Истината ни прави свободни

неделя, 22 март 2009 г.

Разпространената класация за най-престижните социално-психологически типове

Ценностните основи на българската идентичност

сряда, 18 март 2009 г.

"Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители"

РАЗМИСЛИ ЗА ЦЪРКОВНИЯ СЪБОР

"Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей?" (Мат. 7:16).

"Няма добро дърво, което да дава лош плод, нито лошо дърво, което да дава добър плод... Всяко дърво се познава по своя плод; защото не от тръни берат смокини, нито от къпина късат грозде" (Лк. 6:43-44).


Моето скромно мнение е, че на църковен събор се разглеждат въпроси от каноничен и дисциплинарен характер, касаещи живота на поместната църква.

Участниците в един църковен събор трябва да са задължително реални православни християни, участващи най-активно в литургичния живот на Църквата, а не известни греховодници и силни на деня със своето беззаконие. Участниците в събора трябва да са известни на християните като хора с благочестив живот и да са избрани като най-достойни представители на достойните българи да се нарекат православни християни. Евентуалният избор на участниците в църковен събор не може да служи за самозадоволитен екстаз като вятърничевата горделивост на Борислав Цеков, а да имат страх Божи и чувството на отговрност да представят онези, които са ги избрали с ясно определена цел.

Църковният събор не е Конгрес на Българската Комунистическа Църковна Партия, където, ако няма реални аплодисменти на глупостите, пускат запис на ръкопляскане по високоговорил!

"Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители" (Мат. 7:15).

Кой и кога е избирал екскурзиантите за маскарада в Рилския манастир? По какви критерии са избирани цивилните участници и кои енории представляват те?

"Не давайцте светинята на псетата, и не хвърляйте бисера си пред свинете, за да го не стъпчат с краката си и, като се обърнат, да ви разкъсат" (Мат. 7:6).

Засега никой не е в състояние да ми отговори на тези въпроси и затова не приемам карнавала в Рилския манастир за каноничен църковен събор.

ЦЪРКВАТА в България е подменена с църковната администрация, която е във всякакво нарушение с каноните на св. Православие и Устава на Б.П.Ц. Църковната видимост, която лъжливо се представя за Църква Е БОЛНА И АГОНИЗИРА, нуждаейки се от КАНОНИЧНА ТЕРАПИЯ!

"Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда!" (Мат. 6:33).

Тази оздравителна терапия може да й приложи единствено един истински църковен събор, чиито участници имат елементарна канонична грмотност и реален християнски живот. Иначе, по-интелигентно би било да се поканят актьорите от драматичните театри в България и да изиграят една фантастично качествена пиеса!

Истинският църковен събор е призван да поправи нарушенията в живота на поместната църква, а не да ги дегизира, нещо като пребоядисана ръждясала стара и раздрънкана комбайна. Колкото и доброкачествена да е боята, тя може единствено да прикрие ерозията, но в никакъв случай не подобрява качеството на износената машина.

Друг нагледен пример можем да вземем от медицината. Добрият лекар ще почисти първом раната, преди да я превърже с изкусни движения и вносен превързочен материал. Иначе, непочистената рана ще гнояся и причини натравяне на кръвта.

Какво виждаме от медиатизирания карнавал в Рилския манастир? Хора, които не са в Църквата Христова, са поканени на екскурзия от расоносни разбойници - владици, седнали бандитски на Моисеевото седалище, за да решават съдбините на варосаната гробница или пребоядисана ерозирала комбайна с фирмено заглавие Б.П.Ц. Фирмата няма нищо общо с Църквата Христова, създадена от Христа, разпространена по лицето на земята от светите апостоли и живееща в догматичното богословие на Вселенските събори, които са я оградили с каноните на Светото Православие.

Днес, платени драскачи по църковни въпроси раздухват най-безсъвестно понятието "каноничен" и "неканоничен", които са създадени изкуствено и могат да служат за «бостански плашила». Тези псевдобогослови гъделичкат слуха на неграмотната тълпа, която държат най-съзнателно в тотално невежество. В своята словесна проституция, псевдобогословите, които не са чели нито веднъж Евангелието, убеждават народните маси, че само официалната Б.П.Ц., оглавявана от Патриарх Максим и призната от световното православие, е истинската или "канонична" Църква. Според логиката на тези драскачи със жигосани съвести, всеки друг, който не признава наложения от "партията любима" Патриарх, е "неканоничен" или разколник. Когато една глупост се преповтори няколко пъти, тя става истина за неграмотната тълпа и бойно знаме за расоносните хулигани със жигосана съвест.

Твърде отдавна, още преди разделението, което медиите и маститите църковни демагози наричат "разкол", корабът на единната Б.П.Ц. пое един НЕканоничен курс на ускорено отдалечаване от Христа и Неговото евангелско учение. В момента на разделението имахме вече една църковна видимост без никакво съдържание. Тази църковна видимост, погледната през призмата на църковното канонично право, беше една изкусна подмяна на Църквата Христова. Прочее, имахме вече на лице една църковна администрация, която, бидейки една професионална духовна проститутка, съумя да подлъже неграмотния български народ, че е девствената Христова невеста - Неговата истинска Църква.

Само малцина грамотни богослови имаха възможността да погледнат нещата през призмата на църковното канонично право, но за паница леща те предпочетоха да си мълчат. Парата дава храната и определя съвестта на българската църковност! Иначе, народът си остава стадо овце за стригане или обогатяване на расоносните вълци, дегизирани в кротки овчици.

Тогава политическата ситуация беше все още объркана и компромисно можеше да се изчакат по-благоприятни времена за прилагането на наложителната канонична терапия или същинско почистване на гноящата рана на родната българска църква.

Църковният събор се налагаше по спешност, защото изкусните превръзки ускоряваха смъртоносното си действие.

Църквата Христова е съвкупността от лаици, представители на народа и от клирици - духовенството.

Отдавна се е наложило в България еретичното понятие, че Църквата е само духовенството. Отдавна народът е пренебрегнат и висшата йерархия се самозадоволява най-безсрамно!

Никой не може да възрази на твърдението ми, че всичката власт в църковната видимост е съсредоточена в корумпираните ръце на висшата йерархия. Тя - тази йерархия, сдобила се с апостолската приемственост чрез симония или с угодничество на богоборците комунисти, подмени Църквата Христова със своята си администрация. Имайки за инициатор "великия архитект на Вселената", тя продължава с партизанска смела стъпка да тероризира всеки, който дръзне да озвучи гласа на съвестта си.

Прочее, СЪБОРЪТ е върховната административно-дисциплинарна инстанция в Светото Православие или в истинската Църква Христова. Църквата свиква събор за разрешаване на наболели въпроси и е представена в нейната цялост - народ и клир.

Както споменах, йерархията е неканонично назначена и подлежи на СЪБОРЕН СЪД!

Народът е пренебрегнат и болшинството църковни настоятели не са реални християни, а щедри бизнесмени и собственици на публични домове. Един от църковните канони е категоричен и пределно ясен кой е в Църквата и кой не е в нея.

Уверен съм, че болшинството екскурзианти без раса са миряни. Те не са лаици, представители на богомолния народ, а хора с езически манталитет, които нямат нищо общо с християнството като учение и живот. Те не са в Църквата, не са християни, а са просто фиктивно кръстени по православному за душевна погибел и вечно осъждане. Такива същества не могат да разрешават църковните проблеми, защото Църквата Христова не е личното им приятелство с този или онзи митрополит и пищно ядене и пиене. Те не могат да бъдат благодатни проводници на Св. Дух и по силата на своята църковно-канонична и верова неграмотност, са неспособни да решат каквото и да било за слава Божия и полза на православния народ.

Този карнавален парад в Рилския манастир показа на света, че българската иерархия е в интелектуална констипация и всички участници в маскарада са върха на българското псевдохристиянство.

Ако е възможен църковен събор, то той би трябвало да разреши проблема с неканоничните епископски хиротонии и митрополитски назначения от държавната власт.

Ако църковната видимост в България, възхвалявана и съдействана до полуда със специално законодателство от Борислав Цеков беше истинска Църква, то да не чакаше неграмотни персони да й уреждат положението в държавата, а да би сверила очевадните си нарушения с каноните на св. Православие. Не е ли наглост да се нарича "канонична" църква, когато нарушава същността на православното канонично право?!

Народът сам не може да съди иерархията и остава единствено съборът да го стори. Съборността в Православието е унищожена от Сталин, който подменя Руската Православна Църква с т.н. "Московска Патриаршия". От този трагичен момент няма никакви прояви на църковна съборност в боледуващото Православие.

Патриарси и митрополити са наложени от безбожната власт и всеки профан, който е хвърлял бегъл поглед в сборника от църковни канони, ще знае, че това не са истински апостолски приемници и подлежат на низвержение.

Симонията е осъдена още от апостолите и който има навика да чете Новия Завет, ще узнае конкретния случай в 8 глава на Деяния Апостолски. Истинските църковни събори с изволението на Св. Дух са санкционирали тази практика и всяка църковна видимост, която се сили да заблуждава света, че е църква, трябва да се съобразява с този канон и го привежда в реално изпълнение.

За нещастие, симонията стига зенита на своята мощ в Цариградската патриаршия по време на турското робство. Историята знае много случаи, когато цариградските патриарси се сменяли едва ли не ежедневно и всеки, който плати повече пари, става патриарх. Някои патриарси са заемали трона по няколко пъти. От този злочестив исторически момент Православието започва да потъпква безцеремонно свещените канони, въведени със съдействието на Св. Дух.

Симонията има своите дълбоки корени и в българската църковна видимост. Ако имаше истински църковен събор, той би трябвало да се заеме с този проблем и се опита да изчисти църковността от расоносната мафиотщина.

Ето защо съм привърженик на идеята за СЪБОРНО искане към всички владици да оповестят банковите си сметки.

"... Защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви" (Мат. 6:21).

Докато има владици милионери, те ще се грижат не за душеспасението на българския народ и разцвета на Родната Църква, а само за преумножаване на земните си богатства!

Някой може да ме осъди, че говоря глупости и че това не е работа на църковен събор. Точно и само църковен събор може и е задължен да го стори, ако на него не преобладават цивилни бизнесмени. Владиците не са защитени от католическия догмат за безгрешността на папата и подлежат на църковен съд.

Църковен съд в момента няма и това е една от големите български аномалии. Съборът трябва да го възстанови и църковният съд да не е само за свещеници, но и за митрополити, стигайки до лишаването им от сан за финансови далавери и светотатства.

Владиците са преди всичко монаси и само монаси могат да бъдат хиротонисвани за епископи. Един от обетите на монасите при пострижение е и този на нестежателството. Недопустимо е в една истинска църква да има владици милиардери и собственици на петролни фирми. Недопустимо е в една истинска Църква владиците да имат неограничена власт и никой да не може да им търси сметка и отговорност. При една такава действителност не може да се говори за Църква Христова. При такова падение става реч за игра на шикалки или църковен маскарад.

Един митрополит не може да разпродава църковна земя на мафиотски фирми и още по-малко да дава манастир под аренда и дори да се превръща в официален публичен дом!

Точно такъв беше случаят с Клисурския манкастир край гр. Берковица, чийто игумен бях и напускайки го, трябваше да напусна България. Тогава действаше президентският мараториум да не се подписват сделки, но манастирът беше превърнат във вертеп. Годишният ми ремонт струваше 10 000 тогавашни лева и само за приема на випуска на митрополит Дометиан трябваше да се похарчат 5 000 лева. Приех манастира с дългове, които бяха изплатени. През 1990 г. годишният ми доход беше стигнал 100 000 лева и Владиката подписа договор с някаква съмнителна туристическа фирма за тотално ползване на манастира при годишен доход 70 000 лева. Тези пари трябваше да са уж за манастира, но автоматично да се превеждат на банковата сметка на Видинска Митрополия. Беше купен автобус на името на манастира, но той не е служил никога за манастирски цели, а се ползваше от Митрополията. За другите безобразия след моето напускане и убийството на Александър Горанов няма да говоря. Тези щтрихи могат да обяснят защо Митрополит Дометиан е излязъл разгорещено по телевизията за да изрази претенциите си Църквата да усвоява европейски парични фондове.

Искам да подчертая, че времето е крайно за възстановяването на достойнството на българските манастири. Игумените да не парашутират по назначение, а да бъдат избирани от братствата и сестричествата на манастирите, които да имат известна автономия. Това е дълг на Събора, защото корумпираният Синод няма никога да изпусне финансовата си власт и шантаж.

Не е ли престъпление, че болшинството български манастири са раздадени под аренда на дявол знае какви бизнесмени и при какви сделки, а няма нито едно старопиталище за самотни стари свещеници и монашествуващи?!

Изпитах срам при срещата ми с покойната госпожа Донка Паприкова, която ми сподели, че една православна монахиня, страдаща от раково заболяване, я молела със сълзи на очи да я вземе да умре в нейния хоспис, защото нямала роднини, нямала пенсия и нямало кой да я изгледа през последните й земни дни. Ако българските владици бяха благочестиви християни с апостолско съзнание, щяха да имат елементарна човещина, но не би! Ако адвокатът на официалната църковна какафония Борислав Цеков беше човек с християнска съвест, не би се пенявил пред журналистите да защитава църковната престъпност!

Понеже той проявява пословична дързост да дава лекомислени примери с католическата църква и европейското законодателство, които не познава, то бих припомнил, че един католически епископ получава същата месечна издръжка, каквато е на обикновен свещеник. В България нещата с десетки пъти по-различни. Владиците не си плащат от големите заплати дори пастата за зъби. В същото време, семейни свещеници са обречени да мизерстват, ако са назначени във фиктивни енории. После, ако доживеят до пенсия, едва ли ще получават повече от 100 лева. Дълг на Събора е да разгледа тези аномалии и да прекрати факта, че висшата иерархия е зла мащеха за народ и обикновен клир. Йерархията трябва да осъзнае, че не е по-всемогъща от Господ Саваот. Само истинският църковен събор може да сложи самозабравилата се българска църковна йерархия на място.

Ако карнавалът в Рилския манастир беше църковен събор, той щеше да вземе недвусмислено решение по тези аномалии, надминаващи злоупотребите на италианската мафия.

Ако имаше църковен събор, той трябваше да разследва мафиотската история по създаването на църковната банка «Свети Никола». Митрополитите се въвлякоха в една престъпна авантюра и съдействаха да се изнесат в чужбина милиони български пари. Когато мафията ограби България и изнесе парите посредством църковната банка или по-точно със съдействието на българските православни митрополити и Патриарх, последната прекрати съществуването си.

Да благодарим на Бога, че не допусна тези църковни чучела да произнесат хула срещу Св. Дух, озаглавявайки мафиотското си предприятие «Банка на Св. Дух».

Многословният Борислав Цеков, който иска да наложи себе си като най-способен юрист, ако не е играч в този държавен обир, би трябвало да повдигне въпроса за юридическо разследване. Ако Цеков има съвест, не би се втурнал да измисля закони в полза на българската църковна видимост, заплетена в толкова много нарушения на граждански закони и църковни канони!

"Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро, а лошият човек от лошото съкровище на сърцето си изнася лошо; защото от препълнено сърце говорят устата му" (Лк. 6:45"

На църковен събор би трябвало да се възвърне законното право на богомолния православен български народ. Това право започва от спапзването на Устава на Б.П.Ц.

В едно свое интервю Борислав Цеков говори глупости на бълнуващ човек относно църковното имущество. С тази си високопарност той доказва неграмотност, макар и да е обиколил света като юридически специализант. Уставът на Б.П.Ц. е ясен, че, всяко църковно настоятелство е собственик на енорийското недвижимо имущество. Способният и почтен юрист би трябвало да отстоява тази законност, а не да духа в перилата на вятърна мелница. Нарушение, граничещо с престъпност е претенцията, че енорийските имущества са собственост на митрополиите с корумпирани митрополити, които ги разпродават на безценица на свои приятели мафиоти.

"Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?" (Марк. 8:36-37).

Ако един събор не е способен да прекрати престъпността на епископата, то не само не е църковен, но се явява орган, озаконяващ престъпността в Църквата.

По мафиотски съображения се повдигна незаконно гонение срещу Митрополит Инокентий. Той просто пречеше на истинските църковни мафиоти и държаните от него имоти дразнеха апетита на професионалистите в далаверите около Патриарх Максим. Държавата наруши собствените си закони, заграбвайки църковните пари и имущество, придобито след разделението. Апетитните имоти се взеха от едни и дадоха на други, но нито църковната каса се обогати, нито овчедушното свещенство получи прилични заплати!

От мафиотска алчност беше убит по най-зверски начин отец Стефан Камберов. Неговата кръв тегне проклятие над убийците му, които не се покаяха. Неговата кръв тегне на съвестта на всеки православен българин, който признава и целува окървавените ръце на преосвещените убийци! Докато съборно не се принесе покаяние, тази пролята кръв ще тегне над българската църковност!

"Добре е пророкувал Исайя за вас, лицемерците, както е писано : "тоя народ Ме почита с устните си, а сърцето му стои далеч от Мене" (Марк. 7:6).

Църковен събор би трябвало да изясни еклезиологията на църковниците. В момента еклезиологията не е ясна. Нарушават се каноните и погледнато от канонична гледна точка, в България няма Българска Православна Църква. Ако Б.П.Ц. е напуснала Световния съвет на църквите, то всяка икуменическа изява би трябвало да се санкционира. Свидетели сме на канонична анархия и нито един представител на маскарада в Рилския манастир не е издигнал глас за спазването на каноните на Св. Православие.

На събора е направено предложение за смяна на богослужебния календар. Болшинството българи си мислят, че това ще да е възможно най-несериозен въпрос. На пръв поглед изглежда така, но той е повече от сериозен.

Сам по себе си, календарът не спасява никого. Един православен църковен събор не може да си играе с народното невежество. Съборът предполага преди всичко и най-вече богословска грамотност. Много дипломи и екстравагантни прически с изобилно размазан брилянтин нямат никакво значение за истинността на съборните решения и не му придават никаква авторитетност. Напротив, позорят православното достойнство на България.

Нямам представа как е бил поставен този въпрос и кои са дискутирали по въпроса. Съобщението е, че «съборът» отхвърлил връщането на стария богослужебен църковен календар. Това поставя България в оригинално по бай Ганьовски положение.

За да се противостои на новосъздадената секта на епископ Фотий Триадицки, Синодът на Патриарх Максим, както и Синодът на Митрополит Инокентий толерираха употребата на двата календара. Това е какафоничност, която няма здрава логика. До Рилския карнавал толерантността беше частично обяснима. При положение, че има съборно решение за календара, толерантността на стария стил става абсурдност. Абсурдността би била на лице, ако ставаше дума за истински събор. Рилското сборище не е каноничен православен събор и затова решенията му нямат никаква авторитетност в живота на Православието.

Би трябвало на тези рилски календарни прения да се уточнят някои неща. При все това, че сам по себе си календарът не спасява никого, въвеждането на новия календарен стил е РАЗКОЛ, защото е в нарушение с каноните на Св. Православие. Образованите богослови увъртат приказките си и въвеждат в заблуждение несведущия български народ.

Всяка поместна църква, която се счита православна, трябва да спазва догматите и каноните на Православието. Всяко нарушение я отсича от Църквата Христова.

Новият григориянска календар влиза в сила на Запад. Той претендира да е по-точен от юлиянския. В действителност, двата календара са неточни. Новият календар обаче е наложен с франк-масонска твърдост и разстройва богослужебната дисциплина на Православната Църква.

Първият Вселенски събор определя веднъж завинаги кога християните трябва да празнуват Великден. Според съборното правило, християнският Великден – Възкресение Христово не може да съвпада с еврейския празник Пасха и никога преди или заедно. Всеки, който дръзне да наруши това правило, се отлъчва от Църквата Христова. Не само това, но всеки, който дръзне да служи литургия с някой, който е нарушил правилото, отпада от Църквата също.

В България е наложен новият римо-католически календар и с това Б.П.Ц. както и всички новостилни православни църкви правят сериозен разкол. Те не отпадат от Православието, защото жонглират с двата календара. Хем новият стил е богослужебен, хем Великден се празнува по стария календар. Следователно, не се нарушава правилото на Първия Вселенски събор за празнуването на Великден.

Българските богослови замълчават една подробност, че новият стил е въведен в Цариградската патриаршия от масона патриарх Мелетий. Ватиканът заплатил не малко пари на онези поместни църкви, които се съгласят да въведат новия католически календар. Ако се вярва на вестникарската статия, Б.П.Ц. е получила също пари, въвеждайки католическия календар! ПАРАТА САМО ПРАВИ ИГРАТА!

При все, че ние православните българи празнуваме Великден по стария календар, ако се вгледаме строго в каноните, ще разберем, че в България няма истинска Православна Църква.

Официалната Б.П.Ц. служи съвместно с Финландската православна църква, която единствена празнува Великден различно от всички останали православни. Нарушавайки 100 % правилото на Първия Вселенски събор, Финландската Църква би трябвало да се смята от истинските православни за отпаднала от Православието. Всички, които служат заедно с техни епископи, отпадат от истината също или подлежат на санкция. По силата на съборното решение, което не може да бъде поправено никога, официалната Б.П.Ц. е чисто и просто православна видимост без никакво благодатно съдържание.

Няма съмнение, че болшинството ще ми възразят. Така или иначе, богословите омаловажават и една друга подробност. Народът не знае за православния събор през 1583 г. в Константинопол, който осъдил не само пасхалията на папа Григорий, но и целия григориянски месецослов. Този Цариградски събор анатемосал всички последователи на тези латински нововъведения.

Както и да усукват съвременните богослови, новият календарен стил попада под съборно проклятие. Друг събор не е отменял проклятието и затова то е действено.

Патриаршеският и Синодален Сигилион, утвърден от трима източно-православни патриарси – Иеремия Константинополски, Силвестър Александрийски и Софроний Иерусалимски гласи: « Който не следва обичаите на Църквата и това, което са наредили за спазване Седемте Вселенски Събори за Светата Пасха и месецослова, а желае да следва Григориянската Пасхалия и месецослов, ... с което иска да измени или отслаби определенията на Светите Събори, - нему да бъде анатема, - да бъде отлъчен от Църквата Христова и събранието на верните».

Това Съборно решение било потвърдено отново и отново на Константинополските събори през 1587 и 1593 години, както и с Втория Сигилион на Вселенския патриарх Кирил през 1756 г. Този последен Сигилион постановил за всеки последовател на григориянския календар:

«... да бъде отлъчен от Бога, проклет и след смъртта си да не се разложи, като пребъди във вечни мъки. Нека камък и желязо се разпилеят и разложат, но тези (спазващите новия календар) никога и по никакъв начин. Да наследят проказата на Гиезий и смъртта на Юда; да бъдат на земята като Кайн...;гневът Божи върху главите им и участта им да бъде с предателя Юда и богоборците...; земята да се разтвори и ги погълни както някога Датана и Авирона. Ангел Божий да ги преследва с меч през всички дни на живота им и да подлежат на всички проклятия на патриарсите и Съборите – на вечно отлъчване и мъки във вечния огън. Амин».

За някои, тези зловещи съборни проклятия може и да нямат значение. В дързостта си, богословите ги замълчават или омаловажават, стигайки до безоочието да отричат автентичността им. Всеки е отговорен за себе си, но един истински Събор би трябвало да бъде откровен докрай с богомолния народ и да не разчита на българската духовна неграмотност и сладкодумието на платените богослови да насаждат лъжи.

Някой би ми възразил, че календарната реформа е каноничен въпрос, а не догматичен. Така съм си мислил и аз, защото не са ни казвали истината нито в семинарията, нито в някогашната духовна Академия. Ако старата генерация богослови са замълчавали истината, то какво може да се очаква от днешните богослови с модернистичен дух и чужди на светоотеческото Православие?!

Грамотните богослови трябва да имат съзнанието, че обрядовото изменение се приравнява с ерес. Православието признава еднакво както Св. Писание, така и Св. Предание.

Дълг на добросъвестните богослови е да обяснят на неграмотните владици, че нарушението на Първия Вселенски събор за празнуването на Пасха е непростим грях срещу Св. Дух.

Ако народните маси не го знаят, то непростимо е един дипломиран семинарист или богослов да не го каже, че всеки Вселенски събор е завършвал с формулата: «изволися Святому Духу и нам».

Ако за католически пари българският Синод е наложил календара по човешко изволение, остава да тегне грехът срещу Светия Дух.

Не може да се гледа с профанската самодоволност на Борислав Цеков, че е ненадминат юрист, който решава съдбините на българската църква с масонска нагласт и незнание на каноничното право. Всеки християнин е в Църквата, ако спазва каноните на Св. Православие. Ясно и недвусмислено е казано в 87 и 91 правило на свети Василий Велики, че спазването на преданията и древните обичаи има същото значение както и спазването на писания догмат!

След смешките от Рилския карнавал няма да закъснеят и плачките от последствията на съборната анатема, която тегне над новостилието. Платените богослови могат да увъртат както си искат, но добросъвестният човек трябва да каже цялата истина на несведущия народ и тогава да предостави на съвестта на всекиго да решава за себе си.

Така или иначе, новият календарен стил е нарушение на догмата за единството на Църквата. Затова е неприлично да се използва като юргански чаршаф този именно догмат от нарушителите му. Те го развяват най-безпринципно като бойно знаме в тяхната злобна битка срещу всеки, който се отдели от тяхната варосана гробница.

При истинските църковни събори се публикуват техните Деяния – или протоколи от заседанията. Никога не съм виждал в България да се оповестява какво точно се разисква на тези клоунади, представяни за събори. Никога не се публикуват дискусиите за да се знае богословското ниво на участниците и доколко екскурзиантите са достойни да представляват църковния народ.

Някога, енориите са си избирали свещеника. Днес им се налагат свещеници и ако свещениците са добри играчи, ще имат благоволението на корумпираните владици. В България има високообразовани свещеници и добросъвестни пастири, но или попадиите им не са съумяли да прелъстят владиците или пък поповете не са долнопробни играчи и затова ще имат назначения в мъртви енории и ще са обречени на мизерия. Другите, обиграните в лукавството, ще бъдат в централните храмове и вместо да просвещават народа, ще се занимават с конвейрно очитане на гащи, потници, комбинезони, всевъзможни хлябове, освещаване на коли, театри и бардаци! Затова пък неконтролираните им доходи ще надвишават тези на президента на Републиката, докато събратята им ще мизерстват и ще трябва да си търсят гражданска работа.

Един сериозен събор трябва да регулира принципите по назначаването на свещенството и да гарантира на бялото свещенство минимум защита от владишкия произвол, който засега е ненаказан. Ако някой митрополит се занаяти срещу някой свещеник, никой, дори и Бог не може да помогне на нещастния свещеник, ако не изпрати смърт на владиката или потърпевшия свещеник за избава.

Църковният събор трябва да осъди вкореняващата се шарлатания и разбуди съвестите за душеспасение. Неотдавна Русенска Митрополия организира шарлатанско мероприятие, обявявайки официално поклонение на «чудотворна икона». Принципно, всяка канонична икона може да се яви чудотворна, но медиатизираната акция на Русенска Митрополия си беше чиста проба шарлатанизъм на официално ниво. Ако един културен човек като Митрополит Неофит се въвлече в такъв шарлатански авантюризъм, то какво може да се очаква от нези всесилни владици, които сумтят под носа си и не могат да изтрезнеят цели денонощия?!

Понеже Синодът на Патриарх Максим се оказва неспособен да възспре шарлатанизма, а и митрополити го насаждат с особена ревност, то остава на събора като висша инстанция да спаси езическото православие в България от още по-голямо падение.

По храмовете се извършват някакви колективни «Киприянови молитви». Синодът не е санкционирал тази шарлатанска практика. Тя беше толерирана дори от прехваления със своята строгост Пловдивски митрополит Николай. Тези шарлатански баения на поповете са опасни за духовното здраве на православните християни. Тази шарлатанска практика идва от старостилния гръцки манастир « Свв. Киприан и Иустина». Българският старостилец Иван Николов издава книжка за да улесни шарлатанията в България. Такива «Киприанови» молитви не съществуват в никакъв старопечатен Требник и древната Църква не е познавала тази практика да се обират парите на простолюдието с долнопробно попско баене.

Ако Борислав Цеков, който е сочен от богослови, владици и православни портали като някаква особена референция, е истински юрист, би трябвало да въведе закон, защитаващ не само Б.П.Ц., но и богомолците от шарлатанските «услуги» на расоносци.

Ако свещенството, практикуващо тези очитания, е духоносно, то ще разясни, че не тяхното баене ще освободи народа от магиите, а високонравственият живот ще ги направи съсъди на благодатта.

Понеже този вид шарлатанизъм придобива необхватни размери, работа е на събора да санкционира немърливостта на Синода.

България е на ръба на духовна катастрофа. Би трябвало Синодът да издаде Окръжно и вмени в дълг на православното свещенство да извършва правилно тайнството Кръщение, което да бъде предшествано от катехизация.

Всички други съборни съждения ще са сапунени мехурчета, ако църковната видимост не започне спешно да катехизира и да кръщава правилно, по православному – с трикратно потопяване. Всички кръщения, които са извършвани с поръсвания и обливания, са невалидни! Църковната иерархия в България осакатява духовно народа още от първото тайнство – Кръщението. Останалите тайнства трудно биха възпълнили духовното престъпление на забързаното за требничарство свещенство.


Ако карнавалът в Рилския манастир беше църковен събор, той трябваше да има съждение за броя на митрополиите в България. Няма логика в това, че Доростоло - Червенска митрополия е разбита на Русенска и Силистренска, както и Врачанска на Врачанска и Плевенска, а половин България да бъде в границите на една само Пловдивска Митрополия.

Ако Б.П.Ц. дава фиктивни епископски титли при хиротониите, би трябвало да възстанови старите реални митрополитски катедри. Единствено в България епископите са уж архиереи, но нямат реална архиерейска власт. Това е аномалия, дължаща се на митрополитските капризи никой да не ги засенчва в бизнеса!

Църковен събор трябва да изясни доколко животът в българската църковна видимост е християнски. Доколко този християнски живот е в съгласие с каноничното право на Св. Православие и Устава на Б.П.Ц. Докато това изясняване липсва, сборището е маскарад или всенационален карнавал.

"Секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън" (Мат. 3:10)

(Автор: Крупнишки епископ Климент, виж 129 коментар)

Търсете по книжарниците новата книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр.

[Прочети >>>]

четвъртък, 12 март 2009 г.

ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА [Summary]

Подзаглавие: Вечното в класическата и модерната философия

Ще се опитам да представя необходимостта от книгата, която написах – и която в някакъв смисъл е резюме на мои дългогодишни и упорити търсения и размисли. Книгата, която нарекох “Изворите на живота”, външно погледнато, е един систематичен курс по философия, в който понякога твърде експресивно се тълкуват вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Избрах подобна форма, именно курс лекции по философия, защото тя ми осигури така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време се стремях да бъда близо и да не изневерявам на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитвах се да приобщавам съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека. Моята идея беше да преведа своя читател през ония изморителни изкачвания по лъкатушещите пътеки и пътища, водещи до самата идея на живота. И които в крайна сметка ни пренасят във вечното царство на духа. На духа, носещ в себе си всичко най-ценно за човека: истината, доброто, красотата, светостта. На духа, винаги побеждаващ абсурдите. Доколко съм успял в осъществяването на своя замисъл ще отсъдиш ти, любезни читателю.

От друга страна погледнато, моята книга е изложение на основите на една премислена, но и разбираща екзистенциална философия. Екзистенциална е философията, която на всичкото отгоре е и прекалено лична: защото не може да е безлично онова, което единствено може да ни осигури растеж на собствената личност. Аз разбирам книгата си като “теория” на саморазбирането, понеже тя може да изиграе ролята на водач в онова съдбовно пътуване към самия себе си, което в крайна сметка ще роди здравата, силна и достойна личност.

Но в тази връзка трябва особено да подчертая и това, че в размислите за т.н. първи начала на съществуващото и на съществуването човек в едно непресекващо усилие сам поставя фундамента на субстанциално определената, сиреч отговарящата на високото предназначение на човека суверенна личност. Другояче казано, на свободната личност, понеже съвременният човек разбра и се убеди, че да бъдеш човек означава да бъдеш свободен. Да разбираш самия себе си, да осигуряваш на своята вътрешна сила и същност простор за изява и разпростиране е най-отговорната мисия на свободния, на ангажирания с бъдещето си човек. Книгата ми е в състояние да приобщи своя читател така здраво към величавия универсум на свободата, че в един момент той ще се влюби завинаги в нея. Това неминуемо ще преобрази живота му. Такъв човек един ден няма как да не стане нов човек, т.е. човек, богат с най-непреходни богатства. И по тази причина устремен към невероятни постижения.

Казват, че Мартин Хайдегер, великият философ на ХХ век, който даде на света Германия, бил наредил да изпишат на пътната врата на своя дом следното библейско изречение: “Най-много от всичко пазете сърцето си: защото в него са изворите на живота”. Именно този най-проницателен и дълбок мислител, вникнал в самите основи на съществуването и открил благодарение на това здравия фундамент на човешката свобода, е показал патоса, сърцевината на единствено подходящия метод, на който може да се опре смисленото човекознание. Тоест истински човеколюбивата философска антропология, осигуряваща ни близост с нашата най-съкровена в същото време интимност. Опитах се да представя част от най-великите постижения в тези философски области, и то именно такива, каквито са те за мен, търсещия истината философ, посветил живота си на разкриването и овладяването на ония тайнства, без които животът ни губи смисъла си.

От друга страна погледнато, книгата ми няма как да не приобщи съзнанието на читателя към толкова вълнуващите мистерии на човешкия дух, проникнал се от неудържимо влечение към самата съкровищница на Духа и на Божественото само по себе си. Твърде много книги са написани върху тия неизчерпаеми теми. Човешката духовна култура съдържа невероятно богати откъм смисъл и мъдрост прозрения на плеядата търсещи умове на човечеството. В своята книга се опитах във възможно най-кратка и ясна форма да представя най-важното от това неоценимо богатство на духовната култура.

Ето защо в някакъв смисъл моята книга говори тъкмо за най-необходимото, т.е. за онова, без което не може. Тя представя и описва арената, на която е шествал векове наред вечният и неуморен човешки дух, а наред с това прави необходимото да ни приобщи към неговите приключения и авантюри, към неговата вдъхновена одисея. Разбира се, най-важното условие да се случи това е възприемчивостта на душата, нейната податливост към чистата мисъл, нейната откритост към призива на самото битие да бъдем себе си по най-дръзкия и верен начин. С други думи казано, моята книга е предназначена за търсещи и свободни духове; съжалявам, но на останалите с нищо не мога да помогна. Ала – и това трябва особено да подчертая – искрите на божествения дух тлеят в душата на всеки един от нас; от всяко отделно човешко същество обаче зависи кога те ще се разгорят и ще породят оня неугасващ пламък, който поражда патоса на съществуването, достойно за гордия, за имащия понятие за своята мисия и несклонен да се подценява човек.

Разбира се, всяка книга сама по себе си най-добре говори за онова, което представлява – и за идеята, която е оживотворявала и е оправдала раждането й. Съзнавам изцяло, че задачата, с която се нагърбих, захващайки се с писането на такава рядка книга, не е от леките. Напротив, е особено трудна – но също така е и наистина благодарна и дори благодатна, бих си позволил да кажа и това. Не мога да опиша чувството, което движеше ръката ми, не мога да ви намекна даже за ентусиазма, който ме овладя, когато почнах да напредвам в писането на книгата на моя живот, каквато е тази. Смея да я нарека така защото в нея съм изразил всички ония идеи, които са ме вълнували от юношеството ми та чак до ден днешен, до деня, в който съм вече съвсем зрял и доста преживял човек. Всички мои досега написани и издадени книги са все стъпала и подстъпи към настоящата, която ще увенчае търсенията, импулсирали ме в моето философско и човешко дело. Всъщност философията, смея да заявя това, се превърна в първо дело на живота ми – освен, разбира се, самия живот, който се постарах да го изживея по достоен за човек и философ начин.

Всеки човек, живеейки, го прави на някакви основания. Ако се опита да ги постигне в тяхната чистота, ще успее да се доближи до градивните елементи на своята лична и изстрадана философия. В този смисъл без философия просто няма как да се живее.

В своята книга показвам убедително, че животът ни може да се изживее по подобаващ начин само ако се опитаме най-настойчиво да проясним основанията, заради които всъщност живеем. Тоест, другояче казано, ако направим нужното да постигнем философията, която отговаря на нас самите като индивидуални човешки същества.

В този смисъл между живот, човек и философия има тъждество, пълно покритие: защото по начало човекът е духовно същество. И понеже човекът, за да е човек, на първо място е дух. А пък философията не е друго, а квинтесенция на духа у живия и влюбения в живота човек.

Това исках да кажа тук в един най-предварителен план. Искам да ти пожелая, драги читателю, да пристъпиш към четенето на моята книга с дължимата увереност в собствените сили. Човек трябва да вярва в своята способност да разбира и схваща. Наистина, иска се доверие в своята способност да схващаме и да се задълбочаваме в постигането на верния смисъл. Без него за никъде не сме. Защото истината е тази, която единствена ни прави свободни. Друг път към човешката свобода няма.

Ония пък, които проявят неблагоразумието да си втълпят, да речем, “че мен тия неща не ме интересуват”, допускат глупава, а често и непоправима грешка. Не може безразличието към себе си да бъде изтъквано като добродетел, един вид като „основание” да се откажеш от разбирането на самия себе си. Защото тогава всъщност се оставяш да живеееш слепешката, налучквайки посоката.

Не че по този начин не може да се живее – мнозинството от хората живеят точно така. Но те рискуват да се лишат от съществената част на онова очарование от съществуването, заради което си струва да се живее. И заради което, предполагам, и изобщо ни е даден животът.

Открито писмо до един фарисей-богослов

Здравейте, господине,

Пише Ви една от тия, които призовавате към покаяние и които, съобразно Вашето мрачно предупреждение, следва да бъдат осъдени на вечни мъки и вечен огън. Бих оставила думите Ви без коментар, но моят християнски дълг ми повелява да Ви припомня някои вечни истини:

1.) Иисус е говорил за ония, които имат дързостта да хвърлят по своите братя и сестри “първия камък”. Вие чувствате ли се толкова свят и безгрешен, та да си позволите това? Никога ли не сте грешили? Мисля, че всички ние, жени и мъже сме Божии чада, носим искрица от Божията Светлина, но никой от нас не е безгрешен. Дори и Вие.

2.) Свещениците изпълняват ритуали, свързани с енергийни и духовни сили, които не мога да нарека по друг начин, освен магически акт. Ако храмовете са свещени места, това се дължи на обединената енергия на искрено вярващите хора. Напоследък Вашето користолюбие, бездушие, липса на състрадание и грижа за ближния са довели до там, че хората влизат в църква само от приличие или любопитство, като в музей или на обществено събиране. Затова вашата магия умира и не чувате истинския глас на Бога, нито виждате Неговата Светлина. Престанете да бъдете слепци, а се покайте за бездушието си. Иначе ще Го загубите завинаги.

3.) Самата аз съм против това духовните дарования да се използват с комерсиални цели (за разлика от свещениците, чиито тарифи за най-необходимите християнски ритуали непрекъснато се увеличават). Дори в специален материал съм обявила война на подобни хора. Но, запомнете, нито един истински окултист няма да злоупотреби с доверието на хората с цел личното си забогатяване!

4.) Кой Ви е дал правото да говорите от името на нашия Създател? Имате ли пълномощно да бъдете Негов посредник и да Го представлявате? Дори Христос не е претендирал нещо подобно… Мисля, че цитирате Св. Писание, както дяволът цитира Eвангелието. В посочения от вас текст се крие предупреждение към ония, които нараняват своя ближен, а не забрана да се стремиш към Духовния свят.

5.) И Иисус е бил укоряван от фарисеите, че лекува на сабат и позволява на учениците си да ядат жито на този ден, а Той отговорил, че сабатът е създаден за човека, а не човекът за сабата! Няма нищо зло в това да лекуваш и облекчаваш страданията на своите ближни. Само душевно болен човек може да види нещо порочно в такова деяние!

6.) Бог е любов, светлина, творчество и свобода, а Вие се стремите да го превърнете в схоластично нафталинено старче, което не иска децата му да се стремят към Неговата светлина. Това, което виждате и описвате е не Бог, а Вашата собствена тесногръда и фанатична особа. Не заменяйте Него с безобразното си криво огледало! А и не само идеите Ви са изкривени от дребна злоба, ревност и късогледство. За теолог, притежавате твърде оскъдни познания и твърде бедна и ограничена риторика. Апологетиката и омилетиката очевидно са Ви напълно чужди.

7.) Към Храма могат да водят различни пътеки. На тази планета съществуват различни религии. Отказвам да вярвам, че Бог би осъдил на вечни мъки всеки, който Го назове Аллах, Кришна или Олорун. Освестете се и не раздавайте присъди! Мисля, че дори и Вие следва да сте разбрали, че епохата на Св. Инквизиция свърши! Мисля, че Създателят приема всеки искрен зов, независимо къде (в църква, джамия, будиски храм, в къщи или излязал сред природата) и как се обръща към Него детето му, което се моли.

8.) Недостойно и срамно е да се опитвате да плашите хората с “вечни мъки”, “адски огън” и други подобни страхотии. Прочетете внимателно Библията и ще се уверите, че НИКЪДЕ не са описани подобни неща. Те са средновековни измишльотини, които предшествениците Ви са използвали, за да продават по-изгодно своите индулгенции. Дори аз, обикновената мирянка не бих пожелала вечен огън и на най-лошия си враг и никой не може да ме принуди да вярвам, че Бог е по-зъл от мен. Такива страхотии са в ядрото на доктрината на Свидетелите на Йехова, според които цялото останало човечество ще бъде изпепелено, а ще са спасени само те, братята и сестрите от сектата. Но дори тия маниаци не стигат толкова далеч, че да говорят за вечни мъки. Създателят не е садист от долнопробен филм на ужаса, а любящ баща и вашите проповеди на ненавист много Го опечаляват.

9.) Аз вярвам в Бог и мисля, че и Той вярва в мен. В стремежа си към Него не се нуждая от несигурната патерица, в която се е превърнало духовенството. Но като ваша сестра искам да Ви посоча собствените ви грешки и да Ви призова към размисъл и покаяние. Не търсете Бог в лъскавите патриаршески одежди и в собствената си лицемерна глупост. Търсете Го в слънчевите изгреви и залези, в усмивките на децата, в утешаването на бедните и страдащите, в любовта и състраданието към съседа си!

Молете се и дано тогава Светлината озари и закриля и Вашата душа!

(Автор: Паула Лайт)

ОЧАКВАЙТЕ НОВАТА МИ КНИГА, която ще изглежда така:

Писмо до окултистите в България: "Вие нанасяте огромни поражения на човешката душа!"

До окултистите в България: Господа и дами,

Окултизмът е смъртен грях против Бога. Терминът "окултизъм" е широко понятие и обхваща всички мистични учения и практики - магии, алхимия, теософия, астрология, спиритизъм, гадаене, баяния, нумерология, източни медитативни практики, езичество, съвременното лечение с "енергии", восъколеене, хиромантия... и още много дейности от подобен характер. Всички те нанасят огромни поражения на човешката душа. Затова Бог е против тях.

Това разбираме от Светата Библия. Божията заповед гласи: "Кога влезеш в земята, която Господ, Бог твой, ти дава, да се не учиш да вършиш гнусотии, каквито са вършили тия народи; не бива да се намира у тебе (такъв), който прекарва сина си или дъщеря си през огън, предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви, защото всеки, който върши това, е гнусен пред Господа." (Второзаконие 18: 9-12)

Тези, които прибягват към магиите, и подобните на тях практики, трябва да знаят, че магьосничеството е смъртен грях против Бога, не само за този, който го върши, но и за този, който прибягва до услугите на мага. Ако човек не се покае искрено за този грях и не го изповяда пред православен свещеник, ще попадне в ада за вечни мъки.

Моля да бъда разбран правилно - това не е християнски фундаментализъм, това е волята на Бог. Много окултисти смятат, че правят "добри", "бели" магии и чрез тях развалят "лошите", "черните" магии. Заблуда! Всевишният не прави разлика между "бели" и "черни" магии, за Него всички магии са лоши, защото се извършват против волята Му.

Магията е отхвърляне на Бога като Върховен във Вселената и Създател на всяка твар, защото никой магьосник, маг, шаман, екстрасенс и пр. не се обръща към Бог, (нито Му иска позволение), а по своя воля общува с нематериалните сили. Бог е създателят на духовния свят (както и на материалния) и само Той може да се разпорежда с духовете. Християнската молитва е обръщение към Бог, Неговите Светии и Ангели.

Окултистът никога не призовава Бог и Небесното войнство. Никой екстрасенс или какъвто и да е самозван духовен "лечител" не лекува в името на Иисус Христос. Към кого тогава отправя той заклинанията си? Кого пита, кого търси за помощ? Очевидно е, че след като пренебрегваш Бог, твоя Създател и Повелител, попадаш и служиш на злите сили - на Сатана и неговите подчинени духове.

Затова и Божията присъда ще бъде много строга към тези, които Го пренебрегват и призовават бесовете. Бог е всемогъщ. Всевишният може да премахне злите духове и тези, които им служат, когато поиска. Но поради голямата Си милост, Той е дал шанс на всеки грешник да се покае и да се върне при Него. Затова Той малко забавя Своята присъда.

Свети Киприян, изрекъл едни от най-силните молитви срещу магии, преди да се обърне в православната вяра, е бил езически магьосник. Неговият пример ни убеждава, че всеки, който е служил на злите духове, може да се отвърне от гибелния си път и да поиска прошка от Бога. Вратите на Православната Църква са отворени за каещите се, защото Сам Господ Иисус Христос е казал: "Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние" (Св.ев.Ап. Матей 9:13)

Днес България е залята от екстрасенси, магове, гадатели, астролози, врачки, нумеролози, спиритисти... НЕ СЕ ЗАБЛУЖДАВАЙТЕ, "ДАРБАТА" ВИ НЕ Е ОТ БОГА, независимо че някои от вас държат по лавиците икони на Иисус Христос и Св.Дева Мария. Просто Лукавият се е вселил във вас и ви използува като свои оръдия. Той ви манипулира. Вие сте негови жертви. Хората, които прибягват до вашите услуги - също. Покайте се, защото времето е кратко.

Откажете се от досегашната си практика, независимо, че ще претърпите финансови загуби. По-добре е за вас да походите месец-два гладни, отколкото да отидете в ада на вечни мъки. Бог ще се смили над вас и ще ви прости съгрешенията, ако с чисто сърце се обърнете към Него и Му поиската прошка. Ще дойде ден, когато всеки един ще застане пред Вседържителя за да даде отчет за делата си на Земята. Тогава ще бъде късно за покаяние.

Автор: Огнян Христов - богослов (werrens(@)abv.bg)

ОЧАКВАЙТЕ НОВАТА МИ КНИГА, която ще изглежда така:

понеделник, 2 март 2009 г.

Любовта към Русия като велика загадка на българската душа

Какво е Русия за нас, българите? (през вековете и сега, в този исторически момент) – ето това е въпрос, който неизбежно трябва да си поставим. И да го поставим прямо, твърдо, категорично. И да потърсим след това най-честни, откровени отговори. Трябва да мислим пределно искрено по този въпрос, а не да се оставяме на повърхностни сантименталности, които показват само едно крайно неразумно безхаберие по въпроса какви сме ние самите.

Безспорно е, че с руснаците сме много близки – и като темперамент, и като съдба, и като език, и като нравственост. И точно по тази причина сме длъжни да се “огледаме” в руското, за да се открои пред нас българското в неговата автентичност, в неговата истина.

Сега все по-настойчиво пред нас се изправя потребността да си дадем ясна сметка какви сме ние, кое е това, което наричаме българска национална идентичност. Някои си мислят, че тази наша идентичност била застрашена, макар че е доста странно как изобщо си го представят това: та нашата идентичност сме ние самите, как да загубим тъкмо себе си?! Впрочем, най-голямата опасност за нашата национална идентичност трябва да се търси отвътре, в нас самите, в собствените ни души и съзнания. Изясняването на проблема за нашата така загадъчна любов към Русия може да хвърли светлина и върху тези така важни въпроси.

Но нека най-напред да се разберем за какво точно става дума. “Любовта към Русия” не е същото, каквото е, примерно, “любовта към руснаците”. И не защото Русия е… държава, а пък руснаците са нейния народ. У нас “любовта към Русия” ни е главният проблем, не любовта към руснаците. С руснаците като хора се разбираме прекрасно, те са хора с широки души, сърдечни, към нас, българите, се отнасят открито, с нескривана симпатия. Наистина се чувстваме като братя не само заради близките ни езици, не само заради това, че имаме една и съща религия, но вероятно си допадаме като личности, като хора. Но все пак, струва ми се, че това е само на пръв поглед.

Не е възможно да сме толкова близки, че да сме едва ли не “неразличими”, руснакът си е руснак, а пък българинът – българин. Имам много преки впечатления от общуването ми с руснаци, и съм доловил, че те към нас, българите, имат едно нескривано някак си високомерно отношение. По-точно казано, отнасят се към нас като “големия” към “малкия” брат. Все пак това е разбираемо, те имат самочувствието на велика нация, но това покровителствено отношение към нас на моменти е доста дразнещо. Някои може да възразят, че това е прекалено субективно мое възприятие, но аз си давам точна сметка какво точно казвам. И за да го казвам, съм убеден в него. Разбира се, мога да го обоснова, както се казва.

Руснаците са народ, в който “общинното начало” е доста силно развито за сметка на “индивидуалното”, личностното. Искам тук да кажа нещо, което е наистина сензационно: на руски език докъм средата на 19 век думата “личност” е с обиден смисъл. За да обидят някой, са му казвали “личност”: “Виж го тоя, прави ми се на личност!”. Това е някаква славянска “общинна” или “обществена” народностна психология, особено характерна за руснаците. Защото други славяни, да речем поляците или чехите, поради тясното си общуване с европейците отдавна са успели да я преодолеят.

При нас, българите, това “славянско общинничество” също го има, то е също така наш проблем. Ние затова като нация много често се държим като стадо, ала все пак общуването ни с европейците след освобождението от турска власт е подсилило другия, личностния момент в нашата национална психология. Говоря за масовия руснак и за масовия българин, не за ония ярки личности било в руската, било в нашата култура, които са така пълноценни тъкмо защото са един вид протест и опозиция на “общинническата среда”, в които тия личности са били принудени да съществуват.

Апропо, руснаците имат много по-велики имена в своята духовна култура, в литературата и в изкуството си, което именно доказва тезата, че в Русия масовата общинническа психология е по-силна – и затова е довела до нуждата от по-силен протест в лицето на тия велики руснаци. Но и у нас големи имена на европейски мислещи творчески индивидуалности като Яворов, Дебелянов, Пенчо Славейков, пък дори и Ботев съвсем не са се чувствали уютно във враждебната на всеки повей на индивидуалност масова “общинническа” – всъщност комунална! – среда. Ала Русия е огромна страна, и там е станало така, че те все пак имат много повече творчески и гениални личности от нас. Което пък е довело дотам, че във враждебната на личността и творчеството масова психика са се образували някакви “острови” на личностност и духовност, които са общували помежду си. И са придобили една духовна сила, станали са духовна институция на нацията, каквато ние, за съжаление, сме нямали, пък и нямаме и досега.

У нас наистина всичко е доста дребно, малко, неголеми са не само българските земи, но и нашите души. Това показва защо ни е така дребнава и нищожна нашата т.н. интелигенция. Руснаците пък поради грамадната руска земя са придобили, както казах, едно грандоманско национално съзнание, са стигнали дотам, че тяхната “общинност” (комуналност) тегне върху душите им с още по-грамадна сила, което смачква индивида и личностното начало. Думите на поета Тютчев са показателни в това отношение:

Умом Россию не понять,
Аршином общим не измерить:
У ней особенная стать —
В Россию можно только верить.

В противовес или като противотежест на тази задушаваща грамадна сила на социума се е оформила също така силно влиятелната руска интелигенция. И затова руснаците имат духовни водачи като един Достоевски или Толстой например, каквито ние, според казаното, не сме могли да имаме и нямаме. По тази причина руският народ е страшно пасивен, податлив спрямо потисничеството (”батюшката государ”), безкрайно търпелив дори до безпаметство, инертен, занимаващ се с ирационални опити за вникване в “грамадната си руска душа”, колкото сантиментален, толкова и немислещ, а в същата степен и безволев. Нас пък руснаците ни усещат именно като “малки братя”, и затова се опитват да ни поучават и наставляват, защото те усещат българския народ като една малка община или комуна, спрямо която тяхната голяма комуна има несъмнен приоритет.

Но ако допуснем, че личностното начало у нас е все пак по-развито и напреднало, то това показва защо ние с руснаците – като индивиди, не като нации – не можем много да се разбираме. А пък степента на разбирателство зависи от степента на безличност на хората от двете нации, опитващи се да се разбират. Например българските и руските комунисти се разбираха едно време – пък и сега, погледнете Гоце и Путин – най-пълно и дори перфектно именно на основата на крещящата им безликост, която така яко ги сродява. И затова именно нея комунизмът издига на такъв висок пиедестал. Аз пък за себе си мога да кажа, че с руснаци съм се разбирал и сме имали взаимно уважение тъкмо с ония от тях, които са се откроявали над “масовата руска община”, т.е. разбирал съм се с хора и личности с добре развита индивидуалност, сиреч с известна одухотвореност. Но да спра дотук, понеже зачекнатият тук проблем е твърде обширен и изисква по-внимателен анализ.

Все пак главната ми тема тук е любовта на българите към Русия като загадка на нашата национална психика. Съобразно вече казаното по-горе трябва да се отбележи, че ние, българите, не сме така единни в любовта си към Русия, пък и към руснаците, както това изглежда на пръв поглед. Руското като такова с известни уговорки, които аз вече направих, символизира за нас, българите, патриархално-общинното начало, и според това ония от нас, които са носители на една такава “общинна”, сиреч неиндивидуализирана същност, са по-склонни да възприемат Русия като образец, като “велика” и като не знам каква си още. Какво за тия е Русия си личи от ония така известни думи на поета, които съм длъжен да приведа, нищо че те са вдълбани в душите на мнозина от нас: “Кат Русия няма втора, тъй могъща на света, тя е нашата опора, тя е нашта висота. Руска сила, руска воля, руска кръв и руска пот, ще избавят от неволя братский българский народ!”.

Вижда се как това преклонение към Русия като един идеал накрая даже минава в такъв фалцет, че поетът в един миг неусетно започва да говори и на руски език! Тези българи, които така богоговеят пред Русия и руското, го правят – без да си дават сметка за това – защото за тях руското символизира именно общината, общинното, неиндивидуалното, патриархалната стадност, която тия хора поставят именно на най-високо място. За съжаление сред нас мнозина са точно с такава психология. Тия хора са доминирали в решаващи етапи на историята ни, поради което тяхното преклонение пред руското и Русия ни е донесло толкова много беди. Но това не са българите, такива, за щастие, не сме всички българи.

Ония сред нас, които не само че не венцеславят антииндивидуалната общинност и стадност, но и, напротив, я презират, което означава, че ценят личностното, индивида и отделно взетия човек, точно те в същата степен не са настроени така коленопреклонно спрямо Русия и руското. Такива българи уважават руския гений в културата, и то не защото той е руски, а защото изразява тъкмо личностното, индивидуално-творческото, което е успяло в така враждебната общинническа среда да се съхрани и да достигне такива духовни висоти. В Русия най-великите си личности са ги пращали на каторга, някъде далеч в Сибир, за да не смущават презряното спокойствие на общината. Или пък направо са ги убивали. Ето защо е станало така, че мнозина са били оценени най-напред в света, а пък много по-късно в самата Русия. У нас, за съжаление, картинката е не по-различна. И у нас важи библейското правило, че не можеш да станеш пророк в родината си. Ленин пък веднага след болшевишкия метеж заповядал да натоварят най-известните научни и културни дейци на Русия на един влак, и така са ги изгонили от Русия! За да не смущават тази вакханалия на общинничеството, каквото само по себе си представлява комунизмът.

Но да оставим това, значи една известна част от българите, които се сродяват в духовно отношение с най-изтъкната част на руската интелигенция именно на основата на споделянето на общочовешките хуманни начала, не могат да бъдат почитатели на Русия и на руското, напротив, презират ги в степента, в която развитата личност презира стадото. Тия българи обикновено имат европейско възпитание и манталитет, те са душевно близки със “западниците” сред руската интелигенция, които, впрочем, не по-малко презират Русия и руското като символ на общинническата тирания и безпределното потисничество спрямо личността. Такива българи не могат да пеят до умопомрачение “Кат Русия няма втора…”, а те по-скоро се прекланят на великите духовни титани на Русия в тяхната общочовешка и наднационална световна значимост.

Така че ние, българите, сме крайно раздвоени в своите чувства към Русия и към руското. Ето как вникването в отношението ни към Русия и към руското ни помага да разберем и нас самите. Защото на тази основа ние като нация се поляризираме и не сме така единни, както на някои им се иска да ни виждат. Надявам се стана ясно защо някои изпитват такава френетична любов към Русия и към руското. Опитах се да покажа и смисъла, който стои зад такива чувства.

Тези дълбинни структури, стоящи в корена на българската душа, по-нататък имат вече и своите културни, исторически и дори политически реминисценции и отражения. Левски например като най-ярка индивидуалност на българската нация съвсем не е стоял със скръстени ръце да чака “великата Русия” да ни избави от тирана. А е заложил на вярата в българската сила, на способността ни като индивиди да прозрем истината, че нашата свобода трябва да бъде наше най-отговорно дело – и на тази основа да направим нужното да се освободим сами. “Общинническата” среда, която тогава само е нижела дитирамби на руския гений, обаче не го е подкрепила, което предопределя и гибелта на титана на българската свобода. Един Ботев също умира заради страхливостта и малодушието на “русофилски настроената” българска стадност, която и пръста не си мръдва, за да го подкрепи в отчаяно дръзката му героична епопея.

Русофили у нас затова винаги са били тъкмо страхливците, ония, които не са вярвали в себе си, в собствените сили. Русофили у нас, уви, са били и предателите на българската национална кауза. Най-ярък пример в това отношение са комунистите. Комунизмът и русофилството у нас са като кръвни братя-близнаци, защото съвсем не е случайно това, че комунизмът като тотално общинническа психология намери своето поле за историческа изява тъкмо в Русия.

Днес у нас русофили са тези, които яростно се съпротивляват на европейския път на България, които дълбоко в себе си ненавиждат европейските ценности на индивида, свободата и отговорната за бъдещето си суверенна личност. Днес, когато в самата Русия комунизмът и кагебизмът, опрени на руската общинническа психология, приеха най-уродливия вид на едно куриозно “православно-кагебистко-славянско всеединство” и тържествуват по всички линии, най-изтъкнатите представители на руската интелигенция, на руската десница са прозападно настроени и водят тежка и неравна битка за демокрация, за законност, за хуманност и за човечност.

Защото днес в Русия е страшно: авторитаризмът на “батюшката” Путин разпали общинническите атавизми на тази отвратителна руска психология, която винаги е пораждала ужасните трагедии на тази иначе велика страна. И по тази причина у нас пък – където маскиралите се комунисти от типа на Гоце Първанов също са в настъпление, излъчвайки отровата на такова прекланящо се пред авторитаризма русофилство – също се иска като индивиди да покажем така потребната ни смелост и да се определим и разграничим, като първо трябва да разберем какво означава тази наша наистина така странна “любов към Русия”.

Защото е крайно време да се разбере, че не сме стадо, а сме и трябва да си останем народ, в който не стадността, а личността е най-върховната ценност. Просперираща е общността, която е осигурила простор за развитие на личността. В общности като руската, където личността е тъпкана и прокудена, там неизбежен спътник на съществуването на такива народи са само трагедиите, кошмарът и мизерията. Личностната убогост поражда националната нищета. Стадото не признава свободата, то и не я желае, то е готово да жертва свободата си пред всеки пастир. Виждате как у нас едно мнозинство не прави друго освен да си търси пастир: било царя, било Сидеров, било пък пазвантинът Бойко, който и да е, само да е по-гласовит, та да му се подчиняват с най-перверзно удоволствие. Русофилството у нас е другото име и символ на тази отвратителна склонност да се отказваме от най-скъпото заради някакви атавистични общиннически и стадни страсти.

Само развитието на личностното начало, което е противоотровата на стадната психология, може да ни гарантира просперитет по пътищата на свободата – и на живота като индивидуално и отговорно дело. Само така можем и да възвърнем достойнството си като нация. Но за тази цел се иска да прочистим душите си от вехти исторически и психологически комплекси като русофилския синдром, за които сме платили крайно висока и предостатъчно тежка цена…

Абонирайте се за първия и единствен блогърски вестник! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в немилост!

Единственият начин Европейският съюз да стане по-свободен, по-демократичен и по-проспериращ

Уважаеми господин председател, уважаеми членове на Европейския парламент, дами и господа,

На първо място искам да ви благодаря за възможността да говоря тук, в Европейския парламент, в една от ключовите институции на Европейския съюз. Тук съм бил няколко пъти, но никога преди това не съм имал възможността да говоря по време на пленарна сесия. Ето защо уважавам вашата покана. Избраните представители на 27-те страни, с най-широк спектър от политически мнения и разбирания, правят аудиторията уникална, също толкова уникална и в същността си революционна, както самият експеримент на Европейския съюз. Вече повече от половин век Европейският съюз се опитва да направи по-добро взимането на решения в Европа, като придвижва значителна част от решенията от отделните страни към европейските институции. Тук идвам от столицата на Чешката република, от Прага, от историческия център на чешката държава, от едно от важните места, където са възникнали и са се развили европейското мислене, култура и цивилизация. Дойдох като представител на чешката държава, която винаги, във всички свои форми, е била част от европейската история и която много пъти е имала пряко и важно участие в оформянето на тази история; и която и днес иска да продължи нейното оформяне.

Минаха девет години, откакто за последен път пред вас говори президент на Чешката република. Това бе моят предшественик – Вацлав Хавел. И това стана четири години, преди страната ни да стане член на ЕС. Преди няколко седмици и чешкият министър-председател Мирек Тополанек държа реч тук в качеството си на лидер на страна, председателстваща Съвета на Европейския съюз. В речта си той се фокусира върху теми, свързани с приоритетите на чешкото председателство, както и с актуалните проблеми, пред които са изправени страните членки.

Това ми позволява да се спра на по-общи въпроси, които на пръв поглед са може би по-малко драматични от решaването на сегашната икономическа криза, на украинско-руския газов конфликт или на ситуацията в Газа. Същевременно вярвам, че тези въпроси са от съществено значение за по-нататъшното развитие на европейския интеграционен проект. След по-малко от три месеца Чешката република ще отбележи пет години от присъединяването си към ЕС. Ще честваме това събитие с чувство на собствено достойнство. Ще празнуваме като страна, която, за разлика от някои други нови страни членки, не се чувства разочарована от неизпълнените очаквания, свързани с членството. За мен това не е изненада и аз имам разумно обяснение. Нашите очаквания бяха реалистични. Ние добре знаехме, че влизаме в общност, изградена и оформена от човешки същества. Ние знаехме, че това не е утопична конструкция, изградена без автентични човешки интереси, визии, гледни точки и идеи. Тези интереси и идеи могат да бъдат открити навсякъде в ЕС и това не би могло да бъде другояче.

Ние разбираме нашето присъединяване в ЕС от една страна - като потвърждение на факта, че успяхме твърде бързо, за по-малко от 15 години след падането на комунизма, отново да станем нормална европейска държава. От друга страна – ние смятахме и продължаваме да смятаме, че възможността активно да участваме в европейския интеграционен процес е шанс да се възползваме от вече силно интегрираната Европа и в същото време да повлияем на този процес според нашите виждания. Ние възприемаме участието си като отговорност за развитието на Европейския съюз и с това усещане пристъпваме към председателството на Съвета на ЕС. Вярвам, че в първите шест седмици от чешкото председателство нашето отговорно отношение е било убедително показано.

Сега бих искал отново да повторя моето убеждение - ясно и силно за тези, които не го знаят или не искат да го чуят - за нас няма алтернатива на членството в ЕС и в нашата страна няма действена политическа сила, която да може или да иска да ревизира това положение на нещата. Ето защо ние наистина сме шокирани от зачестилите и увеличилите се атаки, пред които сме изправени – атаки, базирани на неоснователното допускане, че чехите търсят друг интеграционен процес, различен от този, към който са се присъединили преди пет години. Това не е вярно.

Гражданите на Чешката република чувстват, че европейската интеграция е важна и необходима мисия и задача. Тя може да се обобщи по следния начин:

- премахване на ненужното и на непродуктивното за човешката свобода и просперитет - на бариерите пред свободното движение на хора, стоки, услуги, идеи, политически философии, светогледи, културни модели и начини на поведение, които са се формирали в отделните страни членки в продължение на векове и по различни причини;

- съвместна грижа за обществения продукт, съществуване на ниво континент; важни проекти, които не могат да бъдат ефективно осъществени в рамките на двустранни или многостранни преговори между съседни страни членки.

Усилията за реализирането на тези две цели – премахването на бариерите и разумното подбиране на онези проблеми, които трябва да бъдат решени на континентално ниво, не са и никога няма да бъдат напълно цялостни. Все още съществуват различни бариери и препятствия и на ниво Брюксел се взимат много повече решения, отколкото е оптимално допустимо. Със сигурност те са много повече, отколкото хората в отделните страни членки искат. Вие, членовете на Европейския парламент, със сигурност имате ясна представа за какво става дума. Въпросът, който бих искал да ви задам, е чисто теоретичен: вие наистина ли сте убедени, че винаги, когато гласувате, взимате решение за нещо, което трябва да бъде решено тук – в тази зала, а не по-близо до гражданите, т.е. вътре в отделните страни членки?

Тези дни често слушаме политически коректна реторика, с която ни се говори за възможните ефекти на европейската интеграция, които са от по-маловажно или от второстепенно значение. Тези ефекти са търсени заради амбициите на професионални политици и на хора, свързани с тях, а не заради интересите на обикновените граждани от отделните страни членки.

Когато казвам, че членството в ЕС не е имало и няма алтернатива, аз споменавам само половината от това, което трябва да бъде казано. Другата, логичната половина от моето заявление е, че методите и формите на европейската интеграция, за разлика от самото членство, имат сериозен брой възможни и допустими варианти и това наличие бе доказано през последния половин век. Историята няма край. Погрешно е твърдението, че статуквото, че сегашната институционална форма на ЕС са догми, които никога няма да бъдат критикувани. За съжаление тази грешка се разпространява бързо, въпреки че е в пряко противоречие не само с рационалната мисъл, но и с цялата двехилядна история на европейската цивилизация. Подобна грешка се прави и за априори безкритично приетото становище, че има само едно единствено възможно и правилно бъдеще на Европейската интеграция, което е "все по-тесен съюз", т.е. напредване по посока на по-дълбока и по-дълбока политическа интеграция на страните членки.

Нито сегашното статукво, нито схващането, че постоянното задълбочаване на интеграцията е равно на "щастие", са или пък трябва да бъдат догми за който и да е европейски демократ. Неприемливо е подобни идеи да се налагат от онези, които смятат себе си, тук ще цитирам известния чешки писател Милан Кундера, за "собственици на ключовете“ към европейската интеграция.

Нещо повече, очевидно е, че отделните институционални споразумения на Европейския съюз не са цели сами по себе си, а средства за постигане на реални цели. Които са най-обикновени - свобода на човека и икономическа система, водеща до просперитет. Тази система е пазарната икономика.

Tова със сигурност е желанието на гражданите от всички страни членки. Днес, 20 години след падането на комунизма, аз продължавам да съм свидетел на факта, че по-силно чувстват и се страхуват онези, които се преживели по-голямата част от ХХ век без свобода и са се борили в условия на нефункционална, централно планирана държавна икономика. За никого не е изненада, че тези хора са по-чувствителни и по-реагиращи на какъвто и да е феномен или тенденция, водеща в различна посока от тази на свободата и просперитета. Гражданите на Чешката република са сред тези, за които говоря.

Сегашната система на взимане на решение в ЕС е различна от класическата парламентарна демокрация, проверена и доказана в хода на историята. В нормалната парламентарна система част от членовете на парламента подкрепят правителството, а част – опозицията. В Европейския парламент обаче подобно съотношение отсъства. Тук се поддържа една единствена алтернатива и тези, които се осмеляват да мислят за различна възможност, получават етикета "врагове" на европейската интеграция. Не много отдавна в нашата европейска част живеехме при политическа система, която не позволяваше алтернативи и парламентарна опозиция. Чрез този опит ние научихме горчивия урок, че без опозиция няма свобода. Ето защо политически алтернативи трябва да съществуват.

И не само това. Връзката между гражданина на една или друга страна членка с европейския представител не е стандартната връзка между гласоподавател и политик, който го представлява. Има огромна отдалеченост (и то не само географска) между гражданите и европейските представители и тя е много по-голяма, отколкото тази, съществуваща вътре в самите страни членки. Tази отдалеченост често се описва като дефицит на демокрация, като загуба на отговорност, като взимане на решение от онези, които не са избрани, а подбрани, като бюрократизация на взимането на решения и т.н. Предложенията за промяна на сегашната ситуация - отхвърлената Европейска конституция и не много по-различният Лисабонски договор, ще направят този дефект още по-лош.

След като няма европейски demos и европейска нация, този дефект няма да бъде оправен със засилване ролята на Европейския парламент. Напротив, подобно засилване ще влоши проблема и ще доведе до по-голямо отчуждаване между гражданите в европейските страни и институциите на ЕС. Решението не е нито в допълнителното сипване на масло във "врящото гърне“ на сегашния вариант на европейска интеграция, нито в потискане ролята на страните членки в името на ново мултикултурно и мултинационално европейско гражданско общество. В миналото подобни опити се провалиха, защото не отразяваха спонтанното историческо развитие.

Страхувам се, че опитите интеграцията да се засили и задълбочи и прехвърлянето на решенията, свързани с живота на гражданите на отделните страни членки, на европейско ниво, ще предизвикат реакции, които ще застрашат всичко положително, постигнато в Европа през последния половин век. Нека не подценяваме страховете на гражданите от много страни членки, които се опасяват, че проблемите им отново ще бъдат решени някъде там и без тях; и че способността им да влияят върху тези решения е твърде ограничена. Все още Европейският съюз е успешен и това е отчасти благодарение на факта, който не може да бъде пренебрегнат - че гласът на всяка страна членка има една и съща тежест. Нека не позволяваме гражданите на отделните страни членки да живеят с примирението, че ЕС не е техният собствен проект; че той се развива по различен от желания от тях начин и че те са принудени да го приемат. Ние много лесно и много скоро ще се върнем в онези времена, за които се надявахме, че са вече в историята.

Това е пряко свързано с въпроса за просперитета. Ние открито трябва да кажем, че сегашната икономическа система на ЕС е система на потискания пазар, на икономиката, при която централният контрол от страна на държавата постоянно се засилва. Въпреки че историята повече от ясно доказа, че подобна тенденция не води доникъде, ние отново се намираме на същия път. Това води до постоянно засилване на държавната намеса и до сковаване спонтанността на пазарните процеси. През последните месеци тази тенденция се засили от погрешната интерпретация на причините, довели до сегашната икономическа и финансова криза, според която те се коренят в свободния пазар. Реално обаче е тъкмо обратното – кризата е причинена от политическата манипулация на пазара. Отново е необходимо да се посочи историческият опит от нашата част на Европа и уроците, които си взехме от него.

Много от вас със сигурност са чували за френския икономист Фредерик Бастиа и за неговата прочута Петиция от производителите на свещи, която се превърна в добре познато и канонично четиво, илюстриращо абсурдността на политическите намеси в икономиката. На 14 ноември 2008 Европейската комисия одобри не измислена, а съвсем реална "Петиция от производителите на свещи“ и обложи по тарифа с 66% свещите, внасяни от Китай. Никога не съм и помислям, че есе от преди 160 години може да се превърне в реалност, но ето, че това е факт. Забавянето, ако не и пълното спиране на икономическия растеж в Европа е неминуем ефект от продължителното прилагане на подобни мерки. Единственото решение е либерализация и дерегулация на европейската икономика.

Казвам всичко това, защото се чувствам силно отговорен за демократичното и проспериращо бъдеще на Европа. Опитах се да ви напомня елементарните принципи, върху които се основаваше Европейската цивилизация в продължение на векове, дори хилядолетия; принципи, чиято валидност не е засегната от времето, принципи, които са универсални и които именно заради това трябва да бъдат следвани и в сегашния Европейски съюз. Убеден съм, че гражданите на отделните страни членки искат свобода, демокрация и икономически просперитет.

Точно в този момент основната задача е да се уверим, че свободното обсъждане на тези проблеми не е заглушавано под претекст, че е атака срещу самата идея за европейска интеграция. Винаги сме вярвали: фактът, че ни е позволено да обсъждаме такива сериозни проблеми, че можем да бъдем чути, да защитаваме правото на всеки да изказва мнение, различно от "единствено правилното“, независимо от това, че можем да сме напълно несъгласни с него, е самата сърцевина на демокрацията, която ни бе отказана в продължение на четири десетилетия. Ние, които, без да искаме, добихме опита, който ни научи, че свободната обмяна на мнения и идеи е основното условие за здрава демокрация, вярваме, че това условие и в бъдеще ще бъде спазено и уважено. Това е благоприятната възможност и единственият начин Европейският съюз да стане по-свободен, по-демократичен и по-проспериращ.

Вацлав Клаус, Президент на Чешката република, Европейски парламент, Брюксел, 19 февруари 2009 г.

Превод от английски Росен Асенов

Абонамент за списание ИДЕИ