Истината на съществуването, достойно за човека

9.4.Истината на съществуването, достойно за човека

Аз съм свободен да направя с живота си каквото поискам – но аз няма да направя всичко, което ми хрумне, а само това, което трябва. Има нещо, което ме ограничава – и това са моите понятия за добро и зло, за допустимо и недопустимо, за позволено и за непозволено, за дължимо и съблазнително и пр. Аз самият си слагам граници, които няма да премина – защото аз така съм решил и защото моето понятие за дълг ми диктува да не допускам произвол, да озаптя произвола, да избирам това, което ми е полезно, което има смисъл, което е разумно. Всичко става по моя преценка – и ето по тази причина моите ценности са тъкмо онова, от което зависи всичко. А моите ценности не са ми натрапени от никой, аз самият със свободата си заставам най-отговорно зад тях.

Впрочем, всичко се обезсмисля и обезценява ако някой друг, пък било и самият Бог, ми натрапва какво да правя или поне решава вместо мен кое за мен е добро. Ако аз съм бил устроен по начин, че – подобно на робот или на някакъв механизъм – винаги да правя добро, винаги да правя все едно и също, т.е. ако Създателят ме беше превърнал в бездушен изпълнител на неговата воля, то тогава наистина за ценност изобщо не можеше да се говори. Ценно за мен е само това, което аз самият съм избрал, изхождайки от моето разбиране; при това съм могъл да избера и злото, но понеже съм намерил сили да устоя на такава съблазън, то само в такъв случай моят избор на доброто носи в себе си нравствен смисъл, сиреч, е ценен.

Ето например Бог, създавайки Адам, го поставя в райската градина в едно изключително изобилие, казва му, че може да прави всичко, но че има само една забрана: да не яде от дървото на познанието, да не яде “ей от онова дърво”. Адам е могъл да яде от всички плодове, дори и от плодовете на дървото на живота, които са го правели безсмъртен, ала от дървото на познанието не е трябвало да яде. Защо е тази забрана? Някои си мислят, че с това Бог изначално поставя Адам в ситуация на подчиненост, т.е. изисква подчинение, сиреч слага предел на свободата му. А всъщност Божията забрана е изпитание на Адамовата свобода и предизвикателство, което придава смисъл на свободата му: тя, свободата на първия човек, се ражда едва в тази ситуация, в която Бог, показвайки мъдростта си, го поставя, та да го подтикне към свободата му.

Защото свободата не се дава, тя винаги е лично завоевание.

По тези въпроси съм размишлявал изчерпателно в своята книга Преследване на времето, която има подзаглавие Изкуството на свободата. Който желае може да прочете там моето тълкуване на ситуацията, в която се ражда човешката свобода. Тук искам да наблегна на следното.

В съзнанието на Адам с Божията забрана е посято изкушението на свободата: той може да се подчини на Божията заповед, но може и да не се подчини. Във втория случай тръгва срещу волята на своя Божествен Създател, срещу волята на своя родител. Но пък за сметка на това печели свободата си: свободата някак си произлиза от произвола на грехопадението. Адам дръзва да наруши Божията забрана и поема всички рискове: Божият гняв, изгонването от Едем, проклятието в пот на лицето си да си изкарва хляба, загубата на безсмъртието, невъзможността повече да се върне в Едем, на чиито врати Бог поставя стражи-ангели с мечове. Губи всичко, което е имал преди, но пък печели свободата си – и това е истинското начало на свещената история на човека.

Аз лично смятам, че Бог не е бил наскърбен от избора на Адам, защото мъдрият Създател е целял точно това: той неслучайно го е поставил в тежката ситуация, та да изпита предаността му към свободата. Подобно на експериментатор, Бог се е радвал неимоверно, че Адам тръгва по пътищата на свободата – защото ако не беше тръгнал, това той нямаше да е нашият Адам, който го знаем, Адам, великият прародител на човеците. А щеше да е един друг, слаб, малодушен, подчинен, изпълнителен, послушен, унизен Адам. Един такъв друг Адам няма как да е венец на Божието творение. Не така унизено е искал да види Бог своето любимо създание.

Ето как този епизод от свещената история на човека и човечеството показва нещо изключително важно за разбирането, нещо архетипично: ценност има само онова, което е мой избор, което е избор, зад който аз изцяло заставам, избор, за който поемам цялата отговорност. Ако нямаше избор, нямаше да има и ценност, без свобода всичко за човека губи смисъла си. Това, че съм избрал доброто и че съм обърнал гръб на злото, придава ценност и смисъл на моето деяние. Ако някой друг вместо мен беше решил да постъпя така, ако аз като автомат изпълнявах неговата воля, то тогава, разбира се, никаква ценност не можеше да има в моето поведение. Защото аз тогава нямаше да имам заслуга за това, което избирам и което правя.

Това са прости и крайно ясни моменти, които обаче най-често се забравят – или пък не се дооценяват в пълната им мяра. Ето защо не е излишно да бъдат напомнени.

Да се запитам обаче: а съществува ли истина на съществуването, достойно за човека? Щом като съм свободен да правя с живота си каквото поискам каква ще бъде една такава априорна истина, която да ме задължава да живея по начин, който няма да е мой избор? Ако няма такава истина, то какво следва от това? Ако пък има, то към какво тя ме задължава? Обща за всички хора ли е тази истина или тя трябва да бъде само моя?

Това са важни въпроси, на които пак всеки трябва да отговаря сам. Готовите отговори не помагат, тук рецепти за това какво се иска не помагат. Значи ли това обаче, че има “много истини”, от които трябва да избера само една? А не ми ли се налага въпреки всичко сам да сътворя своя истина, точно отговаряща на идеала за съществуване, което искам да си е само мое? Мога ли да постигна “оригиналност” на своята истина? Трябва ли да се стремя към това?

Ето в това се свежда и високата мисия да бъдеш свободен, сиреч истински човек. Свободният човек сам твори истината на своето съществуване, той в най-жестока борба се доближава до нея, отвоювайки пространство от своите природни инстинкти, от нагоните, от склонностите, които го обричат на инертност и неоригиналност. Човекът пък в най-малка степен е просто стадно същество, което трябвало да приеме изискванията на някакъв външно натрапен “обществен морал” – както проповядваше комунизмът-марксизмът. Защото този идеал на живот точно отговаря на идеала за “дирижираната свобода”, която всъщност е олицетворение и символ на действителната несвобода. В царство на тази несвобода се превърна и светът, който комунизмът се опита да изгради: по-скоро не свят, а общество-мравуняк, концентрационен лагер и пр.

Затова не бива да се откажа от възможността, която ми гарантира свободата: да търся личната истина на своето съществуване. Защото ако започна да търся “готова истина”, на която само да подражавам, докъде ще стигна по такъв един път? Ще стигна неминуемо до нищото на несвободата. Аз не желая да ме сполети такава ужасна участ.

Впрочем, съществува ли идея на съществуването, достойно за човека? Трябва ли да искам да се доближа до нея? Няма ли това да ме лиши от свободата ми?

Търсената автентичност на моето съществуване като човек се намира в пряка зависимост от чистотата на идеята, до която съм се добрал. Не мога да допусна да живея според представи за съществуване, нямащи нищо общо с идеята за достоен живот. Живот, за който поемам пълната отговорност. Ако се откажа от тази възможност, ще ощетя неимоверно съществуването си. Ще изчезне неговия патос, неговото очарование. И ще постигна тогава толкова гибелното за човечността ми недостойнство.

Ала какво ще получа в замяна на подобна невярност спрямо идеята за човешко съществуване? Кое съществуване ме прави именно човек? И не трябва ли да искам да съм най-близо тъкмо до него? Ето на тези и на много други въпроси ще трябва да се отговаря в една друга, следваща част на това изследване.

Човешкото битие е битие на свободата

9.3.Човешкото битие е битие на свободата

Ето че стигнахме до най-важната тема: за съществуването на самия човек. Тук ще разгледаме човешкото съществуване в едно отношение с другите сфери на битието, а пък скоро ще се постараем да го осмислим изчерпателно в отделна лекция. Моята цел сега е да засека някои специфики на съществуването, което ни прави каквито сме.

Човекът съществува, но по начин, коренно различен от съществуването на вещите, на предметите, на неодушевените тела. Можем да съпоставяме своето съществуване с тяхното, ето примерно поставяйки си такива въпроси:

Искам ли да съществувам като вещите? Какво би ми дало едно такова съществуване? А какво би ми отнело? Мога ли да завидя на пълната несъзнаваност, в която пребивават вещите? Желан ли от мен техният покой, тяхната безстрастност?

Разбира се, едва ли някой ще завиди на вещите, на света, в който цари несъзнаваност, макар че неодушевените тела демонстрират една все пак завидна удовлетвореност от съществуването си. Те не могат да искат да бъдат нещо друго и различно – ето тази е абсурдната основа на тяхното наистина завидно задоволство от съществуването. Те не знаят що е грижа, безпокойство, желание, копнеж и пр. – но тази тяхна завидна безстрастност е подобна на смъртта. Живият човек не може да има такъв идеал.

Това, например, че ето това камъче, което съм си донесъл за спомен от брега на Ница и което лежи тук, на бюрото ми, ще ме надживее: какво настроение буди този факт в душата ми? Какво ми носи представата, че хората идват и си отиват, но вещите остават? Когато умирам ще жаля ли за вещите си? За книгите, за библиотеката си например ще жаля ли? Книгите, които съм чел, всъщност са духове, с които съм общувал, които са ме формирали, благодарение на които съм какъвто съм. Вероятно да, ще жаля за книгите си: защото не съм бездушен. И тъкмо в това е моето огромно превъзходство над вещите, които наистина ще ме надживеят. Но пък тяхното заслужава ли да се нарече живот?

Както, впрочем, и приживе, отвреме-навреме, се разделям с най-любими вещи – автомобилът, който сякаш е станал “част от мен самия”, къща, в която съм живял, книги, които с наслада съм чел и пр.? А дали и моите вещи ще страдат по мен? Едва ли. Какво следва от това?

Ето това, че мога да съществувам “всякак”, но въпреки това съществувам “някак си”, “точно така” – според своя избор! – е основната разлика между мен и целия останал природен свят. Нещата, вещите, съществуват само така, както им е отредено от тяхната същност, аз обаче сам избирам как да съществувам и какво да бъда – това е божествено! То е знак за великото ми превъзходство над всичко останало около мен. И какво означава това за мен? Изпълва ли ме с чувство за превъзходство спрямо всичко друго, “така-и-така” съществуващо? Или пък ми носи изключителни грижи, непреодолими безпокойства?

Е, разбира се, грижите и безпокойството ще ме съпътстват до последната ми минута. Но аз няма как да забравя, че именно те са знак, че съм жив и че нося цялата отговорност за живота си. Ето затова именно не мога да завиждам на вещите, на неживите, пък дори и на другите живи същества. Защото ако съществуването ми се определяше не от мен самия, а от една строго зададена и неизменна същност (“човешка природа”), то това нямаше да е по-добър вариант за мен самия. Или по-добре щеше да бъде да е така? Какво би ми дало то, как бих понесъл едно такова независещо от мен самия съществуване? Разбира се, всеки отговаря според онази степен, в която е прозрял очарованието от живота, което е дадено само на човека. Но за което така или иначе работи най-вече той самият.

Ако моето съществуване се определяше изцяло, без остатък от една първична и зададена ми същност, то нямаше ли тогава да заприличам на вещите? А също и на животните, които цял живот „мъкнат” своята същност и природа? Как бих се чувствал тогава? Как „носят” съществуването си нещата и животните? Мога ли, наистина, да им завидя за нещо?

Човекът, за който безсъзнателното и за нищо не отговорно съществуване на вещите и животните е идеал, явно търси начин да избяга от тежестите, с които е свързано човешкото съществуване, или съществуването, което подобава за човека. Или което е достойно за нещото, наречено човек. Не е лесно да си човек, но пък и няма по-достойно съществуване от човешкото.

Защо, впрочем, Бог ми е дал съществуването, което имам, което, по-вярно казано, съм? Защо ме е натоварил с такова бреме? Или, напротив, е направил съществуването ми нелеко, но за сметка на това по-отговорно? И един вид ми е направил благодеяние? Какво, в крайна сметка, дължа на свободата си? Нямаше ли да бъда по-добре без нея?

Темата за свободата е неотделима от темата за съществуването на човека. Свободата и човешкото съществуване са двете страни на една и съща монета. Щом си човек, щом съзнаваш високата отговорност да бъдеш човек, ти вече си и свободен: човешкото битие е битие на свободата. Това са най-правдиви и сполучливи думи на най-големия френски философ на ХХ век Жан-Пол Сартр, които съвсем синтезирано характеризират човешката участ на този свят.

Дали свободата ми ме плаши? Или тя ме кара да чувствам съществуването си непрекъснато като намиращо се в моите ръце, под моята власт? Това, че аз самият правя съществуването си, не ме ли прави в някакъв смисъл богоподобен? Защото аз наистина съм най-отговорен творец на собствения си живот.

Какво в живота ми зависи само от мен, и какво все пак ми е дадено? Кой ми го е дал? Кой ли ми е дал самия живот? А кой ми е “отпуснал” времето, в което живях, живея и ще живея? Аз сам ли постигам свободата си, или и тя ми е дадена? Това са съдбовни въпроси, на които всеки трябва да отговори сам. От отговора, който им даваме, зависи много – ако не всичко. Затова нека съхраним свободата си тук и нека всеки сам да избира и решава. Никой друг не може да ме отмени в тази велика отговорност сам да избирам и да творя смисъла на живота си.

Мога ли да се “скрия” от свободата си, избирайки съществуване-без-свобода? Но щом като все пак аз съм го избрал, това не демонстрира ли моята свобода? Свободата в такъв случай не е ли неотделима от мен самия?

А ако употребя свободата си за избор на съществуване без свобода, то това не ме ли обрича на… съществуване-в-непоносим-абсурд? За какво ми е свобода, която сама себе си елиминира, сама себе си отрича? Бог ли се грижи за мен, или ме е оставил на моя собствен произвол? Забелязвам ли някакви усилия от негова страна да прави съществуването ми възможно, а също и също все пак поносимо?

А кой, все пак, ми е дал, например, този ден? Ако Бог, разочарован от мен, вдигне животворящата си ръка от мен и от моето битие, то тогава какво ли ме очаква?
И ето в крайна сметка в сърцето ми се забиват тези и още много други подобни въпроси, който унищожават самата възможност да живея в покой. Или в едно плоско задоволство от себе си и от живота си. Доколко бягаш от безпокойството, че си човек, дотолкова по-малко си човек. Самодоволните хора – поетът Шилер ги нарича „самодоволни свине”! – ме отвращават най-много.

Аз обаче няма да бягам и да се крия от тези коварни въпроси. Аз няма да спра да се питам – и то именно за най-важното. Това, че задавам въпроси, също е част от моето високо достойнство. То е част и от свободата ми: питайки се, аз чувствам свободата си до мен във всеки миг. Оня, който за нищо не се пита, не заслужава да се нарича в истинския смисъл човек. Аз няма да допусна да ме сполети такава незавидна участ. Аз не съм камък или дърво, аз съм човек. Тези думи – аз съм човек! – наистина трябва да се произнасят с гордо вдигнати гърди.

Но доволен ли съм от съществуването, което съм избрал? И което трябва да ме прави човек. Аз не мога да виня за него никой друг. То е мой избор, пък дори и да не си давам сметка за това. Да, наистина прекалено тежко е да бъдеш човек. Но къде пък е доказано, че лекото е за предпочитане? Аз искам да бъда човек – и не се плаша от цената, която трябва да платя за това. Отвреме-навреме само се питам: а по моите сили ли е това? Ще издържа ли докрай да нося с право високото име човек? Ако не ми е по силите и го отхвърля, изобретявайки си някакво друго, по-оригинално съществуване, то дали ще бъда оправдан?

Прекрасното царство на духа и свободата

9.2.Прекрасното царство на духа и свободата

Съществуват обаче, наред с материалните, и духовни неща. На първо място сред тях е нашата душа, именно душата на човека с цялата й свита: мисли, чувства, съзнание, воля, вяра и пр. Душата ни е ясно свидетелство за съществуването на реалност на духа, за съществуването на духовна природа. “Продуктите” на човешкия дух, които са изкристализирали в произведенията на изкуството, също са компоненти на една невидима за окото, но изключително богата духовна реалност. А пък произведенията на човешкия дух, носещи в себе си белезите на духовното изобщо – съвършенство, хармония, пропорция, истинност, красота и пр. – са нишката, която ни свързва със същинската духовна реалност, с един духовен свят, жители на който стават именно най-развитите и богати души. Крепител на този свят, негов извор и стожер е Бог, една висша и непостижима в пълнотата й реалност, която обаче възприемаме с цялата си душа и сърце.

Ето защо за огромна част от хората въпросът “А съществува ли реалност, свързвана с духа?” води до категоричен отговор: да, съществува такава реалност. Тези хора също така не се нуждаят от особени доказателства за да се убедят и признаят, че човешката душа съществува: те никога няма да кажат, че “душата не е нищо друго освен рефлекс и свойство на мозъка”, както си позволяват да твърдят материалистите. Разбира се, да признаваш реалността на нещо трябва поне отчасти да си му причастен, да го имаш в себе си. Онова обаче, с което нямаш контакт, винаги става доста съмнително и проблематично. Разбира се, никое човешко същество няма как да е извън реалността на духа, но на него самото нищо не му пречи да си въобразява, че няма нищо общо с нея. Това е възможно, защото основен признак на реалността на духа, който по коренен начин я отличава от сферата на материалното, е такъв пределно странен за множеството съзнания феномен, какъвто е свободата.

Великият Кант, след като осъществи своя коперникански поврат във философията към човешкото и човека, стигна до убеждението, че съществуващото се дели на две огромни сфери: царство на необходимостта и царство на свободата. Между тях няма нищо общо, впрочем, общото е само това, че тези две реалности съ-съществуват именно при човека, у човека. Човекът е мост между тях, или по-скоро е място, където двете реалности постигат – или могат да постигнат – една прекрасна хармония. Онова пък, което помирява необходимостта (причинността) със спонтанността (свободата), се нарича красота. Затова царството на красотата – изкуството – е непосредствен образ на единството на материално и духовно.

Природният свят е сфера, в която цари необходимост, строга причинна обусловеност: в него всичко става под действието на неумолими причини. Тази закономерност на природното битие бива постигана в науките за природата, в естествознанието. Но този свят не е единственият, има и един друг свят, който се ръководи от великия принцип на свободата. Всичко онова, което съществува от свобода, е духовно, или поне е причастно на духа. Най-непосредствен израз на духовността, на духовната природа, която е скрита в човешката душа, е моралният закон на дълга, изразяван чрез човешката съвест, която пък по дълбокото разбиране на Кант не е нищо друго освен Божи глас в душата на човека. В сферата на морала човек осъзнава своята неотделимост и най-дълбока причастност към духовното, към света или към царството на свободата. Веднъж влязъл в този прекрасен свят на чистия дух, човек никога няма да му изневери. Имануел Кант с живота и с философията си показа, че това е възможно, неговият пример затова е вдъхновявал и вдъхновява толкова много търсещи духове. Неслучайно наричат великия кьонигсбергски мислител не иначе, ами съвременен Сократ.

Но да се върнем на някои по-конкретни въпроси, свързани с осмислянето на духовната реалност. Например ето един такъв въпрос: по какво духовното се различава от материалното? Или пък: какво следва ако категорично се отрече съществуването на духовна реалност? Наистина, как следва да се отнасям към твърденията на материалистите, че “всичко е материя, друго няма”?

Духът е пряка противоположност на материалното: за него не важат законите на материалността, той си има собствени закони. Например, “духовните неща” сякаш съществуват извън пространството и времето, те са вневремеви и непространствени. Затова, иначе казано, духовното е идеално, понеже тъкмо идеята е в състояние най-ясно да символизира духовната природа. Духовните неща също няма как да бъдат възприемани сетивно, с очите и пр., защото те са една друга, съвършено различна природа: духовното се възприема с ума, с цялата душа и особено пък със сърцето. Затова няма как да бъде убеден в съществуването на духа оня, който не го преживява в себе си, който не намира духа в гърдите си, който е чужд на духа и на неговите непреходни ценности. Причастност към духа постигат само ония, които са причастни на свободата, които са вдъхновени от нея и по тази причина, както казах, никога няма да й изневерят.

Да твърдиш, че освен материя нищо друго няма, именно, че всичко е материя, е просто една безкрайно показателна глупост. Защото самата материя носи в себе си печата на една хармония и съвършенство, които не са нищо друго, освен израз на дух. Самите закони на природата всъщност са форми, които духът – или пък създателят на природата, Бог – й е наложил, и от които природата просто няма как да излезе. Духовното носи в себе си в най-чист вид всичко онова, на което се дължи хармонията, закономерността, организацията на материалните неща и структури. По тази причина да кажеш, че няма дух, а всичко е материя, означава нищо да не кажеш – или да си позволиш самонадеяно да говориш, без изобщо да си даваш сметка какво казваш.

Ако е така, то дали духът пък няма някакви по-зрими предимства пред материята? Защото, изглежда, мнозинството от хората се плаши, изхождайки от неразумния страх, че допускането на духовна реалност означава признаването на “бабини деветини” от рода на призраци, вещици, дяволи и пр. Разбира се, има всякакви хора. Има хора, за които духът е една свръхреалност, именно духът от тях се разбира съвсем сериозно и интелигентно. Защото, впрочем, самата интелигентност не е нищо друго освен проява на дух. Недуховните хора, а също и неинтелигентните, сами са си поставили непроходими прегради между себе си и духа, и затова за тях границата с духа си остава непроходима.

Нужни ли са ни обаче представи, с които да свързваме духа, или духът по принцип е чист? Зависим ли е духът от материалното? Зависимо ли е материалното от духа? Дали формата (начинът на подреждане, структурата, задаваща целостта) на материалните неща няма генезис, свързван изцяло с духа?

А как тогава възниква прекрасната статуя, сътворявана от творческия дух на художника, от неговото въображение? Или тя е плод само на ръцете? Дали пък статуята не “си съществува вътре” в големия къс мрамор, а от художника се иска просто “да я извади оттам”, махайки “излишното”?

Разбира се, статуята се твори в жив творчески акт, тя се ражда в душата и духа на художника. Не може да бъдеш художник ако разполагаш само с душа, но не с дух. Това се разбира от всеки, който има известно отношение към изкуството, и такива неща не се нуждаят от обяснение за ония, които разбират. А разбирането ни зависи от това доколко сами сме причастни към духа.

Бог именно е средоточието на “духовните неща” и “предмети”. Неговото съществуване е коренно различно от съществуването на всички досега разгледани неща, но то е родствено със съществуването на човека. Разбира се, Бог превъзхожда човека във всяко едно отношение и именно по тази причина си остава негов най-възвишен идеал.

А какви все пак качества могат да се открият в Бога, който е мислим тъкмо като едно несравнимо с нищо друго битие? Бог най-напред е първодвигателят на материята, на природата. Бог е творец и източник на всичко съществуващо, той е извикал към живота и съществуването всички форми и неща. Отчасти можем да разберем какво е Бог единствено ако успеем да почувстваме онова в себе си, което е най-добро и най-истинно. Защото неслучайно е казано, че човекът наистина е богоподобен и носи върху себе си печата на Божието съвършенство. Стига обаче от неразумност човек да не е направил всичко, което му е по силите, та да изтрие белезите на Божието съвършенство от своята душа и тяло.

Ако човекът с нищо не е причастен на духа и Бога, то какво означава това за него? Дали именно Бог не е висш израз на реалността на Духа, нейн носител и източник? Как да разбера човешкия дух? Той самостоен ли е, или е пряко зависим от Духа като такъв, от Бога? Това са въпроси, но които всеки може да отговори сам, изхождайки от себе си, от степента на своята лична съпричастност с духа, от това доколко е дал простор за развитието на своята духовна природа.

Добре, но ако Бог е създал и ръководи човека, то може ли да се намери място за човешката свобода? Не е ли застрашена нашата свобода от висшата и абсолютна субстанция, която наричаме с името Бог? Бог ли, създавайки човека “по свой образ и подобие”, му е завещал и свобода, и мъдрост, и живот, и разум? Или пък свободата е чисто човешко дело и постижение? Ако е така, то явно по тази причина не всички хора в еднаква степен се чувстват свободни – и се ползват от свободата си.

Но ако човек в живота си не се стреми към Бог като свой идеал, то тогава какъв избор му остава? Какъв е смисълът, каква е ценността на един такъв избор на съществуване без Бога? А какъв е смисъла на съществуването срещу Бога? Има ли хора, които с увереност в правотата си употребяват живота си тъкмо за това да работят срещу своя Велик Създател? Ако има, горко им. Не просто заради Божието наказание – ако има свобода, има и отговорност, ако всичко е предопределено от Божието провидение, човек няма и за какво да бъде наказван! – а заради това, че такъв човек сам себе си неимоверно ощетява.

Има ли друго съществуващо, което да не може да се сведе до изброените форми? Културата не е ли израз на духа? А историята? Дали умът може да проумее загадката на съществуването? Чужд ли ви е един такъв онтологически оптимизъм?

Все повече се разбира, че въпросите, касаещи духа, съвсем не са леки и лесни. Иска се чисто съзнание, което да е надмогнало всички коварни предразсъдъци, кой знае откъде взели се и намиращи почва в душите на некритично мислещите хора. Човек всичко може да разбере, стига да пожелае това – и стига да е всеотдаен в своя порив към разбиране. Ала към какво трябва да се стремя: към обяснение или към разбиране? Възможно ли е разбирането винаги да се облече с думи? Има ли недостъпни за изразяване качества на съществуването? Съществуват ли по принцип неразбираеми неща? Страх ли ме е от непонятното?

Непонятното е онова, което всъщност мами на хоризонта и ни насърчава да сме настойчиви в търсенията. Изглежда тъкмо непонятното поддържа великата мистерия на съществуването, към която са причастни душите на човешките същества, останали верни на вечния духовен порив към истината, доброто и красотата.

Корените, подхранващи великолепието на природата

Лекция IX: СФЕРИТЕ НА БИТИЕТО

9.1.Корените, подхранващи великолепието на природата

Битието, бидейки единно, тъкмо на тази основа се разпростира чрез много съществувания – и така потвърждава единството си. Не може битие, обхващащо всичко съществуващо, и то не как да е, ами в неговата истина, да съществува еднообразно, един вид “без фантазия”. Защото именно в многото и най-разнообразни съществувания битието потвърждава себе си, своето единство. “Битието съществува многолико” (Хайдегер). А забелязваме ли тази негова многоликост? Даваме ли си сметка за нея? Защото тя носи в себе си една велика за човека истина.

След като отчасти отговорихме на въпроса “Защо съществува съществуващото?”, сега трябва да се опитаме да проясним един друг въпрос: а как то съществува? Мога ли да разбера как съществува съществуващото? И кои са формите, в които се проявява неговата субстанциална мощ?

Вероятно трябва да се вникне и в питането кои са основните форми (начини) на съществуване, в което съществуващото се изявява – и потвърждава самото себе си. А пък след това трябва да се запитаме: как става така, че съществуващото свежда своето многообразие до няколко коренни форми? Изглежда, че без тях битието не може да изяви самото себе си.

Най-напред констатираме, че съществуват всякакви “неща” (вещи, предмети, материални образования). Даденият ни сетивно свят е изпълнен, казано другояче, с всякакви тела. В своята съвкупност тези толкова разнолики тела обозначават т.н. “материално съществуващото”. Аз съм длъжен да схвана неговите особености. Като се замисля, ще установя, че нещата съществуват – и изявяват съществуването си – в и благодарение на движението, което, оказва се, е основен техен начин да заявят, че съществуват, че ги има. Да се проумее движението, да се опише изчерпателно – защото съществуват най-различни разновидности движение, съществуват много и всякакви движения – съвсем не е проста работа. След възникването на физиката тя се занимава с решаването на тези задачи по описание на движението и откриването на неговите закономерности.

След това установяваме, че форми на съществуването на нещата, в които то се реализира, са пространството и времето. Без нашите представи за пространство и време ние изобщо не можем да схванем какво е нещо, какво е тяло или вещ. Великият Кант определи пространството и времето като субективни форми на човешката сетивност, благодарение на които тя успява да въведе ред в хаоса на възприятията, чрез които външното нахлува в съзнанието ни. Нещо повече, тези наши представи за пространство и време правят възможно самото възприятие: съзнанието прибавя представите за пространство и време към материала на сетивността и по този начин го организира, въвежда ред в него. По този начин ние разбираме как нещата се разполагат в пространството и времето. Извън пространството и времето нищо материално не може да съществува, ето защо тъкмо те са субективните условия, благодарение на които съществуването на телата изобщо е възможно.

На тази основа по-нататък можем да се питаме за това кои са факторите на измененията в материалните структури. Установяваме, че взаимодействието между тях е един най-основен фактор на всяка промяна и изменение. При сблъсъка на телата те се трансформират, отдават и получават енергия, под действието на която пък се променят. Науките, които се занимават с изучаването на процесите в тази сфера на съществуващото, се наричат естествознание. Или природни науки, науки за природата.

Природата е една величествена сфера на съществуващото като такова, в което то се проявява в цялото си великолепие – благодарение на това, че природата е обляна от светлина: понеже тя е така многоцветна и динамична. Тази велика реалност, наречена природа, е предмет на изучаване от естествознанието, но тя – което е още по-важно – е вълнуващ предмет на съзерцание и любуване от страна на човешкия дух, който именно в нея намира най-силни импулси за възхищение пред величието и могъществото на Твореца. И ето тук възниква оня вечен и коварен въпрос: сътворена ли е природата, или тя съществува някак си извечно – бидейки основа на всичко съществуващо? Философското убеждение, че природата е началото на всичко, което се свежда също и до едно всеотдайно богоговеене пред нея, се нарича пантеизъм. А пък ония, които са убедени, че величавата природа носи върху себе си печата на Божието всемогъщество, сиреч вярват, че тя е сътворена, си имат собствени основания за своята не по-малко възвишена теория. Всеки, разбира се, сам решава коя гледна точка задоволява неговия търсещ дух.

Ето едно най-леко разсъждение, което ни въвежда в същинския проблем. Това е един от най-коварните и фундаментални философски проблеми. Да се запитаме за тази цел така: може ли да настъпи движение и изменение в нещата без действието на движеща причина?
Всяко нещо, за да се движи, го прави под действието на движеща причина, намираща се извън него. Или благодарение на енергия, която е акумулирана в него, но пак под действието на различни външни въздействия и фактори. Движещото, от своя страна, за да се движи, също трябва да бъде движено, а пък това последното, разбира се, не може да го прави, бидейки в неподвижност. По тази логика излиза, че всяко тяло е движещо и движено, което води до една ужасно лоша безкрайност. Да се запитаме обаче за следното: не трябва ли да има едно най-първо тяло, което, само бидейки в неподвижност – защото, ако и то беше движено, това, което би го движило, щеше да е “още по-първо”, а това е недопустим абсурд! – движи всичко останало, сиреч целия свят? Онова най-първо и неподвижно тяло, което всичко движи, бидейки самото то неподвижно, може да се нарече вечен първодвигател. Такъв Първодвигател според разбирането на Аристотел – той пръв осмисля най-дълбоко тези зависимости – е Бог.

Бог според това разбиране е вечна Първопричина на всичко съществуващо, той именно е създал света, придал му е един първи тласък, а пък след това го е оставил да се развива по своите закони – по едни съвсем естествени, впрочем, закони. Затова е крайно глупаво, дори няма по-глупаво нещо от това да се пита: а кой, впрочем, е създал Бог? Защото, първо, по идея Бог е вечен, по тази причина той няма начало – нито пък край: Бог е вечно съществуващото, което само е причина на всяко друго съществуване. И защото Бог е най-първото, което, щом е такова, значи логиката изисква да признаем, че няма по-първо от него, което пък да го е създало. Това, което е вечно, е несътворено, напротив, тъкмо то всичко е сътворило – и непрекъснато твори, поддържайки великолепието на многоликата природа.

Разбира се, тази концепция изглежда доста съмнителна хипотеза за материалистите. Тези последните, впрочем, много често се представят твърде зле в тази област, областта на мисленето, понеже често изричат без смущение всякакви абсурди. Техен “бог”, впрочем, е материята, като единствената им грижа е да лишат своя бог от дух, именно от онова, което така силно ги дразни може би тъкмо защото са изцяло лишени от него. Материалистите даже нямат и капчица от онази възвишеност, която е характерна за пантеистите, които, обявявайки природата за свое божество, не я лишават от дух, от красота и от белези на светостта. За материалистите, които претендират да са “реалисти”, не запитвайки се, впрочем, даже за това какво по принцип е реализмът, всяко движение е самодвижение, и те се мъчат да докажат, че движение и енергия са едно и също нещо. И понеже материята е изпълнена с енергия, то на тази основа лесно се доказва, че там, където има енергия, като израз на това идва движението. Не им хрумва, че теорията за самодвижението доста наподобява приключенията на онзи смешен барон Мюнхаузен, който претендирал, че сам може да извади себе си от блатото, където е затънал: просто като с ръце се издърпа за косите! Когато пък някой им каже на нашите материалисти, че енергията, за която те говорят с такава любов, е просто проявление на онзи източник на всяка енергия – Духът, Бог – тогава те, милите материалисти, просто остават с широко отворени уста.

Да продължим нататък. Да се запитаме: а може ли живата природа да се разглежда като особен вид (род) съществуване? Как да разбера онова, което задава нейната същност: животът? По какво живото се различава от неживото? Може ли животът да се самозароди? Може ли от неживото да възникне живот?

Това са доста важни въпроси, които тук не можем да решим, но на които ще отделим длъжното внимание на съответното място. Изисква се дързост и проницателност та да се хвърли подобаващата светлина и върху безкрайно важната тема за живота.

Защото тук се появяват доста интересни въпроси. Например: само живото ли е в състояние да породи живо? Или да дари живот? В такъв случай има ли първоизточник на всички форми на живот? Дали живите видове са възниквали един от друг чрез промени във външната среда на съществуване? Може ли генетичната информация на даден вид да се промени под въздействия на условията на съществуване? Човекът от маймуна ли е произлязъл?

Векове наред философите и изобщо мислещите човеци са търсили истината по тези въпроси, която постоянно им се изплъзва. Всеки човек за себе си наново и наново ще трябва да си ги поставя: окончателен и задоволителен за всички отговор изглежда няма и не може да има. Някой изглежда е сложил предел на човешкото дръзновение всичко да разбираме: тайната трябва да бъде съхранена. Оня, който е решил така – никога докрай да не можем да разберем тези велики тайни на мирозданието и битието – за сетен път илюстрира своята мъдрост. Защото ако всичко знаехме, ако всичко беше станало ясно, то разрушаването на тайнството би убило, вероятно, и цялото очарование на самото съществуване.

И ето че стигаме до осъзнаването на факта, че човекът е мост – мост между природата и духа, между безсъзнателното и съзнанието, между Бога и света. Темата за човека по тази причина заема средищно място във всяка философия. Разбира се, материалистите са твърде слаби в своите разбирания за човека, понеже изначално са орисани да подценяват и унижават човека. Те просто няма как да разберат великото предназначение на човека на този свят. Човекът все пак е любимото творение на Бога. За материалистите обаче човекът бил самоосъзнала се, говореща и трудеща се… маймуна. Какво падение!

Откак науката се намеси с претенции в решаването на тия въпроси, които не са от нейната компетенция, нещата сякаш още повече се объркаха. Дарвин към средата на 19 век изказа някои предположения, които бяха приети като манна небесна от материалистите, винаги страдащи от ужасен дефицит на идеи. Дарвин имаше претенцията научно да решава тия въпроси. Век и половина след него от теорията му са останали жалки останки. Защото съвременната генетика показа, че допусканията му не се съгласуват с най-фундаментални закономерности на живото съществуване.

Науката едва ли може да излезе извън тази плоска еволюционна представа, но тя не се отказва и настоява да върви по своя път: нека, няма лошо в това. Ала Кант отдавна доказа, че в областите, в които науката по принцип е безсилна, тя може да предлага само невъобразими абсурди и антиномии. А дали пък философията може да каже нещо основателно по този въпрос? Трябва ли тя да се намеси във въпроси и теми като “произход на живота” и “произход на човека”? Какво би могла да ни каже по тях философията?

Единствено философията може много да ни каже, и то тъкмо върху същината на въпросите. Нейна главна тема е човекът. Философията от последните два века напредна много в тази най-важна област и има големи постижения, за които е срам образованият човек на 21 век да не знае. Това в още по-голяма степен важи за гениалните идеи на старата и класическата философия. Ние специално и най-подробно ще се занимаваме, и то съвсем скоро, с темата за човека.

Защото човекът олицетворява съществуване, което се различава от съществуването на всичко друго (минерали, растения, животни). Човекът обаче не е чисто и просто “усложнена форма на материално съществуване”, а нещо много повече от това. Човекът е дух – ето тази истина не трябва да се забравя никога. Има реалности, които са способни да съществуват съвсем “нематериално”. Най-същественото у човека е именно от тази сфера и реалност. Човекът е свобода. Това материализмът никога няма да го проумее. За материалистите човекът е просто “природно същество”, другояче казано, животно. Материализмът по начало, казах, се базира на едно нескривано презрение към човека.

Човекът не е просто материя или само тяло. Човекът е способен сам да прави съществуването си, избирайки между много възможности. Това дава огромно отражение върху съществуването, което ние самите олицетворяваме. Съществуването, свободно избрано от “този човек”, непреодолимо задава неговата същност. Човек съществува индивидуално, свободно и отговорно, запазвайки вярност към истината на своето съществуване, към която е причастен. И в това се изразява великото достойнство на човека.

Една интересна лекция на Андрей Кураев

The Matrix. Сомнение. Андрей Кураев (ч.1)



The Matrix. Философия Декарта. Андрей Кураев (ч.2)



The Matrix. Миф Платона. Индуизм. Андрей Кураев (ч.3)



The Matrix. Пробуждение сознания. Андрей Кураев (ч.4)



The Matrix. Сюжет фильма Матрица. Андрей Кураев (ч.5)



The Matrix. Парламент и иерархия. Андрей Кураев (ч.6)



The Matrix. Плыть против течения. Андрей Кураев (ч.7)



The Matrix. Гипноз Матрицы. Андрей Кураев (ч.8)



The Matrix. О душе. Андрей Кураев (ч.9)



The Matrix. О болезнях души. Андрей Кураев (ч.10)



The Matrix. Труд самопознания. Андрей Кураев (ч.11)



The Matrix. О гностиках. Андрей Кураев (ч.12)



The Matrix. О свободе Нео. Андрей Кураев (ч.13)



The Matrix. О символизме. Андрей Кураев (ч.14)

ГРАНДИОЗЕН ГРАЖДАНСКИ ПРОЕКТ: Как да си върнем страната от олигархията и триумфално да я вкараме в просперитета на ХХІ век?

А. Патодиагностика

І. Откъде тръгваме?

1. Какво не е наред?

Върхът на айсберга:

1.1. Октоподи. Кражби. Шуробаджанащина. Пълна доминация на неидентифицирани структури (вкл. бивша ДС и номенклатура) в обществения живот. Зависимост от руски структури – от бивше КГБ до настояща руска мафия. Тотална манипулация на обществото. Назначен елит. Некадърен. Единствено - заслуги към въпросните неидентифицирани структури.

1.2. Тотална безотговорност. Като започнем от правителства към програмите им, та свършим с партиите към избирателите им. А съдебната система е просто един от най-силните криминогенни фактори.

1.3. Абсолютно пренебрежение към българските граждани. Администрация, пенсионна система, здравеопазване, социална помощ, образование са всичко друго, но не и онова, за което се представят.

2. Каква е ситуацията?

2.1. Олигархичният модел практически източва държавата, без да прави реална икономика. Сега, в ситуация на криза, олигархията затвърждава и разширява позиции за сметка на средната класа. На практика след кризата ще излезем с още по-отслабено гражданско общество и още по-зависими от олигархията.

2.2. Имаме качествени хора, но те нямат достъп до реалните лостове на властта. Сегашният елит е вчерашният комунистически елит. Пустословен и некадърен. Визиите на всички, които са извън този елит, практически са лишени от по-широка обществена чуваемост.

2.3. Системата е такава, че дори качествените хора, влизайки във властта:

- са принудени да играят или по свирката на кукловодите, или ги отсвирват;
- са изкушени от системата да „уредят” себе си;
- изпадат в интелектуален вакуум и дори с най-добри намерения, в най-добрия случай я карат по метода „проба-грешка”.

3. Ние сме в клещи!

3.1. Нямаме качествен елит. Той е манипулативен, себично късоглед и некадърен. Нямаме национална стратегия, а „Стратегическата референтна рамка” за насочване на евро инвестициите в страната е срам дори за двойкаджия първокурсник във ВУЗ! Та ние нямаме дори елементарна представа какво правим в ЕС!?!

3.2. Обществото ни от много години е в състояние на разпад. И вече обществената тъкан некротизира. Понятия като морал, благородство, чест, професионално достойнство, вяра са до такава степен изпразнени от съдържание, че дори на моменти придобиват пейоративен смисъл.

От едната страна е октоподът на миналото, оплел и днес страната, а от друга – неразбирането на реалните ни проблеми от ЕС. Те се опитват да ни лекуват от инфлуенца, а ние сме болни от рак, метастазирал цялата нация.

3.3. Властващият елит – практически във всички сфери на обществения живот - е единна, затворена система от болшевишки тип – продуцира октоподи и октоподчета, самовъзпроизвежда се и продължава да гони от страната качествените хора. Формиран на принципа на негативната селекция, вместо да води страната напред, той е един от факторите за изпиване жизнените сили на нацията.

Б. Какво ни трябва?

Трябват ни нови, конкретни визии как да върнем България на гражданите й и как да я направим просперираща, жизнена и динамична. Практически това означава, че се нуждаем от:

1. Всеки кадърен човек, във всяка област, където и по света да е, ни е жизнено необходим. В епохата на глобалното село България не е просто география, а въпрос на мрежи.

2. Интелектуален бекграунд. Ако ние сами не идентифицираме болестта си и начините за нейното лечение, отвън няма как да стане. Могат да ни помагат, но не могат да свършат нашата работа. Утре, цялата власт да бъде в ръцете и на най-добронамерения политик, пак нищо няма да се промени, защото зад гърба му трябва да има един пакет от реални и конкретно изпълними програми в най-разнообразни области.

3. Нов модел на социална организация. Мрежа на спорещи, мислещи и действащи съмишленици. Налагане на чуваеми в обществото нови визии за развитието ни.

В. Как да го направим?

1. До началото на – примерно – юли да прецизираме Програма „Предизвикателството България ХХІ”. Около нея да концентрираме отворен кръг от е уеб-базирани съмишленици, с неформална структура и неполитическа.

На базата на тази Програма създаваме интернет база на Програмата със следните секции:

- История: с цел да знаем миналото си, а не митовете, които искат да знаем за него;

- Икономика: създаване база данни, идеи как точно, при сегашното ни състояние, да влезем в ХХІ век;

- Сигурност: как конкретно, при тази ситуация може да бъде неутрализиран октопода и сведен до нормалните 10-20% влияние в обществото;

- Наука и образование: как да вкараме и нашата наука и – най-вече! – системата ни за образование в ХХІ век. Учителите (професорите) не са носители на знанието, а негови медиатори;

- Право и съдебна система: създаване на база данни за про-корупционни текстове в законите и идеи за необходими корекции в модела на съдебната система;

- Социална сигурност: демография, здравеопазване, пенсионна система;

- Социална интеграция: как да интегрираме малцинствата (особено ромите и тези с турско етническо самосъзнание);

- Екология

- Политика: какви политики искаме да видим в ЕС и как да станем от консуматор в един от генераторите за европейски просперитет. Как да промотираме България в новия ни дом? И, естествено, всеки път да питаме нашите политици как и доколко си изпълняват обещанията и как конкретно смятат да реализират обещаваното;

- Изкуство и морал: да не забравяме, че ни трябва и духовно здраве, и просперитет.

2. Принципни характеристики (изисквания) на разработваните нови визии:

- да са продукт на най-съвременните теории и разработки, все още неприлагани или тепърва прилагани в света;

- да са концентрирани върху индивида – примерно ако става въпрос за социална интеграция, то идеята (моделът) да акцентира върху индивидуалната интеграция и просперитет и методите за експонентното й хоризонтално разширяване (колективистичните модели, които доминират в ЕС са доказано контра продуктивни; справка: проблемът с интеграцията на мюсюлманските общности в цяла западна Европа);

- да са имплицитно екологични.

Забележка: Всяка секция има две основни задачи – да събира данни за конкретната диагностика на състоянието и конкретни идеи (предложения) модели за това какво трябва да стане и как конкретно да се направи.

3. Създаваме NGO (или друга подобна форма) «Предизвикателството България ХХІ» със задача по разработка на напълно конкретни модели и програми, свързани с горните направления. Като основната цел ще бъде в конкретната работа по създаването на национален интелектуален бекграунд.

3.1. Конкретна структура – 2-3 щатни координатори, чиято задача е да подпомагат формирането на мрежови групи по разработка на конкретни теми (модели) изследвания кристализирали в интернет форума до степен на готовност за обществена реализация, да им помагат (при необходимост за подготовка на документи за кандидатстване за финансиране и пр.), да организират предварителна рецензия на резултатите, да поддържат връзка с потенциални донори и медиите.

Например: Първата конкретна тема, която ми идва на ум е «Про-корупционни текстове и практики в българското законодателство, свързано с обществените поръчки».

3.2. Създаване на модел, организация и стартиране на следните интернет-списания:

- «Внимание! Манипулация!» - с цел от една страна да изследва теорията и практиката за обществена манипулация от страна на масмедииите, отделни елити и/или стопански и научни субекти, а от друга – да аламира за реализиращи се в момента манипулационни практики;

- «Икономика и Управление ХХІ» - целта е са се даде сериозна научна трибуна предимно на българските изследователи, независимо къде по света са. Списанието ще е минимум двуезично, редколегията – поне 3/5 от българи изследователи от водещи световни институти. (У нас в момента няма общонационално списание на достатъчно професионално ниво, а съществуващите обслужват различни научни феодали).

- .........

3.3. Създаване на конкретни модели за модерни бизнес и обществени практики – примерно «Виртуални предприятия – теория и модели», «Екологични продукти/услуги релевантни на екополитиката на ЕС и пакета евронорми в тази насока», изследване възможности за внедряване у нас на продукт (услуги) и социални практики, резултат на най-модерни научни достижения. Целта е да захраним малкия и среден бизнес и да го подпомогнем да се насочи в най-модерните и перспективни области от една страна, а от друга – да съдействаме за изграждане и утвърждаване на гражданското общество и формиране на политики адекватни на съвременният свят.

Това е само част от материала. За да бъда максимално лаконичен, нарочно съм го направил в конспектен вид и целенасочено недовършен. Това го прави кратък и лесен за критика. Пък и колкото и да го довършвам, няма да бъде нищо повече от онова, което имам в главата си. А сама по себе си, идеята предполага брейнсторминг на тема «Как да си върнем страната и да я вкараме мощно в ХХІ век?».

Подробно със се опитал да обясня идеята си във втората част, под формата на въпроси и отговори (FAQ към Предизвикателството България ХХІ).

Мисля, че по този начин материалът ще е по-удобен за дискусия. Предварително благодаря на всички, които ще си дадат труда да прочетат тези общо 6,5 страници.

F A Q

1. Какво ще стане, ако това начинание и други подобни се провалят?

Отговор: До 5-10 години олигархията ще се е закрепила окончателно и ще лъска имиджа си вече и в рамките на ЕС. Ще си стоим на опашката на Европа, в групата на „бедни и бавноразвиващи се”.

В икономически план - ще продължи процеса на натрупване на икономическа мощ в олигархията за сметка на средната класа и масова лумпенизация на населението. Самата лумпенизация е инструмент за заздравяване властта на олигархията, но същевременно примера на страните от ЕС и качеството на живота там, може да доведе у нас до тежки социални конфликти с непредвидими последици. Напр. някое лумпен-радикалпопулистко движение от националистически тип може да хвърли страната в хаос и изолация (фасадната демокрация е опасна с това, че компрометира в масовото съзнание самото понятие демокрация).

Накратко – олигархията ще прехвърли окончателно собствените си характеристики на нацията. Така че в Европа хората ще са убедени, че „българите са крадливи, далавераджии, полуграмотни самохвалци”, че „българите са неспособни на продуктивни усилия и решения”, че „българите са мързеливи муфтаджии”...

2. Има ли други опасности за страната? Гърция също си я управлява олигархия, а Италия едва ли се е изчистила напълно от мафията.

Отговор: Опасността е за нацията ни като такава. „Успешните 45 години” изгониха над един милион българи от България. И в момента тече процесът на „обезмозъчаване” на нацията. Излизащите да учат навън практически не се завръщат за реализация в страната, защото такава за тях няма. Т.е. вече засягаме и генофонда на нацията – умните, предприемчивите, дръзките изчезват от страната. И се възпроизвеждат „навън”. Много трайна, вече 20 годишна тенденция.

Същевременно, тези „бегълци” от блатото са предимно в активна репродуктивна възраст. Това ще доведе до допълнително влошаване и на демографската структура от етническа гледна точка – ако продължава така, до 30-50 години трите основни етнически групи - българи, турци, роми приблизително ще се изравнят. Като сместта става още по-взривоопасна от това, че основната група пенсионери ще са българите.

3. Кои са ключовите фактори за успех на начинанието „Предизвикателството България ХХІ”?

Отговор: Толерантност: всяка от задачите, които ни предстои да решаваме, предполага и наличие на устойчиви заблуди и различни политически ъгли за трактовка. Т.е. всеки предварително трябва да е наясно, че в някой момент (днес или вдруги ден) някой ще го настъпи по мита. И че в този момент, вместо първосигнално да залага „кило кръв и три кила кокали” за „защита”, първо да брои до двеста и да пие литър студена вода.

Възрожденски дух и професионализъм: означава да отделим малко от свободното си време и ако виждаме, че идеята ни е неразбираема, да обясняваме и да... да, да обучаваме. Да си спомним как сме станали нация - „Богатий с парите, сюрмахът с трудът, момата с иглата, учений с умът,”. Трябват ни и лидери и генератори на идеи и разработчици и организатори. Всеки човек. Независимо къде е по света.

Вяра: без вяра, че въпреки трудностите можем да успеем – просто нищо няма да стане. Всеки, който тръгне по пътя, трябва да изповядва кредото „Кой друг, ако не аз - и кога, ако не сега?!?”.

4. Защо да тръгваме по обиколните пътища на мрежово общество и неизбежното на моменти форумно „чесане на езиците”? Няма ли да е по-бързо да заявим една реална социална структура и да дадем битката очи в очи?

Отговор: Околният, мрежовият път вече е единствено възможен. Знаем резултатите от опитите в последните 20 години. С изключение на криминалните и полукриминални структури - останалите се разпадат. Плюс това, една реална социална структура е много лесно да бъде инфилтрирана, овладяна и разпадната. Мрежата ни дава няколко предимства:

- достъп до всеки съмишленик, независимо къде по света го е отвял вятърът;
- възможност за относително бързо отсяване на „викачи” и „инфилтрати” (взривяване на теми, подмяна на принципни тези с личностни нападки, прикрито заспамване, опит за внасяне на личностни противопоставяния, нетолерантност и др. подобни);
- мрежата е най-подходящото място за формиране на новия контра-елит. И то много бързо и без особено робуване на етикети.

5. Защото толкова се настоява на създаването на „интелектуален бекграунд”?

Отговор:

5.1. Характер и задачи:

- интелектуалният бекграунд на една страна е сумата от налични, конкретни, професионални решения на конкретни въпроси от обществена значимост. Това е основата, която политическите партии ползват (или не ползват), когато идват на власт. И това е основата за конкретна критика (подкрепа) на всяка партия;

- именно интелектуалният бекграунд е онова, което позволява на мислещия човек да бъде разумен привърженик, а не просто фен на дадена политическа сила

- този бекграунд е форма на имунна защита на националния организъм от социални манипулации и полулизъм

5.2. Смисъл:

Това е същността на „Предизвикателството България ХХІ”. Защото интелектуалният бекграунд има триединната функция на инструмент за конкретизиране на това как ще се развиваме, инструмент за собствено развитие на гражданското общество и инструмент за политически контрол.

Каква е сегашната практика?

В обществото има няколко консенсусни въпроса – неефективност на администрацията, корупция, скапана здравна система и т.н. И всички политически сили публично декларират необходимостта от промяна. И уж ги включват в политическите си платформи. Но само декларативно и под формата на някакви най-общи идеи.

Да приемем, че управляващото мнозинство се решава на реформа. Каква е технологията?

Натоварва се група чиновници да проучат опита тук и там, да се сглоби някаква концепция, която се пуска за съгласуване по инстанциите, следват в рамките на 1-2 месеца куп публикации в жълтата преса, които минават за публично обсъждане, след което в НС реформата си я гласува управляващото мнозинство, опозицията е против (въздържала се) и – ето ви я реформата.

В общи линии, това е видимата част на нещата. В действителност обаче, в реалността на събитията, зад кулисите няколко олигархични кръга предварително си разпределят баницата. Защото дяволът винаги се крие в подробностите. От наличието (липсата) на алинея в даден закон или дори на две три думички само, могат да се облагодетелстват строго определени хора, от това как е формулирана една "Наредба-правилник към закон", можете да промените реалната му функция, дори от това кога ще издадете "Наредба" или от датата на влизането й в сила, от преходните и заключителни разпоредби зависят огромно количество пари.

Какво прави обществото ли? Ами радва се на това че – най-сетне - има реформа. И след година или три „изведнъж” се оказва, че пак всичко си е „побългарено” и пак „това не е това”!

Съвсем по друг начин стои въпросът, ако имаме два или три конкретни модела, които специалистите от различни сфери са „предъвкали” публично в рамките на 1-2 години, с целия набор от проверими аргументи и контра-аргументи. Тогава вече всички добросъвестни страни в процеса ще разполагат с конкретика и за критика и за подобряване. И когато въпросната олигархична група опита да прокарва „идеите си”, то веднага стават значително по-ясни - и за обществото и за специалистите - истинските й мотиви.

Именно този процес на публично създаване от специалистите на въпросния конкретен модел е необходимият на рационалното общество инструмент. Защото всеки от моделите предполага един или друг тип развитие, в хода на разработката на моделите и тяхната оценка гражданското общество „вижда елита си”, вижда и ще може да го оцени по резултатите от дейността му, а и получава правото да запита конкретно политиците си – защо това, а не това?

Именно в процеса на „правенето” на моделите, при тяхното обсъждане, самото общество се структурира на база създаването на условия за постигане на конкретни резултати.

И да се върнем на темата си. При тоталната корупция липсата на интелектуален бекграунд е най-лесният начин за олигархията да манипулира обществото. Имаме 20 годишен опит в „правено-недоправено-побългарено”. Липса на конкретна отговорност за конкретни издънки. И политика на ниво общи приказки.

Всъщност, смисълът на „Предизвикателството България ХХІ” е точно това: да можем да „виждаме” всяка политика като набор от конкретни програми, всяка от тях прецизирана в още по-конкретни подпрограми. Като в хода на създаването на подобен модел от една страна можем да оценим съотношението вложени ресурси и постигнати резултати, а от друга – да дадем простор на истинските професионалисти, независимо от това къде се намират, да ги идентифицираме и да ги подкрепим. Така едновременно структурираме и гражданско общество, и „продуцираме” елита си. И поемаме отговорност за собственото си бъдеще.

Защото да разчитаме на „добросъвестни” чиновници и „почтени политици” си е приспивната утопия на интелектуалната леност и мечтата на олигархията.

Докато обществото ни не си изгради този модел, винаги ще бъде тотално контролирано и манипулирано от всеки, когото не го мързи. Докато не материализираме гражданската си инициатива, недоволство и потенциал в конкретика, ще продължава и „кучетата си лаят, кервана си върви”!

6. Кои са конкретните стъпки за начало?

Отговор:

- Обсъждане и прецизиране платформата на „Предизвикателството България ХХІ”;

- Обсъждане и прецизиране интернет формата, която ще е базата на проекта;

- Популяризиране на платформата в мрежата – клубове, блогъри, групи за натиск и движения и пр. от една страна – от друга, чрез масмедиите – електронни, печатни и т.н.

7. Кои са основните трудности за реализация на предлаганата програма?

Отговор:

- В съзнанието ни тотално доминира духът на дебат наложен от властващите елити – негативен, патетично-есеистичен и в редица случаи митологизиран, вместо позитивен и рационален;

- Идентификация и привличане на професионалисти. Да направим мястото привлекателно за тях;

- Създаване на имплицитна връзка между медиа-специалистите и професионалистите в останалите сфери. И най-добрата идея (модел) без съответната, професионална медийна транскрипция и реализация си остават „несъществуващи” за обществото.

8. Защо е лепнато това "NGO"? Не влиза ли в принципно противоречие с „възрожденската идея”?

Отговор:

- Това е начин да продуцираме реално приложими резултати. Един модел (идея) изисква сериозно количество работа по конкретизация на обосновките, по разработване на конкретиката;

- част от идеите кумулирани при функциониране на форума имплицитно ще предполагат мултидисциплинарен подход, за довеждането им до състояние на готовност за разпространение и приложение в обществото;

- това е и начин да продуцираме елити на база резултати.

Да не забравяме и че резултати от тези разработки ще стават първо достояние на мрежовото общество и в този смисъл, ще подлежат на обществен контрол.

9. Защо точно този тип решение? И сега имаме и политически партии и граждански сдружения и т.н.

Отговор:

9.1. В основата на предлаганото решение стоят следните хипотези:

- Съществуващият елит в различните сфери е генетично свързан и до голяма степен формиран от до-десетоноемврийският. Той е корумпиран, манипулативен, полуаматьорски и провинциален;

- В основата на налаганите от сегашния елит дебати продължава да бъде характерната за социализма „стратегия на планираното изоставане” – т.е. опит за „побългаряване” на готови - стари! – решения, прилагани при други културни модели и характеристики на обществото;

- Самата система за възпроизводство на доминиращи елити е твърде затворена и естественият индивидуален пробив в него е свързан с такава трансформация на личностно ниво, при което става като в „Приказка за стълбата”;

- Съществува дълбоко, имплицитно противопоставяне между обществото и неговият елит. Изблиците при гласуванията от 1997, 2001 и 2009 фактически означаваше масово искане за нов тип лидерство (елити);

- Традиционният модел на формиране на нов елит, който да заеме мястото на доминиращия, е обречен на неуспех, защото олигархията държи в ръце всички лостове за въздействие и манипулация.

9.2. При тази ситуация търся решението по линията на:

- преминаване от елит по приписване (грубо казано назначен - какъвто е сегашният!) към асоциативен елит по резултати. А това е възможно само при самоорганизиране на контраелит и създаване на центрове на кристализация;

- мрежовото самоорганизиране е основата именно за преминаване към този асоциативен тип;

- този тип решение е целенасочено търсене на кристализационни центрове – събирането на съмишленици по този начин е форма на повишаване на концентрацията, т.е. създаване предпоставката за кристализация на нови визии и социални практики и превръщането им в доминиращи;

- ползването на мрежата е предусловие за „непровинциални” решения, доколкото позволява свързване на хора, повлияни от различни култури, независимо от географската им близост;

- събирането на едно място за дискутиране на проблеми от най-разнообразен характер, позволява от определен момент нататък да ползваме ефекта на синергията.

По-изкушените в новите насоки на социалните науки ще констатират, че цялата концепция почива на създаване на уеб базирана мрежова система с две основни цели:

– създаване условия за „фазов преход” (самозаявил се контраелит – трансформиращ визиите си в доминантни) и – последващо и/или паралелно;

- реасамблиране на социалната структура въз основа на нови визии, наложени в обществото.

10. При успех: какво гарантира, че така формираният контра елит, който ще е бъдещият елит на нацията, ще бъде по-качествен и ефективен от настоящия?

Отговор:

- Защото ще е функция на самодоказване чрез реални качества и резултати. За да се наложи, той ще трябва да преодолее настоящия елит, който държи всички лостове за обществено въздействие и контрол. Нещо, което към днешна дата изглежда почти утопично;

- Защото ще е асоциативен и проактивен, сиреч отворен за света и бъдещето;

- Защото в битката си за налагане на новите визии за развитие на страната ще развие както необходимият прагматизъм, така и на практика ще познава границата на компромиса, след който самата идея се компрометира.

Същевременно в хода на този процес ще се оформи и достатъчно широко мрежово ядро, което да играе ролята на коректив.

(Забележка: Този документ го препубликувах от това място, където той е поставен с цел за да бъде коригиран граматически и пунктуационно, което и сторих. Смятам, че по този начин ценният документ ще може да бъде прочетен от колкото се може повече хора, също така и да излезе в книжното издание на блога, наречено в-к ГРАЖДАНИНЪ, откъдето пък ще бъде удобно за ползване в часовете по гражданско образование на младите хора в гимназиите и университетите.)

Написа: Иво Димитров

Исак Паси беше достоен човек с излъчване на истински философ, т.е. беше един свободен дух

Чух по новините, че е починал проф. Исак Паси. Бог да го прости!

Той беше една от знаменитостите на Софийския университет и на неговия Философски факултет още по времето, когато моя милост, на 20 години, престъпи вратите му в далечната 1979 година. И преди това е бил негова знаменитост, уважаван преподавател по естетика и философия, за който се разказваха легенди. За жалост той не ми е преподавал: на другата година, след като завърших първи курс, заминах да продължа образованието си в Русия. Но съм чувал, че лекциите му били страхотни: голям оратор е бил професорът. А ето че сега се преселва в ония селения, към които истинските философи се стремят цял живот: към пространството на чистия дух. Философстването, според думите на един от любимците на проф. Паси, именно на Сократ, не е нищо друго освен подготовка за смъртта, т.е. освобождаване на духа от веригите на тукашния свят.

С проф. Паси съм се срещал и съм разговарял само веднъж, това е било през 1987 или 1988 година. Стана така.

Тогава вече бях завършил образованието си и бях асистент по философия в ПУ "П.Хилендарски". През есента на 1987 година създадох един Философски дискусионен клуб в ПУ, чиято идея беше да кани най-добрите български философи да изнесат лекции пред клуба, а след това да се провеждат напълно свободни обсъждания по най-интересни и актуални за философски мислещите хора теми. Лично поканих на лекции в клуба много от най-добрите философи на България, част от които се отзоваха и изнесоха свои лекции в нашия клуб, примерно: акад. Кирил Василев, акад. Азаря Поликаров, проф. Цочо Бояджиев, проф. Любен Сивилов, Здравко Попов, проф. Николай Василев, Красен Станчев, проф. Иван Славов, ст.н.с. Стефан Пенов, Алесиян Пацев, Иван Колев, ст.н.с. Иванка Райнова, проф. Сергей Герджиков и др.

Та в тази връзка се срещнах и с проф. Паси и му предадох поканата на Клуба; той ми каза, че съжалява, че не може да приеме поканата понеже не е добре със здравето, каза, че не може да пътува по здравословни причини. Но - да вметна това още тук, понеже е много важно - проф. Паси същевременно подкрепи клуба по един друг начин: когато инстанциите се намесиха и се опитаха да го затворят, той подписа специално писмо от името на катедрата, на която беше ръководител, че е готов да оказва методическа помощ на Клуба, един вид гарантира за него; и другите ръководители на катедри от Философския Факултет ни подкрепиха, а след като такива авторитети като проф. Исак Паси застанаха зад нас, инстанциите със скърцащи зъби бяха принудени да ни търпят чак до историческата 1989 година. Клубът престана да съществува през 1992 година, след моето уволнение от университета в Пловдив.

Това е моят спомен за него. Той при тази среща ми каза, спомням си добре това, понеже думите му силно ме впечатлиха, че му се иска в дните, отредени му за още живот на тази земя, да направи това, за което е най-полезен, а именно да подготви за печат ония книги, които е крайно време да излязат и у нас, та световните философи да заговорят и на български език. И наистина в това отношение той извърши истински подвиг. Даже преди 1989 година, когато имаше страшна цензура, под негова редакция излязоха невероятно добри книги; само това да беше направил за българската философия, и то щеше да е предостатъчно.

А той направи още много неща: перфектен преподавател, автор на много книги, личност от неординерен, свръхголям мащаб, най-добър познавач на философската класика, преводач и т.н. И най-вече той беше един достоен човек с излъчване на истински философ, т.е. беше един свободен дух.

Диалог за смисъла и безсмислието

skorpiona: Защо хората търсят (създават) постоянно смисъл според теб?
skorpiona: Здравейте! Моля, добавете ме към своя списък с абонати.
Ангел Грънчаров: Ангел Грънчаров размени пълномощно с skorpiona.
Ангел Грънчаров: Мен ли питаш?
skorpiona: Да.
Ангел Грънчаров: Въпросът ти е много хубав. Ами създават и търсят смисъл, щото без него не могат; той, смисълът, за нас явно е нещо, което наподобява храната - или въздуха...
skorpiona: Те не са ли изрази на смисъла? Хората ги приемат, защото има смисъл да го правят. Хранят се, защото има смисъл да го правят.
Ангел Грънчаров: Всичко, което съществува, съществува с мисъл, т.е. притежава с-мисъл; "всичко действително е разумно и всичко разумно е действително", както твърди старецът Хегел.
skorpiona: Човек отчита и безсмислие...
skorpiona: Какво е то, според теб?
Ангел Грънчаров: То думата си го показва: без-с-мислие - няма мисъл, лишеност от мисъл...
Ангел Грънчаров: Безсмислието е като небитието, а смисълът е битието.
skorpiona: Но смисъл за един е безсмислие и обратно
skorpiona: Едно твърдение за едни е смислено, а за други не, защо е така според теб?
Ангел Грънчаров: Нещо ако е смисъл, то този смисъл важи за всички; не смисъла зависи от нас, а ние зависим от смисъла; същото е положението и с истината: не ние я създаваме, тя нас създава; същото е и със смисъла...
Ангел Грънчаров: Ами просто някои не разбират смисъла, съзнанието им е запушено за него...
Ангел Грънчаров: и трябва да се отпуши...
skorpiona: Не зависи ли от разбиранията им?
skorpiona: А причините?
skorpiona: ?
Ангел Грънчаров: всичко, именно разбирания, ценности, идеи и пр. съдържа смисъл, т.е. смисълът е водещото...
Ангел Грънчаров: Всяко съзнание трябва да дорасте до постигането на даден смисъл; тия неща не стават току-така; иска се да бъде преживян процес на раждане, ферментация, избистряне и пр. на смисъла...
skorpiona: Аз мисля, че лъжата е недоразбрана истина, това важи и за смисъла и безсмислието.
Ангел Грънчаров: Смисълът трябва даже да бъде заченат, както се зачева дете, ала в душата; после човек се чувства "бременен" с този смисъл, а пък в един момент душата му се освобождава от него, т.е. го ражда...
Ангел Грънчаров: Лъжата е противоположност на истината.
Ангел Грънчаров: Безсмислието пък е лишеност от смисъл.
skorpiona: Безсмислието не е ли смисъл, прекъснат от друг смисъл?
skorpiona: ?
Ангел Грънчаров: Смисълът може да се породи само от смисъл; безсмислието ражда отново безсмислие (според мен).
Ангел Грънчаров: Смесването на смисъл и бизсмислие е некоректно; то е същото да казваме, че лъжата е "непроявена истина"; заличаването на границата между истина и неистина и между смисъл и безсмислие е много коварно и опасно нещо.
Ангел Грънчаров: Щото ако всичко е истина, то тогава нищо не е истина; ако безсмислието е своеобразен "смисъл", тогава вече нищо няма смисъл.
skorpiona: Пример един човек е замисли да ходи някъде с автобус, но шофьора си има причина и закъснява. Първият страда, защото му е безсмислено вече. Причината на автобуса е прекъснала неговия смисъл, който е замислил.
Ангел Грънчаров: Непрекъснато стават такива преплитания на смисъл и безсмислие, това е животът.
skorpiona: Причина (друг смисъл) прекъсва друг смисъл.
skorpiona: Равно на безсмислие.
Ангел Грънчаров: Смисълът е сред безсмислието, както и истината е обкръжена от толкова много лъжи и заблуди...
skorpiona: В лъжата има доза истина.
skorpiona: според мен
Ангел Грънчаров: Няма истина в лъжата; щото лъжата е умишлено изопачаване на истината; в заблудата има частица истина.
Ангел Грънчаров: Те, истината и неистината и смисълът и безсмислието са нещо като огъня и водата; там, където господства водата, там огън не може да гори.
skorpiona: Но човек ще повярва, ако му се стори смислена, а щом намери някакъв смисъл, значи има доза истина, защото човек приема за истина това, в което има смисъл...
skorpiona: Но зависи от количеството.
skorpiona: Тоест една лъжа, повторена много пъти, е истина.
Ангел Грънчаров: В мненията има примесване на истина и неистина, но иначе няма как истина и лъжа по принцип да са смесени и да се проникват едно с друго.
Ангел Грънчаров: Лъжата, повторена и безброй пъти, не престава да си е лъжа; няма как да се преобрази в истина; просто кръгът на излъганите се увеличава, но това не значи, че истина се е намесила в прогизналите им от лъжи съзнания.
skorpiona: Но ако нямаше лъжа, нямаше да има и истина
Ангел Грънчаров: В хорските мнения имах предвид.
Ангел Грънчаров: Наопаки е изглежда: ако нямаше истина, тогава нямаше да има лъжа; истината е водещото; то думата го показва, казваме: не-истина; иначе щяхме да нариичаме истината "не-лъжа"...
skorpiona: Нещо може да е истина, но ако се стори на човек безсмислено ще мисли, че е лъжа, а за лъжата обратно.
Ангел Грънчаров: Ако лъжата е изопачаване или умишлено криене на истината, то това, което бива крито, съществува по-преди от самото криене
Ангел Грънчаров: Не ние решаваме какво е истина, истината си е истина даже и никой да не я знае.
Ангел Грънчаров: Ние зависим от истината (и от смисъла), а не тя (той) от нас.
skorpiona: Лъжата е разновидност на истината (има връзка с нея)
Ангел Грънчаров: Лъжата е отрицание или отсъствие на истина; само това е връзката между двете.
skorpiona: Това, че ние определяме кое е истина не ни ли подлъгва понякога?
skorpiona: Ние го правим според разбиранията си.
Ангел Грънчаров: Ако лъжата е разновидност на истината, то тогава и истината щеше да е разновидност на лъжата, т.е. тогава е безсмислено изобщо да се говори за лъжа и истина.
skorpiona: А ако те са непълни?
Ангел Грънчаров: Просто не трябва да се бъркат мнение със знание (разум, смисъл)
skorpiona: Но хората го правят...
skorpiona: Изграждат си версия и ако има смисъл в нея й вярват.
skorpiona: И евентуално разпространяват.
Ангел Грънчаров: В сферата на хорските мнения има смесване на истина и на лъжа, но иначе и по принцип това е невъзможно; т.е. не истината като такава е примесена с лъжа, а това става само в някакви съзнания, които още не са преживели поврат към истината.
skorpiona: Това не им ли създава проблеми?
skorpiona: Твърди се, че някои теории са създадени, защото има смисъл в тях, но на практика са неприложими.
skorpiona: Но създателите им просто искат смисъл.
skorpiona: И щом го създадат не го проверяват отвсякъде
Ангел Грънчаров: Смисълът се постига, а не се създава; него си го има и преди нас.
Ангел Грънчаров: Той може без нас, ние без него - не.
skorpiona: Имаме ли избор тогава?
Ангел Грънчаров: Просто идва момент, в който смисълът надмогва безсмислието, царуващо в нечие съзнание, и то почва да се овладява от него
skorpiona: Това не значи ли, че смисълът ни е създал?
skorpiona: ?
Ангел Грънчаров: Нещо велико, което безкрайно ни превъзхожда, и от което зависим, създава смисъла; то ни е и дало душа, за да имаме път към смисъла; иначе той, смисъла, не ни е по силите - в смисъл да го създаваме...
skorpiona: Защо?
Ангел Грънчаров: Създаването на света е същото, каквото е, от друга страна погледнато, раждането на смисъла.
skorpiona: Смисълът не е ли изграден от мисълта?
skorpiona: Всяка мисъл не е ли един смисъл?
Ангел Грънчаров: Смисълът владее всичко, в това число и нас; колкото по-рано разберем това и му се подчиним, толкова по-добре за нас.
Ангел Грънчаров: А винаги има избор: между добро и зло, между истина и лъжа, между смисъл и безсмислие.
skorpiona: Ние винаги му се подчиняваме.
skorpiona: Но защо, защо сме подчинени?
Ангел Грънчаров: Разумните хора се подчиняват на смисъла и му се оставят да овладее душите им, а пък глупавите се пазят от смисъла и отварят душите си за безсмислието - и на породената от него глупост.
skorpiona: Но и глупавите следват някакъв смисъл.
Ангел Грънчаров: Ние сме различни.
skorpiona: Просто по-рано им се прекъсва в сравнение с другите.
skorpiona: Има ли смисъл животът?
Ангел Грънчаров: Всички разумни не можем да бъдем, а пък и най-разумният човек носи в душата си и много, прекалено много безсмислие, глупост, зло, лъжа...
skorpiona: Защо е така?
Ангел Грънчаров: Безсмислието (абсурдът) също си има поклонници; нещо повече, има си и нещо като "религия" на глупостта, при която й се покланят и я боготворят.
skorpiona: Камю?
Ангел Грънчаров: Животът не просто има смисъл, за нас, хората, той е смисълът.
Ангел Грънчаров: Да, Камю.
skorpiona: Имаме ли избор?
Ангел Грънчаров: Животът ни задава граници и има към нас своите изисквания, това и е смисълът; длъжни сме да му се подчиним.
skorpiona: Значи нямаме избор?
Ангел Грънчаров: Имаме избор винаги: или се отдаваш на живота и неговия смисъл, или се съпротивляваш, и се отдаваш на абсурда; лошото е обаче, че много хора не могат да осъзнаят трагичността на този избор и се оставят на несвободата, която е друга дума, обозначаваща безсмислието.
Ангел Грънчаров: Живот или смърт - това е изборът.
skorpiona: Значи сме предопределени в него?
Ангел Грънчаров: Щом избираш да живееш, значи си се отказал от смъртта като твоя възможност (за момента, не по принцип); и трябва да се живее така, сякаш ще живееш вечно.
skorpiona: Защо няма трета възможност?
Ангел Грънчаров: Освен свобода има нещо, което древните наричат съдба; има много предопределеност в тоя живот.
skorpiona: Тази предопределеност не е ли неизбежността от търсене на смисъла?
skorpiona: ?
Ангел Грънчаров: Третата възможност е смесването на живот със смърт, неистинското живеене е това; всъщност точно това прави огромната част от човечеството, преструва се, че живее, заблуждава се, че живее.
skorpiona: А възможност да няма живот има ли?
Ангел Грънчаров: Предопределеността зависи от това, че не ние създаваме смисъла, а той създава нас.
skorpiona: Какъв е смисълът да има смисъл?
Ангел Грънчаров: Когато хората до един се откажат от смисъла и се отдадат на безсмислието, тогава и ще загасне блещукането на живота.
skorpiona160: Възможно ли е?
Ангел Грънчаров: Смисълът да има смисъл е самият смисъл, неговото тържество и господство, победата му над безсмислието, смъртта, разрушението, лъжата, злото...
Ангел Грънчаров: Да се откажат изцяло от смисъла за хората означава да угасне разумът им, т.е. проказата на глупостта и на абсурда да прогори съзнанията им, да ги изпепели.
skorpiona: А не може ли всичко да е в покой - нито смисъл, нито безсмислие? То ако няма едното, няма и другото.
skorpiona: ?
Ангел Грънчаров: Смисълът и безсмислието са в непресекваща борба и война, арена на която са нашите съзнания.
Ангел Грънчаров: Няма как да са в покой, т.е. да си поделят владенията.
skorpiona: А не може ли това да спре?
skorpiona: Защо?
Ангел Грънчаров: Няма как смисълът да победи изцяло безсмислието, имам предвид в сферата на човешките съзнания; ако това се получи, тогава вече няма да сме човеци, а ще станем ангели или направо богове.
Ангел Грънчаров: В Божието съзнание има само смисъл и разум, там царува пълното съвършенство, там няма небитие.
Ангел Грънчаров: А всичко е битие.
skorpiona: ОК, до утре.
Ангел Грънчаров: Кажи две думи за себе си?
Ангел Грънчаров: Чакай малко.
skorpiona: Ще продължим и друг път.
Ангел Грънчаров: Кой си?
skorpiona: Защото ми казват да приключвам за днес.
Ангел Грънчаров: На колко си години?
skorpiona: Човек съм.
skorpiona: На 16.
Ангел Грънчаров: Браво!
Ангел Грънчаров: Страхотни въпроси ми зададе!
skorpiona: Мерси
Ангел Грънчаров: Жив и здрав да си и успехи!
skorpiona: Лека вечер.
Ангел Грънчаров: Лека и на теб.

(Забележка: Понеже не съм искал съгласието на моя партньор в този диалог, то си позволих, предвид смислеността на така получилия се разговор, да публикувам неговия запис, като леко съм изменил никнейма му.)