Истината ни прави свободни

неделя, 7 март 2010 г.

1.Изходната ситуация

Преди повече от два века Имануел Кант стигна до духа, или “царството на свободата”, като се отправи от понятието за чиста нравственост, която не може да бъде разбрана ако основанията й се търсят в света на причинността. Действително, един акт на свободна воля или една безкористна нравствена постъпка не могат да имат основанията си или да бъдат причинени от външния материален свят – защото те по същество са отрицание на царящия в него детерминизъм – и значи свободното нравствено деяние свидетелствува за реалността на нещо друго, едва чрез което то може да бъде разбрано.

Мотивацията за живот съобразно нравствени закони или съобразно съзнанието за дълг, е отрицание на закономерността на външния свят, който учи човека да основава живота си съобразно ползата и користта, и следователно иначе парадоксалните нравствени деяния и тези, които са насочвани от съвестта, могат изцяло да бъдат разбрани ако се приеме съществуването на духовната реалност, на Бога, на царството на свободата. Човекът според своето предназначение е свободно нравствено същество, но той придобива това си качество само в отношение с духа у себе си, явяващ се Божи глас в човешката душа, или, другояче казано, слушайки съвестта си, нейните безусловни нравствени повели, чиито източник е моралният закон на Бога. Само по този път вървейки човекът се откъсва от света на материалното, на природната каузалност, на хипотетичното, на користта, безчовечността и бездуховността и така става член на общността на Духа, истината, доброто и красотата. Условието за такова духовно прераждане на човешките същества е вярата, оказваща се според кьонигсбергския мислител сърцевина на чистия практически разум. "Ние наистина сме законодателни членове на едно царство на нравите, възможно чрез свободата, представено ни за уважение чрез практическия разум – пише И.Кант, – но все пак същевременно поданици, не глава на същото, и непризнаването на нашето низше стъпало като създания и високомерното отричане на авторитета на Светия Закон е вече изневяра към закона според духа, макар буквата му да би се спазила" (40, 126).

Хегел е стигнал до човешкия дух, до Духа и до Бога, воден от теоретически съображения; същевременно той е разбирал и религиозната, и естетическата потребност на душата от Бога (вж 142, 143, 143А).

В средата на ХIХ век обаче започва нова тенденция в отношението на човека към духа; философските учения на С.Киркегор, А.Шопенхауер, Ф.Ницше обозначават този поврат, макар при тях новата насока се съдържа само имплицитно, а при Ницше вече и открито. Разрушителната страна на тази тенденция стига своя "разцвет" по-късно, но корените й са в тази епоха.

Появяват се философи, които не само че не са разбирали духа, но по различни съображения – било от прекалено позитивна нагласа, било от горделива и празна самонадеяност – са се заемали с непосилната задача да отричат духа и да воюват с него. Воювали са, доколкото са могли, и с Духа, и с човешкия дух. Не са постигнали кой знае какво, тъй като не са могли да проумеят, че подобни усилия са напразни; много обаче са загубили. Техните философии са сухи и тежки, в тях няма живот и патос, навявали са и навяват само скука, от тях, както би казал Хегел, “вее дъхът на мъртво”.

Философите, преживели господството на "войнствуващия материализъм", са свидетели на едно безапелационно отрицание на духа, стигнало чак до забрана за употребата на това “понятие”. Антидуховността на това време и на неговата т.н. философия е нещо твърде показателно – що се касае до определянето на техния смисъл. Показателно е, впрочем, и за това какво може да сполети една философия, когато тя дръзне "публично и триумфално" да се отрече от духа и дори да му се противопостави. Защото оттук, от темела на антидуховността, тръгва този войнстващ материализъм, за да стигне до реалното потъпкване на всички атрибути на духа в живота на човешките същества, до тоталното отрицание на свободата, на истината, доброто и красотата. Идеологическата мъгла, произлязла от антидуховния материализъм, се опитваше да овладее съзнанията – за да може да сее и разпространява проказата на бездуховността, на безличността, на нравствения нихилизъм. Този брутален поток можа да опошли и омърси много, но не всичко; той не можа обаче да постигне онова, което беше цел на изтъпленията и на бесовщината му, а именно да изкорени духовността и духа от човешките сърца – защото вилнееше в друга сфера и не можеше да докосне с нищо вътрешното, духовно царство на свободата. Постигна само разруха на съзнанията и тук пораженията му са големи; той можа да изврати и представите на ония философи, за които философският дух е нещо чуждо – те затова и не "признават" духа.

Затова е толкова по-необходимо да се постигне в нашето изстрадало време ясно разбиране на духа, за да може от тази позиция да се оцени реално ситуацията, в която се оказа мисълта и духовността след тази вакханалия на материалистическия волунтаризъм в културата и живота. Защото държането му в сферата на културата може да се оприличи – ако ми бъде позволено да използувам поизтъркания, но точен израз - на онова, което прави един слон в стъкларски магазин...

Съобразно представите на упоменатите философи думата дух е винаги израз на "идеалистическа спекулация" и следователно е изцяло лишена от позитивен смисъл. Ако е така, то тогава защо тя все пак се вмъква в нашата изцяло позитивна употреба на думи – например когато говорим за “духовно производство” (по тяхната терминология), за духовна култура, за духовност или бездуховност, дори понякога – само когато сме "екзалтирани" – за човешки дух? В книжнината на т.н. диалектически материализъм – иначе твърде необятна – няма сериозно изследване за духа, и тази философия се задоволяваше с една доста бледа и повърхностна предубедена представа – при това негативна, – която наследи от своите “класици”. Ядрото й се свежда до твърдението, че няма дух, а има "обществено съзнание", но когато трябва все пак да кажат какво представлява това последното, цялото им остроумие се изразяваше в няколко тавтологии – безкрайно повтаряни и безсрамно поднасяни като най-висшето, което изобщо може да съществува по тези проблеми. Първата тавтология е тази, че "духовният живот – на обществото е неговото "обществено съзнание" и обратно. Втората им теза е че "общественото съзнание" е "социално-икономически детерминирано – и "отразява" общественото битие (84, 60-65). Следващата теза-догма е тази, че “общественото съзнание” било "социално-класово разслоено и противоречиво" съобразно материални интереси (28, 39),а последната е тази, че то не е "агрегат или сума от индивидуалните съзнания", а е неизвестно какво. Около тия стълбове на "единствено верния" марксистки анализ се въртяха тези т.н. “философски” умувания, като необяснимото е само това, че толкова дълго бяха търпени – без някой да е получил неизлечими тикове от слушането или говоренето на такава невидяна "мъдрост". За тях може да се каже само че вярно е противоположното на това, което се твърди в тях – аналогично на оня известен случай на Фихте, който навремето четял курс по логика по един стар учебник, преобръщайки смисъла на всяко изречение, и така показвал нищожността му. В нашия случай - материалистическите "теории" за духа – освен очебийна форма на немислещ догматизъм и безкрайно скучна еклектика нищо друго не получихме и нищо различно не ни дадоха. Един философ – Мойсей Каган от С.Петербург – дръзна преди време в рамките на марксистката “парадигма” да открие позитивен смисъл в понятието дух, но аз бях непосредствен свидетел на обсъждането на пълния вариант на тази негова статия – "За духовността" (37) – в Петербургския университет през 1982 г., когато той беше обвинен във всевъзможни грехове и “уклон” към идеализъм само поради необичайността на опита му да се занимава един "марксов философ" с тези “метафорични”, алегорични'' и пр. понятия, изцяло, по мнението ла опонентите му, девалвирали откъм позитивност и... благонадеждност в очите на всички "научни философи". Тогавашната “научна дискусия” се е отпечатала в моето съзнание като свидетелство, символизиращо пълно абсурдността на онова време. То като че ли си отиде, но едва ли същото може да се каже за представите, които онова време така дълго култивираше.

Затова е по-необходимо съвременното осмисляне на духа, проясняване на неговия смисъл, очистването му от наслоенията, с които господстващата ерзац-философия се опитваше да го обремени в своите попълзновения, насочени срещу духа. Защото, струва ми се, не само политико-идеологическият комплекс на марксизма беше пречка пред мисълта, а и по-дълбоки тенденции в мисленето оформяха една позитивно-сциентистка нагласа, нямаща усета и не можеща да разбере духа.

Моето размишление се стреми и желае да си проясни смисъла на духа като “нещо”, без което не може да се разбира и да се мисли философията, религията, изкуството. Ако приемем – както направихме, – че те са "духовни форми", то неизбежен е въпросът форми на какво са те, т.е. какво е дух. Същевременно ако се постави въпросът за спецификата на гореизброените духовни форми – което много често се прави, – то това е невъзможно да се проумее когато липсва яснота и разбиране за естеството на духа – и значи съвсем неясно пък е това какво тези форми изразяват и оформят.

Ще започна с безпредпоставъчното начало на всичко друго – животът.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ