Вчера реших да посетя учреждението или учебното заведение, в което работя, именно ПГЕЕ-Пловдив; ей-така, колеги ме уведомиха, че щяло се провежда нещо интересно, именно "обучение на колектива" в разни нови и съвременни практики, а пък аз нали винаги съм за новото и съвременното, се запалих и реших да отида; е, отидох, участвах, много неща научих, някои и сам си ги знаех де, но както и да е, човек винаги трябва да учи, пък дори и да е учител, или особено пък ако е учител. Една чудесна мисъл научих от водещата (за съжаление не можах да й запомня името, днес ще се поинтересувам, ще го науча непременно), а иначе тя била от Нов български университет и също така била нещо като пътуващ организационен психолог, та значи научих следното, ето, преписвам си го както именно и го каза тя и както аз си го записах тогава:
"Не си стъпвал на обучение ти, обучаващият, ти, учителят, нищо ново не си научил, а искаш другите да обучаваш, искаш другите да учиш - как така?! И на какво право?!"
Това според мен е много хубава, направо чудесна мисъл - и много правилна. Щото някои учители продължават да си преподават това, което тях някога са ги учили в блажените им младежки и студентски години - което обаче се е случило комай преди 50 години! Аз съм виждал такива "учители", някои от тях са дори "доценти", които обаче продължават да си четат лекциите от пожълтели листи, на които са си водили записки по времето на своето собствено обучение в Университета преди 40 години! Абе хубаво нещо е да учи човек докато е жив, да е любознателен, да напредва постоянно, чудесно нещо е това, до него се свежда истинската прелест на заниманието с учене, сиреч, с духовните и интелектуални неща. Това се знае, така е, няма нужда повече да пиша по този въпрос, за да не стана хептен банален.
Но искам тук да кажа нещо, което вчера се случи, и което, вярвам, ще е изключителна новост за вас. Не вярвам някой да може да предположи какво ми се случи вчера, като отидох рано-рано (аз съм нетърпелив!) пръв в учебната зала, където щеше да се провежда занятието. Нямаше никой (ако изключим самата водеща, която си подготвяше материалите, разните му там постери и пр.), аз седнах да най-хубавото място, до отворения прозорец; залата е голяма, намира се в сенчестата страна на сградата на училището, ала вече към 10 часа преди обед се чувстваше, че ни предстои твърде задушен, горещ пловдивски ден. Седнах и зачаках да почне да се събира и да се събере аудиторията. От три месеца не съм присъствал на "мероприятие" в училището понеже съм болнични след операцията, която претърпях.
По едно време в залата влезе уважаемата г-жа директорка на училището, нейното име е Стоянка Анастасова. Тя си обмени няколко думи с водещата, а пък после, като ме фиксира с разтапящия се от любезност поглед, директно се отправи към мен. Брях, каква чест, лично директорката да дойде да ме поздрави, защото наистина с нея не се бяхме виждали комай повече от 3 месеца, заради моите здравословни премеждия! Дойде любезната ни госпожа директорка до мен и съвсем неочаквано за мен между нас се разигра ето тоя така мил диалог; ще се опитам точно да предам думите и на двете страни, както именно си беше в уж реалния, но така фантастичен живот, който понякога живеем:
- Здравей, Ангел, защо си тук?
- Ами разбрах, че ще има нещо интересно, та затова дойдох. Аз, знайно е, много се интересувам от психология, та затова.
- Да, ама ти не можеш да участваш. Трябва да си отидеш.
- Как така?! И защо?! - отвърнах, не вярвайки на ушите си.
- Ами защото, Ангел, си болен, защото си в болнични. И трябва да си стоиш в къщи. Да се лекуваш. Това тук е работа. Не може да присъстваш. Имай добрината да си отидеш!
- Няма да стане това! - опънах се аз. - Може да съм в болнични, но лекарят ми е казал да се разхождам, да се занимавам с любимите си неща, е, вярно, трябва да се щадя, ама тук, предполагам, няма да носим камъни, та няма да се изморя чак толкова. Не се безпокойте толкова за здравето ми, благодаря Ви за загрижеността, ала нямаше нужда!
- Не можеш да присъстваш на обучението. Напусни веднага! В противен случай ще ти прекъсна административно болничния лист и ще береш ядове! Щото излиза, че щом си дошъл, значи не си болен, а си симулант. Това тук за нас е работа, а на теб ти е забранено да работиш! Разбираш ли?
- Не, не разбирам. Няма да напусна! Ако искате да не присъствам, ще Ви се наложи да ме изведете с милиция! Само се чудя на едно: как поне малко не Ви е срам, а? Срам ли Ви е поне малко? Какви са тези глупости, г-жо Анастасова? Благодаря ви за посрещането, впрочем! Много сте мила!
- Грънчаров, напусни! Щото ще съжаляваш ако не ми се подчиниш!
- Няма да напусна! Изведете ме ако искате с милиция! Прекъснете ако искате болничния ми! Щом имате такава голяма власт да правите каквото Ви скимне правете каквото искате. Даже, ако искате, първо ми прекъснете болничния, а пък утре или вдругиден, като не дойда на работа, вземете, та ми устройте пак няколко "самоотлъчки", та този път да можете вече съвсем "законно" да ме уволните. Вас Ви бива по тия работи...
- Значи няма да напуснеш, така ли?! Ще видим тая работа! Лошо ти се пише, човеко!
Горе-долу такъв прелюбопитен разговор проведохме вчера с моята така любезна директорка. Е, не мога да гарантирам, че точно тия бяха думите, които си обменихме, ала смисълът, същината, е точно тази. И думите, понеже ги възстановявам по памет, са кажи-речи същите. Нямах записващо устройство за да запиша точните думи и да мога да ви ги сервирам тука. Вече май ще ми се наложи всеки свой разговор с моята така любезна и мила директорка да си го записвам със записващо устройство. За историята на културата, така да се рече. Щото едно училище, разбира се, е културно заведение. И в него всичко, както се подразбира, трябва да е културно. Е, има различни култури на тоя свят де, но да не придиряме чак толкоз.
Сами разбирате, че след това посрещане се разтреперах като листо. И продължих да седя на стола, ала се чувствах сякаш седях на тръни. Много мислих дали да не си отида след това "мило посрещане" от моята работодателка, ала реших да остана. Ей-така, за да разбера какво ще направи за да ми отмъсти. Тя иначе не си поплюва и винаги най-ефективно отмъщава. Та ми е най-любопитно да разбера как ще ми отмъсти тоя път. Такива ми ти работи. Невероятно, но факт - това се случи; нищичко не си измислям! Животът у нас често превъзхожда по фантастичността си всяка възможна фантастика!
Моля, не си мислете, че съм се побъркал и че си измислям тия неща. Да, знам, невероятни са, но, уви, се случват. Парадоксално е, но стават такива неща в нашия живот. Някой казват, че трябва да си преименуваме името на държавата на АБСУРДИСТАН. Не знам дали са прави, но имат известни основания за правота...
После занятията минаха чудесно. Имам много безценни наблюдения върху случилото се в тях. Ако имам време и настроение тия дни, ще пиша нещичко за наблюденията си. Примерно разиграхме (по американските методики) игри-упражнения по "екипно вземане на решения". Много ценни неща се случиха по време на това обучение. Водещата на моменти се хващаше за главата! Даже, горката, каза, че ако бяхме се сетили да запишем всичко на видео, щяло да бъде чудесно. Понеже съм си скандалджия едва се удържах да кажа, че тук, в нашето училище, е забранено да се ползва видео, аз си имах доста главоболия от директорката за пустото видео; удържах се да не го кажа обаче. Апропо, директорката също участваше в обучението. Тя, казах, ни е много модерна, ученолюбива, новаторка и прочие...
След два дни обаче е педагогическият съвет. Аз вече имам нарочна (и писмена) заявка за участие в него, даже си написах изказването и го изпратих на директорката, та се питам: какви ли сценки ще се разиграят на тоя съвет щом ето вчера се случи тая направо шеметна, сиреч, съвсем невероятна и абсурдна случка?! Дали да ида на тоя съвет предвид случилото се? След като наистина здравето ми е не е много наред, заслужава ли си заради някаква кауза да си жертвам кажи-речи живота?
Сега пиша това, а ме гложди следният въпрос: дали днес пак да отида на обучението. То продължава. И днес ще има такива занятия. Участват само учителите. Учениците вече са ваканция. Дали да отида - или да се въздържа. Щом съм толкова нежелан от директорката там, щом и така трудно даже да ме гледа, дали да не й направя добро и да не отида?! Но все пак училището не й е бащиния, та може и да отида. Знам ли? Или да отида, та да привиква лека-полека с мен? За нейно добро да отида, та да почне да привиква. А че не иска да ме вижда изобщо, си е факт. Ето, тя вчера без да иска си показа истинското, най-дълбинното, така де се рече, отношение. Изпусна се да си го покаже заради тоя спонтанен гняв, който не можа да потисне. Тя, явно, както се разбра, си има една голяма мечта: "тоя злодей", тоя "непоносим човек" Ангел Грънчаров да го няма изобщо! Да не й се мярка пред очите. Виждате какви силни чувства храни моята така съвременна и човеколюбива директорка към моята толкова скромна особа...
Е, ще й развалям сбъдването на мечтата поне докато съм жив - пък после нека да ликува...
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост! (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар