Истината ни прави свободни

неделя, 21 февруари 2010 г.

Откъси от книгата на Владимир Свинтила ОТ МАРКС ДО ХРИСТА

ОТ МАРКС ДО ХРИСТА

Владимир Свинтила

Книгата ми „От Маркс до Христа” е не толкова автобиографична, колкото документална. В нея е отразен не само моят религиозен опит, но и опитът на цяла една общност. Разказано е движението на една социална среда от позитивизма, материализма, марксизма - към трансцендентизма, метафизиката, религията, християнството, православието. Това движение бе и агония - „из безднах возопих”! Това движение бе и героика. Да скъсаш с тези възгледи, които се смятаха за естествени - като късния дарвинизъм, класическата физика на твърдото тяло, и да се върнеш назад във времето - както на всички изглеждаше движението към православието - за това се изискваше характер.

Човек трябваше да се пребори с предразсъдъците на позитивизма и марксизма, дълбоко залегнали в съзнанието на интелигенцията - трябваше да се пребори и със себе си. В тази борба помогнаха страданията, с които ни обогатиха и последните десетилетия. Страдащият човек е по неволя и мислещ. Ето как сатаната отиваше против себе си и против своето дело. Измъчени, но с озарени лица, ние най-сетне се обръщахме към иконите на Иисуса Христа и на Пресветата Божия Майка. В агонията на духа бяхме намерили спасението.

В нашето поколение материализмът и атеизмът претърпяха завинаги своя крах. Това е смисълът на книгата. Тя говори за едно постижение, което ще остане за всички. Ние сме поколението, което се завърна при Светата наша Православна Църква до дългия и труден път на покаянието.

Владимир Свинтила

Християнинът в града

Нашето източно православие е селско. Малкото одайче - варосано! - иконата, с китката цвете; ръкойката жито, вързана с червен конец; ритуалните хлябове; софрата на Бъдни вечер; молитвите за хората и за добитъка, молитвите за житото и за нивите; пеперудата за дъжд; хоругвите и рипидите над жадните полета; в дъното безкрайното синьо небе.

Нашето селско християнство се изповядва на фона на огромната природа.

Много е странно, че селото е било дълго време отрицател на християнството. Паганус, езичник, произхожда от пагус, село. Така езичниците са селските жители, където наистина още живееха русалките и луперналиите.

До ХVII век в селата няма черкви, черкви има само в манастирите. От ХVII век насетне започват да се строят селските черкви.

Никой не ги е изследвал, защото няма какво да се изследва. Те са еднотипни, представляват леки варианти една на друга, нямат дърворезби (освен, ако са поставени по-късно), плод са на едно и също покаяние и обожание.

Би било интересно да се изследва какво става в селската психика от тази епоха, която обозначаваме като предвъзраждане.

Това е времето на християнството, което познаваме. Християнството на чаршията, на гергьовските сборове, на селските икони (примитиви) - християнството на цветните хармонии, на тържеството в етнографията на декоративното начало (вече пищно развито).

Другото християнство назад ни е по-недостъпно. Не бихме могли да си представим схимничеството на свети Иван Рилски, трепетното поклонение на цар Петър пред неговите - на отшелника - върхове.

И макар много да говорим за патриарх Евтимий, венеца от манастири край Търново, в които той се възпитава, ни е трудно да си представим.

Нашето християнство е свързано със селската църква без камбанария, с клепалото, което немелодично и рязко кани верующите за вечерня.

Затова казваме, че сме селски народ и че имаме селска душа.

Християнинът в града, още повече в модерния град, е лишен от тази семантика. Нищо в околния мир не обозначава и не подкрепя неговата вяра. Той няма символи, няма емблеми. За да ги открие, трябва да отиде в черквата. Там е иконостасът. Но няма хоругви, няма рипиди, няма шествия, той не ги вижда. Само от време на време някой пищен празник, като Цветница, събужда у него възпоменания. И той се връща назад. Става християнин за един ден. Той е християнин на Бъдни вечер, Васильовден, Гергьовден, Цветница, Великден. В останалото време тъне в индиферентност.

И той е отново християнин, когато се кръщава, когато се жени, особено когато умира. Древните ритуали, несъмнено идещи от предхристиянската литургика на мъртвите, са по-силни.

Събират се на гробищата и в църквата на панихиди полуверующи, полуатеисти, равнодушни към кръста и Христа. Там за миг се мярват детските видения, огньовете на геената. Душите са трогнати и смутени - може би се проронва една сълза по собственото съществуване. Ето я смъртта! За какво е било всичко?

Градът има спектаклите и развлеченията. Не напразно Августин Блажени така жарко протестира против театъра. Защо са нужни драматическите зрелища в живота, който и без това е тъжен? Каква по-голяма тъга от тази на кръста? И за отеца на църквата се поставя страшната за времето му дилема: или театър, или християнство. Те, двете, са несъвместими.

Но градът обича театъра, обича лицедействието. В моето детство и в моето юношество по улиците на София кипяха менипеите на града. Блестяха зевзеци, разказваха се анекдоти, от трамвая, от прозореца на къщата ти отправяха закачки, смехът те плисваше от всеки балкон, от всяка пресечка.

Градът бе тържество на безгрижието и на греха. Смееха се в лицето на угрижения или на скърбящия. Градът бе сит и градът бе обезпечен.

Зъбоболът минаваше при зъболекаря и без молитви за здраве. При апендицитни болни (колко много хора страдат от апендицит, днес това ме удивлява!) следва операция. В града има не само грамадни държавни болници, но и множество клиники, достъпни и за дребните съществувания.

Градът е сигурен при гръмотевиците.

Това е една малка тържествена страница от историята на науката.

В ранното ми детство в селата рядко имаше гръмоотводи.

При всяка буря вкъщи беше треперене. Ние, децата, плачехме. И мама казваше: „Кога най-сетне ще се приберем в София? Там нашата къща има гръмоотвод.”

Нашата кооперация имаше три гръмоотвода. Сега е смешно, но хората бяха взели всички мерки. В града бе сигурно от гръмотевици. И тук не трябва да се кръстят на свети Илия.

В града имаше сигурност, ако детето вдигне внезапно висока температура - в селата помагаха само молитвите към Божията Майка. В града имаше вече „Бърза помощ”.

В града така тържествуваха идеите на прогресизма. Днес е трудно човек да си представи до каква степен бяха уверени в бъдещето. Няма градушки, няма сушави години. Никой не излиза с тревога да види утрото: на суша ли е, или ще има дъжд.

Градът бе фон на нашето юношество. Бяхме щастливи с киното, с театрите, с картините, с концертите. Аз бях забравил своето детско християнство. Без удивление слушах приказки като тия, че „културата ще замени религията” и че това е нейната „основна роля”.

От миналото възкръсваха митове. „Залезът на боговете” гърмеше в душите ни. Под влияние на струдиите върху Ренесанса се раждаше убеждението, че ние можем да бъдем отново езичници. Култът към античността ни връщаше назад към Платон. Италианските ренесантисти ни обещаваха, че връзката между античност и модерност не е прекъсната.

От немските земи идваха към нас митологеми. Немските митове се обединяваха с гръцките. Всичко това ни опияняваше, защото беше ново, защото беше могъщо, защото такава бе свободата на потиснатите духове.

Християнин в града - това е едно нещастие.

Защото беше занимателно. Защото ставаха събития, които на село и в полето не стават. Защото нямаше монотонност (още не бе настъпил комунизмът).

В града срещнах хора с пламенна вяра: Костантин Петканов и Илия Бешков. Но тяхната вяра бе селска, миришеше нещо в нея на здравец и на босилек, на пъстри шевици и на менчета, в които има голяма китка чемшир.

Предпочитах срещите и разговорите с другите: с Атанас Далчев и Константин Константинов, които си задаваха въпроси върху същността на християнството, които интуитивно се опитваха да свържат формите на модерната култура с християнската вяра. Ние нямахме простотата в себе си, бяхме я отрекли.

Християнин в града, това бе очакване, това бе съмнение и вяра, сумрачно състояние на духовете, сумрак, в който блясваше ясна луна - това бе дълъг, траещ десетилетия разговор със себе си - за самия себе си, за нашата човешка същност, за човешката ни участ. Размисъл, който свършваше с Разпятието.

В търсене на Бога

Че едно общество, по-точно една общественост, може да се пребори, може с усилие да придобие един религиозен мироглед, у нас не е хрумвало на никого. У нас по принцип бяха изхвърлили религиозната вяра в коша, разбира се, ако не се отнася за различните форми на теософията, наивния вид на „европейския будизъм”, доктрината на дъновистите. Отхвърлила християнството, българската „интелигенция” намираше своето изповедание в Блаватска и Ани Безант. Приемайки източната теософия (или това, което се представяше за източна теософия), тя смяташе себе си за нерелигиозна: теософията бе „в съгласие с науката” (за разлика от Библията, която естествено противостоеше на европейския емпиризъм).

Духовната ситуация бе двусмислена и неискрена. Позитивистът, лекар или инженер, се занимаваше със спиритизъм, на който търсеше „научните основания”. Позитивистът-професор бе запознат отлично с астрологията, но това в неговите очи не бе религия, а отново - „наука”. Крайният рационалист пък, отхвърлил всичко свръхсетивно, компенсираше със следобеден алкохолизъм (хаустринкер) крайностите на своето изповедание.

В обществения живот, училищата, университетите, пресата, книгопечатането владееше сивият материализъм. Навсякъде опровергаваха религията, или по-точно християнството, с феномени от физиката на твърдите тела. Търкалящата се по наклонена плоскост сфера, паралелограмата на сили, постулатите на Евклид - всичко това опровергаваше съществуването на Бога. Светът се движеше от религиозния мрак към светлината на прогресизма, схващан само като развитие на техниката и така наречените точни науки. [...]

Всички около мен бяха виещи марксисти. Техните естествени науки им трябваха само за полемика с църквата, никой никога не е имал някакъв научен интерес. [...]

В печата полека-лека си създадох отношения с хора на перото. И постепенно попаднах на хора, за които религията бе вече проблем. Това бе така чудно и така ново.

По-важното, което открих беше, че тия хора правеха едно усилие да вярват. Имаха предразположение към вярата, която нашите предци бяха изгубили още в годините на Възраждането.

Срещнах само един, който бе придобил естествено и без усилия своята вяра и я пазеше от детството - Константин Петканов. Останалите, които виждах и опознавах, бяха минали през отрицанието на вярата, през „научния мироглед”, бяха платили данък на материализма, на позитивизма, на марксизма. [...]

Един морален потрес съществуваше, особено сред съчувствениците на комунизма - при мнозина императивно се поставяше въпросът за Провидението, Наказанието, Предопределението. И атеистичният екзистенциализъм на Камю и Сартр не можеше да ги утеши.

В интелектуалните среди имаше борба. Тя не бе точно Борбата с ангела, но бе, по нещо, сходна с нея. Борба за вяра. Не бяха ясни пътищата. Не можехме да се върнем към наивистични религиозни представи. Не бе ясно какво трябва да бъде новото религиозно съзнание. Черпехме не малко поука от католицизма и протестантството, но в последна сметка се оказа, че не можем да бъдем други и различни от това, което сме. Чакаха ни нашите храмове с позлата, трогвахме се на нашите връбници, великдени, задушници. [...]

По принцип няма нищо по-лесно за материалиста от това да открие Христа. Материалистът е застанал с гръб към кръста. Достатъчно е да се обърне.

Така е не само теоретически, но и по принцип. В живота, обаче, това просто обръщане е едно повторение на Христовата Голгота.

***

В Малко Търново видях другата страна на това време. Посрещна ме енорийският свещеник, с когото имахме работа. Той ме заведе и ми показа на балкона на старата църква един камион икони. Буквално един камион.

- Спасявам каквото мога, защото знаете ли какво правят с иконите тука? Закачват ги на стените в нужниците, за да покажат на комунистите, че не вярват повече в Бога.

- А знаят ли те, че една такава деспотска икона струва няколко хиляди лева?

- Ето, това не знаят. Ако го научат, може би ще спасят иконите. Моля ви се, съобщете им го по някакъв начин.

Не знам дали успях да направя достояние това.

Били ли са някога тия хора християни? Не са ли били винаги мръсни конформисти и не са ли прибягвали лицемерно към църквата, която е била силна? Сега Църквата не бе вече силна. И те отиваха с ругатни и проклятия при другата сила, комунистическата партия, която трябваше да им осигури така любимото благоденствие.

Вселенската наша самотност

Че този въпрос, скъсването с идеите на социализма и минаването към християнството, може да се постави в българския живот, изглеждаше истинска утопия. България минаваше за единствената в света изцяло атеистична страна. Тя отхвърляше християнството, заедно с „потурите”, тя влизаше в Европа. В коя Европа? В Европа на социалдемократите, в Европа на международното европейство, в Европа на политическото мошеничество, на масонските ложи, разделена на бити народи и на народи „победители”.

В модерната организация на нациите има народи, които като че ли са предоставени на произвола на съдбата: баските доскоро или палестинските араби днес.

Към каква общност принадлежахме ние, българите? Имаше ли такава общност?

Този въпрос се поставя не теоретически, а практически в живота.

Този въпрос се поставя и пред литератора на малките страни. На тия страни културният обмен е нужен, за да не се задушат. В модерността ние далече не можем да създадем духовното творчество, от което се нуждаем - това не е средновековието. Нужен ни е обмен на книги, на идеи, нужен ни е един критерий, в който да проверяваме резултатите на своя литературен труд.[...]

Аз схващах, че въпросът е от голяма важност, че от този въпрос зависи и моята лична съдба на литератор, че някак си тук е и въпросът за нашия български атеизъм, който вече не можех да понасям - той бе една демонстрация на глупостта и ограничението.
България, Балканите, Източна Европа не познават социологическото изследване. Културисторията като социология, този аспект на въпроса им е неизвестен. Това е дори запретено. Едно социологическо самоизследване е разкриването на културната голота. Това е против националното самочувствие.

Както в редица случаи, така и сега, трябваше да отида до дъното на въпроса сам, със свои сили и свои средства. Никакъв ориентиращ труд, никаква библиография, никакво понятие по въпроса. Голата тържествуваща емпирика на европейския позитивизъм, станал още по-зловещ на наша почва...

Въпросът ми отне две десетилетия и истината се оказа в основата си проста.

България спада към кръга на византинистичните култури, нещо, което официалната историография е отказала да признае. С падането на Константинопол започва нашата културна драма, която се превръща в национална участ.

Центърът, от който могъщо ирадират идеите, с които и ние живеем, Константинопол, е мъртъв. Остава така нареченото поствизантийско изкуство - отделни центрове, където въз основата на старото наследство се правят обновления, които не се закрепват в приемственост. Самото развитие е деструктуриране.

Пред българина се поставя въпросът да се европеизира. Той отрано, поне от ХVII век започва да черпи уроци от европейските култури (картезианството на Партений Павлович и на Евгени Вулгарис), той рано (през ХVI век) заема от немците дървените механизми, движени от силата на водата и вятъра. Но неговото движение е несигурно и на импулси. Пред него се поставя въпросът да се откаже от всички свои форми на култура, от своя византинизъм, дори от своята етнография.

Този контраст е много силен през ХIХ век, най-накрая въпросът се поставя късо от прогресизма. Всичко народностно, национално, етнографско е реакционно („потури”). Всичко европейско е прогресивно. Европейското, което заемат по-често, това са потпурите, културата на кафаните, оперетата, булевардните романи, простите форми на фотографията, вулгарната преса.

В това деление религията ни, с нейната произхождаща от Византия архитектура и живопис, с нейния литургичен старобългарски, който калкира гръцкия и вече е абсолютно непонятен на необразования човек, религията ни попада в кръга на „потурите”.

Тя е сред изостаналото, реакционното, средновековно-мрачното.

Когато аз изследвах въпроса, семиотиката не беше направила първите си крачки. Но аз схващах, че се касае за една културна драма, за сблъсък между културни типове, които в своето раждане са били противоположни и може би враждебни.

За усилване на нашата драма, която бе довела до нашата културна изолация и самотност, помагаше и европейската враждебност към Византия и византинистичната култура - това е един въпрос, който изложих в едно мое есе: „Хегел и Византия”.

Аз схващах вече ясно нашата културна, семантическа драма, но не можех да кажа: ще я преживеем ли? На моменти ми се струваше, а и все още ми се струва, че ние ще загинем културно и като самосъзнание - ще останат само някакви популации, които лесно ще бъдат манипулирани от „американци”.[...]

За себе си аз вече знам пътя и никак не се тревожа от угрозите на времето. Но тогава това бе една агония на духа.

Да видиш целия си народ, и себе си в него, захвърлен край пътищата на историята, да го видиш като просяк край пътищата на историята, и себе си, като духовен просяк сред подобните си, да се видиш исторически самотен, исторически изоставен, исторически осъден - Господи, каква болка е това!

Тук аз вечно ясно виждах наивността на опитите чрез католицизма или чрез протестантството да бъдем „приобщени” към западния мир. Това бяха опити да се отрече времето - да се отрече епохата, протекла от Борис-Михаил до Софроний Врачански. В името на новата култура - отказ от старата, което е и отказ от историята. Възможно ли е това?!

Имаше ли път? Естествено, имаше. Аз отрано го забелязах.[...]

Виждах възникването на един балкански културен тип, в който става синкрезата между наследството на готиката и наследството на Палеологовата култура. По-късно аз четох теоретичните трудове на Паламас за несъвместимост на новогръцката култура и европейския романтизъм.

В тази синкреза основна роля играеше християнството, по-точно православното съзерцание.

Нашата нерелигиозност, това разбрах от тия си занимания, се дължеше на повърхностно „европеизирания тип”, този, с който се занимава и Алеко Константинов, който по-рано е открит в „Криворазбраната цивилизация”. Този културен лумпен, който пълнеше канцелариите и просветните учреждения, еволюираше в своята бруталност, ставаше все по-опасен.

Моите интелектуални терзания не бяха нищо, в сравнение с моралните. Разбира се, аз непрекъснато виждах как един или друг човек от интелектуалните среди се досеща за същността на въпроса, как започва едно бавно оттегляне от наивистичния материализъм и от вулгарния позитивизъм.

Семантичната бариера ще бъде преодоляна чрез синкретичния културен тип. Но тогава пък ние заставахме самотни и голи пред Бога.

Дотогава кипеше като стихия нашата вселенска самотност. Изоставили Бога и изоставени от Бога. Забравили Христа и забравени, може би, от Него. Ние, или повечето от нас, се блъскаха в един тесен кръг проблеми от най-вулгарно естество, духовният ни живот губеше своя ръст и заниманието с литературата или живописта, или дори с музиката, се превръщаше във всекидневна драма, в трагедия на съществуването.

Пред всички нас стоеше една невидима бариера, която нищо не можеше да преодолее, която можеше да преодолее само вярата. Но ние нямахме вяра. И оставахме затворени в самотата като в клопка, в самотата с кристалните стени.

Тази самота ни бе завещана от глупавите и ограничени позитивистки поколения. Ние не бяхме виновни - поне така ни се струваше! Ние не бяхме виновни, но плащахме за греховете на бащите си, за греховете на вече далечни нам хора, които „бяха убивали пророците с камъни”. Аз виждах как бавно в нас се образува чувството за историческа вина - да си виновен за нещо, което е станало преди твоето раждане.

Тогава аз реших да мебелирам самотата си - една голяма библиотека, без дори една-единствена материалистическа книга в нея, едно живеещо с идеи и идеали семейство, неколцина приятели, в които живееше непобедена надеждата в доброто. Няколко икони...

И поклонничеството в далечни манастири, където живее един-единствен монах. Той отваря мълчаливо широките манастирски порти, минаваш по калдъръма в двора и се озоваваш пред големия златен олтар.

Тук твоята вселенска самотност свършва и започва онзи монолог пред Христа, който е край на мъченията, терзанията, съмненията - чист полет на духа пред Твореца и Създателя, пред Спасителя Христа.

Чудеса на вярата

Излезехме ли от селото, където учителстваше мама, и виждахме неговия профил: наредени като кубчета и паралелепипеди, като малки кутийки, една до друга, бели къщи. Над тях се възправяше високо, бяла, камбанарията на селската черква.

В далечината виждах бели кравички и овчици.

До мен внезапно достигаше звънът на селската камбана. Тогава душата ми се изпълваше с тържествена тишина.

Бях малък, не знаех какво става с мене. Нещо могъщо ме зовеше към далечните къщички, към тържествената камбанария, чиито камбани звъняха за вечерня.

По-късно аз знаех, че това е православието: белите къщи и бялата камбанария, виещият се през зелените ниви път. Този път ни отвеждаше до черковния праг и ние влизахме с наведени глави и в ръцете ни горяха златножълти пламъци на свещи.

Всеки път беше Пътят, свидетелство за другия, за житейския, който продължаваше отвъд смъртта. Смъртта бе праг, от който не биваше да се боим (ако сме праведни!). Тогава върху портите на къщите цъфваха огромни черни пеперуди и някои жени потъваха в черно. Но мъртвият продължаваше пътя. Четиридесет дни душата му се скиташе тъжна сред веселите хора - и се случваше да видят покойния: как се бе навел над герана, може би бе жаден. И тогава преливаха над гроба му за първите деветини.

При погребение ние децата носехме хоругви. Носил съм и аз. Не ни пускаха на самото гробище, връщаха ни от края на селото - да не чуем страшните удари на буците пръст върху ковчега, които са като едно почукване на вратата ни.

И ние се връщахме да оставим хоругвите в притвора и да се помолим, водени на тълпичка от клисаря.

И после излизахме на мегдана. Оттам започваше пътят, главната улица, която отвеждаше едновременно към две села - едното на север, другото на юг.

По-късно аз разбрах значението на пейзажа. Пейзажът е вярата ни. В сградата, в архитектурата, в полетата, в посевите, в овошките са вписани нашата вяра и нашето доверие. И цъфналите полета са тържество на нашето вътрешно ликуване.

В мерата цъфтяха божурите. Богородица бе минала предния ден и бе оставила тези кървави цветя, които са следи от босите й крака.

На кръстопътя селяни са срещнали двама божеци: единия сляп. Дали не са те двамата Господ Бог и Свети Петър, предрешени, за да изпитат селските сърца?

През селото преминаваше трепет.

А още повече, ако онази бедна жена с дете на гърдите, която са видели да завива зад лозето, ако тя е била самата Пресвета Богородица с детето Иисус в ръце?

Вярвах ли аз, три-четиригодишен, на всички тези неща?

Аз знаех за тях, това е всичко. И моето сърце по неопределим начин се вълнуваше.
Много по-късно всичко това се обедини за мен в един стих от Атанас Далчев:

И църквици в далечината, бяли
като зъбчето първо на дете.
Аз обичах тези пространства.

Когато мама ме оставяше на баба в нейната къщичка в Банишора, аз, естествено, не можех да не придружа баба в нейните скитания и поклонничества.

Тя ме хващаше за ръка, качвахме се на някаква каруца, която се завръщаше в село, и търчахме весело по цариградското шосе.

Оставяха ни сред нивите. Тогава баба ме хващаше за ръка. В другата носеше бохча, където бяха нашите завивки и нашето ядене. И ние тръгвахме пеша, през златните ниви, които се вълнуваха от двете ни страни. Аз знаех, че отиваме в Герман, „у манастиро”, и че е някакъв свят ден.

И всеки ден бе свят. Всеки ден имаше своя светец или светица, които надничаха милостиво със слънцето при изгрев към тази грешна изстрадала земя.

Детето и бабичката вървяха между златните люлеещи се ниви. Светецът или светицата милостиво ги водеха по селския опечен от слънцето път. Двамата бяха боси и прахът на пътя полепваше по краката им. Но беше щастие да се стъпва по тази гореща, поради Божията милост, земя.

В манастирския двор ги приемаше висок калугер с червена коса и брада. Детето целуваше сухата му ръка и калугерът го благославяше. После влизаха в манастирската черква.

Посрещаше ги огромна икона на благославящия Христос и те коленичеха пред нея и се молеха. Докато се молеха, старата нареждаше. Тя напомняше на Христа всичките си болки, но изказваше и цялата си старческа благодарност...

Ние бяхме на службата. Красиво се извисяваше гласът на псаломчика и тоя на дякона. И пред удивените ни очи се разтваряха портите на рая.

Окото на детето се опияняваше от златото на иконите. По-късно, в София, детето се опияняваше от златото на резбите. Но още тогава, в онова далечно време на пробуждането на разума, детето се дивеше на могъществото и силата на иконите, които му действуваха най-вече със следящите го очи и с благославящите го ръце.

Връщахме се през полето край телеграфните стълбове, които звъняха почти музикално. По жиците се трупаха птици и се навеждаха да видят бабичката и детето, които минаваха под тях.

И тогава детето се спираше и виждаше в далечината селце от бели кутийки и високо издигаща се над тях селска камбанария - и сърцето му се изпълваше с очарование.

Такъв беше моят най-пръв религиозен живот, когато, естествено, нямах понятия за религия. Но знаех: върху белите кълбести облаци си отпочиват светците и ако блесне светкавица през въздуха, мълниеносно прехвърчава колата на свети Илия.

Баба обичаше праведните хора. Идваше някоя жена, баба я съзираше на двора и ме предупреждаваше: „Иде Неделя, она е многу праведна”.

Праведницата сядаше на одърчето. С напевен глас и като се полюляваше от кръста нагоре, праведницата разказваше за чудесни манастири с джамлъци, със сводове, които се извисяват към небето; за течащите сред люляковите храсти поточета, които пеели песните на творението; за златни изгреви над боровете, запалени от самия светец за радост на хорските души, за зелените полета, украсени с тия бели маргарити, които светица една е изплакала от небето...

Много по-късно разбрах, че този език, който бе за мен тогава простонароден, или по-точно „селски”, е книжовен - езикът на житията и на дамаскините.

Тази литература бе заседнала дълбоко в народа и оцветяваше странно речта му.

Идваха праведници. Бяха много бедни, ходеха в кръпки, но бяха удивително чисти и миришеха (и те, и дрехите им) на селски сапун. Те говореха за чудодейни изцеления, съобщаваха за поличби, които бяха станали по селата.

Праведниците и баба обезателно се разговаряха за „Алексий, человек Божий”. Тази книга бе най-важният образец, те се опиваха, като я преразказваха.

Но какво казвам аз? Те не я преразказваха, знаеха я наизуст и я произнасяха от началото до края. Какъв силен, какъв благороден воин бил Алексий человек Божий и как всичките си сили отдал в служба на Бога.

По-късно аз попаднах на този ранновизантийски роман и го изучих. Той бе шествувал през Средновековието в нашите земи, но бе много странно, че рано през Възраждането, преведен на новобългарски, „Алексий, человек Божий” бе намерил отново широка читателска публика.

Православието обича не само цветята и полетата, не само маргаритите в зелените поляни. То обича и героиката и тачи горестно честта.

Православието обича щастието. Какво е след литургия, когато си напълно пречистен, когато душата ти пее, какво е след разпус да седнеш на сянка под старата трепетлика и да слушаш в нея трепета на вселената, която звъни и пее цялата от щастието, че е познала Бога.

Какво е след постене, пречистен, с опростени грехове, да застанеш пред огромното поле, в дъното със синеещата се планина и отново да схванеш, че цялата тази красота е създадена за човека!

Естетиката на иконата, на храмовата архитектура (манастирските църкви), на религиозните щампи - всичко по-късно ми ставаше достъпно поради това християнско детство.

Като юноша се запознах с католицизма, бях пленен от „Цветчета” на Свети Франциск Асизки, от великата поетика на поетите и на художниците на италианското дудженто. Но тия неща не можаха да покрият, не можаха да изтрият спомена за православната поетика. Буреносно в мен се завръщаха гласовете от нашата литургика и грееха в тъмно злато образите на Христос Пантократор и на Богородица Одигитрия.

Православието, то носи атмосфера, каквато не може да се срещне другаде в света: тържественото биене на селската камбана, развяващата се на вятър хоругва, рипидата, върху която пада сноп светлина от самото небе, цветята, издигнатата за благослов ръка на свещеника. Всичко това го има само в нашия живот и за тия чудеса на вярата ни нашите светци, свети Георги Софийски, свети Никола Нови са приели кръстните мъки.

Генералната мерзост на българския живот: непрекъсната борба на индивидуалностите за оцеляване - и на масата за унищожение на индивидуалностите

ВЛАДИМИР СВИНТИЛА (1926–1998)

Деян Енев / 30.05.2009

Истинският ръст на последния ренесансов човек на българския ХХ век Владимир Свинтила започна да се откроява едва през последните години - след като изд. "Изток-Запад" самоотвержено започна да публикува големите му трудове. Четящите го познаваха, разбира се, от многобройните статии в печата, от книгите му за художници и от преводите - сонетите на Шекспир, "Песни и поеми" на Робърт Бърнс и много други.

Но едва след книгата "От Маркс до Христа" митичната фигура на енциклопедиста с единствения костюм и бастунчето започна да се покрива с незабравата. А "Етюди по народопсихология на българина" и "Грифонът и химерата" доизградиха цялата му фигура. Най-новата книга на Свинтила, "Кладенецът на мълчанието", го приближава до титани като Солженицин.

"Напускайки концлагера "Богданов дол" преди около четиридесет години, обещах на приятелите си, че ще напиша книга за нашите преживявания. Четири десетилетия отлагах. Сега, на зряла възраст, се връщам към ония преживелици на младостта…"

Самият автор определя книгата си като психологическо изследване на концентрационния свят, като изучаване на сталинизма. Той няма претенцията да изнася цялата истина. "Цялата истина може да се изнесе само от много писатели мемоаристи, социолози и историци. Само при руснаците един може да се справи със задачата на десет поколения. Те са си по принцип титанични."

Един влюбен в книгите човек живя в много сурово време. То го маргинализира и не му позволи да се разгърне в целия си мащаб приживе, но от кладенеца на мълчанието викът му все пак стигна до читателите. Което е голямата посмъртна победа на Свинтила над епохата.

============================================================================

СКАНДАЛНА ЛЕКЦИЯ НА ВЛАДИМИР СВИНТИЛА, ИЗНЕСЕНА ПРЕД ТЕСЕН КРЪГ

Владимир Свинтила

Това е една много болезнена тема: генералната мерзост на българския живот и свързаните с тази мерзост общонационални пороци, примерно предателството - не като предателство, а като интимно убеждение, като дълбоко вътрешна програма, програма за защита, като идея, че всичко е позволено, щом светът е такъв. Тъй като по отношение на индивида се действува със средства, които са невъобразими и неповторими.

Става въпрос за следното, както вече го разгледахме: конституира се едно нескончаемо състояние на мерзост, което е в постоянния триумф на една безлична общност. Която не може да бъде общност, защото общността се диференцира, а тази общност не се диференцира; общността има структури, а тази общност е аморфна. Общността е свързана с идеята за отговорност, ако искате, водачески принципи, просто функциите на референтни групи (ако водачески ви звучи остаряло или смешно).

В общността, за която говорим, която се конституира исторически в България, няма елементите на туй, което социологията разбира като общност - нито структури, нито нива и т.н. Има един псевдоуниверсализъм, с тип на народничество, определян като народ - това не е народ. Определян като народностно начало - това не е народностно начало. И в него, като се вгледаме, откриваме това, което нарекох динамически консерватизъм и което заслужава много по-грубо наименование, но нека останем при този термин. При което винаги имаме, грубо казано, едно тържество на многото над човешките отделности.

Защото не можем да говорим нито за маса в истинския смисъл на думата, нито за личности. Това е едно негативно обстоятелство, което се конституира не заради това, примерно, че тука населението е глупаво, грубо, престъпно и т.н. Това са просто исторически обстоятелства, които се напластяват и по същество представляват най-древния триумф на селската община и на градската клиентела на Античността.

Това не са есеистични неща, защото характерно за българския живот е една непрекъсната борба, и то много сериозна - на индивидуалностите за оцеляване и на масата за унищожение на индивидуалностите. Конфликтът личност - маса е нещо ново в българския живот, не е традиционен. В това отношение липсва духовен и социален опит, поради което той е драматичен, трагичен и разрушителен. Тъй като и върху него няма никаква спекулация, никакъв анализ, той не е осъзнат.

Недейте забравя, че етногенезата на българите не е завършена до ХI в., това според Д. Ангелов, а според мене до ХVI в. Тук имаме един кипеж, едно ставане, готите дават своето духовно наследство, прабългарите дават своето, също и траките - това е най-чувствителният народ, най-интересният, траките създават понятието за абсурд и митовете за абсурда, Сизиф, цар Мидас, Прокруст, всички тези митове за невъзможността са тракийски. От друга страна, Чаталарският надпис издава един много дълбок мироглед, това е философия на нивото на един Монтен; или един такъв документ като "О писменах", това е един тръбен зов - "Прежде оубо словени не имехонъ книгъ, нъ чертами и резами читаахон и гадаахон погани сонщи". Климент с литературната си дейност риторично и стилистично се изравнява с византийските си съвременници. Разбира се, в техните теми и по техния начин, но големият проблем е, че той може да се изравни с образеца, от който възниква. Защото в литературите на византистичния Изток такива чести случаи няма, а ще кажа, че и в българската литература това не се повтаря. Oще в Първата държава има индивидуалности, които се стремят към хоризонти от нов тип.

Възприемането на керамичната икона - това не е византийско, това е коптско изкуство. Изключение прави монументалната икона на св. Теодор Стратилат, която е нещо уникално не само за България, а и за иконописта изобщо, и за чието възникване не можем да кажем нищо. Дори само присъствието на богата трапезна керамика в Първата българска държава говори за това: човек, който има един извисен бит, очевидно не се побира в рамките на своето време, защото битът е първото място, в което индивидът напуска общността. Масовият случай на развитие на личностен тип, това е промяната в бита, създаването на нов бит. Виждаме например в Бояна, отражение на бита на кръстоносците. Те, разбира се, не са могли да възпроизведат изцяло своята култура, но са въздействали. Но как се въздейства по онова време - вижте какво, защо ние днес не можем да възприемем големите западни влияния? Защото нямаме ръст на личностния тип. Възприемането на едно влияние говори за едно високо развитие или поне за развитие от определен тип.

Тоест ние имаме едно високо развитие от личностен тип - разбира се, в дворцовите среди, сред духовенството, сред занаятчиите. Занаятчиите по онова време имат функциите на художници, защото всеки предмет, който се изпълнява, той се изпълнява по указание на покупателя, който влага своя вкус и своите предпочитания. Това е епоха, в която никой майстор не работи за анонимния пазар, от Ханс Дерншвам знаем, че до края на ХVII в. в България няма производство за пазара. Технитарят е човек на художествените среди, той директно спада към това, което наричаме интелектуални класи, несъмнено е, че ползва грамотността, това е дори обезателно. Ето, развитието става в тия среди. Ние нямаме развитие на село. В нашето село и дума не може да стане, че е имало някакво развитие на личностния тип.

Тук има един много важен момент - бидейки това развитие от такъв тип, то е материално обезпечено и социално защитено. Личностният тип е защитен от Църквата, от държавата, от боляра, от царя! Защото те са "органичните" интелектуалци, които няма нужда да бъдат направлявани и насочвани - те съдържат у себе си идеологията на цялото общество и те я изразяват, така те са органика на обществото. Голямата мечта на марксизма беше да си създаде органична интелигенция, което не стана - това са големите теми на еврокомунизма, на Антонио Грамши и на перуанския марксист Мариатеги. Искам да кажа - личността е охранявана. Оттук, каквито и да са сблъскванията, конфликтите, неминуеми в интелектуалните нива, те не се отразяват върху интелектуалния клас. В цялата средновековна литература ние не намираме един момент на оплакване. Има трогателни неща, например за идването на учениците на Кирил и Методий, как и в кои болярски домове са били приети, за една или друга защита, покровителство. Нямаме и един документ за разрив между интелектуалната класа и болярството, между интелектуалната класа и короната.

Това нещо продължава и през османското владичество. Тук личностният тип се мултиплицира. Вече той съвпада с общите стремежи към образование, към автокефалия на Църквата, към завоюване на износната търговия. Имаме сведения с какъв възторг е приета в 1840 г. първата българска аритметика - те могат вече да смятат! Иначе се смята на рабош, но рабошът е неудобен за големи цифри; за владеене на рабоша с големи цифри имаме сведения само за Колю Фичето и за никого другиго. Дори не знаем как той е отивал на рабоша до милион и половина. Обаче тука интелектуалецът вече не е органичен, той е инструментален. Трябва да се прави голямата разлика между едното и другото. В Средновековието интелектуалният тип е спонтанен, тук е умозрителен. Той се съобразява, той се целенасочва, той има външно и почти критично виждане за себе си и за дейността си. Но тука неговата обезпеченост също е сигурна. Разбира се, имаме противопоставянето на клиентелата и на селската община като цяло по отношение на интелектуалната класа. Има исторически регистрирани сблъсквания от много интересен характер. Примерно борбата на българския Еразъм - или Михаил Псел, както го именуват гърците - Неофит Рилски, когато той създава габровската гимназия (която носи името на Априлов, който е дал парите, всичко друго е дело на Неофит), с габровчани, които искат от него едно - да научи децата им да си изкарват прехраната. Те не желаят наука! Второто, от което Неофит е бил дълбоко разочарован, е, че някои от неговите ученици, много пъргави, изведнъж създават частни училища в града. А това са хора, които едвам владеят грамотността, но веднага я експлоатират! Имаме много интересни сведения за посрещането на една или друга книга. Казахме как е била посрещната аритметиката, но не така е било посрещнато "Славяно-болгарское детеводство". Дори Неделникът на Софроний е една книга, която много мъчно се е разпространила. Що се касае до книгите на Раковски, трябва да ви кажа, че до моето юношество книжарниците разполагаха с тях - едно столетие продажба! И ако трябва да продължа нататък, ще кажа, че до II Св. война "Под игото" имаше две издания - при всичкия шум, училища, университети, приказки, въпреки искреното почитание към Вазов.
Сега вече идва един момент, в който личността не може да бъде доволна с тази всеобща програма на българската общност, както е конституирана през късното Средновековие и Възраждането. Хората около пашата - Пашови, около моллата - Моллови, тоя тип на клиентелата не може да удовлетвори редица хора. Тоя свят е изведнъж раздрусан и трансформиран неочаквано и това предизвиква нови емоции, предизвиква обръщането към други хоризонти. Става бързото развитие вече в отделния човек и ние го знаем главно при Захарий. Но вземете примерно един Каблешков, преводач на "Граф Монте Кристо" и "Тримата мускетари", купил си вече първата плетачна машина в България (за която се споменава), за да почне някакъв вид производство, машинно плетене. Оттам внезапно чиновник в Хиршовата железница, много добре платен. (Отношението на заплатата на един чиновник в Хиршовата железница към тази на един даскал е 10:1.) И от края на 1868-69 г. настъпва и това чудо - съвършено новият интелектуален тип: случаят с Цанко Дюстабанов. Той неочаквано пристига от Париж с една грамадна библиотека и с невероятни знания - един безкрайно възпитан и културен човек. Той вече не е от това тесто. Но когато го канят да участвува в революцията, той казва: "Делото ви е загубено, но аз ще дойда. Няма да успеем, но ще дойда."

Вече към 1900 г. нещата почват да се развиват безмилостно. В 1894 г. е първото заявяване "не сам съгласен" - Алеко Константинов с "Бай Ганьо", "това сте вие". Това е първата дълбоко еманципирана личност. Това е първата личност, която смее да съди цялото общество. Може в Захарий Стоянов, в Ботев, в Каравелов да има безкрайно сериозни критични бележки по отношение на българската маса - но те са или иронични, или сатирични, как да кажа, минати са в един художествен план. Трудно разкриват чисто социологическото си значение. Вярно е, че и в случая се касае за една сатира, но също така е вярно, че социологическият анализ е толкова силен, че както е в пословицата - "шило в торба не стои", той продира непрекъснато тази сатирична маска.

Не е случайно, че най-близкият човек на Алеко е Пенчо Славейков и той издава събраните съчинения на Алеко в три тома, със свой предговор. Пенчо Славейков вече е първата напълно осъзната модерна личност. Не д-р Кръстев. Д-р Кръстев прави първите стъпки за едно възникване на модерната, еманципирана от своята общност личност. Но неговото сп. "Мисъл" до присъствието на Пенчо Славейков носи много наивистични черти. Вътре са рецензирани христоматии, вътре има материали по просветата, вечният дълбок български недъг: свързване на културата с просветата, подчиняването на културата на просветата, на училището. Така че "Мисъл" става това, което е, когато Пенчо Славейков се присъединява към Кръстев. Тъй да се каже, Славейков европеизира Кръстев допълнително. Когато към тях се присъединява Петко Юрданов Тодоров, той е все още туй, което марксистите наричат един "критичен реалист". Неговите първоначални разкази, които той пише в Русе, процесът, който му води за обида княз Фердинанд - това са такива едни жалки истории, на нивото на политическата агитация на Теди Влайков. Но присъединяването към Славейков и Кръстев го преориентира. Разбира се, за това играе вече голяма роля пребиваването му в Париж, трагичната история на сестра му - но някъде към 1905-1906 г. той е вече друг човек. Друга една такава дълбока трансформация изживява Яворов.

Трябва да ви кажа, че аз съм голям почитател на Кирил Христов и слаб почитател на Яворов. Яворов е автор на 10-15 стихотворения. Тия му ужасни проповеди "На нивата" и "Градушка", това са смешни истории. Защо? Това не са социални проблеми, тъй като в България е било достатъчно да се развие застрахователното дело, за да престане градушката да бъде чума. И за това са били необходими две или три години. А "На нивата" е една абсолютно измъчена история с един фалшив трагизъм и една фалшива патетика, нещо в духа на "Мороз красний нос", която е също една фалшива книга: да не забравяме, че самите руснаци наричат Некрасов "баринь в слезах". И когато почва дълбоката трансформация в Яворов, тя е от интелектен характер, не от емоционален. Той попада в една система на поезия в стил модерн, на постсимволизма, която е навсякъде в Европа белязана с една дълбока изкуственост. Това се отнася, ако искате, за Робърт Браунинг в Англия, един много величан на времето си поет, днес нечетим. Това е една псевдобарокова история, в която Яворов се трансформира. В цялата му лирика големи стихотворения остават "Заточеници", "Хайдушки копнения", стиховете, писани за Мина - това са едни такива редки изключения, в които неговият поетически натюрел е надделял. Но е конституирана най-сетне модерната личност. Тази, която не само приема войната, която масата й обявява, а която обявява война на масата.

Тука влизаме в един кръг теми, които изглеждат на пръв поглед биографични. Аз съм си позволил много да се интересувам от живота на някои големи български автори. Трябва да кажа, че съм улеснен напълно. Баба ми е направила пристройки към триетажната къща, построена от дядо ми, които е давала под наем. От тая рента е живяла, живял е чичо ми, баща ми. И понеже къщата ни е до зоопарка (бившия), в онова време към края на града, и наемите са били ниски, софийските интелектуалци са живеели в моя дом.

Дълго време вкъщи е живял Кирил Христов, живял е Елин Пелин (нашата къща му е първата софийска квартира). Баща ми почина рано, но от леля ми, която почина 95-годишна, аз знам цялата интелектуална история на София, защото при Кирил Христов и при Елин Пелин са идвали редовно, поне два пъти седмично, Пенчо Славейков, д-р Кръстев, Димитър Бояджиев, П. Ю. Тодоров - всички тия хора, които другите изучават само по христоматиите, аз ги познавам в техния бит и в интимните моменти на живота им, най-вече в моментите на интимно страдание. Да кажем, един много сериозен източник за тази тема, това са дневниците на Кирил Христов, от 40 тома. Той много рано е доловил този контраст и го е регистрирал. Той посещава, да кажем, Елин Пелин, когато Елин Пелин е библиотекар в Народната библиотека и описва положението му. Елин Пелин е в едно малко стайче, поместено между два ватерклозета. Всеки две минути един от двата ватерклозета пуска вода, той няма никакво спокойствие - отварянето и блъскането на врати, разговорите пред вратата, няма атмосфера за работа. Второ, помещението, в което работи, мирише на клозет. И трето, то е така влажно поради двата клозета, че е чудно как Елин Пелин не е умрял от туберкулоза или от нещо друго. При това там той е непрекъснато тиранизиран от един човек, който няма абсолютно никакво значение в нашата култура - казва се Аргиров и е останал с това, че е превел дневниците на Иречек (не знам дали от чешки или от немски). Но когато той е директор на Народната библиотека, не е имал и тези трудове, но е имал възможността за пълното издевателство над Елин Пелин. Трябва да ви кажа, че в моето юношество, това беше най-голямото щастие на народностния елемент: гаврата и унищожението над човек, който претендира за интелектуална и духовна значимост. И това отношение изгражда биографиите на духовните хора на България.

Някъде от 1907 г. започва масовото преследване на Вазов. Началото на това преследване за съжаление е сложил Пенчо Славейков, който с пълно право е протестирал, че с тази опълченска или солдатска поезия на Вазов е вече свършено. Вазов е човек, който е свързан изключително с Възраждането, нищо от това, което е направил на тема извън Възраждането, няма стойност - нито "Казаларски царици", нито "Нова земя", нито "Драски и шарки" - те интересуват изследователя с някои наблюдения от социологически характер. Примерно прословутият му разказ "Дядо Йоцо гледа" - той е интересен като една история на българската администрация, на нахлуването на новата култура, на срещането на елементарния човек с техниката, с държавните степени и т.н. - иначе, в художествено отношение това е една много банална история. Независимо от всичко, трябва да се каже, че примерно дори в "Под игото" на ниво са 5-6 глави, останалите са от значение за нас с наблюдения на живота на манифактурния град на Възраждането, много богати и много интересни. Социологията на "Под игото" е грандиозна, но художествената му страна е скромна. Неговите истински големи работи това са "Чичовци", "Немили-недраги", това са темите и типовете на неговата младост.

Със своя първи период, който завършва фактически към 1894 г., той е с огромно значение, той е бил възпитател на нацията. Но това, което вече след Пенчо Славейков се подема срещу Вазов, то е отвратително - срещу му е писана такава помия от хули, че в съвременността човек не може да ги чете! С пълна вулгарност! Ще ме прощават дамите, но трябва да го кажа: "Какво ни занимава Вазов, люляка ли му е замирисал? На п.... му е замирисал!" - това е критическа статия. Вазов е руган, плют, навсякъде от всеки лумпен и от всеки гамен. И далече не с мотивите, с които Пенчо Славейков воюва срещу него - той воюва срещу него в името на една нова синтеза между България и Европа. Едно приближение до новите структури на Европа, не това старо разбиране примерно за някакви етнографски близости между България и Франция, защото тук танцуват народни хора и там танцуват.

Идваме вече до самия Пенчо Славейков. Той е уволнен и унищожен направо от една гад, С. С. Бобчев, вероятно най-нищожният интелектуалец, който България е имала. Той има като редактор едни заслуги със списание "Българска сбирка". Но това не са и негови заслуги, там естествено се срещат последните представители от Възраждането, с мемоари, със статии, със спомени, със свидетелства и с изследвания. И друга заслуга на това списание е участието на Димчо Дебелянов. Разбира се, С. С. Бобчев не е имал никакво отношение към Димчо Дебелянов - на него са му липсвали поети. Той е дошъл - да заповяда. Има в един момент молба между списанията да представят нова българска поезия в периодиката.

Днес се леят много фалшиви сълзи по отношение на Яворов. Това е една семейна драма, обаче социалните противоречия между него и жена му се подхранват непрекъснато от клеветата, от интригата. Семейният живот на Яворов става нетърпим от външното напрежение, защото Яворов е в обтегнати отношения с всички и не може да не бъде. Със социалистите - защото е скъсал, със софийската буржоазия - защото все таки той е провинциалист. А има и друго - баща му е касапин. Той е в контраст с голямата писателска среда, защото недоволствува върху наследството на Вазов и Ботев, върху една определена примитивна лирика. Той вече се интересува от интимната лирика. Тука също, по отношение смъртта на Яворов, има чувство за общонационална вина. Мине, не мине известно време, изведнъж проблемът за Лора и Яворов става общонационален. Истината около Яворовата драма е съвършено друга. Аз бях много голям приятел с неговия биограф. От него знам един милион неща, които не са записани (в нашия свенлив свят). Павел Спасов ми е разказал следния случай: Яворов след ослепяването си, придружен от Тодор Александров, се спира пред "Славянска беседа" (старата, която беше сграда на един етаж, вътре един грамаден ресторант и свърталище на софийската интелигенция). Тодор Александров влиза вътре, за да види някого и оставя Яворов, който тропа с бастунчето, пуши нервно и се разхожда. Вероятно Яворов не е искал да влезе, за да не покаже себе си в това състояние пред тържествуващия софийски елит. И докато той там се върти, имало струпани нарязани дърва за горене, той стъпва на едно дърво, което се търкулва и той пада в камарата дърва и се опитва да се изправи, отново стъпва на друго отрязано дърво и пада отново. В това време от бул. Руски се задават весели и хванати под ръка двама души, които са негови почитатели. Единият е Михаил Арнаудов, който е писал монография върху Яворов - "Към психографията на поета Яворов", 1906-1907 г., с която той дебютира и става, тъй да се каже, литературовед.

Вторият е Асен Златаров, който пръв е писал върху личната драма на Яворов и се е опитал да я интерпретира, някъде 1915-1916 г. - че това не е лична драма, а нещо повече. И двамата, когато виждат в краката си нещо весело (Павел Спасов като дете е наблюдавал тая сцена), когато се приближават и виждат Яворов, който се бори с дървата, се споглеждат, без да си кажат дума, теглят едно обратно движение и бързо-бързо се помитат към булеварда. Има запазени публикации на мъжа на неговата сестра, който му казвал: "Пейо, ти трябва да останеш за тази нация, да живееш" и той му отговаря: "Каква е тази нация? Виж тоя вой срещу ми, като че всички са присъствали в оная нощ." Омразата срещу Яворов е отново - как да ви кажа - омразата към щастливия човек, към преуспелия, към талантливия, отново изригва този, извинявайте, български селски бурен.

Георги Машев, един от създателите на българската символична живопис, близък на Дебелянов, ми е разказал целия му живот. Дебеляновите контрасти са невероятни. Дебелянов, първо, е грозен. Лицето му е цялото на пори като от едра шарка, косата му е неприятно червена, той няма никакво приятно излъчване. В българската общност приятното излъчване е основно (то е свързано с естетиката на иконописта, това е дълга история). Примерно Христо Фотев направи цялата си кариера на базата на едно приятно излъчване. Иван Маразов направо кокетираше с приятното си излъчване. На такива хора в България пътят е открит, всички тичат да им помагат. Туй е свързано с нещо много старо и много сериозно, то е и една изродена черта на духа на класицизма. Дебелянов никой не го е пращал на фронта - той отива доброволец. Защо? Защото той е притеснен отвсякъде. Друг може да не отиде, но ако той не отиде, отвсякъде ще бъде упрекнат. Когато в София научават за смъртта на Дебелянов, Фердинанд е извикал шефа на бюрото за вербовка, посрещнал го долу на стълбата и го е бил с шамари по цялата стълба догоре.

Петко Юрданов Тодоров е, донякъде, незасегнат от тая история, по една много проста причина - той е много богат. Старият Юрдан Тодоров им е оставил големи пари. И това, което разправям, не са мои приказки, защото Тодоровица, жена му, в края на 50-те години беше жива. Бях писал някои неща, тя поиска да се срещнем и имах дълъг разговор с нея - беше яка, 80-90-годишна, имаше вид на 50-годишна, енергична, да погълне десет души като мене. Разпитвах я за смъртта на мъжа й. Петко Юрданов Тодоров умира в отчаяние от това, което става: цялата му среда е унищожена. Той няма вече с кого да общува, да има размяна на мнения.

Има друг един момент, който е много интересен. Това е бесът на Стоян Михайловски. Дори този голям том избрани негови работи, който издадоха напоследък, "Божественият размирник", показва дълбокото страдание вече на засегнатия индивид. Той има един много страшен памфлет "От развала към провала", който по негово време е бил учен наизуст. Неговата реакция, както и тази на Кирил Христов, минава отвъд защитната форма и е едно нападение. И финалът на живота на Кирил Христов беше много горчив. Той имаше една синекура в министерството на просветата и понеже е говорил нещо по адрес на Филов, пък то имаше какво да се говори, го уволняват. Отнемат му хляба - Михаил Арнаудов му го отне. И него го хранеше неговият книгоиздател, който беше забогатял от мемоарите на Казанова. Кирил Христов ми казваше: "Италианският развратник ме храни мене."

Ами драмата на Далчев, който едвам остана жив? В последните си 25 години неговият живот беше ад. Той превеждаше не като мене - аз превеждам с удоволствие, 5-6 страници на ден, до 8. Той беше просто измъчен да превежда, защото трябваше да храни 5 души. Когато поиска най-скромното място, което можеше - библиотекар на съюза на писателите, му се изсмяха, че има такава претенция. Владо Василев завърши живота си като коректор. Той коригираше в издателство "Български писател" и от това му бяха доходите. Аз съм разпитал много обстойно един удивителен човек, Рашко Зайков, който е бил асистент на Айнщайн. И са запазени писма от Айнщайн до него, в които Айнщайн казва за математическите работи на Рашко Зайков, че "аз в тях се губя като петел в кълчища, не мога да се ориентирам". Да кажем, Зайков има един прословут учебник "Статистически методи", който е три десетилетия учебник в Синсинати. Него го извикват в България, за да почне тука работа. Детайли няма, свършва с това, че той е учител по математика. И съвсем случайно вече, когато почват и от българска страна работите по теоретична физика, атомно разпадане и т.н., трябва да го вземат, защото няма кого да пратят в Дубна.

Стига се дотам, че да бъдеш интелектуалец в България е престъпление. Вътрешният живот на интелектуалния тип представлява мрачна съдба до такава степен, че родители, близки и приятели почват едно бдение върху младите да нямат увлечение в интелектуалните професии. Оттам българската идея, че образованието трябва да създава само практични хора, homo faber, без теоретична мисъл, което е един пълен абсурд: какъв лекар ще бъдеш, ако не знаеш биохимия? Разбира се, тези неща не са били толкова неясни на българите. Изразени са във вицове. Например, минават в пъкъла край казани с катран. От гърците се подава някой и вика нещо, от турците някой плава и гори, само при българите е спокойно. Питат дявола защо е така. "Ами те се теглят надолу един друг", отговаря им той. Или когато се извърши някаква грамадна мърсотия, има едно умилно запитване: "Ама защо ний българите сме такива?" Тези работи се долавят не толкова рационално, колкото с инстинкт. И средният българин е еснаф, тарикат, хитрец, има цяла една гама от термини, които го обознaчават. Например - "в мътна вода риба лови", "знае къде зимуват раците", "намерил е на баницата мекото".

Това са типове на социално поведение, на използване на злото. И кое е злото? Организираното безличие в борбата му срещу личността. Ухилените физиономии на тия, които знаят "къде е на баницата мекото", които знаят "да те пратят за зелен хайвер"... Интелектуалната мафия, която е конституирана на тази основа, много дълбоко бди за инакомислещите. Ако тръгнеш да се противопоставяш, ще те уволнят, ще пребият сина ти на улицата, теб ще пребият, ще ти запалят къщата. Това не са празни приказки. От време на време България току пропищи около някоя личностна драма.

Например това се отнася и до историческия спор за предателството на Левски. Знае се, че поп Кръстю го е предал. Остават усилията да се оправдае поп Кръстю - макар че има дешифровка на телеграма, в която се говори за неговите благородни заслуги към властта, защото е давал редовно сведения за събранията в неговото лозе и т.н. Познавах Васил Шамов, който извършва това четене, беше тъст на мой приятел, Петър Лимонов. Шамов, след като дешифрира и установява вината на поп Кръстю, е уволнен от Народната библиотека, където работи като турколог. И в един разгорещен спор Николай Генчев се залости и той, че поп Кръстю не е. И аз публикувах в "Правна трибуна" спомен за срещата си с дешифратора, неголям - как са постъпили спрямо него. Взривът беше невероятен. Веднага написаха две-три мръсни статии за мен, пак от Софийския университет. И тогава синът на Шамов, който е прогонен от София и работи в някакво родопско село, ми писа едно писмо - аз го пазя - в което ми описва драмата на баща си. Четири пъти са правени опити да бъде убит! Четири атентата! Т.е. там, където се засегне системата на злото, се задействуват всички тия провинциално-пъклени отечествени сили.

И тука вече има и един друг начин за борба с тоя тип модерна индивидуалност - това е опитът тя да бъде превзета и подчинена на някакво колективно дело. И в туй отношение централната фигура е Пенчо Славейков. Примерно той пише "Кървава песен". Какъв е замисълът й? Това го знам от разговор с Ал. Балабанов, който е интимен приятел на Пенчо Славейков, връзката им почва с един грандиозен скандал, впоследствие обаче Пенчо Славейков подкрепя Балабанов и те си оправят отношенията. Пенчо Славейков пише "Кървава песен" в подражание на Киршхоф, на неговата "Месия". Той създава един хорал. Тази поема е замислена да мине в музика. Да не забравяме, че той е възпитаник на Ваймар, че присъствува на големия изблик на вагнерианството в Германия, което е една уникална, удивителна епоха. От друга страна на ницшеанството и от трета страна това е времето, в което Шопенхауер е открит. И разбира се, при него има идеята за контаминация между поезия и музика, от друга страна между поезия и философия и от трета страна, между поезия и история. Чисто ницшеанство. Т.нар. интелигенция възприема тоя текст като един патриотичен текст, просто като една поетическа версия на история на въстанието. И тази фалшификация на неговото творчество, която е дело главно на българското училище, е с много сериозни отражения.

Има една монография, печатана срещу Славейков, голяма към 200 стр, 1915 г:
"Пенчо Славейков не е национален поет". Посветена е на Димитър Благоев, което вече свидетелствува за характера й. Войната срещу Пенчо Славейков и неговия кръг навремето е организирана и осъществена от тесните социалисти, но има много широко отражение в учителските среди и в т.нар. интелигенция. Това показва, че омразата срещу изявената личност е една масова реакция и тя бе оглавена от комунистите, които винаги търсеха начин да се популяризират някъде. Ако стане популярно въздържателното движение, те са там. Никога не са създали това движение и не са се интересували от него. Стават популярни, с широко отражение читалищата - те са в читалищното движение. Те нямат нищо общо със създаването на читалищата... И това е тъй да се каже тяхното народничество, както те казваха "напипване на пулса", схващане на някаква тенденция. Примерно борбата на младежта за еманципация - те са там. Борбата на жените за еманципация - те са там. Без наистина да се интересуват от тези проблеми, те използват обществените движения за своите цели. Разбира се, тука се касае за следното: раждащата се социалдемокрация, радикализъм, земеделско движение имат нужда от един свой тип култура. Нека го създадат, защо искат от другите да им създадат типа култура, който примерно и на самите тях не им е ясен? Това е впоследствие голямата война срещу Йовков за това, че в цялото му творчество нямало нито една черта примерно от прозата на Ремарк. Като искате антивоенна литература, създайте я! Защо искате от Йовков да ви създаде антивоенната литература? Когато сами седнаха да я създават - примерно "Холера" - тя излезе една мършава история, която до нищо не доведе.

Напънът на тази антиинтелектуална общност да произведе сама интелектуалния тип не води до нищо. Интелектуалният тип, който тя произвежда, е примерно първият председател на съюза на българските писатели Неделчо Атанасов, някакъв критик, от когото нищо не е останало и не може да бъде открито. Почват да възникват едни литературни типове като тоя нещастник, Добри Немиров - автор на епопеи. Друг един глупак е Стилиян Чилингиров с неговите невъзможни романи и с неговите направо скотски пиеси. Или Ги де Мопасанчо Михайлов (Панчо Михайлов). Става Балканската война и за тази Балканска война почват да се пишат епопеи. Епопея е писал и Кирил Христов - "Чеда на Балкана" - една отвратителна и абсолютно нечетима история. Една епопея, макар не стихотворна, е написал социалдемократът, дето беше пръв министър на социалните грижи след 9.IХ, Григор Чешмеджиев - също една отвратителна история. И тия многобройни епоси или отделни епически песни. Например онзи добър поет, който се самоуби в 1932 г. има един епос "Дървари", от 7-8 големи песни: как се секат дърва в гората и ракити. Емауил Попдимитров има също една нечетима епопея: "Златни ниви, буйни полета", която будеше големи възторзи. Тази фалшификация се отрази върху българската литература в такъв аспект: в момента на голямото развитие на романа тука се родиха Омировци, това е направо смешна история. Това са интелектуални скотове, които обосновават своята псевдокултурна дейност в някои висши програми: спасяването на българската националност, мировата революция, непреходният хуманизъм, тържеството на православието, каквото искате. Това е една тенденция, която е ранна, още от Възраждането и Ботев е писал по тоя проблем. Той е виждал жестоката опасност, която тази псевдокултура, под формата на една добродетелна за народа дейност се вкоренява като културна традиция. Израз на това е и "Защо не съм" и не само това. Да вземем хумористичните му страници, те са една страшна критика, ако той говори за Цанцугер, Марко Балабанов, той има защо да го каже. Ако той се подиграва с Протич, като го нарича "доктора Простича", има защо. Ако се подиграва с "даскалоливницата", има защо. Но за съжаление Ботев е направил тази критика във формата на една сатира и това нещо е отпаднало от съзнанието като критика и е минало в областта на хумора.

Но това не е само анекдотика. Това показва, че е дълбоко скъсана вътрешната връзка между индивидуалност и общност. Общността не е в състояние да интерпретира вярно постиженията на индивидуалностите. При тая простащина най-честият случай е създаването на епигоника. Вие нямате представа колко отвратителни бяха епигоните на Лилиев и колко многобройни. Понеже той в едно стихотворение плаче, тоя плач се разнесе във всички вестници и списания. Във всеки вестник имаше по едно стихотворение в което имаше "Плача за теб".

А все таки българска литература, главно, трябва да съществува, защото тая страна трябва да има лице и т.н. И тука спасението идва доста късно - към 1926-1927 г, когато правителството на Ляпчев си дава сметка, че българската литература е в такава криза, че няма да оживее, включват вече писателите в учебната система.

Като ученик в прогимназията аз вече имах христоматия, в която имаше Георги Райчев, Коста Константинов, имаше вече и биографии. Тези биографии ние, учениците, бяхме задължени да изучаваме наизуст. Това беше начинът и те възложиха тази функция на едно издателство.

И ето, обществената бедност се изразява в края на краищата и като една бедност на духа. И това не като метафора, можем да го посочим.

Абонамент за списание ИДЕИ