Истинското е: какво младите са успели да постигнат за своето личностно и духовно израстване, за своята пригодност за свободния живот

Попадам тази сутрин на представяне и интервю на полския реформатор на образованието Збигнев Марчиняк, откъси от което представих и за читателите на своя блог ето тук: Как поляците направиха своята образователна реформа. Ще ми се съвсем накратко да коментирам в съвсем личен план това, което най-силно ме впечатли от въпросното интервю; ето няколко възлови момента, които за мен са най-значими:

Интервюираният обяснява как полските ученици станаха едни от най-успешните в Европа: ами по един най-прост, но пределно ефективен начин: чрез либерализация на образованието; този е пътят. Ето тук няколко момента, по които искам да кажа нещичко.

Идеята е, че учениците имат нужда от много повече "меки" умения, критично и логическо мислене - за да са гъвкави на пазара на труда и за да се справят в живота.

В своята работа като преподавател по философия винаги съм се стремял да помагам на младите да привикнат да мислят самостоятелно, критично, обосновано, аргументирано и също най-вече смело, немалодушно, отрито да излагат позицията си. Моите часове винаги са протичали под формата на "дискусионни клубове", с много спорове, на пределно диалогична, демократична и плуралистична основа. Всеки ученик е имал възможността да се изяви като мислещ, като търсещ истината, да влезе в ролята на изследовател. Разбира се, по този начин съм поставял учениците си в една крайно необичайна ситуация, тъй като според господстващата представа на т.н. традиционно отношение към ученика от него не се изисква да мисли (камо ли пък самостоятелно), от него се иска да знае някакви предварително зададени в готов вид общоприемливи "истини"-догми. В крайна сметка церберите на системата, след като се опитаха да ме натикат в калъпа на "типовия преподавател" и не успяха, се видяха принудени да ме обявят за... "ненормален" (то наистина е "ненормално" едно такова различно отношение и поведение, щом като "нормата" е въпросната типовост, не позволяваща никаква оригиналност и прояви на личностност не само на учениците, но и на учителите най-вече). Обявиха ме за "ненормален" в буквалния смисъл, да, не се шегувам, директорката на ПГЕЕ-Пловдив, училището, в което работих, ме изпрати за обследване и освидетелстване в... психиатричен ТЕЛК, да, моля ви се, не се шегувам, това се случи в реалност, това е самата истина! Когато спациализираната лекарска комисия определи, че съм психично здрав, на въпросната директорка се видя принудена да се отърве от мен като ме уволни, и то със смехотворния мотив "не става за учител", "пълен некадърник", "липсват му умения и качества" и пр.

Та изводът ми по този пункт е: това, което в Полша е осъществено като същинска цел на реформата, за същото нещо тук, направено тук, в България, уволняват! Явно съм се оказал нещо като "подранило пиле", както и да е, да мина на следващия пункт.

Училищата и учителите са свободни да определят сами учебната си програма, стига учениците им накрая да покриват националните образователни изисквания.

Това е основен момент от реформата в Полша, пък и във всяка друга възможна реформа, в това число и многострадалната българска образователна реформа. Абсолютно същото нещо го правех в своята преподавателска дейност. Най-напред още като преподавател в ПУ "П.Хилендарски" в годините преди 1989 и първите две години след "голямата промяна" аз водих борба за разчупване на идеологическия диктат в обучението по философия, имам доста инициативи за създаване на нови, съвременни, плуралистични учебни програми. Е, в един момент се прецени, че нашите студенти не трябва да учат повече философия, философията отпадна като учебен предмет в университетите, тя беше приютена в гимназиите, аз тръгнах подир прокудената философия, станах гимназиален преподавател. Тук обаче също не се поддадох на стереотипа: през годините след 1992 г. разработих свои собствени авторски програми, също така разработих, написах свои собствени учебни помагала по всички преподавани от мен философски дисциплини; е, според предписанията на системата моите лични програми по съответните учебни предмети дълго време отлежаваха неодобрени, неподписани от директорката, която обаче, в крайна сметка, все пак се виждаше принудена да ги подпише. Аз единствен и извоювах лукса да работя по свои оригинални авторски програми, т.е. не допуснах да бъда натикан в коловоза, в унифициращия шаблон на спуснатите отгоре програми. Разбира се, церберите на системата скокнаха върху мен, щото така една свобода им се видя прекомерна. Почнаха да ме проверяват комай всяка седмица, да ме следят, да посещават часовете ми и да пишат огромни "констативни протоколи" за всевъзможни изсмукани от пръстите "нарушения". Неправилно съм бил мислил и пр., до това се свеждаха обвиненията в тия смехотворни протоколи, образец за бюрократично скудоумие. Когато това не ме уплаши особено, щото аз добре зная правата си да бъда изцяло отговорен за обучението на моите ученици преподавател (за мен интересът на учениците винаги е бил водещ, не одобрението на началството, както обикновено се прави), тогава администрацията се видя принудена да постъпи пределно гадно: сама организира, насърчи и вдъхнови... "ученически бунт" срещу "толкова лошия преподавател", който, видите ли, не ни разказва, както правят другите учители, урока, а ни тормози да мислим сами и пр.! Да, моля ви, не си измислям, това именно се случи, колкото и голяма идиотщина да ви се вижда то. Ученици, млади хора, бунтуващи се срещу един подход, който им дава пълните права да бъдат суверенни и достойни личности, вие нещо по-идиотско от това могли ли сте някога изобщо да си представите? Та младите обичат безпределно свободата, това е аксиома! Както и да е, за това мое "престъпление", именно, че съм в някакъв смисъл изпреварил в развитието си инертната и ретроградна система, аз бях наказан с уволнение; вече обясних как бе "мотивирано" и извършено то. Как ви се струва тази съпоставка на нашите български с полските реалности на живота? Сега чудно ли е защо Полша е толкова напред в своето развитие, а България е в такова жалко и окаяно състояние?!

Помага и всеобщото разбиране, че пътят към демокрация минава през болезнени, но необходими фази. Когато се намира в преход, обществото е готово да приеме промени, които вероятно биха били неприемливи или много трудно постижими в "нормален" период.

Значи в Полша са предприели необходимите стъпки за демократизация на училищния живот, на живота в общностите, занимаващи се образование и обучение. В годините аз водих упорита борба за непосредствена демократизация на отношенията в ония образователни общности, в които съм работил. Първо още в 1987 г. (две години преди "голямата промяна"!) аз създадох Философски дискусионен клуб в ПУ "П.Хилендарски", да, още в условията на идеологическия диктат в моя клуб имаше реална алтернатива. Няма тук да споменавам нищо за всичките тия борби, които са свързани с този паметен период от живота ми, причината е че всичко съм го описал в своята книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие "Кратка психологическа история на съвременна България", това е моята книга за преживяното около т.н. преход") и там който се интересува може да се информира какво именно е станало. Когато номенклатурната "академична" мафия ме уволни от университета, битката ми за демокрация в ония училищни общности, в които съм бил, продължи с неотслабваща сила. Не ме разбирайте глупаво, че искам сега да си приписвам заслуги. Такава суетност ми е изцяло чужда: правил съм каквото е трябвало да правя в битността ми на философ, на граждански ангажиран и свободолюбив човек. Като действена алтернатива на бюрократичната скука на казармения живот във въпросните общности аз, примерно, създавах пак Дискусионен клуб, където обичащите да мислят млади хора имаха място, в което да се изявяват; вземете предвид това, че системата забранява мисленето, то за нея е нежелан лукс. Тия организирани от мен клубове винаги са правели какви ли не инициативи, писали сме обръщения, правили сме дискусии по най-горещите проблеми, примерно, предложихме нещо най-безобидно (да спомена поне едно конкретно нещо тук): предложихме ПГЕЕ-Пловдив (известна в града като ТЕТ-Ленин!) да се преименува в ПГЕЕ "Стив Джобс" (това стана преди три години, когато американецът почина). Стана страшен скандал: медиите се заинтересуваха, за три-четири дена репортери на всички телевизии обикаляха двора на училището и вземаха интервюта, директорката си изпусна нервите и се нахвърли връз мен, щото, видите ли, съм си бил правил "реклама" и пр. Е, тя забрани даже да се обсъжда този въпрос за избор на патрон, а пък моя милост беше обявена за "персона нон грата" в училището; след две епични годинки на борби бях уволнен, както вече казах, понеже благоволиха да ми сложат дамгата "пълен некадърник"! Смешна работа, нали?

Няма смисъл повече да продължавам. Моята съдба не е кой знае колко важна за другите, важен е обаче смисълът, който се съдържа имплицитно в тия случки и произшествия. Аз по тази причина и написах горното. Смисълът е единствено важен. Смисълът обаче го раждаме ние, в душите си. Горко на душите, които са блокирали, бидейки оплетени в ужасни и толкова коварни предразсъдъци и догми. В това число и в догмата за "единствено правилното образование", за "най-правилното мислене" и пр.

Ученици, обучавани от мен в ПГЕЕ-Пловдив, а това е едно все пак професионално учебно заведение, специализирано в областта на техниката, на електрониката и електротехниката, та значи ученици, които аз съм учил на философия, и то по моите "съвсем погрешни и неправилни" програми и с моите "така лоши" методи, са ставали студенти по философия! Впрочем, след школовката, която са получавали при мен, моите ученици за един месец могат да усвоят прекалено постните за тяхното ниво изисквания, с които може да се покрие на прилично ниво една матура по философия. Имал съм случаи, когато ученик, избрал да се яви на матура по философия, дори без никаква особена подготовка за матурата си е вземал бляскаво този изпит: за мислещия човек е нещо като детска играчка да си вземе една матура, която е правена според изискванията или модела на толкова недъгавата образователна система.

Толкова. Няма смисъл повече да говоря, всичко е ясно. А онова, което моите ученици са успели да постигнат за своето личностно и духовно израстване, за своята пригодност за свободния живот, не може да се оцени и измери с никакви матури, но то за мен е истински ценното. То за мен е верният ориентир. Ето едно свидетелство в тази посока, то е най-прясно: Разговор с мой бивш ученик по разни теми и въпроси, касаещи живота ни. Учителят не е чиновник, учителят е мисионер. Да спра дотук...

Хубав ден ви желая! Никога не бъдете тесногръди и дребнави! - ето това е моето пожелание към вас в тази неделна утрин. Не си поставяйте мизерни изисквания, бъдете грандомани що се отнася до хоризонтите на собственото ви личностно и духовно развитие. Вярвам, че ме разбрахте превъзходно... ония, които разбират, не се нуждаят от каквито и да било обяснения...

ПОСТСКРИПТУМ: Моето изследване с набирането на желаещи за една екстраординерна среща с г-н Министъра на образованието и науката продължава. До този момент само един човек (да, само един човек!) е изявил желание да дойде с мен и да се срещне с министъра. Това е чудесен, безкрайно показателен факт! Но аз все пак каня ония, които искат с нещичко да подпомогнат реформата: ала, дремлювци, пожертвайте за малко комфорта си, хайде да си мръднем малкия пръст, поне това да сторим, да идем, да кажем на човека, имам предвид министъра, че и у нас, в България, има хора, които искат да се проведе същностна и коренна промяна в образованието. Че има хора, загрижени за образованието и за бъдещето на своите деца. Ето това ми се ще да установя: има ли наистина такива хора? Не на думи, а на дело да има. Ето, едно малко дело: да идем да обясним на министъра какво мислим по този въпрос. Интересно ми е дали ще се намерят доброволци-смелчаци. Страхливци знам, че има предостатъчно у нас, нагаждачи също. Но ето, интересува ме други, различни от тях дали има...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Нашата история, българската, е правена от учители!

БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ Е ПРАВЕНА ОСНОВНО ОТ БЪЛГАРСКИ УЧИТЕЛИ...

Не само читалището, но и българското училище е било една самобитна институция, нямаща аналог в света. Един анализ на училищното дело ще покаже, че още през ХVII-XVIII в., че дори и през XIX в. в много отношения на глава от населението сме изпреварвали цивилизована Европа по масовост на школата и грамотност на населението.

Оня невероятен дух, носен от интересни личности със забележителни знания и още по-забележително желание да ги предадат на другите по начин, който увлича и като щафета, е достигнал дори до средата на ХХ век. Както пише Георги Марков в един от задочните си репортажи: „Учителите смятаха обективността за проява на задължителна честност и искаха от учениците си да бъдат обективни. Паметта ми е запазила учителското чувство за благородство и достойнство..."

И пак Георги Марков казва: „Като четеш историите на други народи, виждаш, че те са правени от крале, генерали и политици. Нашата история, българската, е правена от учители! Това някои или не го знаят, или не го разбират!". Петко Рачев Славейков отбелязва по отношение на учителите във в. „Македония" през 1868 г.: „Тежък подвиг да извадят народа ни от мрака на невежеството".

Първото училище в Долна Оряховица е открито през 1830 г. – отначало в домове на будни долнооряховчани, после в килия в църквата. Още през 1840 г. се построила сграда за него. После друга. За да се стигне до там цялото селище да се захване и построи стабилно училище през 1891 г., в което се учело чак до 1932 г. Нарекли го "Св. св. Кирил и Методий". Това име и до днес носи местното училище, което вече се помещава в съвременна сграда.

Първите учители били от Горна Оряховица и Лясковец.

Завинаги е запомнен даскал Димитър Стоев Футеков от Горна Оряховица. Но с годините никой вече не го свързвал с родното му място. Най-напред той направил впечатление с мелодичния си глас, това се ценяло – пеел в църквата, която по онова време била крепителката на духа.

Даскал Димитър бил поканен за учител най-напред в съседното село Драганово, давали му 1000 гроша годишна заплата. Но долнооряховските първенци развързали кесиите и му предложили 2000 гроша. Тогава това били добри пари - с 1000 гроша се строяла къща, кило месо струвало грош. Долнооряховчани дали на даскала безплатно дворно място, материали за къща, носели му храна. Но това било битовата страна. Повечето от парите той давал за книги и вестници. Извън училището се заемал с решаването на спорове, водил архивите в кметството, извършвал делби на имоти...

Даскал Димитър имал десет дъщери. Все чакал да му се роди момче. То дошло като единадесетото му дете.

Отначало, както навсякъде в България, на училище ходели само момчетата. Но даскал Димитър взел да води момичетата си в школото. Като видели, че децата на Даскала четат и пишат, и по-първите долнооряховчани започнали да пращат дъщерите си на училище. Така още от 1860 г. в училището в Долна Оряховица учели заедно момчета и момичета. През 1859 г. в Долна Оряховица идват като учители Георги и Никола Бошнакови. Георги Бошнаков преди бил диарбекирски заточеник. Докато е в изгнание, се сближава с руски и полски емигранти и от тях получава много медицински знания, които впоследствие прилага като народен лечител.

Двамата даскали въвеждат тетрадките.

Най-добрият ученик на даскал Димитър бил Христо Попов. Син на свещеника Димитър Стоянов, у когото Левски и отец Матей Преображенски отсядат при посещенията си в Долна Оряховица.

Христо Попов още като ученик бил помощник на даскала.

Училището в Долна Оряховица било сред първите в страната, в които се преподавало земеописание, история и смятане. През 1888 г. младият тогава учител - споменатият Христо Попов, издава дори учебник "Начална практическа аритметика за 3-то и 4-то отделение".

С годините той се издига до най-видния представител в България на международния език есперанто. Написал е няколко учебници, а още от 1902 г. придобива международна известност. Станал член на Френското дружество за пропаганда на есперанто. Редом с това сътрудничи на десетки вестници и списания с разкази, стихове, афоризми, исторически статии, педагогически и природни изследвания.

По негово време в Долна Оряховица училището става и прогимназиално. Днес улиците, на които са живели даскал Димитър и Христо Попов, носят техните имена.

Първата учителка в Долна Оряховица била Ана Арабова, дошла в селото през 1893 г.

През 1912 г. започва работа и първата жена учителка, родена в Долна Оряховица - Мария Мирчева. Тя е завършила институт за основни учители. С нея атмосферата сред преподавателите се обогатява неимоверно. Мирчева е навсякъде: в читалището, в театралната трупа, във Въздържателното дружество, в туристическото, в женското дружество. Очарователна, уважавана и обичана от населението, активно участва в театралната трупа на учителите, която изнася представления за възпитанието на долнооряховчани в патриотичен дух.

Дъщерята на уважавания учител Атанас Колев от Долна Оряховица - Мара Колева, за която вече писахме в "Десант", родена през 1922 г., е българката, имала честта да изпее "Аида" в Кайро по повод годишнина от откриването на Суецкия канал, на която са партнирали Марио дел Монако, Чезаре Валети, Карло Пичинато, Никола Роси-Лемени. Тя е пяла под диригентството на Тулио Серафини, Алфредо Симонето, Антонио Гуаданьо и покорява публиката на Италия, Германия, Австрия, Великобритания.

Това са само щрихи към едно отминало време, което надали ще се повтори.

Онова време, в което учителите са били истински народни будители, дали облика на един небивал пълноценен и културен живот. Обичани и ценени от народа.

И пак ще цитираме Петко Рачев Славейков, който изтъква: „Благодарения на тия старания и страданията на тези народни труженици, ние не сме в такова унизително състояние, в каквото бяхме."

От фейсбук-страницата на Dobrin Dimitrov Dobrev

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

"Ден на будителите" и на духовността честват само заспалите народи, и този ден, така разбран, е проекция на страшната лъжа, в която живеем

Ще почна този мой текст по крайно грозен и обиден направо начин, ще си позволя да напиша нещо прекалено лично. Да видим къде ще ме доведе мисълта ми като почна разсъждението си от един пределно "дребен факт", от един съвсем "частен" случай...

Един от свидетелите от страната на тъжителя, сиреч, на моята страна, тъй като аз заведох това съдебно дяло, поиска от мен справка, под формата на изображения на кориците на всички досега издадени мои книги, на всички издания на книгите ми - и също на всички броеве на редактираното и издавано от мен списание ИДЕИ. Е, направих му тази справка, той, наивният човечец смяташе, че щом съм уволнен и отстранен от преподаване на философия с мотив "пълна некадърност", то може би такъв един документ в пределно нагледна и очебийна форма ще покаже истина ли е или не истина че съм толкова "некадърен", сиреч, този човек искаше да убеди съда и то в най-нагледна форма истинна ли е или не е истинна мотивацията на тия администратори в сферата на образованието, които в последните години си позволиха да ме репресират по такъв грозен начин, включително и да ме уволнят, да ме изритат от училището, в което съм работил толкова години.

Да, но адвокатите ми заявиха, че на този свидетел не бива да му се позволява да свидетелства по този начин, щото е възможно това да се изтълкува в невярна посока, ето примерно така: тоя Грънчаров вероятно може и да умее да пише някакви там книги, но това съвсем не значи, че го бива за преподавател - и прочие! Пък и моите гонители няма да пропуснат да кажат: е, уволнихме го за да си пише на спокойствие книгите, ние, другари, сме загрижени за неговия творчески подем, за неговото добро - щото преподаването го отклонява от писането и пр.! Както и да е, ето, тия изображения отиват, дето се казва, за боклука, преди да ги изхвърля, ми хрумва тази сутрин да ги сложа тук, във фейсбук, така и така положих някакъв труд за да ги направя - сякаш фейсбук е нещо като място за изхвърляне на боклуци (пък може и да е, знае ли се?!). Та в тази връзка виж ето това, публикувано преди малко: Нещо за... боклука.

И изведнъж се сещам ето в този момент, че днес е Денят на будителите - кажете ми, нима моята история няма известен най-красноречив смисъл по посока на това да ни покаже как у нас днес се отнасят с хора, чиято дейност в сферата на духовното, както и да го погледнем, има известна връзка с т.н. "будителство"? Аз имам друг възглед по тази тема, моето разбиране е, че честването на такъв празник е несъзнаван опит за изкупване на нашата национална вина към дейците на българската духовност, приживе обикновено тормозени и обиждани как ли не, а пък едва сега, постфактум, посмъртно, за да компенсираме вината си, видите ли, най-демонстративно ги "прославяме", а всъщност наново им се подиграваме, гаврим се с тяхната памет. И обиждаме вече даже и кокалите им.

Вкратце казано, този наш крайно лицемерен "празник" е признание, че към т.н. "будители", сиреч към дейците на българската духовност народът ни непосредствено изпитва не само смразяващо безразличие, но дори и нескрита неприязън - да, точно това издава и показва лицемерието, което чувствам във фалшивите и лицемерни думи, с които, видите ли, на този ден "почитаме" будителите си. Само умрелите си будители предимно честваме, не живите, разбира се, а пък живите ги тормозим и преследваме: знаете ли кучетата на колко български села са лаяли оня рошав и безумен монах Паисий, който явно не е бил с всичкия си - и затова благоразумните селяни обикновено са го замеряли, предполагам, с камъни, за да го отпъдят по-далеко. Е, ако Паисий, понеже е монах, не са смеели да го гонят за да не предизвикат гнева на Всевишния, но от такива като Левски (и Ботев, и пр.) мнозинството от ония българи се е криело - щото тия "луди глави", както ги е наричал търпеливият народец, като едното нищо ще ти подпалят чергата. А днес нима не се пазим по-далеко от днешните "луди глави", а, нима и днес не си плюем в пазвата като ги срещнем? И що да си плюем пък в пазвата си като можем да плюнем директно в лицето им?!

Ний почитаме фалшиви кумири, вижте ли какви са ни днешните официозни "звезди" и венценосци на нашия, с извинение, "ентелектуален и духовен елит"! Турили сме неколцина нахалници, дето се врат навсякъде, на най-високото място, на тия фалшиви кумири се кланяме, а пък истинските си безименни будители даряваме със смразяващо ледено безразличие, подиграваме им се, наричаме ги как ли не, а най-често правим нужното да се преструваме, че изобщо не ги забелязваме. Как ще допуснем да покажем, че ги забелязваме, да не сме луди да се издадем че ги забелязваме?! Или пък се покланяме на чужди идоли, на разните там светила на световната масова култура, а нашите просветители, будители и пр. сме ги оставили да мрат в мизерия. Щото на такива, разбира се, нито някой издател ще им предложи да им издаде книгите, нито някой ще им изложи някъде картините, не, няма такова нещо, от такъв грях да зачитаме подобаващо днешните си истински будители ний се пазим, ний нямаме намерение да сторим такъв грях.

Пиша тия неща с горчилка: има примерно издатели, книжари и пр., юрнали се по пустата печалба, които примерно на мен в очите са ми казвали, че понеже съм български автор, то книгите ми не били пазарни - и затуй няма да могат да инвестират в издаването им, ерго, на мен ми се е налагало да издавам книгите си със собствената си мизерна учителска заплата. Е, правил съм го, а пък след това книжарите ме доубиват мъчително като се грижат предимно за това не допуснат моя книга да стигне до рафтовете на книжарниците, до рафтовете, не до витрините, там общо взето книги на български автор не могат да се видят (ако не е от малцината нахални избраници-венценосци). И моите книги си стоят арестувани на книжните борси и в складовете, те най-любезно са предоставени на вниманието единствено на мишките. И ето, за да не мога да си издавам повече книгите и ме уволниха от работа, явно такива като мен не само че не са нужни, но те и са вредни, затуй направо трябва да мрат. Нека да ми се подиграват зевзеците че пиша тия неща, че се правя на някакъв страдалец, че сам съм се бил отнасял към "будителите", не, у нас и за да си будител, требва да имаш официален ранг, да имаш подобаващата титла, официално някоя институция да те е провъзгласила и санкционирала за такъв, нищо чудно и удостоверения за будителство да са се сетили да издават някъде вече?!

Както и да е, не ми се пише за тия неща отново, аз вече съм писал и съм казвал каквото е трябвало да бъде казано и написано, е, за благодарност, съм изгонен отвсякъде и съм осъден на гладна смърт. И ето, налага ми се да водя тежки съдебни битки за да извоювам правото си на труд, едно гарантирано от конституцията мое човешко право, ала погазено така грозно от развилнели се охранители на прогнилата бюрократична образователна система. От 31 години за първи път ме сполетява на Деня на будителите да съм "безработен", да съм остракиран отвсякъде така грозно, ето, затова тази заран изпитвам такава голяма болка от обидата! Но пишейки тия неща съзнавам, че едва ли някой ще се трогне, не, няма такова нещо, мнозина днес ще ми изкрещят в очите: досаднико, млъкни, ти си си заслужил да те гонят и обиждат! Е, хубаво, мерси, заслужил съм си го, ето, това е моето истинско признание, благодаря ви много! Навремето дори самите атиняни осъдили на смърт своя Сократ, та ний ще се церемоним днес с някакъв си там гимназиален даскал по философия и по гражданско образование, нали така, таваришчи, откъде-накъде да го щадим пък този?!

В тия месеци, в които аз преживявам своята най-голяма обида, имах много знаци на човешка съпричастност. Има хора със сърца у нас, да, има и такива хора. Но онова, което ме втрещи, е следното: огромната маса от дейци на образованието, пък и на културата, които добре знаят какво ми беше сторено от церберите на системата, тъпо мълчат и се преструват, че нищо не забелязват! Дори се стигна дотам, че когато щастливата директорка на ПГЕЕ-Пловдив "свела до знанието на колектива" радостната новина, че "злодеят Грънчаров" вече е уволнен и изритан от училището, се намерили подлизурковци, който без никаква скрупул бурно... изръкопляскали! Да, не си измислям, истина е, аз не съм Кафка, че да си измислям тия гротески, простете, аз нямам чак такова въображение! Давете ли си сметка какво значат тия ръкопляскания в онзи момент? А ръкопляскащите са били учители и възпитатели на млади хора, ето това е истински страшното!

Нямам думи просто! Онемявам. Честит ви Ден на будителите, толкова любезни "колеги", дето не се посвенихте тогава да изръкопляскате! Ако такива като вас са "будители", то простете, но аз не ща да имам нищо общо с подобно "будителство". Мерси, не ща!

Спирам, не ща да ровя повече в такива рани. Отщя ми се. Гнусно ми стана някак. Правете си сами сметката какво значат тия неща, за които припомних в този ден. Един народ показва колко струва като народ като се вгледаме в неговите т.н. будители. Само народ, дълбоко сърдечно привързан общо взето към дрямането, към блаженото спане и похъркване, може да си измисли и да чества "Празник на будителите". Тази констатация е близо до ума: ония народи, които истински уважават своите дейци на духовността, народите, които не са заспали в духовно отношение, на тях и през ума им няма да мине мисълта да честват някакъв "Ден на будителите"; "Ден на будителите" честват само заспалите общо взето в мнозинството си хора и народи.

Щото към дейците на духовността незаспалите народи по съвършено друг начин показват уважението и признанието си. Примерно, като си купят книга, като я прочетат, като си купят картина, като насърчават и по този начин дори и спасяват своите дейци на духовността, образованието, културата. И им осигуряват достоен и спокоен живот, отдаден на творчески занимания. Не, ний обаче на думи произнасяме лицемерни речи, такива, каквито вчера в Парламента има наглостта да прочете една депутатка от БСП. Прочете лицемерните си думи, водещият попита има ли други желаещи да се изкажат, нямаше, никой друг не пожела да каже нещо по повод на празника на будителите. Както и да е. Но тия неща все нещо показват. На кой ли му пука какво показват? Та ний сме си най-добрите!

Живеем в страна на триумфиращата простащина, олицетворявана от какви ли не жалкии дори уродливи в умствено, духовно и личностно отношение "VIP-ове", "звезди" и "елити"! Тях почитаме, а същинските дейци и труженици на полето духовността не забелязваме - и дори презираме. Нашето лицемерие на такива дни като 24 май и 1 ноември блика с най-неудържима и грозна сила! 364 или 363 дена пълно, смразяващо и убийствено безразличие и един-два дена показна, демонстративна и лицемерна "любов" към дейците на духовността! Мерси, не ща! По-добре бъдете докрай честни и убийте с камъни дейците на духовността си, о, представители на това самозабравило се в бездуховността си племе! Да, убийте тия проклети "будители", дето, без да ви се мазнят (за да получават някакви облаги), ви казват цялата горчива истина право в очите - и ви дразнят така нагло! Дремлювци, нима ще ни излъжете, че като тъй демонстративно се представяте че уж "чествате" и дори "празнувате" тоя прословут "Ден на будителите", ще очистите някак гузната си съвест?! Само на изродените в духовно отношение народи може да им мине в ума мисълта да честват такъв ден, денят на будителите. Изродените в духовно отношение народи са привързани сърдечно не към духовното, а към материалното, към бездуховното - каквато, уви, е ситуацията с нашия потънал в мизерия и комплекси многострадален народ.

Хубав празник ви желая! Аз не ща да бъда честван в този ден, не ща да имам никакво отношение към него, щото ми е писнало от гаври, още една такава гавра ще ми дойде прекалено. Чествайте си вие този ден. Правете си своите банкети, яжте, пийте, оригвайте се колкото си искате, аз не ща "празника" ви! Той си е ваш празник, не мой: вие всичко ни откраднахте, та този празник ли нямаше да откраднете?! Вие всичко успяхте да опошлите и оскверните, та този празник ли ще ви се опре?! Всичко у нас трябва да бъде натикано в калта и омърсено до неузнаваемост. Аз обаче предпочитам своята си участ: да бъда руган, гонен, плют, замерян с камъни, ритан и пр. Щото когато ме ругаете, гоните, плюете, замеряте и пр., тогава вие показвате истинското си отношение, тогава сте искрени, постъпвате честно, показвате действителната си същина. Тогава сте истински, а не когато лъжете, че уж почитате будителите си. Денят на будителите, така разбиран, е проекция на голямата страшна лъжа, в която предпочитаме да живеем. А така не бива да живее човекът, страшно е, ако живее така. С истината трябва да се живее, не с лъжата. Духовността, здравата духовност се крепи единствено на истината, на правдата на живота, не на лъжата, нито пък на измамата и подмяната...

Докога ще продължаваме да лъжем и самите себе си за най-важното, а именно какви сме и колко изобщо струваме?!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Издигането на самата Япония не е било повече бележито и неочаквано от издигането на България

Из: Вакарелско овчарче написало химна на Харвард

... Будното и жадно за наука българче се харесало на американците и с тяхна препоръка през 1884 г. заминало за САЩ за да продължи образованието си.

В Новия свят учил последователно в три учебни заведения - първоначално за кратко изучава английски в академията в Бриджтън, Ню Джърси. През 1888 взема успешно диплома от Теологичното училище при университета "Хауърд" в столицата Вашингтон и накрая завършва Колегията в Харвардския университет при Кеймбридж в Бостън, Масачузетс. Като студент Ватралски още в началото се отличил с особено доброто си познаване на английския език.

Затова, макар и чужденец, още докато учил в академията, спечелил литературно състезание по декламация. Заради писателските му наклонности, брадата и гордата осанка, съучениците му в Америка взели да го наричат "българския Толстой".

Но най-бележитото му постижение е написването на бакалавърския химн на реномирания университет "Харвард". Знаменателното събитие се случва на 17 юни 1894 г. В анонимния конкурс за написването на текста на песента - емблема на най-старото висше учебно заведение в САЩ, всичките общо 560 студенти от неговия випуск участват с псевдоними. Никой не се съмнява, че честта на тържествата по случай дипломирането да се пее текстът на неговия химн, ще се падне на някого от представителите на най-висшите кръгове на американското общество. Тогава, както и днес в Харвард и вечния му съперник от същия град Йейл учат само децата на елита - известни политици, банкери и аристократи. Затова и интересът на публиката е огромен - кой се крие зад името Pope, което журито, съставено от преподаватели, номинира за първенец. За всеобщо учудване се оказва, че той е неизвестен чужденец, и то от една съвсем непозната страна, намираща се някъде на Балканите. Всъщност това бил нашенецът, който си избрал прякора по името на любимия си английски поет Александър Поуп.

След първоначалната конфузия всички - и студенти и преподаватели, се втурват да поздравяват скромния чужденец. Събитието се превръща в истинска сензация - най-известните американски вестници се надпреварват да публикуват текста на химна. Авторитетни издания, като "Бостън глоуб", "Бостън транскрипт" и "Ню Йорк трибюн" го печатат придружен с портрета на неговия създател и Ватралски вкусва световна слава.

"Аз имам само скъпи и благодарни спомени от моето студентство в Америка. Благородството, услужливостта и справедливостта на професорите, колегиалността и великодушието на студентите и досега ми сгряват сърцето - пише в спомените си Ватралски десетилетия след случката. - ... Когато бях още в академията, през 1885 г. получих награда в първенство по декламация. Само доблестни професори могат да отдадат и признаят такова отличие на чужденец. В един анонимен литературен конкурс в 1894 г. назначената комисия избра моя химн като най-добър. Голяма бе изненадата че аз бях неговият автор - единственият българин в клас от 560 души... ала аз не забелязах проява на никаква озлоба, каквато например Пърличев описва, че си е изпатил поради литературната си победа в Атина. В Кеймбридж, напротив, мнозина, и професори и студенти, сърдечно ми сърадваха. Всички бостонски вестници писаха за случая, като повечето печатиха самия химн с моя портрет и обстойна статия за автора му."

Спомня си и друг пример за американско великодушие: "Веднъж упражнявахме пред професора по риторика известна реч за декламация. Един след друг студентите завършваха с патриотичното изречение от сенатора Лодж:

"... това като вършиш, такъв като бъдеш, ти ще се удостоиш за името Американец - най-благородното и достойно име под слънцето!" Когато дойде моя ред, и аз издекламирах речта и завърших със същите думи.

Но преди да се поклоня, по обичая, аз мудно и ясно добавих: "С изключение, разбира се, на името Българин!"

Тая моя оригинална добавка изненаданите професори и студенти поздравиха с невинен смях и гръм от продължителни ръкопляскания. Ако бях сторил това в Атина или Белград, студентите биха ме разкъсали. Най-малко щяха да направят стоянето ми в университета невъзможно. А тия благородни американци ме аплодираха, уважаваха повече, понеже бях лоялен на своето малко отечество. Чудно ли е тогаз, че подир България аз най-много обикнах Америка и американците." Литературният успех променя живота му и той се отказва да стане проповедник, както първоначално е възнамерявал, а вече мечтае да стане журналист, поет и писател. От пиедестала на добитата по чудодеен начин известност Ватралски обикаля Америка надлъж и шир. Обикаля щатите Масачузетс, Мейн, Ню Хемпшир, Върмонт, Кънектикът, Ню Йорк, Пенсилвания, Охайо, Вирджиния, Индиана и Илинойс, а също и Канада.

Навсякъде го приемат добре и успява да се издържа като изнася сказки и пише статии не само върху различни религиозно-етични теми, а и за своето отечество България и българите.

Като студент, сказчик и журналист Ватралски прекарва 17 години в Америка. Най-изненадващо, постигнал бляскава кариера, мечта и за всеки американец, през 1900 г. той решава, че трябва да се върне в България. По онова време родината ни преживява един от най-големите си възходи и за първия българин, завършил Харвард, възможностите у нас изглеждат толкова неограничени, колкото са и в Америка.

Сякаш в потвърждение на този подем е и един цитат от реч на президента Теодор Рузвелт, на който самият Ватралски се натъква:

"Няма народ, който през последния тридесет и пет годишен период да е напреднал толкова много и тъй бързо като българския. Американците имат причина да се гордеят, че Роберт колеж е дал не на малцина челни български граждани образование, та с това са играли една особена роля в издигането на българския народ... Издигането на самата Япония не е било повече бележито и неочаквано от издигането на България."

Затова най-съкровеното му желание е да предаде опита и знанията, които е получил от най-бързо проспериращата страна в света, и предимствата на "англосакския характер, както сам го нарича, на своите сънародници. И наистина се заема с тази задача с възрожденски жар, но получава само разочарования.

Източник: 168 chasa

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Как основните политически партии у нас се отнасят към катастрофата в образователната сфера

Отговори на БСП, ГЕРБ и РБ, систематично съпоставени:





























Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Знаете ли що е Ἀγορά?

Тъй като вече сериозно се замислям дали пък наистина да не нарека своето предаване по Пловдивската обществена телевизия ето как: НА АГОРАТА с философа Ангел Грънчаров, то мислейки в тази посока, реших да подготвя справка за това какво е представлявала Агората в отдавна отминалите времена на древна Гърция; ето каква информация намерих:

Агора̀ (гр. άγορά) е названието на главния площад в древногръцките полиси и символизира жизнеността и демократичността на античните градове-държави. Агората е разположена в средата на града и служи многофункционално - за пазар, религиозни чествания, произнасяне на речи, провеждане на политически дискусии и пр. Като център на обществено-политическия живот, агората е и мястото на което се провеждат заседанията на античното народно събрание, както и тези на народните съдилища (хелиастите). Най-известната агора е Атинската.

Агората в Атина е разположена в подножието на Акропола. В античните времена Агората е била мястото, където се е събирало Народното събрание, сиреч, е била политически, културен и религиозен център на полиса. На Агората са се помещавали административни здания и храмове, тук са се намирали обществените служби и юридическите учреждения, а също така е имало колонади, под сенките на които са се помещавали сергиите на търговците.

Древните атиняни се събирали тук ежедневно не само за да се осведомят за новините, да покритикуват правителството, да обменят мнения или просто да поклюкарстват, но и да купят или да продадат своите стоки.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Без пълна, без истинска откритост, гласност и публичност по най-важните проблеми на българската общност демокрацията у нас за дълго ще си остане фалшива, лъжлива, илюзорна

Съдебното дяло, което заведох за отмяна на заповедта на директорката на ПГЕЕ-Пловдив за моето уволнение от длъжността учител по философия и гражданско образование, ще се проведе на 4 ноември, сиреч, след две седмици. Свидетелите от моя страна и адвокатът ми са получили призовки и съответната документация, само аз дето не съм получил нищо. Ще направя нужното обаче и аз да се информирам и да съм в "пълна бойна готовност" за начеващата се битка за реабилитиране на истината, правото и на справедливостта, която ще се проведе на полето на правосъдната система на Пловдив (да не казвам на България, че ще прозвучи прекалено гръмко!). Не е тайна, че аз бях уволнен не за друго, а защото в качеството си на активен блогър дръзнах да поставя пред общественото мнение най-тежките проблеми на българското образование и училище. Системата в лицето на съответните администратори не пожела да влезе в диалог по поставените от мен същински въпроси, тя реагира по древния охранителен за запазване на статуквото начин: използва властта си за да посече, за да елиминира опонента, поставящ толкова неприятни въпроси. Да, обаче сега не сме 50-те години на ХХ век, сега сме 2014 година; времето на подобен род репресии за запушване на устата отдавна е минало. Проблемът на някои хора е че живеят с представите на други, отдавна отминали времена.

Разбира се, подробности по задаващото се съдебно дяло сега не мога да пиша. Бъдете обаче спокойни, аз в своя си дневник описвам всичко, което се случва - и след приключване на дялото ще обнародвам цялата поредица от мои наблюдения и размисли по случая. Престои да се проведе съдебен процес, който (казано, да приемем, на шега) нищо чудно да затъмни по епохалността и славата си дори Сократовия. На този процес ще водя битка за отстояване на своите идеи, разбирания и подходи за едно съвременно, автентично образование на младите хора у нас, които са поставени под пресата на безжалостната и обезчовечаваща ги бюрократична образователна система. Защото аз бях уволнен тъкмо за да бъда наказан, че не допуснах да стана... тухла в стената, а държах в отчайващата обстановка да бъда до последно личност, не отказваща се от суверенните си граждански, човешки и професионални права. Моето отношение към проблемите на българското образование беше възприето от администраторите като заплаха за жалкото статукво, а не като шанс за промяна, който можеше да бъде използван - с оглед подобряване на качеството на образованието на младите. Другояче казано, бях възприет като опасен за системата "народен враг" и според анахроничния стереотип трябваше да бъда унищожен, смазан във всеки един смисъл. Много е интересно как правосъдната система, която, по всеобщото признание, също не е в бляскаво състояние и се нуждае от спешна реформа, ще възприеме и оцени така и така сложилата се ситуация в намиращата се в плачевно състояние образователна система, за която реформирането и демократизирането вече е въпрос на живот и на смърт. Аз лично съм оптимист, вярвам в разумността и съм убеден в мъдростта на дейците и стожерите на правосъдието у нас.

Толкова по случая. Засега. Хрумва ми в този момент нещо крайно екстравагантно: дали пък съдът, предвид обществената важност на това съдебно дяло, предвид съдбовния и обществено значим характер на проблемите, които ще се обсъждат на него, няма да разреши видеозаснемане и дори онлайн-излъчване на съдебното заседание? Ако това нещо се случи, да допуснем, ако съдът разреши излъчването на живо на това съдебно дяло, аз съм убеден не само в това, че събитието ще предизвика голям обществен, граждански резонанс, но и че по този начин правосъдието ще спомогне много за разрешаване на кризата в българското образование и училище. Защото най-важното е да се работи по посока на създаване на гражданска непримиримост спрямо ужасните дефекти на една образователна система, чиито безмълвни жертви са децата, младите хора на България - а има ли нещо по-значимо за една страна от тях? Да, младите хора на България са същински страдалци, които са принудени да понасят всекидневни гаври над своите личности, над своите права: системата поставя не само тях, но и учителите в крайно унизително положение. Но, за жалост, тази унизителност мнозина не я съзнават, дори не я усещат и идентифицират, не я разпознават като унизителност, което вече наистина е страшно. Да се притъпят сетивата на толкова много хора, тия хора да са безчувствени и да не усещат униженията, на които са подложени, да не ги припознават като унижения, това наистина е страшно. Не зная дали си давате сметка колко е страшно, но ето, правя нужното да се опитате да осмислите този проблем. Този факт.

Ще попитам адвоката си дали не е добре от наша страна да излезе инициативата за това да се направи пълен видеозапис на съдебното заседание по това дяло. Аз лично не виждам нищо лошо в една такава мисъл, та нали истинска демокрация - а демокрация, не просто демократизация, не видимост за демокрация, а същинска демокрация! - е потребна не само на българското образование, но и на българското правосъдие; демокрация обаче без пълна откритост и публичност не може да има. Ако разбираме точния смисъл на проблемите, които ще се разискват на това съдебно дяло, ще трябва да се съгласим, че пълна откритост по него е жизнено необходима. Аз така мисля, аз вярвам в пълната прозрачност, във възвишения характер на истината, истината не се плаши от откритостта, изглежда за лъжата само тази откритост е неприятна; вярвам в потребността от пълна медийна откритост, гласност и публичност по най-важните проблеми на нашата българска общност - щото без такава публичност и откритост ние напредък няма да имаме, демокрацията у нас ще си остане за дълго време само фикция, само видимост, демокрацията ни за дълго ще си остане фалшива, лъжлива, илюзорна. В това мое убеждение нищо не може да ме разколебае. Аз лично няма защо да се страхувам от пълната откритост, публичност и прозрачност по това съдебно дяло. Не съм правил нищо, от което да се срамувам или страхувам. Други вероятно са застрашени от това; а ако не са, какво пречи тогава и те да пожелаят откритостта?

Не съм наясно как стои този проблем, но доколкото зная, съдебните заседания по принцип са открити, значи няма причина да бъде забранен видеозаписа на съдебното заседание. Така аз разсъждавам. За излъчването онлайн нещата може да стоят иначе, не зная. Но не бива да има някаква пречка. Аз съм готов да организирам техническия ресурс това да се случи без с нищо да се попречи на спокойното протичане на съдебното заседание. Ще видим де. Аз само подхвърлям идеята. Да се надяваме, че това, което предложих, не е толкова "страшно" за някого. Ще ми се не просто училищната общност на ПГЕЕ-Пловдив да има възможността да проследи протичането на цялото съдебно дирене на истината, но и голямата общност у нас, не само пловдивската, но и в България (пък дори и по света доста българи четат блога ми!) да имат възможността да станат съпричастни на случващото се в съдебната зала. Гражданският и човешкият резонанс, ако това се случи, ще бъде грамаден. И ефектът върху съзнания, убеден съм, също. А това е най-важното. За мен поне. Вие ако мислите иначе, моля, споделете, с интерес ще изслушам вашата позиция по въпроса.

Желая ви хубав ден! До нови срещи! Бъдете здрави! Бъдете смели - и право в очите казвайте какво мислите по всички проблеми! Този е пътят за справяне с мекушавостта и с малодушието. Движейки се неотклонно по този път хората стават достойно живеещи човеци и граждани. Аз друг път за това не зная, вие ако знаете, информирайте ме, с благодарност ще гледам да го науча и възприема...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Животът и любовта са неразделни

Тази сутрин, ровейки се в архивите си (и по-точно във файловете, сложени за съхранение в "чекмеджето" една моя стара пощенска кутия) открих един текст, писан отдавна, може би преди повече от 20 години, за когото си спомням, че съм го преписал на компютър преди повече от 10 години, а след това съм забравил за него; ето, тази сутрин случайно го намерих и го публикувам тук, нищо не пречи да го сложа и в моята сега пишеща се книга под условното заглавие ФИЛОСОФИЯ НА ЛЮБОВТА (към която отново се връщам след като тия дни завърших работата си по книгата ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ):

Концепцията за “видовете любов” в диалога “Пирът” на Платон

(есе)

Диалогът “Пирът” на Платон е поразително творение на гръцката мисловност в лицето на философията. В него се поставят вечните проблеми за човека, живота, красотата и любовта, което само по себе си го прави крайно интригуващ: за нас безусловно е най-интересно да разберем как тогавашната култура е разбирала живота и човека, какви отговори е давала на ония въпроси, без които трудно се живее дори и сега, когато уж сме „безкрайно напреднали”, когато уж имаме яснота “по всичко”, а всъщност като че ли сме още по-объркани от всякога. Ако е вярно, че животът без любов не заслужава да се живее, то следва, че истината на живота е любовта, онази любов, в която именно улавяме иначе непостижимото естество на живота. Ето защо, търсейки яснота най-вече за същината на живота, се впускам в разсъжденията на Платон за любовта, които са изключително пластични и неподражаемо дълбоки; според мен в тях намираме онова, което липсва на днешните наши прекалено научни обяснения и теории както за живота, така и за любовта: всъщност имаме ли изобщо такива – или само сме си наумили, че „всичко разбираме”, че всичко „си знаем”?!

Крайно силно ме впечатли навремето, когато се докоснах до Платон за първи път, митът за “видовете любов”, представен в този диалог. Тук искам да представя основното негово съдържание – като ще се опитам да изразя и своята реакция спрямо често така необичайните разбирания, които срещам у Платон; това ще е отправната ми точка в едно разсъждение, което искам да направя под въздействие на така богатата платонова мисъл.

Сократ е учителя на Платон, а и двамата изключително много се занимават с “темата за любовта”. Най-напред известна е тяхната концепция за “видовете любов”, която като че ли ни казва всичко, даже и на нас, късните хора. Сократ особено много харесвал мита за създаването на мъжа и жената като “пол-ове”, сиреч като “пол-овинки” на цялото, наречено човек. Ето съдържанието на този мит, разказан от Аристофан в “Пирът” (стр. 442)

Някога хората не били като днешните, каквито сме ние, които цял живот не знаем по-фатална за нашето щастие грижа от тази да си намерим “своята половинка”, любимото същество, без което животът ни се оказва лишен от особен смисъл. В най-ранните времена съществували странни същества, “цялостни човеци”, които имали два пола (два полови органа), четири ръце, четири крака, две глави и „всичко останало, което човек вече може сам да си представи на основата на вече казаното”. Това бил така нареченият “андрогинен род”, съществата на който пребивавали в неизразима хармония и жизнена пълноценност, защото всичко потребно за своето щастие намирали в самите себе си, на тях нищо не им липсвало и нищо не трябвало да търсят, за тях били непознати нещата, за които днес ние така силно копнеем. При това тези “абсолютни” и “пълни”, а не като нас “пол-овинчати” човеци, били изключително силни, движели се не както ние на два крака, а се премятали като кълбо и т.н., но най-важното за тях било, че любовта като копнеж, мъка и страдание по “своята половинка” им била съвсем непозната. Но ето че тук веднага се натъквам на нещо крайно интересно, касаещо любовта; нека да се задълбоча в него…

“Половите органи” на тези същества били два, но във всеки случай не били едни и същи при всички, тук имало няколко възможности, варианти, от които природата не била закъсняла да се възползва. Някои “цялостни човеци” имали нашите сегашни мъжки и женски полови органи, т.е. били “жена-мъж” едновременно; други били “жена-жена” (ясно по каква причина!), а трети, явно, били “мъж-мъж”, един вид “двойно пълноценен мъж” (!), тук също не се налагат уточнения защото това било така. Но и в трите случая “цялостният човек” пребивавал, както казах, в неизразимо усещане за пълнота от съществуването, което на нас специално ни е познато само в тайнствените мигове на “пол-овата любов”. Любовта в нашия смисъл (като страст, копнеж, като влечение към друго същество, като порив към пълноценното удоволствие, страст за сливане, в което животът като че ли е при самия себе си в своята цялост и т.н.) за тези същества съвсем не съществувала. За това обаче можем само да им завиждаме: те си се раждали “влюбени” и пребивавали в най-съвършено “единение”, за тях пълноценният живот не бил жажда, а непосредствена даденост на съществуването, те били сами по себе си цялостно щастливи. Но стига толкова, вече като че ли нещата се изясниха поне отчасти.

Но ето че в един момент “андрогините” като че ли съвсем се самозабравили поради преситеността си от удоволствия и от щастие, започнали да не зачитат боговете, поради което се наложило Зевс жестоко да ги накаже. Той много-много не се церемонил с тях, а им приложил най-жестокото наказание, което може да измисли един ядосан бог: започнал да ги реже наполовина, да ги прави по-слаби – за да направи така, че “безчинствата” им най-сетне да престанат. Зевс ги режел един по един, а Аполон му помагал като изцерявал страшните рани, завивал откъм гърба кожата и показвал уменията си по пластична хирургия: защото все пак “произведенията” им, независимо от всичко, все пак се получили достатъчно красиви: това вече сме самите ние, двата “пола”, мъжете и жените.

Историята по-нататък за всички е от ясна по-ясна. Разрязаните “половинки” от блаженото по-рано цяло се загубили една друга, започнали да се търсят, обикаляли земята без покой и не се успокоявали докато не намерят “своята половинка”. Така се появило любовното влечение и копнежа по единение на душите и телата, познат ни като любов, а наред с него и страданието, мъката и ужаса при съществуването, в което си сам, без “твоето друго” и т.н. Няма защо повече да разказвам този мит, който Сократ често разказвал и изцяло споделял: защото той му давал решението на великата загадка на любовта.

Но този мит решавал и проблема за “сексуалните ориентации”, при това съвсем убедително. Онези “пол-овинчати индивиди”, които били части на цялостния човек, известен ни като “мъж-жена”, търсели съответно другия пол и сред него се надявали да срещнат “загубената си пол-овинка”: това са така наречените “хетеросексуални” в нашата представа, това е т.н. “сексуално мнозинство”. Онези пък, които били част от цялото, наречено “жена-жена”, ясно какво търсели, случило се така, че те по неизвестни причини обитавали прекалено много остров Лесбос, поради което и получили името си. Накрая, половинките от някогашния пълноценен “мъж-мъж”, станали “хомосексуалисти” или “гейове” – защото именно мъж за тях бил заветният индивид, който може да ги допълни до безвъзвратно загубената цялост и така да им даде любовта, усещането за пълнота, без което изобщо едва ли си заслужава да живее човекът. И в трите случая дълбоката потребност от единение на душите и телата, наричана сексуално или по-точно любовно влечение, така изгаряла както душите, така и телата, че индивидите, каквито сме всички ние, не знаели по-коварна задача от тази да намерят “своята половина”, другото същество, което, веднъж намерено, ни дава онази радост от съществуването, която иначе е недостижима за нас, смъртните. И че това е така ние разбираме едва в съкровеното “нещо”, наричано любов.

Ето я в нейния гол вид общогръцката представа за половете, секса и любовта, която, струва ми се, е съвсем удовлетворителна и за нас, независимо от пластовете предубеденост, с която ни е натоварило по-сетнешното културно развитие. От гледна точка на това нали вече не е странно да се чудим защо този или онзи изпитвал влечение към мъже или към жени, защо този или онзи там е или гей или пък не е гей, защо този или онзи индивид “си позволява лукса да бъде даже лесбийка”?!

Дотук разбирането на Сократ и Платон (а Платон, казват, бил „завършен хомосексуалист”!) ни казва много, но не всичко. Ето че сам Сократ се заема с тежката задача да доразвие общогръцкия възглед за любовта и красотата, на която посветил и живота си. Какво Сократ ни казва вече “от себе си”? (А пък младият Платон дотолкова изпитва възторг от учението на любимия си учител, че почти нищо едва ли е прибавил от себе си в своите знаменити “Диалози”, макар че е съмнително дали сам, възторгнат от догадките на Сократ, не е “измислил” и изобретил” всички тия „теории”!). Ще се опитам да предам по-синтезирано разбирането на Сократ-Платон с оглед “икономия на място”, с оглед на краткостта.

Ето че вече имаме два “пола”, мъже и жени. Всеки от тях си има своя незаменима и субстанциално обусловена мисия и роля в живота, която трябва да бъде изчерпателно разбрана. Жените неслучайно съществуват именно като жени, мъжете също, при това важното е да се разбере какво е това да си мъж, а също и жена. Не е достатъчно, както ние наивно си мислим сега, че мъж е онзи, който има пенис (фалос на гръцки), а че жена е съществото, което е лишено от пенис и затова е така зависимо от пениса на мъжа (това последното прозрение дължим “нашия” Фройд).

Да си мъж в истинския смисъл на думата (както, от друга страна погледнато, жена) не е проста принадлежност към своя “пол”, мъж човек не се ражда, а става мъж, докато в много от случаите това едва ли му се удава (за жените като че ли това важи в по-малка степен, тъй като тяхната същност и роля е съвсем друга!). Ето сега вече ще изложа по-накратко разбирането на Сократ-Платон, тъй като нещата вече се поизясниха.

Има няколко прости неща, които “половете” трябва без спорове да приемат като неизбежни и дори като разумни. Например нима не е ясно, че жените съществуват заради това да раждат деца, тоест да продължават в лицето на новороденото самия живот? Жената може само това, докато пък мъжът това съвсем не го може, тук смесванията са невъзможни и абсурдни. Жените, на които “им се гади” при споменаването на тези “елементарности” на Сократ-Платон, би трябвало, изглежда, да се позамислят доколко са останали верни на своето предназначение да зачеват, износват, да бъдат беременни с живот, да раждат и продължават живота, т.е. да изпълнят с чест своята велика мисия на този свят. На жените значи при това принадлежи грижата за отглеждането на децата до към 11-12 годишна възраст (след което момчетата би трябвало да бъдат поети, както е в Спарта, Крит, Тива и по други места от тогавашна Гърция, от мъже, които да им дадат от своята мъжественост, да ги посветят в тайнствата на мъжкото и на мъжествеността!), тяхна е и ролята да се грижат за дома (за миенето на чинии и метенето, което все още се смята за “чисто женската” работа!) и така нататък. С жените свършихме, при мъжете нещата обаче неимоверно се усложняват, за Сократ и Платон мъжката отговорност е безкрайно по-велика.

Да си мъж, истински мъж, според тези дълбоки философи, съвсем не проста работа като женската. Малко са мъжете, които стават истински мъже, мнозинството като че ли е по-склонно да “дегенерира”, тоест да бяга от тежката отговорност. Какво означава да си мъж, а също и да бъдеш мъжествен?

Мъжете според Сократ и Платон също… раждат, но не деца, а значително по-грандиозни неща, те раждат идеи. Идеята е нещо страхотно велико, да роди идея един мъж означава че си е изпълнил задачата на този свят, иначе изобщо не е мъж, той е “кастрат”, напълно безплоден и значи непълноценен индивид, който трудно може да се нарече мъж. Идея за Платон не е друго, а истина и битие, тя е същината на непреходно съществуващото, следователно мъжете имат, за разлика от женското, едно съвсем безсмъртно поколение: идеята не умира, напротив, тя е същинския извор на живота, на съществуващите “неща”. Не е мъж онзи, който не е родил една истина в живота си и не направил нужното тази истина да придобие живот, реалност, битие, тоест да бъде постигната и осъществена. Но ето че възниква въпросът: а как мъжете “зачеват” своите деца? И как мъжете “раждат” идеи, истините, които без “мъжката любов” не биха се родили по същия начин, както не биха се раждали и деца ако сред нас са само фригидни или безплодни жени?

Ето тук вече идва темата за видовете любов и за типовете мъже. Една част от мъжете съвсем е безплодна за раждане на идеи, тези мъже харесват жени и само с лекото им участие помагат за оплождането на жените и за раждането на “женските деца”, на смъртното поколение на жените. Това е така наречената “любов на простолюдието”, гърците си имат и отделна нейна богиня (Афродита “Пандемос”, всенародната Афродита), благодарение на нея тук се създават и раждат деца в собствения смисъл на думата. “Небесната Афродита” (Афродита Урания) обаче има отношение само към мъжкото начало на живота, нейният Ерос поражда влечението на мъж към мъж, като импулсът за това е пак да се зачене и роди “дете”, но от особен род, а именно идея, която е вечна и безсмъртна (например “поколението” на Омир, двете му деца, “Илиадата” и “Одисеята”, никога няма да остарее и умре!). И как зачеват, как са бременни мъжете и как те раждат своите деца – ето го главният въпрос, от който се вълнуват както Сократ, така и Платон?

Ами не е трудно, но като че ли не е и лесно: срещат се двама мъже, които по някакви дълбоки подбуди започват да изпитват силно еротично-любовно влечение един към друг, като основата тук не е тялото, както е при любовта “мъж-жена”, а именно душата, душевното, духа: защото, както се твърди, едва ли съвсем основателно, “само мъжете имат дух” и само при мъжете душата им може да е свободна от капризите на тялото, докато душата на жената не знае друга емоция освен тези, които поражда тялото и неутолимата женска страст към секса (това така или иначе трябва да бъде признато, тъй като жената, както се каза по-горе, по природа служи на живота и неговото продължаване и запазване, а нима това може да бъде направено извън секса и любовта?!). Значи истинската любов между мъже (защото има и “мъже”, които не познават друго желание освен сексуално-телесното!) е чистата душевна и духовна връзка, при която телата участват дотолкова, доколкото трябва да импулсират душите към висшата задача за зачеването и раждането на истини, на идеи. Когато двама мъже са истински влюбени, то техните души са овладени от порив към зачеване и раждане, те се чувстват безкрайно приятно, водейки “така интересни разговори”, душите им изпитват неописуем възторг, предусещайки своята потентност само по този начин да родят истина или идея – и това е истинската любов-приятелство между мъже, която нищо друго не може да замени. Общуването между двама влюбени един в друг мъже в представата на Платон (на него трябва да вярваме, той е бил истински влюбен и затова е родил толкова много така красиви идеи!) е непостижимо иначе блаженство, това са прекрасни мигове на пълна хармония и “душевен комфорт”, зароди ли се подобно чувство на ентусиазъм, то тогава няма как да не се “зачене” поне една велика истина – и тогава тези мъже са изпълнили предназначението си на този свят!

Тези мъже живеят заедно, не могат един без друг, техните души се обичат и се чувстват “едно”, тук човечността, добротата, красотата на чисто душевната връзка е в най-висока степен, и всичкото това води до оня велик миг, в който душите им така взаимно се оплодяват, че забременяват с идеи, “износват” ги в своите нескончаеми приятни беседи, а в един непостижим другояче и още по-велик миг… раждат „детето” си, идеята, истината, безсмъртното поколение на истинския мъж. Който иска да разбере “как стават” тези неща нека да прочете Платон, всичките му книги-диалози са описание на пътя към идеята, по който вървят влюбените един в друг (и само така и в мъдростта на живота!) мъже.

И защо казах всичко това, по-скоро защо го “пре-раз-казах”, защото аз тук почти нищо не съм родил или измислил? Аз тук всъщност разказах теорията на Платон за т.н. платонична любов, именно за истинското, чистото приятелство между мъже, което, по разбирането на Платон, стои значително по-високо от любовта, от любовта между мъж и жена – тъй като е израз на една чиста духовност, в която телата съвсем не участват. Ами за да се замислим поне малко: когато заемаме позата на съдници, осъждайки “странностите” и дори “извратеността” на любовта между мъже например, защо нима не е факт, че днешното общество е доста нетърпимо, да кажем направо, към любовта между мъже, наричана с толкова обидни имена?!

Защото не бива да забравяме поне това: ако нещо наистина е любов, то не бива да бъде съдено. Всяка любов е свята, всяка любов е нещо, на което трябва просто да се радваме! Всяка любов, ако е любов, е любов-чудо, което ражда онова, без което животът не би бил това, което е. А и истината на живота без любовта би си останала непостигната.

Любовта е сила на живота, първичен порив за живот, тя, може да се каже, е космическа симпатия, от която е пронизано всичко живо, пък и дори онова, което само ни изглежда мъртво: защото всичко е живот, всичко е пропито от живот и от жажда за живот. Ако е така, то тук възниква и проклетият въпрос “А що е животът?”, от който за нас, смъртните, избавление няма: ако истината на живота е в любовта, то значи самият живот не може да бъде разбран без разбиране на любовта; както и любовта не може да бъде разбрана без разбиране на живота. Живот и любов са неразделни – нима това все пак не ни казва нещо най-съществено и значимо?!

Навярно да, казва ни, но и това не значи почти нищо; казах, смисълът тук е да се търси не знание, а да се живее във вярност както спрямо любовта, така и спрямо самия живот. Да живееш влюбено, да не понасяш живота без любов – ето я истината, която така силно гори в сърцата особено на младите, че съвсем не се нуждае от никакво “доказване” или пък от “обосноваване”. Животът не е живот без любов – на мен ми се струва, че това ни стига като разбиране както за любовта, така и за живота, така и за самия човек. Защото какво пък е човекът – “живеещото”! – без самия живот и без любовта като сърцевина на самия живот?!

Но къде, впрочем, е казано и доказано, че истинската любов не е многолика, именно имаща ако не много, то поне две лица?!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.