Истината ни прави свободни

понеделник, 6 септември 2010 г.

Култът към тялото и неуморната воля за живот

10.4.Култът към тялото и неуморната воля за живот

Сега ни предстои поред да осветлим в един съвсем предварителен план темата за света. Какво за мен е светът? – това е един необходим въпрос, който всеки философстващ си поставя. На който обаче трябва да се отговаря в отделна тема – за да е достатъчно промислен отговорът ни. Тук мога да кажа нещо съвсем малко – като една първа интуиция. Защото в темата за човека светът е една необходима съставка.

Ако тръгна от етимологията, свят идва от свет-лина. Какво означава това? Свят е о-свет-еното, озареното от светлината. За каква светлина тук става дума? Кой е източникът на тази светлина? Откъде иде тя? Слънцето, това “велико светило” (Ницше) изглежда е решаващият фактор за съществуването, за поддържането на нашия свят. Но същият този Ницше пише ето така: “О, Велико Светило! Колко би струвало твоето щастие ако ги нямаше тия, на които ти светиш?!” Затова изглежда този прекрасен свят, в който сме поставени, е създаден тъкмо за човека. И по тази именно причина подобава най-напред да се вглъбим в темата за човека, а на тази основа да се върнем по-силни в осмислянето и на темата за света.

Човек се ражда “по природа” и затова е природно и живо същество. Това е първото, което може да се каже – и от което следва да тръгна. Човекът е “природа” като организъм, като тяло, ала дали е такъв и “по душа”? Наистина, дали пък и в душата си имаме нещо, което да е при-род-но, в-род-ено, дадено наготово и по наследство?

Нуждая се от разбиране на “природната душа” у себе си. Първото, което мога да кажа за нея е, че тя е изпълнена с инстинкти, животински влечения, импулси и нагони. От тази страна погледнато аз мога да разглеждам себе си не като човек, а като… животно. Тази нерафинирана, природна душа, дадена ни по наследство, предстои по-нататък да се подложи именно на рафиниране, на изчистване, та да се излюпи и развие тъкмо човешкото в нея. Защото тя в някакъв смисъл е съвсем нечовешка.

Моята природна душа е наистина животинска, което значи не-човешка. Защото животните по принцип, а също и някои животни в особеност, може и да наподобяват човека (примерно маймуните), може и да подражават на човека, но човешки същества в пълния смисъл на думата не са и не могат да бъдат. Между животното и човека така или иначе зее по-скоро пропаст или поне има непроходима граница, пък макар и през тази пропаст да има прокарани все пак някакви мостове. Същността на животното и същността на човека са коренно различни същности – и моята задача тук е да опиша тези различия.

Природната душа у човека, доколкото е тъкмо природна и животинска, е несъзнавана, сиреч тъмна, подмолна, сляпа, стихийна и пр. Какво ли щях да бъда ако си бях останал точно с такава душа? – това е интересен въпрос, който е добре човек непременно да си зададе. Та да си дава ясна сметка къде може да падне ако не успее да се задържи на висотата, на която по начало е поставен човекът. Това, че животните няма как да се възвисят до тази висота не значи обаче, че човекът не може да пада от нея на по-ниското. Винаги падането е по-лесно от изкачването.

Но от тази страна погледнат – от страна на неговата природна душа – човекът наистина не е нищо друго освен едно животно. Спорно е само доколко е хищно това животно или пък е “тревопасно”, а значи и по-миролюбиво. Ето в тази връзка искам да направя едно отклонение, което според мен е твърде необходимо.

Да се запитаме как ние, хората, се отнасяме към животните – и особено към някои животни примерно. Вярно е, че животните са единствените ни събратя по живот, които обитават този тук наш общ свят. Но човешката експанзия води дотам, че човекът общо взето е станал страшен тиранин и най-жесток господар на всички животни, дори и на най-силните. И е потребно също така да се замислим какво правим, след като сме заели това властническо място – и да проумеем защо е тази жестокост, с която измъчваме животните. Сиреч нашите единствени събратя по живот в този наш тукашен свят.

Към някои животни – примерно котки и кученца – сме много милозливи, понеже те са било миловидни, било пък са жалки дегенерати. И от тази позиция ги възприемаме и използваме най-вече като обекти за забавление. Да, радваме им се, но ми се струва, че това е една доста перверзничка радост – защото, примерно, хем им се радваме, хем ги измъчваме. Запитали ли сте се как се чувства едно животно, затворено между стените на един апартамент, едно животно, което по начало си е изцяло природно същество, което ние обаче, проявявайки най-зверска жестокост, сме откъснали от неговата естествена среда. И сме направили всичко това просто за да му се забавляваме, а всъщност най-жестоко го измъчваме. Даваме ли си сметка, че всъщност в случая животните сякаш проявяват великодушие, сравнени с човека, защото те не ни отмъщават, а сякаш са се примирили с нашите жестоки и извратени задевки, с нашия произвол. При това се успокояваме, че уж сме се били грижели за животните: мислим си, че техният затвор е нещо като “почивна станция”. Питали ли сме се обаче какво означават, на какво са символ тези наши верижки и синджири, с който развеждаме кучетата си в парка?!

Но това е само от една страна. Ние сме жестоки не само спрямо животните, които уж сме сложили до себе си, в привилегировано положение, както казах за да ни забавляват. Нека да си представим обаче какво правим с останалите животни на планетата. Една част от тях – домашни птици, свине, говеда – ги отглеждаме във ферми, за да ги угояваме, а пък после ги колим на конвейр защото ги използваме за храна. Иначе пък спрямо останалите, спрямо дивите животни, сме ловци: тях ги убиваме ей-така, за удоволствие. (Нашият президент Гоце Първанов е най-страстен ловец подобно на предтечата си Т.Живков!) И пак се успокояваме, че една такава безсмислена жестокост била служила за поддържане на “природното равновесие”. Сякаш природата не може сама да се погрижи за равновесието си. В резултат наглият и безскрупулен човек в общи линии се държи като същински дивак в отношението си към животните и към природата – трябва да имаме достойнството да признаем това.

Понякога нашата диващина преминава в садизъм, в перверзно удоволствие, доставяно от масовото убиване. Но природата не е безразлична към това как постъпваме с нейните деца – тя има възможността да се гневи и страшно да ни отмъщава. Но ние комай и това не успяваме да проумеем – и продължаваме все в същия дух. Природата – ще кажа само това, за да завърша – сама по себе си е жив организъм, тя е нещо живо, тя е извечно лоно на самия живот. Затова който унищожава и руши природата, сякаш се бори срещу самия живот. Това е най-красноречиво доказателство за жизнената непълноценност на ония човешки същества, които си го позволяват. “Човешки” ли казах?! Пардон, това, уви, беше просто грешка в изразяването…

А сега да се върна пак до точката в анализа си, до която бях стигнал. Мога да се запитам – след като поставих темата за природната душа – за нещо друго, а именно: задоволява ли ме моето природно тяло с всичките му потребности? Този израз – “природно тяло” – съдържа нещо изкуствено, надявам се го усещате: нашето тяло като такова е изцяло природно, друго, освен природно тяло не може да има. Ние с тялото си – с всичко, което му принадлежи – сме изцяло природни. Нашето тяло не е нищо друго освен “струпване” на всякакви природни, нерафинирани инстинкти и нагони. Но това наистина изцяло природно тяло по-нататък човек трябва да го рафинира и очовечава. Не е зле да се запитаме как правим и това.

Примерно в спорта човек все пак прави нещо за да култивира (“обработва”!) тялото си. В трудът – и в движението по принцип – ние също тренираме и променяме тялото си, подчиняваме го на своята воля и наистина го очовечаваме. По природа човешкото тяло е едно възхитително красиво природно творение: най-красивото за човека няма как да не е тъкмо неговото собствено тяло. Ако човешките въздействия водят дотам човек да шлифова природната красота на своето тяло, та да засияе тя с още по-голям блясък, то това е прекрасно. Ала много често ние, уви, правим точно обратното: рушим, разваляме, оскверняваме този храм на красотата, какъвто по същество е човешкото тяло.

“Наднорменото тегло” като застрашаваща тенденция в съвременното човечество е един белег за едно неподобаващо отношение към тялото, което се е установило в наше време. Болестите са другия, още по-показателен пример. Но трябва да признаем, че съвременният човек все повече разбира каква огромна ценност за съществуването е човешкото тяло – и хората все повече и все по-масово се грижат за телата си. Стига техните грижи да не бяха толкова прекалени, че да се равняват по ефекта си на вредата, на рушенето, на развалянето.

Казвам това, защото спортът в съвременния свят по моя преценка много често се е превърнал в жестоко насилие над естествения ритъм на живот, за който е създадено човешкото тяло. Пример: представете си какво правят “културистите”, да, тия маниаци, които най-упорито “помпят” мускулите си. Та да станат в крайна сметка съвсем отвратителни – защото са разрушили без жалост природната красота на телата си. Много спортове – вдигане на тежести, бокс и пр. – не са нищо друго освен едно най-варварско насилие над човешкото тяло. Във всички спортове пък гонитбата на рекорди води дотам, че се пренебрегва удоволствието от движението, което по начало стои в основата на спорта. И така се стига до жестока мъка и до едно наистина съвсем варварско насилие над тялото.

Казвам тия провокиращи размисъла мисли неслучайно. Те наистина са спорни и следва доста да се мисли и спори за да се вникне по-пълноценно в ситуацията, в която съществува съвременният човек – с всичките си свои мании, извратености, с цялата си експанзия срещу природното, която е стигнала до разрушителни мащаби. Искам тук да подчертая, че човек вреди не само на “външната природа”, напротив, той особено целенасочено вреди и на природата у самия себе си. Казаното е добра предпоставка за да се преосмисли истинският, позитивен смисъл на спорта, който наистина не бива да е такова варварско насилие над природата, символизирана от човешкото тяло.

В природата на всяко живо същество е сложен от самата природа някакъв предел. Той е свързан с природно зададената същност на рода или вида. Например, мечките едва ли могат да постигнат гъвкавостта на пантерата – нищо че и те, бидейки изцяло природни същества, са доста подвижни. Всяко животно, струва ми се, съвсем удовлетворено си съществува в рамките на отреденото им от рода, на даденото им по природа. Животните, особено дивите, некултивираните от човека, си съществуват самодоволно в своето царство, нищо че и в него цари една жестока битка за съществуване, за живот и за жизнено пространство. Там никое животно не иска – и няма как да поиска – да придобие характеристики, присъщи на някакъв друг вид или род.

Човекът обаче иска всичко: и силата на лъва, и грациозността на газелата, и гъвкавостта на пантерата. Даже и на птиците човек се опитва да подражава. Животните обаче са общо взето удовлетворени и щастливи в съществуването си, зададено им тяхната същност, от самата природа. Можем ли и ние, хората, да постигнем една такава хармонична удовлетвореност от съществуването си – поне що се отнася до тялото?
Едва ли: човекът е склонен да иска всичко на този свят, и то най-доброто, тъкмо за себе си. Човекът е жаден и ненаситен. Той иска наистина всичко. Ако продължава в този дух, нищо чудно да унищожи всичко живо – и да остане горделив и самотен в студения и безмълвен Космос. И гордо да умре след като всичко друго живо е убил. Каква жалка перспектива за толкова алчния и самомнителен човек!

Добре, но да погледнем и от друга страна на казаното дотук. Мога ли да бъда удовлетворен непосредствено и пряко от същината на своята природна душа? Какво, примерно, ще се случи с мен ако просто си остана с душата, която имам по рождение? Няма ли опасност да се превърна тъкмо в… животно? Може ли това да е идеал за мен – да бъда едно хищно, силно, жестоко, подвижно, гъвкаво и пр. животно?

В последните няколко века в културата се появи интересен феномен: зароди се и се разви до абсурд култът към тялото, който някои обозначиха с термина “шопенхауерова цивилизация” – опитвайки се да обозначат тази най-важна тенденция на епохата, в която живеем. Защо “шопенхауерова” е наречена цивилизацията, към която принадлежим – и която в ХХ век придоби и съвсем уродливи проявления?

Ами защото философът Шопенхауер наистина най-ясно е описа основното в едно такова съвременно съзнание, което поставя в центъра на всичко тъкмо тялото, а не душата. Появи се нещо като религия, свързана с “боготворене” на тялото и секса, която има многочислени тълпи поклонници. Налага се тук да кажа нещичко за Шопенхауеровото учение за живота, тялото и волята, та да вникнем по-добре в този така интересен феномен на човешката култура.

Ако си спомняте в една от по-първите части на този курс лекции стана дума за Шопенхауер, същият знаменит немски философ, за който писах, че изпитвал силна ненавист към изцяло вредните, по негово мнение, учения на Шелинг и Хегел. Наистина Шопенхауеровата философия съдържа съвсем противоположна тенденция в сравнение с онзи “култ към разума”, който се съдържа в цялата предишна, преди Шопенхауер, философия. А този култ към разума приема най-уродлив вид в учението особено на Хегел. Шопенхауер категорично възразява на тази по неговото разбиране вредна и гибелна, а също и изцяло безпочвена тенденция във философията. И развива по най-убедителен начин своята принципно различна философия, в основата на която стои една много проста, но затова пък наистина велика истина. Истина за най-дълбоката същина на човека, живота, волята и свободата. Коя е тази гениална истина на великия немец Артур Шопенхауер?

Шопенхауер е изключително ясен, това важи и за изходните му положения, а също и за прилаганата безпрецедентно твърда, непоклатима даже логика. Светът, в който живеем, се състои от тела. Да оставим приказките за духа, и нека да погледнем трезво: в този свят освен тела друго няма. Значи същината на целия свят може да бъде постигната ако разберем каква е същината на поне едно тяло. Защото телата, независимо от отчайващото разнообразие, в което ги срещаме по планетата и в целия Космос, са все тела. И затова няма как да не е единна същността, която ни дава основание да наричаме едно тяло тяло.

Най-непосредствен контакт ние имаме тъкмо със собственото тяло – става дума за нас, човеците. Ако разберем и постигнем, следователно, същината на своето собствено тяло, с това ще сме се доближили до откриване и на същината на целия свят, преизпълнен не с друго, а само с тела. В нашето тяло ни се открива същината на тялото изобщо; по принципно същия начин е устроено и всяко друго тяло. И ако се запитаме, можем ли с една дума да обозначим същината на собственото си тяло, то дали пък няма по-подходяща дума за това от думата воля? Да, същност на нашето тяло, а оттук и на целия свят, е волята, и то не каква да е воля, ами самата воля за живот. И какво е тогава волята?

Волята е силата на самия живот. Без воля за живот нищо живо не би имало – всичко живо би се свлякло до смъртта ако нямаше воля за живот, която да го държи живо. Защото наистина ако пресекне силата, поддържаща живота у нас, то и животът би се изпарил. И ето че сме длъжни да постигнем същината на волята за живот, която най-непосредствено и ясно откриваме в собствените си тела. И която, както казахме и доказахме, е същност и на целия свят.

Волята за живот, учи Шопенхауер, е сляпа, ирационална, сиреч намираща се извън формите на разума, т.е. неразумна, стихийна, не знаеща покой сила на живота, която вечно иска само едно: удоволствия. И то не какви да е, ами възможно най-силни, интензивни, продължителни удоволствия. Нашето тяло не е нищо друго освен място, където са локализирани всички възможни източници и извори на удоволствието. Разбира се, най-силно и затова най-желано е гениталното сексуално удоволствие, защото при него сякаш волята постига пълния си интензитет, върховното удоволствие, което символизира удоволствието изобщо. Затова и, впрочем, сексуалната функция е свързана с поддържането и продължаването на самия живот. Но в крайна сметка животът на човека не е нищо друго освен безжалостна битка между двама жестоки тирани, скрити у човека – разумът, символизиран от главата, и волята за живот, която е локализирана в гениталиите. Арена на тази велика битка е съществуването ни от раждането до смъртта – смъртта, едва в която човек намира избавление и умиротвореност. Защото волята е така страстна и ненаситна, че никога не е доволна: колкото повече й даваме, толкова повече тя иска. Страшна е съдбата на човека, който не намира начин да озапти животното у себе си, представяно от тази ирационална стихия на самия живот.

Философията на Шопенхауер е интересна сама по себе си и който желае може да се задълбочи повече в нея – аз тук само отчасти намекнах за нейната наистина велика тема: животът. Книгата му се нарича Светът като воля и представа – една особено подходяща книга за тия, които правят своите първи стъпки в живота и във философията – за младите хора, за юношите. Но това е и една най-опасна книга: защото много жесток песимизъм струи от нейните страници. Но така или иначе Шопенхауер е един от съвременните основоположници на най-влиятелната тенденция в съвременната философия – именно философията на живота. Друг такъв основател е Сьорен Киркегор, авторът на Дневникът на прелъстителя, която е част от гениалната книга с невероятно сполучливото заглавие Или-или. Ницше също е от тази насока във философията и той е постигнал някои от най-големите истини, до които човечеството изобщо се е добрало. В ХХ век наследници на философията на живота са „екзистенциалистите” – философи като Хайдегер, Ясперс, Сартр, Камю и пр. Тяхна основна тема е именно съществуването на човека, а също и тази за човешката свобода.

Време е да завърша анализа си на тия проблеми. Разбира се, нямам право да отделям при анализа тялото от душата. Аз ги обособих като две “половини” на човека, които за нуждите на анализа се налага да бъдат осветлявани наистина поотделно. Но иначе те са най-дълбоко, неотделимо свързани: те са невъзможни една без друга. Не е обаче възможно да ги изучаваме едновременно без да ги делим една от друга. Просто това не ни е по силите. Но след като анализът ни даде нужните познания, в един синтез ние ще обединим постигнатото както за тялото, така и за душата. А иначе се вижда, че аз тук се опитах да разглеждам двете теми – за душата и за тялото – поне успоредно. Но всъщност най-трудното тепърва предстои.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ