Върнах се късно снощи в Пловдив от София, където два дни участвах в Първата национална среща за свободно образование в България, проведена в Sofia Live Club на 15 и 16 февруари. Върнах се преизпълнен с впечатления, с мисли, невероятно ентусиазиран като капак на всичко: като изключително успешно оценявам това значимо събитие и ето тук искам да изкажа благодарността си към организаторите от Национална мрежа на родителите, преди всичко на г-н Явор Ганчев и г-жа Гаяне Минасян. Имам чувството, че моята преценка се споделя от всички участници - поне такава беше заразяващата атмосфера в залата, такива бяха и отзивите на хората, с които разговарях. Изключително впечатляващ беше този факт, че огромната част от участниците в конференцията бяха предимно млади хора до 30 години; ние, дето сме по-зрели и възрастни, бяхме само неколцина. Това все нещо показва - но и дава основания за оптимизъм. Промяната в в образованието в България, която ни е съдбовно потребна, ще се случи - щом като с нейното осъществяване се е заела една такава ентусиазирана общност от предимно млади хора!
Та дето се казва, се върнах с пълна душа от срещата; също се върнах и с пълна тетрадка от най-ценни моменти в изказванията, която силно ме впечатлиха: като прилежен ученик аз си водех записки на всичко най-интересно, която чуваха ушите ми. Най-вълнуващото беше, че често сякаш чувах от устата на други хора, при това повечето млади, своите собствени изстрадани мисли и идеи: невероятен ентусиазъм обхваща душата когато се случва такова едно тайнство, една такава превъзходна мистерия! Човек си е мислил нещо, вярвал е в него, опитвал се е нещо да направи, постоянно за това, което се опитва да направи, са го ругали, наказвали, осмивали, наричали са го "луд", какъв ли не, плюли са го, кажи-речи замеряли са го с камъни, той се е чувствал неуверен, страдал е, често е бил на път да се отчае съвсем, постоянно се е чувствал неразбран и дори подигран, а ето, в един прекрасен ден отива на такова едно събитие и изведнъж, като по някакво чудо, се озовава в пълна, "пращяща по шевовете" зала, пълна с всякакви хора, при това хора и от различни страни (нямам предвид само г- Яков Хехт от Израел, или г-жа Зои Цимерман от Германия, аз на тази среща за първи път се запознах на живо с българи, живеещи в други страни, с които отдавна се познаваме "виртуално", примерно така се срещнах за първи път и разговарях с г-н Павел Лазаров, основател и деец на Движението за ново образование в България, който живее в Италия.), та значи изведнъж се озоваваш в пълна зала с хора, които мислят и говорят същото това, което и ти си си го мислил, в което си вярвал, за което мечтаеш и прочие, как човек да не се вълнува при това положение?! Та това е същинска приказка: ето, с тия хора можеш да се разбереш по всички въпроси, те ще те изслушат, те те разбират, личи си, че някаква невидима духовна връзка ви обединява всички вас, ето това е нещото, което почувствах с всичките си сетива, ето това е нещото, което витаеше в залата - и което ще остане в спомена ми за това събитие.
Разбира се, не съжалявам, че отидох, напротив, щях много да загубя ако не бях отишъл. От тия два дни аз вече съм голям оптимист за бъдещето на българското образование - щото вече зная, че има една общност от хора, която е твърдо решена да не се примирява със съществуващото плачевно състояние в нашата т.н. "образователна система", напротив, твърдо е решена да я промени из основи. Започва на дело една велика борба за коренна промяна на образованието, за поставянето му на нови начала, с оглед да отговори на нуждите на времето: традиционното училище банкрутира, то отдавна е банкрутирало, то отдавна е покойник - просто няма кой да изнесе гниещия труп. Образователната сфера няма как да бъде оставена извън вдъхновяващия универсум на свободата, за който аз писах книга преди вече близо 20 години; образователната система в едно демократично общество е непростимо да бъде недемократична, несвободна, да бъде тоталитарна, командна, потискаща жизнените и творческите сили на човека, на всички участници в процеса на образование, и на учениците, и на младите хора, дето са нейни "обекти", и на учителите, дето уж са някакви "субекти", лишени от самостоятелност, и също така дори и на родителите, които никой не ги пита какво мислят за нуждите на своите деца, представяте ли си какво безобразие пък е това?!
Мога още много да пиша, но ми се налага да тръгвам за работа, налага ми се да ставам от компютъра. Тази сутрин сложих обяви за среща в ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ на училището, в която да поговорим за всичко онова, което аз чух на срещата в София; също така съм донесъл и книги, които ще предложа на колегите, ще ги поканя да участват в дискусията, много ми е интересна тяхната реакция, разбира се, крайно интересна ми е пък реакцията на ръководството на училището. Ще видим какво ще стане. Дискусията за демократичното училище и образование я насрочих за утре. Революцията в българското образование вече започна! Включете се и вие в нея - където и да се намирате: всички ние, цялата нация, имаме невероятна нужда от едно ново, съвременно, свободно и демократично, а аз бих казал и човечно образование и възпитание. Всеки с нещо може да помогне. А ония, които се опитват да пречат, нека знаят: напразни са тия усилия.
Прочее, да завърша с това: не беше възприето нашето с г-н Райчо Радев предложение участниците в срещата да се обърнем с нещо като възвание до институциите. И сега, като мисля, разбирам, че е правилно това. Едва ли можем да очакваме подкрепа от силата, която е съдбовно заинтересована от запазването на пагубното статукво, имам предвид образователната бюрокрация. А държавата - та нали държавата сме ние, гражданите?! - как тя може да ни попречи да постигнем нещо?! Просто от нас се иска да направим желаното, да работим всекидневно за сбъдването на мечтите си. Никой не може да спре творческия подем на такива хора. Този е пътят. Първо нещата трябва да се случат, а след това ще бъдат оформени в закони и пр. Животът е неговите потребности трябва да са водещото, а не благоволението на зловредната консервативна бюрократична сила, която няма никакъв интерес от промяната.
Та затова е пълна илюзия от нея да чакаме подкрепа или разбиране. Тяхната работа е да пречат, ние пък сме длъжни да вършим своето дело. Животът не може да бъде спрян. Глупаво е някой да се опитват да поставят преграждения или бентове в една прииждаща река, в една ставаща все по-пълноводна река, напразни са тия усилия. Силата на реката ще си намери потребното й русло, единствено възможното и най-разумното. Този е пътят. Така стават нещата. Иска се работа. Иска се смелост. Иска се вяра в собствените сили. И се иска верност спрямо ония идеи, налагането на които вече нищо не може да удържи.
Аз вярвам в това - и, доколкото ми стигат силите, за това работя...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар