Една крайно любопитна, изцяло невероятна, но съвсем абсурдна случка, която ми се случи вчера

Вчера реших да посетя учреждението или учебното заведение, в което работя, именно ПГЕЕ-Пловдив; ей-така, колеги ме уведомиха, че щяло се провежда нещо интересно, именно "обучение на колектива" в разни нови и съвременни практики, а пък аз нали винаги съм за новото и съвременното, се запалих и реших да отида; е, отидох, участвах, много неща научих, някои и сам си ги знаех де, но както и да е, човек винаги трябва да учи, пък дори и да е учител, или особено пък ако е учител. Една чудесна мисъл научих от водещата (за съжаление не можах да й запомня името, днес ще се поинтересувам, ще го науча непременно), а иначе тя била от Нов български университет и също така била нещо като пътуващ организационен психолог, та значи научих следното, ето, преписвам си го както именно и го каза тя и както аз си го записах тогава:

"Не си стъпвал на обучение ти, обучаващият, ти, учителят, нищо ново не си научил, а искаш другите да обучаваш, искаш другите да учиш - как така?! И на какво право?!"

Това според мен е много хубава, направо чудесна мисъл - и много правилна. Щото някои учители продължават да си преподават това, което тях някога са ги учили в блажените им младежки и студентски години - което обаче се е случило комай преди 50 години! Аз съм виждал такива "учители", някои от тях са дори "доценти", които обаче продължават да си четат лекциите от пожълтели листи, на които са си водили записки по времето на своето собствено обучение в Университета преди 40 години! Абе хубаво нещо е да учи човек докато е жив, да е любознателен, да напредва постоянно, чудесно нещо е това, до него се свежда истинската прелест на заниманието с учене, сиреч, с духовните и интелектуални неща. Това се знае, така е, няма нужда повече да пиша по този въпрос, за да не стана хептен банален.

Но искам тук да кажа нещо, което вчера се случи, и което, вярвам, ще е изключителна новост за вас. Не вярвам някой да може да предположи какво ми се случи вчера, като отидох рано-рано (аз съм нетърпелив!) пръв в учебната зала, където щеше да се провежда занятието. Нямаше никой (ако изключим самата водеща, която си подготвяше материалите, разните му там постери и пр.), аз седнах да най-хубавото място, до отворения прозорец; залата е голяма, намира се в сенчестата страна на сградата на училището, ала вече към 10 часа преди обед се чувстваше, че ни предстои твърде задушен, горещ пловдивски ден. Седнах и зачаках да почне да се събира и да се събере аудиторията. От три месеца не съм присъствал на "мероприятие" в училището понеже съм болнични след операцията, която претърпях.

По едно време в залата влезе уважаемата г-жа директорка на училището, нейното име е Стоянка Анастасова. Тя си обмени няколко думи с водещата, а пък после, като ме фиксира с разтапящия се от любезност поглед, директно се отправи към мен. Брях, каква чест, лично директорката да дойде да ме поздрави, защото наистина с нея не се бяхме виждали комай повече от 3 месеца, заради моите здравословни премеждия! Дойде любезната ни госпожа директорка до мен и съвсем неочаквано за мен между нас се разигра ето тоя така мил диалог; ще се опитам точно да предам думите и на двете страни, както именно си беше в уж реалния, но така фантастичен живот, който понякога живеем:

- Здравей, Ангел, защо си тук?

- Ами разбрах, че ще има нещо интересно, та затова дойдох. Аз, знайно е, много се интересувам от психология, та затова.

- Да, ама ти не можеш да участваш. Трябва да си отидеш.

- Как така?! И защо?! - отвърнах, не вярвайки на ушите си.

- Ами защото, Ангел, си болен, защото си в болнични. И трябва да си стоиш в къщи. Да се лекуваш. Това тук е работа. Не може да присъстваш. Имай добрината да си отидеш!

- Няма да стане това! - опънах се аз. - Може да съм в болнични, но лекарят ми е казал да се разхождам, да се занимавам с любимите си неща, е, вярно, трябва да се щадя, ама тук, предполагам, няма да носим камъни, та няма да се изморя чак толкова. Не се безпокойте толкова за здравето ми, благодаря Ви за загрижеността, ала нямаше нужда!

- Не можеш да присъстваш на обучението. Напусни веднага! В противен случай ще ти прекъсна административно болничния лист и ще береш ядове! Щото излиза, че щом си дошъл, значи не си болен, а си симулант. Това тук за нас е работа, а на теб ти е забранено да работиш! Разбираш ли?

- Не, не разбирам. Няма да напусна! Ако искате да не присъствам, ще Ви се наложи да ме изведете с милиция! Само се чудя на едно: как поне малко не Ви е срам, а? Срам ли Ви е поне малко? Какви са тези глупости, г-жо Анастасова? Благодаря ви за посрещането, впрочем! Много сте мила!

- Грънчаров, напусни! Щото ще съжаляваш ако не ми се подчиниш!

- Няма да напусна! Изведете ме ако искате с милиция! Прекъснете ако искате болничния ми! Щом имате такава голяма власт да правите каквото Ви скимне правете каквото искате. Даже, ако искате, първо ми прекъснете болничния, а пък утре или вдругиден, като не дойда на работа, вземете, та ми устройте пак няколко "самоотлъчки", та този път да можете вече съвсем "законно" да ме уволните. Вас Ви бива по тия работи...

- Значи няма да напуснеш, така ли?! Ще видим тая работа! Лошо ти се пише, човеко!

Горе-долу такъв прелюбопитен разговор проведохме вчера с моята така любезна директорка. Е, не мога да гарантирам, че точно тия бяха думите, които си обменихме, ала смисълът, същината, е точно тази. И думите, понеже ги възстановявам по памет, са кажи-речи същите. Нямах записващо устройство за да запиша точните думи и да мога да ви ги сервирам тука. Вече май ще ми се наложи всеки свой разговор с моята така любезна и мила директорка да си го записвам със записващо устройство. За историята на културата, така да се рече. Щото едно училище, разбира се, е културно заведение. И в него всичко, както се подразбира, трябва да е културно. Е, има различни култури на тоя свят де, но да не придиряме чак толкоз.

Сами разбирате, че след това посрещане се разтреперах като листо. И продължих да седя на стола, ала се чувствах сякаш седях на тръни. Много мислих дали да не си отида след това "мило посрещане" от моята работодателка, ала реших да остана. Ей-така, за да разбера какво ще направи за да ми отмъсти. Тя иначе не си поплюва и винаги най-ефективно отмъщава. Та ми е най-любопитно да разбера как ще ми отмъсти тоя път. Такива ми ти работи. Невероятно, но факт - това се случи; нищичко не си измислям! Животът у нас често превъзхожда по фантастичността си всяка възможна фантастика!

Моля, не си мислете, че съм се побъркал и че си измислям тия неща. Да, знам, невероятни са, но, уви, се случват. Парадоксално е, но стават такива неща в нашия живот. Някой казват, че трябва да си преименуваме името на държавата на АБСУРДИСТАН. Не знам дали са прави, но имат известни основания за правота...

После занятията минаха чудесно. Имам много безценни наблюдения върху случилото се в тях. Ако имам време и настроение тия дни, ще пиша нещичко за наблюденията си. Примерно разиграхме (по американските методики) игри-упражнения по "екипно вземане на решения". Много ценни неща се случиха по време на това обучение. Водещата на моменти се хващаше за главата! Даже, горката, каза, че ако бяхме се сетили да запишем всичко на видео, щяло да бъде чудесно. Понеже съм си скандалджия едва се удържах да кажа, че тук, в нашето училище, е забранено да се ползва видео, аз си имах доста главоболия от директорката за пустото видео; удържах се да не го кажа обаче. Апропо, директорката също участваше в обучението. Тя, казах, ни е много модерна, ученолюбива, новаторка и прочие...

След два дни обаче е педагогическият съвет. Аз вече имам нарочна (и писмена) заявка за участие в него, даже си написах изказването и го изпратих на директорката, та се питам: какви ли сценки ще се разиграят на тоя съвет щом ето вчера се случи тая направо шеметна, сиреч, съвсем невероятна и абсурдна случка?! Дали да ида на тоя съвет предвид случилото се? След като наистина здравето ми е не е много наред, заслужава ли си заради някаква кауза да си жертвам кажи-речи живота?

Сега пиша това, а ме гложди следният въпрос: дали днес пак да отида на обучението. То продължава. И днес ще има такива занятия. Участват само учителите. Учениците вече са ваканция. Дали да отида - или да се въздържа. Щом съм толкова нежелан от директорката там, щом и така трудно даже да ме гледа, дали да не й направя добро и да не отида?! Но все пак училището не й е бащиния, та може и да отида. Знам ли? Или да отида, та да привиква лека-полека с мен? За нейно добро да отида, та да почне да привиква. А че не иска да ме вижда изобщо, си е факт. Ето, тя вчера без да иска си показа истинското, най-дълбинното, така де се рече, отношение. Изпусна се да си го покаже заради тоя спонтанен гняв, който не можа да потисне. Тя, явно, както се разбра, си има една голяма мечта: "тоя злодей", тоя "непоносим човек" Ангел Грънчаров да го няма изобщо! Да не й се мярка пред очите. Виждате какви силни чувства храни моята така съвременна и човеколюбива директорка към моята толкова скромна особа...

Е, ще й развалям сбъдването на мечтата поне докато съм жив - пък после нека да ликува...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Дори и статистиката вече доказва страшната катастрофа в образователната ни система!

Из Българите са най-неграмотните в целия Европейски съюз

Неграмотните граждани вече са 50-60%, а висшето образование произвежда масово ненужни специалисти

България е първа по неграмотност в целия Европейски съюз (ЕС), като 41% от учениците ни не са напълно грамотни. Това показва негативна класация за образователната и научната сфера, създадена на базата на изследване на екип от Центъра за демографска политика (ЦДП) с ръководител проф. Петър Иванов.

В глобален мащаб в подреждането за 2012 г. заемаме 53-то място в света по грамотност (Literacy), като далеч пред нас стоят държави като Киргизстан, Тринидад и Тобаго, Туркменистан, Тонга и др. Според доклад на Европейската комисия (ЕК) по Конвергентната програма за 2012-2015 г. процентът на хората с трудности при четене в България е най-високият в рамките ЕС. Анализът на Центъра показва проблемните точки на българската образователна система...

Неграмотните български граждани, по данни на ЦДП, вече са между 50-60%. По официални данни 41% от лицата до 16 години са неграмотни (за сравнение, във Финландия този процент е 8,1%). От Министерството на труда и социалната политика (МТСП) посочват, че близо 70% от хората без работа у нас са напълно неграмотни.

Българският език е чужд за голяма част от българските ученици. По данни на Министерството на образованието, младежта и науката (МОМН) вече над половината от учениците между първи и трети клас нямат за майчин език и изпитват проблеми при усвояването му.

Интелигентността на нацията (National IQ Scores) също намалява. Българите дълги години гордо заемаха челни места по този критерий, а сега в списъка от 113 страни по интелигентност ние сме едва на 47-мо място, далеч след Монголия, Молдова, Казахстан и др. Една от причините е състоянието на образователната ни система. У нас отличниците в училище са 2,8%, докато във Финландия са 14,5%, т.е. близо пет пъти повече.

Цели 38% от българчетата не завършват започнатото си образование, много пък въобще не са учили. Близо една трета от учениците, задължени по закон да се образоват, не ходят на училище.

... "Училището се отказа от възпитателните си функции", се казва още в проучването.

... Що се отнася до висшето образование, както в държавните, така и особено в частните висши училища то се базира единствено на принципа за търсене на максимална финансова изгода и максимална печалба, което не кореспондира с академичните изисквания на съвременното модерно образование, посочват от ЦДП. Данните им показват, че в България работи индустрия за фалшиви дипломи, има пазар на научни степени и звания.

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

В онова, което не гасне, нищо че се опитват по всевъзможни начини да го угасят, там е истината…

Все по-често напоследък, особено тия дни, ме спохождат ето тези натрапчиви мисли:

Истинското, великото, вечното, непреходното, безценното даже и прочие е било когато, например, Христос се е разхождал бос или качен на магаре сред учениците, проповядвал им е с думи прости, непретенциозни, съвсем човечни, а пък те кротко са се обръщали към Него с "Учителю" - а не сега, когато видните последователи на Христос, такива като владиката Николай в Пловдив или Патриарха Неофит в София, са се накичили с пищни златотъкани дрехи, турили са си златни корони на главата, когато към тях се обръщат с "Ваше високопревъзходителство" или с "Ваше светейшество", когато се возят в скъпи лимузини или ни благославят с ръце, на които са сложени тежки златни пръстени - или часовници от по 20 000 евра единия. Нали разбирате защо тогава, в ония най-ранни времена, всичко е било истинско и велико, а сега е само пародия на величавост, щото сега имаме само една външна, незначителна, показна величавост, а тогава всичко е било съвсем истинско, е било вдъхновено, е било одухотворено от Духа, докато в днешното няма дух, има само фалшив блясък. Щото е менте, фалшификат, пародия, а не нещо истинско.

По същия начин някога Сократ пак се е разхождал бос по улиците и площадите на Атина, обкръжен от учениците си, бил е облечен с продрания си и кърпен тук-там хитон, с който и умира, всичко това обаче не му е пречело да води своите боговдъхновени философски беседи, да обучава младите, да ги подтиква да вървят по пътя на истината, доброто, красотата; е, разбира се, някогашният Сократ, такъв, какъвто наистина е бил, няма нищо общо с днешните "велики" професори и академици, облечени в пурпурни мантии, накичени с бляскави огърлици, които гордо и величаво, обременени от непосилна ученост, крачат из хладните, респектиращи коридори на сегашните ни потискащо внушителни университети и академии. По някаква ирония на съдбата, на историята или на самата природа на нещата истински великото, осененото и благословеното от Божия Дух, пак е било тогава, при Сократ и при Платон, а не е при сегашните ни професори и академици, при които често е останала само черупката, външната форма, видимото с очите, а пък Духът си е отлетял, щото него тия неща съвсем не го задоволяват – и, обикновено, нямат никакво отношение към истински същественото и значимото.

Вярно, в наше време хората са привикнали много да ценят външната форма, „социалното признание”, самата институционализираност и то на неща, които съвсем не се поддават на институционализиране, именно такива като духът, духовните неща, ценностите, самата човечност с всичко, което й принадлежи, които са така естествени и живи когато са свободни, ала когато бъдат „препарирани”, когато бъдат превърнати в музеен експонат, в реликва или институция на културата, мигом се превръщат в своята противоположност, сиреч, биват умъртвявани. Това обаче в днешно време най-много се цени, а пък ако сега се появи някой като Сократ, като Платон, като Христос, такъв, разбира се, непременно ще бъде най-малкото осмян, ще бъде обявен за луд, ще почнат да му крещят в очите „Абе ти кой си бе?! Ти за какъв се мислиш, нещастнико? Я си покажи професорската диплома?! Теб кой те е признал и кой те е назначил на длъжността „проповедник”, кой ти е издал атестата?!” и прочие глупости ще му рекат, а може да последва и нещо по-сериозно. За което пише Достоевски в „Легендата за Великия Инквизитор”, нали се сещате? Ако не се сещате, ако не сте чели тоя знаменит текст, ще Ви кажа: във времето на великата инквизиция в Испания се връща самият Христос, за да види какви неща правят последователите му уж в негово име – и, евентуално, да им подири сметка. Е, знайно е какво става: Христос е хванат от инквизицията и пак е изправен пред съд, този път пред съда на Великия Инквизитор, който много добре знае кого съди; и, разбира се, самият Христос в името на… Христос, е осъден на смърт, щото се е оказал вреден и опасен, щото пак иска да буни „народните маси”, които пък, благодарение на църквата (по думите на Инквизитора) са били приучени да живеят без този „страшен и опасен дар”, дарът на човешката свобода, подарен им именно от Христос, щото това е сърцевината на Христовото учение. Такива работи станали. Е, стават в роман на Достоевски.

Но не само. Те се случват всеки ден около нас, ала ний не ги забелязваме. Всеки ден продължаваме да тъпчем, да разкъсваме, да разпъваме на кръст разни там „христосовци” и „сократовци” без да ни трепне окото, обиждаме ги, тормозим ги и прочие; който се опита да направи нещо истинско, боговдъхновено, голямо (да не го наричаме „велико”, щото някои много ще се подразнят!), него не го подкрепяме, напротив, щом надушим какво става, почваме да му пречим, да го тормозим, да го спъваме; изобличаваме го като враг на нашето спокойствие, виждаме в него „смутителя на реда”, „дразнителя”, той за нас е „луд”, „самозванец”, „нахалник”, „психар”, даже „некадърник” – щото е непризнат, щото е „неинституционализиран” от културата, а пък тази култура и традиция, както знаем, е „приватизирана” от разните му там официални и казионни „научни общности”, „културни институции” и прочие. И никой не може да се намърда там ако не получи съвсем официална благословия или санкция, а за да получи и благословия, и санкция, му искат да изпълни едно съвсем простичко условие: да се откаже от себе си, от порива си, налагат му да плюе на всичко онова, което го вдъхновява, да се отрече от него, да приеме разните му там „ограничения”, "норми" и „рамки”, примерно, трябва да пише вече не както сърцето му иска и повелява, не както трепетът на духа му налага, а както „трябва да се пише”, както „се пише”, с разните му там "научни", "академични" и пр. условности и ограничения. Ако не ще да направи тия жертви, го изритват, остракират го, изгонват го безпощадно, обявяват го за „самозванец”, без изобщо да им пука, че по този начин могат да унищожат някой нов Христос, или някой нов Сократ, или някой нов Платон. Не, такива изобщо не са нужни на системата, да, такива „антисистемни елементи” изобщо не са нужни на установилата се „академична” система, на вкоренената църковна, художествена, културна или каквато и да било друга система.

То и някога, по времето на Сократ или на Христос тия двамата не са били посрещнати с ръкопляскания, е, за известно време сякаш са ги почитали, ала в един момент и двамата, и Сократ, и Христос, са станали опасни – и без жал са били ликвидирани. Да, физически ликвидирани, убити. Е, убили са, могли са да убият само телата им, не духа им, каквото са могли обаче, са го убили без жал, а пък после си устройват съответната гавра: възниква върху труповете и на Сократ, и на Христос, една философска или църковна традиция, в която, както виждаме, нищичко не е останало от първозданния, от истинския дух на основоположниците; днес си имаме „Академии”, в които такива като Сократ никога няма да ги допуснат, а там допускат предимно противоположните на Сократ, именно великите конформисти, нагаждачи спрямо системата и пр.; същото е и в църквата: дядо ви Николай от Пловдив да не би да има някакво отношение към духа на самия Христос? Не, няма такова нещо, всичко при него е спекулация, а истински важното са тия неща: пъченето, златните часовници, златотъканите одежди, короните със скъпоценни камъни, кръстовете от платина, расата от скъпа китайска коприна, от какво ли не, да, само тия неща важат там, само те са останали, но от духа обаче не е останал и помен. Той е нежелан гостенин там. Той е пъден, щото е… опасен. Това е положението.

Някога Паисий е обикалял пределите на България със своята написана на ръка книжица, давал я е да се преписва, пръскал е светлина, като, предполагам, при тия негови странствия често са го лаели не само селските кучета, ами този луд монах, нищо чудно, да е бил замерян с камъни и от самите селяни; абе кой ли ще земе да ти преписва на ръка една книжица, да я чете, за да има съзнание, че е българин и други такива глупости?! Я ме остави на мира, о, безумни юроде?! И на Левски са затропвали под носа врати и кепенци, това нима не е било така? Нима не го знаете? Да, така е било от векове, така е и сега. За жалост е точно така.

Аз често имам обичая да се оплаквам как, да речем, списанието ИДЕИ (или моите книги) бива възприемано като „натрапник”, който никой не го желае, то, горкото, си стои арестувано по книжните борси, непипнато от ръка на читател, обявен му е пълен бойкот, книжарите не го щат, понеже било „непазарно”, питам се: как пък така добре го надушиха, че не е „от наште”, че е различно, та така мълниеносно, още от първия миг, го подложиха на безжалостен остракизъм?! Явно имат нюх към тия неща, няма що. Е, осъдиха го на смърт, на убиване, на разтерзание. И мен, неговият създател, осъдиха по този начин, щото нали се досещате как родителя се чувства когато разтерзават, разнищват, разкъсват на части рожбата му?! Всеки родител предпочита сам веднага да умре, ала да не гледа как разкъсват на части и погубват рожбата му, свидното му чедо.

Било списанието ми "неинституциализирано" и като такова, представете си, "нищожно". Сиреч, уж го има, ала го няма. Това, което научната общност не е признала и приела, то... не съществувало. Оставям настрана въпроса защо не го признават, коя е потайната причина за това. Или да я кажа, а? Ами добре, ще я кажа, щом стигнахме до тоя пункт: ами не го признават списание ИДЕИ разните му там официално-казионни научни и академични институции по причина на това, че поставено до техните "научни продукти", то предизвиква крайно неизгодни асоциации; хората имат възможност да сравняват, оживотворената от вечния дух алтернатива успява да покаже колко наистина струва официално-казионната наука и академичност. Разбирате сега защо непризнаването на такива "скандални съществувания" като ИДЕИ и прочие е въпрос на живот и на смърт за ония, които така добре са се приютили в рамките на системата, че са станали подобни на тежки камъни, изградили огромната и "неподвластна на времето" стена - стената на безликата, бездуховна, казионна, суха, вееща на мъртвина и хладна величава и непристъпна като крепост институция. Научна, академична, църковна, философска, религиозна, художествена, културна или каквото и да е тя. И предимно държавна. А свободните и "частните" неща и инициативи не ги признават. И ги гонят като че да са прокажени. Така стоят работите тука.

Но има все пак и нещо, което ме крепи. Това е именно мисълта: щом така постъпват, а именно, без жал гонят всичко чуждо, значи все пак има нещо истинско, субстанциално, така да се рече, в това, с което си позволих лукса да се заема и да правя. Има дух в тия неща, щом така ги посрещат. Щото ония неща, които по начало са мъртвородени, тях ги посрещат иначе: с овации, с ръкопляскания, с аплаузи, тях ги хвалят, „творците” им, внушаващи пълното доверие на системата, ги канят по телевизиите, обявяват ги за велики, турят на челата им лаврови венци, какво ли не още; да, ала тия външни регалии на славата съвсем не могат да променят обречеността им. Това е лесна слава, която припламва за кратко като огън от слама, лумва за кратко, а пък после остава само пепел, не въглени, не жарава. А в жаравата е истината.

В онова, което не гасне, нищо че се опитват по всевъзможни начини да го угасят, там е истината…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Самата истина за нашенското, за българското отношение към истината

Истината е безсмъртна. И като безсмъртна - истината може да чака.

Рано или късно тя се налага, и не може да не се наложи, понеже тя е закон на живота и закон на историята, и понеже всичко, което вирее и иска да вирее, в нея и чрез нея вирее.

Истината се налага. Но тя се налага по два начина, или по-вярно, на два вида хора: или на хора разбрани, на хора разумни, и тогава нейното появление не причинява никакви сътресения, никакви катаклизми; или на хора неразбрани, на хора неразумни, и тогава нейното появление се уподобява на опустошителен гръмотевичен удар.

В България мъката, неволята, теглото са винаги били едничкият модус, по който истината е смогвала да прояви своето велемощие и своето господство.

Такава е съдбата на духовно безоките народи.

Стоян Михайловски

(Приведе този цитат: Капка Вачева)

ЗАБЕЛЕЖКА: Още преди да попадна на горното във Фейсбук тази сутрин аз пък публикувах ето този "Кратък диалог за истината" с един млад човек, който ми зададе важни въпроси; а по-долу можете да прочетете моя отговор до този човек, който показва удивително единомислие, съвпадение на разбирането ми с това на прочутия български писател и мислител Ст.Михайловски:

Господин Грънчаров, какво да се направи, че истината да излезе наяве?! Истината за Костовото управление, истината за протестите. Истината за пътя на България, който ще я превърне в наистина в демократична страна, а не каквато е сега - страна, в която свободата се е превърнала в слободия, страна, в която лъжата е много повече от истината, страна, която младите искат да напуснат!

Ангел Грънчаров каза: Тя, истината, отдавна е излязла наяве, само дето у нас има много хора, които се дърпат, не искат да я признават, оставят се да бъдат лъгани, да бъдат съблазнявани от сладките илюзии и приказки; фантазьори у нас колкото щеш, а поклонници на истината, истинолюбци - кът. То в това ни е и проблемът, че заблудените у нас са мнозинство, при това не просто са заблудени, ами и предпочитат лъжата пред истината, щото са си въобразили, че истината била горчива и щяла да ни вгорчи живота, а пък лъжата го подслаждала...

Глупости колкото щеш: ето затова няма оправяне у нас - докато работите в туй отношение не се променят. Но животът учи и в крайна сметка налага едно почитане на истината чрез страданията, породени от незачитането й - само в това е надеждата...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Някои горещи проблеми на училищния живот, за които е срамота да се мълчи

Преди няколко месеца бях наказан с дисциплинарно наказание "предупреждение за уволнение" фактически заради това, че съм отсъствал от едно заседание на педагогическия съвет на училището, в което работя; при това аз отсъствах не своенравно, не защото така ми е скимнало, а при условия и обстоятелства, които сега разглежда съдът - в делото, което заведох, обжалвайки безпрецедентно несправедливото наказание. Тия дни очаквам да се проведе обичайния в края на учебната година педагогически съвет и макар че съм в болнични, ето, решавам да участвам в него. И не само това, решавам да се изкажа. Дори решавам да напиша изказването си и да го депозирам предварително, та да се изключи вариант да ми бъде отказано да говоря - или пък изказването ми да не стигне до адресата си. Е, живот и здраве да е, ще се изкажа там и на живо, стига да бъда допуснат.

Ще видим. А ето сега проекта на моето изказване, което поставя важни според моето разбиране и също така твърде горещи проблеми; публикувам в дневника си този текст, щото ми се ще тия проблеми да получат подобаващата гласност, понеже иначе, в така и така създалата се вътрешна атмосфера в училището те няма как да получат своето решение; пък и за да остане за историята го публикувам, защо не; това беше шегичка, малка шегичка, отбелязвам го, за не се ядосват някои хора; ето какво държа да кажа непременно:

Уважаеми дами и господа,

Искам да се изкажа по едни важни според мен и също така горещи проблеми, касаещи самото съществуване на нашата общност, проблеми, които не търпят, не чакат своето решаване - нищо че съзнателно са държани под похлупак. Така обаче не бива да се постъпва. Не е разумно да се постъпва така. Ето какво имам предвид.

Имам за много неща да изразявам своята позиция, ала ще ми се наложи да подбера наистина най-важните и също така най-горещите проблеми. Които наистина не търпят никакво отлагане. И минута отлагане. По които много трябва да се мисли и говори. Защото ако не го правим, ще излезе, че съвсем ни е безразлична съдбата на нашето училище, на институцията, на която всички ние служим. А това, да се надяваме, съвсем не е така.

Вече трета учебна година училището има нов директор. Много неща се промениха. Надеждата е да са се променили за добро. Но има доста основания да се съмняваме, че това наистина е така. Аз държа да заявя своето възприятие, което да провокира разговор по проблемите. По тях не бива да се мълчи. Това са крещящи проблеми, по които е живо безразсъдство да се мълчи. По тях е безотговорно да се мълчи. Дори, бих си позволил да кажа, престъпление е да се мълчи. Всички ние носим своята отговорност за това, което се случва: затова изобщо нямаме правото да мълчим. Или да се преструваме, че нищо особено не се случва. Или пък че всичко, представете си, било "бляскаво". Не е така. Животът си има своите противоречия и колизии. По недъзите трябва да се работи, проблемите не бива да се заобикалят - или потискат. Те искат своето решаване. Те крещят за решаването си. Не трябва да се правим на глухи. Ние сме тия, които сме длъжни да работим за решаването им.

Но преди това трябва ясно да осъзнаем какво точно се случва. И на тази база да си направим подобаващите изводи. Трябва ли нещата да стават така - или трябва да стават съвсем иначе? Това ли е най-доброто, на което сме способни - или тепърва трябва да сторим нужното, за да не излезе, че сме се опозорили? Понякога преструването, че няма никакви проблеми, води дотам, че мълчащите се покриват с позор. Защото са си позволили лукса да се държат малодушно. Нашата професия е мисионерска, тя има дълбок духовен смисъл, на който ние в никакъв случай нямаме право да изневеряваме. Напротив, трябва да бъдем на висотата на призванието си. Трябва смело да сочим недъзите - защото това е предпоставка за справянето с тях. Няма друг начин това да се случи. Мълчанието, повтарям, е израз на примиреност. Така не бива да се постъпва. Грозно е да се постъпва така. Недостойно е да се мълчи. Особено глупаво пък е да мълчим понеже душите ни са вледенени от... страх. Живеем в ХХI век.

В последните две години си позволих системно да изразявам по всякакви начини своята критична позиция по повод действията на новото ръководство, на ръководството, оглавявано от директорката г-жа Стоянка Анастасова. Повтарям, по всякакви, допустими от закона и от морала ми начини. Бях принуден, тъй като в училището и в педагогическия съвет липсваше подобаващата за свободен диспут атмосфера, да изразявам своите гледища по наистина необичайни начини - в блога си, в медиите, в доклади и изложения до висшестоящите инстанции, опитвах се да провеждам дискусии, открих даже постоянно действащ нарочен семинар по проблемите, опитах какво ли не. Във всичките тия мои изяви ме е водило желанието да провокирам по някакъв начин така потребния ни дебат, без който проблемите не могат даже да бъдат осъзнати, камо ли да бъдат решавани.

Уви, това не се получи. Поведението ми беше оценено от ръководството като "скандално", то, за жалост, не разбра, че процедирайки по този начин, аз им давам шанс да осъзнаят истински значимите и съществени проблеми, по които следва да се работи с общи сили и всеотдайно. Вместо да си подадем ръка и да заработим с общи сили, и то в една задължителна среда на партньорство, сътрудничество и взаимопомощ, директорката се опита да приложи спрямо мен едни съвсем овехтели методи "вразумяване" с оглед да мирясам, да се уплаша и да замълча; приложени бяха срещу мен недопустими в съвременните условия методи за разправа, за тормоз, за административно "взискание", изродило се до пошъл педантизъм, бях принуждаван да пиша безкрайни писмени обяснения за някакви илюзорни "нарушения", бях наказван на няколко пъти по какви ли не начини, включително предупреждение за уволнение, "забележки", стигна се дотам, че бях и ощетен по недопустим волунтаристичен начин и финансово, чрез т.н. "диференцирано заплащане" и пр.

Както и да е, в резултат на тормоза аз в крайна сметка рухнах здравословно, бях инвалидизиран, в резултат на инцидент бях подложен на животоспасяваща операция; длъжен съм да подчертая дебело, че по такъв начин никога и никой, дори и в най-мрачните времена на социализмо-комунизма, не се е осмелявал да се държи към мен, към моята личност по един такъв недопустим начин; в моята некратка 30 годишна кариера на преподавателското поприще, преминала както в университета, така и в училище, не съм срещал такова крайно некоректно и грубо отношение. Спирам се мимоходом на тоя "несъществен" личен момент не за друго, а защото той показва нещо много съществено, което именно е главният недостатък на ръководителката на училището: неумението й да работи с хора, което е фатално важно за всеки, особено пък за един искащ да бъде съвременен ръководител. Ще се поясня. След което преминавам към описание на ония най-важни проблеми, които следва да бъдат решавани.

Почти всички от нас (ако изключим най-новите, назначени от г-жа Анастасова преподаватели) много добре си спомнят атмосферата, която цареше в това училище в епохата на г-н Венелин Паунов, предишният знаменит директор на това наше забележително училище. Всички ние, и ученици, и учители, идвахме с настроение за творческа работа, към нас се отнасяха с уважение, деликатно, с признание и разбиране на личностната ни индивидуалност, с такт, имахме така потребната за духовното наставничество на младите настройка за вдъхновена и ползотворна работа: защото нашият ръководител ни беше гласувал доверието бъдем свободни - та да се отдадем с всички сили на нелеките си занимания. Тогава към нас не се отнасяха сякаш сме бездушни чиновници и изпълнители, тогава бяхме признати за творци в нашето толкова отговорно жизнено и професионално дело. Аз даже писах някъде, че тогава в училището цареше една, без преувеличение, "оксфордска атмосфера", да, тогава аз, философът, долавях с всичките си сетива толкова потребния за духовни занимания академизъм от автентичен, сократов и платонов тип, който трябва да не е привилегия само на университетите, а и навсякъде, където се работи за едно истинско, отговарящо на духовните нужди на младите хора образование и възпитание. Да, така беше тогава, всички си го спомняме, ала, за жалост, за няколко месеца всичко това се срина, защото, оказа се, новото ръководство заложи на съвсем други, при това отдавна отречени от живота мениджърски практики.

Заложено беше на грубото администриране и на външния контрол. Заложено беше на бюрократичното чиновническо рвение. Всичко трябваше да бъде направено така, че "висшестоящите" да са доволни от новото ръководство, а пък учителите бяха превърнати в прости изпълнители на разпорежданията и директивите на началството. "Началството всичко знае, а изпълнителите трябва само да изпълняват - и да показват един фалшив ентусиазъм в подчинеността си!" - ето този е девизът, на който така всеотдайно служи ръководството около г-жа Анастасова. Формализмът, казионщината и отчетът беше превърнат в модус вивенди на техния стил на ръководство. Учителският екип беше превърнат в "кадри", добри и лоши: добри кадри са ония, които безпрекословно изпълняват, лоши са ония, които задават неудобни въпроси и претендират за "някаква са там свобода", за "някакъв избор" и за "умуване", вместо просто да изпълняват. Вместо педагогическите съвети с пълноценни и творчески дискусии се премина към управление посредством оперативки, на които ръководството просто се задоволяваше с това да сведе до знанието на персонала какво следва да изпълнява. Не можеше нито един въпрос да бъде поставен на обсъждане, понеже оперативките, провеждани в междучасието, не са този формат, в който това може да бъде направено. Разбира се, най-важното и първо по значение "постижение" на ръководството беше това, че беше съсипана без остатък и отровена оная творческа атмосфера, с която разполагахме в предишния период - и която е така потребна за типа духовна дейност, с каквато по същество сме се заели, която сме длъжни да осъществяваме истински, а не наужким. Атмосферата всъщност е най-важното, имам предвид царящата в една човешка общност настройка.

Ние, хората, сме своенравни същества и искаме към нас да се отнасят по човешки начин. Бюрократизмът носи в сърцевината си едно античовешко, неподобаващо отношение. Ето първата ми и най-основна претенция към това ръководство: то си позволи лукса да приложи спрямо "човешкия матр`ьял" едно неподобаващо, нечовешко отношение, именно едно бюрократично, администраторско, волунтаристично, командно-директивно, изцяло архаично и несъвременно, немодерно отношение. Така към човешки същества не бива да се отнасят. Доникъде не води едно такова отношение. До нищо добро не води. Всичко съсипва едно такова отношение. Защото то отрязва корените, от които може да израсте нещо положително, истинско, жизнеутвърждаващо, творческо. Повтарям: образованието е форма на духовен живот, а духът има за своя най-естествена среда на развитието си свободата. Учителстването е творчество, а не канцеларщина. Творческият процес се нуждае от свобода и от подобаваща настройка. Убиеш ли на учителя настройката (нагласата), опорочиш ли душевния му комфорт, посегнеш ли по този начин на достойнството му, ти си му отрязал всички пътища да изпълни задачата си - в съответствие с призванието му, в съответствие с висотата на мисията му. Ето затова, не за друго, аз решително възразявам срещу нечовешкия в сърцевината си стил на ръководство на г-жа Анастасова. Така с хора, с човешки същества не се отнасят, уважаема г-жо Анастасова. Ние не сме роботи, а човеци! Да спра засега дотук.

На базата на опорочения и неверен подход се появи питателната среда за покълването и израстването на какви ли не, да ги наречем, грешки, които, независимо че ескалираха с всеки изминал ден, по никакъв начин не можеха да бъдат спрени. Поредица от грешки, които, ако атмосферата беше друга, изобщо нямаше да се случат. Г-жа Анастасова, за жалост, е доста упорит човек и успява да наложи волята си по всички въпроси. Примерно, давам един красноречив пример от най-ранния етап на управлението й: решението й да затвори, да заключи централния вход на училищния двор. Нали си спомняте тази умопомрачителна епопея? Изведнъж на г-жа Анастасова й хрумна да заключи тази врата, като мотивировката й беше: понеже клиентите на заведението до входа влизали да "уринират" в двора, дайте да заключим вратата! Е, заключи я - и май една година я държа заключена. Какво стана, нали си спомняте? Първо, учениците трябваше да прескачат невисоката за тях ограда сякаш са кенгура, нали така беше? Пак всички, които пожелаваха, си минаваха оттам, само дето трябваше да прескачат оградата. Г-жа Анастасова само не се сети да сложи караул, та да арестуват нарушителите. Предполагам, клиентите на онова заведение също са прескачали оградата, когато им се е налагало да се облекчават по малка нужда. Директорката не се вслуша в нито един от трезвите гласове, които открито й казаха, че е твърде глупаво това нейно решение. Е, мина година, тя, изглежда, осъзна грешката си и благоволи вратата да бъде отключена - и да бъде използвана. Този случай е архетипичен, съдържа архетипа на всички останали грешки на ръководството, някои от които обаче не бяха толкова безобидни или духовити.

Примерно, кой знае защо, изведнъж се реши да се откажем от кабинетната система и да минем на "класна система", нали така се казва системата, в която всеки клас разполага с една класна стая, а пък учителите от всички учебни предмети биват превръщани в номади, които циркулират всеки час от стая в стая. Добре, запита ли някой какъв е смисълът от тази "реформа"? И доколко тя се свързва със съществените нужди на учениците. Съществените нужди на ученици са свързани с основната дейност на училището като училище: учебната, възпитателната, личностно-формиращата, формиращата техните личности. Изтъкнато ни беше съображението, че причината за тази реформа била тази: така щяло да се опази по-добре училищното имущество. Е, опази ли се? Много е съмнително дали се опази. Но че се навреди на учебния процес, това поне е сигурно. Учителите бяха лишени от възможността да използват съвременните технически и каквито и да било други средства, апарати и устройства за обучение. Те не можеха да ги разнасят от стая в стая. Тия средства станаха неизползваеми. И ред други вреди бяха нанесени на ученическата, пък и на учителската общност. Както и да. Нито един от гласовете, които предупреждаваха за тия вредни последици, не беше послушан, сиреч, остана си глас в пустиня. Аз даже писах специален доклад по този въпрос, който седмици вися в учителската стая без някой да смее да го подпише. Подписа го само г-жа Т. Копривленска. Ето така стигаме до друг един съществен момент, който трябва да бъде очертан.

В съвременни условия училищната, пък и всяка друга човешка общност трябва да бъде поставена върху демократични принципи - и само в такъв случай може да е пълноценно съществуваща общност. Демокрацията в нашето училище обаче беше прокудена с идването на власт на това ръководство. Стигна се до парадокса и абсурда в съвременни условия хората да се страхуват гласно да заявят какво мислят. Пак се възроди оня презрян манталитет от годините на комунизма: да мълчим, сакън, за да не се набием в очите на ръководството. Или: важното е аз да съм добре, пък цялото нека ако ще да отиде на поразия. За да съм аз добре, ще трябва да правя мили очи на ръководството, ще трябва да се подмазвам, та да се издигна в очите му - с оглед да заслужа... по-висок дял в т.н. "диференцирано заплащане". Или поне да си нямам излишни главоболия. Или да ме оставят да поучителствам още някоя и друга годинка в пенсионна възраст - както именно става само ако съм лично приближена до директорката. Защо да си усложнявам живота като си позволя да критикувам явните провали на ръководството? Аз да не съм луд?! Ще си мълча. Ще изпълнявам и ще си трая, нека други да бъдат лудите глави, дето неминуемо ще паднат в торбата. Този именно презрян манталитет, не е за вярване, се възроди в нашия поставен пред най-тежкото си изпитание "колектив". Щом няма в една общност гласност и откритост, вместо това се появяват слуховете, шепненето с приглушен глас по ъглите, интригантството, клюкаренето, подливането на вода на другия, на "лошия". Аз не съм вярвал, че такива явления са възможни в нашите съвременни условия, но ето, уви, оказа се, че не само са възможни - а са и съвсем реални. Като писах за отровената атмосфера в училищната общност, съм имал предвид и това.

В съответствие с изложеното вече се стигна дотам, че нито един от истински важните, сложни, тежки, горещи, парещи даже проблеми на училищния живот в нашата общност вече не можеха да бъдат обсъждани, и то по подобаващия начин, именно на съответните демократични форуми: училищен, учителски съвети, открито, честно, гласно, разгорещено, както и трябва да бъде. Не, на хората се уби желанието да разговарят по тия проблеми и то особено пък по този така човечен и истински начин. Разговаряше се, ала иначе. Знаете вече как. Тихо, шепнешком, по ъглите, на четири очи. За всичко вече се разговаря по този начин. Рядкост е някой гласно да заяви какво мисли - и в тая вече отровена атмосфера това неминуемо се възприема като скандално, а не както трябва да бъде, а именно, като нещо съвсем естествено. Появи се дори и групичка от клакьори, които на всяко едно обсъждане, което някъде, да речем, е започнало, мигом скачат и почват да хулят оня, които си е позволил да отрони и дума против "нашето мъдро и толкова добро ръководство". Недостойна работа е това подлизурство. И симптоматична. Такива явления потвърждават тезата, която си позволявам тук да издигна: работите в нашето училище не вървят на добре. Напротив, вървят в лоша, недопустима посока. Така обаче не бива да продължава. Хлъзгането по тая плоскост до нищо добро няма да доведе.

Ще каже някой: а бе защо, Грънчаров, ровиш сега с това писание, с това изказване? Какво толкова искаш? Що, драги, не си кротуваш? Що не вземеш най-после да мирясаш? Що се правиш на герой, дори след като толкова много пострада? Кога ще ти дойде на теб акъла в главата най-после? Мълчи си и вегетирай бе, луди човече?! Търпи до пенсия, какво има да мърдаш толкоз? Никой няма да ти изръкопляска, ако очакваш това, горчиво се лъжеш! Луд, луд човек, явно вече съвсем не е наред с акъла тоя - особено след като му направиха онази операция на главата! Горкият човечец?!

Да кажа две думи относно мотивацията на моето отношение и поведение. Всеки нека да си мисли каквото иска, но и аз имам право на свое разбиране. Даже бих си позволил малко да разширя въпроса. В тази ситуация вече е интересна не само мотивацията на моето отношение и поведение, а всеки един от "колектива" е длъжен най-критично да погледне на собственото си отношение и поведение. Не съм интересен аз, важен е обаче принципът, който се опитвам да прокарам; да, понякога отчаяно, понякога прекалено емоционално, може би дразнещо, но аз поемам всички рискове съвсем съзнателно - и с ясна цел. И тя не е тази, която, възможно е, витае в нечии глави: не, декларирам, че не ща да катурна това ръководство и аз един ден да седна на директорския стол. Тази мисъл даже и не ми е минавала в главата. Не съм чак толкова плосък човек.

Друга, съвсем друга е причината. Аз, признавам си, съм сантиментален човек. Обикнах това училище, в което, както са потръгнали работите, нищо чудно и да умра - ако изобщо докуцукам един ден с последни сили до пенсия. Да, привързах се към училището, не толкова към сградата, не и към учениците (те, знаем всички, са всякакви - и често някои от тях успяват да ни опънат нервите така, че трябва да си мазохист, че да изпитваш наслада особено към някои аспекти на учителстването!), не и към "колектива", не, привързах се към неговия дух, към културната традиция, която това наше наистина знаменито училище излъчва. Привързах се към духа на ПГЕЕ-Пловдив, причастих се към него, той заживя в душата ми и овладя и моя личен дух; в този дух на нашата гимназия са вградени и за вечни времена ще витаят духовете на такива човечни и трогателно незабравими исполини на учителстването, явяващо се същинско изкуство на съзиждането на човешките души, като Жак Асса, Венелин Паунов, Иван Блянтов, Йорданка Господинова, г-н Марински, Станко Станев (Бог да прости починалите!), Радомир Парпулов, Вангелина Искрова... (изброявам само тия, за които съм имал шанса непосредствено да съм им се възхищавал; добре знам, че има още много други, които, за жалост, не познавам); в този дух на нашето знаменито училище са вградени духовете и сенките на хилядите негови възпитаници, които сега са пръснати по целия свят - ето затова неговото бъдеще, неговата съдба съвсем не могат да ми бъдат безразлични.

Тази, повтарям, само тази е единствената причина да реагирам толкова остро и болезнено спрямо недъзите, защото те, по моята преценка, са винаги най-жестоки рани, които биват нанасяни върху пулсиращото от живот тяло на нашето знаменито училище. И наш нравствен дълг е да реагираме - ако искаме да не се опозорим. Причината да реагирам по този начин е единствено нравствена и, така да се рече, философска. Мой дълг като философ е да казвам истината въпреки всички неудобства, които това може да ми донесе. Такава е ориста на истинските философи. Позволете ми да имам манията и моята съдба да носи в себе си нещо от орисията на истинските философи. Даже и само по простата причина, че се отвращавам да бъда философ-менте - или карикатура на философ...

Сами разбирате, че още много може да се пише и говори, но се налага да спра съвсем ненадейно ето тук. Едно, че се изморих да пиша, а аз съм болен човек, намиращ се във възстановителен период след тежка операция, така че ми е простено да се изморя. Друго, че е най-добре написаното дотук просто да се възприема като една покана за разговор; аз нямам претенцията, че с един текст мога да очертая всички проблеми - и дори да предложа начините за решаването им. Не, това е глупаво да се очаква; ето и затова спирам. В изминалата (или по-скоро по-правилно е сега да се каже в по-предишната, не тази, която току-що измина) учебна година аз написах цяла една книга все по същите тия проблеми, тя носи заглавието НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие Есета за освобождаващото обучение и образование), там съм казал какво мисля по повечето въпроси - и от какви идеи за промяна на ситуацията се вдъхновявам. (Апропо, това е същата книга, за която ме съди пом.-директорката и синдикална лидерка на училището г-жа К.Стоянова; тя ме съди "за обида и за неправилни мисли", които там съм имал дързостта да напиша!) През тази, през учебната 2012-2013 г. моя милост, като плод на остракирания така грозно от ръководството на училището мой методически семинар аз издадох три брошури, в които се очертават проблемите на нашето училище и в трите значими по моето възприятие сфери и ги издадох под общата рубрика ГОРЕЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО И ВЪЗПИТАНИЕТО НА МЛАДИТЕ, съответно със заглавията ПРЕПОДАВАНЕТО, другата съм нарекъл ДИСЦИПЛИНАТА, третата - ВЪЗПИТАНИЕТО. Всяка от тия брошури има по около стотина страници, те са добра основа за да се проведе пълноценна и ползотворна дискусия, стига да го има желанието - и настройката.

Уви, до този момент такъв един отклик от страна на ръководството не се забелязва. А в съответствие с казаното по-горе вече от всички се разбира, че в рамките на реконструираната, на възпроизведената от г-жа Анастасова административно-директивна система на ръководство нещо може да се случи само и единствено ако бъде инициирано и благословено от самата нея. "Народните маси" в тази система нямат правото на глас, камо ли пък на бунт. Това, че нищо особено не се случва в тази посока е красноречиво доказателство за верността на горните констатации. Изобщо обаче не ме радва това, че получавам такива всекидневни потвърждения за своята правота. Много мразя да съм прав - особено когато работите изобщо не вървят в добра посока...

Някой трябва да поеме цялата отговорност за случващото се. Това вече е въпрос на морал и на лична съвест. Примерно отговорност трябва да бъде поета и за това, че в продължение на една учебна година учениците бяха ощетени в най-важното отношение - качеството на тяхното образование! - понеже в преподаването не бяха използвани съвременните методически и технически средства (заради злополучната, архаична и съвсем неподходяща за ранга и нивото на учебното заведение "класно-урочна система", въведена от директорката). Това изобщо не е безобидна "подробност от пейзажа", напротив, голям гаф е.

Аз няма да призовавам за оставки, понеже, повтарям, това би следвало да е въпрос на личен избор, на личен морал и въпрос на съвест - и достойнство. Мъчно ми е, че работите стигнаха до такъв край, но е съдбовно належащо неблагоприятният ход на нещата да бъде спрян колкото се може по-скоро.

За доброто на институцията, за бляскавото й бъдеще, което тя безспорно заслужава, не за нещо друго...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Разсъждение за доматите, снабдено с нещо като философска притча за кучетата - и за кучките

Днес решавам да пиша за... доматите и за... кучетата. Не, не за бездомните кучета ще пиша, ще разберете за кои; за едни по-интересни кучета ще пиша. За едни човешки, екзистенциални кучета искам да кажа нещичко. Искам да разкажа нещо за тях, нещо, което прилича на нещо като притча. Философска притча. А за доматите... прочее, да започвам, направо да кажа за какво става дума, без да го усуквам повече.

Минавам тия дни с колата си покрай борсата за зеленчуци, намираща се на края на село Лозен, Пазарджишко. Зад самата борса са градините, където растат доматите. Няма никакви разходи за транспорт. Цените - по-високи от тия, дето са на пазара в Пловдив. При това всички търговци (някои от тях може и да са производители) са се наговорили и навсякъде цената е все една и съща, личи си по етикетчетата, при това е доста висока. Минавам покрай редицата, гледам, никой не ме подканя да си купя. Гледат ми сеира. И чакат да видят колко ми е акъла - и дали ще мине номера им при мен. Правят си тест за интелигентност с мен, пустите му селски търговци; доста са хитри и нагли обаче. Най-накрая моя милост се пали и казвам на последния изнудвач: "Абе при вас цената е по-висока даже от тая на пазара в Пловдив бе!", а той ми отвръща: "Ами иди си купи домати тогава от пазара в Пловдив!"; "Ще ида, а пък вий сами си яжте доматите!" - тъй завърши нашият разговор. Разбира се, нищо не купих. Чудно ми е обаче как става така, че вчера си купих две кила домати, докарани чак от Полша, които са три пъти по-евтини от тия, които човек може да намери на борсата в село Лозен, Пазарджишко! Някой ако може да ми разнищи тая загадка, ще му бъда много благодарен.

На пазара в Пловдив - аз съм му чест посетител, имам предвид пазара в моя район, район Тракия - историята пък е друга. Това е най-скъпият пазар в града, тук цените са най-високите. Просто има десетина търговци, които са се наговорили да дерат кожата на горкия потребител. На тоя, на когото не се пътува до центъра: там пазарите са значително по-богати и цените са доста по-ниски. Там пазарите си заслужават името "пазар". Това в Тракия е място, където са се събрали група изнудвачи, никакви търговци не са. Търговията е създала съвременния свят, такъв, какъвто е, у нас, в нашенския див "капитализъм", това, което е наречено "търговия", се опитва да погребе тоя пусти "капитализъм". Когато се съедини комунистически манталитет с... "пазар", се получава мафия. И терор над потребителя. Ето какво имам предвид.

Както и да е. Да кажа нещичко за наблюденията си за изнудването на тракийския "пазар". На "пазара" в квартал Тракия в Пловдив. Значи търговците дремят по цял ден и чакат жертвите си; турили са най-високите цени. Кварталът е голям, казват, че бил вече 80 000 жители, знам ли, от тях все ще се намерят нужните балъци, които да изкупят скъпите и прескъпи домати, краставици, дини и прочие. Да, ама изнудването е толкова яко, че явно трудно се намират чак толкова балъци. И стоката на тия апаши, наричащи се "търговци", залежава. Доматите, като стоят дни наред, омекват, а краставиците стават гъвкави като че ли са от гума, от мек силикон. Фащаш краставицата за единия й край и тя се огъва. Това обаче не смущава търговеца. Той предпочита да хвърли в края на краищата стоката във казана за боклук, но да не намали цената. Знам ли, ако я намали, другите търговци могат да го набият, че е почнал да ги конкурира "нелоялно"; не знам дали сте забелязали, на нашенските пазари, за разлика от пазарите в целия свят, няма конкуренция. Тя, конкуренцията, тук е забранена. Тук има картел и мафия. Тук потребителят, купувачът, е хванат за гушата: купувай или мри, този е девизът тук! Е, моя милост не обича да го изнудват. Аз не се поддавам на изнудване. Отивам в някой хипермаркет и си купувам каквото ми трябва. Ето, вчера си купих домати от Полша. Три пъти по-евтини от доматите на борсата в село Лозен, която се намира току-до зеленчуковите градини.

Как става така, че полският производител успява да спечели мен, бедният български интелектуалец, намирайки се на хиляди километри от мен, и имайки такива разходи за транспорт, и то да ме спечели както с цена, така и с качество - ето нещо, над което трябва да се замислят българските... изнудвачи, наричащи се търговци и също така производители. Щото и производителите не са цвете за мирисане: искат да се забрани вноса на чужди домати, та българският потребител да бъде хванат за гушата и да купува само наши, родни, патриотични домати, които са скъпи и прескъпи! Е, тая няма да стане.

Защото има свободен пазар. В него ще оцелее този, който има не само акъл, но и има известен морал. Да мрат изнудвачите, аз така викам, щото са неадекватни към условията. Не ща да ме изнудват, дори и патриотизма не е нещо, с което могат да ме подкупят. Щом не могат да се възползват от предимствата си на тукашни, български производители (а те имат ред предимства, от които обаче не се възползват, ако се възползваха, с лекота биха победили чуждите производители и търговци!), щом са се юрнали към пустото лесно забогатяване за сметка съдирането на кожата на потребителя, нека да мрат. Всеки ще си получи заслуженото, пазарът поставя всеки на мястото му. С хитруване и изнудване работите не стават. Трябва да се играе честно. Който играе честно, ще бъде възнаграден. Пазарът е най-великото изобретение на цивилизацията.

Ще каже някой: вносните домати да "ГМО", яж вносни домати и мри, ний ще си ядем скъпи и прескъпи български домати, щот само те не са "ГМО". Ами яжте си. Аз от такива плашила като туй "ГМО" не се плаша. И не вярвам нашите домати да са чак толкова натурални, колкото ги пишете. При това вече не са и вкусни българските домати - но това вече е друга тема. Не мога да разбера как доматите в градината на майка ми са така вкусни, а тия на пазара - не са. Твърди са като... кютуци. Ето, турски домати и дори полски, оказва се, са по-вкусни. Миришат на домат. Наште вече на нищо не миришат. Както и да е. Стига за тия пусти домати. Да мина сега към кучетата.

Ще бъда съвсем кратък, за да не стане дълго. Нямам предвид бродещите кучета. А ми се ще да разкажа нещо като притча за едни други кучета - човешки кучета. И кучки. Не може без кучки. Ето тая притча. Философска притча.

Представи си, че си тръгнал по крайно важна работа някъде. Облякъл си се с костюм, лъснал си обущата, искаш да се представиш добре, работата ти наистина е важна. Съдбовно важна. Примерно, да речем, тръгнал си на интервю за работа. Или за среща с любимата - решил си да й предлагаш женитба. Каквото си искате си представете. Значи вървиш, замечтан и омаян от блянове за бъдещето, и изведнъж... те напада куче! Или кучка, все едно. Зъби ти се, джафка пустото му куче. Ти какво ще направиш: ще се захванеш да се бориш с кучето - или ще го отминеш с презрение, даже и без да го погледнеш?!

Разумното е да отминеш пустото куче, не дразнейки го изобщо. Щото а го раздразниш, а то разбере, че му обръщаш внимание, ще ти се озъби повече. И после може да стане една, която не е за разправяне. Представи си, ти вземеш пръчка, шибнеш пустото куче, то жално изквичи, квиченето му дава сигнал на цяла една сюрия бродещи кучета, те идват, наобикалят те, ти почваш да се биеш смело с тях, те почват да те ръфат, ще ти разкъсат хубавия костюм, ще откъснат някоя и друга мръвка от теб, ще стане така, че в един момент съвсем ще забравиш за важната работа, по която уж беше тръгнал. Тия пусти кучета и кучки могат да ти съсипят кариерата и живота даже. Но и ти си си виновен: щото си им обърнал неподобаващо внимание. Не заслужават чак толкова голямо внимание пустите кучета и кучки, които срещаме в живота си. Те трябва да бъдат отминавани с презрение. Обърнеш ли им внимание, си загубен. Тъпа работа. Заради едни кучета и кучки ще пропаднеш даже. И ще забравиш за истински важното, за което се беше отправил на път. Сфащате ли сега за какво се отнася моята притча? Схващате ли за какво намеквам?!

И сред хората около нас има такива, които са нещо като кучета и, респективно - кучки (когато са от женския пол). Зли и долни, ръмжат, лаят, зъбят се, беснеят, треперят от ярост, искат да те захапят, искат да те отклонят от истински важното в живота ти, губят ти времето с простотии, отклоняват те от истински същественото и значимото - нали се сещате за какво намеквам?! Сещате се, как да не се сещате. Не е възможно да не сте срещали в живота си още такива човешки кучета и кучки. Пълно е с такива. И ти ще бъдеш пълен глупак ако почнеш да се занимаваш с тях, да водиш епични битки, в които, разбира се, кучетата и кучките ще победят, а пък ти ще бъдеш здравата наръфан, ще загубиш много мръвки, ще издерат костюмите ти, нищо чудно даже някое по-яко и агресивно куче да ти скочи на врата и да те захапе там - и край, свърши твоята, като едното нищо ще ти гризне вената. И стой па се дръж после! Ще загинеш в борбите с тия долни кучета и кучки, ще умреш мърцина, а не бива така. Много е глупаво. Нали признавате, че е крайно глупаво човек вместо да си върши истински важната работа, за която е роден, и да постига своите успехи, да се захване да се занимава с такива зли кучета и кучки. Откъде-накъде аз да се занимавам с тия кучета и кучки, това моя работа ли е? Има си кучкари за тая работа, нека те да се занимават. Да, ама кои са кучкарите за тия побеснели кучета и кучки, които срещаме по своите житейски и професионални пътища?

Е, тук вече работата става значително по-сложна. Ако никой не се занимава с пустите му кечета и кучки, те почват да вилнеят и са вече заплаха за всеки. И тогава някой Марко Тотев (или Дон Кихот) като мен, вместо да си гледа работата, запретва ръкави и почва да се бори с кучетата - и, респективно, с кучките. И животецът си му отива в безкрайни безнадеждни битки. Ще го оръфат пустите му кучета и кучки отвсякъде, безпощадно ще впиват зъби в месата му - докато погине. И ще погине мърцина. Аз, примерно, вече се изморих да се боря с разните му там кучета и, респективно, кучки. Дали да не взема да дезертирам от тая борба? Май е време да дезертирам, а?

Не знам. Трудна работа. Ако човек гледа само себе си, своя интерес, изобщо няма да се занимава с тия пусти кучета и кучки. Ще ги отбягва, а най-добре да се сприятели с тях, да почне да им се подмазва, нали ме разбирате за какво говоря? Иска се срещу кучетата да имаш адекватен подход. И най-злите, предполагам, се поддават на опитомяване. И на дресировка. Трябва да станеш дресьор на разните му там зли кучета и кучки. Нали човекът все пак превъзхожда кучето по ум и разум особено? Да, ама ето, даже и великият Сократ е станал жертва на такива кучета. За Христос да не говорим. Трудна работа е тази. Трудна и за моменти - безнадеждна. Особено за страни като нашата. В която бродещите по улицата кучета са най-малкия ни проблем.

Щото има други, вилнеещи човешки глутници, които са къде-къде по-опасни и жестоки. Като едното нищо ще те схрускат. Затуй - по-далеч от тях. Тази ли е умната стратегия по решаването на наченатия екзистенциален кучешки проблем? Вий какво ще кажете, а? Помогнете малко, щото за мен този въпрос е важен. Твърде важен. Съдбовно важен. Ако сте хора, помагайте!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Някои мъдри мисли на Бенджамин Франклин

Правила за успех на Бенджамин Франклин:

Въздържание: Не яж до пресищане; не пий до замайване.

Мълчание: Говори само когато с това можеш да обогатиш себе си или другите; избягвай безсмислените разговори.

Подреденост: Дръж всичките си неща на местото им; върши всяко занимание в отреденото му време.

Решителност: Решавай да изпълниш каквото трябва; изпълнявай докрай каквото си решил.

Пестеливост: Не прави други разходи освен в полза на другите или себе си; не пилей напразно.

Трудолюбие: Не губи времето си, винаги прави нещо полезно; избягвай безсмислените действия.

Искреност: Не използвай вредни лъжи; мисли непредубедено и справедливо; когато казваш нещо говори по същество.

Справедливост: Не вреди на никого с злонамерени действия или като го лишаваш от облага, която си длъжен да му осигуриш.

Умереност: Избягвай крайностите; избягвай да вредиш на хората, колкото и да мислиш, че го заслужават.

Чистоплътност: Не допускай никаква нечистота на тялото, дрехите или жилището си.

Спокойствие: Не се тревожи от дреболии или от банални и неизбежни инциденти.

Целомъдрие: Въздържай се от похотливи занимания освен по здравословни подбуди и за продължаване на потомството; никога от умопомрачение, слабост или в риск за своята или чужда репутация.

Смирение: Подражавай на Исус и Сократ.

(Предложи: Atanas Ivanov)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.   Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Ще се спасим едва когато почнем да залагаме на истинското - и когато презрем собствената си склонност да се прекланяме пред ментетата

Протестираме. Бунтуваме се. Крещим. Всеки ден. И в дъжд, и в адски пек. Твърди сме, постоянстваме в отстояването на нашето суверенно човешко право на бунт и съпротива против безобразията. И против мизерниците, които се гаврят с нас. Но даваме ли си сметка какво означава това, какъв е неговият точен екзистенциален смисъл? Ето върху това ми се ще да поразсъждавам в тази ранна утрин. Позволете ми да кажа какво мисля, как аз виждам нещата.

Бунтът е израз на съпротива срещу абсурдната действителност, в която сме поставени. Небунтуващият се човек е човек-роб, сиреч, нечовек. Само бунтуващите се са човечни - благодарение на пристрастеността си към свободата. те са влюбени в нея. Така и подобава. да си човек означава да си свободен. Достойнството има за свой извор свободата. Недостойно е да си примиряваш, стискайки зъби. Бунтувай се - и ще се очовечиш!

Нашият бунт показва, че силно копнеем за нещо най-истинско, вдъхновено, мамещо в далечината. Сякаш почнахме - и то открито, а не тихичко! - да ненавиждаме пошлостта във всичките й форми и изяви. Искаме да живеем достойно. И не се срамуваме да заявим това; напротив, крещим го с пълен глас по площадите и улиците. Обичаме свободата. И не сме склонни да се отказваме от нея. Готови сме да се борим за свещеното право да бъдем човеци в истинския смисъл. Искаме да не ни пречат да се развиваме като личности. Щото "условията" са унизителни, те именно подтикват младите към една възможност: да бягат оттук, да се спасяват кой как може. Проклинаме угнетителите си. Тия, дето искат да дирижират живота ни - и да ни превръщат в зомбита. И им заявяваме открито, че тая повече така няма да бъде. Няма да им позволим да си правят каквото им скимне. Щот ний сме суверенът. И така нататък. Но кое е онова, което обединява всичко изброено, онова, което е негов център? От който произлиза всичко останало. Ето какво включва този "център на живота ни".

Влечение към истинското, към истинските неща - аз така бих дръзнал да нарека този субстанциален, онтологически порив, на който сме почнали да ставаме подвластни. И на който трябва да останем верни докато сме живи. Да, истинското трябва да е онова, което ни задоволява. Само то. Не фалшивото, не ментето, не лъжливото, а само истинското. Ако стане така, че то, истинското, почне да води живота ни, едва тогава и животът ни ще стане истински, какъвто подобава за човека. А до този момент ние самите просто няма как да разполагаме с автентичен, истински, сиреч, достоен живот. Тия неща са прости. Това са азбучни истини. Които обаче сякаш бяхме забравили. И се юрнахме по фалшивите "скъпоценни камъни". По лъскавите стъкълца. Истински важното и ценното го пренебрегнахме. И бяхме наказани за лекомислието си. Платихме си цялата цена. Да и с лихвите свръх това. Всичко в този живот се заплаща. Няма безплатни неща - с които ни съблазняват лъжльовците. И измамниците. Нека повече да не бъдем толкова наивни - и да вървим като стадо след фалшивите си водачи и кумири.

Политиците ни не били каквито трябвало да бъдат. Недоволстваме от тях. Значи вече сме се преситили от неистински, от менте-политиците, които като лакоми скакалци опоскаха държавата и страната ни. Крадоха като за последно. Демокрацията ни не била каквато трябва да бъде, на била истинска. Нашата млада и непрокопсала демокрация била също така едно менте. Допуснахме да стане такова, да бъде подменена с непълноценен заместител: олигархично-мафиотския рай. Пълно е какви ли не ментета в живота ни. Пълно е с фалш. Стигнахме дотам, че мнозинството у нас не умее да различава истинското от лъжливото, истинското от ментето. Тия нещастни хора се възхищават от ментета, а тъкмо от истинското се отвращават. И го презират, и го мразят, и го ненавиждат. Мразят истинското, обичат фалшивото - е как народ, в който повечето от хората са овладени от такава онтологическа безпомошност-извратеност, може да си уреди достоен, доволен живот?! Никога не може да се случи това! Това може да стане само когато имаме мъжеството и доблестта да се обърнем към истинското - и презрем фалшивото. Когато се погнусим от лъжливостите, в които сега съществуваме - и в които сме потопени до шия, рискувайки да се удавим в тях. Море от фалшивости, от лъжи, от ментета - това е тресавището, в което сме затънали. Там явно ни е проблемът. Мразим истинското, отдали сме се на лъжливото. Правим всичко наопаки. А така наистина не може да се живее. Да, повече така не може да се живее. Това поне разбрахме ли го?!

Навсякъде у нас триумфират неистинските неща, хора, "културни творения". Лъжците у нас просперират като никъде другаде в света. Измамниците си я имат Българията като свой рай. Навсякъде по света, във всяка държава, предполага се, има мафия, у нас мафията си има държава. Държавата у нас е на мафията, държавата у нас не е на нас, на гражданите, на хората, не на нас, на народа. Допуснахме да ни окрадат - те го наричат "присвояване", не кражба, имам предвид теориите и практиките на патологичните крадци, комунистите! - та допуснахме да ни окрадат всичко: държава, власт, достойнство, живот, всичко! Те ще живеят, ний ще вегетираме. В мизерия. Във вечна бедност. Във вечни унижения. Във вечна зависимост от Майката-държава, която ни лъже, че на всеки по нещичко ще даде. За всеки щяла да се погрижи. Ето, тока намалиха с пет лева; леле, каква грижа?! Падайте на колене, неблагодарници! А вий протестирате срещу нас, ваште оправители, тъй ли? А лобут искате ли?!

Налице е страшна, бих казал даже фатална, съдбовна потребност да извършим кардинален завой: от лъжливото към истинското. Трябва да почнем да залагаме само на истинските неща. Нима не разбрахме, че с тарикатлъци повече не може да се живее?! Все с далавери се опитваме да живеем. Не става така. Има ли смисъл постоянно да гледаме как да прецакаме ближния?! А той пък нас да прецака? Е, и какво постигаме с това?! Какъв е смисълът? Ама такъв: всички сме прецакани. Нека да направим така, че тия, дето ни прецакваха толкова години - 45 години комунизъм и после още 23 години "демокрация"! - най-после сами да се окажат силно прецакани. Да ги отстраним завинаги от възможността да ни прецакват, да ни лъжат, да ни грабят. Да ги държим завинаги далеч от властта. И тях да принудим да се захванат с нещо по-истинско. Нека зачеркнем професията "измамник" от списъка на най-престижните професии у нас. И професията професионален лъжльо. Не знам дали сте забелязали, но у нас масово, поголовно се лъже. Лъжат в унес всички: журналисти, адвокати, "културтрегери", нравствените ни проповедници, не знам дали сте забелязали, особено силно обичат да лъжат, даже духовниците ни лъжат, учените лъжат, всичко се е юрнало да живее с тарикатлъци и далавери. Пълно е сред учените ни с псевдоучени, които при това да на най-важните постове - така се размножават и мултиплицират, че комай нищо истинско в тая сфера не остана?! Или ако е останало, то съществува в най-унизителни условия, докато ментетата триумфират и господстват. Навсякъде е така. Образование, култура, стопански живот - навсякъде истинското е унизено, а ментаджийското е на почит. Всичко е така у нас. А трябва да е наопаки. Ето затова нищо не върви у нас и няма как да провърви.

Поврат към истинското, към истинските неща - оттук трябва да тръгнем в голямата промяна, която ни е нужна. Само когато почнем да залагаме на истински, а не не фалшиви неща, едва тогава ще почнем да просперираме. Да, на истинските неща единствено трябва да се залага. Този е пътят. Там е спасението. Нямаме друг избор. За всичко друго имаме свобода, само по този пункт нямаме. Истината е безалтернативна - ако искаш да живееш истински, пълноценно. Ако искаш да живееш като скот - пожалуйста, избери си тарикатлъците и лъжите! Временно може и да успяваш, ала в крайна сметка пак ти ще бъдеш истински прецакания. "Учи, мама, за да не работиш!" - това помните ли го? Лъжи, мама, за да се уредиш в живота. "Тъпчи, за да не те тъпчат!", "Чрез нахалство - към прогрес!" - вий лично проповядвате ли тия свети български истини на децата си? Нима ще допуснете ваште собствени деца да вярват в честността - и да станат мухльовци?! Леле, има ли толкова безотговорни родители в тоя наш скапан живот? А защо ли ни е така скапан животът? Може би нещо най-фундаментално и азначално сме го объркали съвсем?!

Младите да не учат за оценка и за късчето хартия, наречено диплома, както е сега, а да учат за знания, за способности, да заживеят със съзнанието, че в образованието развиват най-ценното, което имат: собствената личност. Ето това е истинското нещо, на което си струва да се заложи. Всичко друго е невярно. Сфанахте ли за какво апелирам? Аман от тарикатлъци, стига далавери - искаме вече само истински неща! Истински политици искаме, които разбират, че автентичната политика е служене на народностния живот чрез пълното пренебрегване на всяка мисъл за собствена изгода и облага. У нас, знайно е, се мисли до този момент таман наопаки: политиката била най-доходен начин за уреждане в живота. И затова всичко живо пъпли със светнал от алчност поглед към "политическо служене".

Ако имахме в тия 23 години един-двама истински политици със съзнание за мисия - разтерзахме ги! Ето, и Костов се видя пишман че е направил нещо добро за тази страна - и за този неблагодарен народ. Други пък в това време ги носихме на ръце: Царо, Боко, Воленча, кой ли не. Щот са ментета - тях много ги обич(х)ме! И, респективно, мразим всичко истинско. Костов мразим, от Яне се възторгват. Щот мазно лъже. Който ни казва истината е ненавистен за "народните маси". Който пък ни призовава да заживеем с истината - него ли пък как ще намразим?! Как така ще се откажем от лесното и лъжливото?! Да не сме улави да заживеем с истинското - та с него се живее така трудно?! От истината боли. Мухльовци ний не щем да бъдем! А лъжите са така сладки, прелестно съблазнителни... ех, живот! Гарсон, дай още една ракия!

Това е. Комай казах всичко, което исках да споделя с вас тази сутрин. От много време ми се върти в ума тая мисъл: ще се спасим едва когато привикнем да залагаме само на истинските неща! Когато истината почнем да е предпочитаме пред лъжата, измамата, далаверата, ментето, фалшиментото. Когато намерим у себе си духовни и нравствени сили да се преродим, да се изскубнем от блатото, в което затъваме не от вчера. А от векове. Когато победим тоя проклет нашенски манталитет, заради който живеем като роби и слуги, а не като достойни и свободни човеци. Когато разберем, че самият живот няма как да надхитрим. Когато престанем с дребнавото хитруване. С шикалкавенето на дребно. Когато почнем да залагаме на все такива най-възвишени и светли неща: истина, добро, красота, святост. Ще се спасим едва когато почнем да залагаме на истинското - и когато презрем собствената си склонност да се прекланяме пред ментетата...

Сиреч, когато презрем собствения си и така подъл, също така и коварен материалистически манталитет. Там ни е проблемът, а именно: че не разбираме, че не дооценяваме духовната, идеалната константа на живота, от която зависи всичко. Човекът по идея е духовно същество. А не скот. Не и животно. Не слушайте чалга-светците, които ви убеждават в противното. Длъжни сме да бъдем човеци, не скотове. Длъжни сме да освободим себе си от самите себе си. Едва тогава ще ни потръгне. Ще почне да ни върви. Длъжни сме да устроим бунт на самите себе си срещу себе си. Длъжни сме да се погнусим от себе си. Когато тази истина е крайно време да се разбере и из наште печални български предели, едва тогава животът у нас ще почне да става същински празник...

Да, тази истина трябва да възтържествува един ден и у Нашенско. Аз продължавам да живея с вярата, че това е възможно. А вие, а вам какво се струва по този въпрос - вий какво мислите?

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.  Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.