Тайната на щастието

По повод на публикация със заглавие Хубав, щастлив ден ви желая, жители на нещастната страна България!, в която развих някои най-въвеждащи мисли около проблема за щастието анонимен коментатор написа интересен отзив, в който публикува и мисли на Б.Ръсел в негов превод на български; ето този текст, който е едно добро продължение на заченатата тема за щастието, по която е добре да започне една по-задълбочена дискусия; аз лично с удоволствие бих участвал в една такава дискусия:

Такива (безсмислени) анкети има много и всички са с различни резултати и много противоречиви. Според някои по-щастливи са наистина са, общо взето, по-развити страни като Дания, според други обратното - страни от третия свят като Колумбия. В много студии Саудитска Арабия и Туркменистан например са по-щастливи от, да речем, Германия.

Затова е практически невъзможно да се установят сигурни корелации между щастие, благоденствие, демокрация, корупция и т.н.

Единствената страна на света, която официално се стреми към щастие за своите граждани, е Бутан. Там от около 30-40 години основна цел не е икономически растеж, а „брутното национално щастие”, т.е. всеки гражданин трябва да живее колкото се може по-щастливо, като тука голяма роля играе будистката традиция, която набляга на духовното. Според будистите притежаването на материални блага не прави хората щастливи, но и не е осъдително. Много по-важно е да се постигне хармония между материалните и духовните потребности.

Да оставим обаче тези съмнителни емпирични студии и да чуем какво казва за щастието един от големите философи на 20 век – Бертран Ръсел от книгата му The Conquest of Happiness (1929) – Завоюването на щастието (1929)

Животните са щастливи, когато са здрави и имат достатъчно да ядат. Всъщност и хората би трябвало да са щастливи при тези обстоятелства, но в модерния свят те не са щастливи, поне не в огромното мнозинство от случаите.

Причините за тези различни видове нещастност се коренят отчасти в социалната система, отчасти в индивидуалната психология – която, разбира се, сама до голяма степен е продукт на социалната система.

Аз не бях роден щастлив. На пет години си мислех, че ако доживея до 70 години, дотук съм издържал само една четиринайсета част от целия си живот и ми се струваше, че разстилащата се пред мен досада е почти непоносима. Като подрастващ мразех живота и бях постоянно на ръба на самоубийството, от което ме въздържа само желанието да науча повече математика.

Сега, наопаки, се наслаждавам на живота; даже мога да кажа, че с всяка изминала година му се наслаждавам повече... Това се дължи най-вече на намаляващото занимание със самия себе си.

Постепенно се научих да бъда равнодушен към себе си и моите недостатъци; започнах да насочвам вниманието си все повече към външни обекти: състоянието на света, различните области на знанието, индивидите, към които изпитвам влечение. Наистина външните интереси също носят възможности за болка... но тази болка не разрушава същностното качество на живота както онази, произтичаща от самоотвращението. А всеки външен интерес вдъхновява някаква активност,... която е пълна преграда спрямо отегчението. Докато интересът към самия себе си не води до прогресивна дейност. Той може да доведе до воденето на дневник, до психоанализа или до замонашване. Но и монахът няма да е щастлив, докато рутината на манастира не го накара да забрави собствената душа.

Пиянството например е временно самоубийство; щастието, което носи, е само отрицателно, временно прекратяване на нещастността.

Много малко хора съзнателно ще изберат нещастността, ако виждат начин да станат щастливи. Не отричам, че такива хора съществуват, но те не са достатъчно многобройни, за да са важни. Поради това ще приема, че читателят ще предпочете да е щастлив, отколкото нещастен.

Конкуренция

Ако попитате някого в Америка или пък който да било бизнесмен в Англия кое най-много му пречи да се наслаждава на съществуването, той ще каже “Борбата за оцеляване”.

Но с “борбата за оцеляване” те в действителност имат предвид борбата за успех. Когато хората се отдадат на тази борба, те не се страхуват, че утре няма да имат какво да закусят, а че няма да успеят да засенчат ближните си.

Ако американският бизнесмен трябва да стане по-щастлив, първо трябва да промени убежденията си. Докато не само желае успеха, но и с цялото си сърце и убеден, че човек е длъжен да преследва успеха и че човек, който не прави това, е достойно за съжаление същество, животът му ще остане прекалено концентриран и прекалено пълен със страхове, за да е щастлив.

Да вземем нещо просто като инвестициите. Почти всеки американец ще предпочете да вземе 8 процента от рискова, отколкото 4 процента от сигурна инвестиция. Резултатът е, че има честа загуба на пари и постоянно опасения и страхове. Аз обаче мисля, че от парите бих искал да добия свободно време и сигурност.

В Америка парите са приетият критерий за интелект. Човек, който печели много пари, е умен, който не печели, не е. А никой не иска да го смятат за глупак.

Коренът на бедите според мен е прекаленият акцент върху конкурентния успех като основен източник на щастие. Не отричам, че чувството на успех прави насладата от живота по-лесна. Да кажем художник, който е бил неизвестен през цялата си младост, вероятно би станал по-щастлив, ако талантът му бъде признат. Нито отричам, че до определена точка парите са в състояние да увеличат щастието, но отвъд тази точка мисля, че не. Това, което поддържам е, че успехът е само една от компонентите на щастието и че се купува прекалено скъпо, ако всички други компоненти се жертват, за да се добие успех.

Вярно е, че в Европа и други кръгове имат престиж. В някои страни има аристокрация, а в други на почит са интелектуалните професии.

Някой учен може или може и да не изкарва пари, но той със сигурност не е уважаван повече, ако печели, отколкото ако не печели. Никой не е изненадан да открие, че прочут генерал или адмирал е беден, дори бедността при тези обстоятелства сама по себе си е чест. Поради тези причини в Европа чисто монетарната конкуренция е ограничена до определени кръгове, и то може би не най-влиятелните и уважавани. В Америка е различно... Колкото до професорите там, те са наети слуги на бизнесмените и поради това са по-малко уважавани от колегите им в по-старите страни. Резултатът е, че в Америка ученият имитира бизнесмена и не представлява отделно съсловие като в Европа.

Още от много ранна възраст американските момчета чувстват, че единственото нещо, което има значение, е финансовият успех и не желаят да се занимават с никакво образование, лишено от парична стойност... В 18-ти век една от характеристиките на “джентълмена” е била да има вкус към литература, живопис и музика. Богатият човек днес е съвсем различен вид. Той никога не чете. Ако създава картинна галерия с идеята да увеличи славата си, той разчита на експерти да изберат картините... той е некултурен по отношение на изкуствата. Резултатът е, че не знае какво да прави със свободното си време.

Акцентът върху конкуренцията в модерния живот според мен е свързан с упадъка на цивилизационните стандарти, както трябва да се е случило в Рим в епохата след Август. Мъжете и жените сякаш са станали неспособни да се наслаждават на по-интелектуалните удоволствия.

Скука и възбуда

Животът на мнозина големи не е бил напрегнат с изключение на някои големи моменти. Сократ се е наслаждавал от време на време на някой банкет, но... през по-голямата част от живота си в живял тихо с Ксантипа... За Кант се говори, че никога в живота си не се е отдалечавал на повече от 16 км от Кьонигсберг. Дарвин, след като обикаля света, прекарва целия остатък от живота си в собствената къща. Маркс, след като подпалва няколко революции, решава да прекара остатъка от дните си в библиотеката на Британския музей.

Като цяло ще намерим, че тихият живот е характерен за великите и че техните удоволствия не изглеждат възбуждащи за външния наблюдател. Никое голямо постижение не е възможно без напрегната работа и поради това на тях им остава малко енергия за по-напрегнати видове развлечения, освен такива, служещи за възстановяване на енергията по време на ваканциите, за които алпинизмът може да послужи като добър пример.

Способността да се понася повече или по-малко монотонен живот трябва да се придобие още в детство.

Нямам предвид, че монотонността има собствени добри страни. Имам само предвид, че определени добри неща не са възможни без известна степен на монотонност.

Много от опасенията може да се намалеят, ако разберем незначителността на това, което ни безпокои. През живота си съм говорил доста много публично; отначало аудиторията ме смущаваше и говорех лошо; страхувах се от това изпитание до степен, че се надявах да счупя крака си преди речта, а когато свършех, бях изтощен от нервно напрежение. Постепенно убедих себе си, че няма значение дали говоря правилно, или не, Вселената ще остане същата и в двата случая. Стана ми ясно, че колкото по-малко ме е грижа дали говоря добре или лошо, толкова по-малко лошо говоря и нервното напрежение намаля почти до незабележимост.

Завист

След страха и опасенията може би най-могъщата причина за нещастността е завистта. Бих казал,че тя е една от най-универсалните и дълбоко вкоренени човешки страсти.

Завистта е основата на демокрацията. Хераклит твърди, че всички граждани на Ефез би трябвало да бъдат екзекутирани, защото са казали, че “никой не бива да бъде първи между нас”. Демократичното движение в гръцките полиси е било почти изцяло вдъхновено от тази страст. Същото важи за съвременната демокрация. Наистина има идеалистична теория, според която демокрацията е най-добрата форма на управление. Самият аз мисля, че това е вярно.

Ако седите в метрото и добре облечена жена мине през вагона, наблюдавайте очите на другите жени. Ще видите, че всяка от тях, може би с изключение на по-добре облечените, ще гледа тази жена със зложелателен поглед.

Същото се наблюдава и при мъжете с тази разлика, че жените разглеждат всички жени като свои съперници, докато мъжете по правило изпитват това чувство само спрямо други мъже в същата професия.

За щастие в човешката природа има компенсираща страст, а именно възхищението. Който желае да увеличи човешкото щастие, трябва да желае да увеличи възхищението и да намали завистта.

Правилното лекарство за всичко това е ментална дисциплина, навикът да не се мислят безполезни мисли. Какво в крайна сметка е по-достойно за завист от щастието? Ако се излекувам от завистта, мога да придобия щастие и да стана достоен за завист.

Ако желаете слава, може да завиждате на Наполеон. Но Наполеон е завиждал на Цезар, Цезар е завиждал на Александър, а Александър, мисля, е завиждал на Херкулес, който никога не е съществувал. Поради това не можете да се отървете от завистта само чрез успех, защото винаги ще има някой в историята или легендите, който да е по-успешен от вас.

Можете да се освободите от завистта като се наслаждавате на удоволствията, които срещате, и избягвате сравнения с тези, които – може би напълно погрешно – си въобразявате, че са по-щастливи от вас.

Ненужната скромност също е до голяма степен свързана със завистта. Скромността се смята за добродетел, но аз се съмнявам дали в своите по-крайни форми тя може да се смята за такава.

Завистта е, разбира се, тясно свързана с конкуренцията. Ние не завиждаме на голямо имущество, която схващаме като намиращо се безнадеждно извън нашия обсег. Просяците не завиждат на милионерите, макар че естествено завиждат на други просяци, които са по-успешни.

Нашата епоха е епоха, в която завистта играе особено голяма роля. Бедните завиждат на богатите, по-бедните нации завиждат на по-богатите, жените завиждат на мъжете и т.н.

Страх от общественото мнение

Много малко хора могат да са щастливи, ако целият им начин на живот и поглед към света не се одобряват от онези, с които имат социални отношения и особено от онези, с които живеят.

Мисля че като изключим експертното мнение, като цяло се отдава прекалено голямо внимание на мнението на другите, както при големи, така и при малки неща.

Изключително много хора харчат пари по начин, твърде различен от техните естествени наклонности просто защото чувстват, че вниманието на съседите към тях зависи от притежаването на хубава кола например.

В действителност всеки, който може да си позволи кола, но предпочита да пътува или да притежава хубава библиотека, накрая ще бъде по-уважаван, отколкото ако се беше държал като всички други.

Щастието се увеличава чрез контакти с хора със сходни вкусове и мнения.

Възможно ли е щастието?

Сред по-образованите слоеве на обществото днес най-щастливи са учените.

Всички условия за щастие са осъществени в живота на учения. Той следва занимание, което оползотворява неговите способности най-пълно и постига резултати, които са важни не само за него, но и за обществото, дори когато то не може дори минимално да ги разбере. В това отношение той е по-щастлив от артиста.

Мисля, трябва да се признае, че най-интелигентните млади хора в западните страни са склонни да се чувства нещастни, защото не намират адекватно приложение на най-добрите си таланти.

Цинизмът, какъвто е често срещан сред най-високо образованите млади мъже и жени в западните общества, е резултат от комбинация на удобства с безсилие.

Когато хората са набавяли храната си чрез лов, работата е била удоволствие, както се вижда от факта, че богатите все още се отдават на тези древни занимания за развлечение. Но с въвеждането на земеделието човечеството навлиза в епоха на низост, нищета и лудост, от която едва сега започва да се освобождава чрез ползотворната работа на машините.

Човек, който обича да чете стои над такъв, който не обича да чете, защото възможностите за четене са повече от тези да се гледа футбол например. От колкото повече неща се интересуваме, толкова повече възможности за щастие имаме и толкова по-малко сме изложени на милостта на съдбата, защото ако изгубим едно, можем да се обърнем към друго.

Тайната на щастието е следната: нека вашите интереси са колкото се може по-широки и нека вашите реакции на неща и лица, които ви интересуват, да са максимално приятелски, а не враждебни.

Щастливият човек

Очевидно е, че щастието зависи отчасти от външни обстоятелства, отчасти от самите нас.

Щастливият живот е в изключително голяма степен добър живот.

...

Всичко това са мисли изключително и само на Ръсел в мой превод от книгата му The Conquest of Happines, няма нищо добавено или изменено от мен. Цялата книжка може да се намери и в интернет на няколко места на английски, например тук.

Има и немски превод, руски за съжаление не ми е попадал и се съмнявам дали има такъв.

Рецептите на Ръсел за щастлив живот може да не са безспорни, но са интересни. Както казва Карл Попър: дори когато не можем да се съгласим с Ръсел, не можем да не му се възхищаваме.

Някои стигат дори до там, че обявяват тази книга на Ръсел за „съвременната Библия”, което, разбира се, е пресилено. Днес особено в англосаксонския свят е пълно с книги за самопомощ, но Ръсел изпреварва тази мода с десетилетия.

Въобще Ръсел въпреки левичарските си политически възгледи, които с изключение на някои детайли като цяло не приемам, си остава един от великите философи на 20 век. А неговата "История на Западната философия", написана доста полемично и субективно и може би именно поради това толкова интересна, със сигурност би била една от книгите, които бих взел със себе си на самотен остров.

Иначе друг интересен текст за щастието на руски е този:

Счастливые люди: ИХ ПСИХОЛОГИЯ И ВЕРА:

Поздрави

Подготви: Анонимен

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Кога училището ще престане да е вредно за учещите

Напоследък чета усилено и почти постоянно, което за мен е същинско блаженство; нямам сили да пиша, но пък за сметка на това всичките ми сили отиват за четене. Чета от купа книги, които съм събрал от години за четете, ала все не намирах време да чета - както аз искам. Но ето, сега имам това време. Наистина раят не може да е друго, освен една хубава библиотека, разположена в приказна градина. Прочетох и две книги, които имат отношение към моето, така да се рече, професионално поле: ученето, "преподаването", образованието. Става дума за книгите Митът за дисциплината от Алфи Кон и Как децата учат, написана от Джон Холт. За първата книга ще пиша отделно и съвсем скоро, понеже искам да и отделя подобаващо внимание, а за втората искам ето сега да напиша нещичко.

На мен ми се струва, че тази книга трябва да бъде прочетена от всички, които имат отношение към образованието на младите, най-вече от родителите и учителите. И също, струва ми се, книгата трябва да бъде най-внимателно изчетена и изучена от бюрократите в сферата на образованието, от министерските чиновници, които чертаят "магистралните линии", кроят програмите, подходите, държавните стандарти и пр. Другояче казано, от тия, които нямат друга работа освен да вредят, сиреч да объркват всичко, което се случва с образованието на нашите деца. Защото, оказва се, за жалост, в нашите училища не се случва друго освен (най-вече у малките ученици) да бъде убит естествения порив към ученето, да бъде попарено тяхното детско любопитство, да получат отвращение към познанието, което по-късно само ще се засилва на по-високите образователни степени, но никога няма да бъде надмогнато. Ето няколко мисли от книгата в тази посока, които ще очертаят визирания проблем; на мен лично те ми звучат до болка познато; интуитивно винаги съм смятал, че причината за погрешно направеното ни образование е тъкмо тази:

... Децата учат най-добре именно във възрастта преди да започнат училище... повечето малки деца участ по-добре от възрастните именно защото използват ума си по-специфично. Накратко казано, децата имат стил на учене, който съответства на тяхното състояние и го използват непринудено и успешно дотогава, докато не ги обучим да престанат да го правят. Обичаме да казваме, че изпращаме децата на училище, за да ги научим да мислят. Това, което постигаме обаче е да ги научим да мислят лошо, като се откажат от естествения си и ефективен начин на мислене в полза на друг, който не им е достатъчно полезен и който самите ние рядко използваме. Нещо по-лошо - ние убеждаваме повечето деца, че изобщо не могат да мислят, най-малкото в училище или в ситуации, свързани с думи, символи или абстрактно мислене. Те започват да се възприемат като "глупави" и неспособни да учат и разбират сложни, трудни или дори просто нови неща.

До какво води това? Съвсем малко от децата в училище съумяват да се придържат към начина, по който се опитваме да ги принудим да учат. Той кара повечето от тях да се чувстват копрометирани, сплашени и обезверени. Тогава те започват да използват ума си не за да учат, а за да изобретят как да се измъкнат от нещата, които ги принуждаваме да правят с цел да учат. В краткосрочен план тези образователни стратегии като че вършат работа. Чрез тях много деца изкарват образованието си, макар и да научават съвсем малко. В дългосрочен план обаче те ги обучават да ограничават способностите сии да прибягват до съзнателен неуспех като съсипват и характера, и умствения си потенциал. Тези стратегии възпират развитието на децата, които се придържат към тях, и ги превръщат в бледо подобие на човешките същества, които иначе биха могли да станат. Именно това е истинският провал на училището и никое дете не успява да го избегне.

Голяма част от този провал може да бъде предотвратена ако разберем по-добре начините, условията и атмосферата, в които децата учат най-добре, и успеем да превърнем училището в място, където те използват и развиват присъщия си начин на мислене и учене. В такъв случай всички деца в училище ще могат да израстват не само на ръст, не дори на знания, а откъм любопитство, смелост, увереност, независимост, изобретателност, жилавост, търпение, вещина и схватливост.

И така нататък; спирам цитата си дотук, понеже идеята на книгата е вече ясна. И по-нататък в нея авторът дава безценни по смисъла си примери за това как функционира детският ум и как той следва да се оставя да работи по своите си вътрешни закони, та децата да разгръщат свободно и непринудено, а също така и най-ефективно своя интелектуален потенциал.

Много е важно да се разбере какво следва да се направи, та училището от институция, която пречи и ощетява младите да стане институция, която им помага да разгърнат огромния си личностен потенциал. Не училището да е вредно за учещите, както е досега, особено пък в нашето "пост-комуно-социалистическо" училище за масово обезличаване и затъпяване, а да е полезно, не да пречи, а да насърчава, да благоприятства и стимулира непринудената дейност на младия ум, на младата душа, а пък, защо не, и на младото сърце. Защото другият непростим дефект, който досегашното образование нанася на младите е че разкъсва по недопустим начин техните душевни сили и способности една от друга, насочва ги една против друга, подпалва страшен конфликт между тях, в резултат на което в един момент те всичките блокират и се обезсилват, а пък детето не просто е ощетено, ами и направо осакатено.

Това исках да кажа, за да подтикна поне някои български учители да се зачетат в тази безкрайно ценна книга, а защо не и родители, от тия особено, на които не им е безразлично бъдещето на техните деца - и това какво прави днешното училище с бъдещето на техните собствени деца. Образователни бюрократи едва ли ще мога да подтикна да се зачетат, щото те имат самочувствието, че всички си знаят без изобщо да са чели. И точно поради тази причина така ефективно вредят на всички, и на учители, и на ученици, и на родители, и на цялата общност като цяло. Те са си полезни единствено на себе си, не на някой друг...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Кога училището ще престане да е вредно за учещите

Напоследък чета усилено и почти постоянно, което за мен е същинско блаженство; нямам сили да пиша, но пък за сметка на това всичките ми сили отиват за четене. Чета от купа книги, които съм събрал от години за четете, ала все не намирах време да чета - както аз искам. Но ето, сега имам това време. Наистина раят не може да е друго, освен една хубава библиотека, разположена в приказна градина. Прочетох и две книги, които имат отношение към моето, така да се рече, професионално поле: ученето, "преподаването", образованието. Става дума за книгите Митът за дисциплината от Алфи Кон и Как децата учат, написана от Джон Холт. За първата книга ще пиша отделно и съвсем скоро, понеже искам да и отделя подобаващо внимание, а за втората искам ето сега да напиша нещичко.

На мен ми се струва, че тази книга трябва да бъде прочетена от всички, които имат отношение към образованието на младите, най-вече от родителите и учителите. И също, струва ми се, книгата трябва да бъде най-внимателно изчетена и изучена от бюрократите в сферата на образованието, от министерските чиновници, които чертаят "магистралните линии", кроят програмите, подходите, държавните стандарти и пр. Другояче казано, от тия, които нямат друга работа освен да вредят, сиреч да объркват всичко, което се случва с образованието на нашите деца. Защото, оказва се, за жалост, в нашите училища не се случва друго освен (най-вече у малките ученици) да бъде убит естествения порив към ученето, да бъде попарено тяхното детско любопитство, да получат отвращение към познанието, което по-късно само ще се засилва на по-високите образователни степени, но никога няма да бъде надмогнато. Ето няколко мисли от книгата в тази посока, които ще очертаят визирания проблем; на мен лично те ми звучат до болка познато; интуитивно винаги съм смятал, че причината за погрешно направеното ни образование е тъкмо тази:

... Децата учат най-добре именно във възрастта преди да започнат училище... повечето малки деца участ по-добре от възрастните именно защото използват ума си по-специфично. Накратко казано, децата имат стил на учене, който съответства на тяхното състояние и го използват непринудено и успешно дотогава, докато не ги обучим да престанат да го правят. Обичаме да казваме, че изпращаме децата на училище, за да ги научим да мислят. Това, което постигаме обаче е да ги научим да мислят лошо, като се откажат от естествения си и ефективен начин на мислене в полза на друг, който не им е достатъчно полезен и който самите ние рядко използваме. Нещо по-лошо - ние убеждаваме повечето деца, че изобщо не могат да мислят, най-малкото в училище или в ситуации, свързани с думи, символи или абстрактно мислене. Те започват да се възприемат като "глупави" и неспособни да учат и разбират сложни, трудни или дори просто нови неща.

До какво води това? Съвсем малко от децата в училище съумяват да се придържат към начина, по който се опитваме да ги принудим да учат. Той кара повечето от тях да се чувстват копрометирани, сплашени и обезверени. Тогава те започват да използват ума си не за да учат, а за да изобретят как да се измъкнат от нещата, които ги принуждаваме да правят с цел да учат. В краткосрочен план тези образователни стратегии като че вършат работа. Чрез тях много деца изкарват образованието си, макар и да научават съвсем малко. В дългосрочен план обаче те ги обучават да ограничават способностите сии да прибягват до съзнателен неуспех като съсипват и характера, и умствения си потенциал. Тези стратегии възпират развитието на децата, които се придържат към тях, и ги превръщат в бледо подобие на човешките същества, които иначе биха могли да станат. Именно това е истинският провал на училището и никое дете не успява да го избегне.

Голяма част от този провал може да бъде предотвратена ако разберем по-добре начините, условията и атмосферата, в които децата учат най-добре, и успеем да превърнем училището в място, където те използват и развиват присъщия си начин на мислене и учене. В такъв случай всички деца в училище ще могат да израстват не само на ръст, не дори на знания, а откъм любопитство, смелост, увереност, независимост, изобретателност, жилавост, търпение, вещина и схватливост.

И така нататък; спирам цитата си дотук, понеже идеята на книгата е вече ясна. И по-нататък в нея авторът дава безценни по смисъла си примери за това как функционира детският ум и как той следва да се оставя да работи по своите си вътрешни закони, та децата да разгръщат свободно и непринудено, а също така и най-ефективно своя интелектуален потенциал.

Много е важно да се разбере какво следва да се направи, та училището от институция, която пречи и ощетява младите да стане институция, която им помага да разгърнат огромния си личностен потенциал. Не училището да е вредно за учещите, както е досега, особено пък в нашето "пост-комуно-социалистическо" училище за масово обезличаване и затъпяване, а да е полезно, не да пречи, а да насърчава, да благоприятства и стимулира непринудената дейност на младия ум, на младата душа, а пък, защо не, и на младото сърце. Защото другият непростим дефект, който досегашното образование нанася на младите е че разкъсва по недопустим начин техните душевни сили и способности една от друга, насочва ги една против друга, подпалва страшен конфликт между тях, в резултат на което в един момент те всичките блокират и се обезсилват, а пък детето не просто е ощетено, ами и направо осакатено.

Това исках да кажа, за да подтикна поне някои български учители да се зачетат в тази безкрайно ценна книга, а защо не и родители, от тия особено, на които не им е безразлично бъдещето на техните деца - и това какво прави днешното училище с бъдещето на техните собствени деца. Образователни бюрократи едва ли ще мога да подтикна да се зачетат, щото те имат самочувствието, че всички си знаят без изобщо да са чели. И точно поради тази причина така ефективно вредят на всички, и на учители, и на ученици, и на родители, и на цялата общност като цяло. Те са си полезни единствено на себе си, не на някой друг...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Хубав, щастлив ден ви желая, жители на нещастната страна България!

Чета тази сутрин информация, за която подозирам че ще бъде дълго предъвквана от гладните за теми медии у нас, ето, четете сами: България е в челните редици на нещастните държави. Затуй бързам да си опиша реакцията още сега, та да не се нареждам след това в тълпата коментиращи - и предъвкващи все едни и същи "мисли". Въпросът, който ме вълнува в тази връзка, във връзка с проблема за нещастността на цял един народ, е: наистина ли сме толкова нещастни? И ето още един: кои хора са истински нещастни в България? Какъв човек, прочее, трябва да си, та да се окаже, че си наистина нещастен в България?

Мен не ме вълнува това сред кои нещастни страни сме се наредили, т.е. кои са другите нещастници в класацията; е, ефрикански страни са преди всичко другите нещастници. Но това нас съвсем не ни грее - или може да ни успокои. Защо сме толкова нещастни? Или нашата нещастност е не съвсем истинска. Прочее, аз съм писал за това, че българска мечта не съществува; може да ли да бъде истински нещастен народ, който си няма мечта? Който няма дързостта и достойнството да си има една най-съкровена мечта, за която да копнее - и "гоненето" на която да придава смисъл, сиреч, щастие на живота му. Тия, дето си нямат мечта, те и не могат да бъдат нещастни в един истински, същностен смисъл. Като не знаеш какво точно искаш или за какво си струва да живее човекът, как тогава да си наистина нещастен, след като истински нещастен може да е само оня, който има ясно съзнание какво му липсва, за да бъде наистина щастлив?

Ето че, оказва се, работите с нашата нещастност стоят значително по-сложно отколкото могат да си ги представят сръчните коментатори и анализатори, които тия дни ще хукнат по медиите, за да ни кажат или напишат как стояла работата в туй отношение. И ще предъвкват, подозирам, все едни и същи баналности. А така не бива; така означава само, че даже и нещастността си не можем да проумеем, а какво остава да можем да проумеем какъв е пътят към убягващото ни постоянно щастие? Всъщност, нещастни държави едва ли може да има, може да има само нещастни хора, човешки същества; държавата винаги е щастлива, имам предвид държавата като държава. Даже има една такава зависимост: колкото е по-щастлива и дори триумфираща една държава, толкова са по-нещастни нейните граждани.

Държавата, общо казано, по презумпция е враг на щастието на гражданите си, само когато гражданите умеят да заставят държавата да не пречи на щастието им, тогава вече имаме щастливи страни, не държави. Щастливи семейства може да има, но щастливи държави - никога! Дори и за щастливи страни едва ли може да се говори, понеже в такива страни пак ще има нещастни хора, а може ли да е щастлива една страна когато дори и един човек в нея е нещастен? Едва ли. Нали си спомняте, че държавата на "всеобщо и тотално организираното повсеместно и принудително щастие", в която беше задължително да си щастлив или поне да се преструваш на такъв, беше комунистическата държава, сиреч, държавата на всеобщо нещастните хора, в която само уродите бяха щастливи. Това да ви говори нещо?!

Аз, по-нататък, не мога да се съглася с това, че в областта на щастието можем да бъдем, така да се каже, колективно щастливи, т.е. цял един народ да е едновременно щастлив; винаги има и щастливи, и нещастници в средите на всеки един народ - или във всяка страна. Може би става дума за съотношение, за пропорцията между тях, за това ли всъщност става дума? Ето, оказва се, че в най-щастливите по тази класация страни, като Дания или Норвегия например, необяснимо как, но и броят на самоубийците бил също така най-висок; излиза, че там, където има едно щастливо мнозинство, там и има твърде много индивиди, отхвърлени от това "общо" и "колективно", тъй да се рече, "щастие", като пиша думата щастие в случая в кавички, щото, струва ми се, много хора бъркат щастие и задоволство от живота. Да си щастлив и да си доволен от живота си според мен съвсем не е едно и също нещо. Тъй че, другояче казано, понеже щастието, приживяването на самата щастливост, е нещо индивидуално, щастливи и нещастни народи изобщо не може да има; има, явно, страни, в които доволните от живота си хора са едно значително мнозинство, но има и страни като нашата, в които доволните от живота си хора са малцинство; а щастието, дето се казва, е "друга опера"; такъв ли беше този израз?!

Ето някои признака, имащи отношение към чувството за щастие според тази класация:

Според експертите много по-важно е да бъдат взети предвид здравословното състояние, усещането за свобода, силните връзки в обществото, стабилните семейства, доверието към управляващите и отсъствието на корупция. Едва тогава можело да се формира позицията на дадена държава в класацията.

Така пише там. И какво излиза? Нации, в които здравите хора, да речем, са повече, са щастливи, така ли? Или, другояче казано, нации, в които има добро здравеопазване, са толкова по-щастливи? Едва ли е така. И здравият човек може да се чувства нещастен; и нездравият може да бъде щастлив в някакъв смисъл, противно на господстващата представа. Прочее, истинският, дето се казва, "кръглият" нещастник може сам себе си да възприема като щастливец, т.е. просто да не съзнава нещастността си, това колко е нещастен. Нима не е възможно това? Разбира се, че е възможно, как да не е възможно?!

Според мен най-значимият признак сред изброените, който наистина има отношение към индивидуалното чувство за щастие или щастливост е този: усещането за свобода. Но да усеща свободата си, да се радва на "присъствието", на наличността на свободата си може само оня, който силно я желае, който, така да се рече, до такава степен се е пристрастил към свободата, че без нея изобщо не може да си представи живота. Оня обаче, за когото свободата е просто дума, която не предизвиква подобаващия трепет в сърцето, т.е. за оня, който се е оставил коварното безразличие към свободата да овладее душата му, как такъв да се чувства щастлив когато е свободен; то такъв, прочее, дали изобщо някога може да осъзнае, че е свободен, камо ли пък да изпита щасите от това? А щастието е неотделимо свързано с такива неща като радост, весело преживяване на радостите на живота и прочие. Да е радостен един човек от това, че е свободен, нещо повече, да се чувства щастлив от това, е необходимо такъв човек да е преживял страхотно голям, направо съдбовен поврат към свободното съществуване, защото, от друга страна погледнато, свободата, както пише Достоевски, е "страшно и опасно нещо", тъй че на свободата не може да се радва оня, който не е готов с радост да поеме на плещите си всички ония трудности, свързани със свободата и свободното съществуване. Прочее, истински свободните хора са осъзнали, че със свободата трудно се живее, но за сметка на това се живее достойно; ето, истински щастлив може да бъде достойно, сиреч, свободно живеещият човек, и това съвсем не може да е "колективна" характеристика на съществуването, защото тя е напълно индивидуална, личностна, субективна и прочие.

Темата, вижда се, е огромна. Тази класация може да подтикне повече хора да се замислят по проблемите. Ние сме официално обявени за нещастен народ, сиреч, за народ, в който преобладават нещастниците. Разумно е да се попитаме как става така, че един човек се самоосъзнава като нещастен, но истински нещастен, а не мнимо. Защото някой олигофрен може да се чувства нещастен предимно от такива неща: когато си е легнал без изяждането на една ощастливяваща го изцяло "тройка" от кебапчета или кюфтета. Някои, не знам дали сте го забелязали, свързват истинското нещастие предимно с куркането на червата си, а пък щастливостта, предполагам, я чувстват когато червата им са пълни. Аз такова нещо не мога да приема за щастие, то е просто чувство за ситост. Ситият човек също може да бъде нещастен, ох, как може да бъде нещастен ситият човек - повече от гладния може да бде нещастен! Датчаните едва ли се чувстват толкова щастливо само затова, че могат да плюскат каквото си поискат, едва ли е така, много се съмнявам да е така.

Имам още много какво да напиша, но трябва да приключвам: намирам се в момента в болница и на лаптопа си пиша този текст. Сестрата вече дойде да ни предупреди, че скоро ще почне да ни мери температурата и кръвното. Когато преди 10-тина дни тръгнах по болници, тогава писах есе за смъртта, сега, както забелязвате, почнах да се вълнувам повече за щастието; дали това е симптом, че оздравявам? Дано е така. Много ми се обаче пише за щастието, тъй че през деня, ако имам възможност, ще продължа размишлението си, подето тази сутрин.

А сега мога да ви пожелая само това: хубав ден ви желая, нещастници! Или, ако това не ви харесва, ще променя поздрава си ето така: хубав, щастлив ден ви желая, жители или граждани на нещастната страна България! Така по-добре ли ви звучи? Сякаш е по-добре... ей-сега, сестро, ще ми измериш кръвното, само да туря точка и спирам...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.

Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

„Гле’йте го попа, бе! Пристигна с Ауди! Лелее, егаси попчето!”

Третокласник за Дядо Николай: Гле’йте го попа, бе! Пристигна с Ауди!

Написано от Мадлен АНАСТАСОВА

Пловдивският митрополит Николай изуми учениците от СОУ „Паисий Хилендарски” днес преди обед, когато тържествено откри изложба на икони в сградата на школото.

Фигурата на Негово Високопреосвещенство се запечата в съзнанието на малчуганите, но не благодарение на богоугодните слова, а на лъскавото черно „Ауди А8”, от което владиката и приближените му се изсипаха пред входа на училището.

„Гле’йте го попа, бе! Пристигна с Ауди! Лелее, егаси попчето!”, с ококорени очи сочеше към Дядо Николай третокласник от групата на посрещачите, а съучениците му „разтегнаха” вратове по посока на скъпото возило. „И тате да беше станал свещеник, че да разкараме „Фиата”. Баровци!”, чу се детско гласче в тълпата, което миг по-късно бе заглушено от дружното: „Добре дошли, Ваше Високопреосвещенство!”.

С тържествена походка, митрополитът бавно приближи учениците, строени в редици за посрещането на важния гост и вдигна ръка за благословия.

Двадесетина минути преди пристигането му, хлапета от 1-ви до 6-ти клас бяха заели „стартови” позиции пред входа на училището, репетирайки поведението си по време на визитата.

„Ръцете извадени и поставени отстрани на тялото! Какво сте си бръкнали по джобовете?!”, скастри няколко палавника преподавателка на средна възраст, след което започна урокът по рецитиране.

„Повтаряйте след мен! „Добре дошли, Ваше Високопреосвещенство!”, даваше тон учителката, а малчуганите съвестно изпълняваха задачата. „Кво беше,... кво? Ваше Високопре...?”, затрудни се с обръщението русокоса сладурана, но мигом му намери цаката като извади химикал и изписа сложната дума върху дланта си. Примера й последваха още две нейни съученички, докато развълнуваният директор Соли Христов трескаво се суетеше около хлапетиите и им даваше последни наставления за примерно поведение.

„Защо закъснявате вие, бе?! Идвайте бързо насам, че митрополитът пристига!”, скара им се Христов с тревога, присъща за очакване на Папата.

Ентусиазмът на самите ученици обаче, бе паднал под нулата, тъй като бяха принудени да стоят изпънати като пружини, а ръцете на шестокласничката, стиснала тежката табла с питата, едва не окапаха. (Прочети ДО КРАЯ >>>)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

За правотата и за... клеченето в средите на "звездната журналистика" у нас

Иво Инджев е написал коментар под заглавие Трудно е да си прав и на колене, в който според мен поставя една твърде значима нравствена тема, крайно необичайна за средите на "звездната журналистика" у нас; явно затова тоя журналист прилича на нещо като бяла врана в тия среди. Коментарът му завършва ето с тия така горчиви думи ... но е трудно толкова години да знаеш, че си прав и едновременно - на колене; което и ме накара да взема думата и да напиша там, в неговия блог, следния коментар:

От една гледна точка правият може и да изглежда, че е "на колене", но това просто няма как да е точно така; правият винаги си е прав само дето от друга координатно-ценностна система това може сякаш да изглежда, че все едно правият е на колене. Даже на мен ми се струва - просто си философствам, щото казусът "прав-и-на-колене" ми хареса значително; проблемът е нравствен и по него си заслужава да се помисли и поговори повече - че тъкмо защото г-н Инджев от години не кандисва да падне на колене и да протегне умолително ръка към властващите, както това правят други (да не казвам точно кои, но те съвсем не са малко), то точно на това основание на тия, пред които той не ще да падне на колене, толкова им се иска да направят всичко възможно да го пречупят, та в крайна сметка и той най-после да падне на колене.

А не да стърчи самотно когато огромната част от "звездната колегия" няма нищо против да се продаде и да клекне дори и само за да не се отдели от легиона на продажниците; тук у нас, особено пък в тия среди, всички мечтаят да се продадат, а най-нещастни са ония, които никой не ще да ги купи. Но не би: в неговия случай това не се получава, което, смея да заявя, е на героизъм равностойно, а пък за нашите български реалности е нещо като уникален и крайно необичаен природен феномен. Т.е. г-н Инджев дава пример, че е възможно и в български условия журналист да живее с истината, да е пристрастен към нея, за нея да е готов да понася всякакви страдания, лишения, обиди, подигравки и пр. То, прочее, такава е съдбата на всички, за които истината е най-важното; съдбата им не е за завиждане.

Докато в същото време е така "бляскава" и "завидна" съдбата на ония, другите, за които истината нищо не значи, които са готови на всякаква мерзост само и само да дойде оня велик паметен ден, в който да могат на френски луксозен курорт да си облеят голия тумбак със скъпо шампанско, едната бутилка от което струвала "само" 300 евро. И, ухилени, да поиграят кръшен кючек, смайвайки чужденците, които, представете си, ще ми се правят на културни; ай-де де, знаем ний колко са културни?!

Тъй че опитах се да кажа, че правият си е прав дори и да си мислят някои или пък да изглежда отстрани, че е на колене; а пък тия, дето са на колене, логично е, няма как да са прави. Едно обаче е сигурното: наистина е крайно трудна работа и дори е съвсем невъзможно хем да си прав, хем в същото време и да си на колене! Това се разбира от само себе си: или пълзиш, или стърчиш; прочее, да си човек, заслужаващ това име, означава да стоиш твърдо на двата си крака, т.е. да си прав - и в никакъв случай да не клякаш и да почнеш да лазиш, само и само да угодиш на тоя или онзи (или за разните му там временни благинки и за парици).

Тъй че оня, който е избрал да е прав и има твърдостта да отстоява правото и дълга си да живее в съгласие с истината - щото да си прав означава да не правиш нищо в раздор с истината! - такъв, независимо от трудностите и лишенията, ще запази правотата си. Стига да не се поддаде на съблазните, та да мине и той в отбора на клекналите, на неправите, на работещите за лъжата, в отбора на ония, на които не им пука за нищо, камо ли пък истината.

А им пука за съвсем други неща, примерно им пука най-много предимно за приятно шумтящите новички банкнотки - и за добре сдиплените пачки от банкноти...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Гнусно русофилско насекомо препубликува в неузнаваем фалшифициран вид текста на моето интервю пред украинска медия

Тази сутрин един приятел ме извести, че анонимен провокатор с кодово име zaw12929 е публикувал текст, който коренно изопачава и опошлява смисъла на моето интервю пред украинска медия за българо-руските отношения. Ето въпросната публикация: Ангел Грънчаров пред украинските медии с оплакване от Русия и русофилите. Русофилският нещастник доста си е поиграл, та целият текст на интервюто да изглежда така, че все едно е дадено от абсолютен олигофрен; а най-вероятно насекомото е използвало автоматична преводачка от украински на български или нещо подобно.

Другарите "русофили", вижда се, не си поплюват, способни са на всякакви мерзости в името на толкова низката си същност. Та ето за пример как звучи и изглежда текста на упоменатото интервю, а пък най-долу ще можете да прочете краткото ми обръщение към упоменатия анонимен мерзавец или мерзавка:

- Г-н Hryncharov в Украйна е много сложни отношения със съседна Русия Но България далеч от Русия и е станал част от обединена Европа ли вашата страна са се чувствах на отрицателно въздействие на Русия..?

- Да, има, и дори твърде. Това, което са сравнително далеч от Русия, не ни помагат Нашата история е за 134 години след освобождението от турско робство ясно показва, че Русия и имперска и съветската, притежава една и съща политика към България: Русия най-хитър враг на българската независимост и свобода, Русия винаги е разглеждат България като своя провинция равнина "Kuritsa - вече ptitsa, България - вече zahranitsa!" - вие със сигурност знаете това Когато през 1997-2001 в първия в България не са-комунистическия дойде на власт демократично правителство сили, водени от Иван Костов, България направени решителни стъпки да изхвърли на руско господство-годишна възраст и категорично избра друг геостратегическа ориентация на страната на западната свобода свят и демокрация, то е на руски услуга тайна и на руската служба тайна в България са били поръчани от Москва: да всичко, за да се избегне позволи това да се превърне България в сферата на имперската си хегемония и господство.

И тъй нататък. Виждате ли на каква мерзост са способни таваришчите платени провокатори? А ето и кратичкото ми послание към въпросното жалко и презряно насекомо:

И как успя да изопачиш и извратиш смисъла на всяка моя дума?! Доста си си поиграл, таваришч, и с каква цел го правиш? Воден от "най-светли русофилски чувства", нали така? Правилно разбирам, нали? Или си платен провокатор? Признай си, може и да ти олекне. Не е лесно на мерзавците да спят когато правят мерзост след мерзост.

Е, ако всичко е парично подплатено, тогава сигур спят спокойно. И също кажи как успя да промениш всичко в интервюто ми, мизерна душо? Ти знаеш ли, че когато се цитира, се прави конкретно, когато нещо се препубликува, също, и при това се иска и разрешение от страна на автора или изданието? Очаквам да ми отговориш на въпросите. Срам малко поне имаш ли, мерзавецо?

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Предложение до моите ученици във връзка с отсъствието ми от училище поради заболяване

ОБЯВА

за учениците, на които преподавам

Ученици, поради заболяване ми се налага да отсъствам от училище още една седмица. Обезпокоен съм заради пропускането на учебни часове; при положение, че имаме само 1 час седмично, това може да доведе до сериозно изоставане. Размишлявайки какво може да се направи в една такава ситуация ми се стори за възможно да ви предложа следното:

1.) Защо да не опитаме да използваме средствата и възможностите за съвременни комуникации - и да не прекъсваме връзката и общуването си? Струва ми се, че ония, които желаят да продължат заниманията си по съответния предмет в мое отсъствие, биха могли да се свързват с мен, примерно по скайпа (angeligdb) или по Фейсбук и да представят там своите изводи по съответната тема, по която до този момент не са ми докладвали - и така да получат съответното количество точки;

2.) Няма да е зле който желае да се позанимава по следващата тема в помагалото, да изчете темата самостоятелно и да си направи съответните изводи в писмен вид за ония най-важни и съществени моменти, които е открил по съответната точка; и пак би могъл да се свърже с мен и да ми докладва изводите си, та да получи съответните точки;

3.) Бихте могли, ако желаете, да предложите на заместващите ме преподаватели в час вие, учениците, съвместно да четете и да обсъждате следващата тема точка по точка и след това всеки сам да се опита в писмен вид да формулира и да запише своите изводи в тетрадката си; а пък след това би могъл да ми докладва изводите си чрез интернет;

4.) Струва ми се, че е интересно да опитаме, под формата на експеримент, един такъв метод на "дистанционно онлай-общуване с преподавателя", та да разберем какво ще стане; нищо чудно да допринесем с нещичко за решаването на тия проблеми, защото нищо чудно един ден преподаватели и ученици да общуват помежду си предимно виртуално.

Аз в болницата съм с лаптопа си и имам постоянна интернет-връзка. Тъй че ония, които желаят, биха могли да продължат самостоятелно заниманията си по съответните учебни предмети, по които имам честа да ви преподавам, онлайн да се свързват с мен за да получат някаква консултация, а също и съвместно да обсъждаме техните изводи - и също да бъдат оценявани.

Това ми хрумна да ви предложа и ми е много интересно как ще го възприемете. Дано моите предложения не са ви прозвучали съвсем нереалистично или дори фантастично. Винаги може да се експериментира, да се пробват нови възможности и ето, тази ситуация, както сами разбирате, е благоприятна да опитаме някои нови форми на общуване и обучение.

Желая ви най-задушевно предпразнично настроение и приятно прекарване на Великденската ваканция!

Ангел Грънчаров

ЗАБЕЛЕЖКА: По така поставения проблем прочетете примерно ето това: В клас без учители

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...