Истината ни прави свободни

понеделник, 6 септември 2010 г.

Човешкото битие е битие на свободата

9.3.Човешкото битие е битие на свободата

Ето че стигнахме до най-важната тема: за съществуването на самия човек. Тук ще разгледаме човешкото съществуване в едно отношение с другите сфери на битието, а пък скоро ще се постараем да го осмислим изчерпателно в отделна лекция. Моята цел сега е да засека някои специфики на съществуването, което ни прави каквито сме.

Човекът съществува, но по начин, коренно различен от съществуването на вещите, на предметите, на неодушевените тела. Можем да съпоставяме своето съществуване с тяхното, ето примерно поставяйки си такива въпроси:

Искам ли да съществувам като вещите? Какво би ми дало едно такова съществуване? А какво би ми отнело? Мога ли да завидя на пълната несъзнаваност, в която пребивават вещите? Желан ли от мен техният покой, тяхната безстрастност?

Разбира се, едва ли някой ще завиди на вещите, на света, в който цари несъзнаваност, макар че неодушевените тела демонстрират една все пак завидна удовлетвореност от съществуването си. Те не могат да искат да бъдат нещо друго и различно – ето тази е абсурдната основа на тяхното наистина завидно задоволство от съществуването. Те не знаят що е грижа, безпокойство, желание, копнеж и пр. – но тази тяхна завидна безстрастност е подобна на смъртта. Живият човек не може да има такъв идеал.

Това, например, че ето това камъче, което съм си донесъл за спомен от брега на Ница и което лежи тук, на бюрото ми, ще ме надживее: какво настроение буди този факт в душата ми? Какво ми носи представата, че хората идват и си отиват, но вещите остават? Когато умирам ще жаля ли за вещите си? За книгите, за библиотеката си например ще жаля ли? Книгите, които съм чел, всъщност са духове, с които съм общувал, които са ме формирали, благодарение на които съм какъвто съм. Вероятно да, ще жаля за книгите си: защото не съм бездушен. И тъкмо в това е моето огромно превъзходство над вещите, които наистина ще ме надживеят. Но пък тяхното заслужава ли да се нарече живот?

Както, впрочем, и приживе, отвреме-навреме, се разделям с най-любими вещи – автомобилът, който сякаш е станал “част от мен самия”, къща, в която съм живял, книги, които с наслада съм чел и пр.? А дали и моите вещи ще страдат по мен? Едва ли. Какво следва от това?

Ето това, че мога да съществувам “всякак”, но въпреки това съществувам “някак си”, “точно така” – според своя избор! – е основната разлика между мен и целия останал природен свят. Нещата, вещите, съществуват само така, както им е отредено от тяхната същност, аз обаче сам избирам как да съществувам и какво да бъда – това е божествено! То е знак за великото ми превъзходство над всичко останало около мен. И какво означава това за мен? Изпълва ли ме с чувство за превъзходство спрямо всичко друго, “така-и-така” съществуващо? Или пък ми носи изключителни грижи, непреодолими безпокойства?

Е, разбира се, грижите и безпокойството ще ме съпътстват до последната ми минута. Но аз няма как да забравя, че именно те са знак, че съм жив и че нося цялата отговорност за живота си. Ето затова именно не мога да завиждам на вещите, на неживите, пък дори и на другите живи същества. Защото ако съществуването ми се определяше не от мен самия, а от една строго зададена и неизменна същност (“човешка природа”), то това нямаше да е по-добър вариант за мен самия. Или по-добре щеше да бъде да е така? Какво би ми дало то, как бих понесъл едно такова независещо от мен самия съществуване? Разбира се, всеки отговаря според онази степен, в която е прозрял очарованието от живота, което е дадено само на човека. Но за което така или иначе работи най-вече той самият.

Ако моето съществуване се определяше изцяло, без остатък от една първична и зададена ми същност, то нямаше ли тогава да заприличам на вещите? А също и на животните, които цял живот „мъкнат” своята същност и природа? Как бих се чувствал тогава? Как „носят” съществуването си нещата и животните? Мога ли, наистина, да им завидя за нещо?

Човекът, за който безсъзнателното и за нищо не отговорно съществуване на вещите и животните е идеал, явно търси начин да избяга от тежестите, с които е свързано човешкото съществуване, или съществуването, което подобава за човека. Или което е достойно за нещото, наречено човек. Не е лесно да си човек, но пък и няма по-достойно съществуване от човешкото.

Защо, впрочем, Бог ми е дал съществуването, което имам, което, по-вярно казано, съм? Защо ме е натоварил с такова бреме? Или, напротив, е направил съществуването ми нелеко, но за сметка на това по-отговорно? И един вид ми е направил благодеяние? Какво, в крайна сметка, дължа на свободата си? Нямаше ли да бъда по-добре без нея?

Темата за свободата е неотделима от темата за съществуването на човека. Свободата и човешкото съществуване са двете страни на една и съща монета. Щом си човек, щом съзнаваш високата отговорност да бъдеш човек, ти вече си и свободен: човешкото битие е битие на свободата. Това са най-правдиви и сполучливи думи на най-големия френски философ на ХХ век Жан-Пол Сартр, които съвсем синтезирано характеризират човешката участ на този свят.

Дали свободата ми ме плаши? Или тя ме кара да чувствам съществуването си непрекъснато като намиращо се в моите ръце, под моята власт? Това, че аз самият правя съществуването си, не ме ли прави в някакъв смисъл богоподобен? Защото аз наистина съм най-отговорен творец на собствения си живот.

Какво в живота ми зависи само от мен, и какво все пак ми е дадено? Кой ми го е дал? Кой ли ми е дал самия живот? А кой ми е “отпуснал” времето, в което живях, живея и ще живея? Аз сам ли постигам свободата си, или и тя ми е дадена? Това са съдбовни въпроси, на които всеки трябва да отговори сам. От отговора, който им даваме, зависи много – ако не всичко. Затова нека съхраним свободата си тук и нека всеки сам да избира и решава. Никой друг не може да ме отмени в тази велика отговорност сам да избирам и да творя смисъла на живота си.

Мога ли да се “скрия” от свободата си, избирайки съществуване-без-свобода? Но щом като все пак аз съм го избрал, това не демонстрира ли моята свобода? Свободата в такъв случай не е ли неотделима от мен самия?

А ако употребя свободата си за избор на съществуване без свобода, то това не ме ли обрича на… съществуване-в-непоносим-абсурд? За какво ми е свобода, която сама себе си елиминира, сама себе си отрича? Бог ли се грижи за мен, или ме е оставил на моя собствен произвол? Забелязвам ли някакви усилия от негова страна да прави съществуването ми възможно, а също и също все пак поносимо?

А кой, все пак, ми е дал, например, този ден? Ако Бог, разочарован от мен, вдигне животворящата си ръка от мен и от моето битие, то тогава какво ли ме очаква?
И ето в крайна сметка в сърцето ми се забиват тези и още много други подобни въпроси, който унищожават самата възможност да живея в покой. Или в едно плоско задоволство от себе си и от живота си. Доколко бягаш от безпокойството, че си човек, дотолкова по-малко си човек. Самодоволните хора – поетът Шилер ги нарича „самодоволни свине”! – ме отвращават най-много.

Аз обаче няма да бягам и да се крия от тези коварни въпроси. Аз няма да спра да се питам – и то именно за най-важното. Това, че задавам въпроси, също е част от моето високо достойнство. То е част и от свободата ми: питайки се, аз чувствам свободата си до мен във всеки миг. Оня, който за нищо не се пита, не заслужава да се нарича в истинския смисъл човек. Аз няма да допусна да ме сполети такава незавидна участ. Аз не съм камък или дърво, аз съм човек. Тези думи – аз съм човек! – наистина трябва да се произнасят с гордо вдигнати гърди.

Но доволен ли съм от съществуването, което съм избрал? И което трябва да ме прави човек. Аз не мога да виня за него никой друг. То е мой избор, пък дори и да не си давам сметка за това. Да, наистина прекалено тежко е да бъдеш човек. Но къде пък е доказано, че лекото е за предпочитане? Аз искам да бъда човек – и не се плаша от цената, която трябва да платя за това. Отвреме-навреме само се питам: а по моите сили ли е това? Ще издържа ли докрай да нося с право високото име човек? Ако не ми е по силите и го отхвърля, изобретявайки си някакво друго, по-оригинално съществуване, то дали ще бъда оправдан?

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ