Истината ни прави свободни

понеделник, 7 декември 2009 г.

Откъс от знаменитото интервю на философа М.Мамардашвили, публикувано в списание ИДЕИ, книжка първа, 2009 г.

Самотата е моята професия

М.К.Мамардашвили

- Мераб Константинович, какво означава да бъдеш национален философ?

Според мен са невъзможни национални философи. Ако осмислено и повече или па-малко точно употребяваме думите, то национален ще означава: философът – това е човек, представящ нацията, изразяващ я, любовта към нея превръщащ в някакъв специален предмет за пропаганда и защита и т.н., философ като човек може да бъде всеки, но да определяш чрез националното – това е да определяш в него не философа. Във всеки случай, ако вземем това, което реално се е случило в историята на философията, то тъкмо тези хора, които би могло да наречем национални философи – които в своето съзнание са се представяли за такива и така са се представяли за окръжаващите – съставляват, общо взето, един печален период на философията, като правило.

Такова нещо се е случило в Германия след Кант, и то е било знак за превръщането на философията в нещо нефилософско; но превръщане, не окончателно, слава Богу, понеже както и философът да скача, няма да му се удаде да стане нефилософ, ако е философ. Разбира се, ние можем да приложим понятието национал-философ по отношение на Фихте, на Хегел, е, и какво ще получим? Веднага неволно се опечалява душата наша. Да кажем, Кант, немец по произход, съвършето органично плаващ в немския език, много би се удивил и, изглежда, би се натъжил, ако биха му казали, че той е немски философ. И Кант, очевидно, последният просветител, е принадлежал към космополитична Европа, към космополитически просветената неголяма част от Европа, която е осъзнавала себе си не в термините на националните идеолози. Той би се усъмнил в своята немецкост, т.е. на него и в главата му не би му дошло да счита, че може да бъде национална немската философия, а той да е национален немски философ; чувайки това, той, разбира се, много би се удивил, а, може би, даже и би се разсърдил. Във всеки случай той също, както и Ницше, е обичал преданието за своя ненемски произход. И не е важно доколко това е така или не е така… Има някакви сякаш документи, които показват, че той е бил все пак не с шотландски произход, както гласи легендата, а е реално с немски, някъде от балтийските, според мен, немци иде неговият род.

Но е важно не това, реалност в дадения случай се явява това каква легенда обича самият човек. Ако той е искал да се счита с шотландски произход, значи, така това ще е било. Във всеки случай, това би било за него просто забавен, но мил предмет на личната биография, но никак не елемент на философското дело.
Такъв печален епизод е свързан, ако е угодно, с характера на самата немска философия след Кант, доколкото в същата степен, в която в нея се появява антиевропейска струя – а тя се появява на нотата на немската органика – дотолкова започва да звучи варварска нота, противостояща на европейската цивилизация. По-нататък та придобива различни оттенъци, но тя, според мен, тъкмо отива встрани от европейската философска традиция – колкото при това немците, в особеност в наше време, с устата на Хайдегер, да не говорят, че те със самото това сякаш направо прескачат през Европа към истинските антични свои извори. Но, първо, в тези представи възниква не реална, а стилизирана Гърция, стилизирана пот своего рода неоезичество, някакъв хтоническо-героичен облик, приписван на гърците, от който, впрочем, те сами се оттласкват. За тях окончателната фигура на героя е била все пак фигурата на човек, отделен не с концентрирана стихийност, не с извънредни физически и умствени качества, а способен да заключва и за първи път да извежда на бял свят смисъла на някаква артикулация, смисъла на артикулирания полис.

Също както гръцката пехота не е отделният свръхсилен митически Ахил или Херакъл даже, а е хоплит, т.е. човек, способен да се сражава лакът до лакът, способен да бъде елемент на артикулирания логос и полис, което, в дадения случай, е едно и също. И всички тези опити да се говори да човека като за “пастир на битието”, за езика като “дом на битието” – това са просто преиначени мотиви на някаква вътрешна тенденция (възникнала след Кант), която цялата кръжи около представите за някаква непосредствена хигиена на хората, за някакъв Gemeinschaft, различен от Gesselshaft като артикулация чрез формата. Ето това, според мен, е просто друг език на същото, което съдържа в себе си, разбира се, много съблазни от прототалитарен тип, съблазни в полза на това, което наричаме фашизъм, тоталитаризъм, доколкото има такава митологизация, в която доминира тъкмо основния елемент на европейската култура, а именно: кристализация на свободата във формата и облика на личността и, съответно, на историята като драма на свободата, а не като епохи, не като съвкупности и последователности на епохи. Представата за епохите или епохалността у Хайдегер е близко на понятието култура и претендира да замени представата за историята като трагедия и драма на свободата, която се явява основа на самата историческа дейност в Европа. И оттук е неминуем някакъв съблазън на разтваряне в естетически оцветените стихийни сили.

В този смисъл епизодът с нацистките симпатии на Хайдегер съвсем не е случаен. Това не означава, че Хайдегер е бил фашист, а то означава, че има някаква съ-родственост, вътрешно съзвучие между това как е била настроена неговата собствена душа и това как е звучала колективната душа у мнозина. И също така не е случайно, че той за мен винаги е бил философът, от който аз енергично съм се оттласквал – при някакви странни съвпадения на някои формулировки, мисли и даже някои ходове, но това са именно съвпадения, доколкото аз много малко съм чел Хайдегер, не се явявам нито познавача на неговата философия, нито още повече пък съм негов поклонник, така че можем да говорим само за някакви съвпадения. Очевидно подобно нещо е свързано с това, че той е притежавал талант, по-скоро поетически, отколкото философски, да усеща реалния живот на философските понятия, и през цялото време максимално е свеждал далеч отиващите в отвлечеността философски ходове, понятия и абстракции към техния изначален жизнен смисъл, към тяхното място в някакво жизнестроителство. В този смисъл неговият ход е съвпадал с това, което в началото на века е било направено от символизма, преди всичко от френския символизъм.

Това е странно съвпадение – принципното отношение към творческия акт, което символистите отнасяли към художествения, артистическия акт, а Хайдегер – към философския; това отново е вместване в контекста на някаква жизнена задача, и в този смисъл отличаването на човека от човека, живота на човека, който философства, от живота на човека, който не философства. Също така, както, може би, у символистите в крайна сметка е могло животът на артиста или на художника е да се представя като особен живот, сам явяващ се сякаш някакво произведение на изкуството. Ставало е дума за мястото на художествения акт вътре в самия живот и за това какъв контур той ще приеме, доколко може да бъде събран в някаква пълнота и съвършенство, явяващи се някакво условие на дискретния, на всеки жизнен акт – акта на възприятие, разбиране, на акта на любовта и т.н. – на всички жизнени актове. Нещо вплетено в жизнения акт, и ако е вплетено, то някак си иначе и по-близко к онова, което е живо. Затова нещо емпирически живо, повседневно живо – то обаче не цялото е живо, там смъртта е вплетена в нашия живот, и често, за да живеем с едната част на нашето същество, ние плащаме за това с умъртвяването на други части на нашето същество и на другите наши потенции. Това сякаш е условие за това поне на минимално ниво да осъществим акта на живота. С това смъртта през цялото време… нашите смърти (в множествено число) участват в акта на живота.

Абсолютно понятна е и обратната задача. Да речем, аз ще я изразя на примера на Пруст: когато той чувал за себе си, че е тънък психолог, че у него има маса интересни психологически наблюдения, че неговата писателска дейност е задълбочила разбирането на човешката психология, това него винаги го е възмущавало, и това възмущение, струва ми се, е останало неразбрано от обкръжаващите и после в паметта за него. А той казвал следното: “Каква психология?”Мен никаква психология не ме интересува, мен ме интересува поне малко животът. Тоест той е имал предвид, че на нас все ни се удава да живеем, а не да сме привидение, не да ни се струва, че живеем, бидейки в действителност мъртви и с това само имитирайки живота, а да бъдем част от реалния живот, за разлика от повседневния (ежедневния), което предполага построяването на някакво в самия живот разбиране и на някаква структура, вътре в която вече в реален вид в по-жив вид фонтанира (блика) акта на живота. Всеки акт като жив акт – гледаш ли на цветето или наслаждаваш ли се на пейзажа, обичаш ли своите родители или обичаш ли своята любима.

Виждате ли, аз за това говоря, и през цялото време фигурира думата “разбиране”; това са такива феномени, които могат да бъдат живи съ-стояния у нас, в зависимост от това разбираме ли вече или не разбираме. Та ето, фигурира думата “разбиране”, и това е второто, което аз исках да кажа във връзка с Хайдегер, за който можем да кажем, че той е немски философ… Аз казах – немски философ, с това фиксирайки точно тази степен, в която той не се явява философ. Та той – и това е поразително, че философ може така – та той нищо не разбирал от това, което ставало около него! Ако съпоставим неговите разсъждения, думи с това, което се случвало, с това, което е могло да се знае, още повече от философ, който е длъжен да живее, разбирайки, с разбирането да събира своя живот, ако самия живот може да стане философско произведение, – ако всичкото това съпоставим с нацизма, то е видимо, как той нищо не чувал, не чувал какво звучи зад фашистките лозунги, зад фашистките пози, зад самия фашистки бит и живот, живот, организиран като фашистки. Всички тия негови разсъждения за метафизиката като източник на технологията и покоряването на природата и така нататък, и “така нататък” – са абсолютни безсмислици. Метафизиката действително се явява част от нашия живот, но не в смисъла на някакви метафизически епохи, и съвсем не в този смисъл, че всичко това е породено от европейската метафизика – господството над прилодата, атомната бомба и т.н., и т.н. Та у него Америка и Съветския съюз (т.е. Русия) изглеждали еднакво образи на чудовищна заплаха, тихника и т.н. Е, как да разбираме това? Всички разговори за Америка – това просто е неволно заиграване на разговорите от фашистки вид за господствето на плутокрацията, за дегенерацията на нациите и т.н., най-общо, на целия разговор, който около “чистота” се върти. А аз изтръпвам при едната дума “чистота” и при всяко нейно развръщане узнавам какво зад това стои и какво е то. А как Хайдегер не го е узнавал? Защото това вече е било замазано в него самия, в едно от разбирането на тази работа от тази представа, която той е изработил във философията.

Така че, струва ми се, философията към националното никакво отношение няма. И в това число аз като философ никакво отношение нямам към това: че съм грузинец там или кой. Защото, даже и да съм грузинец, задачата, която ме приобщава към философията, при мен също е все тази. Философията е начин за приобщаване на вечното към настоящето, тя е мястото, където ние сме съвременни с всички хора – минали, сега живеещи и в бъдеще живеещи, и това е очертано от абсолютно едни и същи неща. Та в човешкия живот всички хора са искали да съществуват, да пребивават – това е основната страст на човека. И тя е вечна задача. Да събереш своя живот, разсеян, като тетрадка, да пребиваваш в своята пълнота в някаква точка…

Философията – това е парченце от огледалото на хармонията.

Да стане, да пребивава, да изпълни, да самоосъществи и е това, с което винаги е зает човек даже в елементарните си потребности. Ето, да речем, човекът не глада го движи, а такава форма на задоволяване на глада, в която човекът се намира в някакви взаимоотношения със самия себе си или с образа на себе си, и в този образ може себе си да уважава и да допуска като същество, достойно да живее в света. Така ли? А ако е така, то ние виждаме вече някакво общо построение на всички жизнени актове, и ето, с това общо строене на на тези жизнени актове се занимава философията. И това е жизнения смисъл на всички философски понятия.

...................................................

(Забележка: Това е началото на интервюто, което иначе е доста обемисто и богато на идеи. Останалото от първата част на интервюто може да се прочете в книжното издание на списание ИДЕИ, а пък втората му част ще излезе в януарския брой на списанието, 2010 година.)

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ