Истината ни прави свободни

четвъртък, 12 февруари 2009 г.

3.Как съществувам в… “дебрите на съществуването”?

● Искам ли да съществувам като вещите? Какво би ми дало такова съществуване? А какво би ми отнело? Мога ли да “завидя” на пълната несъзнаваност, в която пребивават вещите? Желан ли от мен техният покой, тяхната безстрастност?

● Това, например, че “този камък ще ме надживее”, какво настроение буди в душата ми? Какво ми носи представата, че “хората идват и си отиват”, но… “вещите остават”? Когато умирам ще жаля ли за вещите си?

● Как и приживе се разделям с любими вещи (кола, която “е станала част от мен самия”, къща, в която съм живял, книги, които с наслада съм чел и пр.)? А дали и моите вещи… “страдат по мен”? Какво следва от това?

● Това, че мога да съществувам “всякак”, но въпреки това съществувам “някак си”, “така” (според своя избор), какво означава за мен? Изпълва ли ме с чувство за превъзходство спрямо всичко друго, “така-и-така” съществуващо? Или пък ми носи изключителни грижи, непреодолими безпокойства?

● Ако съществуването ми се определяше не от мен самия, а от една строго “зададена” и неизменна същност (“човешка природа”), то това по-добре ли щеше да бъде? Какво би ми дало то, как бих понесъл едно такова независещо от мен самия съществуване?

● А нямаше ли тогава да заприличам на вещите, също на животните, които цял живот “мъкнат” своята същност и природа? Как бих се чувствал тогава? Как “носят” съществуването си нещата и животните? Мога ли да им завидя за нещо?

● Защо Бог ми е дал съществуването, което аз имам? Защо ме е натоварил с такова “бреме”? Или, напротив, направил е съществуването ми по-леко, но за сметка на това по-отговорно? Какво дължа на свободата си, нямаше ли да бъда по-добре без свобода?

● Дали свободата ми може да ме плаши? Или тя ме кара да чувствам съществуването си непрекъснато като “намиращо се в моите ръце”, под моята власт? Това, че аз самият “правя” съществуването си, не ме ли прави в някакъв смисъл богоподобен, т.е. творец на собствения си живот?

● Какво в живота ми зависи само от мен, и какво все пак ми е дадено? Кой ми го е дал, кой ми е дал и живота? А кой ми е “отпуснал” времето, в което живях, живея и ще живея? Аз сам ли постигам свободата си, или и тя ми е дадена?

● Мога ли да се “скрия” от свободата си, избирайки “съществуване-без-свобода”? Но щом като все пак аз съм го избрал, това не демонстрира ли моята свобода? Свободата в такъв случай не е ли неотделима от мен самия?

● Ако употребя свободата си за избор на съществуване без свобода, то това не ме ли обрича на “съществуване-в-непоносим-абсурд”? За какво ми е свобода, която сама себе си елиминира, сама себе си отрича? Бог ли се грижи за мен, или… “ме е оставил на моя произвол”?

● Забелязвам ли някакви усилия от негова страна да прави съществуването ми възможно и също поносимо? А кой, все пак, ми е дал, например, този ден? Ако Бог, разочарован от мен, вдигне животворящата си ръка от мен и от моето битие, то тогава какво ли ме очаква?

● Доволен ли съм от съществуването, което ме прави човек? Мога ли да виня някой друг за него? Не е ли прекалено тежко да бъдеш човек? По моите сили ли е това? Ако не ми е по силите и го отхвърля (“изобретявайки” друго съществуване), то дали ще бъда оправдан?

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ