Кога младите ще започнат да учат?

Вярвам, че сте забелязали тоя шумен упрек, който непрекъснато кънти в ушите ни: "А пък те, младите, не щат да учат! Мързи ги да учат! Всичко друго са готови да правят, само не да учат! и пр.". Факт е, че младите хора, в своето огромно мнозинство, наистина не обичат да учат. Но запитваме ли се защо не обичат да учат? А може би и не умеят да учат? Впрочем, разбираме ли ясно що е учене и какъв е неговия смисъл?! Защо ни се налага да учим? Това, което правим в училище, само учене ли е?

Вижда се, че въпросите около този проблем - ученето - са твърде много и ескалират кажи-речи главоломно. Защото, у нас особено, постоянно се твърди, че младите в училище трябвало да бъдат учени, сиреч, учителите да ги учат, поне да се опитват да ги научат - нали затова са учители?! - ала младите пък не щели да ги учат, не щели да бъдат учени, поради което нещата, разбира се, съвсем не вървят и няма как да провървят. Учителят е тоя, който учи учениците - ето я в нейния чист вид из основи сгрешената представа за това какво се прави в училището. Защо ли? Ето защо:

Ами защото този, който учи, който се занимава с учене, е не учителят, а, разбира се, ученикът! Разбира се, че е така, а всяко друго е изкривяване на същината на цялата работа. Ученикът учи и се учи, а пък учителят е този, който му помага, сътрудничи си с него, т.е. прави така, че ученето му да е ефективно, успешно, пълноценно. Или, другояче казано, създава всички ония необходими условия, благодарение на които дейността, наречена учене, започва да върви към предварително зададената цел както на ученето, така и на образованието. Разбира се, ще трябва да осмислим и това защо - и, най-вече, как! - учениците би следвало да искат да учат и защо, както е сега, не щат и не обичат да учат. Но нека да се опитаме малко по-дълбоко да осмислим сегашната ситуация: учениците не учат и не щат да учат, а пък учителите се мъчат да ги учат, ала това едва ли се получава в повечето случаи. Има нещо тотално сгрешено в тази постановка на въпроса, което е то?

Да го учат младия човек на това и онова, без да са го питали иска ли и също намира ли смисъл в това предприятие е предварително обречена на неуспех и съвсем безнадеждна работа. Това първо. Но има и нещо още по-важно: оня, който се оставя да го учат, който се отказва от радостта сам да търси и да намира, да изследва, сам да осмисля, отговорно да върви по пътя на знанието и образованието, мигновено се превръща в пасивен, поддаващ се на манипулации, унизен и бездушен обект на "образователно-възпитателни мероприятия", и, разбира се, няма защо и за какво да се чудим, че нашите ученици, поставени в толкова неблагоприятни условия, не само че не щат повече да ги учат, ами и са погнусени до дъното на душите си от това, което бива наричано "учене". Става ли сега по-ясно защо нашата младеж е отвратена от нещото, наречено "учене" - в тоя толкова неадекватен и изопачаващ същината на цялата работа смисъл?

Разбира се, че в ситуацията, в която са поставени младите хора у нас, нежеланието да учат по такъв, по този начин, е съвсем закономерна реакция на защита на тяхното суверенно право сами да се разпореждат с най-святото: своя вътрешен, душевен и духовен живот, своето развитие като свободни личности. Противното щеше да е чудно и отчайващо, именно, ако масово се подчиняваха и се бяха отказали от своя личностен суверенитет, ако масово се бяха отказали и от свободата си, т.е. ако бяха напълно покорни и податливи на толкова груби манипулации; но това, че се съпротивляват, напротив, е очаквана, оправдана и дори обнадеждаваща реакция.

Повтарям, противното щеше да е отчайващото, а не това; това по-скоро е радващо. Ето защо реакцията "неучене", така масово разпространена сред учениците в България днес, е недоосъзнат, но въпреки това категоричен протест и дори несъзнаван бунт или поне акт на категорична, всекидневна, устойчива съпротива срещу една изцяло неадекватна "образователна система" - неадекватна на техните собствени познавателни, душевни, личностни и пр. потребности, също така на изискванията на времето, в което живеем, и най-вече на смисъла и идеята на едно модерно образование.

Това, че не искат да бъдат бездушни и манипулируеми обекти на една изцяло архаична, несъвременна образователна система, построена на напълно погрешни принципи, повтарям, е съвсем естествена, бих казал дори човечна реакция на младите хора. Тя съдържа в себе си протест срещу едно опитващо се да ги обезличи и унифицира образование и възпитание, разминаващо се тъкмо със смисъла и с идеята си. Тази т.н. "образователна система" е била въвеждана с насилие в края на 40-те и 50-те години на ХХ век, тя е израз на най-нагъл комунизъм в действие в сферата на образованието и на духовния живот. Тя е копие на съветския - изцяло репресивен и потискащ личността - "модел на образование и възпитание" от 30-те година на ХХ век и е била устроена по такъв начин, че да произвежда послушни изпълнители, т.е. безлични и неспособни на свободна самодейност комуноидни същества, отказали се от всичко онова, плод на което е нашата човечност - отказали се най-вече от свободата си.

И ето, в България вече 21 години текат промени във всички сфери на живота, ала тъй като принципите на същата тази командно-авторитарна и обезличаваща система на "образование" за това време изобщо не бяха докоснати и си стоят съвсем непокътнати, тя продължава да задушава всички кълнове на пълноценен духовен живот, какъвто по начало би следвало да е образованието по идея. Няма по-голямо престъпление от това да се пилее личностния потенциал на една нация, защото неадекватното образование прави точно това. Което означава: осъждаме се, и то за още много десетилетия напред, на бедност и безперспективност; понеже коренът на материалната мизерия е тъкмо духовната, личностната такава.

Очертах големия контекст, в който се намира проблемът, на който е посветено моето размишление: ученето. Сега да се върна и да пристъпя още плътно към него.

Младите не щат повече да бъдат учени, те не искат да им бъде натрапвано нещо, което не отговаря на собствената си идея, сиреч, е съвсем непълноценно. Какво им натрапват ли?

Ами ясно какво: натрапват им "знания", при това мъртвородени, т.е. искат да ги превърнат в нещо като лешояди, задоволяващи се с прогнила плът! Мъчат се също така да им натрапят и някакви "умения" уж за боравене със знанието, ала на съвсем невярна основа. Поради което ключовата дума, показваща същината на случващото се в българското образование, е думата провал. Пълен, тотален провал - дотук стигна авторитарното, командно, антидуховно, обезличаващо (деперсонализиращо) "образование и възпитание". Защо се стигна до този провал ли? Нека да се постараем да си представим нещата още по-плътно, съдържателно и ясно.

Днешното българско училище се мъчи - една съвсем безнадеждна работа, впрочем - да "пълни" главите на младите с готови знания, сякаш главите им са нещо като боклукчийски кофи. Поднасят им тъкмо готови знания, сиреч, чужди мисли, и се мъчат да им ги набиват в главите. Т.е. от учениците се иска да бъдат нещо съвсем презряно, и то в собствените им очи: да бъдат нещо като папагали, да бъдат "зубъри" и зубрачи, да бъдат нещо като, да речем, консуматори на опаковани в целофан и готови да ядене, при това предварително сдъвкани, "знания". Т.е. поднасят им отпадъчните продукти на една изцяло сгрешена тъкмо в основите си "образователна система". Щом като само това искат от тях, знаете ли как се спасиха нашите ученици и студенти от това, което ги насилват да правят, именно да зазубрят готови знания и мисли? Ами спасиха се по единствено възможния начин: с преписване!

Днес, длъжен съм да донеса до вашето знание, драги ми дами и господа, в българските училища и академии не се учи нищо, а в тях учениците и студентите се упражняват единствено в това как по-хитро да преписват! Да, нищо друго не правят, освен да преписват. И трябва да признаем, че те нямат друг изход: главите им наистина не са и не трябва да бъдат боклукчийски кофи. А пък след като съзнанията им са блокирали, заради пресищане, от поглъщането на несмилаемия баласт от толкова много готови и сдъвкани чужди "мисли" и "знания", единственият възможен изход и път в тази унизителна ситуация е един: преписването, т.е. лъжата, че знаеш.

Т.е. в българските училища и академии, драги ми дами и господа, се води една вссекидневна борба за надлъгване: учителите и професорите се мъчат да лъжат и мамят, че уж се стараят на нещо да научат целукопната "учеща младеж", а пък младите се стараят да са най-изтънчени в това изкуство да се преструват на "научени" и на "знаещи", което става, както казахме, по един начин, с преписване. И едните, и другите се стараят да се правят на ударени, един вид, преструват се, че си вярват. На това му се казва "българска работа", останала ни от блажените социалисто-комунистически времена, където всичко се правеше "пет за четири", през пръсти, лъжливо и фалшиво. Феноменът "преписване", повсеместно съществуващ и вихрещ се като пустинен вятър из българските училища и "академии", е разял из основи това, което се нарича "образование" у нас; което, повтарям, показва за сетен път пълния провал на нашата "образователна система".

Това е положението. Нашите ученици, студентите от академиите и пр. не желаят да бъдат правени на маймуни (и на "папагали", на "зубъри" и прочие екзотични животни и птици), те водят битка за личностно самосъхранение в най-ужасни и абсурдни условия, предоставени им така великодушно от една отречена от времето и живота, от една абсурдна "образователна система". Която днешната ни държава продължава да търпи, водена най-вероятно от презумпцията, че беден, прост, немислещ и податлив на манипулации народ по-лесно се управлява. И, забелязва се, управляващите успяват в тия свои попълзновения: това, че образователната ни система, в общи линии, продължава да бълва всяка година дефектни, неспособни за самостоятелно и критично осмисляне, непълноценно живеещи индивиди, е главната предпоставка нацията ни да е обезкръвена откъм най-важното, именно, откъм личностен потенциал. Казано другояче, "човешкият матрьал" у нас сякаш наистина не струва, а причина за това е калпавото ни образование - калпаво отгоре до долу, във всичките звена на тази толкова порочна и прогнила отвсякъде "образователна система". Която просто трябва да бъде лекичко бутната, та да се сгромоляса в прах, в гнилост, в развалини, излъчвайки в пространството наоколо само трупен и гробищен дъх.

А как следва да бъде в тази област ли - ученето? Ами нещата са пределно прости. Ще се постарая накратко да ги обознача в тяхната изумителна простота.

Младият човек трябва да бъде признат за свободен и отговорен субект на своя живот и съдба, на бъдещето и на настоящето си. Ерго, нему не трябва да бъде отнемана така грозно възможността да търси, да се стреми, да иска да напредва по пътя на знанието, да учи, да постига. Този, който учи, учещият, разбира се, е ученикът, то и самата дума - уче-ник - показва, че той, а не някой друг, учи. А пък учителят само му помага и го насърчава, грижейки се да създава най-благоприятни условия за разгръщане на този толкова фин и интимен процес, какъвто е ученето и образованието. В ученето, за да е пълноценно, трябва да участва не само една душевна сила, както е сега, именно разсъдъкът - щото "папагалското" учене залага само на ума, разсъдъка, по-скоро дори не и на него, а само на паметта, и то репродуктивната, механичната. В истинското, пълноценното учене трябва да бъде включен целият потенциал на душата, именно: умът, чувствата, въображението, интуицията, волята, всички до една душевни сили и способности, без никакво изключение!

Това може да стане само ако ученикът бъде оставен да учи истински, т.е. да търси, да изследва, да се опитва да проумее всичко тъкмо със собствения си ум, да борави с информацията и да я осмисля, да разгръща целия творчески потенциал на душата си, да бъде поставян в една същинска познавателна и духовна ситуация, в която се чувства ентусиазиран и окрилен, че може да разгърне своя душевен, духовен и личностен потенциал. Само тогава ученето ще стане нещо приятно, а не тегло, бреме, отврат, нещо, към което не можеш да се отнасяш иначе, освен с погнуса. На ученика даже не трябва да му помагат в един примитивен смисъл, именно да го тикат, защото нашите млади хора не бива по презумпция да бъдат възприемани за нещо като интелектуални инвалиди. Напротив, към тях трябва да се отнасяме с доверие, в никакъв случай не да ги поддценяваме, а пък най-малкото - да ги манипулираме, да ги обиждаме, да не зачитаме техния личностен суверенитет, основаващ се на свободата им. Това нещо аз го определям като "личностно-центрирана" методика (дидактика и педагогика), за която съвсем скоро ще пиша по-подробно, а пък ще изнасям и лекции.

Искам да завърша - понеже темата е огромна и още много може да се мисли и пише - със следното. От много години преподавам философия и психология: учебни дисциплини, имащи пряко и непосредствено отношение тъкмо към това, за което тук става дума - личността, свободата, духовността, активността, жизнеността, човечността в автентичното учене и образование. Философия не може да се преподава по един деперсонализиран, обезличен начин; да се опитва някой да пълни главите на младите с "философеми" и "философски умнотии", да им ги навира в очите означава, че се е захванал със съвсем глупава работа, заради която непременно няма начин да не стане най-жалък и нещастен.

За да си върша работата качествено, моя милост - за тия години съм преподавал и на ученици, и на студенти - се принуди да си разработи своя премислена и личностно ориентирана методика, насърчаваща свободата и самостоятелността на младите, подтикваща ги по пътя на разгръщането на техния - по начало и по принцип - така богат личностен потенциал. За целта написах и публикувах учебни помагала по абсолютно всички учебни предмети, които съм преподавал и преподавам още: психология, логика, етика, философия на правото, чиста философия, гражданско образование. В повечето от тях темите са развити изцяло дискусионно, като поредици от творчески провокации и иновации, като поредици от разгръщащи се до цялостност тези, въпроси, казуси и пр., подтикващи младите по пътя на самостоятелното осмисляне и търсене. Например, на младите аз нищо не пре-по-давам, а само се опитвам да ги насърча да търсят, а също и да повярват в собствените си сили, в способността си да се справят сами. Тоест оставям ги всичко - знания, мисли, ценности, умения, убеждения и пр. - да си го вземат сами! При това ми се иска да им помогна да се роди в душите им увереността, че всеки следва да върви по свой личен, собствен, свободно избран път. Смятам и никога няма да отстъпя от убеждението си, че този е начинът. Този е и пътят, по който трябва да поеме българското образование - ако иска да надмогне кризата и катастрофата, в която се намира сега.

Разбира се, в тия години образователната институция не правеше друго освен да ми пречи да работя както аз намирам за добре - и с пълното съзнание за потребното на учениците си. Затова бях принуден да стана нещо като "престъпник", който постоянно нарушава абсолютно всички, отгоре до долу, правила, програми, планове, дидактики и пр. Позволил съм си лукса и съм поел съзнателно риска да бъда постоянно репресиран и наказван, обявяван за какъв ли не, за маниак, за луд, за претенциозен нещастник и пр., на което, прочее, съм свикнал - и затова изобщо не се впечатлявам. Разбира се, не съм чул добра дума за това, че години наред работя упорито и всекидневно, изцяло ентусиазирано и с вдъхновение. Но това си е в реда на нашите, на българските работи: ако можеш, пречи на ближния, вреди му с каквото и колкото можеш, никога обаче недей да му помагаш! Опази Боже пък да го насърчиш или похвалиш!

Казвам тия неща, за да не си помисли някой, че горното е изложение на някакви разсъдъчни тези на "кабинетен учен", който само предъвква отдавна известни и банални чужди мисли. Всичко, което си позволявам да пиша, съм го извлекъл и изстрадал от опита, то е постжение на много лутания, съмнения, търсения и пр. Написах цяла една книга, в която предлагам изход от катастрофалната ситуация в българското образование - ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ - на която никой от образователно-министерската бюрокрация не обърна капчица внимание. И за която вече втора година не мога да намеря начин да я издам като книжно тяло, та белким и у нас се започне да се говори по-сериозно за катастрофата в духовната област, до която сме стигнали. Но това съвсем не ме обезсърчава и сега тръгвам по единствения ми останал вариант за избор на път: да се опра на енергията на младите, недоволстващи от абсурдната система, в която са принудени да съществуват.

Нямам друг път, никой друг няма да ме подкрепи (ако изключим приятелите ми от проекта Новото образование), надеждата ми е да намеря съюзник в лицето на вечната жертва на българското образование - учещата младеж. Имам убеждението, че този е пътят.

А по него трябва да се върви смело, с борба, и то не спорадично, а упорито, постоянно, всеки ден. Аз за себе си съм направил тоя избор отдавна. Но сега подавам ръка на всички други, които искат заедно да продължим нататък: към едно съвременно, качествено, свободно по дух, сиреч вълнуващо, интригуващо, жизнеустойчиво, пълноценно и пр. образование в България.