите, които едноизмерният разсъдък всекидневно произвежда до забрава, той е превърнал живота в наслаждение и непресекваща удовлетвореност, а не в мъка и самоизмъчваща се непълноценност. Той действа свободно и спонтанно, без изкуствени и фалшиви "задръжки" – в този смисъл е "над морала", извън границите на доброто и злото на слабаците! – той е признал, че добро е само онова, което съкровено иска, всеотдайно желае с неизродената си душа и с пълноценно отдаденото на живота тяло, свръхчовекът е именно богоподобен, достоен за своя Велик Създател, а не е карикатура на Бога, какъвто е станал "средният" и "масов" човек от времето на упадъка на жизнеността. Следователно битието на свръхчовека се определя не от безсилието спрямо живота, а от непресекваща, коренно свързана с изворите на съществуването воля за власт. Властта и волята е онова, което не позволява на човека да се отпуска и да проявява малодушие, онова, което го прави твърд, винаги готов да приеме предизвикателствата, спокоен спрямо неизвестното и бъдното, открит спрямо изпитанията и отдаден на борбата, не на жалкото хленчене, искащо другите да те носят на гърба си или на ръце.
Властта поражда гордото съперничество на свободните индивиди, нейният импулс кара хората да се стремят към превъзходство, тя е ядрото на истинското доверие, на действителния авторитет, на здравото сътрудничество и на автентичната справедливост – "всекиму трябва да се отдаде неговото, но само ако той самият си го извоюва". В този смисъл човешка е общността, свързваща с невидими нишки суверенните индивиди (раз-личностите, свръх-човеците, достойните за живота същества), и тази общност, не потискаща индивидуалността, се конституира чрез властта. Признанието на достойнството да властваш се корени в това, че вече си станал господар на собствения си живот, на себе си, общността на недостойните (комуната) познава само външния контрол, принудата, насилието от страна на безсилните спрямо живота, тиранията на "самозванковците", на робските души, която е най-страшната тирания.
Затова в царството на свободата – спонтанно самоорганизиращия се социум на заетите със собствения си живот достойни и силни индивиди – единствено може да се породи онова, което наричаме със съвсем неудачния термин демокрация – защото не "всички заедно", не безличният "демос", а индивидът е неговият единствен властелин. Ето че въз основа на анализите на Ницше – за съжаление тук не мога повече да се разпростирам – стъпихме върху здравата почва, необходима ни за решаването на нелекия въпрос за властта – към което и пристъпвам.
Феноменът на властта се нуждае от грижливо осмисляне, от вникване с цел постигане на неговия автентичен човешки смисъл. Властта не е "изобретение", от което са се възползвали "лошите" в ущърб на "добрите" – както на мнозина им се струва – нито пък е бреме, несъвместимо със свободата, или "хомот", който трябва да бъде отхвърлен, както изглежда на анархистично настроените празни индивиди. Властта е значимо измерение на човешките отношения, тя по необходимост израства от екзистенциалните условия на съществуването, и затова е безсмислено да бъде укорявана или отричана.
Ако властта бъде схваната пълноценно, а не еднолинейно и ограничено, както обикновено става в разпространената представа (властта била "нещо, свързано с политиците", "нещо, обслужващо стремежите на користните", "нещо, благодарение на което държавата упражнява своята хегемония" и пр.), то едва тогава ще открием, че тя пронизва всички без никакво изключение човешки отношения, че тя е "градиво" на човешкото съществуване, негов значим модус, че властта е неотделима от свободата и като такава присъства във всички жизнени прояви на човека, опитващ се да отстоява индивидуалността си.
Показателно е и това, че "противници" на властта са тъкмо неразбиращите свободата, ония, които страдат от едно объркано съзнание за човешките отговорности на съществуването, които са обременени от прекалено разсъдъчна представа за естеството на живота и "механиката", дори "техниката" на съществуване сред другите, също като нас държащи на достойнството си индивиди. Ако точно на тези "отрицатели" феноменът на властта им изглежда "зло, подлежащо на изкореняване", то това означава, че зад този феномен са скрити недостижими за тях загадки, правещи именно "съществуването-в-измеренията-на-властта" прекалено човешко, истински значимо за човека, а също така в някакъв смисъл съдбовно, неотделимо от съдбата на индивида, опитващ се да се овладее от свободата си. Накратко казано, нуждаем се от "уточняване" на разбиранията с цел проясняване на онова, което справедливо може да бъде наречено тайнство на властта – тайнство, съизмеримо с онова на живота за човека, с тайнството на неговата свобода.
1.Волята за власт
Изразът принадлежи на Фридрих Ницше, философът, който прояви изключителна чувствителност и прозорливост както по отношение на живота, така и на достойнството, така и спрямо неотделимата от тях свобода.
Ницше проницателно откри, че животът за човека по естеството си е акумулиране на сила и здраве, че автентичното съществуване е непримиримо спрямо слабостта и умирането: ние не живеем за да страдаме, а за да изпитваме наслада от живота. (Великите истини са прости и ясни, този е критерия за действителна истинност; объркаността и сложността са признак за "интелектуална нечистоплътност" и за безчестие!) Симптом за израждането на човешкото и за упадък на морала и културата е приемането, че болезненото, слабото, онова, което изпитва недостатък на жизненост и затова се измъчва от неудовлетвореност, подвластното на нагона към смъртта – а не отдаденото на светлия и чист порив на живота – е "висшето", "предназначеното" за човека, "достойното" и "справедливото". Тази фатална подмяна на ценностите, която Ницше открива като сърцевина на духовната история, обозначава все по-засилващия се упадък на жизнеността, довел до това, че жалкият, слаб, безпомощен, страдащ и разчитащ на състраданието човек се представя за "венец на мирозданието" и "носител на прогреса".
Културата според Ницше се оказва болна в същата степен, в която създаващият я човек е с болезнена конституция и изродена чувствителност, а двете се дължат на безразделното господство на разсъдъка над живота, на интелекта над волята, на социалното над свободата и усещането за власт. Робът, нещастният и слаб "човечец", станал идеал на духа, морала и културата, не е Човекът според замислите на своя Велик Създател – и тази подмяна, опитваща се да зарази и битието на човека в неговия корен, трябва да бъде кардинално пресечена чрез безкомпромисна преоценка на всички ценности, към която съществуването зове.
Всъщност Ницше апелира към това да се ликвидира склонността към извращаване на автентичния "строй" на съществуването, другояче казано, той търси начина, по който всяко нещо да заеме отреденото му от самото естество на живота място, към подреждане на съществуващото съобразно едни здрави и жизнеспособни ценности. Например моралистите ни учат на това да презираме тялото и "сладострастната плът" – за да сме могли да се отдадем на "несравнимите с нищо" удоволствия на "чистия дух". Това звучи познато и привлекателно, но какво всъщност означава? "Презиращите" плътта и тялото – здравото, силно, красиво и преизпълнено с живот тяло, което се стреми да се възползва от радостта на съществуването – какво всъщност тогава харесват, на какво се прекланят? На духа, но какъв, кой дух е заветното за тях? Дали здравият, силен, и богат с "преизобилието" на жизненост дух, обитаващ едно също такова тяло, или слабият, измъчващ се, страдащ, окайващ се и окаян дух, извратен дотам, че смятащ за достойнство варварската си зависимост от едно изцяло неудовлетворено, болно и не признаващо удоволствията на живота тяло?
Казано е: "Здрав дух в здраво тяло" – но дали "здравината" на духа "сам по себе си" трябва да има като непременно условие слабостта, враждебността на тялото към живота? Каква е тази изопаченост, стремяща се да внася раздор между двете велики сили на човека, които "по дефиниция" и най-вече по естеството си трябва да се намират в най-прекрасна хармония, в здраво и непринудено единение? Откъде накъде "трябва" и "длъжен си" се налагало непременно да са несъвместими с "аз искам" и с "желаното" както от тялото, така, да признаем, и от неизвратената душа? Защо си позволяват да учат човека на това, че той трябвало да ненавижда… удоволствието и удовлетворението, а също и да се привлича от… страданието, от телесната и душевна болка? "Грозно" и "позорно" било да се стремиш към превъзходство и господство, но достойно ли е да си слаб, немощен, разчитащ на "солидарността" и подкрепата на другите, на зависимостта от тях? Нима не е за предпочитане това да можеш да разчиташ на себе си, да умееш да се справяш сам, самостоятелно да побеждаваш слабостта и, презрял жалостивото хленчене и по просешки протегнатата ръка за милостиня, да се преизпълваш все повече със сила, с усещане за власт?
Ницше превъзходно доказва – ако тук изобщо има нещо за "доказване" – че в историята са взели превес мнозинствата на слабите пред немногочисления елит на прекрасните и силни индивиди. Слабите са изтълкували всички ценности в своя полза, и са успели да представят своето тълкуване за "единствено възможното", "дължимото", "подобаващото за човека", "автентичното". Удало им се е това просто защото са много, защото са споени от придаващата им монолитност "стадна солидарност", кухото единство е взело превес пред удивителното многообразие и богатство на различните. "Стадото" не търпи раз-личността, "стадният инстинкт" не понася личността и не мирясва докато не я принизи поне до своето ниво или не я унищожи. Всичко е станало наопаки – и точно това е основанието на Ницше за ново тълкуване, за преоценка на ценностите, за разбиране съобразно естеството на живота. Всъщност Ницше казва нещо твърде близко и не нуждаещо се от "обосноваване": животът сам по себе си се стреми към сила, определя се от усещането за мощ и превъзходство, той отхвърля болестта и слабостта и се основава на здравето, на преизобилието от възможности, наречено при човека свобода, а иначе – спонтанност, порив, страст, влечение, воля за власт. Ницше, презрял изцяло "моралът на слабите", се отдава на "аморализма на силните", на благородните и прекрасни индивиди, на аристократите ("власт на най-добрите" в буквалния превод от гръцки) – и този човешки тип е наречен от него тип на свръхчовека, тъй като "човешкото" вече е омърсено от злоупотребите с него от страна на "по просешки скромните" тълпи, които са безпощадни спрямо индивидуалността, всеотдайно я мразят. А кой е свръхчовекът, какво е животът за свръхчовека?
По времето, когато Ницше изобличава фалшивия морал на слабите и като че ли го прави "идейно невъзможен" (понеже го демаскира, сваля маските му), широко разпространената стадна психология, изразяваща единствено болезненост и извратеност на човешкото, достига своя разцвет и в лицето на комунизма си създава и "идеология". Свръхчовекът, явявайки се опозиция и антитеза на комуната, поема в себе си човешкото в неговия автентичен потенциал и дори го поставя на единствено достойния пиедестал: свръхчовекът е "човекобог", а не отрепка, не презряно и само себе си презиращо слабо същество. Ясно е, че комуната ("обществото-мравуняк" на Достоевски, който по свой начин води борба с набиращия тогава сила комунизъм, наричайки го нихилизъм) съвсем не държи на човека и човешкото, сама се отказва от него, превъзнасяйки "еднаквото", "общото", неличното, дезиндивидуализираното, социалното. Комуната е комуна доколкото поглъща подобно на доменна пещ раз-личността, "стопява" я и от нея произвежда аморфната маса на безличните, на абсолютно зависимите от "стадото", на несвободните.
Ако същност на съществуването за човека е свободата, то "колективът" и комуната са възможни само като концентрация на анти-човешкото, анти-индивидуалността, т.е. като "вместилище" на несвободата и пълната безличностност. Комуната поражда – по-скоро "произвежда", "прави", "изобретява" – съществуване, несъвместимо с човечността (като раз-личност) и свободата, тя е "страна на сенките" и "държава на всеобщата печал", "всеобщото щастие" на комунизираните всъщност не е друго, а непресекващо страдание и крещяща непълноценност, неудовлетвореност от живота, което обаче те никога няма да разберат – за тях автентичното съществуване на свободни индивиди с неизброимите му предимства е "тайна, запечатана със сто печата". Свръхчовекът презира комуната и не жали за нейното акумулиращо само слабост жалко "щастие", той сам на себе си е "тотална самодостатъчност" – свободата е тъкмо в това! – неговата сила му дава правото да бъде истински господар на своя живот, на бъдещето си. Свръх-човекът – той е "свръх" само от отношение на жалкия и презрян "човечец" от комуната, а иначе е човек в пълния обем на тази дума, той е подобен на Адам преди грехопадението! – е роден господар на битието, той е идеалът за човека, за който всъщност живеем, "разполагаме" с живота си, в този смисъл той е властелин на своята съдба, който не се нуждае от "патерици" ("солидарност", "състрадание", комунистическа "взаимопомощ", лакейско "братство" и равенство на просяците и лумпените!) за да се движи свободно в пространството, отредено на човека.
Свръхчовекът е прекрасен телесно и душевно, може да се каже, че здравето – като богатство от жизненост и потенции – е неговия modus vivendi, той не познава дисонансите, които едноизмерният разсъдък всекидневно произвежда до забрава, той е превърнал живота в наслаждение и непресекваща удовлетвореност, а не в мъка и самоизмъчваща се непълноценност. Той действа свободно и спонтанно, без изкуствени и фалшиви "задръжки" – в този смисъл е "над морала", извън границите на доброто и злото на слабаците! – той е признал, че добро е само онова, което съкровено иска, всеотдайно желае с неизродената си душа и с пълноценно отдаденото на живота тяло, свръхчовекът е именно богоподобен, достоен за своя Велик Създател, а не е карикатура на Бога, какъвто е станал "средният" и "масов" човек от времето на упадъка на жизнеността. Следователно битието на свръхчовека се определя не от безсилието спрямо живота, а от непресекваща, коренно свързана с изворите на съществуването воля за власт. Властта и волята е онова, което не позволява на човека да се отпуска и да проявява малодушие, онова, което го прави твърд, винаги готов да приеме предизвикателствата, спокоен спрямо неизвестното и бъдното, открит спрямо изпитанията и отдаден на борбата, не на жалкото хленчене, искащо другите да те носят на гърба си или на ръце.
Властта поражда гордото съперничество на свободните индивиди, нейният импулс кара хората да се стремят към превъзходство, тя е ядрото на истинското доверие, на действителния авторитет, на здравото сътрудничество и на автентичната справедливост – "всекиму трябва да се отдаде неговото, но само ако той самият си го извоюва". В този смисъл човешка е общността, свързваща с невидими нишки суверенните индивиди (раз-личностите, свръх-човеците, достойните за живота същества), и тази общност, не потискаща индивидуалността, се конституира чрез властта. Признанието на достойнството да властваш се корени в това, че вече си станал господар на собствения си живот, на себе си, общността на недостойните (комуната) познава само външния контрол, принудата, насилието от страна на безсилните спрямо живота, тиранията на "самозванковците", на робските души, която е най-страшната тирания.
Затова в царството на свободата – спонтанно самоорганизиращия се социум на заетите със собствения си живот достойни и силни индивиди – единствено може да се породи онова, което наричаме със съвсем неудачния термин демокрация – защото не "всички заедно", не безличният "демос", а индивидът е неговият единствен властелин. Ето че въз основа на анализите на Ницше – за съжаление тук не мога повече да се разпростирам – стъпихме върху здравата почва, необходима ни за решаването на нелекия въпрос за властта – към което и пристъпвам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар