За лукса да бъдеш свободен, да бъдеш личност с достойнство в нашите условия се налага да плащаме грозна цена

Няколко реда да напиша все пак и днес в дневничето си - за да не допусна празнина. Празнина се получава когато има за какво да се пише, човек отлага обаче писането за друг момент, а след това забравя, пропуска случката и ето, възниква празнина. Аз пък държа да няма празнини в моята хроника, щото съм се амбицирал да документирам всичко, що се случва в нашата училищна общност, където моя милост, в качеството си на философ, се подвизава, тъй да се рече. Или се изявява, щото съм си позволил лукса или разкоша да имам своя позиция - различна от позицията на мълчаливото мнозинство. И различна най-вече от позицията на тия, дето не се свенят да ръкопляскат на властващата особа, те, тия хора, за чест и слава на нашата училищна общност, са само двама-трима; огромната част от "колектива" обаче оглушително мълчи, хората не желаят да се опозоряват, пазят достойнството си. Това е, разбира се, чудесно. Тия хора не че нямат позиция, аз чудесно зная, че имат, на тях обаче просто им е неудобно да я заявят в този момент - страхуват се да я заявят. Това психологически е съвсем разбираемо - и аз за нищо не упреквам тия хора. Ще дойде време и те ще започнат също да говорят. То това време иде, приближава се. Така аз чувствам нещата.

Ще бъда кратък за случилото се вчера, но държа в моя отчет нещичко да бъде казано, щото въпросът е принципен. Аз писах вече - виж Нови дебати по казуса за "обидните мисли" в моя философска книга - че адвокатът на многоуважаемата ищца писмено ми заяви, че тъй като в една нова моя книга съм препубликувал есето, заради което ищцата се почувства "обидена" дотам, че ме даде на съд, то имало вероятност независимо от сключеното наскоро споразумение тя отново да поднови иска си, т.е. отново да ме даде под съд все за същото историческо есе. Аз написах писмо-отговор до адвоката, което изпратих и на ищцата и там заявих позицията си. Та в тази връзка вчера самата ищца, и то в "най-приятелска форма" седна да разговаря с мен, като искането й в общи линии се свежда до следното: първо, да махна въпросното есе от новата си книга, ако не искам да си имам нови съдени разправии, второ, оттук-нататък нито нейното име да бъде споменавано в писанията ми, нито пък по косвен начин, чрез намек, чрез посочване на изпълняваните от нея длъжности или по друг начин тя да бъде упоменавана в моите текстове. Иначе съм щял да си имам проблеми с правосъдието. Поиска фактически следното: тя като длъжностно лице да бъде изведена от критика от моя страна, да получи привилегирован статус да бъде недосегаема за критика или какъвто и да било упрек, само дето не ми каза това, а пък аз, за жалост, забравих да попитам: а хвалби поне дали мога да й отправям? Поговорихме си доста, аз съм полемичен тип и лесно не мога да бъда убеден в това или онова, заявих й позицията си. Ето горе-долу какво й казах:

Няма да допусна чрез каквито и да било шантажи някой да посегне на моето свещено и конституционно право на мнение, на изразяване на позиция, на критика и пр.; свободата на словото си няма да пожертвам само заради това, че някому, видите ли, това не било удобно или изгодно. Заявих, че тъй като в блога си се изявявам като медия, да, блогърът е специфична персонална медия, то аз, разбира се, няма как да бъда принуден за някои неща да не пиша, при положение, че те се случват. Разбира се, като пиша за всичко, за което съм преценил, че е наложително да се пише, и като пиша това, което аз мисля, или както аз възприемам нещата, то аз в същото време добре съзнавам, че нося пълната отговорност за написаното, че заставам изцяло зад своите мнения, критики, позиции. Е, разбира се, да бъде човек свободен в нашенските родни български условия си има своите неудобства и рискове, но това съвсем няма да ме принуди да се откажа от свободата си. Тъй че не приемам подобни изисквания от една особа, която, видите ли, искала да й бъде направен такъв един специален реверанс: да бъде извадена от полето на моята критика. Заявих й също, че щом се е нагърбила с такава една публична, обществена работа, работа на държавен чиновник с ръководни функции, и също така на синдикален лидер, именно, да бъде обществено лице, лице с обществена функция, то ще й се наложи да понася какви ли не реакции от страна на самата тази общност, която тя управлява или ръководи.

Казах й също, че ако иска да стане лице, необезпокоявано от никакви такива рискове да бъде обект на критика, би могла, ако иска, да се откаже от ръководните си функции, тогава, разбира се, никой няма да пише за нея или да я забелязва. Ала в момента, докато е лидер на синдикат и в същото време е и помощник-директор, би следвало да чувства, че отговорността й включва и този наистина неприятен момент: да бъде критикувана, да попада под ударите на критиката. Хората, които не могат да понасят това, които са прекалено чувствителни, които много страдат когато някой дръзне да ги критикува, хората с прекалено чувствителни сърца обикновено не се нагърбват с такива ръководни длъжности. Неслучайно народът така мъдро е заявил ту нещо в поговорката: "Който се страхува от мечки, да не иде в гората!"; е, "мечките" за длъжностите и управляващите лица в случая като безкомпромисни критици като мен, които в името да общия интерес са готови да си развалят рахатя и да критикуват. Като съответно си плащат съответната за това цена. Всичко се заплаща в този живот: в това число и лукса да бъдеш свободен - и смело и гласно да заявиш какво мислиш. Ето, аз платих своята жестока цена: здравето е цената, която платих, да, здравето, което загубих, бе цената, която платих за лукса да бъда свободен, да бъда личност с достойнство. Така стават тия неща у Нашенско.

Като си говорехме по този начин в съвсем кажи-речи приятелска обстановка ний с г-жа помощник-директорката, едно лице, което принадлежи към най-тесния кръг от приближени на г-жа директорката, стоеше наоколо и с интерес слушаше какво си говорим, а в един момент не издържа и само се намеси в разговора ни; за куриоз ще си позволя да кажа нещичко какво дръзна да каже туй лице; то каза нещо такова:

"Как не те е срам бе, Грънчаров, да критикуваш толкова добра ръководителка, каквато никога досега не сме имали, нашата любима г-жа директорка?! Как не те е срам на бялото да викаш черно! Тя направи толкова много добрини на това училище, ето, аз, примерно, сега мога да ида да си измия ръцете в тоалетната, там вече, откакто г-жа А. е директор, имаме вече нещо невиждано преди, именно, имаме сапун! А ти и това не виждаш, и това не признаваш! А колко много други работи имаме?! Толкова талантлива ръководителка никога не сме имали, но ето, само ти се намери да си "най-умен" и "най-честен" и да я критикуваш така злобно, така грозно, че думи нямам вече!" и т.н., все в този дух се изказа въпросната г-жа. Аз влязох в кратка, но съдържателна дискусия с нея, казах й нещо за морала, в смисъл, че е грозно така човек да се подмазва на шефа, и прочие, бях нападнат, естествено, че съм някакъв си там, който се мисли за незнамсикакъв, ала всъщност е никакъв, книгите ми, видите ли, били "просташки" (!!!), да, та смеела да заяви това, нищо че не ги била чела, нямали и намерение да ги чете, защото неизвестно откъде знаела, че са просташки, като попитах откъде го знае, тя каза нещо гениално; ето какво:

- Ами да не би някой от инспектората да ти е признал и узаконил книгите? Няма такова нещо! А ето, нас инспекторатът ни признава, имаме постижения, заради които се гордеем, а теб и твоите книги никой от началството не ти ги е признал, което означава, че и ти, и книгите ти не струвате!

Това беше най-сюблимният момент в импровизираната ни дискусийка, мен тоя аргумент, именно, че книгите ми били негодни щото нямали били санкция от Инспектората, така ме втрещи, че за малко да загубя ума и дума, пък и, в интерес на истината, ме напуши смях. Както и да е, с това ще приключа тоя кратък текст, щото имам други, по-важни работи. Та в крайна сметка имам сега срок "за размисъл", да видя дали ще приема изискванията на началството да бъде изведено от критика, ако не размисля и не ги приема, т.е. ако не се откажа от свободата си, то имало било вероятност да се срещнем отново в съда. Е, ще се срещаме и там, щом трябва, лошо няма...

А за парите от обезщетението г-жата все пак каза, че щяла била да ги даде на бедните (след като отчисли хонорара на адвоката си!), ала не била длъжна да ми доказва, че го о сторила, щото това си били нейните пари, справедливо заслужени заради тежките морални щети, които била понесла - заради това, че съм писал за нея в една своя книга. Аз ето това не мога да разбера: други хора си мечтаят да бъдат увековечени в някоя книга, а ето тази скромна и мила госпожа това не го ще, напротив, брани се с всичка сила да не влиза в историята! Виждате колко скромни и честни хора имало около нас, това е основание за гордост! Тъй че аз наистина трябва да преосмисля мнението си за нравствената ситуация, в която живеем. Явно в тази ситуация има и обнадеждителни симптоми за промяна към по-добро. което е така радостно! Хубав ден ви желая! Радвайте се на живота и на доброто, което ни се случва в него!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Примиряването с деморализацията и хаоса води до още по-страшна деморализация, до още по-страшен хаос

Налага се за трети път да пиша по своето "Обръщение"; предишната част е ето тук: Продължението на моето "Обръщение към училищната общност на ПГЕЕ-Пловдив". Тъй като текстът, според коригирания замисъл, "набъбна", май отново се налага да променя формата, т.е. това, което се получава, е дългичко за "обръщение", ще се наложи отново да го преобразя в доклад; ще видим де, то ще се разбере най-накрая, като го завърша, какво се е получило. Просто искам да очертая цялата съвкупност от проблеми, пък формата, формалната страна, не е "болка за умиране", винаги може текстът да се преструктурира и организира по нов начин. Аз сега да продължа, пък тия въпроси ще ги реша когато вече всичко е написано, когато вече съм успял да изложа мислите си на хартия; ето сега продължението, да се надяваме, че днес ще успея все пак да завърша започнатото:

Още един момент от методологическо естество. В един момент ми се стори, че историческият подход, а именно да разкажа поредицата от случки, събития, инциденти е за предпочитане, но сега ми се струва, че е по-добре да разгледам нещата проблемно-аналитично, т.е. да анализирам проблемите в тяхната вътрешна, психологическа и нравствено-личностна връзка. Другояче и по-просто казано, ще разсъждавам за случилото се, ще "нищя" проблемите, с оглед вярното им осветяване - което е една предпоставка за търсене на разумен изход, на верните решения; целта е някак да бъде разплетен възелът, който се е получил. Нека да бъде така, именно така ще подходя, хайде лека-полека да почвам да осъществявам вече коригирания си замисъл.

Ще разгледам в последователност отделните компоненти или фактори, които участват в конституирането и протичането на нелеката ситуация, а също така и я определят: администрация, учители, ученици, родители, накрая факторът "публичност", или обществено мнение (граждански реакции и отзиви). Вече започнах с първия компонент, администрацията, ето сега ще продължа в тази посока. Ще се опитам да съчетая различните нива на анализ, описанието на конкретното с "взирането" в същината, в по-дълбокия пласт на смисъла.

Главната грешка на властовия, на ръководния фактор (въплъщаван от директорката на нашето училище) по моята преценка е: възприемането на един дълбоко сгрешен, неверен, несъвременен подход, на един стил на отношение към хората, който игнорира тъкмо човешката, личностната страна. Другояче казано, тук се залага на грубото администриране, на недиалогичността, на спускането на директиви (вместо педагогически съвети се провеждат предимно "оперативки", на които се четат заповеди за изпълнение), на залитането по посока на един макар и "кадифян" (в смисъл мек като кадифе), но все пак авторитаризъм, на органичното неприемане на демократичния и свободен дебат и на противоборството на различни гледни точки и позиции: ония, които не подкрепят "единствено-правилното становище на властта" биват възприемани като "деструктивни елементи", "рушещи единството" или направо като "врагове", врагове примерно на идилията на всеобщото съгласие, на единомислието (аз обаче предпочитам да използвам една друга дума: единонемислие). Игнорирането на обстоятелството, че "подчинените" са все пак човешки същества, при това именно мислещи и интелигентни (над средното ниво), принизяването им до нивото на прости изпълнители, преценката, че "добър" учител е оня, който изпълнява без да мърмори, а тия, дето задават неудобни въпроси или имат позиция, са крайно неприятни и дразнещи, са стълбовете, върху които се крепи такъв един подход, който в крайна сметка постоянно накърнява достойнството на учителите, които държат да са все пак суверенни личности, които не щат да се принизят до отредената им роля на прости и бездушни изпълнители. Тук имаме, следователно, рецидиви на неизживян или дори вампирясал авторитаризъм от тодорживково време, от времето на късния и на гниещия комунизъм (комунизмът, за разлика от "капитализма", като почна да гние ставаше не по-сладък, а все по-горчив и дори отровен!). Интересното е, че след като многоуважаемата г-жа директорка Анастасова показа, че умее да се разправя по безпощаден начин с неудобните (безцеремонното уволнение на инж. Калин Христов и още неколцина други учители; осъщественото по крайно обиден, нечовешки начин отстраняване на пенсионерите, примерно на знаменития г-н Жак Асса - и същевременно задържането на работа след пенсиониране на други, на приближени до "новата власт" и усърдно ласкаещи директорката персонажи!), наред с някои други, по-технически моменти в осъществяването на властта от директорката, доведе дотам, че в училищната общност и по-специално сред учителския персонал се появи, съвсем неочаквано за мен, отровна психологическа атмосфера на страх; появи се едно голямо, преобладаващо "мълчащо мнозинство", което, за чест на тия хора, се дистанцира по този начин от тежката в нравствено отношение ситуация, другояче казано, тия хора по този начин все пак имаха известен шанс да си запазят достойнството, суверенитета като личности.

Да акцентирам: вижда се, че било поради неумение за работа с хора, било поради робуване на стари, на ретроградни представи, било поради неопитност и пр. ръководството на училището в лицето на директорката се опита да възкреси психологическа атмосфера, която е характерна не за един демократичен, диалогичен, съвременен и личностно изявен стил на ръководство и отношение към персонала, а да насърчи пораждането атмосфера, която е характерна за тираничния, за диктаторския, за авторитарния стил на ръководство и действие. Това е характерно, по моите наблюдения, и за повечето училища в България, което е обяснимо с неразпространението на един същностно демократичен, либерален и човеколюбив манталитет. Ето че във връзка с току-що казаното излиза, че главният порок на подобно отношение към има нравствена природа, е от морално естество: така, по този начин, според повелите на традиционния човешки морал не подобава да се отнасят към нито едно човешко същество! Да поставиш много хора, цяла една общност в подобна отровена в нравствено и психологическо отношение атмосфера е риск, който един съвременен ръководител никога не би си го позволил. Щото то е равносилно на нещо като природна аномалия: повтарям, така не подобава да се отнасят със свободни, достойни, суверенни същества. Да се опитваш да превръщаш учителите в прости изпълнители на "винаги мъдрите" инструкции на "никога не грешащото" ръководство е признак на сбъркана в корена си нравствена "философия". Разбира се, има и нещо друго, което тук непременно трябва да се вземе предвид, щото аз описвам как в съвременни условия биде възкресена една организационна структура, характерна за отдавна отминали времена.

Ръководството се постара, за да омекоти съпротивата, да се отдаде на всички ония съблазни на тоталитаризма, които са ни добре известни от "време оно". Примерно: външно се демонстрираше една прекалено фалшива, илюзорна "топлота", "сърдечност", "мекота" в отношението към ония, на които се наложи да играят, побеждавайки нравствените си скрупули, една доста пошла игра на показно лицемерие, привидна "колегиалност", фамилиарничене, дори флиртуване с персонала, включително и с учениците. Г-жа Директорката си има свой ярко обагрен личностен подход, който обаче е доста уязвим тъкмо в нравствено отношение: все пак се иска известно ниво на чувствителност човек да усети, че всичко това е само една коварна игра, при това доста унизителна за ония, които се виждат принудени да я играят. Разбира се, всички чувстват фалша, но е опасно тази фалш да бъде изобличен, щото мигом ще станеш ненавистен: който наруши "правилата на играта", или на театъра (да не кажа: водевила), който се играе неуморно всеки ден, казахме, бива обявяван за враг, подлежащ на изгонване или на унищожаване; ще му стъжнят живота така, както не и сънувал никога. Моя милост има възможността да се наслади на "сладостите" и на "двете страни на медала": в първите няколко месеца от царуването на г-жа Директорката аз, по причини на сложили се отношения между мен и нея от времето, когато тя беше само учителка (от "ерата Паунов", това а фамилията на предишния знаменит и така колоритен като личност директор на нашето училище - казвам това за ония, които не знаят това), аз бях комай от най-тесния кръг на нейни приближени; щом обаче дръзнах да си позволя лукса да имам своя позиция по някои въпроси, мигом бях жигосан като враг и постепенно станах най-ненавистен, направо бях обявен за "вреден елемент". Тъй че познавам, дето се казва, "отвътре" нещата и не говоря наизуст, не теоретизирам, понеже всичко това съм го преживял, ох, как съм го преживял! И дори платих жестока цена за лукса да бъда личност: платих жестока цена със здравето си: трета година съм гонен от администрацията така, както навремето се казваше, именно бях гонен "като империалист" (младите не знаят този израз от епохата на така блажено-починалия комунизъм - "починал" ли казах - е, нека сега да го узнаят?!). Това е от една страна, която има чисто психологически и нравствен характер, има характера на доста сериозна нравствена деформация: така, повтарям, не подобава да се отнасят с човешки същества, със суверенни личности!

Г-жа Директорката, сякаш по книга, се опита да възкреси и онази казионна атмосфера, която помним от ония, от "блажените" времена на все този същия комунизъм: примерно, и двата синдиката бяха обезоръжени постепенно така, че да се превърнат било в мило умилкващи се в краката на всемогъщата директорка котета, било в смешно лаещи декоративни кученца със сладки езичета. Налага ми се, както виждате, да прибягвам до безобидни и умилителни метафори, щото, както е известно, бях даден под съд заради това, че по адрес на синдиката, в който членувам, си позволих да употребя израза, че се е превърнал в нещо като "синдикална патерица на всемогъщата директорка"; тия думи бяха възприети като "лично обидни", като накърняващи достойнството на въпросната синдикална лидерка на учителския синдикат към КТ "Подкрепа". Както и да е, факт е, че сега, след три години управление на директорката и двата синдиката не изпълняват ролята си; разбира се, другият синдикат, възглавяван от г-жа Копривленска, известно време сякаш се опитваше да бъде нещо като коректив и опозиция на симптомите на директорски произвол, имам това чувство, но ето, сега мълвата говори, че г-жа Директорката все пак в крайна сметка е успяла, кой знае как, и него да обезоръжи, да притъпи жилото му: сега и двата синдиката фактически са вече опора на така и така сложилото се и толкова неблагоприятно за бъдещето на самата институция статукво. Което е голяма отговорност: двата синдиката, подобно на крилата на грижовна квачка, осигуряват така потребния уют и комфорт за същите тия злоупотреби, анахронизми, чудати волунтаристични изцепки и прочие, на които сме свидетели в последните две години.

За да изследвам реакциите на директорското ръководство, както е известно, и водейки се предимно от изследователски интерес - възникналата в училището структура на отношения е крайно благодатна почва за изследвания, за търсене на истината и пр. - аз си позволих да поставя същото това ръководство в доста сложна ситуация: бомбардирах го с една поредица от остро-критични доклади, жалби, възвания, открити писма до какви ли не институции, до Министерството и пр., надявайки се, изобличавайки всекидневни грешки и злоупотреби на ръководството, да му дам шанса да осъзнае какво е дръзнало да прави - и да осъзнае най-вече, че така не може, щото сега времената са съвсем други. Много е интересна реакцията на самото ръководство: вместо още от самото начало на "конфликта" да влезе в диалог с мен, щото аз по този начин наистина му дадох златен шанс да осъзнае какво наистина прави, многоуважаемата госпожа Директорка ми обяви лична война и започна да осъществява със завидно упорство цяла една серия от нагласени "компромати", административни гаври, проверки в опит да ми намерят, както се казва, "цаката", налагаха ми наказания заради изсмукани от пръстите "нарушения", поде се безогледна кампания по дискредитирането ми като личност и преподавател, връх на която е наскорошното обявяване от страна на така милата и любезна директорка, че моя милост, видите ли, бил "често податлив на нервно-психични разстройства" индивид или "психично-болен човек", която така ласкава характеристика заслепената от ненавист администраторка дръзна да изпрати до трудова-експертна лекарска комисия (т.н. ТЕЛК) и ето, успя да ме прати да бъда инвалидизиран по заболяване, от което никога до този момент не съм имал оплаквания, никога до този момент не съм бил лекуван! Да благодаря на така милостивия Бог, че все пак ме запази в ужасната обстановка на безогледен административен терор, на който бях подложен в последните две години! Тук има нещо, на което аз също така искам да обърна внимание, тъй като изложението ми, както е известно, цели да покаже истинското нравствено лице на случващото се.

Нали знаете онази приказка, а именно - да бутнеш баба си по стълбището и тя като се затъркаля надолу, да почнеш да се смееш и да крещиш: "Стой ма, бабо, накъде така бързо се юрна да ходиш?!". Нещо подобно си позволи да направи с мен многоуважаемата госпожа директорка: първо ме подложи цели две години на безогледен психологически и нравствен тормоз, направи нужното да рухна психически, а пък след това има добрината да ме обяви собственоръчно за "психично болен" и да ме прати, вероятно в израз на чистосърдечната й загриженост за моето здраве (!) на... "специализиран ТЕЛК за психични заболявания"!!! Оставям на всеки сам да квалифицира в нравствено отношение този безпрецедентен случай, който, разбира се, е недопустим в нравствено отношение - особено пък за ръководител на едно възпитателно, образователно и личностно формиращо учреждение, каквото е нашето училище. Аз лично не ща да квалифицирам тия неща, понеже тяхната нравствена същина е очевидна, не се нуждае от кой знае какви изтънчени квалификации; всичко се разбира непосредствено от човека с неизвратен морал, от човека със здрави нравствени устои.

Не зная обаче давате ли си сметка как влияе един такъв подход към персонала на цялостните отношения в нашата училищна общност. Ще ви кажа как влияе: всички други отношения в училището са отровени благодарение на необезпокояваното господство на този в корена си сгрешен най-вече в психологическо и в нравствено отношение подход. казано с други думи, в нашата училищна общност тече усилен, ускорен процес на деморализация на отношенията, който е пагубен. Защото става дума за една, повтарям, възпитателна, образователна, личностно формираща институция или учреждение, където по принцип са недопустими подобни ексцесии, злоупотреби, порочни подходи, извращения самото понятие за човечност, за хуманност, за приемане на другия, за насърчаване на раз-личността, на личностния просперитет, за заякчаване на нравствените устои на младите и пр. Сега схващате ли защо отношенията в училището ни се влошават с всеки изминал ден, ексцесиите зачестяват, признаците на пълзящата анархия са налице и се задълбочават с всеки изминал ден? Това, че в нашето училище комай вече е всекидневие хулиганстващи ученици, водени от съзнанието за безнаказаност, да вилнеят, да обиждат учителите си, да псуват учителките си, да хвърлят пиратки и бомбички по време на част, да замерят учителите си с полупълни с вода "певеце бутилки" от кока-кола, с камъни, с яйца (!) и т.н. - сега ясно ли ви е защо са възможни такива ексцесии?! Явно възникналата среда ги благоприятства, явно липсват ефикасни спирачки на тези процеси. Щом като самата глава на институцията си позволява да се отнася по такъв грозен и неподобаващ начин към свои колеги, към учители, това нима не дава "карт бланш" на ученици с недотам здрави морални устои да си позволяват подобно грозно и неподобаващо отношение? Мисля, че тук имаме страхотен пример за това как възпитателите, като си позволяват лукса да се държат неподобаващо и си позволяват да демонстрират такъв един незавиден морал, то това неминуемо рефлектира върху съзнанията на възпитаваните - и има един крайно зловреден и деморализиращ ефект. Нещо, което възпитатели, които не искат да изменят на мисията си, никога не биха си го позволили. Възпитателят възпитава най-вече с примера си. Щом възпитатели си позволяват по екстравагантен начин да нарушават елементарни норми на човечността и морала, как тогава същите тия възпитатели могат да изискват от възпитаниците си да се държат прилично, морално, подобаващо? Възниква и коварният въпрос: а имат ли моралното право такива възпитатели да изискват от възпитаниците си едно възпитано, морално, подобаващо отношение - щом сами си позволяват да дават толкова лош пример? Въпросите, които възникват в тази връзка, са много и аз не мога да изброя всичките в един доклад; пък и целта не ми е такава. Искам просто да провокирам разговор за тия тежки проблеми от нравствено естество, които не чакат, не търпят отлагане - понеже ситуацията се влошава с всеки изминал момент. Често срещам учителки да излизат разплакани от час - така това повече не може да продължава. Нещо трябва да се промени - и то час по-скоро! Примиряването с деморализацията и хаоса води до още по-страшна деморализация, до още по-страшен хаос.

Та аз със своите проучвания на реакциите на ръководството (със серията от мои доклади, жалби и пр.) научих прелюбопитни неща, които съм изложил под формата на текст в цели три мои книги (!), имащи такава една емпирична, приложна и дори административно-дискурсивна форма; нещо чудно с тия мои книги да се роди един нов литературен, а защо не и философско-психологически жанр! Имам известни претенции в тази посока, но не това е главното. Та много и то безкрайно интересни неща научих в тия свои изследвания, за които искам най-чистосърдечно да изкажа благодарността си на нашето ръководство, и дори лично на госпожа Директорката: да, госпожо Директорка, Вие имате голям принос за написването на тия мои книги, за провеждането на тия мои експерименти, за достигането до истините, до които без Вашето административно усърдие аз никога не бих могъл да стигна! Ето как самата съдба се намеси, та ние двамата с Вас да допринесем за същностното реформиране на нашата образователна система, която е затънала в такова едно тресавище - тресавището на тоталния провал, на пълната катастрофа. Готов съм да Ви призная за съавтор на всичките свои книги от последните три години на Вашето управление, които бяха благодарение на Вас така плодотворни в моята некратка кариера на просветен и образователен деец. Наистина без Вас аз никога нямаше да разбера и да проумея това, което благодарение на Вас проумях и разбрах: най-искрено Ви благодаря, благодаря Ви без капчица ирония! Така, камък ми падна от плещите като направих туй признание. А сега аз тук бих си позволил да кажа още нещичко, което смятам за съществено, за да се очертае по-пълно картината.

Разбира се, вече ясно усещам, че няма как да осъществя в този текст замисъла си в пълния му обем: не мога тук да се разпростирам и върху описание на случващото се в сферите на останалите компоненти на цялостните отношения в училищната ни общност, именно учителите, учениците, родителите, гражданството; няма как да изпълня обещанието си, но това може да е предмет на следващ опус, живот и здраве да е само! Ще ми се наложи да завърша с един пример, в който обаче тия компоненти си взаимодействат, влизат в едно сложно и характерно отношение. Мисля, че с оглед на краткостта - щото замисълът ми, ако трябва да се осъществи в пълния си обем, би довел до написването на цяла една нова книга! - ще ми се наложи да завърша с един крайно показателен, пълен с богат смисъл пример или казус. Става дума за ситуацията в XI Д клас, за която съм писал и преди - и която е наистина чудесна, с оглед проумяването на ония вредни ефекти върху съзнанията на учениците, които има така и така сложилата се тежка психологическа и нравствена ситуация в нашето училище.

Този пример наистина е благодатен. Ако трябва да се "разчопли" и детайлно да се анализира този превъзходен нравствен казус ще може да се открие и изяви цяла една серия от грешки на училищното ръководство, които именно доведоха до симптомите на деморализация в този иначе чудесен клас, в този клас, съставен предимно от чудесни млади хора, умни, интелигентни, мислещи, добри и пр. Да, ала ето, подлагането им да толкова вредни влияния в резултат на цяла една серия от грешки на училищното ръководство доведе до тази наистина великолепна история, която, ако се анализира, ще може да влезе в аналите на българското просветно дело. В смисъл ще е поучителна за това какво не бива в никакъв случай да си позволява да прави едно училищно ръководство - ако изобщо е загрижено за възпитанието и за нравственото, за личностното израстване на младите хора, за растежа на тяхното съзнание за свобода.

- През април 2012 г., по време, в което моя милост е в отпуск по болест, този клас заедно с още три класа (!) пишат стандартни по съдържание "жалби", с които искат сменянето на преподавателя по психология; интересното е, че пишат въпросните "жалби" все паралелките, обозначавани като "Д", т.е. ползващите се със славата на най-добрите, това са паралелки от IX, X и XI класове, все, казах, "Д"-паралелки, плюс една "В", за разнообразие вероятно; текстът на тия жалби сякаш е писан под индиго, както и да е; тия "случайни съвпадения" всеки нека да си тълкува както иска; имало и жалба от родители, които силно се били възмутили от това, че преподавателят по психология Грънчаров бил прожектирал - дръжте се да не паднете! - "порнографски филм" на учениците от 9-ти клас, има се предвид филма АМАРКОРД на Фелини (!); учениците пък най-много се бунтували заради... крайно либералната система на изпитване на г-н Грънчаров, а също така и защото той си бил позволил да заснеме учебни часове и да ги сложи с образователна цел в интернет;

- Г-жа Анастасова, директорката, без изобщо да разговаря с преподавателя отнема тия 4 класа от негово преподаване и ги дава на външен лектор, който получава пълната симпатия на учениците щото пише предимно 6-ци отгоре-до долу, почти всички ученици ненадейно стават отличници по психология (респективно по етика и право, философия и пр.); г-н Грънчаров реагира остро, смятайки, че администрацията или директорката е допуснала груба грешка с дълготрайни последствия;

- Защото е възразил и си е потърсил правата г-жа Директорката започва беозгледна кампания по дискредитирането на преподавателя Грънчаров; лидерката на синдиката, в който членува въпросният г-н Грънчаров, която по съвместителство е и помощник-директорка, изцяло застава зад започващия административен тормоз на преподавателя; организират му на синдикално събрание нещо като "другарски съд" (или "народен съд" или "съдебен трибунал"), той пише за блога си за случилото се, след време същата тази лидерка на синдиката ще даде преподавателя Грънчаров под съд "за обида" защото си е позволил да я критикува;

- Изпускам много други знаменити случки, инциденти, "крамоли" и пр., тормозът от страна на администрацията над опърничавия субект Грънчаров не престава, организирани са му много "компромати", проверки, какво ли не още, всичко, което може да се сети една глава на администратор, наложено му е и дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение", което обаче е отменено на две инстанции от съда, към който се обръща да защити правата си въпросният субект; междувременно от тормоза Грънчаров рухва здравословно, бива инвалидизиран с 60% нетрудоспособност заради усложняване на кардиологичното му заболяване; в такъв случай администраторите са длъжни да щадят "трудоустроения" преподавател, да, ама не, безогледният терор над него не само не отслабва, напротив, ескалира с всеки ден;

- Грънчаров един ден, бързайки за работа в ранната утрин, се подхлъзва, пада и си удря тежко главата; получава голям мозъчен (вътрешно-черепен) кръвоизлив, тъй като пие лекарства за разреждане на кръвта, пречещи на съсирването й, което поражда обилния кръвоизлив; след месец полученият хематом довежда дотам, че на Грънчаров е направена тежка операция по изваждане на хематома от главата; той отсъства цели 8 месеца за възстановяване от операцията; докато се възстановява администраторките от училището не престават с тормоза - чрез заведени от тях дело "за обида"; разбира се, изобщо не се вслушват в призивите му за повече човечност;

- Грънчаров в края на ноември 2013 г. се връща след 8-месечен отпуск по болест; устроено му е сюблимно посрещане; за два месеца се случват такива събития, каквито нито една фантазия не може да изобрети; най-главният момент е разбунтуването на оня същия XI Д клас, който преди две години е писал "жалба"; този "бунт" е нещо като "манна небесна" за администрацията, в която тя най-сетне вижда шанс окончателно да се разправи със субекта Грънчаров; вероятно целта е той да рухне психически; да, ама не, това не се случва, въпреки че, предполагам, е така желано; осъществява се класическо "бутане на бабата по стълбището", ученици, овладени от крайно негативни емоции, цели три месеца (!) пречат всеотдайно преподавателят да започне нормален учебен процес по философия, обвинявайки го в... "неспособност да преподава" този предмет; родители също са ангажирани та да се налее допълнително масло в огъня; администрацията не рачи да си изпълни задълженията и насърчава по пряк или косвен начин арогантното поведение на въпросната групичка ученици; целта е, предполагам, и тази: като се създадат толкова ужасни условия, или Грънчаров да не издържи и да стори нещо, което да даде шанс на администрацията да го уволни дисциплинарно, или пък да бъде принуден сам "да си вземе шапката" и да се махне от училището, с оглед да не бъде доубит; инвалидизираният преподавател изобщо не биде пощаден от не знаещата жалост администрация и изтърпя какви ли не унижения; да, обаче обстоятелството, че е психолог и философ му позволи да се съхрани, също така да запази борбения си дух;

– Администрацията в лицето на директорката не желае да си изпълни задължението, т.е. твърдо да заяви пред обструкционистки настроените ученици, че са длъжни просто да спазват правилника; това не може да се тълкува иначе освен като заставане зад вилнеещите, зад потъпкващите правилника ученици, насърчаването им да продължат все в този дух, а това означава, че директорката по този начин поема пълната отговорност за случващото се в този клас – щом фактически го санкционира като „полезно”, с оглед на някакви нейни субективни цели и настроения спрямо преподавателя по философия; стига се дотам, че на родителска среща директорката намира за уместно да заяви, че „въпреки желанието на родителите и на учениците и въпреки нейното собствено желание тя не може да уволни или да отстрани преподавателя по философия и учениците са принудени да го изтърпят”; разбира се, великодушно им обещава, че догодина, по предмета „Свят и личност”, тя тогава щяла да го замени с друг преподавател; тия необмислени и изцяло погрешни думи и действия на въпросната администраторка наливат „масло в огъня” и ето, вече трети месец в този клас не се води нормален учебен процес, за което, разбира се, носи пълна отговорност същото това ръководство;

– С оглед да „докаже”, че преподавателят Грънчаров „не става за преподавател” г-жа Директорката, игнорирайки 30-годишния му стаж и това, че той вече от 20 години има най-висшата преподавателска квалификация, именно т.н. „I-ви клас”, организира цяла една серия от проверки, включително и от страна на националния експерт по философия, също така и от регионалния инспектор по философия, самата тя редовно, без да го предупреди, какъвто е редът, спешно и внезапно го проверява, влиза в часовете му, след това пише дълги субективистки и абсурдистки „констативни протоколи”, много наподобяващи жанра на т.н. административни „доноси”, тя се увлича дори дотам, че почва да пише „протоколите” си в пряка реч, влагайки в устата на преподавателя думи, които той изобщо не си е и помислил да каже; целта е да се трупат „компромати”, за да могат да бъдат извадени в подходящия момент; този административен терор продължава вече три години;

- Това, че Грънчаров е активно пишещ блогър и с оглед да даде публичен израз на случващите се в училището крайно интересни, но също така и толкова обезпокоителни събития, а също и че благодарение на изследователската си позиция реши да алармира всички отговорни висшестоящи инстанции, крайно усложни ситуацията; администраторката не се посвени да въвлече и да използва за целите си и цялата учителска колегия: чрез шантажи принуди мнозинството от учителите да се подпишат под патетични словоизлияния, изпращани под формата на "открити писма на възмутения колектив" до висшестоящите институции; целта е в типичния стар стил "черната овца" да бъде изобличена и в крайна сметка отлъчена най-ефективно от "стадото";

- За всичките тия месеци и години вече ексцесии администрацията, вярваща в своята "непогрешимост", в нито един момент не се опита да встъпи в човечен диалог, в прост човешки разговор на нравствена основа с обявения за "враг" преподавател; жаждата за мъст сякаш беше водещият мотив, което е недопустимо за един ръководител, това е емоция, която е непозволена за мениджърите (да не кажа "меринджеите") дори и в нашенските съвременни условия; щото все пак има нещо като демокрация, има също така и медии (сега-засега само блогът на репресирания преподавател играе тази роля да даде публичен израз на случващите се ексцесии).

И така нататък. Изморих се вече да пиша. Спирам дотук. Дори и да е съвсем внезапно това спиране, нека текстът да остане така. Което именно и ще внуши, че подетият разговор непременно трябва да продължи. И трябва да се води колкото се може по-честно, на една съвсем човечна основа обаче. Нападки, оплюване на опонента тук съмсем не са разрешени. Мълчанието също не е изход или решение. Истината обаче следва да излезе наяве. Който е допуснал злоупотреба с власт или с влияние в ущърб на други личности с оглед задоволяване на свои лични и субективни капризи, ще трябва да има добрината да поеме пълната отговорност. Който е нанесъл невъзвратими щети от морално, здравно или друго естество на други личности, пак трябва да има добрината да си плати. Така не можеш да си правиш каквото ти скимне с една друга личност. Не можеш да тъпчеш безогледно една друга личност само защото така ти се е приискало. Или щото си си внушил, че за теб лично законите изобщо не важат. Щото си си внушил, че като си на власт, можеш да правиш каквото ти скимне. Да има много здраве от мен оня, който си мисли, че така може да се прави в съвременни условия. То може, не че не може, ала след това трябва да имаш добрината да поемеш пълната отговорност за това, което си сторил. Няма друг начин, така е: не само моралът, но и правото - законът, казват, бил "минимумът морал, без който не може" - забраняват да си правиш каквото ти скимне спрямо една друга и пре това изцяло суверенна личност: човешката личност е свята! Ето затова аз апелирам. За това се боря. Този и смисъл и призванието на философа - аз просто изпълнявам своя дълг на философ и учител, на възпитател на младежта, който не иска вместо да оздравява създанията на младите, да им нанася жестоки и незаздравяващи рани. Или поражения, които един ден ще опорочат съществуването им. Така е забранено да правят възпитателите, които съзнават своя дълг. И своята отговорност.

Нека да завърша с това. Благодаря на тия, които не само имаха търпението да прочетат този текст, но и, да се надяваме, да се замислят над неписаното. А пък тия, дето са ми се обидили заради добрината, която им сторих - да им посоча грешките без капчица лицемерие, изцяло открито и добросърдечно! - нека, ако щат, да ме съдят, нека, ако щат, да ме мразят, нека, ако щат, да правят каквото искат. Аз го направих с оглед да им помогна да осъзнаят какво правят, а пък те нека да възприемат този мой импулс както си искат. Проблемът се е обаче не само техен, той вече е и обществен. Той засяга не само тях, а много хора. Ето затова дръзнах отново не само да напиша този текст, ами и да му дам пределно публичен израз. Дали това е "морално" или не е нека съди всеки според съвестта си. Направих всичко заради доброто на всички, заради добруването на нашата общност.

Да, на нашата училищна, но и човешка общност. Трябва да се грижим за човечността на нашата училищна общност - ето нещото, което ме вдъхновява. Бъдете здрави! Бъдете здрави във всяко едно отношение, но най-вече в нравственото. Нравствено здраве е предпоставка за всяко друго. То може да надмогне всяка болест. Духът, нравственият дух на човека има субстанциално превъзходство и нищо не може да го съкруши; напразни са всички усилия в тази посока. "Всуе се морите, безумци!" - нали така пише класикът?

Хайде чао, че се унесох пак. Прощавайте за всичко: щото съзнавам, че подложих мнозина на крайно тежки душевни изпитания. Но то е за тяхното добро. В това съм дълбоко убеден. Дано намерят нравствената сила и великодушието да ми простят - нали все пак сме възпитатели и трябва взаимно да си прощаваме? С оглед да даваме добър пример на възпитаниците си. Но преди прошката е потребно разкаяние. Ето, за да се стигне до този етап на нравственото очистване на душите от "шлаките" на развалата, порока и разрухата - на деморализацията - аз написах този текст. Дано ми е простено че направих това...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Продължението на моето Обръщение към училищната общност на ПГЕЕ-Пловдив

Вчера започнах да пиша един текст - виж публикацията със заглавие Проблемът на проблемите на българския живот е нравствен, има морално естество - на който сега, тази сутрин, решавам да придам формата на ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ УЧИЛИЩНАТА ОБЩНОСТ. Правя тази промяна съвсем умишлено, с оглед да засиля предполагаемия ефект от цялата тази работа. Това изисква от мен и известна промяна на първоначалния замисъл. Ще се наложат и известни редакторски корекции в окончателния вариант на текста. Въпреки това обаче решавам да продължа публикуването му успоредно с неговото писане - идеята ми е все същата, а именно: да провокирам вниманието не само на училищната общност, не само на родителите на нашите ученици, но и на колкото се може по-голям кръг активни и ангажирани български граждани - активни и ангажирани тъкмо към проблемите на българското образование и училище.

Ще ми се и висшестоящите административни органи на образователната институция да не подходят този път отново по своя обичаен бюрократичен маниер, който всичко изопачава и извращава - щото, предполагам, ще им се наложи и на тях в един момент да проумеят, че максимата, от която се водят, а именно "Гарван гарвану око не вади!", е твърде порочна и несъвременна, не отговаря на нравите, които следва да битуват в едно съвременно и демократично общество. Предполагам ще им се наложи също така с удивление да открият и проумеят, че изказването "Глас народен - глас Божи!", стига да не се разбира популистки - щото не мнозинството от народа, което обичайно греши, се има предвид в случая, а се има предвид гласа на ония отчаяни представители на народа, които виждат нередностите и са решени да не се примиряват - та именно ще им се наложи на нашите родни бюрократи да проумеят, че високомерното мълчаливо отношение към подобни "гласове от низините" съвсем не е добър подход в едно съвременно демократично общество, а ще им се наложи рано или късно да слязат от своя пиедестал и да влязат в тежки дискусии с обезпокоените граждани; стига, разбира с, да не доведат нещата дотам, че преди това самият живот да ги измете от уютните им кресла, понеже е преценил, че са абсолютно непотребни, дори вредни. Както и да е, ето продължението, което започвам да пиша ето сега, в тази ранна петъчна утрин:

... Ще ми се да почна обаче малко по-отдалеко и в някакъв смисъл теоретично. Компонентите, елементите, страните, "агентите", взаимодействащи си в процеса, който е предмет на моя интерес, именно животът в една училищна общност, са следните: учениците (които са една разнолика общност, голяма група, която вътре в самата себе си се диференцира по един доста сложен начин), учителите (същото може да се каже и за този "агент" на взаимодействието, което ни интересува), родителите (подходите, различията в позицията и тук са твърде пъстри, въпреки общия конституиращ тази група интерес, именно доброто на техните деца), на следващо място това е "агентът" на администрацията, на мениджърското (напоследък доби популярност чисто нашенския вариант на тази сложна за изговаряне дума, именно думата меринджейско, иде от меринджей, нали си спомняте великолепния израз на онази жена от онова село, дето говори за някакъв "млад меринджей") ръководство, което именно е властната и господстващата инстанция (особено в представите и стереотипите на неразградената все още тоталитарна командно-административна и директивна система); ще ми се също да въведа още един компонент, а това е именно т.н. "обществено мнение", онази застрашаваща удобното статукво външна публичност, именно изразявана от медиите (които у нас общо взето мълчат по истински сериозните проблеми на голямата българска общност, щото са заети с гоненето на баламосващи тази общност сензации и с представянето на текущите драматизирани или театрални скандали на големите играчи. В случая, който ще описвам, именно ситуацията и нравствения аспект в живота на нашата училищна общност, този последен компонент, така или иначе, се въплъщава до момента от моя блог, който единствен публикува информации, и от от "първа ръка" за случващото се. Включвам този олицетворяващ самата публичност агент или компонент, тъй като той в разглежданите отношения така или иначе стана незаобиколим фактор.

Цялата ми идея е да помогна за демократизирането и то в същностния смисъл на думата на живота и отношенията в нашата училищна общност, тази е моята голяма тема, а пък изследваният в случая нравствен аспект на същия този живот и на същите тези отношения ще се превърне в сърцевина, фокус, ядро, център на така желаните промени към по-добро: щото по моето дълбоко убеждение истинска, автентична, същностна демокрация, поставена на аморална жизнена основа, няма и не може да има. Тъй като демокрацията е социален израз на свободата, то всичкото може да се резюмира в следния водещ тезис: ако свобода и нравственост са разделени и не се подпомагат, то свободата неминуемо се изражда в произвол и започва да поражда хаос и анархия; другояче казано, тезата ми е: без нравственост няма свобода, онова, което дава живот на свободата, е нравствеността. Добрите нрави са израз на автентична и същностна свобода, липсва ли тази най-дълбока основа на човечността, свободата се изражда дотам, че в крайно сметка довежда до противоположното на нея, именно до ситуация, в която единствена възможност за овладяване на положението е диктатурата, тиранията. В скобки ще отбележа, че у нас процесите в последните 24 години доведоха точно до този повратен момент: ако приятелите на свободата в нашето общество, демократите, не вземат надмощие в този съдбовен исторически момент, то обществото ни ще се откъсне от цивилизацията на свободата и ще дегенерира до нивото на една руско-путинска и средноазиатска деспотия или тирания. Този е въпросът на въпросите в нашето общество, у нас в момента се води и то в най-решаващ етап битката за свобода и за автентична демокрация, която, както ще видим, се води не само на едно макро-ниво, в живота на цялата голяма общност, но, както аз ще докажа, и в живота на по-малките общност - каквато е нашата училищна общност.

За да очертая по възможност по-пълна и плътна, по-съдържателна картина на случващото се следва да се опитам да опиша взаимодействието на всичките тия градивни компоненти, като се почне от действията на властовия фактор, администрацията, та се стигне до описание на ситуацията, нравите, напреженията сред компонентите на т.н. "народни низини", именно учителите, учениците, родителите. Впрочем, защо отнесох учителите в тази група на "народните низини" ли? Ами ясно защо: защото в условията на този административен команден модел и на учителите в голяма степен също е отредена ролята на прости изпълнители на висшестоящата властна воля на министерската бюрокрация; по тази причина отнасям този фактически също толкова обезправен елемент към "народните низини", въпреки че формално той не е там. Той, по идея, би следвало в сътрудничество с администрацията да изпълнява ефикасно своята водеща и формираща личностите на учениците възпитателна и по начало активна роля; но тъй като е обезправен, активността му е иззета, поради което, струва ми се, разглеждането на учителите като компонент на "народните низини" по същество е вярно и също така потребно, с оглед постигане на истината за съществуващото, за случващото се.

Ще започна с описание на поведението на първия, на властващия компонент, на администрацията. Нашият мъдър народ неслучайно е казал, имайки, предполагам, предвид именно такива недемократични структури - щото общо взето нима е имало време, в което българинът е живял в условия на същинска демокрация? - та нашият мъдър народ в такива случаи обича да казва ето тази всеизвестна и уместна поговорка: "Рибата се вмирисва откъм главата!". Това е съвсем понятно и естествено, интересно е също, че волята и подхода, стила на ръководство и действие на ръководителя има структуро-задаваща и формираща характера на отношенията в общността роля. Един стил на ръководство задава един тип отношения, друг - съвършено различен. Поради самата принципна конституция на организациите, построени на авторитарен принцип (каквито са организациите на училищния живот според сега действащото у нас законодателство) ролята на ръководителя за установяването на един или на друг тип отношения е решаваща. Това особено добре следва да се разбира от най-висшестоящата инстанция, именно от Министерството на образованието, което назначава училищните директори: то поема страшна отговорност заради това, че в наше време българските училища са се превърнали в нещо като феодални владения на самозвани деспоти - или пък в организации, построени на мафиотския принцип: оня, който е мил с ръководството, който го ласкае, е от тесния кръг приближени, това е именно и тънкия слой на облагодетелстваните, а всички останали, които що-годе имат съзнание за собствено достойнство и държат да са личности, следва да мълчат, да треперят от страх, да внимават да не се набият в очите и да предизвикат безпощадния гняв на всемогъщото началство, на "бащицата" (или на "майчицата", на "Матушката", ако трябва да използвам руския термин) и пр.

Да, смея най-отговорно да заявя: според сега съществуващото законодателство в тази сфера, в сферата на училищния живот, са се установили отношения, които в умален вид възпроизвеждат и затова наподобяват принципа на отношенията в голямата общност, именно на българското общество, животът в което, както добре знаем, през последните 15-тина години придоби очертанията на едно изцяло безразделно господство и хегемония на мафията, на олигархията, на властните и властващите мутри и бандити. Точно това се случи и във всички по-малки общности, изграждащи тъканта на това, която наричаме "днешна България"; същите отношения, да речем, съществуват във всяко едно градче и село на България, навсякъде властват безконтролни мафии, същото, смея да заявя, се случи и в живота на такива особени общности, каквито са училищните, образователно-възпитателните и личностно-формиращите общности. Да не говорим за това, че същият принцип биде възприет и от такава една сфера на духовния живот, каквато е църквата и религията, да, и тук, както е известно, се е настанила и е узурпирала властта арогантната църковна мафия, неслучайно народът нарича митрополитите ни "мутрополити". Убеден съм, че всевластни мафии се вихрят и във всяка една друга област от живота на общността, наречена България, именно в културната, медийната, каква ли не още, навсякъде е все така. Тогава кой ни дава право да смятаме, че само училищните общности са нещо като "оазис на умиротвореността", където всичко е чистичко, бляскаво, невинно, чудесно, прекрасно, благодетелно и пр.?! Нима може всред всеобщата мръсотия да има такива оазиси на чистота и на възвишеността?

Дали пък не сме стигнали дотам, че в резултат на поголовното разпространение на мафиотско-мутренския манталитет се е стигнало дотам, че нашата образователна система в днешните отчайващи условия произвежда именно "кадрите" на по-нататъшната пълна мафиотизация-мутризация на българското общество? Нима сме стигнали до абсурда училищните общности съвсем да не могат да изпълняват мисията си, именно да възпитават младите в духа на извечните традиционни ценности на общочовешкия морал и вместо това да насърчават младите да се отдават на вакханалията на пълната аморалност?! Другояче и по-просто казано, нима сме стигнали до абсурда днешните български училища да бълват "възпитаници" с ясно изразения мутренско-мфиотски, чалгашарски, ментаджийски (иде от "менте") манталитет, сиреч, че съвременното българско училище, в пълно противоречие с призванието и мисията си е станало развъдник на аморализма, на безнравствеността, на развалата, на порока, на разврата, на пълната деморализация на младежта, бъдещето на тази наша многострадална нация?! даваме ли си сметка какво бъдеще очаква България ако има даже частичка истина в тия мои твърдения?

Опитвам се да очертая общия контекст, в който се развиват отношения и ситуациите, предмет на моя конкретен анализ. Ще ми се тия, които ще прочетат горното, да се замислят повече, моята идея е да ги подбудя да се замислят по-сериозно. Разбира се, че частта не може да бъде разбрана и проумяна без разбиране на оня дух, който владее цялото; не може отделното да бъде откъснато от общия контекст и да бъде разглеждано извън съществуващите отношения в голямата общност, които именно задават характера и тенденцията на всичко, що се случва в малките общности, каквато е нашето училище. Ето защо, а не заради някакъв изследователски каприз, ми се наложи да сторя горното "отклонение", което не бива да се възприема като произвол - понеже се изисква от същината на цялата работа.

И ето, сега ми остава да опиша ситуацията като последователно изтълкувам случващото се, което е резултантна на взаимодействието на ето тези компоненти: администрация, учители, ученици, родители, гражданство ("агенти" на голямата общност, които не са безразлични относно това какво се случва в нашето училище - всички сме данъкоплатци, от нашите данъци това училище се издържа, в този смисъл гражданите имат право да знаят как се изразходват техните пари! - и благодарение на публикациите в моя блог имат възможността да заемат една по-активна и отговорна позиция, т.е. имат възможността да са загрижени относно това какво се случва в общността, носеща безличното име "ПГЕЕ" в Пловдив; аз навремето предложих да "оличностим" тази крещяща безличност като патрон на училището стане знаменитият Стив Джобс, ала това биде възприето, както е известно, като кощунство, щото щяло да помрачи славата на "ТЕТ-Ленин", както още се знае това знаменито училище в общото съзнание на пловдивчани. Припомням това, щото точно оттук започна този разрив, тези страшни ценностни разминавания, които в крайна сметка доведоха до настоящата толкова тежка ситуация. Ето, пристъпвам към конкретното си описание на историята, в която като в призма се очертават ония нравствени деформации в нашата общност, които са предмет на моя анализ.

Да, ама поглеждам часовника и откривам, че ако сега не стана, ще закъснея за първи час, а имам такъв! налага се да скачам и да бягам да не закъснея. Хубав ден на всички! Имайте търпение, скоро ще продължим, онова, което следва, е така интересно, че главите ви ще се замаят!

(Следва продължение)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Проблемът на проблемите на българския живот е нравствен, има морално естество

Налага се, няма как, да пиша нов документ, адресиран до съответните органи и институции, тъй като в училището, в което работя, продължават да се случват невероятно интересни събития; този път отново ще пиша във връзка с продължаваща крайно тежка ситуация в един 11-ти клас - където група ученици без капчица неудобство продължават да блокират всеки опит на преподавателя да започне нормален учебен процес по философия; това вече продължава трети месец, което е прекалено! Решавам обаче да адресирам доклада си до ПЕДАГОГИЧЕСКИЯ СЪВЕТ на ПГЕЕ - чрез г-жа Директорката - с надежда на доклада ми все пак да бъде обърнато някакво внимание; разбира се, ще го напиша в дължимия общ контекст, с оглед да се схване точния смисъл; налага се също да изпратя копия до висшестоящия орган (РИО) и до синдиката на учителите, към който членувам. Та ето какво считам за нужно да кажа на въпросните институции в тази връзка:

До ПЕДАГОГИЧЕСКИЯ СЪВЕТ на ПГЕЕ-Пловдив

Чрез Директора на ПГЕЕ-Пловдив

КОПИЕ: До Началника на РИО-Пловдив

КОПИЕ: До Председателя на Регионалната организация към синдикат ОБРАЗОВАНИЕ в гр. Пловдив

ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ УЧИЛИЩНАТА ОБЩНОСТ

от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование

УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА,

От известно време се наблюдават все по-ясно признаците и симптомите на пълзяща анархия в нашето училище: крайно тежко е положението с дисциплината; постоянно се случват какви ли не недопустими ексцесии; необезпокоявани от нищо хулиганстващи ученици си позволяват да тровят атмосферата в много класове и да съсипват самата възможност за провеждане на пълноценен и качествен учебен процес; налице са всекидневни рецидиви на крайно грубо, арогантно отношение към преподаватели, ученици си позволяват по недопустим начин да не зачитат преподавателския авторитет и да погазват всякакви принципи и норми не само на правилника, но и на елементарния морал; чувам, че се случва ученици си позволяват да псуват своите учителки (!) и пр., да разговарят по наистина недопустим начин с тях и т.н. Разбира се, от тази влошена атмосфера страдат тъкмо ония ученици от т.н. "мълчаливо мнозинство", които все пак знаят защо ходят на училище и искат да научат нещо. Подобно положение е нетърпимо, но кой знае защо администрацията изглежда не е кой знае колко обезпокоена, понеже тя се води от една крайно удобна своя "философия": всеки учител да се оправя както може, всеки да се спасява както иска, "добри учители" са ония, които "нямат никакви проблеми", а "лоши" са ония, които не търпят ексцесиите, упорито се борят нещо да се промени в положителна посока, не мълчат и отчаяно търсят разумен изход. Разбира се, в тази ситуация най-"вярната" стратегия е учителят да не дава публичен израз на проблемите, да си мълчи, с оглед да не бъде отнесен към "лошите" или към "слабите" учители.

Понеже ми се ще да допринеса за очертаване на точната, на правдивата картина на ситуацията в последните месеци (както правих и преди това, през миналата година, до разболяването ми, до излизането ми в продължителен отпуск по болест) предприех риска да давам писмен и документален израз на всичко, което се случва в училищния живот - както и да анализирам случващото се, търсейки някакъв приемлив и разумен изход от наистина обезпокоителната ситуация. Почнах да правя обратното на това, което обикновено се прави: вместо да мълча си позволих да алармирам за всичко случващо се както ръководството на училището в една поредица от доклади, но също така и висшестоящите органи - тъй като смятам, че случаят с нашето училище не е прецедент, подобни неща, и то в още по-тежка форма, предполагам, се случват и във всички български училища. И не трябва да се немее пред сложността и тежестта на явлението, напротив, съдбовно необходим е дебат, дискусия по тия крайно отрицателни явления на училищния живот с оглед да се търси ефективно противодействие, разумен изход, справедливо и човечно решаване на наболелите проблеми, отстраняване на недъзите на собствените ни представи и реакции и т.н. Тъй като съм психолог и философ с вече 30-годишен опит, сметнах, че при анализа на тия процеси "общите приказки" или "абстрактните кабинетни съждения" не са панацея, то дръзнах да описвам случващото се в цялата му великолепна конкретика: в методологическия смисъл според мен точно този е ефективният подход, а общите приказки изобщо не помагат. Налага се да се търси ефективен и действен изход на всяка една отделно взета обезпокоителна ситуация, било в този, било в онзи клас или група - щото подвеждането на всички особени ситуации под общ знаменател води до нивелиране на различията, което е пагубно, пренебрегването на различията ни лишава от възможността ефективно да противодействаме. Тъй като тези ситуации са живи, конкретни, уникални - това се дължи именно на факта, че са именно човешки ситуации! - се изисква оригинален подход за решаването на всеки един случай; противното, именно изпадането в празнословието на общото и абстрактно говорене "по принцип" с нищо няма да ни помогне. Та какво направих в тази посока в периода от година-две, в който най-активно работя в тази посока:

Както е известно - освен поредицата от публикации по тия същите проблеми в своя блог, освен поредицата от алармиращи сигнали, именно доклади, жалби, открити писма и пр., на голяма част от които многоуважаемата директорка (а пък и висшестоящите институции) не обърнаха кажи-речи никакво внимание - организирах поредица от обсъждания в ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ и също така в специално организирания към него нарочен СЕМИНАР под надслова ГОРЕЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО И ВЪЗПИТАНИЕТО НА МЛАДИТЕ. Проведените обсъждания, анализи и обобщените резултати от проучванията на проблемите издадох в три брошури, респективно наречени, според изследваните сфери: ПРЕПОДАВАНЕТО, ДИСЦИПЛИНАТА, ВЪЗПИТАНИЕТО. Други свои анализи и материали пак на проблеми, свързани с отношението на администрацията към персонала и проблемите на общоучилищния живот, в което отношение аз откривам доста пороци, обобщих в три книги, които съдържат пребогат материал, едната от тях е вече публикувана, другите две предстои да бъдат публикувани в близките дни, в дните на междусрочната ваканция тия дни. Смятам, че мъдрата щраусова позиция на ръководството, а именно, да се преструва, че такива проблеми съществуват само в... "болната глава" на "оня там Грънчаров" е изцяло и в корена си сгрешена, да не говорим за това колко тя е неефективна и порочна. Вярвам, че е дошло времето за започване на серия от душеспасителни, като аз предпочитам да ги наричам, свободни, освобождаващи и дори очистителни дебати и дискусии, да, щото ни се налага хем да освободим душите си от някои остарели и затова така коварни предразсъдъци, неверни представи и догми, хем да очистим някак живота в нашата общност като без жал изхвърлим "боклука", т.е. онова, което омърсява, тежи, осквернява величието и пиедестала на една уважаваща себе си образователна, възпитателна, личностно формираща духовна институция, каквато по идея следва да е всяко едно учебно заведение. Правя каквото е нужно това време да дойде по-скоро, щото никога не е рано да почнем да се грижим по-усърдно за душите си - или за въвеждането на ред в собствените си съзнания.

На последната си книга от тази серия, трактуваща проблемите на училищния живот, на живота в нашата училищна общност, дадох заглавието ИЗСЛЕДВАНИЯ ВЪРХУ СЪСТОЯНИЕТО НА НРАВИТЕ В ЕДНО УЧИЛИЩЕ (с допълнение към заглавието: В контекста на общата ситуация на българския живот, което, струва ми се, доста добре акцентира върху главният проблем: да, проблемът на проблемите на българския живот е нравствен, има морално естество - по моето дълбоко убеждение. Точно там, в тази интимна и деликатна духовна сфера трябва да се "пипне", там нещо съществено е сбъркано, опорочено, изкривено, извратено даже. Тук е "началото на всички начала", тук е мястото, където се гради здравата, суверенна, достойна личност - и това ние, като възпитатели, трябва да го съзнаваме с цялата отговорност, на която сме способни. Точно в тази сфера допускането на груби грешки, било поради незнание, било поради ценностна обърканост, било поради психологическо безхаберие и прочие, е недопустимо, е непростимо, е равностойно на престъпление - спрямо бъдещето на нашите възпитаници, а оттук и на нацията ни като цяло. Аз съм убеден, че тия неща, които сега пиша, съвсем скоро ще се осъзнаят от всички - и на подобно мислене няма да се туря етикета "вредно и излишно морализаторстване", както това се правеше доскоро. Всичките ми издадени до този момент книги - а аз вече съм автор на повече от 20 издадени книги и учебни помагала в сферата на философията, етиката, психологията, народопсихологията... - са центрирани около този момент: как да помогнем да се роди здравата, суверенна, автентично свободна и отговорна човешка личност, със здрави ценности, с така потребното й достойнство, автономия, с основания за просперитет и пр. За това съм работил и в цялата своя съзнателна кариера на просветен деец и преподавател. Както и да е, пиша тия неща с надеждата да помогна на някои хора и особено на някои ръководни фактори да победят собствената си неприязън и предубедеността си, щото все пак човек субективно може да чувства каквото си иска, но когато се касае за осъществяването на съответните служебни и обществени функции, там капризите са изцяло неуместни - да не говорим за това колко те са вредни, злотворни, даже пагубни.

Искам тук в този ред на мисли да дам един екстравагантен пример, който илюстрира моята теза; пример, който показва как една поредица от грешки, основани тъкмо на нравствена почва, могат да доведат до недопустими поражения върху съзнанията на младите; за жалост, тези грешки и нарушения са допуснати тъкмо от органа или институцията, която по начало е призвана да бди да не се допускат подобни грешки и нарушения; ще видите как ескалацията на грешките и нарушенията води до ескалация и в един момент до неудържимост на вредните нравствени или деморализиращи влияния върху съзнанията на младите, на нашите възпитаници. И от тук и върху поведението им, върху начина, по който реагират на дело, практически. Случаят, който ще разгледам, е интересен и за това, че и другият фактор, именно родителите, е въвлечен в процеса и вместо да изиграе предписаната му от "природата на нещата" възпитателно-оздравителна роля, се стигна дотам да изиграе демотивираща и също така деморализираща роля - изцяло вредна пак за личностното изграждане и нравственото въздигане на младите хора. Ето и моят илюстриращ и така показателен пример; ще ми се наложи да почна отначало, тъй като е възможно много хора съвсем да не са наясно за началото, за генезиса и също така за развоя на цялата тази многозначителна история от живота на нашата училищна общност.

Да, ама на мен тук ми се налага да прекъсна писането, понеже трябва да ставам за работа. Ще продължа текста си при първа възможност. Хубав ден на всички!

(Следва продължение)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Проблемът, така погледнат, е същностно нравствен - и дори екзистенциален

Продължавам "жизнеописанието" си, започнато тази сутрин; сега вече съм в едно кафене наблизо до училището, при мен е топло и уютно, а навън вали - браво, мила природо! - възхитително пухкав сняг, всичко е бяло, като в приказките, толкова се радва сърцето ми на тази красота! Да, нямам думи да изразя чувството си, дето ме обзема, като гледам през запотените прозорци толкова дълго мечтаната зимна и снежна идилична картина: най-хубавото време за философстване е - да повторя Хайдегер - онова време, когато снегът вали на едри парцали и скрива във феерична картина наличния свят, той също така и създава оня носталгичен уют и трепет "навсякъде да си си като у дома" (думи на Новалис), който свързваме с философията. А какво по-хубаво е от това наистина да си си у дома, да бумти печката, а пък навън снегът да пада на парцали - ех, тая картина, която свързвам с детството си, е така трепетна за мен! Е, сега съм просто в едно кафене, наоколо са непознати ми хора и аз ще опитам да се отдам не на сладостно и трепетно философстване, а на банални описания на случки от така сивото ни ежедневие - каква дисхармония е това в сравнение с чувството, с което е преизпълнена душата ми в този момент!

Няма как, налага се да продължа. Понеже ме обхвана съвсем друго чувство, ще бъда пределно кратък. Уби ми се заради тоя превъзходен сняг да пиша за разните му там мръсотийки, в които съществуваме. В които сме затънали - кой знае защо. За жалост станало е така: в душите ни е сякаш значително по-мръсно отколкото е навън, в света, в природата, даже и в зимния градски пейзаж ето в този бял момент - бял от толкова много пухкав сняг. Ний, пловдивчните, още повече се радваме на снега, тъй като сме, така да се рече, южен град. Но ето, и ний бяхме наградени със сняг - с какво ли сме го заслужили? Вероятно природата ни дава знак да опитаме да сме поне малко по-чисти, вътре, в душите си - явно е точно така. Няма начин да не е така.

Времето напредва, докато се наглася да започна, ето, минало е половината ми време: след около 30-тина минути ще трябва да се връщам пак в училището - имам още много часове. Страшно голямо насилие е това учител да има 6-7 учебни часа на ден, при положение, че, да речем, професорите имат толкова часове за цял един месец. Гавра, насилие е това над учителските души. Да, но ето, аз днес имам толкова часа, плюс един извънреден, та да станат 8 часа - щото вчера заради проверката един мой час отпадна. Да, ама ето преди малко ме известиха, че днес трябвало да си го взема - нищо че учениците имат практика. Нищо чудно да ме накарат да го взема чак в късната вечер - никога не е излишна някоя и друга административна гавричка над опак човек като мен. Както и да е. Здраве да е! Ще преживеем и това!

Та вчера минаха тия проверки и обсъждания, а пък после имах още часове, с два 11-ти класа. Единият мина чудесно, но другият... другият мина ужасно! Става дума за все оня същия 11-ти клас, който обяви бунт че не ме иска за свой учител по философия, пък после се наложи да се примири с това, щото директорката великодушно им обясни, че въпреки желанието си не могла да ме замени с друг преподавател - и то не за друго, а защото просто нямало друг философ в училището. Но също така великодушно им обеща догодина да "удовлетвори" (любима дума на Тодор Живков!) така горещото им желание и да им даде "учител по поръчка", именно някой друг, който, предполагам, да е по-сговорчив и пр. Да, но ето, изминаха две-три седмици от тази епохална родителска среща, на която и родители се нахвърлиха над мен по недопустим начин, в присъствието на своите деца (!) и в присъствието на самата директорка (!!), на тая среща, аз за това вече писах в блога, аз направих нужното да защитя не просто своята чест и достойнство, но и тази на българския учител, какъв съм, както и да е, мина значи известно време, а ето, оказва се, че "оздравителните мероприятия", която бяха проведени, не са имали почти никакъв ефект: една групичка от класа продължава с обструкциите си, пречи самоотвержено часовете по философия да започнат в една що-годе нормална обстановка, а пък същевременно същите тия ученици без капчица неудобство продължават да издигат всевъзможни претенции към преподавателя - относно това как той било следвало да преподава и пр.

Ситуацията, с две думи казано, е крайно интересна. Аз бих я уподобил с онзи известен пример: да бутнеш баба си по стълбите и след това да я питаш накъде отива - и защо така смешно се търкаля! Или, другояче казано: да бутнеш баба си по стълбите и да я питаш: къде тръгна ма? Е, ето този пример за най-грозна наглост ми иде в съзнанието в този момент, тъй като въпросните ученици се опитват да се държат с мен точно по такъв начин. Разбира се, безусловно вярно е положението, че те съвсем нямаше да се държат така ако някой не беше ги насърчил и вдъхновил да го правят, да постъпват така. Кой е този "някой" оставям на всеки сам да прецени - според морала си. Според съвестта си. Разбира се, в така и така сложилата се ситуация се налага нещо да се направи - тъй като се забелязва, че първоначалната еуфория спадна и една доста голяма част от учениците вече имат желание часовете да минават в нормална обстановка, в която да може да се занимават с изучаване на философията - стига хулиганстващата групичка ученици да не проваляше всеки един опит на преподавателя да започне нормален учебен процес.

Седя си сега в кафенето и размишлявам какво да направя, как да постъпя. Никога до този момент в дългата си кариера на преподавател по философия не ми се е случвало такова нещо. Факторите, за да се случат, за да станат възможни тия ексцесии са много, но някои от тях са, по моето виждане, решаващи: безусловно първият вдъхновяващ тия ученици фактор е поведението на администрацията, поредицата от недопустими грешки, които тази администрация така безотговорно си позволи да направи. На второ място е отношението и поведението на една малка част от родителите, които действат в удивителен синхрон с най-сърдечните копнежи на тази същата администрация да намери повод да се разправи с опърничавия преподавател по философия, сиреч, с моя милост. Защото когато същият този клас преди три години написа "жалба" срещу преподавателя, и то по време, когато аз бях в отпуск по болест, администрацията допусна съдбовна, крайно груба грешка: без изобщо да разговаря с двете страни, без изобщо да ме запита нещо, реши своеволно да отнеме този клас (заедно с още три!) и да го даде на външен лектор - изобщо игнорирайки нравствения момент в цялата тази работа. Тази крещяща проява на неколегиалност и, бих казал, на безогледен популизъм, сега дава своите отровни плодове. Разбира се, на администрацията трябва да се признае, че действа целеустремително, с оглед да постигне главната си цел: да ликвидира този преподавател с цената на всякакви средства. Да, обаче използването на ученици и на родите за постигането на подобни цели е не само аморално, то е незаконно. То е в противоречие с най-базисни принципи на морала и на правото. Нека този, който си е позволил подобни игрички, да има добрината да поеме пълната отговорност за всичките последици.

Обикновено нашата така мила директорка чистосърдечно заявява: как е възможно същият този клас, който се държи при г-н Грънчаров по такъв начин, да се държи при други преподаватели не просто най-добре, а образцово даже?! Изводът й е: явно проблемът е същият този г-н Грънчаров - тя, предполагам, обяснение друго не види. Да, но нещата не са така тривиално-прости или банални, напротив, значително по-сложни са. Тъй като различните преподаватели имат различни подходи - и съобразно това учениците пред тях показват различни лица - или различни части от лицата си, от истинското, от автентичното си лице. Ето, при мен показаха друга част от лицата си, предполагам затова, защото моя милост е привърженик на един крайно рядко срещащ се в нашенските роди условия чист либерализъм, който органически не допуска насилието на личността, напротив, стреми се да й даде всички условия за пълноценната нейна изява. Тази е алфата и омегата на моя подход - и аз, подчертавам това, неслучайно съм го възприел: защото смятам, че това е именно адекватният на времето, в което живеем, сиреч, е изцяло съвременен и при това е изключително хуманен подход. Никъде, прочее, не е доказано, че този подход изобщо не бива да бъде пренасян на българска почва - никъде също така не е доказано, че ний, българите, следва да живеем вечно в епохата на най-див и варварски, т.е. първосортен (както аз го наричам) комунизъм; щях да кажа или да напиша "най-диво средновековие" вместо "най-див и варварски комунизъм", но се сетих, че средновековието, въпреки някои свои нрави, все пак е било една доста възвишена и романтична епоха - за разлика от страшното време на комунизма.

Който винаги си е бил дивашки, варварски, първобитен, зъл и прочие. Та ето че теорията на моята така мила и великодушна работодателка се оказва, че не издържа и най-лека проверка: проблемът не бива да се елементаризира, а в него следва да се навлезе в дълбочина. Проблемът, така погледнат, е нравствен - и дори екзистенциален, тъй като опира до това как една част от нашите ученици възприемат свободата; разбира се, и тук действа максимата: "Дай на българина свобода, пък след това стой и се дръж да гледаш резилищата, които той е способен да ти устрои". Да, някои хора, дето съвсем не разбират дълбокото екзистенциално тайнство на свободата (и живота), се ползват от нея крайно наивно, бих казал "първосигнално": даваш им свобода и те вече са способни да се орезилят колкото могат и дори малко повече от това, т.е. показват цялата простотия, на която са способни. Това е една нашенска и родна прелест на общия ни български живот, аз тук пиша по принцип, в качеството си на философ. Който възприеме моите думи прекалено лично, нека да има добрината да признае, че проблемът си е изцяло негов.

Та да привърша, щото времето ми свършва - трябва да бягам за час. Налага се в така и така възникналата сложна и необичайна ситуация - такива ситуации обаче са същински благодат за самоотвержени изследователи на нравите като мен! - да предприема нещо. Така нещата не могат да продължават. Главната причина, която ме задължава да търся изход, е тази: интересът, да, същностният интерес на учениците. Всичко друго трябва да отстъпи пред този водещ интерес, в това число и самолюбието на някои администратори. Нищо друго не може да се поставя над този интерес: качественото образование на младите. Е, в името на тази цел аз съм готов на всичко. Ето по тази причина ми се налага като начало оттук-нататък да направя няколко неща:

- Да направя нужното да предизвикам широка обществена дискусия по проблема; моите всекидневни публикации в блога ми са моето всекидневно усилие в тази посока; обществената, публичната дискусия е възможност всяка от страните да защити по един достоен начин позицията си; бягството от такава една дискусия, мълчанието, е признание за недостойнство;

- Следва да напиша, колкото и да не ми се пишат такива неща - нов доклад до Директорката, в който да я запозная с актуалната ситуация в класа и да я призова за сетен път да изпълни своя дълг, като надмогне призивите и копнежите на своето многострадално сърце;

- Трето, тъй като осъзнах, че най-важният проблем в живота на нашата училищна общност има нравствено естество, ще ми се наложи в близките дни - иде междусрочна ваканция от няколко дни - да напиша специално Обръщение до цялата училищна общност, което да го адресирам както до Педагогическия съвет, така и до всички отговорни висшестоящи институции; в този разгърнат доклад ще анализирам цялостната нравствена ситуация в нашата общност, ще опитам да покажа защо и как се стигна до нея, ще пробвам да изтъква главните грешки, които си позволихме да допуснем, за да се стигне до един такъв плачевен резултат; ще опитам, на едно по-строго философско ниво, да покажа, че занемарената възпитателна компонента на образованието, загубата на неговия изначално съществен личностно-формиращ характер е главен дефект на господстващата в страната дидактична и педагогическа Система; че тъкмо тук следва да се насочат усилията, щото висшата цел на образованието, разбира се, съвсем не е прословутото "трупане на знания" или "многознайството", напротив, е придобиването на онова, което е съвсем занемарено, спрямо което си позволихме такова престъпно безхаберие: формирането на ония дълбоко душевни и личностни характеристики (умения, качества, навици и пр.) на пълноценно живеещия човек, които са истинската първа цел на образователния процес, който иска да е на едно съвременно ниво или почва;

- Четвърто, трябва да направя нещо, че експериментът, който провеждам от години, и който е насочен все в тази посока, да получи подобаваща гласност на Първата национална среща за свободно развитие на образованието, която ще се проведе съвсем скоро в София - и в която ще участвам най-активно.

Това е засега. Налага се да спра тук. Всичко добро!

Размисли около дълбокото екзистенциално тайнство на свободата и причудливите идиотщини на нашия всекидневен живот

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Отчет за нова спешна проверка на мои часове от инспектори по философия

Пак се налага да напиша нещо в своя дневник - нещо, свързано с работата ми на преподавател по философия в едно училище. Знаете, в последно време се занимавам с изследвания на нравствената ситуация в него във връзка твърде оригиналните подходи на училищната администрация, които дават своето отражение върху всички страни на живота в училищната общност. Силно съм заинтересуван от случващото се, моят интерес е преди всичко научен, стремя се да представя една напълно достоверна, правдива картина на нравите; смятам, че си заслужава да се работи в тази посока с оглед търсене на изход от тежката ситуация - не само в това конкретно училище, но и в образованието в България изобщо.

Щото, убеден съм в това, ситуацията в другите училища не е по-различна, напротив, много е възможно да е още по-тежка. Само дето за случващото се в тях се мълчи; аз пък смятам, че мълчанието в подобни ситуации е зловредно. Трябва да се говори, да се обсъжда, да се мисли, да се полагат усилия за преодоляването на това тежко положение. Ето затова и пиша така старателно. За днес, предвид ограниченото ми време тази сутрин - занимавах се до този момент с друга работа, а пък след около 30-35 минути трябва да тръгвам за работа, имам първи час - ще напиша следното, което е възможно да го продължа по-късно, в течение на дена (ще си взема лаптопчето и в промеждутъците между часовете ще си допиша текста).

Вчера моя милост беше удостоен с честа отново да бъда проверен от инспектори по философия, да, този път дойде да ме проверява не само инспекторката по философия в пловдивския образователен инспекторат, но и даже националният експерт по философия, именно г-н Костов (първото му име не запомних). Разбила се, проверката стана ненадейно, предупреден бях чрез повикване в кабинета на директора 5 минути преди започването на часа, което, разбира се, е неправомерно и доста стресиращо. Доколкото ми е известно за такива проверки учителят трябва да бъде предупреден значително по-рано. Както и да е де, аз съм по-особен случай: който си позволява да се оплаква и да пише жалби до висшестоящите инстанции, явно заслужава да бъде проверяван в извънреден порядък - и не според правилата. Явно, щом не си мълча за злоупотребите, заслужавам да бъда наказван и по този начин, с оглед да ми бъде отмъстено за нещо; ако бях послушничък, тогава, предполагам, щяха да благоволят да ме проверяват както е редно; но сега не съм заслужил едно такова отношение. Аз, разбира се, не спорих с инспекторите, просто им зададох въпроса: а на какво дължа този така голям интерес към моите часове, на този въпрос те явно доста се затрудниха да ми отговорят и ми казаха нещо твърде мъгляво и неясно, което, признавам си, не го разбрах. Директорката, разбира се, също дойде на проверките; влязоха в два мои часа, в час по етика и в час по философия, съответно в 10 и 11 клас. Това, че избраха да ме посетят в предпоследния ден на срока, когато учениците се доизпитват с оглед това да им бъде поставена срочна оценка, също е интересен нюанс на проверката: явно се бърза, кой знае защо, щото можеха да почакат с ден-два, да се успокои обстановката, примерно след няколко дни почва вторият срок и тогава ще е значително по-спокойно, учениците няма да са така стресирани от изпитванията в края на срока, но да не придиряме много, все пак живеем в България и тук никой не се съобразява с такива "лиготии" - кога, видите ли, било по-уместно да бъде посетен един час по философия от инспектори: ами когато искат ще си го посетят, без да се съобразяват с нищо, откъде-накъде да се съобразяват с нещо, щом са толкова висши началства?!

Е, влязохме в първия клас, един 10-ти клас, с тях имахме етика, последен час, в който трябва просто да изпитвам с оглед да определим крайната срочна оценка; да, ама ето, натресоха ни се разни началства, учениците се чудеха какво става, какво толкова се е случило и пр. Като капак на всичко стана така, че дневникът го нямаше в учителската стая, така и този дневник не се намери, наложи се да пращам ученик да го търси и да го вземе (а това е забранено, директорката, разбира се, си отбеляза нарушението ми; трябваше аз да зарежа класа и да ида да го търся, ама ето, аз предпочетох да пратя ученик, предвид толкова високопоставените гости). Аз, разбира се, си нямам свой бележник, в който да пиша оценките, винаги съм си имал, но ето, тази година, предвид това, че бях болнични цели два месеца и половина от започването й, така и не си направих такъв. Та възникна интересна ситуация: дневникът го няма, оказа се, че бил "изчезнал", никъде го нямаше, учениците казваха, че не знаят къде може да е, при кой учител и в кой кабинет може да е забравен, класната им също не знаела къде е, и прочие; това, разбира се, разстрои работата, но както и да е, часът мина, аз изпитвах ученици, които са по-загрижени за положението си, които сами пожелаха да говорят предвид това, че нямат хубави оценки или пък не са изпитани достатъчно пъти (поне три пъти за срока трябва да е изпитван ученикът според инструкциите). Часът мина някак, общо взето добре, нищо че си беше (и нямаше как да не бъде, според условията) пълен провал. За малко да забравя да кажа, че инспекторката в края на часа се опита да изпитва учениците, зададе им въпроса "Кое понятие се свързва най-вече с моралната философия на Кант?", учениците, разбира се, не знаеха, което, предполагам, доста приятно е стоплило нечие проверяващо или директорско сърце.

Другият час при един 11-ти клас, час по философия, мина по моето възприятие доста добре; учениците и се изказваха, и задаваха въпроси, а темата беше неприятна: за първите начала, за началото на философстването, за избора на първия проблем, с който трябва да започне решаването на философските въпроси, за генезиса, абе за началото във всеки един смисъл, за началото на всичко съществуващо и т.н.; темата беше първа от раздела "онтология", най-трудният раздел, това е именно учението за битието. Но аз лично съм доволен от това как се представиха учениците. Е, разбира се, понеже по този предмет няма срочна оценка, това даде своето отражение, те бяха значително по-спокойни в сравнение със събратята им от оня 10-ти клас. Като минаха тия два часа, проверявани от инспекторите, за тяхно удобство директорката се е разпоредила следващият ми час, с един 12-ти клас, да бъде взет от друг учител, та ние заедно с нея и с инспекторите да обсъдим протичането на проверяваните часове.

Първа взе думата директорката, която доста често ме проверява пред последните години, а пък в последните месеци - най-често. Забелязал съм такава тенденция - колкото по-често аз пиша доклади, писма или жалби до висшестоящите инстанции, толкова по-често тя ме проверява в часовете или ме задължава да пиша писмени обяснения за това или онова, сиреч, все по-отчаяно търси "компромат" за мен, с оглед да докаже "там, където трябва" колко аз съм лош учител и пр. Това е разбираемо, тя, предполагам, иска да ми внуши, че ако почна да си мълча и да не пиша жалби, както прави останалият учителски народ, тогава и аз самият няма да бъда проверяван изобщо, което именно и издава хуманизма на моята началничка. Да, ама ето, аз не мирясвам да пиша доклади, което пък логично води дотам, че съм обект на най-жив директорски и инспекторски интерес. Както и да е, словото на директорката пред инспекторите беше доста интересно, аз сега не мога да го възпроизвеждам и по колегиални причини, но есенцията беше тази: г-н Грънчаров, въпреки толкова масираните проверки от администрацията, не кандисва да почне да преподава "както трябва", ами си пердаши все по своя си стил и своите си подходи, които ний оценяваме като "дълбоко порочни"; е, тази израз не е неин, аз го пиша в момента, но есенцията на изказването й, повтарям, беше тази.

После се изказаха уважаемите проверяващи. И двамата държаха съответните речи, доколкото долових, и двамата инспектори въпреки критиките си, общо взето не можаха да скрият, че така дългочаканият "решителен провал" на "субекта Грънчаров" като преподавател и този път така и не се състоя; това е в общи линии. Аз се постарах да изслушам мълчаливо техните речи, възпрях се от желание да влизам в дискусии, щото съм се убедил, че няма особен смисъл от тях. Сюблимният момент обаче беше този, че г-жа инспекторката "ме похвали" за това, че вече съм се бил въздържал да преподавам по своите помагала, а съм бил използвал "законните такива", именно одобрените от Министерството казионни учебници; тя била разбирала колко много труд съм бил положил за да разработя тези помагала, да, ама ето, на, не трябвало да преподавам по собствените си помагала (!!!), а било чудесно, че вече съм бил победил, да, тя така се изрази, недоверието си към професорските учебници на министерството. Аз се престорих, че не забелязвам тази гавра, замълчах си, щото от опит знам, че няма смисъл да се спори в тази посока. Та ето за това, видите ли, бях похвален: щото до този момент бях най-много атакуван за това, че преподавам по собствените си помагала. А ето, този път те констатирали, че са постигнали победа над мен, ето, бил съм почнал вече да "влизам в коловоза", до това, както разбрах, се свеждаше "удовлетворението" на инспекторските души. Това го оставям без коментар, то заслужава по-голямо внимание, но сега изобщо нямам време да коментирам, щото започнах вече да закъснявам.

Хайде чао, че бързам, ще продължа после...

(Следва продължение: животът при нас е интересен!)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.