Истината ни прави свободни

вторник, 30 август 2011 г.

Боко и Гоце като висши символически еманации на най-съкровеното в народната българска душа

Тия дни ми се върти в главата една мисъл, свързана с въпроса: какви хора успяват в България, какъв човек следва да си, какви качества трябва да имаш, за да успееш в наши, родни български условия? Наблягам на това: не какви качества са нужни за успеха изобщо, а за става дума за успех в наши, родни, български условия. Т.е., другояче казано, какви качества се ценят у нас от народната природопопулация, кога една личност ще бъде оценена за авторитетна, за достойна за успеха и прочие. Ето, идат и избори, нека да се опитаме да поразсъждаваме над тия въпроси, мисля, че има смисъл.

Има един сигурен критерий или принцип за решаване на проблемите в тази област: що за личности и хора са ония, които у нас вече са се доказали, са били оценени? Щото нали, тъй да се рече, тия, доказаните личности и дейци, са нещо като еманация на народа, на народната душа, а пък, от друга страна погледнато, подобното се привлича от подобно, т.е., на тази основа, като открием какви са качествата на нашите народни кумири, ще можем да хвърлим светлина и върху немаловажния въпрос за това какво, собствено, представляваме ние, българите, ето в този исторически момент. Тъй че, ето, струва си да се мисли в тази посока. Да опитаме, а, защо пък не?

Имаме две характерологични или дори символически личности в туй отношение: Гоце и Боко. Първият изкара два президентски мандата, т.е. няма начин народът, е, не целият де, но едно голямо мнозинство все пак от политически активната му част, да не е видял в негово лице нещо като сбъдване на мечтите и на идеалите за ако не за "велика", то поне за преспяла личност (която, при това, отбележете добре, се е възвисила дотам, че да е имала честта да спи в чаршафите на самия Тодор Живков у резиденция "Бояна", или на цар Борис Трети - у резиденция "Евксиноград"!). Боко пък е нашият кумир, народът се влюби всеотдайно в него, така, както гимназист се влюбва в проститутка, която първа е благоволила да го лиши от девственост, сиреч, да го направи "мъж" - и ето че и Боко, явно, символизира най-значими за народното сърце качества; той е нещо като апотеоз на народните мечтания. Та ако разберем що представляват и колко струват личности като Боко и Гоце, ще можем да открием много и то най-съществени неща за нас самите, за това какво се цени у нас, а също така и какъв трябва да бъде човек, за да успее в наши, родни, български условия.

Наченатата тема е благодатна, но ще се постарая да бъда пределно кратък. Ето какво мисля по тия въпроси.

Да почнем все пак с това какви качества правят от Гоце Гоце, такъв, какъвто той се утвърди и прие от наивната народна природопопулация. Гледам го, он пак, милият, говори, че още има политически амбиции, горкият, явно иска да мине по пътя на своя собствен кумир Путин, т.е. да се възвиси да стане един ден и премиер, а патом, нищо не пречи, при наличното малоумие на подавляющата част на природопопулацията, един ден да изкара и още два президентски мандата, щото в Конституцията е казано, както откриха кремълските юридически фокусници, че не бива да се изкарват повече от два поредни мандата, но за два пъти по два или три пъти по два мандата нищо не било казано! Ех, мечти, мечти, а, Гоце, кво ще кажеш? Успях ли да се добера до най-потайните кътчета на подлата ти душица?

Та у Гоце, а също, както ще видим, и у Боко, са налице две-три или четири най-фундаментални качества, които, първо, са много привлекателни за мнозинството от народа, и, на тази база, второ, са същностна предпоставка за успеха, за издигането на една личност в наши, специфични, родни български условия. Кои са тия качества? Ето кои:

Първо: нахалство. Второ: умение за правене на всякакви, на колкото се може по-големи подлости. Трето: арогантност. Тоест безочливост. И дори, четвърто, което сякаш обобщава тия дотук, е качеството, което мога да определя ту като мизерен личностен потенциал, ту като първична простота или простотия, ту като крещяща безличност, щото личността като такава, по идея, е нещо съвсем различно в сравнение с това, което у нас минава за личност, и то дори успешна. Тъй че, в този момент, почвам да разглеждам нашите два народни титана, именно, Гоце и Боко, паралелно, щото, както ще видите, те двамата комай по нищичко не се и отличават - ако навлезем в дълбините на душата им.

Нахалството е нещо като панацеята, то е главния фактор за успеха в наши, родни, специфични български условия. Само погледнете Гоце и Боко, тия двамцата най-преуспели народни титани - и ще се убедите в правотата ми. Много е спорно кой от двамата е по-нахален, тук конкуренцията между двамата е направо безпощадна и безмилостна. Сякаш Боко е по-нахален от Гоце, а, какво ще кажете? Или бъркам? Абе и двамата са нахалници от класа, грешка нямат, в това отношение те и двамцата наистина немат никаква грешка. И трябва да им се признае извънредна, извънмерна надареност в туй отношение, именно нахалството.

Примери няма да давам, всеки, който е що-годе честен, ще признае правотата ми. И Гоце, и Боко, не са нищо друго, освен двукрако, ходещо нахалство. Те затова и толкова успяха и се издигнаха; речено е: "Чрез нахалство към прогрес!", и той най-съкровен български девиз намери в лицето и на Гоце, а след него и на Боко, своето най-бляскаво потвърждение. В сравнение с нахалството на Гоце и Боко нахалници като Симеон, като Воленча, или като Янето, или дори като самия Доган, да не говорим за Дмитрич, направо ряпа да ядат, никак не могат да ги настигнат. Не че и те, тия, изредените, не са нахалници от класа, но Гоце и Боко, повтарям, в туй отношение са направо недостижими. Те са гении, а ония са само таланти. Даже нахалникът Доган е нещо като невинно агънце в сравнение с нахалството на Гоце и Боко. Затуй Доган никога няма да бъде нещо повече от "мандатоносител", докато Боко и Гоце, ако и по света нахалството се ценеше колкото у нас, в България, току-виж щяха да станат ако не папи, то поне генерални секретари на ООН. Или шефове на цели галактики или звездни струпвания, не знам точно. Защото те имат нахалство в някакви извънмерни, наистина космически мащаби.

Същото, прочее, може да се каже и за склонността им да вършат подлостчици. Те, разбира се, са подлеци от висша класа, лъжци, мерзавци и какви ли не, щото подлостта е нещо най-пищно и многолико, то не се изразява само в едно отношение, а в безкрайно много такива. Гоце, примерно, ще остане в историята ни с безпримерната си лъжливост. Тоя наш роден български Пинокио, ако носа му растеше при всяка лъжа както расте носа на оня, дървения Пинокио, вече щеше да имо нос, дълъг поне до Луната. Боко също си го бива, той лъже както диша, иде си му някак отвътре, ала най му се удава на Боко да се хвали, което също е израз на подлост. Колко подлости са извършили Боко и Гоце, за да стигнат до тия звездни върхове, само те двамата си знаят.

Боко, примерно, е разтривал ушите на Тошо, а нищо чудно да е носил на ръце Царо, когато му беше бодигард, нищо чудно да му е мил краката, а после и да е пил водата, не знам точно. Но мога да подозирам. Гоце колко задници е цунал, за да се издигне до тия звездни висини, само он си знае. Подлеците от класа са подлеци не за друго, а защото са преживели много унижения; но да не задълбаваме в проблема, щото има опасност никога да не можем да го изчерпим. Важна е констатацията, че да успееш, за да стигнеш до върха в нашата мила родина България трябва да си мерзавец от класа, и това да ти личи, мерзавщината да ти извира, тъй да се рече, от всяка пора на кожата, да излъчваш наоколо мерзавщина - и тогава другите ще те уважават. Ако си свестен и добър човек у нас, в български условия, няма начин да не се провалиш тотално, но виж, мерзавците не само че успяват, тях народът ги носи и на ръце, разтапя се от нежност и любов към тях.

Какво остана още? Да, третото фундаментално качество беше арогантността. То е свързано с първите две, с наглостта, с нахалството и също така с мерзавщината, със склонността за правене на колкото се може по-големи подлости. Става реч за безочието, ако трябва да използваме българското родно понятие и дума. Че е безочлив Гоце, се вижда с просто око, не му пука изобщо за нищо, този негов талант, явно, се дължи на някакви свещени наследствени качества, разпространени в региона около Сирищник, не знам точно, не съм ходил там, за да се уверя лично, но мога да допускам. Щото ми се струва, че неговата безочливост има, тъй да се рече, субстанциални и метафизични причини, тя не може да е просто човешко качество, придобито в живота, а явно е дар от природата или от самите звезди. Или е белег на кръвта, не знам. Боко също много е напреднал в безочието си, ама Гоце сякаш го превъзхожда, не знам, а вие как мислите? Сякаш Гоце е ненадминат, ама Боко тепърва ще има да се развихря в туй отношение. Иначе е надарен безмерно, то си му личи, вие какво ще кажете? Талант, направо гений ни е той, милият. Да живей! Уррра!

Да привършвам вече, а, какво ще кажете? То вече всичко е ясно. Надявам се, сфанахте ми мисълта. Вярвам, ще признаете, че съм толкова прав, че тезите ми са така очевидни, че просто не ми се налага никакво "доказателство". Те самите, имам предвид Гоце и Боко, са ми и доказателствата. Те са, тъй да се рече, нещо като ходещи, двукраки доказателства. И във всеки миг, с всяка своя дума, потвърждават и доказват правотата ми. Затуй ще завърша със следното:

Казах, че и двамата са твърде безлични, мизерни като личности, с твърде нищожен личностен потенциал. Понеже у нас съвсем не се разбира що е това личност, подозирам, че някой ще кипне в тоя момент и ще ме прокълне. Нека да прави каквото си иска, ама факт е, че у нас съвсем, ама наистина съвсем не се знае и разбира що е личност, какво е това личностно отношение и поведение и прочие. Искам да хвърля малко светлина по този въпрос - в заключение.

Ние, българите, пък и България, сме народ и страна, в която безличността се смята за личност, а личността - за безличност. Сиреч, у нас и в това отношение всичко е наопаки, по досущ същия начин, по който у нас лъжата минава за истина, а истината - за лъжа. Или доброто за зло, а злото - за добро. Или както кимаме наопаки глава в сравнение с целия останал свят - когато казваме "да" или "не". Изглежда природопопулацията ни е такава, може би на славянския ни корен се дължи тая наша крещяща склонност към безличност, която обуславя смяната на местата на най-значимите екзистенциални и онтологични категории. Изглежда когато Оруел е писал знаменития си лозунг "Свободата е робство", той е изхождал ако не от българския, то с положителност е изхождал от презрения славяно-руски манталитет, който има и азиатски жилки (щото поляците също са славяни, ала го нямат тоя презрян манталитет!). Тук е базисното според мен основание всичко у нас да е тъкмо наопаки.

Ако сте забелязали, в други, в нормалните страни, ако си личност, с най-богат личностен потенциал, ако си с колкото се може по-развит и извънреден интелект, ум, душа, чувство, дух, способности, таланти, ще успееш непременно, но у нас, уви, е точно наопаки. У нас успяват най-крещящите безличия. Или некадърниците. Тоест: кадърните само за подлости, нахалства, безочие и мерзавщина. Можем ли да имаме ний за управник един Де Гол, примерно? Или един Чърчил (някои не знаят, но Чърчил е велик писател, има страхотен писателски талант, докато представяте ли си Боко и Гоце да напишат книга?!)? Можем ли да имаме ний един Наполеон, да речем. Дръжки, ще имаме, ама друг път! Ний един Левски сме имали, ама и него сме го предали и съсипали със собствените си ръце, щото в народни български условия е недопустимо да си Левски, е безкрайно дразнещо да си Левски, или пък, опази Боже, Ботев! Но да си Гоце или Боко, разбира се, няма начин да не бъдеш оценен, овластен, обожаван, турен на най-голям пиедестал и дори направо обезсмъртен!

Прочее, дали някъде вече не се събират пари за направата на огромен паметник на Боко, който да е толкова голем, че да стои на Черни връх, а да се вижда в цялата си величавост от площада пред Народното събрание? Кажете, нищо чудно някъде вече да са започнали да събират пари за тоя паметник, а аз само да не знам?! За Тошо Правешки знам, нему щели да вдигат още по-голем паметник, а пък за направата му щял да позира самият Боко - за да е по-величава фигурата на Непрежалимия. Гоце пък ще му резне лентата, пардон, самият Боко ще му я резне, щото къде ти Он да позволи некой друг да реже некакви си ленти в Царството му; е, добре де, и двамата ще резнат тая пуста лента, заради която нищо чудно да се изпокарат.

Та Тодор Живков, който е по-добре да беше наречен Простаков, беше и продължава да е кумир на целокупното природонаселение на Родината ни, а негови бледи копия, но все пак достойни наследници, са Гоце и Боко. Вторият, естествено, ще надмине Гоце, щото он и физиономично прилича на Непрежалимия, та нищо чудно некои български олигофени и катили да си мислят, че ако не самият Тодор Живков в боково лице е оживял и вампирясал, то поне Боко е нещо като метемпсихотичен образ на Непрежалимия, сиреч, живковата душа се е вселила, след смъртта му, в тялото боково. Не знам как стоят тук точно работите, ама и това може да се провери.

Но повече не ми се занимава, както и да е, казах най-важното. Намекнах само за още повече неща, но който има акъл, ще се сети сам за всичко останало. Голяма част от въпросите умишлено оставих без отговор, та да провокирам повечко хора да се позамислят. Благодаря за вниманието, приятен ден на всички!

П.П. Прочее, боковистите и гоцевистите може да почват да ми строят една бесилка, щото знам, съм нетърпим вече. Но да побързат: една бесилка ще ми дойде добре, та да се отърва най-сетне от тия двамата наглеци, имам предвид Боко и Гоце, що съсъпват не само най-ценните мои години, ами и най-ценните години на собствения ми син. А пък за България пък да не говорим, закопават я даже, ама тя, милата, потънала в сънища и в наивности, даже и не го усеща...


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

понеделник, 29 август 2011 г.

До Ректора на ПУ доц. З.Козлуджов - с благодарност за толкова милата любезност



На 4 април 2011, понеделник, моя милост изпрати официално Предложение до новия Ректор на Пловдивския университет, в което към доц. З.Козлуджов, ректорът, се обърнах ето така: 

Уважаеми г-н Ректор, 

От 16 месеца в България в Пловдив и София се издава ново списание, носещо името ИДЕИ. Това е философско списание, целящо да подпомогне личностното и духовното израстване и укрепване на българската младеж. Предназначено е преди всичко за младите хора, но може да се чете от всеки човек, изпитващ потребност от ценностно проясняване на смисъла на собственото си съществуване. Ние, основателите на списанието - неколцина преподаватели по философия - до този момент успяхме да издадем 5 броя от списанието. Иска ни се списанието да стане трибуна за свободна изява на мислещи и пишещи хора от различните творчески генерации. 

Ето по тази причина си позволяваме да предложим на възглавяваната от Вас образователна институция сътрудничество в списването и издаването на списанието. Убеден съм, че сред преподавателите в ПУ "П.Хилендарски" мнозина ще откликнат на един евентуален Ваш призив заедно да издаваме новото философско списание ИДЕИ. Прочее, сред авторите, чиито статии са публикувани в списанието, вече има и неколцина преподаватели от катедри на Пловдивския университет. 

И така нататък. Заедно с писмото в канцеларията на Ректора бяха занесени и досега излезлите броеве на списанието, за да може негова милост да се запознае с тах лично. От оня момент измина доста време, но до този момент Ректорът и изобщо ръководството на ПУ не даде ни най-малък знак за някаква реакция, т.е. мълчанието е пълно. В тази връзка тази вечер решавам да нопиша ново, заключително писмо до г-н Ректора на ПУ; ето какво му написах тоя път: 

Уважаеми г-н Ректор, 

Преди 5 месеца Ви изпратих писмо с предложение за сътрудничество между издателите на списание ИДЕИ и Пловдивския университет. До този момент Вие не изразихте никаква реакция и предпочетохте да си замълчите. 

В тази връзка искам да Ви благодаря за толкова милата и дори трогателна любезност. Оценявам я като израз на академизъм, на зачитане на другата личност и на свободолюбие. 

Ползвам се от случая да пожелая на ръководената от Вас институция нови успехи на академичното и научно поприще! 

С поздрав: Ангел Грънчаров, главен редактор и основател на списание ИДЕИ 

ПОСЛЕПИС: Г-н Ректор, тъй като списанието, явно, съвсем не Ви интересува, то Ви моля да оставите при секретарката си предоставените Ви броеве, та да можем да ги получим обратно - с оглед да ги подарим на институция или на лице, за които списанието ще представлява все пак някакъв интерес.


Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост! (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Ако нямаше свобода, не би имало нещастие - тъкмо поради това, че не би имало щастие

Тази сутрин, лутайки се из интернетната джунгла, попадам на интересен блог. Блог на философ. При това списван с вкус и дори с финес. Разбира се, зачетох се и ето, минава вече час, не мога да спра. Иска ми се всичко да изчета. А имам много друга работа и, за жалост, трябва да спирам с четенето.

Но точно затова ми се иска, прекъсвайки по необходимост удоволствието от четенето на тия наистина чудесни философски текстове, да го предам на вас. Почетете и вие от блога на Христо Стоев, почувствайте и вие удоволствието от общуването с един добър философ. Той, прочее, беше един от първите, който подкрепи издаването на списание ИДЕИ, предоставяйки за публикация в него един свой превод на съчинение на Рикерт; то излезе в няколко книжки на списанието (с продължения) и обогати неимоверно първите му броеве.

А ето сега, за да ви подтикна да отидете в този наистина стойностен блог, ви "примамвам" с един текст, който особено ми хареса и който избрах за вас (но изборът, признавам, ми беше труден, понеже не открих "недобър" текст в блога на Хр. Стоев); ето, четете, наслаждавайте се (блажени тия които са получавали удоволствие не от друго, а от мисленето!):

Какво бихме спечелили, ако нямаше свобода?

Твърде много неща:

1. Ако нямаше свобода, не би се налагало да се взимат решения - би имало само принуда, a) вътрешна, b) външна, или c) и двете.

2. Ако нямаше свобода, не бихме чувствали принуда, защото принудата би била наша природа.

3. Ако нямаше свобода, благодарността би станала излишна (нелепо е да сме благодарни някому за нещо, извършено по принуда).

4. Ако нямаше свобода, не би имало разочарование (какво разочарование е да знаеш, че някой действа по принуда).

5. Ако нямаше свобода, любовта вече не би ни тровила с емоции (каква любов и каква емоция е да обичаш по принуда и да си обичан от принуда).

6. Ако нямаше свобода, не би имало угризения (та защо да има след като необходимостта е отговорна за всичко и нищо).

7. Ако нямаше свобода, не би имало наказание (За какво наказание може да става дума, щом няма отговорност (вменимост)?).

8. Ако нямаше свобода, не би имало страх и надежда пред бъдещето (необходимостта е лишена както от минало, така и от бъдеще).

9. Накратко: ако нямаше свобода, не би имало нещастие, тъкмо поради това, че не би имало щастие.


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

събота, 27 август 2011 г.

Излезе от печат нова моя книжка със заглавие ТАМ ГОРЕ ПОД ЗВЕЗДИТЕ

ЗАБЕЛЕЖКА: Който желае да си поръча книжното издание, да ми се обади на имейла. Всеки пети от обадилите се ще получи книжката безплатно. Тя е в обем 88 страници. Иначе струва само 5 лева. Пощенските разходи по изпращането са за сметка на издателя. Парите, получени от продажбите на тази книжка, ще отидат за издаването на списание ИДЕИ.

А ето сега и малък откъс от книгата, който всъщност е сложен и на задната й корица:

… И тогава на мен изведнъж ми причерня и за малко щях да направя нещо страшно: отчаян съвсем, не виждащ никакъв смисъл, седнах до един голям бор, свалих бавно автомата – спомням си най-отчетливо тия мои действия! – махнах предпазителя, заредих, лапнах дулото и – изведнъж по челото ми рукна подобно на водопад обилна пот! – ръката ми бавно затърси спусъка! Изведнъж ми хрумна да се застрелям, понеже оня така красив свят на свободата, до който се докоснах тази вечер благодарение на филма, за мен беше толкова далечен! А аз бях млад, преизпълнен с живот и с желание да живея, но за какво ли пък ми бил в оня миг животът без свобода?!

Не зная какво спря ръката ми да напусне спусъка. В един момент, треперещ, по тялото ми мина някаква вълна, която го направи съвсем меко: имам чувството, че сякаш Божията десница ме погали и това ме спаси, върна ме при живота. Отърколих се, изпуснах автомата, и свит като куче, горчиво си поплаках: изплаках цялата мъка, която владееше сърцето ми.

След няколко минути станах, сякаш прероден, и с твърда, макар и криволичеща стъпка тръгнах към караулното, към ареста. Не, не към ареста тръгнах, а всъщност тръгнах към новия си живот: аз вече знаех за какво живея!

В онази незабравима, кошмарна, но и прекрасна, звездна и лъхаща на свобода нощ аз, съвсем млад, на 18 години, "жалък новобранец", както ни викаха, открих за какво си струва да се живее: единствено заради свободата си струва да живее човекът!

Разбрал тази истина, аз вече бях съвсем друг човек. Доближил се до границата между живота и смъртта, аз намерих сили да се спра, да свърна назад; това, което ме върна към живота, беше именно великата идея за свобода, нейната невероятно интензивна мощ.

От оня момент аз вече прекрасно знаех за какво живея – и знаех как е достойно да живее човекът. Това, както отчитам сега, ми стигаше напълно за моя по-нататъшен живот.


Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

вторник, 23 август 2011 г.

Трябва да пипаме внимателно: за да не разрушим - сакън! - облика на българското училище

Текстът, който следва, е своеобразен отклик на публикацията Образованието: система за смазване на човешката личност и човешкото достойнство от 19 август 2011 г.

Из "ЗАПИСКИТЕ..." на един български учител

ПИСМО ДО ПРИЯТЕЛ

Твоето писмо ме разтърси. Мислех, че с "Решетката" съм приключил с учителската тема в творчеството си и ще се върна към лиричните миниатюри и литературната критика, но кой, но кой ми натресе тоя жесток, но сладък житейски жребий.

Двадесет и втори януари, 2009-а - двадесети януари, 2011-а (а по средата им "Душата" на днешното Българско училище)

Двадесет и втори януари, 2009-а (Петък)

Бавно се оправям след исхемичният инсулт. Доктор Събев ми препоръчва да не се вълнувам и че ако бъда разумен в края на месеца ще приключим с нитропила и системите. Тази сутрин подраних със ставането. Отворих прозореца, влетя малко студен ветрец отвън, но все пак е приятно. Искам да включа Нет-а, но слушам съвета на доктора затова се обличам набързо и бавно закрачвам към близкото малко магазинче, нещо като бистро, където със сутрешното си кафе можещ да си купиш и днешните вестници. Пия бавно кафето си, радвам се на малките глътки кафеникава течност, защото до вечерта ще ми е единственото, все пак спазвам препоръките, послушен пациент съм.

Мяркам с поглед заглавията на днешните местни вестници; едно от тях ме заковава: "Достойният българин за 2008-а е правнук на Венета Ботева"... Изпивам кафето си, плащам и вестника, па бързам за дома, искам да прочета внимателно текста, да го попия... Току-що разгънал "Утро"-то и ме емват: "Наско, знаеш, че Оня го направиха достоен българин. Чети ли "24 часа", а снимката видя ли, онзи, братовчед му е до него, на общото фото. "Милка, колежката по английски..." Не, не съм, но си купих преди малко "Утро"... ти нямаш ли часове днес?". "Имам, бързам за училище, звънни ми довечера".

Зачитам се в "Свободна (та) зона" на "Утро"-то. Интервю. Гръмко заглавие: "Достойният русенец за 2008-а е правнук на Венета Ботева". Това не го знаех. Зачитам се... "По майчина линия съм правнук на Венета Ботева, майка ми е кръстена на нейно име... Баща ми и майка ми са били легионери, организация като днешната "Атака" (да ти говори нещо датата) 04.05.1932 год., приятелче, тук в нашия град, в някогашния Военен клуб е бил учредителния конгрес на тая родолюбива организация). Исках след гимназията да уча във Военноморското училище във Варна, но не ме приеха заради миналото на родителите ми...

За постигнати добри резултати в учебната работа ме назначиха за помощник-директор на Спортното училище в Търговище (след Пионерския комплекс в Ястребино ли стана това?), оттам ме пратиха в "Народна просвета" в Русе, а в началото на учебната 1989-а станах директор на "Васил Левски", та до ден-днешен... В СДС събрах и организирах около себе си качествени хора, но имаше такива като госпожа Св.Ст., отеца и други, които всячески пречеха на демокрацията..."

Втрещен съм! Колко истина има в казаното?... И все пак стигам до края. Боже, Божке ле! (Не обичам да се повтарям, коментирал съм достойнствата на достойния, благодаря на БНТ, че ми дадоха трибуна под предаването си от 10.03.2009-а: "Достойните българи на 2008 година... Директорът на СОУ "Васил Левски" -гр. Русе, Галин Ганчев...", но интересно защо никой от тези колеги, които го "номинираха" за "достоен" не коментира... моите коментари?

Джиесемът пак звъни: "В два часа да не забравиш." Доктор Събев е...

Двадесети януари, 2011 година. (Четвъртък) По БНТ тече вотът на доверие... Изказват се, както му е редът, но аз чакам да си каже думата нашия министър. Някъде към обяд и той е на паламентарната трибуна:

"... Въведохме целодневното обучение за първи клас, а от началото на следващата година ще обхванем целия начален курс, с переспектива до края на мандата ни да сторим същото и с прогимназиалния... Отделихме 10 милиона за квалификацията и преквалификацията на учителите... въведохме кариерното развитие на учителите... Подготвяме и новия закон за просветата.

Същинска японска вишнева градина, само дето не съм настроен на поетическа вълна: ХАЙКУ. По-скоро съм на българска прозаична: Хайка за наивници, да ме прости Ивайло Петров, лека му пръст!

Началото на ноември, 2009-а.

Не си спомням точно датата защото не присъствах този ден на Учителския съвет, както и на всички останали до края на последната ми работна година в СОУ "Васил Левски" - гр. Русе, защото бях... библиотекар. Не съм записал и нищо в дневника си... Щяха да определят главните и старши учители... Получих си инфото по нашите неведоми даскалски канали, и за съвета, и за процедурата.

Главни учители:

Даянелка - хубавелка, пъргавелка, па и на шефовете другавелка.

Симонелка - с помощник-директора на горния курс вместе пришла.

Вионела - тя и съпруга й Найден синдикалиста, също като Шефа и съпругата му, учителски двойки, па и неразделни семейни приятели.

Галинела - външна, но бизбизе на баш бизнесмен, а къде без рамо и подпора?!

И за цвят: колежка от началния курс, всеотдайна и трудолюбива, с децата и колегите, приветлива и вежлива.

Приятелю, ти искаш законност и справедливост, нравственост и трудолюбие и учителска всеотдайност, но задай си въпроса: Възможно ли е днес това? Отговорът ли: "Училището е консервативно по своята същност, трябва да пипаме внимателно за да не разрушим облика му, да съхраним традициите, но и да го европеизираме..." Кой, кой изрече последните думи. Поредното заклинание на просветните шамани!

И все пак, Ангеле, ако се обърнеш лично до министър Игнатов, все пак сте били четири години състуденти в някогашния Ленинградски Държавен Университет (дн. Санкт Петербург) г. 1980-1984 ще те разбере и ще ти помогне, но ти едва ли ще го направиш, както не го сторих и аз, миналата година, нито лично, нито чрез съдействието на негови състуденти, мои добри руски приятели, защото сме хора от съвсем друго тесто замесени. Просто държим на достойнството и личната си чест!

20.08.2011 год. Атанас ГАНЧЕВ, гр. Русе


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Избрал съм да вярвам на Библията

По публикацията Продължавам да търся къде точно е истината, а към момента за мен истината е: Бог има! се е получил нов коментар, и то от нейния автор; този нов коментар е реплика на два други коментара; публикувам всичките, понеже преценявам, че заслужават да бъдат прочетени от повече хора:

Александър Георгиев каза: Бог може да обясни всичко като не го обяснява. Лично на мен това ми се струва доста недостатъчно. Когато се попита "Защо?" и се каже "Защото Бог..." това е всъщност незнание, отказ от мислене. Да, има въпроси, на които е трудно, дори невъзможно, може би, да се отговори, но нима всякакви, независимо колко жалки, разсъждения не са по-добър вариант от това да кажем "Бог така" и с това да се приключи?

Библията има логично обяснение за света, да, ако се съгласим сляпо, че Бог е създал света и че го има (него, Бог). Но по същия начин аз мога да създам също толкова логично обяснение ако просто изходя от някаква моя представа за създаването на света и вие повярвате в нея без да я доказвам (защото никой не може да каже точно как е създаден света). Тогава колкото и абсурдно да е, моето обяснение ще е логично, но това не го прави вярно.

Също така не бива да забравяме, че Библията е написана, в края на краищата, от човек. Може да е продиктувана от Бог, може и да не е, но е написана от човек. И впоследствие е била тълкувана от хора. А в днешно време колкото хора - толкова и тълкувания. Кой е прав? Къде е истината?

Не мога да споря: Библията е велик, може би дори най-великият философски текст, писан някога, но тя, в крайна сметка, е книга (съвкупност от книги, ако трябва да сме точни). Колко от вас тълкуват буквално книги, каквито и да било? Едва ли сте много. А при Библията е още по-страшно, защото се разбира безразборно: някои неща се приемат буквално и на тяхно основание се горят хора, други се тълкуват алегорично, трети... трети все едно ги няма, не се зачитат. Защо? Или третирайте Библията като източник на неимоверна мъдрост (какъвто тя е), или я използвайте като наръчник за живот и ходете с извадени очи, отрязани ръце и т.н.

И тук се сещам за нещо друго. Какво става когато написаното в Библията противоречи на усещането ни за нещата? Казано е "Когато едното ти око те изкушава - извади го, когато едната ти ръка те изкушава - отрежи я". Защо не си режете ръцете? Защо не си вадите очите? Или не ви изкушават? Да бе!

Наистина пътя към Бог е отрицанието на човешкото у нас (така го представя Библията, нали?). Но ние сме хора. И не е толкова лесно да пренебрегнем човешките си нужди. А може би дори не трябва?

И идва моето разбиране на нещата - че всички ние бива да се водим от своите чувства. Т.е. да правим това, което ни прави щастливи, и да отбягваме това, което ни причинява някакъв дискомфорт. Всичко това при условие, че зачитаме неприкосновеноста на другите и че не им вредим по никакъв начин. Това е най-естественото решение, не мислите ли?

Аз лично го намирам за по-добро отколкото да водя живота си според книга, писана преди хиляди години и отговаряща на тогавашния начин на живот, коренно различен от днешния. Какво мислите?

Томи Томев каза: И идва моето разбиране на нещата - че всички ние бива да се водим от своите чувства. Т.е. да правим това, което ни прави щастливи, и да отбягваме това, което ни причинява някакъв дискомфорт. Всичко това при условие, че зачитаме неприкосновеноста на другите и че не им вредим по никакъв начин. Това е най-естественото решение, не мислите ли?

Аз лично го намирам за по-добро отколкото да водя живота си според книга, писана преди хиляди години и отговаряща на тогавашния начин на живот, коренно различен от днешния. Какво мислите?


Поздравявам човека, който е написал тези няколко изречения! Споделям ги напълно.

Tuffo каза: В животът си, колкото и кратък да е бил той за момента, съм се сблъсквал с различни неща, за които не мога да дам друго логично обяснение (освен това, което вече имам). В един напълно чисто физически и материален свят как бих могъл да си обясня пророчествата?

Не вярвам в безпределната мъдрост на някои хора... толкова голяма мъдрост, че да успеят да кажат с точност какво ще се случи след 200 години примерно... Тук не говоря само за "християнските" пророчества, записани в Библията - говоря за всички пророчества като цяло (без тези на самозвани шарлатани... такива винаги е имало).

Библията дава отговор как е възможно това да е реалност - как "стават" библейските пророчества, как и другите (нехристияни) успяват да пророкуват за бъдещето.

Физиката, химията и биологията от училище не ми отговориха и на въпросите, свързани със духове, демони, ангели и всякакъв вид подобни същества. Не мога да кажа, че съм разбрал всичко за тях, но Библията дава информация и там. Нещата са много разпръснати и никъде в самата книга ги няма синтезирани, но когато човек почне да проучва нещата стига до задоволителни заключения. :)

Моето логическо мислене никога не остава доволно когато на въпроса "защо така?" получа отговор "Защото така", което е близко до това, което е казал А. Георгиев в поста си "Когато се попита "Защо?" и се каже "Защото Бог..." това е всъщност незнание". Прав си: това е незнание и за това не използвам такива подходи и не се задоволявам с такива отговори.

Има все още неща, които не разбирам, но знам, че просто малко съм живял и малко съм изследвал; сигурен съм с времето ще достигна до много от отговорите, които търся. А със сигурност има и такива неща, които никога няма да разбера на тази земя, но те със сигурност нямат отношение за въпроса как да живея живота си.

Що се отнася до това кой как тълкува Библията - да, тълкования бол, но това не ми пречи да чета и да гледам кое къде си противоречи. Не ме плаши това, че за дадена истина има изписани 200 лъжи и неверни неща и само 1-2 правилни мнения...

Когато човек е хванал "червената нишка" на Библията лесно може да се ориентира кое е фалшиво и кое е стойностно.

Как аз мога да си обясня думите за отсичането на ръката и изваждането на окото? Краен вариант при невъзможност за себеконтрол. Чел съм и за такива случаи, но по-масовият вариант е човек да се помоли Бог да го запази от изкушенията и по този начин да не съгреши. Не е грешно човек да бъде изкушен (сам Исус е бил изкушаван) - грях е когато се отдаде на изкушенията.

Исус казва Който ме люби - ще пази заповедите ми (умишлено не го поставям в кавички, защото в различните преводи е казано по различен начин, но смисълът е един и същ). Колкото повече човек обича Бог, толкова силата на изкушенията става по-малка и по-малка. Именно тук е и ключът човек да живее според нещо, което хората наричат "вехто, старо, неактуално" без това да е тежест за него.

Що се касае за появата на света и дали Бог го е създал - за мен това не е отправна точка, от която да почвам разсъжденията си. Аз се оглеждам и какво да видя? Свят, който е страхотен и уникално сложно устроен. Животни, хора с дух душа и тяло, други същества (ангели и т.н.). Наличие на физически и духовни закони. Не мога да отрека съществуването на нито едно от споменатите неща...

И ако учените се опитват да ми кажат как се е образувало всичко от "колоната" на материалните неща, то за духовните не са никак убедителни, дори напротив - отричат ги (някои)... а аз съм се сблъсквал и съм видял с очите си... В такива случаи предпочитам да вярвам на очите си и това, което съм видял, а не на хора, заровени в купища литература без никакъв конкретен реален опит в дадената област.

И когато си разсъждавам си казвам "Няма начин физическото да се е появило както казват учените, а духовното да е както Библията казва. Или едното ще е вярно или другото. Учените звучат убедително, но говорят само за едната страна на медала, а Библията и за двете." И ако аз избера за себе си една от двете позиции това означава, че аз приемам цялата позиция и всичко, което тя твърди.

Избрал съм да вярвам на Библията. Там ясно се казва, че Бог има и Той е поставил своите си "правила на играта". Не съм съвършен, но се старая да "играя" според тези правила и съм сигурен, че по този начин аз също както и двамата писали коментари преди мен не пречим на останалите хора. Независимо какво вярват хората около мен аз ги приемам доброжелателно и уважавам разбиранията им (това, че ги уважавам не ме задължава да се съгласявам с тях).

Ще бъде излишно да кажа, че случайно попаднах на това копие на мой коментар, който тук е цяла тема.


Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

сряда, 17 август 2011 г.

Из "Записките..." на един български учител

ЗА СГРАДИТЕ, ЗА ХРАМА И ЗА... ПИАРА

Автор: Атанас Ганчев, Русе

Днес в Интернет страницата на едно училище се натъкнах на една завладяваща мисъл: "Нашето училище не е просто сграда, то е част от душите ни... "Умилително, да се разтопи от томителна разчувственост човек!

Да, сградите се строят и ползват по предназначение, в тях се влиза и излиза, просто са някакъв времеви отрязък и като такива са функционални в определения им срок сградна годност - защото са просто материална култура. За разлика от другите сгради, съградените, където не просто влизаш и излизаш, а прекрачваш прага и оставаш, защото Той те погалва, но и изпитателно те гледа, а ти оставаш пленник на неговата милост - и ставаш негов ученик....

Помогни ми да те возвися, мое родно Школо!

11.08.2011 година

ИЗ "ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПРЕЖДЕВРЕМЕННО ПЕНСИОНИРАН УЧИТЕЛ"

QVO VADIS, DOMINE!

От отворения прозорец повява лек, сутринен ветрец. След час ще започне поредния първи работен ден от новата седмица. Петнадесети август, година 2011-а. Месец преди началото на поредната нова учебна година. От близо година съм извън училищните стени. Спомените прииждат на талази, като разпените, предутринни морски прибойни води...

Преди четири лета, 2007-а, седмица преди началото на поредната учебна година. Пак беше предизборно време. Спретнаха ни стачка, разбунтуваха ни, а ние си повярвахме, че се борим за социални правдини... И пеехме по централните градски улици, веехме Трибагреника пред Кораба (Общината), спирахме до Операта и местната централа на борческия ни синдикат. Но бързо ни укротиха със... седянка. Всичко бе изпипано. По план. Закриха училищата в селата и превърнаха последните в селища, защото село без Църква и Школо кучетата го яли, вълците превзели...

Оцелелите ни дариха щедро - с делегирани бюджети. Прогониха Духа на Учителството, превърнаха Училищата в сгради.

Днес сме пленници на Мамона и Молоха, а водачите ни, хорица с торби на челата вместо очи...

Камо грядеши, Господи!

УЧИТЕЛСКА СТАЧКА 2007-а (хронология)

Понеделник, 22 Октомври

Нова седмица, нов късмет. Точно месец от началото, нека да ни върви по вода, да е хаирлия. Но редиците ни оредяват, почнахме да се огъваме. Какво да окача на стената днес? Нещо, което да ни вдъхне кураж или нещо, което да ни накара да се потопим навътре в себе си, па да си видим хала?

Предпочитам второто. "Не може безкрайно да унижаваш дори и един отделен човек, член на едно съсловие...". Анри Троая и романът му "Подигравката". Много е лично, но и много съсловно като за нашата учителска гилдия. Написвам го с едри букви и го качвам на таблото, отразяващо стачката...

Колегите се пилеят из учебните стаи, други в училищното кафе-барче, а аз предпочитам усамотението под ореха, до външната ограда на школото. Потъвам в себе си, но гласът на Валя, колежката по руски език, ме сепва:

"Оня, в десет ни събира в Заседателната." Оня, сиреч Негово Височество, Шефът, ние с Валя тъй го зовем помежду си, защото не сме от облагоденстваните. И двамата попълваме норматива си с ученици на индивидуално обучение, за да има лекторски за метресите, роднините и придворните лакеи. Излизам от унеса си. Гледам часовника, девет и двадесет и пет. Ставам и бавно затътрям крака към учителската стая на втория етаж. Вадя днешното "Утро" от джоба на сакото си, не давам ухо на разговорите, демонстрирам нехайство, но все пак с крайчеца на лявото си око мярвам предизборен плакат на Радикал-демократическата партия и естествено портрета на Оня, в най-голям размер, естествено, щото е водач на листата. Светва ми, нещо предизборно ще, тоя пак ще ни лънготи за да ни яхне отново и да си плете кошничката. Нали една такава стачка през януари 1990-а, ужким първата след Девети септември, го инфилтрира в сините редици. Но и аз имам вина за това, може би най-голямата от всички, но нека я оставя за мемоарите си.

Бавно се изнизваме към залата, нещо като училищна аула. Там Оня, вече към сто кила живо тегло, а някога бягаше из парка да поддържа фигура, но и той като патрона си, но за мъртвите ако не с добро, поне не и с хулна дума. Там е, на катедрата, но този път без кохортата от помощници, синдикалисти и пр.и пр. Микрофонът е включен. Нежно заръмжава: "Колеги, знаете изборите наближават, а няма учители, нашего брата в листите, то само Димитрова от Братята (ОУ "Братя Миладинови" - б.а.), но тя е на 18 място в листата на ГЕРБ. Та затова, за да имаме представителство, да се чува нашия глас, съставихме учителска листа. Видели сте я, ако има някой, който да не я видял, може да го стори след като приключим....".

Напушва ме смях. Нали в началото на май затова си подаде оставката от председателското място на Постоянната комисия по образованието при Общинския съвет, та да си пишеш актив и да направиш нова местна коалицийка, нещо като "Общество за Нова България", досущ като предишния "Нов Съюз", дето те изстреля при старейшините през 2003-а, бре човече Божий? Ама изглежда в Обществото нещо се е закучило и как така, извън борда на Кораба, на сухо. Много си ги обича Оня новите коалицийки, много си пада по хвалипръцковщината, ама подлизурковци, па и балъци колкото щеш. Па и парици, суха пара в брой, те и това не е за изпускане...

Правя се, че слушам, думите свободно прелитат покрай мен. След двадесет минути ни разпускат, събираме се отново в Учителската и в дванадесет ни разпускат.

Този път съм на далавера, изкярих два часа аванта!


УЧИЛИЩНА СГРАДА

на проф. Сергей Игнатов


Време на построяване -
зрелите години на соца.
Представителна - в духа на времето.
И стандартна: дълги триетажни крила,
разтеглени и сбрани
в пеобразна строителна конфигурация.
И побрала три хиляди и няколкостин ученици
и персонал тогава.
"Най-голямото на Балканите!" -
хвалеше се, хвали се и днес,
Началството му, син и войн на соца.
Днес - обновена и модерна,
с певеце дограма, санирана
и прясно, разноцветно боядисана.
Представителна, но конвенционална.
А и самата училищна сграда
построи няколко нови частни строежа
на търговците от храма...

А вътре, в училищната сграда
останаха да воюват помежду си
Биг Брадър - Големият Брат
и Паякът - Пазителят и Хроникьорът
на Училищните Тайни.

А аз си препрочитам Еврипид:
Няма ли някой най-после да извърши
ВЪНШЕН ОДИТ?

12.08.2011 година


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

вторник, 16 август 2011 г.

Без вяра няма знание - и без знание няма вяра

Под публикацията от вчера със заглавие Днес масово не се разбира що е „мит“ и що е „митология“ някой си, нарекъл се "Хич", е написал следната злобна бележка:

Грънчаров, позволете да ви уведомя, че страдате от тежка логорея (словесна диария). При това пишете поразително празни и наивни неща. Време е да пораснете (не ви знам на колко сте години) и да погледнете истината в очите, без да прибягвате до щуротиите на религиозните суеверия.

Аз на този другар-атеист му отвърнах нещичко (е, добре, ето какво му отвърнах: "Тъй е, в очите на неразбиращия оня, който разбира, изглежда… както аз излеждам в очите на твоя милост. Там, където глупостта е образец, там разумът е безумие Значи нищичко не разбра от това, което написах? Тъй ли? Съчувствам ти най-искрено…"), а пък тази сутрин по Скайпа получих следното съобщение, което, струва ми се, поставя важни въпроси - и е написано от съвсем млад човек (с инициали Д.Д., понеже не съм го питал за съгласието му, засега давам само инициалите):

Здравейте, опитах се да напиша коментар под една Ваша статия, но се оказа, че не мога да го публикувам. Смятам, че съм написал смислени неща, отделих и доста време да ги напиша, затова ще го пастна тук в скайпа Ви.

Питам се: възможно ли е да има хора, които постоянно да злорадстват срещу други и това да им доставя удоволствие? Изглежда, че има. Влизайки в блога на г-н Грънчаров постоянно се натъквам на следите на подобни персонажи (имам предвид техните коментари). Отначало не обръщах особенно внимание на техните изблици, но вече положението става дразнещо. Получих и съобщение, ще скрия от кого, в което се напада личното достойнство на г-н Грънчаров. И сега директно.

Изглежда не ви е достатъчно да се съревновавате в открит бой със своя "идеологически" противник, доколкото го смятате за такъв, но и някои от вас даже използват и задкулисни игрички - за да уязвят един наистина духовно буден и упорит човек. Не ви прави чест! Така според мен се държат само декаденти и филистери. Освен това изразът ви на говорене е груб и циничен, плебейски. Нещата, които говорите, са общи и доста разпространени в сегашното нихилистично мислене.

Не си мислете, че изразявате някакви прогресивни идеи, особенно по отношение на Бог и духовното. Не зная какъв допир имате с научните среди и мислене, но по отношение на идеята за Бог вървите в напълно грешен път. Според науката въпросът за Бог е силно спекулативен - тъй като неговото съществуване не е доказано по емпиричен път; но въпреки това тя се въздържа от коментар. Въпросът остава открит за в бъдеще и няма окончателно становище.

Интересно е да се отбележи че д-р Рамачандра от Калифорнийския университет е открил център в мозъка където, така да се каже, се намира вярата ни в Бог. Лично той твърди, че този център съществува за да се поддържа социалния ред, но това все пак е също някакво несъвършено мнение - защото не обхваща изцяло предмета за вярата и Бог. Има много други аспекти на религиозното мислене - не казвам: религията - които не обхващат социалната сфера.

Обхванах темата за религиозността защото установих една зависимост, а тя е: коментаторите, които нападат г-н Грънчаров, се държат грубо, пишат инфантилни неща и в същото време споделят атеистически възглед. Така че ако се направи сравнение между това кой изразява по-задълбочено своята позиция - атеиста в лицето на анонимните коментатори или религиозния човек в лицето на г-н Грънчаров - ще установим, че в стилистичен и смислов план победител се явява г-н Грънчаров.

Освен това да се дават примери какъв процент от образованите и необразованите хора вярват или не също не е от особенно значение - защото често пъти тяхната позиция е социално детерминирана. Дали Адолф като атеист или Авраам като вярващ подкрепят определено гледище никак не е важно, защото те не са го превърнали в своя кауза, в свое призвание. Религия и религиозност са две различни неща.

Например преди няколко години отхвърлях Християнството и религията изобщо, и аз се наричах атеист, но в последствие пред мен се откри ново битие, ново естество на вярата - необвързано с никаква догматика. Ще перифразирам една мисъл на Карл Ясперс: "Един доказан бог не е никакъв бог, той е просто предмет". Погледнете по друг, неконвенционален начин на нещата.

Казвате "факти". Добре, но това е нищо. Ето пример: "Вали дъжд". Това е факт, съждение. Но трябва да обясните защо това е така и започвате: "Вали дъжд защото има облак, метеорологичните условия са такива и такива...", продължавате в същия дух. По същия начин като изразявате своята невяра в Бог трябва да развиете позицията си, а не само да казвате, че фактите били такива. Така е и с останалите неща.

Вярата е сложен феномен, в какво да вярва човек зависи само от него самия. Но без вяра няма знание - както и без знание няма вяра. Това е една истина, произнесена от Августин. Няма нужда да се изтъква само едната страна на феномените, а те трябва да се обхванат изцяло.

Мисля, че това, което казах, е достатъчно и се надявам да се създаде диалог между различните позиции, а не да се продължават безмислени спорове, в които само гъделичкате егото си.


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

понеделник, 15 август 2011 г.

Как всичко е било: последните дни на Света Богородица на тази земя

Успение на нашата Пресвета Владичица Богородица и Приснодева Мария

След като Господ извършил спасението на човешкия род и се възнесъл на небето, пречистата и преблагословена Дева Мария, Божията Майка и Ходатайка за нашето спасение, продължила да живее, и то не малко, сред първите християни. Изпълвала я голяма духовна радост, защото виждала как църквата Христова расте по цялата вселена и славата на Нейния Син и Бог завладява пределите на земята. В тези първи дни от живота на християнската църква се сбъднали думите й, че ще я облажават всички родове (Лук. 1:18) - християните, които славели Христа Бога, облажавали и Неговата Пречиста Майка, която била още на земята.

Щом се изпълнили дните й [1], наближил часът на Нейното успение. Самата Тя желаела по-скоро да напусне тялото и да се прибере при Бога. Душата й била обзета непрестанно от едно желание - да види сладостното лице на Своя Син, седящ отдясно на Небесния Отец (Евр. 1:3). Горещата й любов към Него превъзхождала неизмеримо любовта на серафимите [2]. Светите очи на Божията Майка проливали потоци от сълзи и тя топло молела Господ да я вземе от тази долина на плача в горните блажени обители (горни - вишни, небесни; Иез. 41:7; Кол. 3:3, бел.ред.).

Докато живяла в дома на свети Иоан Богослов [3] на Сион [4], често се усамотявала на Елеонската планина [5], на мястото, откъдето се възнесъл на небето Нейният Син и Бог. Тук, насаме, Му възнасяла усърдните си молитви.



И ето, веднъж по време на усамотена молитва, когато Божията Майка се молела да дойде по-скоро кончината й и Господ да я вземе при Себе Си на небето, пред Нея застанал архангел Гавриил [6], който й служел от първите дни на детството: той я хранел в Светая Светих, той й донесъл благата вест, че ще роди Сина Божий (Лук. 1:27-38), пазел я неотстъпно през живота й на земята. С грейнало лице небесният посланик предал на Пресвета Богородица думите на Господа, които я изпълнили с радост, че скоро, след три дни, ще отиде при Христа Бога. Като възвестил на Пречистата Дева смъртния й час, архангелът й рекъл да не се смущава, а с радост да приеме думите му, защото те са покана за безсмъртен живот при вечния Цар на славата:

- Твоят Син и Наш Бог - казал той - заедно с архангелите и ангелите, херувимите и серафимите, и с всички небесни духове и души на праведните ще приеме Теб, Своята Майка, в Царството небесно, за да живееш и царуваш с Него във вечни векове.

В знак на тържеството на Богородица над смъртта, тоест, че телесната смърт няма да има власт над Нея, както и душевната не я засегнала, и че след като заспи за кратко в смъртта, скоро ще се пробуди, ще стане и смъртта ще си отиде като дрямка от очите, и в светлината на Господнето лице ще види безсмъртната слава и живот, в които ще премине под радостни възгласи с духовно ликуване, архангелът връчил на Пресветата Дева райско клонче от финикова палма, което сияело със светлината на небесната благодат. Архангелът казал, че тази клонка трябвало да се носи пред пречестното и пречисто тяло на Божията Майка по време на погребението й.

Преблагословената се изпълнила с неизказана радост и духовен възторг, защото нямало за Нея по-радостно и приятно нещо от небесното съжителство с Нейния Син и Бог и от блаженството да съзерцава Неговия сладостен лик! Тя паднала на колене и възнесла усърдно благодарност на Своя Творец:

- Аз не бях достойна - молила се Пресвета Богородица - да Те приема, Владико, в утробата си, ако Ти Самият не бе помилвал Мене, Твоята рабиня. Аз съхраних повереното ми съкровище и затова имам дръзновение да моля Тебе, Царя на славата, да ме запазиш от геената [7]: ако небето и ангелите треперят пред Тебе, то какво остава за създадения от пръст човек, който няма никакви заслуги, освен даруваните му по Твоята благост. Ти, Господи и Боже, си благословен во веки.



Преди да напусне живота, Пречистата Владичица пожелала да види светите апостоли, които се били пръснали за евангелска проповед по вселената. Тя се молила да не вижда в часа на кончината си княза на мрака и ужасните му слуги, а сам Нейният Син и Бог да дойде по Своето обещание и да приеме душата й в светите Си ръце. Когато Нашата Владичица в коленопреклонение на Елеонската планина възнасяла пред Твореца Своите моления и благодарения, молитвата й била съпроводена от чудни знамения: маслиновите дървета на Елеонската планина се покланяли като живи заедно с Нея. Щом Божията Майка прекланяла колене, дърветата се огъвали надолу, когато се изправяла, и те се изправяли. С почит, сякаш Нейни раби, те й служели.

След молитвата Пресвета Богородица се върнала вкъщи и щом влязла, всичко се разтърсило от присъствието на невидимата Божия сила, която я обкръжавала, и от славата Господня, която я осиявала. Лицето й, което винаги сияело от Божията благодат, повече от лицето на Моисей, говорил някога с Бога на Синай (Изх. 34:30), сега греело с неизразима слава.

Преблагословената Владичица започнала да се готви за кончината си. Най-напред съобщила за станалото на осиновения от Нея любим Христов ученик - Иоан [8], показала му сияйната райска клонка и му заръчала да я носи пред одъра й. Сетне съобщила и на останалите в дома, които й служели. Заповядала да изпълнят стаята с благоухания, да приготвят и запалят в нея колкото може повече светилници, да я украсят, както и одъра - с една дума да приготвят всичко необходимо за погребение.

Свети Иоан Богослов веднага изпратил човек при свети Иаков, брат Господен и първи иерусалимски епископ [9], известил всички роднини и близки за скорошното отшествие на Божията Майка, като посочил и деня. Свети Иаков побързал да съобщи на християните, които живеели не само в Иерусалим, но и в околните градове и села, тъй че с иерусалимския епископ при Нея се събрали освен роднините и множество вярващи.

Пречистата Владичица предала на всички думите, казани от архангела, за преселението й на небето, и като потвърждение показала получената от благовестителя райска клонка, която сияела с небесна светлина като слънчев лъч.

Като чули вестта за близката й кончина, вярващите не могли да удържат сълзите си: домът се изпълнил с плач и ридания. Всички умолявали милосърдната Владичица, като своя обща Майка, да не ги оставя сиротни. Но Тя ги утешавала да не плачат, а да се радват, понеже близо до Божия престол, лице в лице със своя Син и Бог, след смъртта Си ще може да Го умолява с още по-голямо дръзновение за милосърдие и благост. Преблагословената Богородица обещала след отшествието си да не оставя сиротни не само тях, но и целия свят: щяла да посещава света, да се интересува от нуждите му и да помага на бедстващите.

Тези утешителни слова изтрили сълзите на плачещите и уталожили скръбта им. После Пречистата Владичица завещала двете си одежди на двете бедни вдовици, които получавали от Нея прехраната си и усърдно й служели. Тя искала пречистото й тяло да бъде погребано в Гетсиманската градина [10], която се намирала на Елеонската планина, недалеч от Иерусалим. Там била гробницата на праведните й родители Иоаким и Анна и на обручника й, свети Иосиф. Гробниците били в съседство с Иосафатовата долина, която се простирала между Иерусалим и Елеонската планина и била място за общо погребение на бедните жители на Иерусалим.



Докато давала предсмъртните си наставления, внезапно се разнесъл тътен като гръмотевица и се скупчили облаци около дома на свети Иоан Богослов - по Божие повеление ангели грабнали апостолите, които се били пръснали по земята да проповядват Евангелието, пренесли ги на облаци в Иерусалим и ги оставили на Сион пред вратите на дома, в който живеела Божията Майка. Като се видели, светите апостоли се зарадвали и се почудили:

- По каква причина Господ ни събра?

Излязъл свети Иоан Богослов, поздравил ги с радостни сълзи и им съобщил за скорошното преставяне на Пресвета Богородица. Тогава светите апостоли разбрали, че Господ ги бил събрал от краищата на света, за да присъствуват на блажената кончина на Неговата Пречиста Майка и с почит да погребат пречистото й тяло. Вестта за Нейната кончина препълнила сърцата им със силна скръб. Като влезли вътре, те видели Богородица да седи на одъра с радостно лице. Апостолите я поздравили с думите:

- Благословена си Ти от Господа, сътворил небето и земята!

- Мир вам, братя, избрани от самия Господ! - отвърнала Пречистата Владичица.

Сетне ги попитала:

- Как дойдохте тук?

Светите апостоли й разказали, че били грабнати, всеки от своето място, със силата на Божия Дух и на облаци пренесени на Сион. Светата Дева прославила Бога, Който чул молитвата й и изпълнил съкровеното й желание - да види преди кончината си светите апостоли.

- Господ ви доведе тук за утеха на душата ми, на която предстои, както изисква тленното естество, скорошна разлъка с тялото - настъпи часът, предопределен от Моя Създател - обърнала се Тя към тях.

Те й отвърнали натъжени:

- Докато беше на земята, ние, Владичице, се утешавахме, като виждахме в Тебе Самия Наш Владика и Учител, а сега, като се лишим от Твоето присъствие, как ще понесем тежката скръб, която е обзела душите ни? Ти отиваш в обителите на мира и покоя по волята на Родения от Теб, Христа Бога, и ние не можем да не се радваме на Божието решение, но заедно с това не можем да не оплакваме своето осиротяване, понеже няма да Те видим повече, Майко и Утешителко Наша.

При тези думи светите апостоли се обливали в сълзи.

- Не плачете - утешавала ги Пресвета Богородица, - не помрачавайте с вашата скръб радостта ми, приятели и Христови ученици, а се радвайте с Мен, защото отивам при Моя Син и Бог. Тялото ми, което приготвих за погребение, предайте на земята в Гетсимания, а после се върнете към възложената ви проповед на Евангелието. Ако Господ благоволи, ще ме видите и след Моето отшествие.

Докато Божията Майка разговаряла със светите апостоли, пристигнал и избраният Божий съсъд - свети апостол Павел [11], който паднал пред нозете на Пресвета Богородица, възхвалявайки и облажавайки я:

- Радвай се, Майко на Живота и моя проповед. Не можах да се насладя да съзерцавам Господа Иисуса Христа тук, на земята, преди възнесението Му, но сега, като гледам Тебе, сякаш виждам Него.

С апостол Павел дошли и най-близките му ученици Дионисий Ареопагит [11], Иеротей [12] и Тимотей [13]. Присъствували и останалите от седемдесетте апостоли. Светият Дух събрал всички, за да се сподобят с благословението на Пречистата Дева Мария и с присъствието си да придадат по-голяма тържественост на погребението й. Светата Владичица викала при Себе Си всеки един от светите апостоли, като възхваляла вярата и подвизите им в Христовото благовестие. На всекиго пожелавала вечно блаженство и се молела за мир в целия свят.



Настъпил петнадесетият ден на месец август. Приближавал се очакваният от всички благословен час - третият час на деня - часът на отшествието на Пресвета Богородица. В стаята горели много светилници. Светите апостоли възнасяли славословие на Бога. Пренепорочната Дева лежала на украсения одър, готвейки се за блажената кончина и очаквала пришествието на Своя възлюбен Син и Господ.

Внезапно стаята се изпълнила с неизказаната светлина на Божествената слава, от която светилниците помръкнали. Онези, които се сподобили с видението, изпаднали в ужас. Видели, че таванът на стаята се разтваря и славата Господня слиза от небесата - Самият Цар на славата, Христос, с множество ангели и архангели, с небесните сили, със светите праотци и пророци, някога предвъзвестили за Пресветата Дева, и с всички праведни души идвал при Своята Пречиста Майка.



Като Го видяла да се приближава, от радост Божията Майка възкликнала:

- Душата ми величае Господа, и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя Мой, задето Той милостиво погледна унизеността на рабинята Си (Лук. 1:46-48).

И като се приповдигнала от одъра, сякаш искала да отиде да Го посрещне, Му се поклонила. Той се приближил, като я гледал с любов и казал:

- Ела, родна Моя, ела, гълъбице Моя, ела Мое драгоценно съкровище, и влез в обителите на вечния живот.

Божията Майка отвърнала с поклон:

- Благословено е името Ти, Господи на славата и Боже мой, благоволил да избереш смирената Си рабиня за служение на Твоето тайнство. Помени Ме, Царю на славата, във вечното Си царство. Ти знаеш, че с цялото си сърце Те възлюбих и опазих повереното Ми съкровище, сега приеми в мир духа ми и Ме запази от козните на тъмната сатанинска сила.

Господ я утешил с думи, пълни с любов, успокоил я да не се бои от сатанинската сила, която била победила. С любов я призовал безбоязнено да премине от земята на небето.

- Готово е сърцето ми, Боже, готово е сърцето ми (Пс. 107:2) - отвърнала Пресветата Дева. - "Нека ми бъде по думата ти" (Лук. 1:38) - казала Тя, както някога, и легнала пак на одъра.



В неописуема радост при вида на пресветлия лик на Нейния Син и Господ, препълнена с духовен възторг от любов към Него, Божията Майка предала пречистата си душа в ръцете Му. Без да изпита болка, сякаш заспала сладък сън: Този, Когото заченала без накърняване на девството и родила без болка, приел душата й от пречистото тяло. И начаса се подела дивна ангелска песен, в която, повтаряни от ангелите, радостно звучали думите на Гаврииловия поздрав към Пресветата Дева: "Радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените" (Лук. 1:28).

Така, с тържествено песнопение небесните чинове съпровождали пресветата душа на Божията Майка, носена от Господа в горните селения. Светите апостоли, които се удостоили с видението, с умилен поглед я изпращали, както някога Господа при възнесението от Елеонската планина (Деян. 1:9-12). Те останали още дълго по местата си, обзети от ужас, сякаш в несвяст.

Като дошли на себе си, Христовите ученици се поклонили пред Господа, възнесъл със слава на небесата душата на Своята Майка и с плач наобиколили одъра на Богородица. Лицето на преблагословената Дева Мария сияело като слънце и от пречистото й тяло се носело дивно благоухание, каквото на земята няма. Всички вярващи с благоговейна почит и страх целунали пречистото тяло. От честните й мощи излизала сила, която освещавала и изпълвала с радост сърцата на ония, които се докосвали до тях. Болните се изцелявали: слепи проглеждали, на глухи се връщал слухът, хроми се изправяли, бесове излизали - изчезвала всяка болест само от съприкосновението с одъра на Божията Майка.



В такава атмосфера потеглила тържествената погребална процесия с Нейното пречисто тяло: начело застанали свети апостол Петър [14] и светите апостоли Павел и Иаков, брат Божий, които заедно с останалите апостоли от дванадесетте носели одъра на Пресветата Божия Майка. Най-отпред вървял свети Иоан Богослов с райската клонка, която разпръсквала сияние. Останалите вярващи със свещи и кадила съпровождали пречистото тяло. Всички пеели молитви за изход на душата. Свети апостол Петър започвал, а останалите стройно подемали след него Давидовия псалом: когато Израил излезе из Египет (Пс. 113), и всеки стих завършвали с алилуия. По внушение на Светия Дух пели и други празнични и благодарствени молитви и псалми.

От Сион тържественото шествие се насочило към Гетсимания, през Иерусалим. Над одъра и над съпровождащите го се появил облачен пръстен, който напомнял венец и бил озарен от необикновено светло сияние. А в облаците, на всеослушание, изпълвайки въздуха, се носело дивно ангелско пеене. Венецът останал над одъра на Божията Майка до мястото на погребението. Не замлъквала и ангелската песен.

Неочаквано обаче радостното шествие, което човешкият език е безсилен да опише, се наложило да спре. Мнозина от неповярвалите в Христа иудеи, щом чули необикновеното пеене и видели тържествената процесия, излезли от къщи и се присъединили към нея: вървели с вярващите и се чудели каква слава и чест се отдават на пречестното тяло на Майката на Иисуса Христа. Щом разбрали това, архиереите и книжниците изпаднали в голяма ярост. Изпратили слуги и войници, а и наговорили мнозина от народа да догонят шествието и да разгонят хората. Заповядали да убият Христовите ученици, а тялото на Божията Майка да изгорят. Когато обаче послушната надъхана тълпа, въоръжена сякаш за битка, хукнала в яростта си да догони процесията и вече я настигала, облачният пръстен внезапно се спуснал на земята и като стена обкръжил светите апостоли и останалите християни. Преследвачите чували пеенето, но не виждали никого от облака. Светите ангели, които невидимо се носели над тялото на Божията Майка и над християните, поразили със слепота злобните преследвачи: едни си удряли главите в градската стена, други опипвали зидовете и като не знаели накъде да вървят, търсели някой да им каже.



В това време един иудейски свещеник на име Атоний излязъл на пътя. По Божие повеление за още по-голяма слава на Пресветата Майка облакът се вдигнал и Атоний видял апостолите, множеството пеещи християни, които със свещи били наобиколили тялото на Приснодева Мария и се изпълнил със завист. В него пламнала някогашната злоба към Господа и той рекъл:

- Гледай с каква почит е обкръжено тялото на Тая, Която роди Измамника, разорил закона на нашите отци!

Понеже бил много силен, той се втурнал с неистова ярост сред тълпата от християни, за да събори на земята тялото на Пречистата наша Владичица. Когато ръцете на дръзкия свещеник се допрели до одъра, невидим ангел тутакси ги отсякъл до лактите с невеществения меч на Божието отмъщение и те увиснали като залепени за одъра, а самият Атоний паднал на земята с вик:

- Горко ми!

Като осъзнал греха си, той започнал да се кае и казал на светите апостоли:

- Помилуйте ме, раби Христови!

Свети апостол Петър заповядал на ония, които носели тялото на Божията Майка, да спрат и рекъл на Атоний:

- Ти получи каквото търсеше. Знай, че Бог, Господ на отмъщенията, се показа (Пс. 93:1) и ние не можем да изцелим раните ти. Това може да направи само Едничък Той, Когото вие неправедно отхвърлихте, хванахте и убихте, но и Той не ще ти даде изцеление, докато не повярваш в Него с цялото си сърце и не изповядаш с устата си, че Иисус е истинният Месия, Синът Божий.

Атоний възкликнал:

- Вярвам, че Той е предвъзвестеният от пророците Спасител на света - Христос. Ние още от начало видяхме, че Той е Божият Син, но помрачени от злоба и завист, не пожелахме открито да признаем Божието величие и без вина Го предадохме на смърт. Но по силата на Своето Божество Той възкръсна в третия ден, като посрами всички нас, които Го ненавиждахме. Ние подкупихме стражите и се опитахме да скрием Неговото възкресение, но не можахме да направим нищо, тъй като славата за това се разпръсна навред.



Докато Атоний говорел с разкаяние за своя грях, светите апостоли и всички вярващи се радвали с радостта на ангелите за всеки каещ се грешник. Свети апостол Петър заповядал на Атоний с вяра да допре отсечените си ръце до висящите на одъра и да призове Пресвета Богородица. Той го направил и ръцете веднага се съединили и били съвършено невредими. Само една червена линийка около лактите останала да напомня за отсичането.

Атоний паднал по очи пред одъра, кланяйки се на Родения от Пресвета Богородица Христос Бог, облажавайки и хвалейки Пречистата Негова Майка. Той започнал да изрежда пророчествата от Свещеното писание, които свидетелствували както за Нея, тъй и за Христос, и всички се удивлявали на двойното чудо, като видели дивното изцеление на отсечените му ръце и слушали мъдрите слова, с които прославял Господа Иисуса и възхвалявал Богородица. Сетне се присъединил към светите апостоли и заедно с останалите тръгнал към Гетсимания.

По същия начин получили изцеление и ония, които били поразени със слепота. Щом осъзнали своя грях, те дошли разкаяни, водени от придружители, докоснали се с вяра до честния одър и прогледали не само телесно, но и душевно. Милосърдната ни Майка, Пресветата Владичица, както с раждането си донесла радост на цялата вселена, тъй и в успението си не пожелала да наскърби някого. Като блага Майка на благия Цар Тя милостиво утешила със Своите благодатни дарове и бившите си врагове.



Но ето че светите апостоли и голямото множество християни стигнали до Гетсиманската градина. Щом свалили от плещите си одъра с пречестното тяло, сред християните отново се надигнал плач: ридаели за своето осиротяване, понеже се лишавали от такова съкровище. Когато си вземали последно сбогом, се скланяли над Пресвета Богородица и целували тялото й, обливайки се в сълзи, така че едва привечер могли да го положат в гроба. Но и след като привалили грамаден камък на входа, не се отделяли от мястото, подбуждани от любов към Божията Майка.

Светите апостоли останали три денонощия при гроба на Пресвета Богородица в Гетсиманската градина, като денем и нощем пеели псалми. И през всичкото това време наоколо се носели дивните песни на небесните воинства, които възхвалявали Бога и облажавали Неговата Пречиста Майка.

По Божий промисъл един от апостолите, свети Тома [15], не присъствал на преславното погребение на тялото на Пречистата Богородица. Явил се в Гетсмания едва на третия ден. Скърбял много и се съкрушавал, че не се удостоил като останалите свети апостоли с последно приветствие и благословение от Пречистата Богородица. Плакал много, че само той единствен не видял Божествената слава, дивните Божии дела и тайни, явени по време на успението и тържественото погребение на Божията Майка.

Апостолите се смилили над него и решили да отворят гроба, за да може свети Тома да види поне мъртвото тяло на преблагословената Богородица, да се поклони и го целуне, за да се уталожи мъката му и се утеши в огорчението си. Когато обаче отвалили камъка и отворили гроба, изпаднали в ужас: тялото на Божията Майка не било там, били останали само погребалните пелени, от които се носело дивно благоухание. Светите апостоли стояли изумени, без да знаят какво да мислят! Със сълзи на очи, благоговейно, те целували погребалните повивки и се молили на Господ да им открие къде е изчезнало тялото на Пресвета Богородица.

Привечер седнали малко да се подкрепят. Светите апостоли по време на хранене имали следния обичай: оставяли едно свободно място на трапезата и заделяли в чест на Христа парче хляб. След като се нахранели, възнасяли благодарност, вземали хляба, наречен дял Господен, със славословие на великото име на Пресветата Троица го поднасяли нагоре и казвали: "Господи Иисусе Христе, помагай ни!" и го изяждали като Божие благословение. Светите апостоли правели това не само когато били заедно, но и когато се намирали далеч един от друг.

Сега, по време на трапезата в Гетсимания, те мислели и говорели само за едно - защо пречистото тяло на Божията Майка не било в гроба? И когато станали от трапезата и въздигнали отделения в чест на Господа дял, славейки Пресветата Троица, изведнъж чули ангелски хор. Вдигнали очи и видели във въздуха Пречистата Божия Майка в обкръжението на множество ангели. Озарявала я неописуема светлина. Тя казала:

- Радвайте се, защото съм с вас във всички дни.

Светите апостоли, като се изпълнили с радост, вместо обичайното: "Господи Иисусе Христе, помагай ни!", възкликнали:

- Пресвета Богородице, помагай ни!

Оттогава, след като сами повярвали, научили и светата Църква да вярва, че Пречистата Божия Майка била възкресена от Своя Син на третия ден след погребението и взета с тяло на небето.



Светите апостоли се върнали на гроба, взели оставената плащаница за утешение на скърбящите и като свидетелство за възкресението на Божията Майка.

Не подобавало скинията на живота да бъде във властта на смъртта. Родилата Създателя на тварите да сподели тленната участ на всичко земно. Законодателят изпълнил дадения от Него закон - децата да почитат родителите си - Той почел Своята пренепорочна Майка като Себе Си. Както Самият Той възкръснал със слава на третия ден, тъй и Майка Си възкресил със слава на третия ден и я взел в Своите небесни селения. Това било предсказано и от свети Давид: "Застани, Господи, на мястото на Твоя покой, - Ти и ковчегът на Твоето могъщество" (Пс. 131:8). Пророческите му думи се сбъднали, когато Господ възкръснал и възкресил Своята Майка. Празният й гроб, изсечен в скалата, както и на Нейния Син, съществува и до днес и е предмет на благоговейна почит от страна на вярващите.

Господ специално забавил пристигането на свети Тома, за да отворят заради него гроба и така църквата да се увери във възкресението на Божията Майка, също както чрез неверието на апостола се уверила в Христовото възкресениа (Иоан. 20:24-31).

Така станало успението на Пречистата и Преблагословена Богородица, погребението на непорочното й тяло, преславното й възкресение и тържественото уверение, че е взета на небето с плът.

След всички тези дивни чудеса и Божии тайни светите апостоли отново на облаци се завърнали там, откъдето били взети по време на своята евангелска проповед.



Свети Амвросий, като говори за земния живот на нашата Владичица, описва дивната й душевност:

"Тя е Дева не само по плът, но и по дух: смирена по сърце и неприбързана в говор. Думите й са пълни с Божествена мъдрост. Погълната почти постоянно в четене на светото Писание и неуморима в трудовете. Целомъдрена в разговор, беседва с хората като пред Бог. Никога никого не е обидила, на всички е желаела доброто. Не се гнусяла от никого, колкото и да бил изпаднал. Не се надсмивала, а всичко, каквото видела, покривала с любовта си. Всяка дума от устата й била пълна с благодат. Във всичко, каквото вършела, била образец на съвършено целомъдрие. Външността отразявала вътрешното й съвършенство, Нейната благост и незлобивост."

Епифаний и Никифор също описват душевната святост и външността на Божията Майка:

"Тя винаги притежавала забележително достолепие и постоянство. Говорела много малко, само за нужното и доброто. Думите й били наслада за слуха. Към всеки се отнасяла с нужното уважение. С всеки разговаряла както трябва, без да се смее, без да се възмущава или пък да се гневи. Била средна на ръст. Лицето й било с цвят на пшеничен клас. Косите - светлоруси до златисти. Погледът жив, проницателен. Очите били с цвят на маслина. Веждите леко скосени, тъмни, носът среден. Устата като цвят на роза, сладкодумна. Лицето леко продълговато. Ръцете и пръстите издължени. В Нея нямало никаква гордост. Всичко било просто, без притворство. Била чужда на високомерието, като давала в същото време пример за най-дълбоко смирение. Одеждите й били прости, без каквито и да било украси, както свидетелства Нейният запазен покров - накратко - всяко нещо у Нея разкривало Божествената благодат, с която била проникната."

Така заключават Никифор и Епифаний, говорейки за духовния и телесен образ на Пресвета Богородица по време на земния й живот.

За Божията Майка, Която се намира в небесните обители и стои отдясно на Божия престол, сега могат да разказват само небесните духове и душите на праведните, предстоящи пред Богородица, които се наслаждават да съзерцават както Бога, така и Пречистата Дева. Само те са в състояние да говорят за Нея, както изисква светостта й. Ние, като прославяме Отца, Сина и Светия Дух, Единия Бог в Троица, славословим и Неговата Пречиста Майка, прославяна и облажавана от всички родове во веки и й се кланяме усърдно.

Събитията от живота на Пресвета Богородица от деня на Нейното раждане са описани в съответните празнични четива: за зачатието, рождението, въвеждането в храма, благовещението, също и в четивата за Рождество Христово и Сретение. За да бъде пълна историята на Нейния живот, след повествованието за безсмъртното й успение, ще разкажем къде и как е живяла Нашата Владичица след Възнесение Христово.



В "Деяния на светите апостоли" свети евангелист Лука пише, че след отшествието на Господа на небето учениците Му се върнали от Елеонската планина в Иерусалим и в стаята (където била тайната вечеря на Христа) всички единодушно прекарвали в "молитва и моление с някои жени и с Мария, майка на Иисуса" (Деян. 1:13-14). След възнесението на Иисус Христос за учениците единствена утеха, радост в скръбта и непоколебима учителка във вярата била Богородица. Защото всички думи и дивни събития, които Божията Майка слагала в сърцето си (Лук. 2:19), като се започне от радостното благовестие на Гавриил за безсеменното зачатие и нетленното рождество Христово от девическа утроба, годините на младенчество и живота Му до кръщението от Иоан - всичко това Тя разкрила пред учениците на Сина Си.

С изобилните откровения на Светия Дух, Сама свидетелка на чудесата от живота на Христа до деня, когато се явил пред света, Божията Майка укрепвала вярата на апостолите. Разказвала им подробно за живота на Спасителя до Неговото кръщение. Вярващите, които били събрани в тази стая, се молили непрестанно, готвейки се да приемат даровете на изхождащия от Отца Свети Дух по обещанието на Господа.

И на единадесетия ден след възнесение Господне при слизането на Светия Дух върху апостолите във вид на огнени езици (Деян. 2:1-4), изпратеният от Отца Утешител (Иоан. 14:16) най-напред се спуснал върху Пречистата Дева, Която и преди била достоен Негов храм, в който пребивавал неотстъпно. Даровете на Светия Дух се излели върху Преблагословената много по-изобилно, отколкото върху светите апостоли. Както големият съд побира повече вода, тъй и Тя станала най-богатата съкровищница на даровете на Светия Дух, понеже е над апостолите, пророците и всички светии, за което говори и Църквата: "Наистина Ти, Дево чиста, превъзхождаш всички". Ето защо вместила повече от всички даровете на Светия Дух.



Божията Майка живяла в дома на свети Иоан Богослов, който се намирал на най-високото място в Иерусалим - на планината Сион. След като на кръста Господ казал на Майка Си, сочейки Своя любим ученик: "жено, ето син ти!" И на ученика Си: "ето майка ти" (Иоан. 19:26-27), Иоан я взел при себе си и се грижел за Нея като за своя майка.

След слизането на Светия Дух апостолите не се разпръснали веднага по вселената за евангелска проповед, а доста време още прекарали в Иерусалим, както се вижда от "Деяния на светите апостоли". Там четем, че след убийството на свети първомъченик Стефан (Гл. 7:59-60) се дигнало голямо гонение срещу църквата в Иерусалим, и всички, освен апостолите, се разпръснали по страните Иудейски и Самарийски (Гл. 8:1).

Закриляни от Божията сила, светите апостоли прекарали в Иерусалим около десет години, от възнесението на Господа до деня, когато цар Ирод турил ръка на някои от църквата, за да им стори зло (Гл. 12:1). Наистина, в споменатия промеждутък от време те ходили и по други места. Петър и Иоан например били заедно в Самария (Гл. 8:14-15), после Петър - в Лида, където изцелил разслабения Еней (Гл. 9:32-34), болен от осем години, в Иопия, където възкресил умрялата Тавита (Гл. 9:36-43), в Кесария, където кръстил Корнилий стотник (Гл. 10), в Антиохия, където основал първия престол на своето епископство. Или както Иаков, брат на Иоан, който ходил в Испания. После те пак се завръщали в Иерусалим.

Когато започнали да проповядват, светите апостоли искали да помогнат най-напред за спасението на израилския народ. Създали и утвърдили първата църква в Иерусалим, която, както казва свети Иоан Дамаскин, е майка на всички църкви: "Радвай се, свети Сионе, майка на църквите, Божие жилище: ти пръв прие прошка за греховете." Освен това те искали, колкото може по-често да виждат Божията Майка за поучение. Светите апостоли я почитали като наместница на Христа и гледали пречестния й светъл лик като лика на Самия Христос.

Като слушали Нейната блага реч, се изпълвали с неизказана духовна радост, сладките й думи ги карали да забравят горчивината на бедите и нещастията. Така че мнозина от повярвалите в Христа идвали от далечни страни в Иерусалим, за да видят Божията Майка и да чуят пълните й със свята мъдрост слова. От посланието на свети Игнатий Богоносец [16] от Антиохия до свети Иоан Богослов се вижда ясно, че славата на Христа и Неговата Пречиста Майка, която се разпространила по всички краища на вселената, привличала мнозина в Иерусалим при Пресветата Дева:

"При нас - пише той - има много жени, които искат да видят Майката на Иисус. Те постоянствуват в стремежа си да дойдат при вас и да я посетят, да паднат на гърдите на Тая, Която е кърмила Господа Иисуса, и Тя да им разкрие някои тайни. Тук Тя се слави като Божия Майка и Дева, изпълнена с благодат и добродетелност. За Нея се говори, че е радостна в беди и гонения, не скърби при нищета и недоимък, не само че не се гневи на тия, които я обиждат, но дори ги облагодетелствува. Тя е кротка в радостта, милосърдна към бедните, като им помага, доколкото може. Твърда спрямо враждуващите срещу нашата вяра. Учителка на нашето ново благочестие и Наставница на верните във всяко добро дело. Особено много обича смирените и самата Тя се отнася към всички смирено. Всички, които са я видели, я превъзнасят. А колко е смирена, когато иудейските законници и фарисеи й се подиграват! Хора, които заслужават пълно доверие, ни казаха, че в Мария, Майката на Иисус, поради Нейната святост, човешкото естество сякаш е съединено с ангелското естество. Всичко това поражда у нас, слушащите, безмерно желание да видим небесното, ще кажа така - дивното и пресвято чудо."

В друго послание свети Игнатий Богоносец отново пише на свети Иоан Богослов:

"Ако се появи възможност, мисля да дойда при теб, за да видя събраните в Иерусалим верни, и най-вече Майката на Иисуса: казват, че Тя е честна, приветлива и у всички предизвиква удивление, и всички искат да я видят. Пък и кой не би желал да види Девата и да беседва с Родилата истинния Бог?"

От тези послания на свети Игнатий до Иоан Богослов веднага става ясно с какво силно желание светиите се стремели да видят одушевената Божия светиня, Мария, Пречистата Дева, а сподобилите се да я съзерцават се смятали за най-щастливи. Наистина блажени били очите, които видели Нея след Христа Спасителя, и блажени били ушите, сподобили се да чуят от пречестните й уста думи, възраждащи за духовен живот! Каква радост и благодат получавали!



Господ оставил на земята Своята Пречиста Майка, за да може посредством Нейното присъствие, ръководство, поучения и топли молитви към Сина и Бога войнстващата църква да се умножава и утвърждава и да израсне до дръзновението да жертва живота си за Господа. Божията Майка укрепявала всички, утешавала ги с радостта в Светия Дух и за всички се молила. Когато светите апостоли били хвърлени в тъмница, Тя с умилено сърце се молила за тях и Господ им изпратил ангел, който през нощта отворил вратата на тъмницата и ги извел навън (Деян. 5:18-19). Когато повели свети първомъченик Стефан на смърт, Божията Майка го следвала отдалеч. Заедно с Иоан Богослов гледала от един хълм кончината му, когато в Иосафатовата долина при потока Кедрон започнали да го замерят с камъни (Деян. 7:57-60) и усърдно се молила на Бога; молела се Господ да укрепи страдалеца и да приеме душата му в ръцете Си. Когато Савел пък пакостял на църквата (Деян. 8:3), гонейки вярващите, Божията Майка се молела на Господ с такива топли сълзи за него, че хищният вълк се превърнал в кротко агне, врагът - в апостол, гонителят - в ученик и учител на вселената.

Какви благодеяния само не получила първенствуващата Църква от Пречистата Богородица, както малкото дете от своята майка? Колко благодат почерпала от този непресъхващ извор? Не без Нейните грижи и благодатно влияние църквата била възпитавана, съзряла и укрепнала тъй, че и "портите адови няма да й надделеят" (Мат. 16:18), за което самата Тя по думите на Давид се радвала като майка за децата си (Пс. 112:9). Виждала как чадата на църквата непрестанно се умножават: още в началото чрез проповедта на свети апостол Петър се обърнали 3000 души (Деян. 2:41) , после 5000 (Деян. 4:4), а след това все повече и повече. Когато се завръщали от проповед на Евангелието в Иерусалим, светите апостоли също разказвали на Пресвета Богородица за разпространението на Христовата Църква по цялата вселена. Успехите на християнската проповед я изпълвали с духовна радост и я подтиквали да въздава хвала на Своя Син и Бог.



Но ето че Ирод повдигнал гонение срещу Църквата: убил с меч завърналия се от Испания Иаков, брат на Иоан, после заловил Петър и го хвърлил в тъмница с намерение и него да изпрати на подобна смърт (Деян. 12:1-4). Тогава, след като ангел по чуден начин освободил свети Петър от тъмничните окови, се наложило и апостолите да напуснат Иерусалим, за да избягнат яростните гонения на иудеите. Преди да се пръснат по земята, хвърлили жребий кой къде да проповядва. И за да бъде навред единомислена проповедта им и да насаждат светата вяра в Христа, светите апостоли съставили символа на вярата. Всеки тръгнал да изпълни своя жребий. В Иерусалим останал само братът Божий, свети Иаков, когото самият Господ поставил за епископ на Иерусалим.

За да избягнат гоненията, заминали и свети Иоан с Божията Майка, Която го била осиновила. Напуснали Иерусалим под угрозата на яростни гонения и насилие, докато се уталожи гневът на иудеите. За да не губят време, отишли в Ефес, който се паднал по жребий на свети Иоан Богослов. Престоят на Божията Майка в Ефес се потвърждава ясно от следното: запазено е послание от отците от третия вселенски събор, заседавал в Ефес против Несторий, до константинополския клир. То съдържа следния текст:

"Основоположникът на злочестивата ерес Несторий, извикан (на съд) от светите отци и епископи на събора в Ефес, където някога пребивавали свети Иоан Богослов и светата Дева, Богородица Мария, не дръзнал да се яви пред тях, уязвен от нечистата си съвест и сам себе си отлъчил. Ето защо след като бил призоваван трикратно, светият събор го осъдил справедливо и го лишил от свещен сан" (виж Приложението "Възпоменание за Третия вселенски събор", бел.ред.).

От тези думи за пребиваването на Божията Майка с евангелиста Иоан в Ефес се вижда, че Пресветата Дева наистина напуснала Иерусалим и прекарала известно време там. Тя посетила не само Ефес, но и други градове и страни, просветени със светлината на Христовото учение. Преданието разказва, че била в Антиохия при свети Игнатий Богоносец, когото известила за Своето пристигане: "ще дойда с Иоан, за да видя тебе и твоето паство."

Казват също, че Пресвета Богородица била на остров Кипър (остров в североизточната част на Средиземно море, бел.ред.) при четиридневния Лазар, който служел там като епископ, била и на Атон. За това пише светогорският монах Стефан.



След възнесението на небето на нашия Господ Иисус Христос светите апостоли заедно с Божията Майка не се отделяли от Сион. Тук те очаквали Утешителя, както им заповядал Господ. Той им заръчал да не напускат Иерусалим, докато не получат обещания Светий Дух (Лук. 24:49). Учениците Христови хвърлили жребий, за да разберат на кого в коя страна е дадено да проповядва Божието Евангелие. Пресвета Богородица казала:

- И аз искам да участвувам в евангелската проповед и заедно с вас да изтегля Своя жребий, за да получа страната, която ще ми посочи Бог.

Според желанието на Божията Майка с благоговение и страх светите апостоли хвърлили жребий. Паднала й се иверската земя (днешна Грузия, бел.ред.). С радост Пречистата Богородица приела своя жребий и веднага след слизането на Светия Дух във вид на огнени езици искала да потегли за там, но ангел Божий й казал:

- Не напускай сега Иерусалим, остани тук още известно време. Страната, която получи, ще се просвети в последните дни и Твоето владичество ще се укрепи там. Предстои Ти да се трудиш за благовестието в земя, в която ще Те изпрати Бог.

И Пречистата Богородица прекарала в Иерусалим доста време.



Четиридневният Лазар живял на остров Кипър. Свети апостол Варнава го ръкоположил там за епископ. Той имал силно желание да види Майката на Господа, Която отдавна не бил виждал, но не смеел да отиде в Иерусалим, защото се страхувал от иудеите. Като узнала това, Тя му написала послание. В него го утешавала и му нареждала да й изпрати кораб, за да го посети в Кипър, но той самият да не идва заради Нея в Иерусалим.

Като прочел посланието, Лазар се зарадвал безмерно и в същото време останал удивен от смирението й. Без да се бави, изпратил за Нея кораб, като написал отговор на посланието й. Преблагословената Богородица заедно с любимия Христов ученик Иоан и с някои други, които благоговейно ги съпровождали, отплавала за Кипър. Но внезапно излязъл насрещен вятър, който изхвърлил кораба в едно пристанище, недалеч от Атонската планина. Това била земята, в която Божията Майка трябвало да благовести, както й съобщил на времето Божият ангел.

Атонската планина [17] била препълнена с идоли: тук имало голямо капище и светилище на Аполон, където се извършвали гадания, чародейства и други бесовски събирания. Езичниците особено почитали мястото, като избрано от боговете. Стичали се тук на поклонение от цялата вселена и гадателките отговаряли на въпросите им. Но когато корабът, на който се намирала Пресвета Богородица, влязъл в пристана, всички идоли издигнали глас:

- Вие, подлъганите от Аполон, слезте от планината и идете на Климентовото пристанище, за да посрещнете Мария, Майката на великия Бог Иисус (така бесовете, които се намирали в идолите, принудени от Божията сила, против волята си известили истината, подобно на бесовете от Гергесинската страна, които някога се провикнали към Господа: "какво имаш Ти с нас, Иисусе, Сине Божий? Нима си дошъл тука да ни мъчиш преди време?" (Мат. 8:29).

Народът се почудил на тези думи и побързал да слезе на морския бряг при споменатото пристанище. Като видели кораба и Божията Майка, посрещнали я с почит, а след това започнали да я разпитват:

- Кой Бог си родила? Как Му е името?

Божествените уста на Пресвета Богородица благовестили на народа подробно за Иисус Христос. Всички коленичили и се поклонили на Бога, Когото била родила, а Нея самата приели с велика почит. Като повярвали, те се кръстили, тъй като Божията Майка извършила тук много чудеса. След покръстването оставила за наставник и учител на новопросветените един от тия, които я съпровождали, и възрадвана духом, казала:

- Нека това място да ми бъде жребий по волята на Моя Син и Бог.

След тези думи Пресвета Богородица благословила народа:

- Божията благодат да пребъдва на това място и над обитателите му, които с вяра и благоговение ще пазят заповедите на Моя Син и Бог. Без тежък труд те ще имат в изобилие всичко необходимо за живот. Ще им бъде даруван небесен живот и до края на вековете милостта на Моя Син няма да отстъпи от тази земя. Аз ще бъда Застъпница и усърдна Ходатайка за нея пред Бога.

След тези думи Божията Майка отново благословила народа, качила се заедно с Иоан и с останалите на кораба и отплавала за Кипър. Лазар бил изпаднал в дълбока скръб, тъй като пътуването на Пресвета Богородица се проточило много и той се боял да не я е задържала буря. Не знаел за събитията, които по Божия воля станали на Атонската планина. С пристигането й скръбта му се превърнала в радост. Тя му подарила омофор и наръкавници, които сама била ушила. Разказала му за станалото в Иерусалим и на Атон. И въздали благодарност на Бог за всичко. Като прекарала известно време в Кипър за радост и утеха на християните от кипърската църква, Божията Майка отплавала обратно за Иерусалим, оставяйки им Своето благословение. (Според писаното от светогорския монах Стефан.)



След посещението в тези страни Пречистата Дева се завърнала в дома на свети евангелист Иоан. Всесилната Божия десница я пазела от коварството и завистта на богоубийствената синагога, която не спирала да враждува с Божия Син и вярващите в Него. В озлоблението си иудеите нямало да пощадят Иисусовата Майка и щели да я погубят, ако особено Божие произволение не осенявало одушевения Божий Кивот, за да го запази от ръцете на неверниците. Някога след проповед в назаретската синагога разярените иудеи повели Нейния Син, Христос, нашия Бог, за да Го хвърлят от върха на хълма, но Той минал невредим помежду им: иудеите Го виждали, но не можели да сложат ръка върху Него и даже да Го докоснат, защото Божията сила ги отхвърляла назад и ги задържала, понеже още не бил настъпил часът за страданията на Сина Божий (Лук. 4:29-30).

Същото нещо Господ явил и над Своята Пречиста Майка, като осуетявал интригите и обезсилвал замислите на иудеите против Нея: неведнъж те се опитвали да я хванат и убият след изтезания, но всичко било напразно. Сред такава страшна ненавист и враждебност Пречистата Дева живяла в Иерусалим като агне сред вълци и била като крин сред тръни, повтаряйки често думите на Своя праотец Давид, които се сбъднали върху Нея: "Господ е моя светлина и мое спасение: от кого ще се боя? Господ е крепост на моя живот, от кого ще се плаша? И полк да се опълчи против мене, няма да се уплаши сърцето ми; и война да се дигне против мене, и тогава ще се надявам" (сравни Пс. 26:1, 3). "Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото" (Пс. 22:4), защото Ти, Сине и Боже Мой, си с Мене.



Свети Дионисий Ареопагит [Виж също: Псевдо-Дионисий Ареопагит], когото свети апостол Павел обърнал към Христа в Атина и който го съпровождал неотстъпно в продължение на три години, посетил Пресвета Богородица, за да й се поклони. Той имал силно желание да види Божията Майка и три години след обръщането си, с благословията на своя учител, пристигнал в Иерусалим. Щом видял Пречистата Богородица, се изпълнил с голяма духовна радост. Ето как описва своето посещение в посланието си до свети апостол Павел:

"За мен, велики наш наставниче, говоря като пред Бога, беше несъмнено, че не може да съществува друго, което да е изпълнено с такава божествена сила и дивна благодат, както Всевишният Бог; човешкият ум обаче е безсилен пред онова, което видях не само с душевните, но и с телесните си очи: очите ми видяха благообразната и превъзхождаща със светостта си всички небесни ангели всесвята Майка на Нашия Господ Иисус Христос. Беше ми дарувана благодат Божия и почит на апостолския лик, както и неизразимата благост и милосърдие на Самата милостива Дева. Аз отново изповядвам пред Божието всемогъщество, пред благодатта на Спасителя и пред великата слава на Девата, Негова Майка, че когато с Иоан, първи сред евангелистите и пророците, който, бидейки в плът, сияе като слънце на небето, бях въведен при благообразната и Пречиста Дева, ме озари голямо божествено сияние, което просвети душата ми. В същото време усетих такова дивно благоухание, че духът и тялото ми едва успяха да понесат това проявление на славата и предвкусване на вечното блаженство. От славата и Нейната божествена благодат изнемогна сърцето и духът ми. Бог, Който бе в пречестната девическа утроба, ми е свидетел, че щях да я призная за истинен Бог и да й отдам преклонение, каквото подобава само на един Бог, ако новопросветената ми душа не пазеше в себе си твоите божествени наставления и закони: никаква чест и слава на хора, прославени от Бога, не може да се сравни с блаженството, което изпитах аз, недостойният. Това посещение за мен беше време на несравнимо блаженство. Благодаря на Всевишния и преблаг мой Бог, на божествената Дева, на великия между апостолите Иоан, а също и на тебе, украшение на църквата и непобедим вожд, по чиято милост получих толкова голямо благодеяние."

От посланието на свети Дионисий Ареопагит виждаме ясно каква божествена благодат озарявала лицето на Нашата Пречиста Владичица още докато живеела на земята, как се просвещавали душите и каква духовна радост изпълвала сърцата на ония, които я били видели в плът. При Нея се стичали отвсякъде множество новопросветени. Като истинска Майка, Тя ги приемала без лицеприятие, без да прави разлика, изливайки върху всички богатството на Своята благодат - изцеление на болните, здраве на слабите, утеха на скърбящите и на всички без изключение утвърждение във вярата, непоколебима надежда и божествена радост в любовта, а на грешниците - изправление.

Докато живеела в дома на свети Иоан, Пресветата Дева често посещавала местата, които Нейният възлюбен Син и Бог осветил със стъпките и с пролятата Си кръв. Ходела във Витлеем, където неизказано била родила Христос Бог, без накърнение на девството. Особено често посещавала местата, където доброволно страдал Нашият Господ. Проливала там обилни сълзи от майчинска любов и казвала:

- Тук Моят обичен Син беше бичуван, тук - увенчан с трънен венец, тук мина, понесъл кръста, тук беше разпнат.

На гроба Богородица се изпълвала с неописуема радост и възкликвала с радостни сълзи:

- А тук беше погребан и на третия ден възкръсна със слава.



Към това можем да добавим и следното съобщение. Някои от иудеите, изпълнени с ненавист, донесли на архиереите и книжниците, че Мария, Майката на Иисус, ходи всеки ден на Голгота и на гроба, където бил положен Синът й, застава на колене, плаче и кади с тамян. Тогава те поставили там стража, която да не допуска никого от християните. Явно още в ония дни е започнал благочестивият обичай верните християни да посещават светите места, където да се покланят на Христа Бога, пострадал доброволно за нас: първа дала пример самата Богородителка, който последвали останалите свети жени и мъже. И тъй, архиереите и книжниците, изпълнени със злоба и готови да извършат убийство, поставили стража, на която било заповядано да не допуска никого до гроба на Иисуса, а Майка Му да бъде убита. Но Бог ослепил стражите, така че да не могат да я виждат, когато идва. И когато преблагословената Дева, вярна на Своя обичай, идвала на гроба, стражите не можели да видят нито Нея, нито ония, които били с Нея. След като изтекло доста време, те напуснали мястото и се кълнели пред архиереите и книжниците, че не били видели никого, който да идва на гроба на Иисуса. Пресвета Богородица ходела често и на Елеонската планина, откъдето се възнесъл на небето Нашият Господ. Коленичела и целувала следите, които останали на камъка от нозете на Христа. С много сълзи се молела Господ да я вземе при Себе Си. Неизмеримо повече от свети апостол Павел желаела да се освободи и да бъде с Христa (сравни Филип.1:23) и често повтаряла думите на Давид: "кога ще дойда и се явя пред лицето Божие! Сълзите ми бяха хляб за мене денем и нощем" (Пс. 41:3-4), кога ще видя Моя обичен Син? кога ще отида при Него, седнал отдясно на Бога Отца (Марк. 16:19)? Кога ще застана пред престола на Неговата слава? Кога ще се наситя да Го съзерцавам? О, пресладки Сине и Боже Мой! Време е да сториш добро на Сион (сравн. Пс. 50:20), време е да помилваш Мене, Твоята Майка, Която и досега скърби в печалната долина на този свят, защото не вижда лицето Ти. Изведи душата Ми от тялото, като от тъмница. "Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за Тебе" (Пс. 41:1), за да се наслади на Твоята слава.



Понякога Пречистата Дева прекарвала доста време на Елеонската планина - в подножието й се намирала Гетсиманската градина и едно неголямо владение на Зеведей, което свети Иоан получил по наследство. Тук, в Гетсиманската градина, преди Своите доброволни страдания Господ се молил с кървава пот, паднал ничком пред Небесния Отец (Мат. 26:36-44). Тук, на същото място, възнасяла коленопреклонно топла молитва и Неговата Пречиста Майка, като обливала земята със сълзи. И тук получила утеха от Господа чрез Неговия ангел, който я известил за скорошното й представяне на небето. Гръцкият историк Георги Кедрин свидетелствува, че ангелът се явил два пъти на Пресвета Богородица: първия път петнадесет дни преди успението, а втория - три дни. От него Тя получила райската финикова клонка, която свети апостол и евангелист Иоан Богослов носел пред одъра й. Някои, като сардийския епископ Мелитон например, съобщават, че любимият Христов ученик бил в Ефес преди успението и от там, подобно на останалите апостоли, но по-рано от тях, бил пренесен на облак за погребението на Божията Майка. Други обаче, като Метафраст и Софроний, твърдят без колебание, че свети Иоан Богослов никога не се отлъчвал от богоблагодатната Майка, Която го осиновила, а като истински син се грижел за Нея, приютявайки я в дома си до самата й кончина. Само понякога, за съвсем кратко, посещавал околните земи (както се вижда от "Деяния на светите апостоли" - заедно с апостол Петър бил в Самария), което ставало със съгласието и благословението на Божията Майка, после се завръщал незабавно при Нея в Иерусалим. А докато отсъствувал, свети Иаков, брат Божий, който никога не напускал своята епископия - Иерусалим, се грижел за Пречистата Богородица. Ако приемем становището, че Иоан Богослов, както и останалите апостоли, бил пренесен на облак, то това е станало без съмнение от някое близко до Иерусалим място.

Тържественото отбелязване на успението на Пресвета Богородица на 15 август било въведено при управлението на благочестивия император Маврикий *.

Като празнуваме с радост славното преставяне на Божията Майка, да прославим Родения от Нея, Който я прие със слава на небесата - Христа, Нашия Бог, с Отца и Светия Дух прославян во веки. Амин.

© Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.

* Известно е, че иерусалимският патриарх Ювеналий, позовавайки се на преданието, потвърдил пред император Маркиан (450-457 г.) достоверността на разпространените по това време сведения за чудото с възшествието на Божията Майка в плът на небето. Той даже изпратил в Цариград погребалните повивки на Богородица, които царица Пулхерия положила в построения от нея храм във Влахерна, посветен на Божията Майка в началото на управлението на Маркиан. Това предание за Ювеналий е записано на 2 юли в месецослова на император Василий от Х в. Неговият автор, ако не е самият император, то е жител на Цариград, който е знаел от достоверни източници за погребалните повивки във Влахернския храм. Подробно по този въпрос се изказва историкът Никифор Калист (ХIV в.) От това става ясно, че в Цариград при Маркиан и Пулхерия се е празнувало Успението на Божията Майка, за което нагледно свидетелствували Нейните погребални пелени. Празнуването на Успение Богородично ставало във Влахернския храм, както се вижда от пролозите. Трудно е да си представим, че в Цариград, който Константин Велики завещал да бъде под закрилата на покрова на Божията Майка, и в който самият той й посветил не един храм, а света Пулхерия издигнала три църкви, през IV или дори V в. да не се е празнувало Успението на Пресветата Дева, след като вече са се празнували мнозина от светиите. Ето защо мнението, което почива на свидетелството на историка Никифор, че празникът Успение е въведен най-напред от император Маврикий (592-602) е погрешно. Никифор казва:

"Императорът (Юстиниан) постановил Сретение да се празнува в целия свят, Юстин направил същото по отношение на светото Рождество Христово, а малко след това Маврикий заповядал Успението на Пресвета Богородица да се празнува на 15 август."

Казаното от Никифор следва да се разбира в смисъл, че Маврикий направил този празник по-тържествен и главното - определил деня за празнуване - 15 август. Дотогава някои празнували Успението през януари: в древния римски мартиролог на Иероним то е посочено на 18 януари, а на 15 август възнасянето на небето. Григорий Турски (594 г.) казва, че във Франция преславното възшествие на Божията Майка на небето се празнувало през 11 месец, тоест през януари (считано от март). В коптските и абисинските паметници Успението е посочено на 16 януари, а Възнесението на Божията Майка на 16 август. В сакраментариума на папа Геласий I (492-496 г.) има ден за празнуването на Успение Богородично, и то цял век преди император Маркиан. Този празник е отбелязан на деня 15 август в един римски календар от IV или най-много V век, а се знае, че останалите големи празници, с изключение на Рождество Христово, са дошли в западните страни от Изтока, както се вижда от наименованията им в древните календари. Това се отнася и за празника Успение Богородично. В началото на VII в. иерусалимският патриарх Модест (+ 634 г.) произнесъл слово на този празник. В същия век или в началото на VIII в. свети Андрей Критски (+ 712 г.) произнася три слова на Успение за тържественото празнуване на този ден. Празникът Успение съществува в най-древното достигнало до нас Евангелие от 715 г. и във всички други календарни паметници от VIII в. и нататък. "Няма съмнение - разсъждава след приведените съображения известният агиолог Сергий, епископ Владимирски, - че вярата на християните във възнесението на Божията Майка на небето в прославена плът не подлежи на съмнение. Щом Енох от света преди потопа и пророк Илия от подзаконния свят са били взети на небето с плът, нима пречистата плът на по-чтимата от херувимите и несравнено по-славна от серафимите е била предадена на тление? Сонмове от мъченици и подвижници са прославени с нетленни и благоухаещи мощи, изливащи изцеление. Телата на мнозина от тях, незнайни преди, след продължителен престой в земята, са били откривани от верните чрез видения и чудеса, а пречистото тяло на Божията Майка, макар и нетленно, как би могло да остане скрито някъде в земята в неизвестност? Никъде в християнския свят не се пазят части от мощите на Божията Майка. Това е, защото вярата във възнесението й на небето с пречистата плът е от древността, от времето на апостолите и мъчениците. Поясът на Божията Майка, Нейните свети одежди са достояние на християнския свят. Пазени благоговейно на различни места по земята, те са вършили и вършат чудеса.Нейните многобройни икони навред са извор на толкова изцеления и знамения. А святото й тяло да е някъде в земята, неизвестно къде! Не, това е невъзможно! Понякога, с времето, светите мощи на прославени мъченици, заради греховете на живеещите на земята, са били постигани от общата земна участ: огън, наводнения, земетресения, поругание от варвари. Това не е допуснато по отношение на пречистото тяло на Божията Майка. То е запазено от въздействието на случайните промени на преходния свят, но и не е било скрито някъде в земята и така понизено в сравнение с телата на светиите. То е въздигнато над тях чрез преславното възнесение на небето. ("Пълен месецослов на Изтока", т. II, Архиепископ Сергий, Владимир, 1901 г., 15 август, с. 323-326.). Бел.ред.

По молитвите на Пресветата наша Владичица Богородица и Приснодева Мария, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас. Амин.

(Забележка: Обяснителните бележки под линия - [3], [4] и т.н. - търсете и четете в оригиналната публикация на съответното място.)


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Абонамент за списание ИДЕИ