Истината ни прави свободни

четвъртък, 4 март 2010 г.

4.Практическото отношение

Третото същностно, чисто и коренно отношение на човека към света и към самия себе си е практически-преобразуващото. То се обособява на основата на познавателното и ценностното, синтезира добитите при тях представи и смисли и на основата на волята се формира като насоченост на съзнанието – чиито израз е преобразуването на света, на предметите съобразно един модел или проект, създаден от самото субективно; това преобразуване, естествено, зависи от природата на преобразувания предмет, от частично опознатата негова същност, а също и от смисъла, влаган в предмета от субективността, от човека.

Диалектиката на този процес изисква всеобхватното му разбиране и осмисляне, като поставянето на предварителен акцент върху някоя страна съвсем не е наложително – още повече, че то не може да не доведе до изкривено разбиране, стремящо се да докаже единствено самото себе си; К.Маркс обаче направи точно това. Познаването на нещата “сами по себе си” е, абстрактно погледнато, началото на процеса, което обаче в чист вид не е могло в исторически план да се реализира като такова. Защото това "отразяване" на предмета безотносително към субективността е същността, идеалната същност на познавателното отношение, но това "отразяване" може да се обособява и разглежда в неговия чист вид само за нуждите на теоретическия анализ на познавателното отношение – смисълът на който е да се разбере това последното.

Реалното историческо разгръщане на този процес обаче е било и е в единство с другия момент, а именно с ценностното преживява не предмета. Дори някои свидетелства, добити при изследването на митологичното съзнание (158 и 158 А) изискват, както ще видим, да се признае, че негова доминанта е тъкмо ценностното преживяване, а не познавателното отношение, както на някои, кой знае защо, толкова много им се иска. (Енгелс например поради тази причина превърна даже “очовечаващата” се маймуна в... завършен гносеолог) Следователно във връзка с познаването на обекта такъв, какъвто той е, и във връзка с оценяването му съобразно определен жизнен смисъл – коренящ се в природата на самото субективно, – възниква представата за това какъв трябва да бъде този обект, която под формата на идеален движещ мотив детерминира действията на субективното по преобразуване на обекта, оказал се неудовлетворителен когато в съзнанието се съотнесе "това, което е" с това, което "трябва да бъде". Свеждам въпроса до една такава схема, оставяйки засега настрана проблема за спонтанността или свободата, чрез която субективното осъществява себе си, своята самобитност; причината за тази абстракция е добиването на условна схема, която след това ще бъде преформирана съобразно свободата като същност на субективността. Човешката воля е сферата на свободата, а оттук и на практическото човешко отношение, което именно чрез нея се реализира.

Волята, следователно, може да бъде отчасти разбрана когато се схване като "механизъм", в рамките на който се актуализира жизнената енергия на субективното и тя приеме израз на действия по прекрояване на обекта – съобразно тази по естествен път възникнала (като идеален мотив за дейността) представа за обект, по-пълно отговарящ на природата на самото субективно, адекватен с нея, обект, преформиран съобразно ценностите и жизнения смисъл на субективното. Ясно е, че практическото отношение може да бъде материално-практическо и духовно-практическо – когато преобразуването или пресъздаването на света става в идеално-духовен план.

Трудът е основният израз на чистото практическо отношение на човека към външния свят и той от зората на човешката история го символизира, бидейки страна от съществуването на човека. Но когато в резултат на преобразуващата дейност на човека външният свят започва да се “удвоява” – т.е. да не е само противостоящата на човека природа, но и "екстериоризираната" човешка природа и същност в лицето на все по-разнообразната социална действителност, цивилизацията, културата, – тогава практически-преобразуващото отношение на човека става многомерно, непрекъснато усложняващо се, разпростиращо се от полюса на чисто материалните (ако изобщо може да има такива!) до полюса на чисто идеалните, духовни дейности и "практики". И тогава става все по-трудно обхващането на тази пъстра картина от дейности и отношения в единството й, т.е. изнамирането на нейната конституираща я сърцевина. "Отплесването" по детайлите и описанието на несъществените и повърхностни страни е станало норма на анализа на този тип отношение, особено от времето, когато тук се намеси и разделящото научно познание – използуващо при това незаконно привнесени от сферата на естествознанието методики и методологии.

Маркс обърна вниманието към практическата дейност, опитвайки се да я осмисли философски. По силата обаче на редица социокултурни фактори, а също и поради неадекватната си методология, той сложи акцента върху едната страна на това отношение (която не е единствената обаче!), а именно материалните практически прояви, труда и икономиката. Същевременно той пренесе добитото от този анализ върху другите сфери на проявление на това отношение – държавата, историята, културата, дори философията, – което не можа да помогне за изявяването на тяхната специфика, на тяхната собствена същност. Напротив, точно поради това Маркс, а особено тия, които се наричаха негови ученици, стигнаха до невиждано в историята примитивизиране и вулгаризиране на представата за история и култура, до едно тотално отрицание на нейната вътрешна специфика и самобитност, на нейния човешки смисъл.

Другото обстоятелство, което помогна да се стигне до тези възгледи, беше неразбирането на човека и неговата духовна природа, основана на свободата – което марксизмът има в корена си като един позитивно настроен материализъм. Всичкото това доведе до задънената улица, каквато представлява тази философия сто години след Маркс, сега, в наше време. На тази основа възникна и социално-политическата доктрина на марксизма, която донесе толкова страдания на човечеството и до несрещани по-преди изстъпления срещу човещината, правени от нейно име.

Възниква въпросът: има ли други, освен изброените дотук, чисти отношения на човека към света и към себе си?

Смятам, че тези са основните – коренните, – а всички възможни останали се образуват от особено синтезиране на тези три. Познавателното, ценностното и практическото отношение изразяват логически възможните и необходимите позиции на човека спрямо света и спрямо самия себе си, а възможните останали позиции не могат да изразяват в чист вид нещо коренно и същностно друго, а само свързват в нещо смесено и по-богато същественото на тези изначални позиции. Същевременно двата възможни аспекта на отношение – към света и към себе си – дават възможност за още по-голямо изобилие в смесването. Например последният чист тип, практически-преобразуващият, когато се схване като отношение на човека към себе си, израства на основата на себепознаването, рефлексията и самооценката в сферата на самосъзнанието, а оттук се проявява като самоусъвършенстване чрез самоотнасянето на Аз-а към идеала-образец за това какъв трябва да бъде човекът. Но това е невъзможно без самоотнасяне към цялото съдържание на съзнанието - възникнала на почвата на познавателното отношение, – а също и към иманентното съдържание на човешката чувствителност – към цялото онова богатство от ценности и идеали-образци, които таи в себе си човешката субективност, – а оттук отгоре на всичко и към ония практически отношения към света и към себе си, в които тя с неизбежност е встъпила. На основата на това невъобразимо за разума смесване аз тук нямам намерението, а и възможността да се заема да дедуцирам възможни "възлови" отношения от смесен характер – защото това е безнадежна работа; видя се колко е сложно едно уж чисто отношение, това на човека към самия себе си в практическия му аспект. Същото може да се каже и за другите чисти отношения на човека към самия себе си, от които аз съзнателно се абстрахирах, разбирайки че това е бъдеща работа. (А те в никакъв случай не могат да бъдат сведени до тези на човека към света!)

Но тук има едно съображение, което подпомага същината на цялата работа. Това е обстоятелството, че чистият дедуктивен анализ вече и в този си обем свърши основната подготвителна работа, а останалото може да бъде добавено от следващия стадий – дедуктивния анализ на основните духовни форми. Там нещата ще добият своите по-пълни очертанията последната степен на приближение на анализа към предмета може да бъде постигната едва когато се "слезе" при реалното историческо битие на тези духовни форми, образуващо естествената история на ставането на човешкия дух. Това е задача, която на основата на предложената методология може да даде добри плодове – въпреки ровенето в духовната история, което се е вършило досега или на емпирическа и наивна методологическа основа и нагласа, или на спекулативна, както е у Хегел, методологическа основа. И макар че Хегел даде най-богатата представа за същността и вътрешния смисъл на цялото духовно развитие – откривайки законите и “понятието” му, – то това не ни избавя от необходимостта да търсим резбиране, съответстващо на съвременното състояние на мисленето и философстването. Защото само чрез философията епохата може пълноценно да се отнася към интимното на своето самосъзнание и дух, на своето мислене и култура. Същевременно чрез философията човекът стига до смислово богатата пълнота на своето битие и на своя свят – и поради това никога не е излишно да се подири съвременната форма на това субстанциално отношение.

Младият Маркс – още когато е бил хегелианец – е написал все пак знаменателните думи: "Вие изпадате във възторг от възхитителното разнообразие, от неизчерпаемото богатство на природата. Но вие не искате розата да благоухае като теменужка – защо тогава искате най-голямото богатство – духът – да съществува само в една форма. Аз съм хуморист, но законът ми предписва да пиша сериозно. Аз съм дързък, но законът заповядва стилът ми да бъде скромен. Сивото – ето единственият позволен цвят на тази свобода. Всяка капка роса, озарявана от слънцето, блести с неизчерпаемата игра на цветове, но духовното слънце, в колкото и индивидуалности, в каквито и предмети да се пречупват неговите лъчи, трябва да поражда само един, само официалния цвят! Съществената форма на духа – това е радостта, светлината, а вие правите единствено законна проява на духа сянката; той трябва да се облича само в черно, а в природата няма нито едно черно цвете. Същността на духа – това е изключително истината сама по себе си, а какво правите вие негова същност? Скромността. Само просякът е скромен, казва Гьоте, и в такъв просяк вие искате да превърнете духа?!" (70, 1, 49).

Знаменателни думи – особено ако се отнесат пряко към онова, което правеха марксовите наследници не само по отношение на духа, но и в исторически план само един век по-късно! Като че ли е имал предвид точно тях, защото историята не познава такава вакханалия от изстъпления срещу духа, на каквато човечеството стана свидетел в ХХ век – правени все от името на “марксизма” и неговата философия, една философия, която смяташе за недопустимо сериозно и задълбочено да се мисли и говори за духа. Каква ирония на историята...

И така, по-нататъшният анализ трябва да реши две основни задачи. Първата – да даде дедуктивна представа за субстанцията на изследването – човешкия дух, – който се изявява и има свое непосредствено битие чрез отделните духовни форми, представляващи негова диференциация. И втората – поотделният чист анализ на всяка от тези духовни форми – митология, религия, философия и изкуство – синтетични по характер – и, разбира се, на научното познание като особена негова проява. Всичкото това ще бъде предмет на следващите части на изследването, предприето тук, на тези страници.

Абонирайте се за първия и единствен блогърски вестник! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в немилост!

ВИЖ >>> кн. II на сп. ИДЕИ

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ