Истината ни прави свободни

четвъртък, 2 юли 2009 г.

Кратко есе за живота, доброто и безсмъртието

Днес не ми се пише за политика. Само няколко думи ще напиша, а пък после искам да разкажа нещо по-интересно. А за политиката тепърва ще пиша. Открих в тази кампания много неща, точно показващи ситуацията, в която се намираме. Например това, че съществува крещяща нужда от личности, които да се занимават с политика. Тия, които се занимават, с малки изключения, съвсем не стават за тази работа.

Крайно безлични са, неспособни са да говорят интересно, бълват само баналности, неталантливи за политика са. Като гледам отчайващата картинка на нашите кандидат-депутати в тия избори, почнах да се питам дали не е време сам да се захвана с реална политика?! Но за това друг път ще пиша, засега спирам.

Вчера обаче ми се случи нещо изключително важно за мен самия преди всичко, но което по някакъв начин е важно и за всички. Личностното носи в себе си общото, общественото, но по някакъв специфично-човешки начин, не деперсонализирано, а именно оличностено - точно така и трябва да бъде. Личностното обаче винаги трябва да е водещото. Иначе нещата биват поставени наопаки.

Аз много пъти съм писал за това колко ми е мъчно, че книгите, които съм написал, стоят сякаш арестувани по складовете, че не достигат по книжарниците: понеже книжарите отсъждат, че били "непазарни". Мъчно ми е, защото човек пише книги, за да се четат, а не да бъдат храна на мишките. Ужасна и много несправедлива е тази отредена за книгите ми съдба, понеже аз винаги съм знаел, че мои книги, ако достигнат в книжарниците, винаги намират своя читател. Та в тази връзка вчера ми се случи нещо крайно важно и вълнуващо. И доста показателно. Затова и реших да пиша за него.

По едно време вчера ми звънна телефона и от слушалката чух гласа на една дама, за която по начина, по който се представи, веднага открих, че е изключително интелигентна. Тя ми каза, че била прочела всичките ми по-нови книги, и сподели, че сякаш тия книги били писани за нея - това бяха точните й думи. Но по-старите ми книги не могла никъде да ги открие, та затова ми звъни, да й помогна. Отвърнах, че тъй като е трудно чрез книжарница да се намерят, мога да й ги изпратя аз. Тя си поръча всички мои предишни книги, някои излезли преди 2000-та година, държеше да ги има всичките. Но не за това пиша този коментар, а за едни нейни думи, които на раздяла ми рече тази жена, и които никога няма да забравя. Тя рече горе-долу ето тия думи, предавам по спомен:

- Господине, моят род е много изстрадал, родителите ми бяха принудени да живеят в емиграция в онова ужасно време. Аз съм израстнала в други страни, едва наскоро се прибрах. Знаете ли, господине, така съм възпитана, че силно обичам свободата. Много силно обичам свободата, господине. Но за жалост преди да попадна на Вашите книги, не бях срещала човек у нас, който да обича свободата. У нас такива хора, за жалост, са рядкост. Та затова рекох, че Вашите книги сякаш са писани за мен...

Рече тия думи жената, а докато ги изричаше, гласът й от вълнение почна да трепти, последните думи жената ги изрече, плачейки. Аз, не очаквайки такива думи, не можах да се овладея и можах само да кажа някаква глупост, от рода на тази "че много се радвам, че имаме такава идейна близост". И жената затвори слушалката.

Развълнувах се необичайно. Не по глупави съображения, че ето, видите ли, "намери се истински мой почитател", не, няма такова нещо, тия сантименти са ми чужди. Просто разбрах, че това, в което съм вложил толкова труд, усилия и време, именно моите книги, има стойност, щом така се възприема. Защото ето такива малки знаци за автора на книги показват, че има смисъл труда му, че е бил разбран, че има ефект, че ненапразно е писал. Защото има голяма опасност, ако не пишеш от сърце, книгите ти да са, както ги наричат, "графомански". Макар че няма нищо лошо човек да обича да пише. Да обича да пише чак до степента това да стане "мания". Но никой не е сигурен, че има талантец, а без него нищо не се получава.

Аз винаги съм имал вътрешното усещане, че мога да пиша. Понеже обичам да пиша, въпреки че съвсем не е лек този труд, това занимание. Ето, тази случка с жената, която ми се обади вчера, ми показа, че може и да съм постигнал нещо по-значимо. На моменти си мисля, че не е малко това: когато мен вече няма да ме има, книгите ми ще стоят някъде, било по библиотеки, било по домове, ще попадат в ръцете на още неродени сега хора, и ще се четат. А пък четенето е нещо като общуване, като разговор с човек, който отдавна е живял, който вече го няма, но ето, благодарение на чудото на писаното слово, неговите мисли са останали, а пък ти, живият, може да влезеш в разговор с него, с човек от "оня свят". Нещо като "телефонен разговор" да проведеш с него! Това, не зная дали си давате достатъчно сметка, е нещо велико, е същинско тайнство.

И понеже явно остарявам, все по-често се улавям да си мисля, че все нещичко ще оставя на този свят като умра, което не е малко. Нещо от мен самия, от душата ми, от личността ми, от духа ми. Не нещо материално - апартамент, земя, дрехи и пр. Нещо по-стойностно ще оставя. А това ми показва, че сякаш изцяло няма да умра. Велико нещо е човек да не умре съвсем, а с духа си да продължи да живее. Смъртта трябва да бъде победена, уважаеми дами и господа! Заради това изглежда живеем.

Някой може да каже: "Ето, тоя вече съвсем превъртя. Обяви се, мискининът, за "безсмъртен"! Болничък е явно. Психар! Нещастник! Графоман!". Знам, че точно така някой ще си помисли, някои са ми го казвали дори, и то право в очите ми. Но не ми пука какво ще си каже този тип хора. Искам обаче да завърша с нещо друго.

Тия хора, които няма да напишат книга, също трябва да се помъчат да оставят нещо след себе си на този свят. Знае се, че материалните неща са временни и преходни, разпадат се един ден. От тях остава само прах. Народът ни казва: "Нищо няма да завлечеш в гроба! Два квадратни метра и толкоз! В смъртта всички сме равни". Ето, наистина, даже и Доган няма да замъкне сараите си в ада. И Батков и Гергов нищичко няма да замъкнат в гроба: защо им са тогава тия богатства?!

Но има нещо друго, което човек може да остави след себе си. Примерно, да каже добра дума на друг човек и да трогне сърцето му. Такъв един жест също спада към разреда на безсмъртните неща. Добрите хора излъчват около себе си нещо като аура от доброта, която влияе на общото състояние на света. И затова като умре такъв един добър, излъчващ доброта човек, тази негова аура няма да се разсее, напротив, тя се впива в душите на живите. Както една книга на писател стои в библиотеката и е консервирала нещо добро в себе си (мисли, идеи, цености, истини), така и една добра постъпка на добър човек остава по съвсем друг път във вечността. Светът става по-добър от постъпките на добрите хора. И много други хора биват впечатлени от истинската, автентична доброта. Понеже на тази земя е пълно със зли, тъпи, користни, ограничени хора, които все гледат някому да навредят. Даже се тупкат в гърдите, че са "религиозни", а иначе дълбоко в себе си са крайно зли.

Ето точно тия хора ще умрат съвсем. Злото само вреди и убива, то работи за смъртта. То не може да има белезите на вечността. Само доброто и истината могат. И свободата също. И красотата. Всичко останало се превръща в прах. Включително и злите хора. Тогава защо изобщо са живели такива? Само за да вредят ли?! Но животът ни се дава за да го пренесем във вечността, а не да го убием. Злото убива живота. Само доброто го възкресява. Ето че всеки човек на тази земя, даже и "най-обикновения", може да постигне безсмъртие, и то най-автентично безсмъртие...

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ