Зле сме, защото нарушаваме всички закони на нормалността

Публикувам по-долу един диалог между млад талантлив човек и моя милост, който се състоя тия дни в Скайпа. Засягаме много въпроси, които, по моя преценка, биха представлявали предмет на т.н. "обществен интерес". Затова реших да публикувам разговора ни. Не съм питал събеседника си дали разрешава да публикувам нашия разговор, аз съм малко импулсивен, и бързо решавам да направя нещо; не виждам обаче нищо лошо в това повече хора да разберат мнението ни по някои важни, според мен, въпроси. Днес като го попитам, ако се съгласи, ще му сложа и неговото име. Засега е с инициали: S.A. Ето какво си казахме с него:

Ангел Грънчаров размени пълномощно с S.A.

S.A.: Добър ден...
Ангел Грънчаров: Добър ден!
S.A.: Пиша по скайп, защото... реших да издам книга. Отпечатах я. Утре ще я нося в Народната библиотека за да дам нужните бройки, както се полага.
Ангел Грънчаров: Научна книга?
S.A.: Ами... научно-популярна.
Ангел Грънчаров: Това е добре! Поздравления!
S.A.: Та... интересно ми е как седи въпросът с разпространяването? Защото сега чета един Ваш постинг... и съм до половината на коментарите.
Ангел Грънчаров: Да, ще Ви кажа.
S.A.: ... Нещата май не са розови.
Ангел Грънчаров: Ами книги, които не са за "широкия читател", в смисъл, за които книжарите сметнат, че са "непазарни" (непечеливши), то такива книги трудно достигат до книжарниците. И си стоят на борсата. Вие кое издателство използвахте?
S.A.: Нашето :) ЕООД-то на баща ми. Тотално самиздатче съм. Т.е. пръскам луди пари. Смехория голяма, нали?
Ангел Грънчаров: Сигурно са Ви обрали от печатницата?
S.A.: О, не... ние си имаме машини. И сме печатили сами :) Голям майтап, нали?! :)
Ангел Грънчаров: Колко е тиража ако не е тайна?
S.A.: Ами тиража е... - засега печатя сто бройки. Ако се продадат - ще пусна още. Мисля и онлайн вариант. Прочее - стара версия съм пуснал онлайн.
Ангел Грънчаров: Живеем в модерни времена и всеки може да си направи нещо като печатница. Онлайн е добре, щото може да провокира интереса към печатното издание.
S.A.: М-да... само дето моето семейство с 9 години блъскане и оцеляване. Нали се сещате? Честен бизнес. Прочее... имам един приятел - писател.
Ангел Грънчаров: Ами мога да Ви дам един разпространител на борсата в София, млад човек, който може да Ви помогне, понеже има офис там, и се познава с търговците на книги.
S.A.: Казва се Н.Т. Та на него му писна от издатели, книжари и прочие. Тегли една "п... майна" на всички. И сега си ги издава и той с помощта на приятели. И ги разпространява онлайн.
Ангел Грънчаров: Страшно е, на мен също ми писна най-вече от разпространителите, а иначе с печатарите се разбирам :)
S.A.: Въпросът е, че нашите книги са малко... непродаваеми. Съвременните младежи се интересуват от цици, секс, проститутки. С извинение, че сте учител...
Ангел Грънчаров: Много е важна рекламата, ако имате връзки в телевизии, опитайте да ви поканят в някое предаване да представите книгата си, това най-много продава книги в наши условия.
S.A.: О... имам някакви връзки в БНТ.
Ангел Грънчаров: Та говори там за книгата си, бъди нахален малко (да говорим на ти?)
S.A.: Ами... може :) Ама Вие сте учител :) Как ще говорим на ти :)
Ангел Грънчаров: Да, ама вас не съм Ви учил, а пък в интернет говоренето на "вие" е прекалено префърцунено.
S.A.: Окей. Добре, минаваме на ти :) Значи - тогава първото нещо, което ще кажа - знам, че моят познат М.Ч. е твой възпитаник. Много свястно момче.
Ангел Грънчаров: Та аз от 1997 година си разпространявам книгите и съм минал през всички кръгове на ада. Да, М. е мой бивш ученик, така е, свестен е. Радвам се, че се познавате.
S.A.: А иначе ... с кое издателство се сработваш най-добре? И в смисъл - как може книга на философска тематика... така... да се издава? Кой се нагърбва?
Ангел Грънчаров: Ами знаеш ли, нито едно издателство (освен ако нямаш свои хора) няма да прояви интерес да издаде философска книга на български автор? Затова "моето" издателство ми издава книгите само като си платя; е, прави ми малки отстъпки, но всичко съм си платил аз; от 13 книги досега само 2 са издадени не на мои разноски. Така че в резултат аз съм тотално разорен заради тия книги.
S.A.: Хм... и колко струва едно издаване чрез издателство? За тираж 500 бройки. Да кажем, сто страници. Мека корица, естествено.
Ангел Грънчаров: Зависи; примерно сега издаваме списание ИДЕИ пак в същото издателство, за книжка от 120-130 страници и тираж 500 екз. плащаме 700 лева; много ли е? Да, мека корица, двуцветна.
S.A.: Моята книжка е доста малка - 56 страници. Засега пускам сто бройки. За малко да регистрирам ООД-то на бащата като издателство, ама хванах промоцията за първи безплатен ISBN.
Ангел Грънчаров: Знаете ли какъв съвет бих ви дал?
S.A.: М?
Ангел Грънчаров: В книжарници, в които предполагаш, че би имало интерес към книгата, примерно университетски и пр., лично да им занесеш книжки, да им ги оставиш на консигнация; този е начинът за такива научни книги.
S.A.: М-да... може да пробвам в моя факултет. Или във Физически факултет.
Ангел Грънчаров: Просто се договаряш с търговеца, искат отстъпка от цената 30-35%, но няма начин. И непременно вземаш консигнационен протокол.
S.A.: Консигнационен протокол... това е нещо ново, но може би ще стане.
Ангел Грънчаров: В него просто пише, че на еди коя си дата си оставил еди колко си книжки, с отстъпка еди каква си. И подпис непременно на търговеца. Което, естествено, не ти гарантира, че някога ще ти даде парите. Въпрос на свободна добра воля е в нашите условия.
S.A.: М... да... печалба аз изобщо ще имам ли от тази работа?
Ангел Грънчаров: В наши родни условия това според мен е начинът, който донякъде работи; изстрадал съм го този извод. Ами за печалба забрави; ако си върнеш разходите, бъди щастлив.
S.A.: Мда... Иначе според мен много е тъпо. Плащаш на издателството, а би следвало да е обратно.
Ангел Грънчаров: Аз съм нещастен, щото никога няма да си върна разходите, т.е. издавам книгите си "на ползу роду"; жена ми затова ме е обявила за безнадеждно луд човек. Да, в нормалните страни издателствата плащат на авторите, но у нас, понеже всичко е наопаки, авторите плащат на издателствата да им издадат книгите, факт!
S.A.: Ю. И. от клуба на фантастите, който членувам, отдавна е казал: в България литературен пазар няма. Няма и професионални писатели. Досега знам само за Х.П., който изкарва някакви пари. Ама той с връзки. Точно това е странното - не е добър писател, по-скоро посредствен графоман. На фона на това не знам как се продава в САЩ, Казахстан, Украйна и други страни. Наистина не знам - а други писатели, които са талантливи и ги чета с удоволствие, трудно се продават.
Ангел Грънчаров: Да, у нас май и в това отношение пак нещата са наопаки: некадърните "писатели"-връзкари (примерно Иван Славков и други подобни нахалници) се продават в шеметни тиражи, а книгите на способните писатели, качествените книги изобщо никой не ги знае и не ги търси :( В нормалните страни под лупа търсят талантливи писатели, а у нас ако може да ги убият в капка вода щеше да е най-хубаво. Нали знаете, че и Иван Славков прописа? Обзалагам се, че е продал многократно много повече книги отколкото ние двамата с теб през целия си живот ще продадем.
S.A.: Батето ли?
Ангел Грънчаров: Да.
S.A.: Ами... аз имам малко пари, издавам книги в сто бройки. Той има много, издава в хиляди. Така че...
Ангел Грънчаров: Зетя на "Тато" и мъжа на "Кака". Не издава той книгите си със свои пари, подлизурковците му ги издават безплатно. Тия, на които той пък е правил услуги когато беше на власт. Тъй стават тия неща у нас.
S.A.: Бедата е, че заради това в Европа считат, че нивото на литературата у нас е като на П. или Славков.
Ангел Грънчаров: Така е за жалост. Затова млади хора като вас трябва да пишат така, че да почнат да ги издават на Запад; като някой българин бъде оценен там, едва тогава може и у нас да го оценят от кумова срама. От немай-къде.
S.A.: Ами... аз не мога да осъзная защо се стига до този порочен кръг? Може би защото издателите наистина предпочитат да залагат "на сигурно"? Примерно пред мен и Стивън Хокинг естествено е, че биха издали Хокинг, защото той предразполага към печалба.
Ангел Грънчаров: Да, у нас единствен стимул е печалбата, парите; нищо друго на ги интересува; така е и на Запад, но там са умни и залагат не на бързи и лесни печалби, издавайки простотии, а на качествените текстове; затова там способният човек по може да успее.
S.A.: Не е ли това принципът на капитализма, на демокрацията, за която се борим? Все пак... Или просто това е недостатък, с който трябва да свикнем?
Ангел Грънчаров: У нас е безкрайно трудно, да не кажа невъзможно. Пазарното общество е това, но нашият капитализъм е много просташки, е чалга-капитализъм, а пък на Запад капитализмът им е умен, интелигентен; там правят парите по-интелигентно, културно. На Запад простакът е осъден на неминуема гибел, а у нас простакът, особено нахалният простак, цъфти и триумфира. Иска се време, и у нас нещата ще се нормализират, ама с времето. Може да трябват поне 100 години както е потръгнало. :(
S.A.: Надявам се да не е така. Поне ако вие, представителите на 50-те и 60-те години, да не го доживеете - ние младите, да го доживеем.
Ангел Грънчаров: Щото колко години са били нужни на Запада да стане това, което е сега? Дай Боже да го доживеете. На моменти обаче ми се струва, че и Вашите деца няма да го доживеят - като гледам по какъв път сме тръгнали - и какво става.
S.A.: Макар че много се притеснявам от това, което идва след нас - вярно, ние живеем в икономически прогрес - компютри, интернет.
Ангел Грънчаров: Нарушаваме всички закони на нормалността.
S.A.: Най-притеснително е, че младите хора не четат. Повече от 50% не купуват книги, а около 20% не са прочели и ред, ако вярваме на статистиката.
Ангел Грънчаров: Огромната част от младите съвсем не четат, но има и четящи; то май така е било във всяка една епоха. И аз като бях ученик, пак на пръсти се брояхме тия, дето повече четем. Има някои, които има опасност съвсем да забравят буквите, щото изобщо нищо не четат. Скандално е това, че през изминалата година у нас е била продадена само по... половин книга на човек!
S.A.: Комунистическата епоха не е съвсем за изхвърляне. Добре е да се спомене, че книгите са били евтини. Може би основният проблем на технологичното ни общество е, че то елиминира търсенето. Един клик и си в нета. Докато търсенето стимулира четенето. Поне така го виждам аз.
Ангел Грънчаров: Освен че бяха евтини, социалистическите книги бяха и тъпи. Хубавата книга беше рядкост и можеше да се набави само с връзки. Ужасно беше. Не слушайте приказките на разни склерозирали бабички-носталгички.
S.A.: Ами приятно ми беше, ще изключвам. Лека нощ!
Ангел Грънчаров: И на мен също. Дано съм ти бил полезен. Лека нощ!

Високото достойнство да си човек

10.6.Високото достойнство да си човек

От казаното дотук следва, че в съществуването си съм длъжен най-ефективно да влияя на своята природна същност. Имам силата да я променям в желана, в свободно избраната посока. И по тази причина се оказва, че нямам право да говоря за някаква дадена ми наготово “човешка природа”, за “неизменна човечност”. От която пък изцяло – подобно на животинското у животното! – да зависи моето съществуване, съществуването на този или онзи човек. Това е основополагащо положение в разбирането на човека, което трябва да се осмисли колкото се може по-пълно и цялостно.

Един аргумент против съществуването на такава неизменна човешка природа се основава на безспорния факт, че ние не сме и няма как да сме еднакви. Ако имаше зададена ни човешка същност, то тогава просто нямаше как да се обяснят различията помежду ни, именно това, че не сме еднакви. Ако имаше “човешка природа” – или дори “човешки породи”! – неизменно задаваща човешкото у мен самия, то тогава различията между човешките същества щяха да са невъзможни. Тогава би станало така, че и съществуването ни би се превърнало в съвсем неизменно и еднакво. Понеже би се разгръщало под диктата на една неизменна и наготово дадена ни човешка същност. Съществуването ни тогава щеше просто да се разгръща в границите, в рамките на рода. И от тези граници щяхме да сме обречени да не може да излезем по никой начин. Щяхме да съществуваме по един “типов”, родов начин, досущ като животното, което благодарение на зададената чрез природните му инстинкти същност не е нищо друго освен нещо като програмиран изцяло “механизъм”. Ако човекът съществуваше по този жалък начин, то тогава за свободата ни в едно такова съществуване не би имало никакво място. Свободата щеше да е невъзможна и кардинално отречена.

Не, нашето съществуване не се определя или детерминира от някаква абстрактна, зададена по природа и неизменна човешка същност. Такава човешка същност просто няма. И остава другият вариант: човек, изхождайки от свободата си, сам твори своята същност. Избирайки едно или друго съществуване, човек сам прави самия себе си – и става такъв, какъвто е пожелал. Тази най-важна характеристика на човешкото съществуване ни прави в някакъв смисъл съвсем богоподобни: човекът е творец на своето съществуване и, изхождайки от свободата си, става това, което сам по най-съкровен начин е пожелал. Нима това не е признак за богоподобие?!

Разбира се, в рамките на “вида човек” – или на рода, обречен да стане човешки! – няма нито готови същности, нито пък, още по-малко, някакви “породи”, както е при кучетата например, а всеки от нас, хората, е съвсем уникален екземпляр и индивид. Всеки човек сам по себе си е именно уникален свят и дори вселена, чиито отблясъци могат да се доловят в човешките очи – в тези бездънни кладенци на човечността. Има огромна разлика в начина, по който гледа окръжаващото животното и начина, по който прави това човекът. Животното гледа света с мътен, комай нищо неразбиращ поглед, който даже не е в състояние да разграничава едно нещо от друго нещо – понеже липсва осъзнаването с всичките му възможности.

Докато човекът – особено духовно издигнатият, интелигентен, мислещ и разбиращ човек – гледа света със светлия, одухотворяващ и горд поглед на едно царствено съществуващо, което наистина е господар на самото себе си. Докато, подчертавам, животните не са нищо друго освен презрени роби на инстинктите си. Въпреки че и в това си наистина жалко положение те понякога могат да са и възхитителни. Но само в очите на човек, който разбира и се ползва от превъзходството си над тях. Ония уж човешки същества, които не са направили много за да насърчат своята горда човечност, и които, следователно, нямат с какво особено да се гордеят, са застрашени от опасността да дегенерират и да се окажат в жалкото положение на животно, което при това е многократно по-опасно, понеже все пак има и някакво съзнание.

Индивидът не е нищо друго освен отделното, т.е. единствено, уникално, несводимо до никое друго същество. Точно тази възможност – да бъдем различни, да бъдем раз-личности! – е основа на човешкото като особен род, уникален във Вселената, а също и наистина богоподобен вид битие. Различността при човешките същества винаги е благотворна и благодатна и ние, хората, едва ли можем да се отблагодарим някога на Оня, който ни е дал шанса да изпитаме сладостите на едно битие, достойно за човека.
Корен на различността и на личностното, следователно, е свободата. На човешката свобода дължим абсолютно всичко. Само животът си обаче дължим на Бога, на нашия Творец, така великодушно дал ни безценния дар на живота.

Ако съм, следователно, “породист” в някаква насока, то това неизбежно ме прави по-малко себе си. Аз неусетно се обезличавам когато се опитвам някому да подражавам, да бъда него, а не себе си. Ако ме обземе, примерно, манията да бъда “мускулесто животно”, една мания на т.н. културисти, то това е отказ от оригиналната и точно затова безценна моя личностност. Колкото повече се нивелират различията, толкова повече се обезличаваме. Социалното пък е гибелта на индивидуалното ако не се базира на безусловното признание на свободата на индивида да бъде какъвто сам е решил. Ако се стремя да приличам на другите, ако не искам по нищо да се отличавам от тях, то тогава – чрез механизма, на който съм се подложил, този на безжалостното обезличаване – аз рискувам да загубя не друго, а тъкмо самия себе си. Едва ли може да има по-голяма загуба в този живот.

Търсейки неуморно своя неповторим индивидуален облик, аз всъщност се съпротивлявам най-напред на природното, на еднаквото, на дължащото се на рода, на породитостта и пр. – опитващо се да смаже и оскверни моя индивидуален лик. На второ място по този начин аз се браня от унифициращите попълзновения на социума, който винаги би се радвал да работи и борави с “бурмички”, а не с така своеволни и горди човешки същества. Идеалът на комуната у комунистите е точно този: хората, лишени от свободата си, да станат именно бездушни “бурмички” в един огромен и смазващ всяка индивидуалност социален механизъм. Тази е същността на кошмарния свят на несвободата и на комуноидността, който те се постараха да създадат – и то с цената на толкова много жертви. Защото голяма част от човешките същества пожелаха да се разделят по-скоро с живота си, отколкото с така безценната за човека свобода.

Но какво тогава означава това, че някои хора много обичат да се хвалят със своята “порода” – било в телесно, било в душевно, било в личностно отношение? Какво означава някой да каже за себе си, че е, примерно, “породист атлет”, че е от такъв и такъв тип? Не е ли станало така, че такива типове не доосъзнават нещо, че са се объркали малко?

Това, че често в ежедневното общуване някой хора предпочитат сами себе си да наричат “типове” – “Този там е страхотен тип, наистина!” – и дори смятат това за похвала, свидетелства за степента на израждане на човечността, до която са стигнали тези не-индивиди, сиреч именно типове. Някои се гордеят когато ги наричат “типове”, други страшно се обиждат – и в двата случая това се дължи на степента на самоосъзнаване на човека именно като човек. Свободната и горда човешка индивидуалност не може да мисли и съзнава себе си като нещо друго, освен като индивид, като отделно и уникално благодарение на свободата си човешко същество. Другите, склонните към самообезценяване, мислят себе си просто като “типове”. Човешкото общество обаче по никой начин не трябва да допуска да бъде превръщано от някой във „фабрика”, произвеждаща в безкрайно изобилие не друго, а тъкмо една сива и неизразителна „човешка конфекция”.

Затова ако нещо не е моя заслуга, то аз не мога да го смятам за автентично свое. Ако залагам прекалено на природното, аз пренебрегвам и унизявам своята човечност. Нищо на човека не се дава наготово, а всичко трябва да е негова собствена заслуга: за живота си следва да поемем цялата отговорност. По никой начин не мога да очаквам, че човешкото у мен самия ще ми се даде наготово по природа – или пък по наследство. Доколко то е ценност за мен самия, то е такова тъкмо защото аз самият съм го сътворил и създал.

Ако, например, имам красиви сини очи, то това едва ли може да е основание за гордост – за това, че имам красиви сини очи аз нямам никаква заслуга. Това особено е наложително да се осъзнае от жените – нашите така мили, но превъзходно наивни човешки “половинки”. Да се гордея примерно, че носът, устните, краката и пр. ми са прекрасни, е свидетелство за една суетност, зад която обикновено се крие това, че този човек явно не е склонен да постигне нещо наистина свое. Даденото ни по природа сме длъжни да го използваме за му се наслаждаваме, но не и да си го приписваме като своя заслуга.

Но само онова, което сами сме постигнали и сътворили – то е корена на нашето достойнство. Само то е и нашето истинско богатство. Съвсем глупаво е да изпадам в една суетна надменност, която се кичи единствено с това, което природата ме е надарила. Истински да се гордея мога само с онова, което съм постигнал сам, със собствените сили. Което, следователно, е плод на моята свобода – и на моята така божествена дързост да се ползвам всецяло от нея.

Раждането на човечността в най-първичния усет за свобода

10.5.Раждането на човечността в най-първичния усет за свобода

Продължаваме по своя път. Нека да се постараем да вникнем по-пълно в проблема за това как човек в своето индивидуално развитие култивира своята природна душа. Детето още в най-ранна възраст прави решаващи опити за очовечаване на природните инстинкти у себе си. Защото при раждането си малкият човек не е нищо друго освен едно “кълбо” от природни инстинкти и нагони. На тази почва постепенно – в едни най-сложни отношения на малкия човек към света и към самия себе си – трябва постепенно да се пробудят съзнанието, чувствата, волята и пр. Кое от тях се пробужда най-рано е въпрос, на който едва ли може да се отговори убедително. Може би най-напред се пробужда душевната функция, наречена съзнание? Или, напротив, чувствата са най-първичния израз на човечността? Или може би волята е това, от което сме тръгнали, за да потърсим човека в себе си? Нека засега оставим тези въпроси открити.

Психиката на животното е отправната точка в това развитие, защото човешкото новородено “разполага” с душа, която е изцяло природна, сиреч животинска. Имат ли воля животните, а също и чувства? А имат ли съзнание? На тези въпроси – независимо от тяхната спорност – сме длъжни да отговорим твърдо отрицателно. Те имат психични прояви, които наподобяват съзнанието, волята, чувствата, дори мисленето, но това при тях съвсем не е съзнание, воля, чувства, мислене. Не бива да се подвеждаме и да правим по-категорични аналогии между животинска психика и човешка душа.

Наистина и в това отношение между животното и човека има непроходима пропаст. Дали пък детето не е изначално предразположено в душата си към това да върви към едно бъдеще на човека? Дали не съществува някакъв първичен “импулс за човечност” вътре в природната душа, която тепърва – и на неговата основа – трябва да стане наистина човешка?

На много от тези въпроси ще отговори психологията. Аз съм написал една книга по психология, която се нарича Животът на душата: психология. Тази книга има три издания и всеки ако пожелае може да я намери и да разбере по-цялостно моя по-разгърнат отговор на всички тези въпроси. Разбира се, книгата по психология, с изключение на последното издание, вече може да се намери само в някои библиотеки. Аз тук нямам възможността, пък и не влиза в целите ми специално и отново да осветявам тези въпроси. Защото там, в своята психология – която при това е написана на чисто философска основа – съм казал най-важното, което изобщо може да се каже. Тук мога да добавя само следното.

Психиката на животните и на новороденото не е нищо друго освен “струпване” на инстинкти, т.е. тя е изцяло безсъзнателна. Трудно е да се опише несъзнаваността (безсъзнателността), но можем отчасти да си я представим, като си представим какво е това тъмнина. Да, животните, пък и новороденото, съществуват сякаш в една непрогледна тъмнина – нищо че имат очи, нищо че в тези очи също се отразява великолепието на света. Но за тях това не е свят в истинския смисъл, те, особено пък животните, гледат на този свят с един „мътен”, нищо не разбиращ поглед – мътен дотолкова, че това именно ми дава основанието да смятам, че те сякаш съществуват в непрогледна тъмнина.

Първият лъч, който прорязва тази тъмнина, е свързан с най-първите прояви на осъзнаване, на доближаване на душата до света такъв, какъвто е той за нас, хората. Тук именно по някакъв начин в един момент проблясва искрата на съзнанието, от която по-късно лумва оня духовен огън, какъвто по същината си е човешкото съзнание. Повратът към осъзнаването е най-значим и съдбовен период в раждането на духа у човека, по-скоро за пробуждането на духа в гърдите на младия, на малкия човек. Светлината на съзнанието озарява съществуващото и по този начин това съществуващо придобива постепенно все по-ясните очертания и контури на „нещото”, което наричаме свят.

Истинската светлина, която, следователно, озарява нашия свят, не идва от Слънцето, както обикновено си мислим, напротив, тя се излъчва от духа у човека, пробудил се към своя живот било като съзнание, било като мислене, било като чувства или пък като воля или въображение. Вътре в нас гори нещо като “духовно огнище”, чиято топлина и светлина ние излъчваме – и благодарение на която осветяваме съществуващото, превръщайки го в свят. Ето защо се оказва, че човешкото съзнание е решаващ фактор за появата на света. Затова без съзнание и свят не би имало, т.е. не би имало нищо. Ето защо и в някакъв смисъл човекът се оказва най-твърдата опора на този наш свят. От което пък следва, че всеки човек живее в някакъв свой си свят, поради което възниква най-мъчния въпрос за съотносимостта на нашите светове – кардинален въпрос, на който тепърва ще трябва да отговаряме. Но да спра засега дотук, защото по тия въпроси, както казах, по-обстойно съм писал в своята книга Животът на душата.

Разбира се, след като сме решили главното, на тази основа възникват твърде любопитни въпроси, които е добре всеки да си поставя сам – и сам да търси и да упорства в търсенето на отговорите. Например ето един такъв въпрос: как детето очовечава душевните си прояви? Или: ако едно човешко дете не се отглежда от хора, то какво ще стане с неговата психика? Как се култивират природните склонности на детето? Може ли винаги природното да се променя, да се насочва в желана насока? Или природният фактор е твърде силен и той решава всичко?

С детството на човека са свързани най-съдбовните душевни трансформации и един най-интензивен растеж на душевния потенциал, който изглежда по-късно вече никога няма да се повтори – нито по капацитет, нито по интензивност, нито именно по значимост или съдбовност. В детството си именно ставаме човешки същества, а пък по-късно на тази твърда основа ние продължаваме да придаваме блясък на своята човечност, продължаваме да я “шлайфим”, та да се открои нейният истински блясък. Детето съществува в един прекрасен приказен свят, открил се в детската душа, и затова този период от нашето развитие си остава ненадминат във всяко едно отношение: и по чистота, и по свежест, и по дълбина, по нежност, и по чувственост, и по одухотвореност на съществуването.

Периодът на детството в индивидуалното развитие на човека съответства по същината си на детството на цялото човечество, именно на онази възвишена епоха, която свързваме с господството на митологията. Тоест на ония най-първични културни времена, в които човечеството е изявило по невероятно наивен, но пък за сметка на това така красив начин своите представи, своите чувства, своята радост, своите кошмари от съществуването, изразило е, с една дума казано, своята душа. Тази голяма аналогия за точното съответствие и повторение от индивидуалното развитие на човека на степените, характерни за ония духовни и културни епохи, които е изминало човечеството в своето историческо развитие, дължим на великия немски философ Георг Хегел. Аз тук не мога повече да се разпростирам по тези въпроси, но ако някой иска да научи повече може да прочете моето изследване, наречено Философско учение за човека и формите на духа, което засега е публикувано само в интернет.

Но периодът на детството, уви, свършва. Оттук нататък следва един бавен растеж на съзнанието и проясняване на душата, който ще достигне до своята кулминация и ферментация в периода на юношеството. Юношеството по своето същество може да се оприличи по своята съдбовност на една нова, втора след детството духовна революция, може да се оприличи на един духовен поврат, при който вече не съзнанието, а самосъзнанието (Аз-ът) достига своята зрялост, своята окончателна и развита форма. В този именно период се оформя и укрепва човешката личност с цялата й свита: ценности, идеи, фундаментални мисли, нравствени правила, общозначими чувства (любов и пр.), телесни реминисценции (сексуалност и еротични желания), културни изяви от всякакъв род и с невероятно голяма значимост. Ето защо този период съвсем не бива да се подценява. На растежа на съзнанието и самосъзнанието в периода на юношеството съм посветил книгата си Изкуството да се живее (Етика на достойнството), а пък телесно-еротичните компоненти на този най-съдбовен духовен поврат съм изследвал в друга своя книга, книгата Еротика и свобода (Психология на пола, секса и любовта). Всеки човек, имащ по-особен и специален интерес, в тези мои книги може да задоволи интереса си – или по-скоро да бъде подтикнат към своите си търсения и заключения. Казвам това, защото моите книги не са написани догматично, те не вещаят някаква вечна и общозадължителна истина, те нищо и никому не натрапват. Напротив, те само импулсират търсещите и дават тласък на мисълта и на разбирането, докато останалото ще направи твоята, драги читателю, свобода.

И тук има безброй прелюбопитни въпроси, които всеки може да си постави сам и да мисли по тях както намери за добре. Например ето някои такива неизбежни въпроси. Какви грижи полага за подсилването на своята човечност юношата? Кое е това, което на тази възраст най-вече го кара да оформя характера и личността си? Каква е ролята в този процес на все по-ясно и по-силно проявяващата се сексуалност? И така нататък, въпросите наистина нямат край. Но нека да спрем засега дотук.

Онова, на което искам особено да наблегна, е, че усетът за свобода се заражда в най-ранна възраст, още в детството. Някои хора си мислят, че този процес е характерен най-вече за юношеската възраст, но ми се струва, че грешат: основата на всичко при човека е свободата, а тя започва с усета за свобода, който се ражда именно през най-ранното детство. Човекът е орисан да бъде свободен, от свободата си наистина не можем да избягаме. “Родовата същност” на човека именно като човек се намира в пряка зависимост от чувството за свобода. Това, чувството, усетът за свобода е крайъгълният камък, на който стъпва всичко, то е началото, от което зависи всичко при човека.

А останалото идва впоследствие: съзнание за свобода, воля за свобода, битка за свобода, самосъзнание за свобода и т.н. Но в началото е искрата, от която лумва свободата, и тя се нарича усет за свобода, който при човека сякаш е заложен по природа – или по Божие благоволение. Според мен тук е разковничето на разбирането; това е най-важното, което никога не трябва да се забравя или пък подценява.

Култът към тялото и неуморната воля за живот

10.4.Култът към тялото и неуморната воля за живот

Сега ни предстои поред да осветлим в един съвсем предварителен план темата за света. Какво за мен е светът? – това е един необходим въпрос, който всеки философстващ си поставя. На който обаче трябва да се отговаря в отделна тема – за да е достатъчно промислен отговорът ни. Тук мога да кажа нещо съвсем малко – като една първа интуиция. Защото в темата за човека светът е една необходима съставка.

Ако тръгна от етимологията, свят идва от свет-лина. Какво означава това? Свят е о-свет-еното, озареното от светлината. За каква светлина тук става дума? Кой е източникът на тази светлина? Откъде иде тя? Слънцето, това “велико светило” (Ницше) изглежда е решаващият фактор за съществуването, за поддържането на нашия свят. Но същият този Ницше пише ето така: “О, Велико Светило! Колко би струвало твоето щастие ако ги нямаше тия, на които ти светиш?!” Затова изглежда този прекрасен свят, в който сме поставени, е създаден тъкмо за човека. И по тази именно причина подобава най-напред да се вглъбим в темата за човека, а на тази основа да се върнем по-силни в осмислянето и на темата за света.

Човек се ражда “по природа” и затова е природно и живо същество. Това е първото, което може да се каже – и от което следва да тръгна. Човекът е “природа” като организъм, като тяло, ала дали е такъв и “по душа”? Наистина, дали пък и в душата си имаме нещо, което да е при-род-но, в-род-ено, дадено наготово и по наследство?

Нуждая се от разбиране на “природната душа” у себе си. Първото, което мога да кажа за нея е, че тя е изпълнена с инстинкти, животински влечения, импулси и нагони. От тази страна погледнато аз мога да разглеждам себе си не като човек, а като… животно. Тази нерафинирана, природна душа, дадена ни по наследство, предстои по-нататък да се подложи именно на рафиниране, на изчистване, та да се излюпи и развие тъкмо човешкото в нея. Защото тя в някакъв смисъл е съвсем нечовешка.

Моята природна душа е наистина животинска, което значи не-човешка. Защото животните по принцип, а също и някои животни в особеност, може и да наподобяват човека (примерно маймуните), може и да подражават на човека, но човешки същества в пълния смисъл на думата не са и не могат да бъдат. Между животното и човека така или иначе зее по-скоро пропаст или поне има непроходима граница, пък макар и през тази пропаст да има прокарани все пак някакви мостове. Същността на животното и същността на човека са коренно различни същности – и моята задача тук е да опиша тези различия.

Природната душа у човека, доколкото е тъкмо природна и животинска, е несъзнавана, сиреч тъмна, подмолна, сляпа, стихийна и пр. Какво ли щях да бъда ако си бях останал точно с такава душа? – това е интересен въпрос, който е добре човек непременно да си зададе. Та да си дава ясна сметка къде може да падне ако не успее да се задържи на висотата, на която по начало е поставен човекът. Това, че животните няма как да се възвисят до тази висота не значи обаче, че човекът не може да пада от нея на по-ниското. Винаги падането е по-лесно от изкачването.

Но от тази страна погледнат – от страна на неговата природна душа – човекът наистина не е нищо друго освен едно животно. Спорно е само доколко е хищно това животно или пък е “тревопасно”, а значи и по-миролюбиво. Ето в тази връзка искам да направя едно отклонение, което според мен е твърде необходимо.

Да се запитаме как ние, хората, се отнасяме към животните – и особено към някои животни примерно. Вярно е, че животните са единствените ни събратя по живот, които обитават този тук наш общ свят. Но човешката експанзия води дотам, че човекът общо взето е станал страшен тиранин и най-жесток господар на всички животни, дори и на най-силните. И е потребно също така да се замислим какво правим, след като сме заели това властническо място – и да проумеем защо е тази жестокост, с която измъчваме животните. Сиреч нашите единствени събратя по живот в този наш тукашен свят.

Към някои животни – примерно котки и кученца – сме много милозливи, понеже те са било миловидни, било пък са жалки дегенерати. И от тази позиция ги възприемаме и използваме най-вече като обекти за забавление. Да, радваме им се, но ми се струва, че това е една доста перверзничка радост – защото, примерно, хем им се радваме, хем ги измъчваме. Запитали ли сте се как се чувства едно животно, затворено между стените на един апартамент, едно животно, което по начало си е изцяло природно същество, което ние обаче, проявявайки най-зверска жестокост, сме откъснали от неговата естествена среда. И сме направили всичко това просто за да му се забавляваме, а всъщност най-жестоко го измъчваме. Даваме ли си сметка, че всъщност в случая животните сякаш проявяват великодушие, сравнени с човека, защото те не ни отмъщават, а сякаш са се примирили с нашите жестоки и извратени задевки, с нашия произвол. При това се успокояваме, че уж сме се били грижели за животните: мислим си, че техният затвор е нещо като “почивна станция”. Питали ли сме се обаче какво означават, на какво са символ тези наши верижки и синджири, с който развеждаме кучетата си в парка?!

Но това е само от една страна. Ние сме жестоки не само спрямо животните, които уж сме сложили до себе си, в привилегировано положение, както казах за да ни забавляват. Нека да си представим обаче какво правим с останалите животни на планетата. Една част от тях – домашни птици, свине, говеда – ги отглеждаме във ферми, за да ги угояваме, а пък после ги колим на конвейр защото ги използваме за храна. Иначе пък спрямо останалите, спрямо дивите животни, сме ловци: тях ги убиваме ей-така, за удоволствие. (Нашият президент Гоце Първанов е най-страстен ловец подобно на предтечата си Т.Живков!) И пак се успокояваме, че една такава безсмислена жестокост била служила за поддържане на “природното равновесие”. Сякаш природата не може сама да се погрижи за равновесието си. В резултат наглият и безскрупулен човек в общи линии се държи като същински дивак в отношението си към животните и към природата – трябва да имаме достойнството да признаем това.

Понякога нашата диващина преминава в садизъм, в перверзно удоволствие, доставяно от масовото убиване. Но природата не е безразлична към това как постъпваме с нейните деца – тя има възможността да се гневи и страшно да ни отмъщава. Но ние комай и това не успяваме да проумеем – и продължаваме все в същия дух. Природата – ще кажа само това, за да завърша – сама по себе си е жив организъм, тя е нещо живо, тя е извечно лоно на самия живот. Затова който унищожава и руши природата, сякаш се бори срещу самия живот. Това е най-красноречиво доказателство за жизнената непълноценност на ония човешки същества, които си го позволяват. “Човешки” ли казах?! Пардон, това, уви, беше просто грешка в изразяването…

А сега да се върна пак до точката в анализа си, до която бях стигнал. Мога да се запитам – след като поставих темата за природната душа – за нещо друго, а именно: задоволява ли ме моето природно тяло с всичките му потребности? Този израз – “природно тяло” – съдържа нещо изкуствено, надявам се го усещате: нашето тяло като такова е изцяло природно, друго, освен природно тяло не може да има. Ние с тялото си – с всичко, което му принадлежи – сме изцяло природни. Нашето тяло не е нищо друго освен “струпване” на всякакви природни, нерафинирани инстинкти и нагони. Но това наистина изцяло природно тяло по-нататък човек трябва да го рафинира и очовечава. Не е зле да се запитаме как правим и това.

Примерно в спорта човек все пак прави нещо за да култивира (“обработва”!) тялото си. В трудът – и в движението по принцип – ние също тренираме и променяме тялото си, подчиняваме го на своята воля и наистина го очовечаваме. По природа човешкото тяло е едно възхитително красиво природно творение: най-красивото за човека няма как да не е тъкмо неговото собствено тяло. Ако човешките въздействия водят дотам човек да шлифова природната красота на своето тяло, та да засияе тя с още по-голям блясък, то това е прекрасно. Ала много често ние, уви, правим точно обратното: рушим, разваляме, оскверняваме този храм на красотата, какъвто по същество е човешкото тяло.

“Наднорменото тегло” като застрашаваща тенденция в съвременното човечество е един белег за едно неподобаващо отношение към тялото, което се е установило в наше време. Болестите са другия, още по-показателен пример. Но трябва да признаем, че съвременният човек все повече разбира каква огромна ценност за съществуването е човешкото тяло – и хората все повече и все по-масово се грижат за телата си. Стига техните грижи да не бяха толкова прекалени, че да се равняват по ефекта си на вредата, на рушенето, на развалянето.

Казвам това, защото спортът в съвременния свят по моя преценка много често се е превърнал в жестоко насилие над естествения ритъм на живот, за който е създадено човешкото тяло. Пример: представете си какво правят “културистите”, да, тия маниаци, които най-упорито “помпят” мускулите си. Та да станат в крайна сметка съвсем отвратителни – защото са разрушили без жалост природната красота на телата си. Много спортове – вдигане на тежести, бокс и пр. – не са нищо друго освен едно най-варварско насилие над човешкото тяло. Във всички спортове пък гонитбата на рекорди води дотам, че се пренебрегва удоволствието от движението, което по начало стои в основата на спорта. И така се стига до жестока мъка и до едно наистина съвсем варварско насилие над тялото.

Казвам тия провокиращи размисъла мисли неслучайно. Те наистина са спорни и следва доста да се мисли и спори за да се вникне по-пълноценно в ситуацията, в която съществува съвременният човек – с всичките си свои мании, извратености, с цялата си експанзия срещу природното, която е стигнала до разрушителни мащаби. Искам тук да подчертая, че човек вреди не само на “външната природа”, напротив, той особено целенасочено вреди и на природата у самия себе си. Казаното е добра предпоставка за да се преосмисли истинският, позитивен смисъл на спорта, който наистина не бива да е такова варварско насилие над природата, символизирана от човешкото тяло.

В природата на всяко живо същество е сложен от самата природа някакъв предел. Той е свързан с природно зададената същност на рода или вида. Например, мечките едва ли могат да постигнат гъвкавостта на пантерата – нищо че и те, бидейки изцяло природни същества, са доста подвижни. Всяко животно, струва ми се, съвсем удовлетворено си съществува в рамките на отреденото им от рода, на даденото им по природа. Животните, особено дивите, некултивираните от човека, си съществуват самодоволно в своето царство, нищо че и в него цари една жестока битка за съществуване, за живот и за жизнено пространство. Там никое животно не иска – и няма как да поиска – да придобие характеристики, присъщи на някакъв друг вид или род.

Човекът обаче иска всичко: и силата на лъва, и грациозността на газелата, и гъвкавостта на пантерата. Даже и на птиците човек се опитва да подражава. Животните обаче са общо взето удовлетворени и щастливи в съществуването си, зададено им тяхната същност, от самата природа. Можем ли и ние, хората, да постигнем една такава хармонична удовлетвореност от съществуването си – поне що се отнася до тялото?
Едва ли: човекът е склонен да иска всичко на този свят, и то най-доброто, тъкмо за себе си. Човекът е жаден и ненаситен. Той иска наистина всичко. Ако продължава в този дух, нищо чудно да унищожи всичко живо – и да остане горделив и самотен в студения и безмълвен Космос. И гордо да умре след като всичко друго живо е убил. Каква жалка перспектива за толкова алчния и самомнителен човек!

Добре, но да погледнем и от друга страна на казаното дотук. Мога ли да бъда удовлетворен непосредствено и пряко от същината на своята природна душа? Какво, примерно, ще се случи с мен ако просто си остана с душата, която имам по рождение? Няма ли опасност да се превърна тъкмо в… животно? Може ли това да е идеал за мен – да бъда едно хищно, силно, жестоко, подвижно, гъвкаво и пр. животно?

В последните няколко века в културата се появи интересен феномен: зароди се и се разви до абсурд култът към тялото, който някои обозначиха с термина “шопенхауерова цивилизация” – опитвайки се да обозначат тази най-важна тенденция на епохата, в която живеем. Защо “шопенхауерова” е наречена цивилизацията, към която принадлежим – и която в ХХ век придоби и съвсем уродливи проявления?

Ами защото философът Шопенхауер наистина най-ясно е описа основното в едно такова съвременно съзнание, което поставя в центъра на всичко тъкмо тялото, а не душата. Появи се нещо като религия, свързана с “боготворене” на тялото и секса, която има многочислени тълпи поклонници. Налага се тук да кажа нещичко за Шопенхауеровото учение за живота, тялото и волята, та да вникнем по-добре в този така интересен феномен на човешката култура.

Ако си спомняте в една от по-първите части на този курс лекции стана дума за Шопенхауер, същият знаменит немски философ, за който писах, че изпитвал силна ненавист към изцяло вредните, по негово мнение, учения на Шелинг и Хегел. Наистина Шопенхауеровата философия съдържа съвсем противоположна тенденция в сравнение с онзи “култ към разума”, който се съдържа в цялата предишна, преди Шопенхауер, философия. А този култ към разума приема най-уродлив вид в учението особено на Хегел. Шопенхауер категорично възразява на тази по неговото разбиране вредна и гибелна, а също и изцяло безпочвена тенденция във философията. И развива по най-убедителен начин своята принципно различна философия, в основата на която стои една много проста, но затова пък наистина велика истина. Истина за най-дълбоката същина на човека, живота, волята и свободата. Коя е тази гениална истина на великия немец Артур Шопенхауер?

Шопенхауер е изключително ясен, това важи и за изходните му положения, а също и за прилаганата безпрецедентно твърда, непоклатима даже логика. Светът, в който живеем, се състои от тела. Да оставим приказките за духа, и нека да погледнем трезво: в този свят освен тела друго няма. Значи същината на целия свят може да бъде постигната ако разберем каква е същината на поне едно тяло. Защото телата, независимо от отчайващото разнообразие, в което ги срещаме по планетата и в целия Космос, са все тела. И затова няма как да не е единна същността, която ни дава основание да наричаме едно тяло тяло.

Най-непосредствен контакт ние имаме тъкмо със собственото тяло – става дума за нас, човеците. Ако разберем и постигнем, следователно, същината на своето собствено тяло, с това ще сме се доближили до откриване и на същината на целия свят, преизпълнен не с друго, а само с тела. В нашето тяло ни се открива същината на тялото изобщо; по принципно същия начин е устроено и всяко друго тяло. И ако се запитаме, можем ли с една дума да обозначим същината на собственото си тяло, то дали пък няма по-подходяща дума за това от думата воля? Да, същност на нашето тяло, а оттук и на целия свят, е волята, и то не каква да е воля, ами самата воля за живот. И какво е тогава волята?

Волята е силата на самия живот. Без воля за живот нищо живо не би имало – всичко живо би се свлякло до смъртта ако нямаше воля за живот, която да го държи живо. Защото наистина ако пресекне силата, поддържаща живота у нас, то и животът би се изпарил. И ето че сме длъжни да постигнем същината на волята за живот, която най-непосредствено и ясно откриваме в собствените си тела. И която, както казахме и доказахме, е същност и на целия свят.

Волята за живот, учи Шопенхауер, е сляпа, ирационална, сиреч намираща се извън формите на разума, т.е. неразумна, стихийна, не знаеща покой сила на живота, която вечно иска само едно: удоволствия. И то не какви да е, ами възможно най-силни, интензивни, продължителни удоволствия. Нашето тяло не е нищо друго освен място, където са локализирани всички възможни източници и извори на удоволствието. Разбира се, най-силно и затова най-желано е гениталното сексуално удоволствие, защото при него сякаш волята постига пълния си интензитет, върховното удоволствие, което символизира удоволствието изобщо. Затова и, впрочем, сексуалната функция е свързана с поддържането и продължаването на самия живот. Но в крайна сметка животът на човека не е нищо друго освен безжалостна битка между двама жестоки тирани, скрити у човека – разумът, символизиран от главата, и волята за живот, която е локализирана в гениталиите. Арена на тази велика битка е съществуването ни от раждането до смъртта – смъртта, едва в която човек намира избавление и умиротвореност. Защото волята е така страстна и ненаситна, че никога не е доволна: колкото повече й даваме, толкова повече тя иска. Страшна е съдбата на човека, който не намира начин да озапти животното у себе си, представяно от тази ирационална стихия на самия живот.

Философията на Шопенхауер е интересна сама по себе си и който желае може да се задълбочи повече в нея – аз тук само отчасти намекнах за нейната наистина велика тема: животът. Книгата му се нарича Светът като воля и представа – една особено подходяща книга за тия, които правят своите първи стъпки в живота и във философията – за младите хора, за юношите. Но това е и една най-опасна книга: защото много жесток песимизъм струи от нейните страници. Но така или иначе Шопенхауер е един от съвременните основоположници на най-влиятелната тенденция в съвременната философия – именно философията на живота. Друг такъв основател е Сьорен Киркегор, авторът на Дневникът на прелъстителя, която е част от гениалната книга с невероятно сполучливото заглавие Или-или. Ницше също е от тази насока във философията и той е постигнал някои от най-големите истини, до които човечеството изобщо се е добрало. В ХХ век наследници на философията на живота са „екзистенциалистите” – философи като Хайдегер, Ясперс, Сартр, Камю и пр. Тяхна основна тема е именно съществуването на човека, а също и тази за човешката свобода.

Време е да завърша анализа си на тия проблеми. Разбира се, нямам право да отделям при анализа тялото от душата. Аз ги обособих като две “половини” на човека, които за нуждите на анализа се налага да бъдат осветлявани наистина поотделно. Но иначе те са най-дълбоко, неотделимо свързани: те са невъзможни една без друга. Не е обаче възможно да ги изучаваме едновременно без да ги делим една от друга. Просто това не ни е по силите. Но след като анализът ни даде нужните познания, в един синтез ние ще обединим постигнатото както за тялото, така и за душата. А иначе се вижда, че аз тук се опитах да разглеждам двете теми – за душата и за тялото – поне успоредно. Но всъщност най-трудното тепърва предстои.

Духът, оживотворяващ природата в нейната цялост

10.3.Духът, оживотворяващ природата в нейната цялост

Още великият Аристотел, който в някакъв смисъл е основоположник на физиката – учението за природата – е писал някои други свои книги, в които решава чисто философски проблеми. Векове след това когато изследователи на неговото творчество подреждали написаното от Стагирита (Аристотел е роден в Стагира, та затова често го наричат така) те отделили тия произведения на отделна купчина, пред която написали на бележка ето тези думи: μετά τά φυσικά. Което буквално значи “това, което идва след физиката”. По този начин μεταφυσικα-та станала наистина по-рядко, но също доста употребявана дума, която обозначава философията, именно науката за свръхсетивните начала на битието. Това, което е отвъд физиката, което не е по силите на физиката, е област на μεταφυσικα-та. Да видим обаче сега какво метафизиката (философията) може да каже за природата – и което, предполага се, е в повече от онова, което физиката ни говори за нея.

Мεταφυσικα-та е учение за битието на природата – за онази най-дълбока същност на природното битие, която е несетивна, която, следователно, се постига не с очите, а с ума. В някакъв смисъл още сега може да се отбележи, че всяко битие е при-род-но. Тази дума – при-род-а – за какво обаче намеква? Защо “при” и защо “род-а”, за какво “при-“ и за какъв род тук става дума?

Изглежда при-род-ното е онова, което е „при” своя род, неотделимо е от рода си. По този начин се оказва, че природата е съвкупност от неща, всяко от които е “при” своя род. В природата, следователно, всяко нещо е при рода си, а пък родът – общата, обединяваща нещата в едно същност – тук властва, което пък значи, че природните образования в никакъв случай не могат да са индивидуални. В природата отделното няма някакво особено значение – по същия начин, по който тук нямат никакво значение индивидуалните специфики на отделните неща. В природата отделното има някаква стойност само доколкото то служи най-безропотно на рода, на общата и унифицираща същност (природа). Затова и познанието за природата не се занимава с търсене на някакви особености на нещата – индивидуализация – а е съсредоточено около задачата за откриване на общия закон, на който тези неща се подчиняват – генерализация.

Природата е същинска стихия на общото, на закона, на който се подчинява без остатък всяко нещо. В природата, следователно, няма индивидуалност, няма също така и свобода. Тези положения в разбирането на природата дължим на учениците на Кант от края на 19-ти век. На това именно основание се поражда онзи точен характер на природните науки, от който някои така искрено се възхищават.

От друга страна природното е просто “при-родено”, т.е. “роденото”, което е близо, при онова, което го е родило. Това важи за всички природни неща, напр. предмети, растения, животни, дори хора. В природата се възпроизвеждат в неизчислимо количество все едни и същи неща, и при тях индивидуалността изчезва и се претопява без остатък в доменната пещ на рода. Природата, следователно, е нещо като… фабрика за масова конфекция, където с отегчение се произвеждат все едни и същи продукти, повтарящи все една и съща обща същност – родовата.

Науките се занимават най-вече с познание на природата, т.е. доставят ни знания за родовата същност (законът), на който различните природни образования наистина съвсем безропотно се подчиняват. Какво е тогава природата от гледна точка на науката? Каква картина на природното битие рисува тя? Разбира се, самата наука съвсем не се пита за това що е природно битие. Тя просто приема природата за даденост, която трябва да бъде постигната, опозната, покорена. Ето защо онова, за което науката за природата няма дързостта да заговори, е област именно на μεταφυσικα-та.

Физиката – от гр. дума φυσις – природа – наистина е главната природна наука. А химията, биологията, географията и пр. какво място заемат? Как тези науки гледат на природата, каква е тя за тях, как те я възприемат от своята по-различна гледна точка? А какво интересува примерно екологията? Защо е възникнала тази наука? Какво можем да очакваме от нея? Има ли аспекти на природата, до които естествознанието не може да се добере? Тези въпроси са по-скоро за индивидуално осмисляне, защото на тях всеки ще отговори според предразположеностите си, според интересите си.

Има обаче още една дума за обозначаване на природата, и това е думата естество. Думата “естествознание” е произлязла от нея: знание за естеството. Да се запитаме обаче за това: природа и естество едно и също ли са? Природното е естественото – така ли? Да почнем в отговора си оттук, че противоположна на думата естество е думата изкуство. Думата естество е някак си по-стара дума за обозначаване на същото, което обозначаваме с думата природа. Тя поне звучи някак си старовремски. Естеството е онова, което е недокоснато от човека, което си съществува в най-автентичен природен вид. На латински същото това го наричат natura, а пък онова, което човекът е преобразувал за някакви си свои цели на латински се нарича cultura. Сиреч онова, което е обработено, преформирано, променено в една неестествена, в една изкуствена насока.

Природното, натуралното, естественото си съществува в един автентичен вид, в пълно съгласие с естеството на природното битие. Докато културното някак си наистина е неестествено, даже в някои случаи противоприродно. Ето един пример: река Марица, с кристално чистата си вода, такава, каквато се спуска от езерата на връх Мусала, е самото естество, е самата natura. Същата тази река Марица каквато е вече към Пловдив, с мътни, миришещи на гнилост и оцветени от всякакви химикали и боклуци води, е… cultura. Една такава “култура”, насочена към разрушаване на природното в неговата автентичност, към оскверняване на природната автентичност на съществуващото, е онова, срещу което се борят в наше време еколозите: те искат да запазим природата си чиста, в нейното автентично естество. В планетарен план тази идея да съхраним природното великолепие от разрушителния и убийствен натиск на една в крайна сметка съвсем антихуманна “човешка” експанзия, е голяма и благородна идея, към която се чувстват причастни все повече и повече развълнувани и загрижени за природата, сиреч разумни човешки същества.

Но да се върнем до своята по-пряка нишка на анализа. Ако има неща в природното естество, които убягват на физиката, т.е. превъзхождат нейната способност за познание, те са от компетенцията на философията на природата. Тази философска дисциплина някога са я наричали натурална философия или натурфилософия. Интересува ли ме такъв раздел на философията? Дали пък такова философско знание за природата, което, вероятно, е било необходимо някога, когато науките за природата не са били достатъчно развити, днес е ненужно и излишно? Защото все пак такъв род знание се постига по изцяло умозрителен начин, чрез размисъл, чрез абстрактно вникване в същността, а не чрез експерименти или по точен научен начин.

Днес науките за природата са изключително развити и ни доставят най-богати и прецизно разработени знания. Ако науката може да ни каже всичко за природата, то явно тогава нямаме нужда от натурфилософия или метафизика. Или все пак нещо остава за философията именно като метафизика? Дали пък наистина метафизиката не е отживяла времето си – и затова днес е съвсем архаична, немодерна и затова излишна?

Но да погледна в отговора на този въпрос от друга страна. Науките ми предоставят много, но фрагментирани, строго разделени и класифицирани знания, които аз тепърва трябва да свързвам в едно. Аз именно тепърва трябва да се питам за естеството на природата като цяло – и за целостта на природното, на естеството като цяло. Има ли наука, която може да задоволи един такъв възможен интерес? Оказва, че науките ми казват всичко за отделните „дървета и храсти” (отделните процеси и явления), но за „гората като цяло” (единството, целостта, всеобхватността) почти нищо не ми казват. Като вляза вътре в гората аз виждам само дървета, това е хубаво и интересно, но съвсем друго си е да си избереш подходяща височина, от която можеш да съзерцаваш цялата гора. Как да намеря такава “височина”, от позицията на която да видя, да съзерцавам и да се любувам тъкмо на природата като такава и в нейната цялост – а не само на някои нейни части (дървета)?

Дали пък не се оказва, че природните науки необходимо гледат на природата така, че неизбежно рушат нейната цялост? Да, уви, те разкъсват природното цяло на “страни”, “области”, “части”, “аспекти”, “моменти”, “детайли”, “разрези” и пр. Те в някакъв смисъл убиват живота и великолепието на природата, а пък това разкъсване на нейната жива цялост може да оприличено на онова, което прави паталогоанатомът в моргата – когато от човека е останал един безжизнен труп. Много често от човешките знания за природата – ако имаме една по-изострена чувствителност – вее, за жалост, точно такъв един мъртвешки дъх на разложение. Докато съвсем друго е живата, обляна от светлина и преливаща от цветове, пулсираща от живост и преизобилие велика Майка-природа! Така че на науката не дължим винаги едно безусловно преклонение – и тук е ролята на философията, която може да удържа в разумни граници това преклонение.

Защото, наистина, до какво би довел един такъв научен подход, разкъсващ целостта на природата и убиващ в крайна сметка нейната живост? Ако не виждаме целостта на природното цяло и неговото неразкъсваемо единство, то това неизбежно и коварно влияе и на нашия поглед върху частите. Откъснатата от цялото част същата ли е – каквато е била в живото единство на целостта? Едва ли. Ето защо се налага да има “наука на науките” (метанаука), която да обединява разпокъсаните знания на отделните науки в нещо цялостно. Но има ли такава наука, по силите ли е такава задача за науката, не е ли необходима тук именно философия, която да стопли с човечността си толкова студената иначе и много често прекалено високомерна наука – и една суха и строга научност, на която убягва един друг, съвсем немаловажен аспект на съществуващото?

Това, че всяка отделна наука гледа на природата от своя позиция и се абстрахира от всичко останало и особено от самата връзка и цялост, внася недопустим за науката момент на произвол. Ако стратегията на природните науки е да изучават природата “на парче” – някакви явления, процеси и пр., изолирани от всичко останало, обособени сами за себе си – то се оказва, че природното цяло се оказва недостъпно за тях. А може би за тях именно по тази причина си остава непостижима тъкмо най-великата тайна на природата?

Какво следва от това? Не се ли налага на учените от отделните области на естествознанието да бъдат поне малко философи? Ако философското гледане не им е чуждо, това ще помогне да не изгубят погледа „отвисоко”, който ни дава тъкмо целостта. Ако не са способни, няма ли да изпаднат в някаква коварна ограниченост, едноизмерност, плоскостност? Това са необходими и дискусионни въпроси, по които тук е излишно да давам предварително някакъв отговор, претендиращ за окончателност. Те, собствено, са въпроси за самостоятелно осмисляне.

Науките, уви, не могат да уловят духа, оживотворяващото природата като цялост. Ученият въпреки всичко трябва да се пита за онова, което в дълбините определя съществуването на природното цяло. Но учените много често отбягват тези най-важни въпроси. Природата за такива учени има опасност да се превърне в купчина от всякакви, разхвърляни тук и там неща и тела, докато тя всъщност е организъм, органично и живо цяло. Ако учените заради „дърветата” не виждат и упорито не искат да видят „гората”, ще се отърват ли някога от подобно късогледство? Научното познание не се ли плъзга само по повърхността, бидейки неспособно да се взре в дълбините?

Да се върнем сега при онази първа нишка, която възприехме в началото на темата. Ако природни са нещата, които съществуват строго “при” своя род (т.е. в границите, задавани от техния род), то от това следва, че всяко от тях е израз на неизменна същност. Същността на рода не е “менлива”, тя не може да се променя. Ето защо нещата не могат да “прескачат” от род на род по свой избор – и дори под натиска на променените външни условия на съществуването. Апологетите на Дарвин за еволюцията на видовете трябва да се замислят повече върху такъв един неудобен за тях въпрос. По който допълнителна информация достави и имащата толкова големи постижения модерна наука, наречена генетика.

Защото ако нещо придобие способността да мени самостоятелно своята същност, то тогава дали ще е все още “при-род-но”? Ако родът е тъкмо същността, значи ли това, че и същността, и родът не могат да се променят при природните неща? Дали предварително зададената и неизменна същност не е онова, което определя границата на природното?

Да погледнем на тези въпроси и от една такава страна. Нима нещо не е такова тъкмо благодарение на своя род? Родът не предопределя ли именно определеността на природните неща? Значи ли това, че съществата, нещата и организмите в природата не могат да се развиват и променят? Могат ли те да губят зададената им същност, да стават други, да придобиват нова същност и пр.? Или дори и измененията в тях са програмирани в същността, носят се от нея?

Всички тези необходими въпроси водят до извода, че в природните явления (изявяващи не друго, а същността си!) съществува неизменна необходимост, която точно поради това може да бъде уловена като природен закон от науката. Тази необходимост и закономерност на природата търси именно науката.

А пък непосредствено дадените изрази, конкретните прояви на природната необходимост се наричат причини? При-чин-ата, ако се взрем в самото понятие, е нещо, което е “при” своя… “чин”? Тук, забелязваме, коренът е “чин” – как да разбирам тази дума? (Явно не става дума за… ученически чин!) Но има всякакви “чинове” (“рангове”, “постове”) в един друг смисъл – например при чиновниците (и тук коренът е “чин”!), при военните и пр.

Чинът в този смисъл е основа на организации, под-чин-ени на някаква йерархия. Чинът е онова, което под-чин-ява нещо на нещо. Пример: йерархията в армията, която оформя отношенията на съ-под-чин-еност в нея, се базира на чин-овете в нея – офицерски и пр.
Нещо подобно е и “чин-ът”, който стои в основата на думата при-чин-а. Както основателно пръв изтъкна философът Д.Денков в свои философски изследвания. Има, изглежда, и някаква природна йерархия, основана на необходими за съществуването й чинове. И ето че причините, търсени от науката, се свеждат точно до откриването на чиновете, пораждащи отношения на съ-под-чин-еност в природата.

Дали пък, впрочем, чин и род не са едно и също нещо? И какво в такъв случай се оказа при-род-ното битие? Не е ли то едно царство на при-чин-ността? Природната необходимост, оказва се, е израз на йерархията (съ-под-чин-еността) на нещата, изразявана в непреодолими при-чин-и. Впрочем, и думата на-чин съдържа същия корен, случайно ли е това? Едва ли...

Щом като в природата всичко става необходимо, т.е. под действието на неумолими причини, то тогава има ли място за свобода в нея? Значи ли това, че и организмите – животните, а също и хората – също са подчинени на строга необходимост, която не може да се мени? Та нали точно това установява науката в своите закони, чрез постигнатите от нея природни закономерности.

Като природно нещо, оказва се, човекът е неизменен, подчинен е на неумолими причини, диктувани от неговия род и чин. Задоволява ли ме едно такова разбиране? “Нисък” или “висок” е чинът на човека? Дали пък човекът не е същински “генерал” сред природните чинове?

Това положение, ако се осмисли, много може да ни каже за човека. Ние наистина сме природни същества, и това съвсем не е унизително. Напротив, ако човекът чувства себе си дете на великата Майка-Природа, това ще го направи силен и неуязвим в изпитанията на живота. Но човекът е орисан от друга страна да не си остане само дете на природата, пък макар и привилегировано, пък макар и най-любимо дете. Същински деца на природата, оказва се, са тъкмо животните – а човекът е орисан да е нещо повече от тях. Човешките същества трябва по някакъв на-чин да надмогнат природната си обремененост. И да придобият нещо друго, чисто човешко, което да прибавят към нея – и така да я обогатят, не обаче да й противостоят.

Впрочем, щом като от една страна човекът е природа, то какъв е той от другата си страна? Дали пък нямам свободата си тъкмо за това: да обогатя своята същност, своя чин и род – и така да стана най-пълноценен човек? Човекът е единственото природно същество, на което му е даден шанс сам да твори своята същност – ето това е богоподобното в живия и стремящ се човек!

Поривът към абсолютната битийна пълнота

10.2.Поривът към абсолютната битийна пълнота

Често употребяваме думата “нещо”, която е противоположна на думата “нищо”. Нещото не е нищо, нищото не е нещо – това поне може да се каже като една първоначална интуиция. Сега трябва да се постараем да вникнем малко по-пълно в реалността, градивен елемент на която е нещото. Тук е „закотвена”, тук се корени реалността на нещата.

Нещото не е “нищо”, но то не е и “всичко”. Тогава, оказва се, то е тъкмо строго определеното, конкретно съществуващото. Първото, което можем да кажем за това или онова, е че то е нещо – думата нещо обозначава по най-абстрактен начин конкретните съществуващи неща. Докато нищото е неопределеното несъществуващо. Нищото си е просто нищо, а не нещо. В пещта и нощта на небитието – да, небитието може да се оприличи като една огромна доменна пещ, която всичко поглъща, изгаря го и го превръща в нищо! – “всички котки са черни”, сиреч няма конкретно определени “несъществуващи неща”, а те, доколкото изобщо можем да ги мислим като отделни, просто са все нищо. Няма обаче едно, две и пр. нищо, нищото си е нищо – единно и неделимо. Неслучайно думата нищо няма множествено число, докато думата нещо има – казваме “неща”, но “нища” като дума няма.

Явно, оказва се, нещото е произлязло от нищото чрез определянето, именно чрез “отграничаването” и “отвоюването” му от нищото. В такъв един смисъл Бог е отграничаващият от нищото, завоюващият нещата от нищото, той е определящият, “извикващият” към съществуването, следователно Бог е създател на всички неща.
Тук има нещо интересно. Дали нещото винаги възниква от друго нещо, а от нищо нищо не може да възникне? Но нали всяко творчество и създаване е винаги раждане от нищото! Трансформацията на нещо в друго нещо не е творчество и сътворяване. Как тогава да е вярно положението, че “от нищо нищо не възниква”? Не е ли тогава едно такова положение изобретение на разсъдъка, който съвсем не разбира творчеството, свободата, живота и пр.?

Нещата едва ли си съществуват вечно, т.е. не са съществували, съществуват и ще съществуват занапред. Те обаче само вечно се преобразуват. Нещата се намират във вечно изменение, развитие, трансформиране, те са преходни, неустойчиви, изменчиви, нетрайни. Когато нещо губи определеността си да е “точно това нещо” и става друго, то сякаш само е “залитнало” към небитието, но нещо го е удържало – и то само е модифицирало формата си, вероятно под влияние на външни въздействия. Но дали склонността на нещата към изменения няма да доведе – не трябва ли вече да е довела! – до стихване на измененията поради изразходване на заложената в тях енергия?

Едва ли, защото при многообразните си изменения те, вероятно, не само отдават, но и получават енергия. Разбира се, енергия се и губи, но може би загубената енергия се компенсира от придадена. Но за да има изменения е необходим винаги възобновяващ се източник на ресурси (енергия), който да компенсира “разсейването” на енергията. Защото енергията не се губи, но тя, предполагам, може да се “утаява”. Не трябва ли тогава да допуснем съществуването на сила, която вечно поддържа съществуването на нещата?

Още от времето на Демокрит се знае, че всяко нещо е изградено от най-фини “тухлички”, наречени атоми – елементи, неделими по-нататък. Науката блестящо потвърди и категорично прие допускането на философа Демокрит, който просто е твърдял, че “няма как да няма атоми”. Ако почнем да делим нещо на все по-малки частици, в един момент ще стигнем до най-малки частици, които са на границата с нищото – това са атомите. Ако разкъсаме атома ще се отдели доста голяма енергия, при която атомът сякаш “изгаря” и изчезва в нищото. Пример за това е атомната бомба.

Впрочем, могат ли атомите сами и “спонтанно” да се свържат в милиарди – всъщност непостижимо много повече! – качествено различни образувания? В най-новата физика, квантовата, се спори дали квантите са дискретни “частици” или са поле, в което е разсеяна енергия. Оказа се, че неделимият атом се състои от “абстрактни частици”, които са едновременно и “частица”, и “енергия”. Енергията също е “нещо”, подобно на материалната частица, ако е така, то квантът тогава какво е? “Нещо” или “нищо”? Дали пък квантът и атомът (и още по-малки от тях структури) не са само “теоретично допускане”, конструкция на ума – необходима му за да проумее поне отчасти непостижимата иначе сложност на нещата, на материята? Изглежда науката повече усложнява, отколкото прояснява нещата – тя по-скоро се е превърнала в увлекателна интелектуална игра на призваните за наука. На която другите, обикновените хора, гледат с порядъчни дози скука…

Но да се върнем отново до своя въпрос: може ли хаотичното движение на атоми – на “елементарни частици” – от само себе си непрекъснато да сътворява и поражда толкова много, по същество неизчислим брой качествено различни образувания? Как да си представя това? Или такова сътворяване е невъобразим абсурд? Дали пък учените, които проповядват този възглед, не са непоправими мистици, повече вярващи в чудеса отколкото ония, които вярват, че Бог е сътворил всичко?

Ако пък тези атоми, по пътя на “самогрупирането”, са създали и… живота, също и човека – то това не е ли най-чудната мистерия, която човек изобщо може да измисли? Не се ли оказва, че в основата и на науката лежат вярвания (в чудеса и пр.), които са по-мистични дори и от вярванията в духове?

Вярата в науката във века на атома (ХХ век), на която, както твърдят поклонниците на науката, сме били дължали всичко, не е ли една съвсем парадоксална вяра? Но ако в основата на науката се допусне нещо нездраво, то можем ли тогава да се чудим, че тя много често ражда и… чудовища?

Но въпреки всичко науката има и безспорни постижения, служещи на човека. Дали обаче нейната действителна ценност е онази, която сме склонни да й приписваме? До каква степен може (и трябва) да се вярва на (и в) науката? Допустимо ли е рационалният човек да вярва в науката? Вярата в науката не е ли абсурд, т.е. нещо като… “дървено желязо”?

Това са важни въпроси, които може да постави една по-прецизна и търсеща философия на науката. От позицията на науката такива съображения и опасения изглеждат може би съвсем иначе, но вероятно това се дължи на обстоятелството, че там една прекомерна вяра в догмите (принципите, постулатите, основите) на науката заглушава всички съмнения. Как се е стигнало дотам науката да се превърне в крайна сметка в една доста разпространена секта, основана на неверието в Бога, но пък за сметка на това в една още по-страшно абсурдна вяра в науката и в разума?

Но да се върнем пак до своите си въпроси. Като кажа “нещо”, какво разбирам под това? “Нещото”, разбира се, не може да е всичко наведнъж, а само това или онова, примерно този камък, това цвете, тази река, това море, този континент, тази модерна “пишеща машина”, наричана компютър, това животно, тази дреха, този човек и пр. Тогава има ли смисъл да употребявам думата „нещо” след като тя обезателно трябва да бъде конкретизирана? Какво ми казва тя след като съм забелязал, че като кажа “нещо” за “нещо”, веднага някой ще ми подвикне “Хей, за какво нещо става дума, уточни?!”?

Парадоксът е, че като кажа нещо без да уточня кое е то, то аз все едно нищо не съм казал. Ако всичко е “нещо”, то думата “нещо” тогава е най-пределна абстракция. И тя всъщност е толкова пределна, че нищо не казва. Или все пак казва нещо? Какво е то?
Но да се замислим и над въпроса: все пак как съществуват нещата? Може би съществуването им зависи от това какви са те? Общото за всички неща съществуване може ли да ме интересува? Дали общо за нещата не е това, че те съществуват в пространството? А има ли неща, съществуващи извън пространството? Да, има неща, съществуващи извън пространството, но неща ли са те в такъв случай? Вероятно да, но може би и не…

А дали всички неща не съществуват “във времето”? Т.е. появяват се ето сега, в този момент, който е начало на съществуването им, после “растат”, развиват се, достигат пълнотата на потенциала си, пък след това малко по малко се появява и техния заник, залязването им, началото на тяхната гибел. Това е ясно, но какво би означавало нещо да съществува “извън” времето? Ако времето не съществува за дадени неща, то как тези неща съществуват? Но може ли да се “знае” за тях по същия начин, по който знаем за времево съществуващите неща? Какъв извод мога да си направя от това?

Ето защо съм длъжен да приема, че има и неща, съществуващи “вневремево”, сиреч във вечността. Какви и кои са нещата, съществуващи извън времето, т.е. във вечността? Имам ли някакви свидетелства за тяхното съществуване? От какъв род трябва да са тези свидетелства?

Ето, например Бог е ярко олицетворение на съществуването във вечността. Имам ли право тогава да твърдя, че съществуващо е само онова, което съществува във времето? Едва ли. Но има ли и други “подобни” на Бога неща, за които вечността е начин на съществуването им? За човека примерно вечността има ли някакво значение – или тя е само метафора и символ?

А мога ли да твърдя, че движението е най-основен “начин на съществуване” на материалните неща? Онова, което съществува извън движението, не попада ли пряко във вечността? А тази последната дали не трябва да се свързва с покоя? Вечното е непременно обездвижено, защото там, където има движение, задължително трябва да има начало и пр., т.е. да има време. Може ли по обичайния начин да се долови съществуването на нещата, съществуващи извън движението, а значи и извън времето?

Но ако нещо е “извън движението”, то по какъв начин мога да се добера до него? Щом като науката е “област на движенията” (тя изучава тъкмо тях!), то кой тогава е пътят към същината на пребиваващите в покой вечни неща? Как си представям вечния покой? Не е ли подобен на смъртта? Подобно разбиране не е ли резултат на обвързаността на нашето съзнание предимно с движещите се неща? Ето тези въпроси поставя и може да постави само философията. Философията, както се оказва, е опит за човешко постигане и представяне тъкмо на вечните неща. Този извод трябва да го запазя и да не го забравям никога: всички науки се занимават с текущите, с изменчивите неща, докато само философията – и религията, но тя прави това по съвършено друг начин! – е област, постигаща вечните неща. Ами изкуството не е ли друга област, в която сме близо тъкмо до вечните неща?

Добре, но може би вечният покой е само метафора, израз, който няма точен корелат? Но нима покоят, погледнат от друга страна, не може да се свързва с вечният живот? Има ли покоят предимства пред движението? А движението превъзхожда ли с нещо покоя? Защо ни изглежда така?

Съществуването-в-движение, сиреч във времевостта, и съществуването-във-вечността – кое от тях притежава по-голяма битийна пълнота? Каква ли е целта на движението? Вечното движение не е ли безсмислица? Не трябва ли да го свързваме с вечното повторение, с възвръщането на вече станалото?

Впрочем, защо изобщо нещата в този тук наш свят са така отдадени на движението, защо толкова се движат? Каква е целта на движението, в което материалните неща непрекъснато пребивават? Може би се стремят към нещо? Може би се движат към своя образец, към абсолютното в своето битие, към битието на Абсолюта?

Или пък движението на нещата е изцяло безсмислено, хаотично, безсъзнателно спонтанно, стихийно и пр.? За какво ми говори израза “без-съзнателна спонтанност”? Мога ли да извлека някакви изводи от това?

Бог няма как да се движи, той изцяло неподвижен, пребивава във вечна невъзмутимост и покой – имам ли право да твърдя така? Мога ли да зная това? Може ли то да се знае? Или трябва да се доверя само на своята интуиция? А какво ми говори интуицията? Трябва ли да имам по-голямо доверие на своята интуиция? Обаче движението за “този свят” е съдбовна необходимост, това поне е сигурното. Ако е така, в такъв случай какво означава то за нас самите?

Ето че установих поне това: нещата в този наш свят пребивават във вечно търсене на абсолютна битийна пълнота. За тях това е вечен, но уви, недостижим идеал. За тях, за нещата, за света на материалните неща, движението е вечен порив към съвършенството, което обаче тук-там проблясва в природата – за да ни удивлява и да ни убеждава в причастността й към Божието съвършенство. Човекът, пък и науката като цяло, трябва да привикнат все по-ясно да долавят този исконен техен стремеж. Който наистина свидетелства за нещо най-съдбовно. Защото и човекът, със своето тяло, е само гостенин в този свят на материалните, но затова пък още по-страстно стремящи се към съвършенството на духовното неща. Ето защо, например, за човешкото тяло тръпката на любовта е най-висшето, което то може да преживее. А любовта наистина е една одухотворяваща съществуването ни духовна сила…

Идеята за Бога и Божието битие

Лекция X: А БИТИЕТО СЪЩЕСТВУВА МНОГОЛИКО

10.1.Идеята за Бога и Божието битие

Всеки има идея или поне представа за Бога. Тази идея трябва да бъде развита и изявена в нейния пълноценен вид. Не е достатъчно човек да усеща Бога със сърцето си, макар че и то не е малко. Трябва да се приближим до Бога с цялата си душа, включително и с разума си. Трябва да намерим, следователно, разумните основания на Божието съществуване.

Защото, вероятно, е крайно глупаво да се питаме “А съществува ли Бог?”, след като по идея Бог не е нещо друго, а “вечно пребиваващият в Битието, вечно съществуващият”. Но има всякакви хора и всеки трябва да извърви своя път до Бога. За някои хора тези пътища за твърде обиколни. За мнозина пътят, по който са поели в своите търсения на Бога, няма да ги доведе доникъде. Възможно е, вместо да се приближават, да се отдалечават от Бога. Има всякакви пътища. Но най-важният е този, който е лично твой – и който ще те заведе до твоята лична и изстрадана истина за Бога.

Най-странното е, че вярващият и невярващият си имат коренно различни представи за Бога: сякаш от нашите представи за Бога зависи съществува ли Бог или не. Това, впрочем, е крайно абсурдно: не Бог зависи от нашите представи за него, а нашите представи, доколкото са истинни, трябва да носят в себе си някакво вярно, съответстващо на истината за Бога, съдържание. Не можем да поставяме Божието съществуване в зависимост и от нашата вяра: не Бог зависи от нашата вяра в Него, а нашата вяра в Бога, предполага се, зависи от Божието съществуване. По-скоро ние зависим от Бога, отколкото Бог зависи от нас – това поне е сигурното. Защото Бог именно по идея е всемогъщ творец на всичко съществуващо, който при това постоянно дава импулси към живот и съществуване на съществуващите неща, души и тела. Без Бог нищо не би съществувало, в това число и ние самите – как тогава да можем да си позволим да изопачаваме тотално нещата и да твърдим, че Божието съществуване зависело от нашето благоволение?! Такова отношение, разбира се, крайно изопачава нещата и разумният човек не бива да го допуска.

Да, самият Бог и Божието Битие не могат да зависят в съществуването си от това дали някой вярва или не вярва в Бога. Бог може да съществува дори и никой да не вярва в него: хората, особено пък съвременните, са склонни да вярват в какво ли не. Много често се вярва в неща, които съвсем не заслужават да се вярва в тях. Някои, например, казват, че вярвали в доброто, и е интересно да се разбере какво ли означава това според тях, след като в доброто не се иска да се вярва: достатъчно е просто да правим добро. Не, те държат и настояват, че вярвали в доброто, и изобщо не се замислят дали изобщо правят добро: защото в името не само на доброто, ами дори и на истината, са били извършени страшни престъпления против човека, човечността и човечество. Примери: националсоциализмът и комунизмът, двете варварски доктрини, коренящи се в злобната ненавист срещу свободния и достоен човек. А е факт, че истински вярващите в безкрайно добрия и благ Бог никога не биха направили зло някому: ето че вярата в Бога винаги е целебна и облагородява като нищо друго душата на човека и нравите на човеците. Да се казва пък, че е най-добре да вярваш не в друго, а в... себе си, е най-абсурдната вяра: вярващите в човека също са правили доста престъпления не само срещу човека, ами и срещу самата човечност. Комунизмът например твърдеше, че се бил опирал на една такава абсурдна вяра. Да вярваш в себе си означава най-малкото да вярваш или да санкционираш (оправдаваш) чрез вярата своите собствени недостатъци – или пък да се самоопределяш като свят и безгрешен. Но Учителят на цялото човечество, Великият сърцевед Христос твърди, че няма нито един безгрешен на тази земя. Ала вярата в Бога има такава сила, че е в състояние и планини да мести.

Разбира се, никой не бива да бъде увещаван, че трябва или че не трябва да вярва в Бога – или пък в каквото и да било друго. Въпросът за това в какво човек вярва е един най-интимен и личен въпрос. Всеки нека да си вярва в каквото си иска. Но това не ме освобождава от потребността за себе си да реша доколко моята вяра е смислена – или пък носи и изразява чисто и просто само един абсурд. Вярата е нещо, което трябва да ни възвишава, да ни прави добри, правдолюбиви, отдадени на свободата също. Истинската вяра прави точно това, тя ме подтиква да изживея своя невероятно силен духовен поврат към най-великите ценности на цялото човечество. Накрая човек, който принадлежи на даден народ не само по кръв, но и чрез душата си, няма с лека ръка да отхвърли традиционната вяра на собствения си народ. Ония, които не са причастни на вярата на своя народ са като дърво без корени – такива дървета неминуемо изсъхват. В тях просто няма откъде да се влива духовна сила, а тъкмо тази последната одухотворява живота ни и му дава вярната посока.

Ето защо на въпроса: “А вярата в Бога ли поражда Божието Битие или пък тя е само израз и отглас на Божието Битие?” аз ще отговоря отрицателно. На въпроса “Имам ли право да поставям съществуването на Бога в зависимост от моята вяра в него?” аз също ще отговоря твърдо отрицателно. Защото не може тъкмо Бог да е само “понятие на ума”, а всичко останало да е нещо повече от това. Защото не може творението да съществува, а съществуването на Твореца да е под въпрос. Не може следствието да е налице, а причината да липсва. Бог по идея е Първопричина на всичко съществуващо – как тогава тъкмо Бог да не съществува, а пък породеното от действието на тази причина да съществува?!

Мога да вярвам, че Бог съществува, мога и да не вярвам в Божието съществуване. Но какво всъщност означава приемането на едното и другото? Ако се предоверя на Бога и повярвам с цялата си душа в неговото съществуване, дали нещо ще загубя? Мога ли да имам по-голяма сигурност в предположението, че Бог не съществува от тази, свързана с убеждението ми, че Бог съществува? Но Божието Битие не може да зависи от хорските мнения! Как така да зависи, какво означава това “зависи”? Все пак аз не бива да се превръщам в парадиращ с глупостта си глупак, който при това е извратен дотам, че непрекъснато и всекиму се хвали именно със своята глупост…

На какво, впрочем, е израз това, че изобщо поставяме въпроса за съществуването на Бога? Този въпрос дали е израз на някакво извънредно дълбокомислие или пък е само симптом на някаква извънредно плоска самонадеяност? Който си въобразява, че съществуването на Бога зависи от неговото лично “разрешение” и благоволение, наистина издава с това крайна самонадеяност, граничеща едва ли не с болезнената мания за величавост. Затова когато участвам в такова обсъждане какво усещане имам? Нима мога да изпитам гордост от това, че съществуването на Бога зависи от… мен? Дали пък не ми е неудобно заради съзнанието за непристойност на един самозабравил се ум, въобразил си, че всичко зависи от него?

Има всякакви хора, всеки ще отговори по свой начин на тия немаловажни въпроси. Някои смятат, че дори самата философия, която дръзва да поставя такива въпроси за съществуването на Бога и за Божието битие, е израз на прекалена човешка самонадеяност. Но пък никому не е забранено да мисли и да се пита. Философията не може да е безразлична и да бяга от един въпрос, изпълнен с огромен екзистенциален смисъл за човека – какъвто е въпросът за Бога. Защото философията съществува за това да помага в решаването именно на най-значимите екзистенциални въпроси на човека. А екзистенциални са въпросите, които касаят съществуването – в случая на човека. Иде от латинското exsitentia, съществуване, от exsisto – съществувам. Същност и съществуване, както се забелязва, са дълбоко свързани: съществуването отговаря на същността, тя е негов корен. На латински esentia е същност. Та в тази връзка не е излишно да съзнаваме, че само човек може да се пита за своето съществуване – това едновременно е и шанс, и велика мисия и отговорност на живия човек. И той не бива да се крие или да бяга от своето предназначение на този свят. Може би точно това – да питаме, да се стремим, да искаме да разбираме – е нашата най-важна мисия на този свят.

Затова съм длъжен да приема, че по идея Бог притежава несравнима с нищо друго онтична пълнота, т.е. несравнимо превъзхожда всяко друго битие. Това означава, че Бог е съвършен, нищо не му липсва. А съвършено е тъкмо онова, което не усеща никакъв недостатък и недостиг. Може ли тогава на съвършеното по идея да му липсва такова просто нещо каквото е съществуването? Може ли тъкмо съвършеното да не съществува, а в същото време да съществуват и най-несъвършените неща и твари? За да не допусна такъв абсурд не следва ли да приема, че предикатът (свойството) съществуване необходимо принадлежи на Бога? И то не само принадлежи, ами съм длъжен да приема, че ако нещо съществува в най-пълна степен и мяра, т.е. съществува, следователно, най-истински и пълноценно, то именно е Бог! Защото Бог е тъкмо истински съществуващият – по идея и по определение! Изказването “Аз, слабият, несъвършен, нищожен човек съществувам, а великият Бог не съществува” е изказване, родствено на лудостта.

Мога ли, впрочем, да си представя съвършеното? Имам ли сили да опиша с думи Битието на Бога? Не е ли прекалено слаб моят ум, не е ли безпомощен езикът, с който разполагам? Тогава не следва ли да поставя под кардинално съмнение всички ония “доводи”, които моят разсъдък представя против съществуването на Бога?

Ако Бог е съвършеното, то той е и “най-съществуващото”, сиреч истински съществуващото. Точно затова, по свидетелството на библейският летописец, Бог е казал: “Аз съм съществуващият, Ego sum, qui sum!” (Изх. 3: 14)? Само такова съществуване, притежаващо несравнима битийна мощ, е в състояние да “повика” към съществуването всичко останало, всичко сътворено.

Оказва се, че само всемогъщият Бог е могъл да принуди небитието (нищото) да породи всичко. Точно така, чрез Божията намеса и по Божия воля нещата са се “излюпили” от небитието, били са подтикнати към съществуване и живот. Може ли умът ми да проумее това велико тайнство? Ако не може, ако това не е по силите на ума, длъжни сме да апелираме тогава към цялата душа. Това, което умът не може, душата може. Ако човек не се обърне към Бога с цялата си душа, ако не направи нужното, та с цялата си душа да приеме Бога, ако разчита, че може да се доближи до Бога само чрез напъните на своя слаб ум, то такъв човек никога няма да постигне Божията истина. И душата му никога няма да усети Божията благодат. Божията благодат е това, което истината за Бога, овладяла сърцето, дава на самото сърце. Това е най-великото блаженство, което човекът може да почувства. По-силно удоволствие от благодатта, която Божията истина дава на сърцето, на този – пък и на всеки друг свят – няма.

А на ума, безспорно, изглежда “по-достоверна” хипотезата, че нещата са възникнали не иначе, а в резултат на… случайността. Умът не се смущава от това, че появата на света по каприз на случая е равносилно на невъзможност. Защото умът се съпротивлява да приеме чудото на сътворението. Това е така, защото, предполагам, нашият ум ни е даден затова, та да ни съблазнява и отклонява от най-съкровените истини – за да ни пробутва своите непълноценни знания. Ако ги нямаше съмненията на ума, тогава нашата вяра щеше да ни се удава прекалено лесно. А лесното няма такава цена като онова, което си постигнал чрез надмогването на най-големи трудности и изпитания. Да, вероятно затова съществува нашият ум – да ни провокира към слабост, та по този начин да ни подбужда да ставаме по-силни.

Ако Бог е извор на съществуването, то тогава могат ли съществуващите неща – в лицето на човека! – да се питат дали съществува самият извор?! Нашето собствено съществуване само по себе си не е ли най-категоричното доказателство, че Бог съществува? Има ли нужда от други доказателства, не е ли достатъчен самият факт на нашето съществуване?

В такъв случай не е ли по-уместно да се питам “Аз съществувам ли?” отколкото “Бог съществува ли?”? Ако човекът е Божие творение, то не следва ли, че Бог е всичко онова, което е и което трябва да бъде човекът – но в безкрайно по-голяма, непостижима за мен степен? Творецът, безспорно, е оставил своя печат върху творението. Но творението никога не може да изпревари по онтологичната си пълнота своя Творец.

Не е ли обаче по-вярно, че Бог е онова, което не е и никога няма да бъде човекът – защото е човек, а не бог? Намирам ли в своето съществуване следи и отражения на Божието съществуване? Нима моята способност и възможност за творчество и свобода не е Божий дар? Въпросите наистина са много и нямат край, но е добре всеки сам да помисли и да намери своя отговор – и тук общите отговори са негодни, не струват нещо особено.

Кога мога да се чувствам богоподобен? Възможно ли е това за слабия човек? Но не съществувам ли за това да преодолявам слабостта, т.е. да се приближавам до Бог като мой идеал? Ако Бог е мой идеал, то как е възможно в такова слабо същество да се роди такъв величав идеал? Бог, оказва се, в такъв случай е вечен извор на сила и живот.
Ако усещам дух в себе си, то аз сам ли съм си го “изобретил”, или моят дух е дар от Бога? “Откъде” изобщо може да дойде духът у мен, ако не от Бога? Дали, впрочем, човекът по идея не е дух? Или човекът и човешкото е всичко друго, но не дух?

Но това в какво вярвам зависи съвсем пряко от това какъв съм. Не са ли прави тогава ония, които, след като никога не са усетили духа в себе си, съвсем не разбират и духовните неща? Ето затова изглежда мнозина не са склонни да се вглъбят в така възвишаващата духа ни идея за Бога. Но ако духът в мен самия е жив, то оттук следва, че Бог за мен е най-жива и достоверна реалност. Ала защо ли пък някои са употребили даруваната ни от Бога свобода за да вървят срещу Бога – срещу своя така щедър родител? Бог освен че ни е подарил живота ни е дал и шанса да го употребяваме според свободата си – ето това е най-голямото богатство на човека. Но някои хора не го разбират или пък го употребяват, за да работят срещу самите себе си. Странно е това, нали?

Истината, спотаена в дълбините на душата и сърцето ми

9.5.Истината, спотаена в дълбините на душата и сърцето ми

Идеята за човешко достойнство и достоен живот обаче трябва да се примири с несъвършенството на света, в който живеем. Ние, хората, не сме съвършени, нито пък светът, в който обитаваме, едва ли е най-добрият от всички възможни. Но това не е трагедия: човекът е човек именно с всичките си слабости, но и с човешкия устрем към по-доброто и истинното. Общо взето всички опити за коренно революционно преустройване на света на съвършено нови начала е завършвал с катастрофа, което ни принуждава да отхвърлим всеки радикализъм – защото прилагането му едва ли ще направи света по-добър, но неминуемо ще го направи още по-лош. И така ще открием, че нашият свят с всичките си несъвършенства дава обширно поле за изява на човешките пориви към себеизява, към свобода, към съвършенство и към щастие.

Така че ако трябва да погледна по-практично на съществуващото – такова, каквото то се представя пред човека – то следва, че съм длъжен да сляза от висините на абстракцията за съвършено достоен живот. Това няма да намали достойнството на моята философия, но ще я направи по-практична и прагматична. А пък практическото независимо от теоретическото високомерие, с което обикновено се отнасят към него, е особено важна за живия човек сфера на изява. Един максимализъм на изискванията към човека обикновено се изражда в насилие над човека, а също и води дотам, че хората се откъсват от реалността и почват да преследват някакви не особено смислени химери. А за мен свободата е най-важното, тя е първа базисна ценност на живота ми.

Ето например, за да съществувам човешки, трябва ли да се стремя към това да зная много? Това наистина е един същностен модус на човешкото съществуване: имаме съзнание, мисъл, ум, разсъдък, можем да познаваме, да трупаме знания, да бъдем учени. Но какво ще ми даде такова съществуване в модуса на знанието и науката? Няма ли тогава да пропусна нещо съдбовно важно? Защото неслучайно е казано във Великата Книга на човечеството: който трупа знание, трупа тъга. Знанието притежава безусловна ценност за човека, но тук става дума за нещо друго: за отказ в името на знанието от всичко друго, което именно прави живота ни по-човечен и земен. Да потиснеш всички други потребности на своята душа и тяло в името на служенето на един такъв жесток господар – умът, разсъдъкът – едва ли е възможност на разумния човек. Впрочем, да вметна и подчертая: оказва се, че разум и разсъдък съвсем не са едно и също нещо.

Ето защо аз неимоверно ощетявам своята субективност, лишавам се от нейните богатства и от жизнената й пригодност и достоверност ако се лиша съзнателно от всичко останало – доколкото е възможно това – в името за беззаветно служене на знанието. Вярата, че само знанието и основаната на него истина може да реши всичките ни проблеми, е крайно коварно и наивно вярване. Нормално е тук да се запитам: а какви ще бъдат ефектите върху душата ми, дължащи се на подобна настроеност? На този въпрос трябва да се отговаря честно и с определена доза проницателност – а не сляпо, както обикновено става, когато всичко основаваме на безразделната вяра в науката.

Съществуването, основано върху доминацията на този модус – знанието – се олицетворява от професионалните учени. А дали кастата на професионалните учени ме привлича с нещо? Имам ли призванието за такова съществуване? И най-важното: какво ще ми даде то? Няма ли загубата на онова, което съм пренебрегнал, да се компенсира от богатото на знания съзнание?

Затова аз трябва да направя така, че в моето съществуване знанието (науката) да заема дължимото място, т.е. да е “точно колкото трябва”. Всяко прекаляване, всяка едностранчивост и едноизмерност не са нещо, което трябва да се приветства. Оказва се, че умереността и тук е първа добродетел. Но как да преценя ако усетя, че съм в “излишък” или пък в “недостиг”? Мога ли да се добера до мярата? До каква степен ми е необходимо знанието на математика например? А на физиката, химията, биологията? Какво ми дават тези знания?

Всеки отговоря сам на тези въпроси, изхождайки от самия себе си, от своята личност и оригинална душа. Тук общи предписания няма и не може да има.

А какво би ми дало съществуването в модуса на изкуството, например? Изкуството олицетворява форма на живот, която залага на субективното преживяване, на чувството, на субективността – за разлика от науката, която залага на противоположните по насоката си способности на човешката душа. Тази чисто субективна настройка на живота, при която ценно е онова, което е чисто субективно, е чист израз на нашата субективност, дава много на човека в полето на реализирането на чистата духовност. Изкуството гледа на света и на съществуващото от една субективна, личностна, вътрешно-чувствена позиция, то ни представя света такъв, какъвто е той във възприятието на един човек с най-изтънчена чувствителност и одухотвореност. Това е форма на живот, която се олицетворява от титани на човешкия дух като Фидий, Рафаел, Леонардо, Микеланджело, Бах, Вагнер, Моцарт, Шекспир, Данте, Гьоте, Достоевски.

Такова съществуване на почвата на най-интензивен вътрешен живот води до сътворяването на цял един свят на красивото, на възвишеното, на духа – света на изкуството. Неслучайно Достоевски например твърди, че не друго, а именно красотата ще спаси света. Защото изкуството одухотворява и преобразува в художествен план целия свят, тя неимоверно обогатява на тази почва вътрешния живот на човека – и по този начин работи най-целенасочено за духовното му съвършенство.

Има ли някакви предимства съществуването в сферата на изкуството в сравнение с опиращото се на знанието? Или пък двете са изцяло равностойни? Искам ли да бъда художник, поет, музикант, артист? Как такава настроеност ще повлияе на живота ми? Достатъчно ли е обаче само да искам – за да стана? Трябва ли да е налице и нещо друго, какво е то?

Има всякакви хора, а ние сме различни най-вече затова, защото са различни нашите таланти, сили, способности. Всеки е призван за нещо, всеки е извикан в съществуването неслучайно, а с някаква цел и идея. От нас се иска просто да разберем за какво сме призвани – и ако го постигнем, ще се приближим до идеята на своя живот. До реалистичната идея на живота си – ето това е най-важното в случая. Защото има много хора с безпочвени амбиции, има много некадърници, които се тикат примерно в сферата на изкуството; такива по-скоро вредят, отколкото допринасят. Единици са ония, истински призваните за изкуство, за духовна дейност изобщо. Те са истинското богатство на цялото човечество.

Дали пък в тази сфера на съществуване благодарение на изкуството свободата ми няма да е в превъзходна степен? Дали пък по-силната любов към свободата не е предопределила на някои хора съществуването им като артисти, музиканти, поети? Или качества на душата тук са решаващото? Кои са тези благоприятстващи подобна изява качества?

Това са необходими въпроси, на които всеки отговаря, изхождайки единствено от себе си – и от степента на самопознание, до което е достигнал. Ако пък разбера, че ми липсват таланти за такива висши форми на човешко съществуване, то следва да се примиря с нещо по-обикновено, но също така достатъчно достойно. Ето защо едва ли съществуването на търговеца, индустриалеца, занаятчията, лекаря и пр. е с нещо ощетено, а значи и неавтентично. Усещането за пълнота и удовлетвореност от съществуването не зависи от спецификата на професията, която съм си избрал. То зависи по-скоро от степента на задоволство, която изпитвам, реализирайки се по един или друг начин. Важното е човек да открие онази сфера на изява, която отговаря на неговите способности и таланти – та да успее да ги разгърне максимално, или в една превъзходна степен. Има и гениални търговци – по същия начин както има и гениални писатели. Има също така и гениални предприемачи в бизнеса, компютърни специалисти, има дори гениални военни, полицаи, съдии и прокурори. Човек има пред себе си много сфери на изява – и ако открие навреме своята ще бъде неимоверно щастлив.

Това е така, защото аз мога да бъда преди всичко човек във всяка една професия. Аз трябва да бъда преди всичко друго тъкмо човек. Да бъда личност, да чувствам до себе си във всеки един миг своята свобода, защото на нея дължа това, което съм. Ако човек разбере това, той ще има ключ за разгадаването на всички други загадки на своето битие. Няма нищо повече от това, не бива нищо повече да се желае тук…

А след това иде нещо друго, не по-малко значимо. Най-важното в живота ми все пак се определя от моите разбирания за доброто, ценното, истински необходимото, подходящото, подобаващото и пр. Всичко зависи от ценностите ми: човекът е същество, което може да цени, което има ценности. А не следва ли оттук, че без философия така или иначе не може? Как ще внеса ред в своите разбирания без отдаденост на едно страстно и личностно пълноценно философстване? Да, без философия възниква съвсем реална опасност съзнанието ми да се превърне в… боклукчийска кофа. Аз не трябва да допусна такава грозна участ за себе си.

Трябва да разбера накрая, че все пак не е така важно “какъв съм”, а за мен истински значимото е кой съм, коя е моята личност. Едно такова личностно-центрирано съзнание се определя пряко от моята философска настроеност спрямо живота, спрямо самия себе си. Но ако тя ми липсва, ако не умея да я пробудя у себе си, няма ли опасност да се объркам, да сгреша, да подменя значимото с маловажното, смисленото с незначителното?

За да бъда човек трябва на всяка цена да се добера до смисъла. А това наистина не може да стане без онази откритост спрямо истината на собственото съществуване, която се нарича философия. Моята лична философия е онова, което ме приближава до истината на моето собствено съществуване. Истината, която е спотаена в дълбините на душата и на сърцето ми. Без тази истина животът ми едва ли заслужава да се живее.