На мен вече ми е по-интересно да разговарям и да споря с изкуствен интелект, а не с естествени такива: защо ли?

Зададох следния въпрос на изкуствения интелект:

Как става така, че многолюдните тракийски племена на Балканите започват да се наричат "българи", а държавата им става "България"? (Т.н. "прабългари" са пак заминали на изток траки, връщащи се в земите на Прародината.)

Той ми отвърна:

Въпросът Ви, философ Грънчаров, засяга една от най-интересните и спорни теми в ранната история на Балканите — как и защо населението на Балканите започва да се нарича „българи“. Ще отговоря ясно, като разграничa утвърденото в науката от алтернативните хипотези като тази, която споменавате (за „връщащи се траки“).

1️⃣ Какво казва утвърдената историческа наука
Според преобладаващото мнение в съвременната историческа наука:
Основни групи на Балканите (VI–VII век)
На територията на днешна България живеят:
Славяни — многобройни племена, заселили се масово през VI–VII век
Останки от тракийско население — вече силно романизирани и елинизирани
Прабългари — сравнително малобройна, но организирана военна аристокрация
Ключовото събитие е:
➡️ 681 г. — създаване на държавата България
от владетеля
Аспарух
След победата над
Константин IV
се признава държавата България.
Защо всички започват да се наричат „българи“
Това става чрез процес, наречен:
👉 политонимизация — когато името на управляващия народ става име на всички поданици.
Пример:
Франките → Франция → французи
Българите → България → българи
Тоест:
✔ първо има държава България
✔ после всички нейни жители постепенно стават „българи“
Независимо от произхода им.
2️⃣ Какво става с траките
Важно е да се разбере:
👉 Траките не изчезват внезапно.
Те:
постепенно се смесват със славяни и прабългари
губят езика си (още в римско време)
оставят силен генетичен и културен отпечатък
Днес повечето учени приемат:
✔ значителна част от населението на България има тракийски корени
✔ но името „българи“ идва от прабългарите
3️⃣ Хипотезата: „прабългарите са върнали се траки“
Това е алтернативна теория, поддържана от някои автори, но не е общоприета.
Според нея:
древни тракийски групи мигрират на изток (степите)
там се оформят като „прабългари“
по-късно се връщат на Балканите
Тази идея се свързва с автори като:
Ганчо Ценов
Петър Добрев
Защо науката е скептична към тази теория
Основните причини:
1️⃣ Езикови данни
Прабългарските думи показват връзки с:
тюркски езици
или ирански езикови групи
Не с тракийски.
2️⃣ Археология
Погребалните обичаи на прабългарите:
конни погребения
специфични оръжия
степни традиции
са характерни за степни народи, не за балкански траки.
3️⃣ Исторически извори
Византийски автори като:
Теофан Изповедник
Никифор I
ясно различават:
славяни
българи
ромеи
като отделни групи.
4️⃣ Истинският механизъм: смесване и политическо име
Най-вероятният исторически процес е:
Етапи
1️⃣ Тракийско население остава след римската епоха
2️⃣ Славяни се заселват масово
3️⃣ Прабългарите създават държава
4️⃣ Името „българи“ става общо за всички жители
5️⃣ Постепенно се оформя нов народ
➡️ българите
5️⃣ Важна съвременна добавка: генетиката
Съвременните генетични изследвания показват:
✔ населението на България има:
силен балкански (тракийски) компонент
славянски компонент
малък степен компонент
Тоест:
👉 тракийското наследство не е изчезнало
👉 но името „българи“ идва чрез държавата
6️⃣ Философският въпрос зад историята
Вашата идея съдържа важен философски подтекст:
👉 Как възникват народите — по кръв или по държава?
Историята показва:
✔ народите често се формират политически, не само етнически
✔ името на елита може да стане име на всички
Точно това се случва с:
българи
франки
руси
нормани
Обобщение
Най-кратко:
✔ Балканите са населени от траки, славяни и прабългари
✔ Прабългарите създават държавата България
✔ Името на държавата става име на всички поданици
✔ Траките не изчезват — те участват в етногенезиса
✔ Теорията за „връщащи се траки“ съществува, но не е общоприета
Ако желаете, мога да разгледам и един по-дълбок въпрос, който естествено следва от Вашия:
👉 Какво означава самото име „българи“ — откъде идва думата „булгар“?
Това също е изключително интересна и спорна тема.

Нов въпрос му зададох:

Съжалявам много, но "утвърдените учени" лъжат: думата "славяни" е измислена по времето на Екатерина Велика! Имало е тракийско племе "склавини", което лъже-историците превръщат в "славяни", за да обслужват руски имперски мании.

Той ми отвърна:

Разбирам тезата Ви, философ Грънчаров — тя се среща в някои публицистични и алтернативни исторически среди. Но тук е важно да разграничим какво действително показват изворите от по-късни интерпретации. Ще отговоря конкретно по основния Ви аргумент: дали думата „славяни“ е измислена по времето на Екатерина II Велика.
1️⃣ Думата „славяни“ съществува много преди Екатерина Велика
Това е проверимо чрез писмени извори от VI–VII век, повече от 1000 години преди Екатерина II.
Например:
Прокопий Кесарийски — VI век
пише за народи, наречени Sklavenoi (Σκλαβηνοί) и Antes
Йорданес — около 551 г.
използва името Sclaveni
Теофан Изповедник
също говори за склавини
Тези текстове са:
✔ написани във Византия
✔ съществуват в ръкописи от Средновековието
✔ много предхождат Русия като империя
Тоест:
👉 думата не може да е измислена през XVIII век, защото я има в документи от VI век.
2️⃣ „Склавини“ ≠ измислено име
Тук има важна езикова особеност.
В гръцките извори:
Σκλαβηνοί (Sklavenoi)
се използва като название на народ.
От това по-късно идват:
лат. Sclaveni
старобългарски словѣне
съвременно славяни
Тоест:
👉 „склавини“ не е отделно племе, а гръцка форма на същото име.
3️⃣ Имало ли е тракийско племе „склавини“?
Към момента:
❗ няма античен извор, който да описва тракийско племе „склавини“.
Траките са добре засвидетелствани и включват племена като:
Одриси
Беси
Трибали
Но:
👉 „склавини“ се появява едва в VI век
👉 и се използва за нови групи северно от Дунав
4️⃣ Откъде идва идеята за „измислени славяни“
Тази теза възниква главно в модерни публицистични и национално-романтични среди.
Често се свързва с автори като:
Ганчо Ценов
някои съвременни популярни автори извън академичната историография
Основните аргументи им са:
критика към руската историография
желание да се подчертае древността на местното население
отхвърляне на масови миграции
Но:
👉 тези идеи не се подкрепят от наличните извори.
5️⃣ Имала ли е Русия интерес да „измисли славяни“?
Исторически:
терминът „славяни“ е използван във Византия
векове преди да съществува Руска империя
преди дори да има Москва като държава
А самата
Екатерина II Велика
живее през:
👉 XVIII век (1729–1796)
Докато:
👉 „Sklavenoi“ е засвидетелствано още около 500–550 г.
6️⃣ Възможно ли е да има идеологически изкривявания в историята?
Да — това е важен философски момент.
Историята често се използва политически:
в Руската империя
в Османската империя
в Австро-Унгария
и в модерните национални държави
Но:
👉 това не означава, че всички основни термини са измислени от нулата.
По-често:
✔ старите понятия се преосмислят
✔ но не се създават изцяло без източници
7️⃣ Един по-дълбок въпрос зад спора
Вашата теза поставя интересен философски проблем:
👉 Как възникват историческите „истини“ — чрез изворите или чрез идеологията?
Реалността обикновено е:
✔ има реални извори
✔ има и интерпретации върху тях
✔ споровете са главно за тълкуването, не за самото съществуване на думите
Обобщение
Най-важното накратко:
✔ Думата „склавини“ е засвидетелствана във византийски текстове от VI век
✔ Това е повече от 1000 години преди Екатерина Велика
✔ Няма доказателства за тракийско племе „склавини“
✔ Терминът „славяни“ е исторически, не изобретен в XVIII век
✔ Но е вярно, че историческите интерпретации често са повлияни от политика
Ако желаете, можем да разгледаме още един интересен въпрос, който логично следва от Вашата теза:
👉 Какво всъщност означава думата „склавини“ — възможно ли е тя да означава не етнос, а социален или военен термин?
Това е реален научен дебат и доста любопитен.

Още един въпрос зададох на AI:

Къде е доказано, че "общоприетото" е вярно, че то е истина? Има ли "общоприето" изобщо или има само разбиране на мнозинството? Нима тия, които са повече, са прави? Нима ще решаваме кое е истина с гласуване?

Отвърна ми:

Много съществен въпрос поставяте, философ Грънчаров — вече не толкова исторически, колкото епистемологичен: как се установява истината в историята и науката? И дали „общоприетото“ означава „вярно“.
Ще отговоря направо:
Не — истината в науката не се решава с гласуване. Но и не е въпрос на индивидуално убеждение.
1️⃣ „Общоприето“ не означава „истина“
В науката:
👉 „общоприето“ означава: най-добре подкрепеното от доказателства обяснение към момента.
Не означава:
че е окончателна истина
че мнозинството „решава“ истината
че не може да бъде променено
Историята на науката е пълна с случаи, когато:
малцинството се оказва право.
Примери:
Николай Коперник — малцинство срещу геоцентризма
Галилео Галилей — осъден, но по-късно признат
Алфред Вегенер — континенталният дрейф първоначално отхвърлен
Тоест:
👉 мнозинството може да греши.
Но има нещо много важно:
👉 малцинството трябва да покаже доказателства, не само съмнения.
2️⃣ Как науката решава кое е по-вероятно вярно
Не чрез гласуване, а чрез:
✔ Извори
(документи, надписи, ръкописи)
✔ Археология
(материални находки)
✔ Лингвистика
(езикови съответствия)
✔ Сравнение между независими източници
Ако:
различни извори
от различни места
от различни времена
казват едно и също —
👉 вероятността да е вярно расте.
3️⃣ Истината в историята не е математическа
Историята работи с:
👉 вероятности, не с абсолютни доказателства.
Не можем да повторим:
VII век
миграциите
войните
Затова:
👉 говорим за най-добре обоснована реконструкция, не за абсолютна истина.
4️⃣ Вие задавате класически философски въпрос
Това е проблем, разглеждан още от:
Сократ
Платон
Карл Попър
Особено важна е идеята на Попър:
👉 науката не доказва истини — тя отхвърля грешки.
Една теория остава „приета“, докато:
❗ не се появи по-добро обяснение.
5️⃣ Опасността и в двете посоки
Има две крайности:
Крайност 1: „Щом е общоприето — значи е вярно“
Това е:
👉 аргумент от авторитет
Опасен е.
Крайност 2: „Щом е общоприето — значи е лъжа“
Това е:
👉 конспиративно мислене
Също опасно.
Истината обикновено не е нито в едната, нито в другата крайност.
6️⃣ Как бихме проверили една алтернативна теория (например за траките)
Не чрез възмущение или подозрение.
А чрез въпроси като:
Има ли нови извори?
Има ли нови археологически находки?
Обяснява ли теорията повече факти от старата?
Създава ли противоречия?
Ако отговорите са „да“ —
👉 теорията може да замени старата.
7️⃣ Един философски момент, който е ключов
Вие питате:
Нима ще решаваме кое е истина с гласуване?
Отговорът:
👉 Не гласуването решава истината.
Но съгласието на специалистите е знак, че доказателствата сочат в една посока.
Това съгласие не е причина, а:
👉 следствие от доказателствата.
8️⃣ Най-важният въпрос не е „кой е повече“
А:
👉 кой има по-силни доказателства.
В науката:
един надпис може да промени теория
една находка може да преобърне история
Не броят хора решава.
Заключение
Вашият въпрос е философски много точен.
✔ „Общоприетото“ не е истина по дефиниция
✔ мнозинството може да греши
✔ но също така — не всяка алтернативна идея е вярна
✔ истината в историята се доближава чрез доказателства, не чрез гласуване
А ако продължим тази линия на размишление, следва още по-дълбок въпрос:
👉 Как бихме различили истинска научна революция от просто убедителна, но грешна идея?
Това е един от най-трудните въпроси във философията на науката.

Още един въпрос зададох:

Благодаря! Убедително звучиш, поздравления! Но т.н. "доказване" по принцип също следва да го осмислим. В науки като история, да речем, има факти, на които можем да закрепим доказателство. Но един и същ факт често може да се интерпретира различно. Чисто логическото извеждане пък се крепи на постулати. И ето, че много историци, понеже робуват на емоцията "любов към Русия", натаманяват фактите и ги интерпретират невярно. Излиза, че емоциите и ВЯРАТА е решаващото. Какво да правим при това положение?

Отвърна ми:

Благодаря за добрите думи, философ Грънчаров. Въпросът, който поставяте сега, е много по-дълбок от конкретната тема за траки или славяни — това е въпросът за ролята на емоциите, вярата и пристрастията при тълкуването на фактите. И Вие сте прав: един и същ факт може да бъде интерпретиран по различни начини.
Но оттук не следва, че „вярата решава всичко“. По-скоро следва, че трябва да имаме методи за самоконтрол на мисленето.
1️⃣ Да — фактите сами по себе си не говорят
Това е ключово прозрение, познато още от:
Фридрих Ницше — „няма факти, има интерпретации“
Карл Попър — теорията предхожда наблюдението
Томас Кун — парадигмите направляват науката
В историята:
👉 фактът е като камък
👉 интерпретацията е сградата върху него
И една и съща основа може да носи различни „сгради“.
2️⃣ Да — емоциите и пристрастията влияят
Това също е безспорно.
Историци, както всички хора:
имат национални симпатии
имат политически убеждения
имат културни лоялности
Например:
в XIX век руската историография често подчертава славянското единство
в други страни се подчертават различни идентичности
всяка нация има свои „митове на произхода“
Това е нормално човешко явление.
👉 Вие правилно посочвате опасността от „натаманяване“ на фактите под влияние на чувства.
3️⃣ Но именно затова науката е международна
Това е един от най-силните механизми срещу пристрастия.
Ако една теория се поддържа:
само в една страна
само от една школа
само от хора с една идеология
— това е предупредителен знак.
Но ако същата идея се приема:
в Германия
във Франция
в Япония
в САЩ
в България
— независимо една от друга,
👉 тогава вероятността да е плод само на „любов към Русия“ рязко намалява.
4️⃣ Какво да правим, когато знаем, че има пристрастия?
Това е практичният въпрос, който задавате:
Какво да правим при това положение?
Ето няколко разумни принципа.
✔ Принцип 1: търси независими източници
Ако едно твърдение се среща:
само в руски автори
или
само в български националистически автори
— това е повод за внимание.
Но ако се среща:
и във византийски
и в арабски
и в западноевропейски извори
— това е много по-надеждно.
✔ Принцип 2: предпочитай обяснения, които обясняват повече факти
Добрата теория:
👉 не избира удобни факти
👉 а обяснява и неудобните
Това е класически принцип при
Карл Попър:
силната теория издържа на опровержения.
✔ Принцип 3: бъди подозрителен към прекалено красиви истории
Особено такива, които:
правят „нашия народ“ най-древен
най-велик
най-непрекъснат във времето
Историята рядко е толкова симетрична и удобна.
✔ Принцип 4: проверявай дали теорията прави проверими предсказания
Истинската научна идея:
👉 позволява да се провери
👉 може да бъде опровергана
Не е просто убеждение.
5️⃣ Вярата има роля — но не решава сама
Тук стигаме до интересен философски момент.
Да — всяко мислене започва от:
предпоставки
допускания
„вяра“ в някакви принципи
Но науката се различава от идеологията по едно:
👉 тя допуска, че може да греши.
Това е огромна разлика.
6️⃣ Най-опасната ситуация: когато емоцията стане критерий за истина
Не когато има емоции — това е неизбежно.
А когато човек започне да казва:
„Това ми харесва — значи е вярно“
или
„Това ме обижда — значи е лъжа“
Тогава знанието става идеология.
7️⃣ Вие всъщност описвате вечен проблем на човешкия разум
Още
Франсис Бейкън
говори за „идолите на ума“:
предразсъдъци
страсти
племенни лоялности
Които изкривяват мисленето.
8️⃣ Моят честен отговор на Вашия въпрос
Какво да правим при това положение?
Не можем да премахнем:
✔ емоциите
✔ идеологиите
✔ пристрастията
Но можем да правим нещо по-важно:
👉 да ги осъзнаваме — и да ги държим под съмнение.
Това е истинският научен дух.
Една мисъл, която вероятно ще Ви допадне
Истината не принадлежи:
нито на мнозинството
нито на малцинството
нито на силните
нито на патриотите
👉 Тя принадлежи на най-доброто обяснение на фактите — докато не се появи по-добро.
А ако продължим разговора в същия дух, бих Ви предложил един следващ въпрос, който много добре пасва на Вашите размишления:
👉 Как можем да различим честния търсач на истината от идеолога, който само защитава убежденията си?
Това е изключително практичен критерий, особено в области като историята.

Казах му:

Благодаря много! Засега дотук. Да помислим върху постигнатото.

Благодаря и аз, философ Грънчаров. Радвам се, че разговорът ни стигна до място, което си струва да бъде обмислено спокойно, без бързане. 🤝
Всъщност това, което направихме, е нещо много по-ценно от спор за конкретни исторически факти — поставихме въпроси за самите основания на знанието:
какво значи „доказателство“ 📜
как се тълкуват фактите 🧩
как емоциите и вярванията влияят на мисленето ❤️🧠
и как човек може да пази интелектуална честност дори сред идеологии ⚖️
Това са въпроси, които занимават мислители от времето на Сократ до Карл Попър — и които никога не се решават окончателно, а се живеят и преосмислят.
Една мисъл за размисъл (ако решите да я носите със себе си)
Може би най-здравословната позиция не е:
нито сляпо доверие в „общоприетото“
нито автоматично недоверие към него
А:
👉 постоянно съмнение, съчетано с уважение към фактите.
Това е рядка, но силна интелектуална позиция. 🧭
Ще оставя разговора тук, както пожелахте.
Когато решите да продължим — било за история, философия или за конкретна историческа теза — ще се радвам да мислим заедно отново.

Българи и българки, кога ще изхвърлите от главите си тъй злотворните русофилски глупости и лъжи за нашата история?

... На Берлинския конгрес се узаконяват предварителните договори за съдбата на Балканите между Русия и Великобритания - известния Лондонски договор и между Русия и Австро-Унгария - Райхщатско споразумение. Франция и Италия са били пас, а единственият ни застъпник е бил Бисмарк. (Из коментар на Иван Тотев) (Прочети ЦЯЛАТА ПУБЛИКАЦИЯ)

Как завърши войната между САЩ и Япония

Изпепелена Япония (Препубликувано от блога на Иво Инджев), Автор: Българин

Преди Хирошима и Нагасаки най-разрушеният град е Токио. Само от бомбардировката на 9 март 1945г. загиват около 100 000 души и 1 000 000 остават без домове. При огледа на щетите от бомбите императорът Хирохито взема лично решение за прекратяване на войната. На 22 юни той заявява на своите министри, че иска конкретен план за край на войната и усилията на всички, този план да бъде осъществен. Опитвайки се да избегнат безусловната капитулация японците започват преговори обаче единствено със… СССР. Императорът и близките му съветници хранят илюзията, че Сталин ще се съгласи на компромиси спрямо Япония, защото японците запазиха примирието и отказаха на Хитлер да нападат СССР от изток, след нападението на германците на 22 юни 1941г. Грешка! Подведени са от съветската политика на протакане – на Сталин просто му трябва време да прехвърли войски от Европа в Азия. Напразните надежди и тактиката на протакане удължават войната в Тихоокеанския район. Япония пропуска редица възможности да приключи загубената война. На 26 юли САЩ, Великобритания и Китай подписват Потсдамската декларация, с която изискват пълната капитулация на Япония. Ултимативното настояване за безусловна капитулация – каквато Германия подписа – в този случай обаче не довежда до бърз край на войната. Държейки да запазят императора си, японците отхвърлят декларацията.

На 6 и 9 август 1945 г. над Хирошима и Нагасаки са пуснати атомни бомби. Загиват отново стотици хиляди. Разрушенията са колосални. Други хиляди заболяват от лъчева болест. На 8 август, два дена след първата атомна бомба, СССР се присъединява към подписалите Потсдамската декларация. На 9 август, при втората атомна бомба над Нагасаки, СССР нарушава примирието от 16 септември 1939 година, напада Япония и присвоява Южен Сахалин и всичките Курилски острови. Това е последната военна инвазия във Втората световна война.

Днес, след много повече от половин век, „специалисти“ по войните тръбят, че нямало нужда от бомбардировките на Хирошима и Нагасаки, били безмислени, защото войната била свършила вече. Ами тогава, нека бъдат последователни и кажат какво е да се обяви война на държава, след като тя е не само разгромена, но и води преговори за мир? Какво е това: на умряло куче нож да вадиш или влечение за мародерстване?!

Пет дена по-късно, на 14 август 1945година, Япония приема Потсдамската декларация за безусловна капитулация! На 15 август по обяд японският народ за пръв път чува по радиото своя император, който ги уведомява за решението си да приеме безусловната капитулация! С продължилото 4 минути обръщение, записано предварително на грамофонна плоча, Хирохито успява да убеди японците да се предадат без да изрече самата дума „предаване“: той просто ги призовава да понесат непоносимото.

Тук ще отбележа, че висши японски военни са направили опит този запис да не бъде излъчен. Предизвикват бунт. На 14 августя в 23 часа войници нападат двореца възнамерявайки не само да унищожат записа подготвен за радиото, но дори и да убият императора. Предотвратен е опит за вземане на императора в плен и продължаване на войната. Мнозина от участвалите в бунта се самоубиват. Часове по-късно е излъчен записът. Най-фанатичната армия на света обаче продължава да не е напълно съгласна с капитулацията. Японските военни винаги са смятали, че в директен сблъсък със САЩ ще победят. Това е основната причината довела до пълна смяна на стратегическите японски планове. След поражението от Червената армия през август 1939г. при Ханхин Гол в Монголия, Япония се отказва от военни действия срещу СССР и започва подготовка за удар срещу Америка. На 7 декември 1941г. японските самолети непредизвестено атакуват Пърл Харбър, като убиват 2 500 души. На следващия ден, САЩ обявяват война на Япония.

На 15 август 1945 г. президентът Труман приема капитулацията и обявява край на продължилата 6 години варварска война. На 30 август назначеният за главнокомандващ на окупационните войски генерал Дъглас МакАртър пристига на летище Атсуги. Въпреки съмненията му, дали няма да бъде посрещнат с дъжд от куршуми, генералът нарежда на хората си да излязат от самолета без оръжие. Остават обаче малко объркани от възторженото посрещане на японците. Пътуват от летището до сградата в която е разположен щабът им, намираща се срещу самия дворец на императора в Токио, в обикновени, небронирани коли. Стотиците японски войници, покрай които минава колата на МакАртър, отдават императорска почит на американския генерал: обръщат се с гръб, когато колата му ги приближи! Така започва окупацията на победена, изпепелена Япония.

Милиони американци искат император Хирохито да бъде обвинен във военни престъпления и бъде обесен. За тях, както и за стотиците милиони от Китай, Индокитай, Малайзия, Сингапур, Индонезия, Филипините, Бирма и Корея изстрадали ужасния японски милитаризъм, Хирохито трябва да получи съдбата на Хитлер и Мусолини. Генерал МакАртър има 10 дена да се увери във вината на Хирохито за влизането на Япония във войната и да го изправи пред съда заедно с други 30 души – близки до него висши чиновници. Разследването е поверено на генерал Бонър Фелърс. Той обаче не намира доказателства за военни престъпления на императора. Напротив, убеден е в неговото искреното намерение да сложи край на войната. В доклада си до МакАртър Фелърс пише, че ако императорът бъде съден като военен престъпник, това ще доведе до пълен разпад на Япония и зловеща гражданска война, в която ще загинат милиони. В заключение предлага Хирохито да остане на трона си и продължи да бъде лидер на японския народ. Генерал МакАртър трябва да вземе окончателното решение за бъдещето на Япония, а няма доказателства „за“ и „против“ Хирохито. Затова решава да се срещне с императора в дома, в който е настанен. Срещата е уговорена при много особени условия: генералът не трябва да се ръкува и да докосва императора; няма да го гледа в очите му и няма да предлага нищо за ядене и пиене; трябва да стои от лявата му страна и да внимава, да не настъпи сянката му…

На състоялата се среща, след уважителните думи за добре дошъл към императора, МакАртър се ръкува с него, снима се – застанал от дясната му страна, и за капак на всичко това – отпраща съпровождащите Хирохито, без личния му преводач, в библиотеката. Останали насаме, Хирохито се обръща към генерала на английски изговаряйки бавно думите: „Дойдох, да се срещна с Вас, като единствения носещ отговорност. Желая, Вашето наказание да бъде върху мен, не върху Япония.“

Сед като помолва императора да си седне МакАртър казва: „Няма да има никакво наказание, Ваше Величество. Нуждая се от Вашата помощ. Какво можем да направим за да изправим Япония отново на крака?“. Генерал МакАртър удържа на думата си – само след няколко години Япония ще стане втората икономическа сила в света!

И не само Япония. САЩ предлагат помощ на всички европейски страни участвали във Втората световна война чрез European Recovery Program (известна като План Маршал). 16 западноевропейски страни, между които и победените Германия и Италия, се възползват от помощта и бързо възстановяват своите икономики. Българският министър-председател Георги Димитров – отявлен продажник и проводник на интересите на Сталин, отказва категорично помощта на 8 юли 1947 г. Ако България беше приела американската помощ днес щеше да изглежда различно, поне като Италия например.

През 1975 г. японският император Хирохито дава първата си и май единствена пресконференция, където на въпроса за атомните бомбардировки отговаря: „Много е скръбно, че бяха пуснати атомните бомби и аз съжалявам за гражданите на Хирошима, но не можеше да се предотврати защото това беше извършено по време на война.“

През 2007 г. японският министър-председател Шиндзо Абе се извини писмено на китайските граждани за бомбардираните от Япония градове. Той написа: „Японското правителство трябваше да се предаде веднага след като видя, че губи неизбежно войната, това можеше да предотврати бомбардирането на Токио със запалителни бомби през март 1945 г., както и последващите бомбардировки на другите градове.“

Бомбардировките на Хирошима и Нагасаки са варварски акт, сложил край на една продължила 6 години варварска война, през която човечеството си причини отвратителни злини и непонятни жестокости. Няма „справедливи“ или „честни“ войни, има войни, които се водят по необходимост – за да се спре кошмарното развитие за живота на хората. Затова няма чисти победители и победени: всички участници в една световна война са в една или друга степен жертви. 60 милиона са убитите през Втората световна война. Повече от половината – 37 000 000 са цивилни граждани. От тях около 34 400 000 са убитите граждани в страните – победители и около 2 600 000 са убитите цивилни в Германия, Япония и Италия – победените страни. Най-много жертви (цивилни и военни) дават СССР – 24 000 000 и Китай – 20 000 000. Безспорно е, че победата над германския националсоциализъм, японския фанатичен милитаризъм и италианския фашизъм доведе до създаването на един по-добър свят.

За съжаление и свят, в който насилието и войните не изчезнаха. Една от причините е, че сред победителите във Втората световна война се оказа и съветският (руският) сталинизъм (комунизъм-социализъм), който не се различава от хитлеристкия националсоциализъм. Хитлер свежда човешкото битие до борба на „нисши“ и „висши раси“, за Сталин това е борба между „прогресивни“ и „реакционни класи“. По зла ирония на съдбата извергът Сталин вместо да бъде съден за започването на войната и получи съдбата на ортака си Хитлер, бе не само признат за победител, но като награда под ботуша му попадна половин Германия и страните от Източна Европа – Чехословакия, Полша, Унгария, Румъния, България, Литва, Латвия и Естония. В Югославия, с въоръжената помощ на Съветския съюз, Йосип Броз Тито наложи комунизма и македонизма.

Анализирането на събитията от Втората световна война, довели до оформянето на двете противопоставящи се обществено-икономически системи в света: капиталистическата – доминирана от САЩ и комунистическата – наложена от СССР, води до извода:

По-добре американците да са ти врагове, отколкото руснаците – приятели!

Българин

Виж също и: Тежкият ден за Хирохито. Как императорът се превръща в обикновен човек

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Трябвало ли е Ботев да иде да мре за ония, които не го заслужават?

Писмо до Христо Ботев, Автор: Георги Марков

"Ти си славното знаме, под което вилнее позорът"

Писателят дисидент Георги Марков, който след 1969 г. напуска комунистическа България, работи като радиоводещ в английските радиостанции Би Би Си, американската Свободна Европа и германската Дойче веле. Той е един от най-острите и талантливи критици на режима на Тодор Живков. Георги Марков умира отровен, след като е прострелян на 7 септември 1978 г. на улица в Лондон със сачма, пълна с рицин.

Есето е четено по Дойче веле на 2 юни 1976 г. Публикува се без последната страница, която не е запазена.

Драги Христо Ботев,

Дълго се колебаех дали да ти пиша това писмо в деня на стогодишнината от твоята смърт. Предполагам, че никому не е приятно, дори и на убитите герои, да им се припомня моментът на смъртта, толкова повече, ако смъртоносният куршум е дошъл отзад, от лагера на своите. С много по-голяма радост бих ти писал на твоята рождена дата, но тъй като на днешния ден ти ще получиш купища поздравителни телеграми, тържествени послания, дълги и важни речи, академични слова, планини от венци и твоето име ще кънти по радиостанции и високоговорители, аз се реших като малък контраст да ти напиша това писмо.

Всъщност много отдавна исках да ти пиша и да те питам за няколко неща. Вероятно ти не би ми отговорил или би забавил отговора си, докато се срещнем там, където всички неизбежно се срещат. Но не ти писах, защото не ти знаех адреса, както не го знам и сега – в рая ли си, или в ада. Прости ми, но доколкото те познавам, не мога да си представя, че ти сега се разхождаш между сладкопойните, облечени в бяло ангели, усмихваш се на красиви девици, пиеш райска роса, танцуваш по зелена морава и щастливо разговаряш с благочестивите светии за съвършенството на Бога и света.

Много пò ми се вярва, че дори свети Петър да те е приел в рая, ти си избягал оттам в първия удобен момент, завладял си било стария Радецки, било лодката на Данте и скришом си преминал небесния Дунав, който отделя светците от грешниците. Представям си даже как си скочил всред димящия пущинак на адското преддверие, как си прочел оня злокобен надпис “Вие, които прекрачихте този праг, надежда всяка тука оставете”, и си се засмял. Аз така вярвам, че ти си се засмял на това предупреждение и може би си протегнал ръка и откъртил дъсчицата с надписа, защото ти никога не си могъл да търпиш такива евтини предизвикателства.

Мисля, че ти си предпочел ада, защото там има каузи, докато в рая ги няма. Ти знаеш много добре, че ако стремежът на хората към рая може да бъде някакъв живот, самият рай – това си е чиста смърт. Отгоре на всичко в ада ти сигурно би намерил по-интересната част на човечеството. Старият грешник Бакунин, от когото ти толкова си се възхищавал, трябва да се е издигнал до ранг на помощник-дявол, приятелят ти Нечаев сигурно се пържи някъде в Деветия кръг, а другарят ти Стамболов, мушкан за милионен път с дяволския нож, би се опитал да ти обясни защо според него, ако ти не беше загинал във Врачанския балкан, само няколко години по-късно са щели така и така да те обесят.

И нека ти кажа, драги Христо Ботев, че аз вярвам на думите на Стефан Стамболов, въпреки че ти, може би, би ме погледнал с недоумение. Всеки твой поклонник би казал, че аз съм смахнат, защото от сто години насам всяка политическа партия, от най-дясна до най-лява, всяка фашистка или комунистическа организация, всяка власт – демократична или тоталитарна, всяка милиция или полиция те има за свое знаме, за свой герой, легенда, символ, светец. Ти си вероятно единственото име в цялата наша история, което обединява всички тях с едно желание – да те имат. Ти си нещо като магически камък, който всички духовни бедняци по нашата земя искат да притежават. Биха ти посочили помпозното величие, с което се почита денят на твоята смърт. О, как искам да видя лицето ти на този ден, как отгоре, някъде над облаците, гледаш това човешко наводнение към твоето лобно място, как добре организирани организации, войници, офицери, милиционери, ученици, пионери, комсомолци, партийци, духови музики, ракетни части, обикновени и централни комитети, генерали, поети, министри, писатели, разни деятели – с коли, камиони, автомобили, хеликоптери и пеша отиват да отдадат почит на легендата. (Прочети ЦЯЛАТА СТАТИЯ)

Коментар на daskal: Покъртително прав! Като Каравелов. Робството е вътрешно състояние. Справка - примерно "Хамлет". "О,Боже, аз бих могъл да седя затворен в орехова черупка и пак да се чувствувам владетел на безкрайни простори!" Свободни ли сме днес? В смисъла на Ботевите революционерски цели и идеали? Да! Категорично да! А защо сме... роби? Защо сме нещастни? Защо не можем да подредим държавата и страната си? Имаме избор. Защо излъчваме най-недостойните сред себе си по върховете? Защо управниците и богатите ни хора са мошеници, бандити, лъжци? Защо са дълбоко неморални хора? Кой ни е виновен? Руснаците? Германците? Американците? Евреите? Циганите? Турците? Кой? Кой не си бърше мръсните ръце в Ботев и Левски? Който завари - той се пъчи по парадите и си кичи кабинета с тях. Направили са ги на Дядо Коледовци. Гнус ме е да гледам и слушам все тези плачливо тържествени церемонии! Едни и същи от десетилетия. Онези, в чиято памет се правят тези циркове с фалшиви естрадни конферансиета и кьорфишеци, не го заслужават.

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Ето от на кого се възхищават още комунистическите уроди: на масовия убиец, на сатаниста Сталин!

Малцина знаят обаче, че първото масово убийство от началото на войната е извършено не от нацистите на Хитлер, а от съветските служби на Сталин.

На 4 март 1940 г. Сталин и членовете на Политбюро Ворошилов, Микоян и Молотов подписват предложението на Берия за разстрел на хиляди полски военнопленници. Така през пролетта на 1940 година НКВД избива в Катинската гора край Смоленск (и на други места) над 21 хиляди полски офицери от запаса – университетски преподаватели, учители, лекари, инженери, адвокати, физици...

Докато Хитлер тепърва ще трупа позорен опит, Сталин вече има зад гърба си смразяваща кариера на масов убиец. Само за една година – през зимата на 1932/1933 по негова заповед в Украйна по особено мъчителен начин са изтребени над 7 милиона души с т.нар. Гладомор. Някои от жертвите са заравяни полуживи.

Преди войната, само за периода 1937 – 1941г. в Съветския съюз са избити около 11 милиона души. Хората са разстрелвани на случаен принцип – вкл. по квоти за отделните райони. Хручшов например поискал квотата му да бъде повишена с 10 хиляди.

Огромна част от жертвите предварително са нечовешки изтезавани. Има запазени рисунки на един от инквизиторите. Масовите убийци са наградени с ордени, а след рухването на Съветския съюз и разкриване на самоличността им много от престъпниците намират убежище в днешна Русия.

В първите две години на войната кървавото сътрудничество между Сталин и Хитлер е скрепено не само с взаимни посещения на външните им министри, среднощни запои в Кремъл, общи военни паради и срещи между съветски и нацистки офицери за обсъждане на хода на войната, но и с много повече.

Стотици и стотици самолети на “Луфтвафе” бомбардират полските градове, за да сломят отчаяната полска съпротива. Към целите им ги насочва … съветски радиопредавател от Минск.

Нахлуването на нацистка Германия в Норвегия също става с пряката помощ на Съветския съюз, който предоставя съветската морска база край Мурманск на германците. Атаката тръгва оттам. Съветският съюз става основен доставчик на суровини за Вермахта.

И още един факт - през цялото време на войната на Третия Райх срещу Гърция и Югославия в Бургас пристигат руски параходи с храни и бензин за немската армия. Това се потвърждава от показанията пред ДС на началник- щаба на българската войска ген. Константин Лукаш, както и от сведенията, които дава министърът на войната Теодоси Даскалов.

Но и това не е всичко.

Сталин и Хитлер си сътрудничат и по “еврейския въпрос”! Съветските власти се ангажират “да отстранят лицата с еврейски произход от органите на властта” и да въведат забрана на евреите и техните потомци да сключват смесени бракове”. А когато хиляди евреи преминават границата, за да избягат от немските окупатори, съветските власти цинично ги предават обратно в ръцете на нацистите. В ръцете на нацистите са предадени и много немски и австрийски антихитлеристи, които ГЕСТАПО избива.

Междувременно НКВД обучава ГЕСТАПО как се строят и охраняват концлагери. А след края на войната ГУЛАГ се възползва от нацистките лагери.

Както се вижда, не България, по принуда “съюзник” на Германия и не цар Борис III, а Сталин охотно сътрудничи на Хитлер. От края на август 1939 до 22 юни 1941, буквално до последния ден Москва доставя на нацистка Германия горива, зърнени храни, никел, манган и хром, фосфати и други суровини.

Така че когато комунистическите терористи (или техните наследници) търсят оправдание за своите (или извършени от родителите им) терористични убийства до 9 септември 1944 г. и масови убийства след съветската окупация на България, нека следващия път се замислят кои са (про) фашистите.

Дали това не са Сталин и НКВД, сътрудничили на Хитлер до юни 1941 г., на които на свой ред българските комунисти безропотно служиха и в чието име извършиха безброй престъпления и масови убийства?

Написа: Даниела Горчева

Виж също и: Сталин и Хитлер си сътрудничат по еврейския въпрос

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Да бъде проклета оная минута когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка!

Руският празник 3 март, в блога на Иво Инджев

За робството и „Освобождението“

Всеки един европейски народ е попадал за някакъв период от време под чуждо владичество. Нито един обаче не се самоопределя като робски така, както днешните русофили продължават да ни вменяват.

Ако попиташ който и да е от тези майцепродавци за мнението му например за шотландците ще каже, че са борбен народ. Припомнете си сцените от филма „Смело сърце“ за правото на „Първа (брачна) нощ“, възстановено от английския крал Едуард I и упражнявано от английските феодали върху шотландските булки. По-унизително за един народ от това не мога да си представя. През Средновековието тази традиция е широко прилагана върху завладяваните европейски народи. Нито един чужд владетел обаче не си е позволил да предяви това право спрямо българския народ. Въпреки това за днешния русофил българите са роби. „Роби“, които плащат данъци, имат собствени къщи, имоти, добитък, движат се свободно из империята, отварят собствени занаяти, имат собствена религия, собствени празници и традиции, и собствени училища, където учат на собствения си език!

За русофилските подлоги няма български въстания и бунтове, няма безброй чети и хайдушки дружини, няма стотиците български войводи и ДЕСЕТКИТЕ войводки, няма апостоли на свободата загинали за България. Всички тези неизброими, стотици хиляди храбри и горди българи за русофилите са роби, а не свободолюбиви и непокорни хора. Отврат!

На 16.04.1877 г. Александър II обявява ДЕСЕТАТА поред война на Османската империя: „С Божия милост Ние, Александър Втори, император и самодържец всерусийски, цар полски,велик княз финландски и прочее, и прочее, и прочее… Изчерпвайки докрай нашето миролюбие, Ние сме принудени от високомерното упорство на Портата да пристъпим към по-решителни действия. Това го изисква чувството ни за справедливост и чувството на Нашето собствено достойнство. Турция със своя отказ Ни принуди да се обърнем към силата на оръжието… Сега, призовавайки Божията благословия над доблестната Наша войска, Ние изповядваме да се навлезе в пределите на Турция.“

Нито дума за каквото и да е освобождение на българския род! Нито дума за възстановяване земите на този народ. Руският император оповестява за накърнено достойнство, чувството за справедливост и… мерак за още придобивки. От времето на Иван Грозни всички войни на Русия с Османската империя са насочени към Цариград и Проливите. За да постигне целта си Русия търси за съюзници християнските народи населяващи Балканите като целенасочено ги манипулира, формирайки фалшива вяра за някаква освободителна мисия.

За съжаление понеже войните се водят на наша територия вярата в тази манипулация е най-силна в българите, независимо от жестоките последствия след всяка руско-турска война. Всеки път хиляди българи са принудени да последват отстъпващите руски войски за да избегнат турското отмъщение. Цели села и градове биват опустошавани и обезлюдявани. Сънародниците ни в северо-източните земи са подлагани на насилствено ислямизиране за да бъдат използвани като щит срещу руската инвазия.

И Турция, и Русия упражняват насилие върху българите, при това и съвместно, в съюз: в 1798 г. руски и турски дипломати сключват таен договор след като 24 години по-рано в Кючюк Кайнарджа Русия обявява за първи път пред Европа Волго-Камските българи за татари. В тайните алинеи на договора се определят българите християни за малоруси, а българите мюсюлмани (най-вече от Волжка България) за турци. Непокорните на султана гяури, според този договор, били разменени срещу непокорните на Русия правоверни от Северен Кавказ (потомците на Бат Бай). Изключително цинично е поведението на Руската империя спрямо българското население по време на войната й с Турция през 1828/29г., когато срещу Османската империя се надигат много българи, повечето от които организирани в чети. Най-известни са на двамата котленци Алтън Стоян и капитан Георги Мамарчев, и на Бойчо войвода. Капитан Мамарчев с 500 доброволци вдига Котел на оръжие, вярвайки, че най-после е настъпил дългоочакваният час за освобождението на България. Освободителната му мисия е тутакси пресечена от руската армия. По заповед на генерал Дибич той е арестуван и пратен в букурещкия затвор!

Четата на Бойчо войвода извършва първото превземане на Одрин и отваря вратите на града за руската войска. Бунтът на българите е повсеместен, но вместо съдействие и подкрепа те биват сплашвани и арестувани. Съвсем изненадващо за българското население в Одрин се подписва край на войната, предвиждащ независимост за Гърция, автономия за Молдова, Влашко и Сърбия, а за България… забит за пореден път в сърцето на надеждите й РУСКИ нож.

„Всякоги проклетата Русия, когато имала бой с Турция, лъгала е простодушните българи, че уж тях ще освободи, а после боя като овце ги трампела!“ (Г. Раковски)

За съдбата на нашите сънародници, преселени в руските земи, силни и точни са думите на Христо Ботев написани в статия на бр. 13 на в-к „Знаме” 1875 г.:

„Россия, тая мнима защитница на славянството, тя употреблява още по-радикални средства, за да изтрие от лицето на земята българските колонии” ”… не оставиха ни една жена необезчестена, ни една мома неразвалена и ни едно дете неизнасиловано. Тие испокрадоха имането и покъщнината на селяните, испоклаха им птици и добитакът и сичкото това премина ненаказано от страната на правителството.”

Ако Русия е имала за цел освобождението на България, това е могло да стане през 1829 година! Но, приоритетите на руската политика на Балканите винаги са поставяли на първо място гърците и сърбите, и никога България.

Руската имперска политика никога не си е поставяла за цел свободна и независима България, напротив – страхувала се е точно от такава България, която ще бъде непреодолима пречка към завладяване на проливите Босфора и Дарданелите – една съвсем илюзорна цел, но инак определяща за столетия както военните планове, така и мирните проекти на Русия за Балканите.

При турско-египетската война от 1831/33 г. Русия е единствената от великите сили, притекла се да помага на губещата войната Турция. Вместо да унищожи отслабената Османска империя и освободи най-после християните Русия я… СПАСЯВА! Като резултат от тази умопомрачаваща християнските народи спешна помощ е подписан договорът от Ункяр Искелеси на 26 юни 1833 г. Съгласно договора Русия и Турция стават съюзници за “вечни времена” като руският император се задължава да брани независимостта на Турската империя, която става руски протекторат. В знак на благодарност султан Махмуд II нарежда на азиатския бряг на Босфора да бъде издигнат паметник – символ на “вечната” руско-турска дружба, както е било изписано, по волята на султана, върху паметника “Москов – таш” (“Московски камък”). Ако освобождението на българския народ е било руска цел, то тя е могла да бъде постигната и през 1833 г. Вместо освободител, Русия обаче става узаконител на турския поробител.

Турция ще бъде руски протекторат до Лондонската конвенция за Проливите от 1841 г. Един осем годишен период, през който, ако Русия е искала българското освобождение, би могла да го постигне при това дори без никакво кръвопролитие или военни действия, а само по дипломатичен път! Или поне да направи постъпки в тази посока. Не! Вместо жадуваното от векове освобождение, Русия за пореден път разкрива истинската си антибългарска политика.

През април 1833 г. българите от Северозападна България въстават и освобождават 6 околии. Сръбският княз Милош Обренович, който подпомага бунта им, заграбва обаче с руска помощ тези области, въпреки възражението на Турция, че те са населявани от 200 000 чисти българи. Това е първият сръбски грабеж през XIX век на български земи, осъществен с активното руско съучастие! И този грабеж и обезбългаряване на българска земя ще се прилагат отново и отново и в следващия век.

Войната 1877/78 г. е по-особена от предишните защото руската армия е твърде малобройна, едва от 180 000 войници и офицери, което говори за показност, за засегнато самолюбие на Александър II. Нарушено е военното правило за съотношение на силите 3:1 при завоевателни действия. По това време турската армия има 406 000 редовни войници и 70 000 нередовни (включително башибозук и черкезка конница).

В инструкция от ноември 1877 г. до канцлера Горчаков, отговорен за политическата поддръжка на войната, руският император обаче е категоричен за условията, при които Турция би трябвало да приеме поражението – защитата на правата и интересите на Русия в Босфора и Дарданелите! И в тази инструкция, както и в манифеста за обявяването на войната, няма и намек за българското освобождение! Действията на руските пълководци изваждат на показ очевидна некадърност (особено на „прославения” ген. Скобелев) и пораждат редица въпроси, които и досега нямат смислени отговори.

Армията на генерал Гурко с която той навлиза в Южна България е само от 12 000 души. Неговите действия довеждат до десетки хиляди жертви сред мирното българско население и опожаряването на Стара Загора.

При обсадата на Плевен руската армия понася толкова големи жертви (още при първата атака повереният на ген. Скобелев Курски полк загубва 80% от състава си), че Великият Княз на Русия Николай Константинович е принуден да потърси помощта на румънската армия, като същевременно предлага на румънския принц Карол I да стане Маршал на обединените сили на Румъния и Русия, сиреч – главнокомандващ. Без участието на 38 000-та румънска армия, на сърби, черногорци, финландци, украинци, както и на 12-те дружини на Българското опълчение в състав от 7 500 души и още 20-те хиляди българи включени в чети, в групи за прокарване на пътища и разузнавачи, Русия щеше да завърши безславно тази война. На 31 януари 1878 г. бойните действия между Русия и Османската империя са прекратени с Одринското примирие.

Жертвите според Генералния щаб на руската армия са 11 905 убити за цялата война. А според руския историк Степан Кашурко те са: убити – 15 567, умрели от раните си – 6824, или общо загинали на българска земя 22 391, сред тях много финландци, украинци и белоруси.

Жертвите дадени от българския народ по време на войната и Априлското въстание възлизат на около 30 000 загинали в сраженията. Заедно с избитите от цивилното население българските жертви за този само период възлизат на около 200 000 души. На 3 март двете империи подписват ПРЕДВАРИТЕЛЕН, временен Санстефански договор. Според него Румъния, Сърбия и Черна гора получават пълна независимост. България се създава като автономно трибутарно княжество.

Само няколко месеца по-късно българските земи ще бъдат разпарчетосани с Берлинския договор (юли 1878г.) в основата на който са текстовете на секретните Райхщадски договори на Русия с Австро-Унгария от 1876 – 1877 години: Северна Добруджа е предадена на Румъния, а големи български територии в Западна България – Пиротско и Нишко - ще бъдат подарени на Сърбия, където местното население ще бъде подложено на насилствена асимилация, терор и убийства. Македония и Беломорска Тракия ще бъдат оставени в пределите на Османската империя. Останалото от българската територия ще бъде разделено на княжество България – под окупацията на 50 хиляден руски окупационен корпус и васалната на Османската империя – Източна Румелия.

България не е свободна, не е независима, не е цялостна. България е разпокъсана, разграбена и ОКУПИРАНА! И за тази окупация ще плати на Русия 10 680 250 книжни рубли и 43 копейки, сума равняваща се на 32,5 тона злато!

Чак през есента на 1885 година България ще усети свободата, когато ще се опълчи на Великите сили и ще провъзгласи Съединението си. Русия – ЕДИНСТВЕНАТА ДЪРЖАВА, която се противопоставя на Съединението, ще скъса дипломатическите отношения с България за цели 10 години и ще подбуди Сърбия да нападне България в гръб докато българските войски са на турската граница – 14 ноември 1885 г. На Турция „освободителката“ Русия предлага да си възвърне Източна Румелия!

Какво празнуваме на 3 март? Някакъв неокончателен, временен договор между две империи при подписването на който не е присъствал дори един българин или отменяне на крепостното право в Русия донесло на Александър II титлата „освободител“? А най-вероятно раболепния подарък на българомразеца граф Игнатиев, постарал се договорът да бъде подписан в деня на годишнината от инагурацията на Александър II. Какво наистина?! Няма нищо в този договор, което да ни кара да се чувстваме горди, че сме българи! Абсолютно нищо! Един чисто руски празник!

Има поне 3 дати, които заслужават много повече да бъдат национален празник: 6, 22 септември и 24 май!

Българи, нашето освобождение не е придобито даром, не ни е поднесено на тепсия, не е незаслужено, не е неизвоювано. То е резултат от българското национално-освободително движение, постигнато е след стотиците хиляди жертви, дадени от народа ни преди и най-вече по време на Априлското въстание, и през войната от 1877/78 г.

Ние сме признателни на загиналите руски войници за нашата свобода, но е крайно време да се освободим от сервилната лакейщина на онези недостойни плужеци, които се имат за потомци на роби. Те безсрамно и грозно възвеличават заслугата на руската империя, чиято армия, при численост от 180 000 души, била дала 200 000 жертви. В същото време съзнателно омаловажават приноса на всички българи, загинали за свободата си. Защото освен неморално, подобно поведение е грубо предателство срещу българския род и родина.

Българският народ, както другите европейски народи, не е робски. Далеч по-роби са руските крепостни, от които е съставена руската армия. Попитан от други революционери какъв ще стане след освобождението Васил Левски казва:

„Когато се освободи България, за мен не остава вече работа помежду ви. Тогава аз ще да ти отида в Русия и да съставлявам комитети защото там, макар и да няма чалми, но народът е притиснат от нас повече.”

Тези му намерения и най-вече категоричният му отказ да стане руски агент струват живота му. Истинският палач на Левски, руският граф Игнатиев, ще направи необходимото, щото вдъхновителят, организаторът и ръководителят на Българското национално-освободително движение да бъде обесен, вместо изпратен на каторга!

След години Захари Стоянов ще изригне:

„Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка! Аман, бей, аман! Лошо нещо било московлука… То не прилича ни на даалии, ни на кърджалии, ни на фанариоти!“

Българин

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Ето каква е истината по повод на най-мащабната политическо-медийна измама на българската ченгесарска мафия и олигархия

На лични съобщения по инициатива на един млад човек (давам тук само инициалите му - защото не съм искал мнението му да публикувам нашата кореспонденция) си обменихме текстове по повод на истината за приватизацията; това, знайно е, е въпрос, по който най-много се лъже у нас, става дума за това как другарите-комунисти успяха да ограбят цялото национално богатство на страната и да станат "честни капиталисти"; най-активен в съчиняването на мафиотско-ченгесарската версия за приватизацията беше бившият главен прокурор Филчев, на него му помагаше кохорта щедро платени медийни мерзавци начело с Кеворкян, Сл.Трифонов и вся остальная... да не споменавам повече имена; успяха да наложат на обществото тази голяма лъжа, която имаше за цел да прикрие кои са истинските грабители на наивния и простодушен български народ, мнозинството от който се вслуша в лъжите на лъжците. Но истината за случилото се в ония славни мутренско-бандитски години, в които комунистическата мафия успя да ограби целокупната ни нация, се знае; ето два текста, които си обменихме с този млад човек, в тях се съдържа тази истина; единият е писан от неизвестен за мен автор (попитах и помолих за линк), а другият текст е мой, той е от моята книга със заглавие СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (и подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България); ето точно този възлов момент от най-новата ни история Парламентът забрани да се изучава в училищата (защо ли?!); ето, четете как точно всичко е станало, стига истината да не ви е безразлична:

Здравей! Намерих може би най-точния и кратък коментар на приватизацията:

Преди 1989 г. почти всички големи промишлени предприятия работеха на загуба. "Балканкар" не можеше да получи от износ дори 50 млн. долара, за да покрие разходите си за вносна комплектация. Гумите на завода във Видин бяха 100% брак според стандартите дори в страните от Съветския блок. Този втори по големина след “Кремиковци” комбинат на комунизма фалира и без да бъде приватизиран, изчезна от българската икономика още по времето на Виденов. Осем хиляди работници останаха без работа. Цялата Видинска област колабира икономически. Този пример не се вписва в тезата за разрушителната приватизация и привържениците й старателно го отбягват. “Кремиковци” внасяше всички суровини, включително руда от чужбина - и всъщност произвеждаше огромни загуби.

След десетгодишното му източване от т.нар. “групировки”, дни преди приватизирането му, той трупаше дългове със скорост 100 хиляди долара на ден, а общите му просрочени задължения бяха над 400 млн. долара.

Централна роля в мита за лошата приватизация на добрите социалистически предприятия е отредена на Авиокомпания "Балкан". А тя беше разорена много преди продажбата й. През последните 10 години от своето съществуване компанията гълташе средно по 20 млн. долара държавни помощи годишно. Въпреки това задълженията й надхвърляха 100 млн. долара, а активите й бяха едва половината от тази сума. В компанията работеха четири пъти повече хора от необходимите. Всичките й сметки бяха под запор. Самолетите, носители на националния ни флаг, биваха редовно арестувани по международните летища заради неплатени такси и гориво и ни излагаха пред света.

Подобни примери имаше хиляди. През май 1996 г. социалистическият премиер Виденов заяви в “Дума”, че най-големите държавни предприятия са в катастрофално положение и се налага повечето от тях да бъдат включени в списъците за финансова изолация и ликвидация. Според специалния закон от 1995 г. ако не бъдат оздравени или приватизирани до 30 юни 1999 г. те трябваше да бъдат затворени и ликвидирани, при което над 80 хиляди души щяха да загубят работата си.

Обобщените данни за това, което правителството на ОДС завари след десетгодишния грабеж на Живковите “щуки” и след катастрофата от лявото управление, също са красноречиви. Според статистиката в края на 1996 г. собственият капитал на всички държавни предприятия възлиза на 4 млрд. долара по средногодишния курс. Общият им финансов резултат е загуба от 583 млн. долара. Рентабилността им е отрицателна от минус 15%. Това са катастрофални резултати. Те са по-лоши от резултатите на САЩ при голямата депресия от 1930 г. Имаше и неразорени предприятия, но приоритетно трябваше да се приватизират дружествата, трупащи най-много загуби.

“Списъкът на Виденов” с предприятията за ликвидация беше Дамоклевият меч за кабинета Костов.

Ако те, както и другите губещи държавни дружества, бяха ликвидирани вместо приватизирани, ръстът на безработицата щеше да е двойно по-голям, а заетите щяха да са със 150 хиляди по-малко. Такива бяха фактите.

Правителството от 1997 до 2001 г. беше обречено да извърши най-тежката реформа – смяната на собствеността. Това тласна икономиката напред, но дясната коалиция плати висока политическа цена, което се случва на всички реформатори в трудни времена. На този фон много ясно проличава какво и защо се прикрива с лъжите за криминалната приватизация през 1997–2001 г. Стратегическата цел е цялото обществено недоволство от грабежа на националните ресурси да се отклони от истинските крадци и съсипници на страната и да се насочи към четирите години дясно управление.

Внушава се, че купувачите са забогатели чрез приватизацията вместо истината, че те приватизираха, защото вече бяха забогатели чрез грабеж. Въпросът за крадените пари на “левите” купувачи се подмени с измислените престъпления на десните продавачи.

Тази подмяна на причина и следствие, на фактите с измислици е мащабна политическа измама, в която особено активен беше бившият главен прокурор Филчев. Чрез авторитета на оглавяваната от него институция той превърна лъжата за 20-те млрд. долара активи, продадени на безценица от дясното правителство, в неподлежаща на съмнение догма на прехода. Автентичните автори на тази лъжа после я лансираха като цитат на “обективен” източник от последна инстанция – главния прокурор. Какво по-убедително от това?! Внушението, че голямото престъпление на прехода е самият процес на приватизация, а не организираният грабеж на лявата партийно-репресивна олигархия, беше успешно.

В.В.

Това ми пише този млад човек, интересуващ се много от политика. Отвърнах му ето какво:

Да, добре е казано, кой е източникът? Може ли линк? А ето Ви сега моят разказ за "смяната на собствеността", той е от книгата ми СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ:

... И ето че тогава, в 1994, и в началото на 1995 година другарите, грабнали властта, мигом запретнаха ръкави да крадат както само те си знаят. Не че някога изобщо бяха преставали с кражбите си де, не, няма такова нещо, те си крадоха през цялото време след 1989 г., да не говорим пък за преди това. Но ето сега крадоха като за последно; оказа се, че не било за последно, и много пъти после пак ще крадат, но те наистина крадоха като за последно, понеже явно са си мислили, че ще е за последно. Бяха минали 5 години от промяната-подмяната, ала собствеността продължаваше да си бъде държавна, сиреч ничия: грехота е при това положение да си на власт, пък да не крадеш. И другарите бодро обслужваха с фирмите си (на входа и на изхода) предприятията, които иначе ръководеха и вътре, бидейки представители на държавата, директори и пр. Тия държавни предприятия бяха изсмуквани както жадния паяк изсмуква една след друга всички попадащи в мрежата му мухи; държавните заводи се оказаха златна мина, от която другарите яко черпеха всичко, което може да се окраде – и го преливаха в частните си фирми. Така за няколко години яко крадене комунистите доведоха държавата до пълен икономически крах, защото си бяха изобретили много хитра схема за изсмукване на ресурса на държавната собственост. Ще се наложи пак да покажа как се правеше всичко тогава, понеже младите изглежда съвсем не се досещат даже.

Другарите, в качеството си на директори на държавните фирми управляваха тия фирми крайно калпаво, т.е. фирмите бяха губещи. Това предприятие, трупащо непрестанно загуби, вместо, както е нормално, да дава все пак някакви печалби, е най-любопитно изобретение на късния комунизъм, който по тази схема изтощи целия ресурс на обществото – и го окраде най-брутално. Едно предприятие става губещо когато на неговия мениджър, примерен член на БКП, не му пука за самото предприятие, понеже той мисли само за кражби, мисли само за това какво да присвои и как да го прехвърли в своята частна фирма – или във фирмите на своите съдружници-другари по разбойничество, пак комунисти, естествено. Всички доставки на държавното предприятие се поемат от услужливите фирми пак на другарското братство, което доставя негодни суровини и материали, и то на колосално високи цени; подписва доставките самият другар-мениджър, който иначе е собственик или съдружник на обслужващата фирма. Онова пък, което все пак е произведено, се дава за реализиране на пазара и то пак на фирми, също така свързани с разбойническия мениджърски екип. И те получават тази готова продукция на крайно ниски цени, поради което и оттук се изсмуква колкото се може повече икономически ресурс от горката държавна собственост. Но тъй като при такива условия нито едно предприятие на света не може да съществува, понеже то неизбежно става губещо и отива стремглаво към фалит, то държавата, която е в ръцете на същата тази крадлива партия, всяка година налива чрез бюджета колосални средства, за да държи в полуживо състояние икономиката. Така средствата от бюджета индиректно преливат в крайна сметка пак във фирмите на другарите, които именно бяха запретнали ръкави да крадат като за последно. Именно по този начин възникна у нас “пазарната икономика”, като държавната собственост беше присвоена по най-банален комунистически, сиреч по чисто разбойнически, начин от хероите на по комунистически разбираната “приватизация”.

Но и това им се видя малко, защото добре се знаеше, че по този начин държавата скоро ще капитулира – няма откъде да се черпи ресурс, след като постоянно налива все едно в каци без дъно целия ресурс на обществото. И тогава другарите в лицето на Виденовото правителство измислиха един друг начин да окрадат най-апетитните парчета от държавната баница – и този начин за узаконено разбойничество беше наречен “масова приватизация”. Имаше по времето на Виденов един министър на икономиката, който се наричаше Румен Гечев, който уж бил най-модерен експерт, учил бил в Америка. Та икономиката по думите на Виденов и на този пишман-министър трябвало да се приватизира “социално справедливо”, сиреч да стане така, че социумът да бъде избаламосан, а пък другарите да турят ръка на всичко.

И ето че се почна една славна кампания за “раздържавяване”, която се свеждаше до следното. На всеки пълновръстен наивник в отечеството му дадоха някакви си “бонове” или “точки”, доколкото си спомням дадоха по 20 000 такива точки. На наивния народец почнаха мигом да му текат лигите, ами наистина, държавата мигом ще ощастливи всички, и хорицата изведнъж се почувстваха "рентиери" и "акционери", и почнаха да се чудят за какво да използват огромните капитали, които ей-така, по магически начин, се озоваха в ръцете на цялата хептен немислеща нация от наивници. След това излязоха списъци, в които партията тури най-апетитните заводи и предприятия, сиреч всичко онова, което си искаше да лапне още на първия стадий на приватизацията. След това другарите основаха “приватизационни фондове”, в които наивният народец трябваше да внесе боновете си, и после да почне да чака някакви печалби и ренти – по начина, по който се чака от мъртвец писмо. И както се досещате никой нищичко не получи, а другарите успяха да турят ръка наистина на онова от държавната собственост, което все пак ставаше за нещо – и така станаха “социални капиталисти”. У нас, зер, всичко е социално, и капитализмът ни е социален, и президентът ни е социален, и цялата ни мафия е социална, и бат ви Бойко Борисов даже е социален – от социалното май трудно някога ще се отървем.

Пак се виха хора, пи се руйно вино, ядоха се кебапчета – за да се отпразнува появата на българския “социален капитализъм”. Докато народът се радваше и празнуваше неистово внезапното си озоваване в рая, другарите измислиха още един начин на ограбят нацията от наивници, каквато ние доказано сме. Ето доказателството на моето така категорично твърдение.

Известно е, че българският народ е спестовен. Бабичките от мизерните си пенсии отделяха по нещичко години наред в т.н. “буркан-банк”, това изобретение на социалистическия възход, когато в буркани не се слагаше само лютеница, ами и банкноти – та да не ги докопат и изядат мишките. Та другарите отдавна търсеха начин как да турят ръка на спестяванията на народа, които били не знам колко си милиарда – и като са мислили за тия милиарди, на другарите им са течели най-обилни лиги. И ето какво измислиха.

Ами те изведнъж станаха… банкери; партията постави задачата банковото дело да бъде поставено на капиталистически основи, и по тази причина държавните банки почнаха да отпущат кредити на проверени и сигурни другари, които пък основаха свои частни банки. Като гъби след дъжд почнаха да никнат банка след банка: първа частна, втора частна, трета частна, социална, популярна, популистка, православна, даже ортодоксална банка се създаде, в която влязоха другари-ченгета с митрополитски титли, не знам какви си още банки и пр. Някои другари пък основаха банкови къщи, пирамиди, конуси, паралелепипеди и не знам какво си още, и почнаха да наддават лихви, коя от коя по-огромни, та да набарат заветните парички на благодушно-наивния народец. Банките обещаха на народа спешно социалистическо-капиталистическо забогатяване, и наивният народец рипна като ужилен: и последната бабичка извади де що банкнота има от бурканите и припна чевръсто да занесе парите си в другарските банки за огромни лихви. Спомням си, че дори и аз тогава почнах да изчислявам как ще стана милионер като внеса някаква сума пари, и как от нейните лихви ще мога да се издържам, та да си пиша на спокойствие книгите. Истерията явно е била съвсем масова, щом като скептици като мен са й се поддали. Парите от спестяванията отидоха в разбойническите банки на другарите, на които явно са им течели най-обилни лиги като са гледали колко пара извади от бурканите спестовния и крайно наивен народец.

След това трябваше просто да се довърши замисъла за тотално опоскване на нацията като натрупаните от банките средства бяха раздадени пак на примерни другари и “наши хора”, които получиха огромни кредити: който другар колкото си е пожелал, толкова са му дали. И другарите или обърнаха в твърда валута тия пари, или пък са ги вложили в недвижимост, или в някакъв друг твърд, а не книжен капиталец. В резултат на тия акции на нашите така предприемчиви комунистически разбойници финансовата система нямаше как да не се разклати. Имаше тогава начело на БНБ (централната банка) един управител, проф. Тодор Вълчев, който тогава стана медийна звезда, ярка почти колкото сияйна звезда сега е бат ви Бойко Борисов. И професорът най-сладкодумно обясняваше как съвсем скоро всички ще забогатеем и ще станем милионери. Впрочем, къде се дяна след икономическата катастрофа този професор, къде е сега той, дали не е на доживотна почивка на Бахамските острови за неоценимите услуги, които оказа на крадливата партия за тоталното опоскване на българската нация?!

И скоро се почна една страшна инфлация, тя се ускоряваше постепенно, та народът да не се усети, а пък когато се усети, да бъде вече късно. Даже и някой като мен да се усетеше, пак нямаше какво да направи, понеже партията предвидливо беше забранила търговията с валута. Та примерно и да искаш да защитиш парите си като ги обърнеш в твърда валута, в долари или германски марки, да няма къде да го направиш, та да стане в крайна сметка така, че и на твоите пари да тури ръка алчната партия. Можеше, разбира се, да отидеш на черния пазар, където разни мургави чейнчаджии щяха да ти обменят парите, стига да не те метнеха и вместо долари да получиш правилно сдиплени листчета хартия; това се наричаше “кукла”, отдолу хартийки, а отгоре някой и друг долар.

И така, нещата вървяха към хиперинфлация, и тя дойде като гръм от ясно небо, и при нея изгоряха абсолютно всички спестявания на наивния народец, който загуби всичко, до последната стотинка, който беше обран до шушка. С това ще бъде запомнено жан-виденовото време, в което, както се вижда, самата държава най-старателно обслужваше другарската разбойническа партия за цялостно реализиране на нейната гениална идея за най-пълното и окончателно опоскване на цялата нация.

ДОБАВКА: Ето статията, от която е взет горния откъс (виж: "ЗА НАЦИОНАЛИЗАЦИЯТА И ГНИЛИТЕ ПОДПОРИ НА ФАСАДНАТА ДЕМОКРАЦИЯ", автор: Димитър БЪЧВАРОВ), получих линка току-що от г-н В.В.; тази статия дава реална и непредубедена представа, за това до къде бе докарана България от пребоядисалите се комунисти, в какво състояние е заварена страната от правителството на ОДС и колко тенденциозни са всичките обвинения за "престъпна" приватизация по онова време.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...