Истината ни прави свободни

вторник, 10 септември 2013 г.

За живота - и мъртвилото - в училищните общности

Живеем в крайно объркано, шантаво, болно време. Време, в което, въпреки всичко, зреят и се извършват, но в най-трудна и мъчителна форма ония промени, които животът изисква от нас. Огромната част от хората си страдат заради своите неверни, анахронични представи за нещата; тия именно хора са главната спирачка пред промените, те са инертната консервативна сила, която ни дърпа назад. Тия от нас пък, които сме отдадени на духа на новото и на свободата, първо, не сме чак толкова много, на второ място, сме с твърде разпокъсани сили, не се подкрепяме, а често точно заради това се отчайваме, понеже блъскането на глави в стени точно до това води. Но най-вече работите не вървят понеже предпочитаме, удобно седнали и със скръстени ръце, да си говорим за "нуждата от премени", ала нищо на дело, практически, да не правим, освен да си приказваме де, но то това "дело" е фикция за дело. А пък ония малцина, те се броят вече на пръсти, които се мъчат нещичко да направят, на тях мнозинството гледа като на луди глави - и съжалително цъка с език. Същинско чудо е някой да се отдели от мнозинството, цъкащо с език и клатещо глави - и да ги подкрепи, дори поне да им каже по една окуражителна, добра дума. Виж, плюнки и "критики" бол, фърчат като фонтан! Дървени "философи" у нас колкото щеш.

А истината, разбира се, е в действането, в делото, в правенето, не в приказките. Искам тази сутрин, предвид наближаването на началото на новата учебна година, да очертая един най-главен проблем пред човешките общности, чийто смисъл на съществуване се свежда до дейността, наречена образование (и възпитание, и личностно, духовно формиране) на младите. Става дума за живота и отношенията в училищните общности - пък и в академичните, в университетските, защо не - университетите също са училища.

Животът в човешките общности подлежи на регулация - и на управление. Въпросът е кои са съвременните, отговарящите на духа на времето прийоми и техники на регулация. Ето тук става съдбовният сблъсък на коренно различните представи за "механиката", която формира тия отношения. Възможни са два коренно, дори диаметрално различни подхода, които са встъпили в люта, непримирима битка. Първият, традиционният подход у нас е този на външното регулиране "отгоре", именно в рамките на съществуващата в непокътнат вид административно-командна и директивна йерархична система, която беше присадена в България след 9.IX.1944 г., след т.н. комунистическа "революция", именно чрез привнасянето й от СССР. Другият подход, да го наречем алтернативен, се свежда до регулиране на вътрешните отношения в общността чрез принципа на свободата, сиреч, чрез саморегулация, когато участниците и дейците, водени от своите собствени интереси и цели, съзнателно и самостоятелно творят началата, на които ще поставят живота си. Тук, следователно, имаме една вътрешна, спонтанна саморегулация и самоорганизация, при която се залага на личностния и на творческия потенциал на участниците. Хората сами устройват живота си - понеже са свободни, отговорни, търсещи истината за самите себе си същества. Тук главното е доверието към индивида да се справя сам - и да не бъде превръщан в прост изпълнител на чужда воля - както е при другата, при директивната и командна (а също с пълно основание можем да я наречем и тоталитарна и комунистическа) система, която у нас все още съществува, пък макар и в един агонизиращ, излъчващ злотворната си миризма трупен вид.

У нас тия по принцип духовни общности, каквито са училищните общности, в пълно противоречие със същината си - а тя е именно фината духовна по характера си дейност, с която те се занимават! - са организирани на принципа на господството и на подчинението, един крайно овехтял и анахроничен, ретрограден принцип. Съществуващата административна йерархична система е организирана така, че висшестоящите звена господстват и командват, а пък нисшестоящите - просто изпълняват. Например в едно училище директорът има пълната власт да се разпорежда, а пък подчинените му могат само да козируват и да изпълняват. Тия казармени по съществото отношения, разбира се, на думи са уж "преформирани", имало нещо като "демократизация", но тя е само колкото да омекоти чистия и брутално действащ авторитарен принцип на своеволната власт на началството. Т.н. педагогически съвети в повечето случаи даже не са консултативни органи, те са превърнати в рупор на волята на директора; има си механизми, по които директорите ги овладяват и подчиняват на волята си. А волята на директора се свежда до една фикс-идея: да угоди на висшестоящото началство, та да оцелее. Няма и не може да има друга цел в така и така организираната система един директор, който, да речем, не си е загубил ума да прави неща, които могат да подронят хегемонията на висшестоящото началство - или да подкопаят фундаменталните принципи, на които дължи устойчивостта и непоклатимостта си самата система. Нисшите звена на системата, именно "училищният народ", а това са учителите и учениците (за родителите нека засега да не говорим), са прости изпълнители на цялата онази йерархия от началства, което от кое по-властни и... умни. Защото мнението на властника в този тип организационни системи е меродавно, тук действа принципа "Началството никога не греши!", сиреч, то е право и когато съгреши дори!

От само себе си се разбира, че подчинените общо взето винаги са грешни, а най-малко грешни са ония, които най-добре слушкат, сиреч, са най-послушни - и изпълняват без да се затрудняват да мислят. Има си всичко, което е потребно за функционирането на системата на безличността (и на несвободата), каквато е в същината си тази абсурдна система: има си "доказани мисли", които всички трябва просто да възпроизвеждат (т.н. "знания"), има си учебници, има си наложени отгоре методики, началството всичко знае, а от нас се иска просто да изпълняваме. И да ръкопляскаме на неговата непресекваща неръкотворна мъдрост. Оня, който в рамките на тази система започне да роптае, да задава неудобни въпроси, сиреч, започне да мисли, мигом бива обявяван за "враг" на народното добруване - и трябва да бъде елиминиран, щото иначе, ако се остави да си роптае, самата система ще бъде застрашена от рухване. А това не може да бъде допуснато, затуй ще пожертваме частта (индивида), за да съхраним цялото (системата). Индивидът е нищо, а системата е всичко; личността е нищо, а държавата е всичко. тук имаме в стерилния си вид една система на обезличаването, което е възможно най-вредна - понеже като октопод се е разположила в сфера, в която е съвсем неуместна.

Защото духовните и творческите по характера си дейности каквито са ученето, образованието, възпитанието, личностното формиране като цялост, могат да се разгръщат в своя автентичен вид само на почвата на свободата, сиреч, чрез саморегулация, чрез спонтанност, чрез импулсивно разгръщане на жизнения потенциал на личността. Всичко различно от това оковава, потиска, блокира този личностен и духовен потенциал, парализира го. Другояче казано, младите, в непринудено сътрудничество със своите наставници, именно учителите, трябва сами да изнамират най-ефикасните форми на взаимодействие с оглед задоволяване на своите собствени духовни и личностни нужди и потребности. Никой друг не може вместо тях да свърши това, най-малко пък някакъв вечно предвидлив и свръхумен мозъчен център, каквото в рамките на административната система е самото Министерство, т.е. вездесъщият чиновник. Доколко е анахронична и абсурдна съществуващата у нас система на образование може да се осъзнае именно като се вземе предвид това, че в нейните предели тъкмо на изнемогващия от скука министерски чиновник е дадена прерогативата да предвиди и "урегулира" всички ония предизвикателства, които единствен животът като такъв може да реши. Вместо младите и техните учители сами да решават - и да изобретят начина на това! - как по-истински да учат, това ще им го каже в готов вид многознайкото-чиновник. Той вместо тях ще решава какво е важно и какво не е важно, какво следва да се учи и какво не бива да се учи и прочие. Сега разбирате ли защо работите в т.н. административна система съвсем не вървят - и защо изобщо няма някога да провървят? Затова е и безсмислено да се надяваме някога факторите "отгоре" да ги овладее някакво мистично свръхвдъхновение, благодарение на което да ни решат всичките проблеми. Ето че се оказва, че и тук вече е валидна максимата: "Делото по спасяване на давещите се е дело на ръцете на самите давещи се!".

За да могат обаче училищните общности да заживеят пълноценен живот - крайно време и тази социална сфера най-после да се демократизира, щото, както видяхме, тя си е все още изцяло тоталитарна! - то в тях следва именно животът да се отпуши - да бъдат изчистени затлачените му извори. Как може да стане това? Ще ми се в завършек да поразсъждавам именно върху този въпрос.

В рамките са сегашните законови разпоредби директорът е алфата и омегата на училищния живот. Тия общности са устроени на нескриван казармен принцип. Да, обаче училището-казарма, кой знае защо, някак си наникъде не върви, а всичко в него дегенерира, подобно на разлагащ се труп. Младите не щат да бъдат натикани в прокрустовото ложе на казармата, а искат свобода. И се бунтуват всекидневно и всекичасно срещу системата. Учителите пък са поставени между чука и наковалнята, горките учители, и тяхната хич не е лесна. Те, разкрачени, не могат да вземат страна, и вместо да седят на два стола, витаят в празното пространство като фантоми. Разбира се, добрият учител има едно нещо, на което да служи, и то е: интересът на учениците. Да, ама как тогава да угоди на директора с неговите инструкции? На двама господари не може да се служи. Тежко живее оня, които се мъчи да угоди на двама най-капризни господари. Корабът на училищния живот затова се управлява обикновено по модела на орела, рака и щуката, сиреч, не помръдва наникъде. Важното е да се пази тишина, за да не би висшестоящите инстанции да надушат нещо подозрително. И да дойдат да ровят. Горките директори, и тяхната хич не е лесна!

Има старателни администратори-буквоеди, които, за да си нямат никакви главоболия, изпълняват всички директиви на висшестоящите, без изобщо да им пука за това, че потърпевши са тъкмо учениците. Това, което се получава в резултат, е пародия на живот, а не живот: всичко става имитация на дейност, имам предвид най-вече главната дейност за едно училище, именно ученето. Такива угодничещи на висшестоящото началство администратори са най-вредните. Те, примерно, ще направят така, че всеки творчески мислещ и иновативен учител ще бъде притиснат да се държи като бездушен чиновник, а ако не рачи да бъде пречупен, безжалостно ще бъде изгонен - понеже се е оказал враг на системата. А системата е тъкмо майка-кърмилница. Такива администратори обикновено се обкръжават с ухажори, с подлизурковци, с такива, за които собственото благоденствие е над всичко - и които са готови без замисляне, в името на собственото добруване и векуване в рамките на системата, да принесат всякаква жертва. В подобни училищни общности се настанява зловонен дъх на трупно разложение, там няма живот, камо ли пък дух, там всичко е схоластична казуистика. Всичко е мъртвина и мъртвило. Страшно е да се живее в такива общности. В тях, ще си позволя да кажа и това, не се живее, там само се вегетира - и бавно се умира. Те стават подобни на тухларни фабрики - да използвам любимата си метафора. Смятам, че така всички ме разбраха. Има ли смисъл да се пише повече?

Ще спра дотук, че времето напредна. Ще трябва да бързам за училище: днес в нашето училище имаме учителски съвет. Ще отида и аз, въпреки че съм в отпуск по болест - не мога да стоя безразличен спрямо проблемите на училищния живот. Ще започна работа след около две седмици, когато, живот и здраве да е, ми свършва болничния лист. Но трябва да съм наясно с "най-новите директиви", ето затова ще отида днес на учителски съвет. Пък и преди една година точно не отидох на един такъв учителски съвет, заради което бях жестоко наказан: с дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение". Казано ми беше, че трябвало било да ме уволнят, но понеже били милостиви, само щели да ме предупредят. За последен път. Сега пък, като отида на съвет (поучен от предишната история с наказанието), най-вероятно ще и кажат, че нямам право да присъствам на съвета, щото съм бил в болнични. Трудно може да се угоди на администрацията, а пък и аз, да си призная, не съм виртуоз в угодничеството. Даже нещо повече: не ща никому да угоднича. Мразя угодничеството. Обичам достойнството. И затова си патя де, но както и да е.

Та да привършвам - и да бързам да се гмурна в училищния живот. За да се адаптирам към него след няколкомесечното откъсване. Не е лесно това. Желая ви хубав ден - и приятни изживявания в него!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ