Образование и творчески импулс

Искам да пиша за "мечтаното образование". За образованието, за което мечтая. Но съм длъжен да тръгна отдалеко.

По време на знаменателната ера на комунизма българското училище - доколкото е било "българско", а и доколко е било "училище" е твърде спорно - приличаше на образцова казарма. Някои още си спомнят с мила носталгия за онова време: учениците, младите бяха послушни, изпълнителни, способни като камили сами да си подлагат гърбовете, за да бъдат товарени с колкото се може повече товар - та да шестват по-нататък с все по-превити гърбове и с непосилно тежък товар на плещите си, вървейки унило по пясъците, по сивата и безводна пустиня на "най-правилно организирания живот".

Учителите пък тогава трябваше да бъдат нещо като приветливи армейски фелдфебели - или като вежливи партийни секретари - т.е. да бъдат подобни на малки диктаторчета с неоспорима власт, които можеха да се издевателстват както си искат над детските души. Те, представете си, трябваше да бъдат нищо като "ваятели на човешки души", ала със средствата на т.н. "социалистически реализъм", нямащ нищо общо с изискванията на реалността, на самия живот. Смисълът на всичкото беше душите да се обезчовечават, щото онова, което ни прави човеци, е тъкмо свободата, а именно тя беше най-безмилостно гонена из нашите училища и "академии". Училищата и академиите ни бяха подобни на текезесарски цехове, в които се произвеждаше една и съща типова стока: "човешка" конфекция с щемпъл "безличностност" и етикет "Негодно за живота!". Те произвеждаха, както и другите социалистически предприятия предимно брак, боклуци. Не се чудете защо сега човешкият ни "матрьал" е толкова лош: образованието от ония паметни години има главната заслуга за това. Ако някъде ви се е сторило, че съм прекалено краен в употребата на силни думи, длъжен съм да ви уведомя, че няма толкова силни изразни средства, които поне малко от малко да могат да загатнат за трагедията, за която се опитвам да намекна.

С няколко думи: последиците от социалистическия експеримент в образованието са катастрофални. Ужасът на тази катастрофа се корени в това, че почти никой не я съзнава. Ето тук е целият неописуем кошмар.

Съжалявам, че започнах текста си толкова мрачно. Може би това се дължи на обстоятелството, че в изминалите предпразнични дни - тази вече е Бъдни вечер - в училище цяла седмица прожектирах на учениците един филм, филма "Пинк Флойд: Стената". PINK FLOYD: THE WALL. Ей-така, хрумна ми да им предложа този филм, който е в състояние да им каже много повече от всичко онова, което аз бих могъл. Когато нещо ми хрумне, нищо не може да ме удържи да го направя. Може да изглежда екстравагантно да пиша така, но съм открил, че най-ценни са тъкмо ония иновации, които са изплували съвсем спонтанно в съзнанието ми. Онова, което е старателно обмислено, е мъртвородено. В живота най-ценно е стихийно породеното, родилото се в стихията на самия живот. Защото автентичният живот и самата жизненост не могат да бъдат други, освен жизнени - и спонтанни. Докъде ще я докараме, ако тъкмо на живота се опитваме да отнемем самата жизненост?! Какво ще стане, ако самата сол бъде обезсолена?!

Та им пусках филма и дни наред следях реакциите им. Интересно ми беше как ще възприемат неговото послание. Поставих ги в твърде необичайна ситуация. Кино в училище. И то не какъв да е филм, а класика. Преди месец-два пък им прожектирах - в часовете по психология и етика - два филма на Фелини: "Амаркорд" и "Нощите на Кабирия". Смятам, че от тия филми те "научиха" много повече, отколкото може да им даде цяла година беззъбо теоретизиране. Или по-скоро: което няма да им даде цяла една година беззъбо теоретизиране. А, впрочем, прави ли се нещо друго в нашите училища и академии освен да се теоретизира - и то съвсем беззъбо. Защо употребявам тази дума ще стане ясно в светлината на целия контекст на настоящото разсъждение - или на целия текст, който току-що започнах да пиша.

И знаете ли какво открих като внимателно изучавах реакциите на учениците, гледащи тия три необичайни филма? Ще ви кажа.

Те бяха твърде озадачени. Личеше си озадачеността по лицата и очите им. Какъв е тоя даскал, дето ни занимава с толкова "глупави" филми - тази общо взето беше масовата реакция. Явно не му се работи, явно иска да запълни времето. Абе доста странен е тоя човек. Не се разбира какво точно иска. На моменти обаче стихията, жизнеутвърждаващата стихия, излъчвана от тия филми, сякаш пробиваше черупките на душата им, и забелязвах, че младите хора гледаха като омагьосани някои кадри от филмите. Магията на изкуството все пак се случи, макар и спорадично. Те нямат нужния опит в общуване с великите образци на изкуството. А пък и какво им предлага в това отношение днешното училище? Нищо. Предлага им пълна отврат: "критични анализи на произведения", които при това, разбира се, изобщо не са чели. Които нямат време и потребната нагласа да прочетат. Ами нима някой ги учи да почувстват сякаш даже с кожата си патоса на историческото шествие на толкова непокорния човешки дух - имам предвид часовете по история? Не, учителките нямат време за такива "странности" и "извращения". По-лесно е да им пълнят главите с ненужни дати - и перфидно да се издевателстват над младите души, изисквайки да знаят скучновати схематични "обяснения", нямащи нищо общо с живата реалност на духа и човека, който съдържа в себе си живата история на човешките дела, борби и постижения.

Но да се върна на своите филми, на филмите, които прожектирах на своите ученици. Макар и да изглежда екстравагантно, се чувствах на моменти горд, защото добре знаех, че нито един учител в "царството" - по-скоро в республиката ни - не се осмелил да прожектира на учениците си, и то в три поредни часа, филма PINK FLOYD: THE WALL да речем, или пък филм на оня стар чаровник Федерико Фелини. Запомнете от мен: изкуството може онова, което нищо друго не може. А човешката душа, особено пък младата, е жадна за общуване с истинското изкуство. Най-голямо престъпление на съвременното българско училище е, че съвсем пренебрегва чувствата на младите. Или, по-вярно казано, че е заложило на едно единствено чувство: скуката, досадата, отегчението. А всички останали чувства са прогонени - или са нежелани. Представяте ли си какъв страх ще обземе типовият български учител ако разбере, че в часовете учениците му се забавляват - или им е забавно. Кошмар, същински кошмар!

Да, това е събитие: учениците да гледат в училище филми, явяващи се се истински образци на същинското кино-изкуство, а не ония боклуци на масовата култура, които поглъщат с отвращение или с перверзен апетит, както когато гълтат хамбургер на "Макдоналдс". Или наши, родни, мили български кебапчета, правени от мляни, от кървави животински вътрешности.

Както и да е, да не се отклонявам, че темата ми е вдъхновяваща. И трябва да бъда близо все до нея. А да кажа ли как аз се чувствах при прожекцията на тия филми? Ще кажа нещичко и за моите чувства. Но за да ме разберете, ще разкажа нещо, което се е случило отдавна.

Аз съм студент по философия в Държавния университет на Санкт Петербург. Годината е 1980-та. Минал съм вече на индивидуален план, който ме освобождава от задължението да ходя на лекции. И аз си прекарвам времето в студените петербурски дни в Ермитажа, общувайки с един друг свят: светът на възвишеното, на красивото, на изкуството. Записал съм и специализация "Естетика", така че и съвестта ми е чиста, не изпитвам никакви угризения, когато обикалям с премалели крака залите на Зимния дворец (Ермитажа). За несведущите ще кажа, че това е руският Лувър.

На връщане минавам покрай едно студийно кино, намиращо се на улица във Василиевския остров. Аз живея на същия този остров, прочут квартал на Санкт Петербург, щото там е общягата, общежитието. А "студийно" е киното, в което не прожектират предимно само съветски филми, както е в останалите кина, а пускат "филми за познавачи", за "ценители", там прожектират "опасни западни филми", които не бива да смущават с "неприятни въпроси" безметежната масова съветска душа. Моя милост е успяла да си уреди "връзки" с касиерката на това кино, като съм й подарил едни дънки. За несведущите ще кажа, че с упадъчни американски дънки човек може да купи всяка една отделно взета съветска душа. От умиление се разтапя масовата съветска душа при вида на едни измачкани и упадъчни американски дънки. Дънки, които купувам за 60 лева от една циганка в родната ми Долна баня (тя пък, черноборсаджийката, се снабдява с тях от турски тираджии), а после прекарвам през три граници, облечен понякога с три чифта: защото при влизане в СССР се разрешава да внесеш само един чифт нови дънки плюс облечените. Както и да е. Пак се отклоних.

И така, аз често ходя и в това кино благодарение на чифт американски дънки, разтапящи от любов съветската душа, понеже струваха там поне 500-600 рубли. Това е десет средни пенсии на съветски пенсионер и 6-7 стипиндии на намиращите се "пълна държавна издръжка" български студенти. И ето, по тази начин в мрачния Петербург - Северната Венеция - съм гледал почти всички филми на Фелини, на Бергман, на Бертолучи, дори "упадъчните филми" на Пазолини и на някои други велики режисьори. Бил съм тогава на 21 години, съвсем млад. Това, което направиха тия филми с душата ми, не можа да бъде осквернено не само от българската, но и от цялата съветска "образователна система". Тия филми - и картините от Ерметажа - спасиха душата ми. Благодарение на тях оцелях в комунистическия ад. Те бяха оня светъл лъч, благодарение на който душата ми бе осенена от бляскавия свят на духа. Е, разбира се, и читалната зала на Философския факултет ми помогна много в това отношение. Тук изчетох книгите на Платон, Аристотел, Спиноза, Паскал, Кант, Фихте, Хегел и още много от "разрешените" философи.

А благодарение на моя научен ръководител - благодаря много, Николай Валериевич! - млад доцент по естетика, руснак с брада и с широка, неосквернена от комунизма душа, аз можах със специално, уредено от него разрешение, подписано от декана, да прочета и книгите от "секретния фонд" на библиотеката на Академията на науките на СССР. Забранени тогава бяха книгите на Шопенхауер, Ницше, Фройд, Хайдегер и прочие. По време на следването си четох предимно онова, което не трябваше да чета според строгата съветска система на образование. И не прочетох почти нищо от онова, което трябваше да чета. Имам предвид Маркс, Енгелс, Ленин. От тия тримата бях получил непреодолима погнуса още по времето, когато бях студент във Философския факултет на СУ. Леле, как се отклоних от темата си; явно съвсем остарявам! Стегни се, човече!

Та мисълта ми е, че в още толкова ранна младежка възраст в Санкт Петербург се заразих завинаги с това, което бива наричано "духовен живот". И без което образованието се превръща в непоносима гнус, в пълна отврат, в убийствена скука. Именно каквато беше съветската, пък и българската образователна система. Впрочем, да вметна още нещо, понеже съм злобничък: състудент в Петербург и съжител в общежитието тогава ми беше тоя, която сега е български министър на образованието, младежта и науката. Сергей Игнатов. Запомнил съм го само с това, че освен да ходи на партийни събрания в студентската секция на БКП (моя милост никога в живота си не е била комунист), и също освен да преследва за да вкара в леглото си някои гръцки студентки-комунистки, той правеше още едно нещо: занимаваше се с йога. Българският министър на образованието и днес се грижи най-вече за тялото си, не за душата си. Типично по нашенски. Точно тоя трябваше да стане министър на образованието в кабинета на пича Борисов. Туйто. Пак се олях. Както и да е. Искам да бъда пределно искрен в тоя неподреден словесен опус.

Та в онзи "кино-прокат" на Василиевския остров успях да гледам, в последната година на учението си в Университета на Санкт Петербург, крайно забранения филм "Стената". Филмът е създаден в 1982 година, а аз съм го гледал на следващата, 1983 година. След няколко месеца ще се върна в България и ще стана учител. Та филмът на Пенк Флойд разтресе до основи душата ми. Въздействието тогава му беше така мощно, че ако "Партията" тогава беше пуснала този филм по кината, комунизмът щеше да рухне веднага. Думата "стена" даже тогава имаше друг, много мощен смисъл: комунизмът беше изградил навсякъде всякакви стени. Комунизмът беше създал свят-концлагер, отделен от останалия, от големия свят. Аз съм плакал със сълзи в кинозалата, гледайки този филм и слушайки тази така богата на смисъл музика - каквато е музиката на Пинк Флойд. И излизах пречистен, с душа като на младенец. В общежитието срещах най-често Сергей Игнатов, забързан за партийно събрание. Той беше от другата страна на стената. И сега продължава да е там. Той сега е министър на образованието, на който, както си личи, изобщо не му пука за българското образование. То е последната му грижа. Закъде ли бърза сега? Няма да кажа. Както и да е. Известно е, че имам голяма уста, но този път ще се въздържа...

И ето, аз тия дни прожектирам филма на Пинк Флойд на моите ученици, а преди месец-два те благодарение на мен можаха да видят два превъзходни филма на моя любимец от младежките години Федерико Фелини. Вече минах 50-те, а, чудно защо, в душата си съм същият оня младеж, който можеше да не яде дни наред, ала филм на Фелини нямаше да пропусне. И ето, моите ученици са подложени на "разлагащото влияние" на моите "анархистични пристрастия". Ако образователната система разбере за моите волности, ще ме смаже както се смазва червей. Не че не го е правила досега де. В 1992 година, след 7 годишно пребиваване в Пловдивския университет, където бях асистент по философия, системата ме сдъвка и изплю сякаш съм подобен на отрова. Но аз не мирясвам. Вчера бях в ПУ, за да занеса на книжарките всичките си книги - общо 13 издадени досега - плюс всички досега излезли броеве на сп. ИДЕИ. Продължавам да се чувствам като "подривен елемент" и едва ли не като "терорист", на който няма да му мигне окото като подлага динамит в темелите на българската "образователна система". Впрочем, като се замисля, аз досега едва ли с нещо друго съм се занимавал, освен да слагам динамит в нейните основи. "Терористичната" ми мрежа се е разраснала дотам, че скоро предстои, чувствам го, избухването на взрива. Това пък го пиша за да подам аргумент на моите зложелатели от "системата", които се чудят за какво да се хванат, та да могат да ми отмъстят както те искат. Да ми отмъстят, както се казва, "от душа". Душа на "образователен" комуноид. Чакай да си затварям устата, че си играя с огъня вече...

Не ща да се правя на "интересен", но пък държа да бъда искрен. Нали обещах на едно място да се опитам да изложа душата си на хартия. Цялата душа, даже с най-потайните й кътчета. Да продължа нататък, че още нищичко не съм казал, а, мили Боже, колко много неща имам да казвам! Свят ми се завива като си представя какво още имам да казвам. Понеже се опитвам да загатна за онова, за неизразимото.

Господа и госпожи учители, не бъдете педанти! Моля ви се, отпуснете душите си! Не крийте от учениците си богатствата на собствените си души! Бъдете искрени до болка! И, моля ви се, бъдете смели! Малодушникът-учител може да възпитава само малодушници. Страхливецът-учител възпитава само страхливци. Такъв учител учи учениците си само на това, което е изпълнило душата му: учи ги да бъдат страхливи, малодушни и подли колкото е той самият. Недостойнството е прилепчиво. Надеждата им е, че младите у нас, водени от природния инстинкт в душите си, ще могат да се отвратят инстинктивно от недостойнството, малодушието, от душевната подлост, която излъчват душите на толкова много "български учители". Прочее, това ли е "българското", позволете ми да ви запитам, драги ми госпожи и господа учители?! Подлецът-учител може да възпита само подлеци.

Нацията ни е болна, защото са болни душите ни. Трябва да се лекуваме. Не бива да продължаваме да смятаме, че нашата болест е "нормалното състояние". Ненормално е да си болен, да, не здравето и животът, а болестта е неестественото, ненормалното състояние на организма. А ето че нашата "образователна система" не понася здравето и живота, щото те са подобни на гибел за разялата ги до основи нелечима болест, вещаеща гибел на целия организъм. Най-страшното е, че никой не оценява болестта като болест, а кажи-речи всички смятат, че тя е "най-естественото и нормално състояние". Господа учители и учителки, гледайте филма "Стената" до момента, в който душата ви почне да побеждава болестта...

Хубаво е, даже е прекрасно, че младите са така отвратени от това, което им предлагат в училище. Това е обнадеждаващ симптом. То е знак, че животът е почнал да възмогва смъртта, мъртвината, мъртвешкия дъх, който се носи из нашите училища и класни стаи. Хубаво е, прекрасно е, че и учителите все повече съзнават, че по този начин нещата повече не могат да продължават. Че всички опити да се продължава по този начин, както досега, е недопустимо насилие над човешката природа - и над нейните естествени душевни потребности. Имам предвид душевните потребности на душите на младите, чиято свежест не бива в никой начин да бъде погубвана с онова старческо дърдорене, с което ги принуждават да се занимават. Престъпление е да бъде убивана свежестта на младата душа от една старческа по дух "образователна система" която служи на смъртта и разрухата, а не на живота и на цъфтежа на преизобилния млад живот.

Почнах с това каква била "образователната ни система" от ерата на социализма. Тя беше пронизана от убийствен за личността и нейната свобода казармен дух. Днешното ни нереформирано образование е подобно на казарма, в която "войниците" (учениците) не слушат "фелдфебелите" си (учителите) и си правят каквото им скимне, а пък "офицерите" (директорите) само дебнат като копои, като злобни кучета, та да могат да захапят живо месо където попаднат зъбките им. А пък "генералите" (инспекторите), както и самият "главнокомандующий" (министърът) си посръбват така усърдно упоителния коняк на властта, че са станали като алкохолици. Една такава разложена и лишена от боен дух казарма е способна, разбира се, не на някакви, дори и частични, победи, а е предразположена единствено към неминуемо поражение. Тотално поражение! И то не само на "образователната система", а на цялата нация! Защото една нация е нищо без подготвен за живота и съзнаващ мисията си "човешки фактор". Ало, господа управляващи, няма ли поне малко да се смутите от престъплението, в което участвате?! Престъпление спрямо бъдещето на цяла една нещастна, изтерзана от комунизъм и тежко болна нация.

Тук, убеден съм, мнозина вече няма да издържат и ще ми креснат: "Ало, драги, хубаво, разбрахме, недоволен си от всичко, а какво твоя милост, прочее, предлага?!". И са съвсем прави, нищо че той вопъл сякаш го чувам от тъпо до умопомрачение комсомолско събрание. Но въпреки това ще призная: лесно е да се критикува, но да се предложи нещо работещо за поправянето на положението и за избягване на катастрофата, е истински трудното. "Лесно" ли било да се критикува, казах? Ами ако беше толкова лесно защо почти никой не критикува? Защо масово се мълчи? Защо на тия от нас, дето пишем, говорим и крещим от болка, се гледа така, че сякаш сме пълни ненормалници?

Ето, почвам да пиша за това какво предлагам. Може на моменти предложеното да прозвучи утопично, ама нямам друг избор. "Утопия" наричаме всичко онова, в което не вярваме. Повярваме ли с цялата си душа и дух, то вече става проект за промяна на съществуващото по посока на желаното. Нека да ни наричат "утописти" и "фантазьори", това не ни изненадва, защото така са били наричани всички авангардно мислещи в човешката история хора и дейци. А е време да се мисли авангардно. Не е достатъчно само да се мисли, а трябва да се мисли авангардно. Разликата е съществена: неавангардното мислене е обременено от догмата, е стегнато от менгемето на стереотипа и презрения манталитет на роба. Роб на немисленето, т.е. същински роб.

Знаете ли как си представя един образцов час в училище? Ето как.

Влиза учителят, а учениците, по всичко личи, са го чакали н нетърпение. Неговото общество им е приятно, обичат, приятно им е да общуват с него. Той с нищо няма да ги мъчи, обременява, товари. Те просто по най-човешки начин ще си разговарят. За всичко онова, което интересува учениците. Такива ученици, няма как, много обичат също така да задават въпроси. А пък учителят е особняк, който все не обича да отговаря, да дава "изчерпателни отговори". Личи си, че може много да говори, ала не иска да предрешава нещата със своите "изчерпателни отговори". А истински учител е оня чародеец Сократ, който на всички въпроси на учениците си отговаря с един отговор: "Не знам, а вие как мислите? Хубав въпрос, но трябва много да се мисли, да се изследва, да се търси. Да опитаме, а?". Ето това е истинският учител - оказва се, парадоксално, но факт, че най-съвременен е древният философ Сократ. А днешните учители, разхождащи се със самочувствието на нещо като "подвижни британски енциклопедии" (двукраки "британски енциклопедии"), са съвсем немодерни и архаични. Самият живот отрича такива "всезнайковци", щото в днешния свят живеем потопени в необятен океан от информация. Само дилетантско може да е "знанието" на такъв един от всичко разбиращ даскал, т.е. такъв "всезнайко" може да обучава само дилетанти, именно най-повърхностно знаещи, но за сметка на това крайно претенциозни нищожества. Добре образованият се гордее не със "знанията" си, а с ефективността на мисълта си. Мислещият е образованият, а знаещият е жалка карикатура на "мислещ" човек. Знаещият е немислещ - ето тук е трагедията на този човешки тип. Оня, който си втълпи, че знае, не чувства потребност да мисли. Затуй Сократ обичал да казва "Аз знам, че нищо не знам - а вие и това не знаете!". Сократ бил обявен за най-мъдрият от всички гърци. Да не говорим за това, че знание, което не е оплодено от мъдрост, не струва пукната пара. Що е мъдрост е отделна тема. Който любопитства да научи, нека да има добрината да почете в книгите ми.

Та "ученето" според мен е само диалогично (и дори: полифонично!) общуване на заинтересовани, на търсещи истината и равноправни субекти. Никой не претендира да е "абсолютен авторитет" и "последна инстанция на истината", както обикновено се държат нашите даскаля. Които често, да имаме доблестта да признаем и това, са тройкаджии, изплюти от съвсем сгрешените ни "академии", именно, университетите. Забелязал съм, че колкото по-прост и фалшиво "образован" е някой, толкова е по-надменен. Общо взето в нашите училища учителите считат за непростимо оскърбление някой по-мислещ ученик да ги излови, че не знаят. Всъщност, тия, които не мислят, те не могат и да знаят. Мисълта е водещото, тя е плодоносна. Знанието е резултат на мисленето. Само знаещите, имам предвид претенциозните всезнайковци, са нещо като гробари, погребващи чужди мисли. Или консервиращи ги в консерви, чието съдържание мирише на разложена човешка плът.

Учениците питат, а пък образцовият съвременен учител прави така, че нищичко не им дава наготово, а само така хитро увърта, че младите да почнат сами да търсят и да се увличат от мисленето. Той ги подтиква да мислят, както мъдрата майка на новороденото животно го близва и повдига с муцуна, та да почне да се изправя на крака. Забелязали ли сте с какво задоволство овцата гледа как новороденото агне стои на неукрепналите си крака и прави първите си крачки? Ето, оказва се, че нашите погрешно проектирани и сгрешени "учители" не можеш да ги обидиш ако ги наречеш "овце", щото, оказва се, самите овце са по-мъдри от тях. Майчице, докъде сме я докарали?!

Истинският учител в сътрудничество с децата решава какво ще обсъждат и "учат". Думата "учене" у нас е така изопачена, че разбиращият човек изпитва непреодолимо неудобство да я използва. Не учене, а разговаряне е това, с което се занимават смислено, истински учещите. Разговарят, търсейки. Истината е онова, което ги вдъхновява. Тя мами на хоризонта. Забелязали сте как в нашето из основи сгрешено училище и образование не друго, а тъкмо истината е последната грижа? Когато истината не е водещата и вдъхновяваща ценност, на хората почва да не им пука за нея. Те в един момент почват лъжата да смятат за истина, а истината - за лъжа. Няма по-сбъркано образование от образование като нашето, което е постигнало тъкмо това. Сега проясни ли ви се въпроса, драги ми дами и господа, защо нашата нация комай е станала нация, съставена предимно от лъжци, от лъжльовци - и от шмекери, тарикати, далавераджии, от "шменти-капели" и пр.?! Сега обяснихте ли си защо наш държавен глава е доказаният лъжец Гоце Първанов?!Разбрахте ли защо благодарният немислещ народец на два пъти си избра тоя резил за български президент?!

Както и да е, пак се увлякох. Но така и трябва. Училище, което не заложи на вдъхновението, което потиска емоцията, което не развива, а смазва човешката чувствителност, е изцяло сгрешено училище и образование - тъкмо като нашето. Аз затова говорих за това как на моменти учениците с блеснали от спотаен възторг очи гледаха тайнството, разгръщащо се пред очите им, примерно във филм на Фелини. Училище, което не развива, а потиска онова, на което дължим нашата човечност - чувствата, чувствителността, "сърцето", импулсивната, интуитивната, вълнуващата се душа и пр. - е изцяло сбъркано училище. Е училище, което е вредно. Понеже убива тъкмо най-ценното. Защото колкото по-безчувствени ставаме, толкова по-безчовечни почваме да сме. Безчовечния човек, ако такъв изобщо може да съществува, е анти-човек. Точно такива се мъчи да бълва нашето скопено откъм смисъл образование.

"Какви чувства бе?!" - ще изкрещи в тоя момент някой в ушите ми, ако можеше да е близо до мен в тоя миг. "Тоя съвсем се побърка, горкият! Чувства! Майната им на чувствата! Училището трябва да дава знания, не чувства! Чувства дава... телевизора! Чувства дават турските сериали!" И пр.

Училището обаче, драго ми нашенско мрънкало, трябва да се грижи за душата на младите така, сякаш тя е нещо като многоцветна градина. Тя е точно това, такива са душите на нашите деца преди да пристъпят прага на "родното училище", ала после дебели лелки, наричани "учителки", почват така старателно да скубят растенията в прекрасната цветна градина, каквато представлява душата на детето, че тя почва все повече да обраства с плевела на "знанието". С бурена на "знанието". Който трупа знание, трупа печал. Трупа тъга. Трупа горест. Защо ли са написани тия думи в най-мъдрата книга на човечеството, Библията?!

Не може душата на детето да се оре безжалостно с дълбоки плугове, дърпани още от съветски трактори; не бива да бъде скубано всичко, що расте в нея в детството. Тя трябва да бъде поддържана в нейното великолепие именно като пищна цветна градина. Нищо не бива да бъде скубано от нея. Душите на нашите деца, които в най-ранна възраст са нещо като цъфнали от природно преизобилие плодни дръвчета, не трябва да бъдат сечени, та от тяхната "дървесина" да бъдат избичени "идеално прави дъски", с които след това ще бъдат направени мебелите и сградите, с които ще населим нашия общ дом - обществото. Аман от хора, чиито души са подобни на чекмеджета, столове, маси и всяка друга "човешка мебел".

Или - да използвам една друга моя любима метафора - са подобни на нещо като боклукчийски кофи. В които училището е наблъскало отпадъчните смърдящи продукти на "науката", на "знанието", на умъртвената "култура", на антидуховността и обезчовечността. Сега става ли ви ясно защо нашата младеж в духовно отношение (в мнозинството си) приличат на всеядни прасета! Или защо, да речем, слушат Азис и се прекланят пред "океана от чувства", излъчван от песните на Софи Маринова, да речем. Или на Милко Калайджиев. Липсата на естетически вкус у младежта също е най-голямо престъпление на нашето училище и образование.

Представете си, драги ми дами и господа, каква държава ще си изградят младите й поданици, върху душите на които "нашето образование" е поработило така, че в духовно отношение са заприличали на всеядни прасета? Ами свинска държава ще си изградят, естествено! Затуй свинщината е станала modus vivendi на българския живот от десетилетия наред. Затова, не за друго.

Изморих се да пиша тази сутрин. Спирам засега, а друг път ще продължа. Имам още много неща да кажа. Ала може и да спра дотук. Всичко не може и не бива да бъде казвано. Трябва да остане загадката, тайнството не бива да бъде разбулвано докрай. То и не може да бъде разбулено. Онова, което внася живот и патос във всичко, е онзи "ирационален остатък", който нашето училище и образование се опитва да умъртви. И за който аз апелирам да бъде не само оставен на спокойствие, ами да му се позволи да се разгръща безпределно. Щото той обозначава най-ценното, което изобщо можем да имаме. Най-ценното у нас е тъкмо Богоподобното. На този именно "ирационален остатък" се дължи онова, което наричаме творчество. Бог е Творец, а ние, неговите деца, трябва да пазим творческия импулс в душите си като най-драгоценен дар.

Училището ни трябва да помага да се раждат творчески личности. Без творчество, без творческо дирене животът за човека е пълна скука. Без творчество сме за наникъде. И като индивиди, и като нация. А нашето училище не прави друго, освен да убива най-безжалостно творческите импулси на младите. За това как творчеството може да бъде насърчавано, а не потискано, може да пиша друг път. А засега спирам дотук.

Изморих се много. Изтощих се. Простете, но отивам да почивам. Зарязвам текста си дотук. Друг път ще продължа. А може и да не продължа. Продължете сами. Аз ви показах отчасти как става това. Приятно дирене и сполука! Можете. Повярвайте в себе си. Не чакайте нищо наготово. Не бъдете консуматори. Хайде чао. Весела Коледа на всички! Тази вечер е Бъдни вечер! Да посрещнем Раждането на нашия толкова велик и човечен Бог Исус Христос с най-добри и вдъхновяващи помисли и мечти!