Как завърши войната между САЩ и Япония

Изпепелена Япония (Препубликувано от блога на Иво Инджев), Автор: Българин

Преди Хирошима и Нагасаки най-разрушеният град е Токио. Само от бомбардировката на 9 март 1945г. загиват около 100 000 души и 1 000 000 остават без домове. При огледа на щетите от бомбите императорът Хирохито взема лично решение за прекратяване на войната. На 22 юни той заявява на своите министри, че иска конкретен план за край на войната и усилията на всички, този план да бъде осъществен. Опитвайки се да избегнат безусловната капитулация японците започват преговори обаче единствено със… СССР. Императорът и близките му съветници хранят илюзията, че Сталин ще се съгласи на компромиси спрямо Япония, защото японците запазиха примирието и отказаха на Хитлер да нападат СССР от изток, след нападението на германците на 22 юни 1941г. Грешка! Подведени са от съветската политика на протакане – на Сталин просто му трябва време да прехвърли войски от Европа в Азия. Напразните надежди и тактиката на протакане удължават войната в Тихоокеанския район. Япония пропуска редица възможности да приключи загубената война. На 26 юли САЩ, Великобритания и Китай подписват Потсдамската декларация, с която изискват пълната капитулация на Япония. Ултимативното настояване за безусловна капитулация – каквато Германия подписа – в този случай обаче не довежда до бърз край на войната. Държейки да запазят императора си, японците отхвърлят декларацията.

На 6 и 9 август 1945 г. над Хирошима и Нагасаки са пуснати атомни бомби. Загиват отново стотици хиляди. Разрушенията са колосални. Други хиляди заболяват от лъчева болест. На 8 август, два дена след първата атомна бомба, СССР се присъединява към подписалите Потсдамската декларация. На 9 август, при втората атомна бомба над Нагасаки, СССР нарушава примирието от 16 септември 1939 година, напада Япония и присвоява Южен Сахалин и всичките Курилски острови. Това е последната военна инвазия във Втората световна война.

Днес, след много повече от половин век, „специалисти“ по войните тръбят, че нямало нужда от бомбардировките на Хирошима и Нагасаки, били безмислени, защото войната била свършила вече. Ами тогава, нека бъдат последователни и кажат какво е да се обяви война на държава, след като тя е не само разгромена, но и води преговори за мир? Какво е това: на умряло куче нож да вадиш или влечение за мародерстване?!

Пет дена по-късно, на 14 август 1945година, Япония приема Потсдамската декларация за безусловна капитулация! На 15 август по обяд японският народ за пръв път чува по радиото своя император, който ги уведомява за решението си да приеме безусловната капитулация! С продължилото 4 минути обръщение, записано предварително на грамофонна плоча, Хирохито успява да убеди японците да се предадат без да изрече самата дума „предаване“: той просто ги призовава да понесат непоносимото.

Тук ще отбележа, че висши японски военни са направили опит този запис да не бъде излъчен. Предизвикват бунт. На 14 августя в 23 часа войници нападат двореца възнамерявайки не само да унищожат записа подготвен за радиото, но дори и да убият императора. Предотвратен е опит за вземане на императора в плен и продължаване на войната. Мнозина от участвалите в бунта се самоубиват. Часове по-късно е излъчен записът. Най-фанатичната армия на света обаче продължава да не е напълно съгласна с капитулацията. Японските военни винаги са смятали, че в директен сблъсък със САЩ ще победят. Това е основната причината довела до пълна смяна на стратегическите японски планове. След поражението от Червената армия през август 1939г. при Ханхин Гол в Монголия, Япония се отказва от военни действия срещу СССР и започва подготовка за удар срещу Америка. На 7 декември 1941г. японските самолети непредизвестено атакуват Пърл Харбър, като убиват 2 500 души. На следващия ден, САЩ обявяват война на Япония.

На 15 август 1945 г. президентът Труман приема капитулацията и обявява край на продължилата 6 години варварска война. На 30 август назначеният за главнокомандващ на окупационните войски генерал Дъглас МакАртър пристига на летище Атсуги. Въпреки съмненията му, дали няма да бъде посрещнат с дъжд от куршуми, генералът нарежда на хората си да излязат от самолета без оръжие. Остават обаче малко объркани от възторженото посрещане на японците. Пътуват от летището до сградата в която е разположен щабът им, намираща се срещу самия дворец на императора в Токио, в обикновени, небронирани коли. Стотиците японски войници, покрай които минава колата на МакАртър, отдават императорска почит на американския генерал: обръщат се с гръб, когато колата му ги приближи! Така започва окупацията на победена, изпепелена Япония.

Милиони американци искат император Хирохито да бъде обвинен във военни престъпления и бъде обесен. За тях, както и за стотиците милиони от Китай, Индокитай, Малайзия, Сингапур, Индонезия, Филипините, Бирма и Корея изстрадали ужасния японски милитаризъм, Хирохито трябва да получи съдбата на Хитлер и Мусолини. Генерал МакАртър има 10 дена да се увери във вината на Хирохито за влизането на Япония във войната и да го изправи пред съда заедно с други 30 души – близки до него висши чиновници. Разследването е поверено на генерал Бонър Фелърс. Той обаче не намира доказателства за военни престъпления на императора. Напротив, убеден е в неговото искреното намерение да сложи край на войната. В доклада си до МакАртър Фелърс пише, че ако императорът бъде съден като военен престъпник, това ще доведе до пълен разпад на Япония и зловеща гражданска война, в която ще загинат милиони. В заключение предлага Хирохито да остане на трона си и продължи да бъде лидер на японския народ. Генерал МакАртър трябва да вземе окончателното решение за бъдещето на Япония, а няма доказателства „за“ и „против“ Хирохито. Затова решава да се срещне с императора в дома, в който е настанен. Срещата е уговорена при много особени условия: генералът не трябва да се ръкува и да докосва императора; няма да го гледа в очите му и няма да предлага нищо за ядене и пиене; трябва да стои от лявата му страна и да внимава, да не настъпи сянката му…

На състоялата се среща, след уважителните думи за добре дошъл към императора, МакАртър се ръкува с него, снима се – застанал от дясната му страна, и за капак на всичко това – отпраща съпровождащите Хирохито, без личния му преводач, в библиотеката. Останали насаме, Хирохито се обръща към генерала на английски изговаряйки бавно думите: „Дойдох, да се срещна с Вас, като единствения носещ отговорност. Желая, Вашето наказание да бъде върху мен, не върху Япония.“

Сед като помолва императора да си седне МакАртър казва: „Няма да има никакво наказание, Ваше Величество. Нуждая се от Вашата помощ. Какво можем да направим за да изправим Япония отново на крака?“. Генерал МакАртър удържа на думата си – само след няколко години Япония ще стане втората икономическа сила в света!

И не само Япония. САЩ предлагат помощ на всички европейски страни участвали във Втората световна война чрез European Recovery Program (известна като План Маршал). 16 западноевропейски страни, между които и победените Германия и Италия, се възползват от помощта и бързо възстановяват своите икономики. Българският министър-председател Георги Димитров – отявлен продажник и проводник на интересите на Сталин, отказва категорично помощта на 8 юли 1947 г. Ако България беше приела американската помощ днес щеше да изглежда различно, поне като Италия например.

През 1975 г. японският император Хирохито дава първата си и май единствена пресконференция, където на въпроса за атомните бомбардировки отговаря: „Много е скръбно, че бяха пуснати атомните бомби и аз съжалявам за гражданите на Хирошима, но не можеше да се предотврати защото това беше извършено по време на война.“

През 2007 г. японският министър-председател Шиндзо Абе се извини писмено на китайските граждани за бомбардираните от Япония градове. Той написа: „Японското правителство трябваше да се предаде веднага след като видя, че губи неизбежно войната, това можеше да предотврати бомбардирането на Токио със запалителни бомби през март 1945 г., както и последващите бомбардировки на другите градове.“

Бомбардировките на Хирошима и Нагасаки са варварски акт, сложил край на една продължила 6 години варварска война, през която човечеството си причини отвратителни злини и непонятни жестокости. Няма „справедливи“ или „честни“ войни, има войни, които се водят по необходимост – за да се спре кошмарното развитие за живота на хората. Затова няма чисти победители и победени: всички участници в една световна война са в една или друга степен жертви. 60 милиона са убитите през Втората световна война. Повече от половината – 37 000 000 са цивилни граждани. От тях около 34 400 000 са убитите граждани в страните – победители и около 2 600 000 са убитите цивилни в Германия, Япония и Италия – победените страни. Най-много жертви (цивилни и военни) дават СССР – 24 000 000 и Китай – 20 000 000. Безспорно е, че победата над германския националсоциализъм, японския фанатичен милитаризъм и италианския фашизъм доведе до създаването на един по-добър свят.

За съжаление и свят, в който насилието и войните не изчезнаха. Една от причините е, че сред победителите във Втората световна война се оказа и съветският (руският) сталинизъм (комунизъм-социализъм), който не се различава от хитлеристкия националсоциализъм. Хитлер свежда човешкото битие до борба на „нисши“ и „висши раси“, за Сталин това е борба между „прогресивни“ и „реакционни класи“. По зла ирония на съдбата извергът Сталин вместо да бъде съден за започването на войната и получи съдбата на ортака си Хитлер, бе не само признат за победител, но като награда под ботуша му попадна половин Германия и страните от Източна Европа – Чехословакия, Полша, Унгария, Румъния, България, Литва, Латвия и Естония. В Югославия, с въоръжената помощ на Съветския съюз, Йосип Броз Тито наложи комунизма и македонизма.

Анализирането на събитията от Втората световна война, довели до оформянето на двете противопоставящи се обществено-икономически системи в света: капиталистическата – доминирана от САЩ и комунистическата – наложена от СССР, води до извода:

По-добре американците да са ти врагове, отколкото руснаците – приятели!

Българин

Виж също и: Тежкият ден за Хирохито. Как императорът се превръща в обикновен човек

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Ето от на кого се възхищават още комунистическите уроди: на масовия убиец, на сатаниста Сталин!

Малцина знаят обаче, че първото масово убийство от началото на войната е извършено не от нацистите на Хитлер, а от съветските служби на Сталин.

На 4 март 1940 г. Сталин и членовете на Политбюро Ворошилов, Микоян и Молотов подписват предложението на Берия за разстрел на хиляди полски военнопленници. Така през пролетта на 1940 година НКВД избива в Катинската гора край Смоленск (и на други места) над 21 хиляди полски офицери от запаса – университетски преподаватели, учители, лекари, инженери, адвокати, физици...

Докато Хитлер тепърва ще трупа позорен опит, Сталин вече има зад гърба си смразяваща кариера на масов убиец. Само за една година – през зимата на 1932/1933 по негова заповед в Украйна по особено мъчителен начин са изтребени над 7 милиона души с т.нар. Гладомор. Някои от жертвите са заравяни полуживи.

Преди войната, само за периода 1937 – 1941г. в Съветския съюз са избити около 11 милиона души. Хората са разстрелвани на случаен принцип – вкл. по квоти за отделните райони. Хручшов например поискал квотата му да бъде повишена с 10 хиляди.

Огромна част от жертвите предварително са нечовешки изтезавани. Има запазени рисунки на един от инквизиторите. Масовите убийци са наградени с ордени, а след рухването на Съветския съюз и разкриване на самоличността им много от престъпниците намират убежище в днешна Русия.

В първите две години на войната кървавото сътрудничество между Сталин и Хитлер е скрепено не само с взаимни посещения на външните им министри, среднощни запои в Кремъл, общи военни паради и срещи между съветски и нацистки офицери за обсъждане на хода на войната, но и с много повече.

Стотици и стотици самолети на “Луфтвафе” бомбардират полските градове, за да сломят отчаяната полска съпротива. Към целите им ги насочва … съветски радиопредавател от Минск.

Нахлуването на нацистка Германия в Норвегия също става с пряката помощ на Съветския съюз, който предоставя съветската морска база край Мурманск на германците. Атаката тръгва оттам. Съветският съюз става основен доставчик на суровини за Вермахта.

И още един факт - през цялото време на войната на Третия Райх срещу Гърция и Югославия в Бургас пристигат руски параходи с храни и бензин за немската армия. Това се потвърждава от показанията пред ДС на началник- щаба на българската войска ген. Константин Лукаш, както и от сведенията, които дава министърът на войната Теодоси Даскалов.

Но и това не е всичко.

Сталин и Хитлер си сътрудничат и по “еврейския въпрос”! Съветските власти се ангажират “да отстранят лицата с еврейски произход от органите на властта” и да въведат забрана на евреите и техните потомци да сключват смесени бракове”. А когато хиляди евреи преминават границата, за да избягат от немските окупатори, съветските власти цинично ги предават обратно в ръцете на нацистите. В ръцете на нацистите са предадени и много немски и австрийски антихитлеристи, които ГЕСТАПО избива.

Междувременно НКВД обучава ГЕСТАПО как се строят и охраняват концлагери. А след края на войната ГУЛАГ се възползва от нацистките лагери.

Както се вижда, не България, по принуда “съюзник” на Германия и не цар Борис III, а Сталин охотно сътрудничи на Хитлер. От края на август 1939 до 22 юни 1941, буквално до последния ден Москва доставя на нацистка Германия горива, зърнени храни, никел, манган и хром, фосфати и други суровини.

Така че когато комунистическите терористи (или техните наследници) търсят оправдание за своите (или извършени от родителите им) терористични убийства до 9 септември 1944 г. и масови убийства след съветската окупация на България, нека следващия път се замислят кои са (про) фашистите.

Дали това не са Сталин и НКВД, сътрудничили на Хитлер до юни 1941 г., на които на свой ред българските комунисти безропотно служиха и в чието име извършиха безброй престъпления и масови убийства?

Написа: Даниела Горчева

Виж също и: Сталин и Хитлер си сътрудничат по еврейския въпрос

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Ето каква е истината по повод на най-мащабната политическо-медийна измама на българската ченгесарска мафия и олигархия

На лични съобщения по инициатива на един млад човек (давам тук само инициалите му - защото не съм искал мнението му да публикувам нашата кореспонденция) си обменихме текстове по повод на истината за приватизацията; това, знайно е, е въпрос, по който най-много се лъже у нас, става дума за това как другарите-комунисти успяха да ограбят цялото национално богатство на страната и да станат "честни капиталисти"; най-активен в съчиняването на мафиотско-ченгесарската версия за приватизацията беше бившият главен прокурор Филчев, на него му помагаше кохорта щедро платени медийни мерзавци начело с Кеворкян, Сл.Трифонов и вся остальная... да не споменавам повече имена; успяха да наложат на обществото тази голяма лъжа, която имаше за цел да прикрие кои са истинските грабители на наивния и простодушен български народ, мнозинството от който се вслуша в лъжите на лъжците. Но истината за случилото се в ония славни мутренско-бандитски години, в които комунистическата мафия успя да ограби целокупната ни нация, се знае; ето два текста, които си обменихме с този млад човек, в тях се съдържа тази истина; единият е писан от неизвестен за мен автор (попитах и помолих за линк), а другият текст е мой, той е от моята книга със заглавие СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (и подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България); ето точно този възлов момент от най-новата ни история Парламентът забрани да се изучава в училищата (защо ли?!); ето, четете как точно всичко е станало, стига истината да не ви е безразлична:

Здравей! Намерих може би най-точния и кратък коментар на приватизацията:

Преди 1989 г. почти всички големи промишлени предприятия работеха на загуба. "Балканкар" не можеше да получи от износ дори 50 млн. долара, за да покрие разходите си за вносна комплектация. Гумите на завода във Видин бяха 100% брак според стандартите дори в страните от Съветския блок. Този втори по големина след “Кремиковци” комбинат на комунизма фалира и без да бъде приватизиран, изчезна от българската икономика още по времето на Виденов. Осем хиляди работници останаха без работа. Цялата Видинска област колабира икономически. Този пример не се вписва в тезата за разрушителната приватизация и привържениците й старателно го отбягват. “Кремиковци” внасяше всички суровини, включително руда от чужбина - и всъщност произвеждаше огромни загуби.

След десетгодишното му източване от т.нар. “групировки”, дни преди приватизирането му, той трупаше дългове със скорост 100 хиляди долара на ден, а общите му просрочени задължения бяха над 400 млн. долара.

Централна роля в мита за лошата приватизация на добрите социалистически предприятия е отредена на Авиокомпания "Балкан". А тя беше разорена много преди продажбата й. През последните 10 години от своето съществуване компанията гълташе средно по 20 млн. долара държавни помощи годишно. Въпреки това задълженията й надхвърляха 100 млн. долара, а активите й бяха едва половината от тази сума. В компанията работеха четири пъти повече хора от необходимите. Всичките й сметки бяха под запор. Самолетите, носители на националния ни флаг, биваха редовно арестувани по международните летища заради неплатени такси и гориво и ни излагаха пред света.

Подобни примери имаше хиляди. През май 1996 г. социалистическият премиер Виденов заяви в “Дума”, че най-големите държавни предприятия са в катастрофално положение и се налага повечето от тях да бъдат включени в списъците за финансова изолация и ликвидация. Според специалния закон от 1995 г. ако не бъдат оздравени или приватизирани до 30 юни 1999 г. те трябваше да бъдат затворени и ликвидирани, при което над 80 хиляди души щяха да загубят работата си.

Обобщените данни за това, което правителството на ОДС завари след десетгодишния грабеж на Живковите “щуки” и след катастрофата от лявото управление, също са красноречиви. Според статистиката в края на 1996 г. собственият капитал на всички държавни предприятия възлиза на 4 млрд. долара по средногодишния курс. Общият им финансов резултат е загуба от 583 млн. долара. Рентабилността им е отрицателна от минус 15%. Това са катастрофални резултати. Те са по-лоши от резултатите на САЩ при голямата депресия от 1930 г. Имаше и неразорени предприятия, но приоритетно трябваше да се приватизират дружествата, трупащи най-много загуби.

“Списъкът на Виденов” с предприятията за ликвидация беше Дамоклевият меч за кабинета Костов.

Ако те, както и другите губещи държавни дружества, бяха ликвидирани вместо приватизирани, ръстът на безработицата щеше да е двойно по-голям, а заетите щяха да са със 150 хиляди по-малко. Такива бяха фактите.

Правителството от 1997 до 2001 г. беше обречено да извърши най-тежката реформа – смяната на собствеността. Това тласна икономиката напред, но дясната коалиция плати висока политическа цена, което се случва на всички реформатори в трудни времена. На този фон много ясно проличава какво и защо се прикрива с лъжите за криминалната приватизация през 1997–2001 г. Стратегическата цел е цялото обществено недоволство от грабежа на националните ресурси да се отклони от истинските крадци и съсипници на страната и да се насочи към четирите години дясно управление.

Внушава се, че купувачите са забогатели чрез приватизацията вместо истината, че те приватизираха, защото вече бяха забогатели чрез грабеж. Въпросът за крадените пари на “левите” купувачи се подмени с измислените престъпления на десните продавачи.

Тази подмяна на причина и следствие, на фактите с измислици е мащабна политическа измама, в която особено активен беше бившият главен прокурор Филчев. Чрез авторитета на оглавяваната от него институция той превърна лъжата за 20-те млрд. долара активи, продадени на безценица от дясното правителство, в неподлежаща на съмнение догма на прехода. Автентичните автори на тази лъжа после я лансираха като цитат на “обективен” източник от последна инстанция – главния прокурор. Какво по-убедително от това?! Внушението, че голямото престъпление на прехода е самият процес на приватизация, а не организираният грабеж на лявата партийно-репресивна олигархия, беше успешно.

В.В.

Това ми пише този млад човек, интересуващ се много от политика. Отвърнах му ето какво:

Да, добре е казано, кой е източникът? Може ли линк? А ето Ви сега моят разказ за "смяната на собствеността", той е от книгата ми СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ:

... И ето че тогава, в 1994, и в началото на 1995 година другарите, грабнали властта, мигом запретнаха ръкави да крадат както само те си знаят. Не че някога изобщо бяха преставали с кражбите си де, не, няма такова нещо, те си крадоха през цялото време след 1989 г., да не говорим пък за преди това. Но ето сега крадоха като за последно; оказа се, че не било за последно, и много пъти после пак ще крадат, но те наистина крадоха като за последно, понеже явно са си мислили, че ще е за последно. Бяха минали 5 години от промяната-подмяната, ала собствеността продължаваше да си бъде държавна, сиреч ничия: грехота е при това положение да си на власт, пък да не крадеш. И другарите бодро обслужваха с фирмите си (на входа и на изхода) предприятията, които иначе ръководеха и вътре, бидейки представители на държавата, директори и пр. Тия държавни предприятия бяха изсмуквани както жадния паяк изсмуква една след друга всички попадащи в мрежата му мухи; държавните заводи се оказаха златна мина, от която другарите яко черпеха всичко, което може да се окраде – и го преливаха в частните си фирми. Така за няколко години яко крадене комунистите доведоха държавата до пълен икономически крах, защото си бяха изобретили много хитра схема за изсмукване на ресурса на държавната собственост. Ще се наложи пак да покажа как се правеше всичко тогава, понеже младите изглежда съвсем не се досещат даже.

Другарите, в качеството си на директори на държавните фирми управляваха тия фирми крайно калпаво, т.е. фирмите бяха губещи. Това предприятие, трупащо непрестанно загуби, вместо, както е нормално, да дава все пак някакви печалби, е най-любопитно изобретение на късния комунизъм, който по тази схема изтощи целия ресурс на обществото – и го окраде най-брутално. Едно предприятие става губещо когато на неговия мениджър, примерен член на БКП, не му пука за самото предприятие, понеже той мисли само за кражби, мисли само за това какво да присвои и как да го прехвърли в своята частна фирма – или във фирмите на своите съдружници-другари по разбойничество, пак комунисти, естествено. Всички доставки на държавното предприятие се поемат от услужливите фирми пак на другарското братство, което доставя негодни суровини и материали, и то на колосално високи цени; подписва доставките самият другар-мениджър, който иначе е собственик или съдружник на обслужващата фирма. Онова пък, което все пак е произведено, се дава за реализиране на пазара и то пак на фирми, също така свързани с разбойническия мениджърски екип. И те получават тази готова продукция на крайно ниски цени, поради което и оттук се изсмуква колкото се може повече икономически ресурс от горката държавна собственост. Но тъй като при такива условия нито едно предприятие на света не може да съществува, понеже то неизбежно става губещо и отива стремглаво към фалит, то държавата, която е в ръцете на същата тази крадлива партия, всяка година налива чрез бюджета колосални средства, за да държи в полуживо състояние икономиката. Така средствата от бюджета индиректно преливат в крайна сметка пак във фирмите на другарите, които именно бяха запретнали ръкави да крадат като за последно. Именно по този начин възникна у нас “пазарната икономика”, като държавната собственост беше присвоена по най-банален комунистически, сиреч по чисто разбойнически, начин от хероите на по комунистически разбираната “приватизация”.

Но и това им се видя малко, защото добре се знаеше, че по този начин държавата скоро ще капитулира – няма откъде да се черпи ресурс, след като постоянно налива все едно в каци без дъно целия ресурс на обществото. И тогава другарите в лицето на Виденовото правителство измислиха един друг начин да окрадат най-апетитните парчета от държавната баница – и този начин за узаконено разбойничество беше наречен “масова приватизация”. Имаше по времето на Виденов един министър на икономиката, който се наричаше Румен Гечев, който уж бил най-модерен експерт, учил бил в Америка. Та икономиката по думите на Виденов и на този пишман-министър трябвало да се приватизира “социално справедливо”, сиреч да стане така, че социумът да бъде избаламосан, а пък другарите да турят ръка на всичко.

И ето че се почна една славна кампания за “раздържавяване”, която се свеждаше до следното. На всеки пълновръстен наивник в отечеството му дадоха някакви си “бонове” или “точки”, доколкото си спомням дадоха по 20 000 такива точки. На наивния народец почнаха мигом да му текат лигите, ами наистина, държавата мигом ще ощастливи всички, и хорицата изведнъж се почувстваха "рентиери" и "акционери", и почнаха да се чудят за какво да използват огромните капитали, които ей-така, по магически начин, се озоваха в ръцете на цялата хептен немислеща нация от наивници. След това излязоха списъци, в които партията тури най-апетитните заводи и предприятия, сиреч всичко онова, което си искаше да лапне още на първия стадий на приватизацията. След това другарите основаха “приватизационни фондове”, в които наивният народец трябваше да внесе боновете си, и после да почне да чака някакви печалби и ренти – по начина, по който се чака от мъртвец писмо. И както се досещате никой нищичко не получи, а другарите успяха да турят ръка наистина на онова от държавната собственост, което все пак ставаше за нещо – и така станаха “социални капиталисти”. У нас, зер, всичко е социално, и капитализмът ни е социален, и президентът ни е социален, и цялата ни мафия е социална, и бат ви Бойко Борисов даже е социален – от социалното май трудно някога ще се отървем.

Пак се виха хора, пи се руйно вино, ядоха се кебапчета – за да се отпразнува появата на българския “социален капитализъм”. Докато народът се радваше и празнуваше неистово внезапното си озоваване в рая, другарите измислиха още един начин на ограбят нацията от наивници, каквато ние доказано сме. Ето доказателството на моето така категорично твърдение.

Известно е, че българският народ е спестовен. Бабичките от мизерните си пенсии отделяха по нещичко години наред в т.н. “буркан-банк”, това изобретение на социалистическия възход, когато в буркани не се слагаше само лютеница, ами и банкноти – та да не ги докопат и изядат мишките. Та другарите отдавна търсеха начин как да турят ръка на спестяванията на народа, които били не знам колко си милиарда – и като са мислили за тия милиарди, на другарите им са течели най-обилни лиги. И ето какво измислиха.

Ами те изведнъж станаха… банкери; партията постави задачата банковото дело да бъде поставено на капиталистически основи, и по тази причина държавните банки почнаха да отпущат кредити на проверени и сигурни другари, които пък основаха свои частни банки. Като гъби след дъжд почнаха да никнат банка след банка: първа частна, втора частна, трета частна, социална, популярна, популистка, православна, даже ортодоксална банка се създаде, в която влязоха другари-ченгета с митрополитски титли, не знам какви си още банки и пр. Някои другари пък основаха банкови къщи, пирамиди, конуси, паралелепипеди и не знам какво си още, и почнаха да наддават лихви, коя от коя по-огромни, та да набарат заветните парички на благодушно-наивния народец. Банките обещаха на народа спешно социалистическо-капиталистическо забогатяване, и наивният народец рипна като ужилен: и последната бабичка извади де що банкнота има от бурканите и припна чевръсто да занесе парите си в другарските банки за огромни лихви. Спомням си, че дори и аз тогава почнах да изчислявам как ще стана милионер като внеса някаква сума пари, и как от нейните лихви ще мога да се издържам, та да си пиша на спокойствие книгите. Истерията явно е била съвсем масова, щом като скептици като мен са й се поддали. Парите от спестяванията отидоха в разбойническите банки на другарите, на които явно са им течели най-обилни лиги като са гледали колко пара извади от бурканите спестовния и крайно наивен народец.

След това трябваше просто да се довърши замисъла за тотално опоскване на нацията като натрупаните от банките средства бяха раздадени пак на примерни другари и “наши хора”, които получиха огромни кредити: който другар колкото си е пожелал, толкова са му дали. И другарите или обърнаха в твърда валута тия пари, или пък са ги вложили в недвижимост, или в някакъв друг твърд, а не книжен капиталец. В резултат на тия акции на нашите така предприемчиви комунистически разбойници финансовата система нямаше как да не се разклати. Имаше тогава начело на БНБ (централната банка) един управител, проф. Тодор Вълчев, който тогава стана медийна звезда, ярка почти колкото сияйна звезда сега е бат ви Бойко Борисов. И професорът най-сладкодумно обясняваше как съвсем скоро всички ще забогатеем и ще станем милионери. Впрочем, къде се дяна след икономическата катастрофа този професор, къде е сега той, дали не е на доживотна почивка на Бахамските острови за неоценимите услуги, които оказа на крадливата партия за тоталното опоскване на българската нация?!

И скоро се почна една страшна инфлация, тя се ускоряваше постепенно, та народът да не се усети, а пък когато се усети, да бъде вече късно. Даже и някой като мен да се усетеше, пак нямаше какво да направи, понеже партията предвидливо беше забранила търговията с валута. Та примерно и да искаш да защитиш парите си като ги обърнеш в твърда валута, в долари или германски марки, да няма къде да го направиш, та да стане в крайна сметка така, че и на твоите пари да тури ръка алчната партия. Можеше, разбира се, да отидеш на черния пазар, където разни мургави чейнчаджии щяха да ти обменят парите, стига да не те метнеха и вместо долари да получиш правилно сдиплени листчета хартия; това се наричаше “кукла”, отдолу хартийки, а отгоре някой и друг долар.

И така, нещата вървяха към хиперинфлация, и тя дойде като гръм от ясно небо, и при нея изгоряха абсолютно всички спестявания на наивния народец, който загуби всичко, до последната стотинка, който беше обран до шушка. С това ще бъде запомнено жан-виденовото време, в което, както се вижда, самата държава най-старателно обслужваше другарската разбойническа партия за цялостно реализиране на нейната гениална идея за най-пълното и окончателно опоскване на цялата нация.

ДОБАВКА: Ето статията, от която е взет горния откъс (виж: "ЗА НАЦИОНАЛИЗАЦИЯТА И ГНИЛИТЕ ПОДПОРИ НА ФАСАДНАТА ДЕМОКРАЦИЯ", автор: Димитър БЪЧВАРОВ), получих линка току-що от г-н В.В.; тази статия дава реална и непредубедена представа, за това до къде бе докарана България от пребоядисалите се комунисти, в какво състояние е заварена страната от правителството на ОДС и колко тенденциозни са всичките обвинения за "престъпна" приватизация по онова време.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Голяма работа, че някоя си там луда глава си била счупила главата - важното е промяна и прогрес да има, а, какво ще кажете по този въпрос?

По вчерашната публикация със заглавие Да, оказва се, за моя изненада, че понякога има правосъдие дори и у нас: връщам се "на бял кон" в ТЕТ "Ленин"! се изказаха много хора и в блога, и във Фейсбук, поздравиха ме за съдебната победа, някои хора също така ми дадоха какви ли не съвети какво да правя в така и така създалата се крайно интересна ситуация. От всички коментари вземам няколко най-изразителни, публикувам ги тук отделно, а също така прибавям към тях и мое импровизирано разсъждение по повдигнатите важни въпроси, някои от които имат не просто значим човешки, но дори и философски смисъл:

Анонимен каза: Недей да ликуваш няма да ти позволим да се върнеш в ТЕТ ЛЕНИН. Нашият сплотен около любимата ни директорка колектив няма да позволи да пристъпиш прага на училището ни! Не признаваме това решение на безотговорните съдии на които не им пука за състоянието на образователната ни система която е съсипана от безотговорни хора като теб, от нагли некадърници като теб които се мислите за много важни и умни. Ние такова петно а именно ти, Грънчаров да се върнеш в нашето училище няма да го допуснем. Ще обявим стачка и подписка. Ако трябва в краен случай и мечка ще ти направим но ти няма да пристъпиш прага на училището ни. Наскоро преизбрахме с пълно болшинство госпожа Камелия Стоянова за лидер на синдикат "Подкрепа" така че сме в пълна бойна готовност отново да воюваме с теб и да те сразим този път мигновено. По добре сам се откажи да се връщаш. Нали парадираш с това че си бил болен и че сърцето ти трябвало да бъде щадено, ето, добро в нашето училище няма да видиш, целият наш сплотен колектив е срещу теб и стоим като един зад любимата ни директорка затова понеже сме благородни хора те съветваме изобщо да не се връщаш при нас. Размятай кръчоли докато си жив из селските училища, но при нас няма да те пуснем.

Анонимен каза: Грънчаров разумно е да се оттеглиш сам защото огромната негативна енергия която клакьорките на директорката са натрупали срещу теб ще те убие. Стой си в училището в Раковски. Какъв е смисъла да се върнеш в тета и след няколко месеца да те покоси някой инфаркт. А сега срещу теб те имат един вариант - да те ликвидират физически. Психически и административно не успяха. Остана този вариант. Аз ако съм на твое място няма да се върна. Глупаво е. Не си струва. Запази си поне живота. А няма съмнение че като (ако) се върнеш ще бъдеш подложен на такъв терор че този път организмът ти няма да издържи. Отстъпи. Пообедител в тази война няма как да бъдеш.

Анонимен каза: Браво, г-н Грънчаров! Правото възтържествува, да не повярва човек! Много е важно да се върнете в ПГЕЕ, защото иначе бихте признали победата на безхаберната директорка - ако не се върнете и не продължите борбата там, значи ви е пречупила. Но, разбира се, ако това много ще ви натовари, не си струва.

Мария Василева каза: На твое място бих се върнала. Мисля, че в училището ти си на мястото си и тези, които не са за учители, поради липса на морал, трябва да напуснат, а не ти. И отново, с риск да се повторя, ще бъдеш по-полезен във Висше учебно заведение или в елитно училище. Тук, в електротехникум, няма как да те разберат и приемат. Трите по-добри училища са математическата, руската, английската и хуманитарната. Използвам старите имена за по-ясно и лесно. Мисли в тази насока, ще се отървеш от излишни дребнави сплетни и желания за мъст. Най-добре да почнеш в Тета докато откриеш правилното място. И там да не влизаш в спорове за да си съхраниш здравето. Няма вразумяване за такива. Има, макар и рядко, такива учители - контактуват само с учениците си.

Отвърнах на тия мнения ето какво:

Благодаря за на всички, за мен вашите реакции и подкрепа са много важни, дават ми сила и насърчение да продължа!

Госпожо Василева, права си, длъжен съм да се върна на работа (като примерен гражданин, уважаващ законите, ще изпълня постановлението на съда!) и аз ще го сторя, няма да дезертирам от отговорността си. Права си и за това каква линия на поведение следва да възприема по-нататък. Аз всъщност винаги съм искал само едно нещо: да си върша спокойно работата като учител по философия, нищо друго не ме занимава. Е, бидейки човек, философ и гражданин, се вълнувам много от ситуацията в образователната система и според силите си се боря за промяната й към добро. Оказа се, че тази битка за непосредствена промяна в българското образование за момента е обречена, налице е пълна хегемония и диктат на бюрократите, чиято власт се крепи на огромното малодушно, страхливо и безразлично, покорно мнозинство (и сред учителите, и сред учениците, и сред родителите), това мнозинство, на което се крепи и цялото отчайващо статукво в страната ни. Във всички сфери на живота ни е все същото мъртвило.

Аз значи в такава една ситуация съм изправен пред избора: дали да продължа открито оная тежка и неравна борба за ново и съвременно образование, която водих фактически през целия си живот, или, с оглед да се самосъхраня, да приема стратегията, която ми препоръчваш: да си върша работата, да контактувам само с учениците, да прекратя предизвикателствата си спрямо "властимеющите", да се "кротна", с оглед все пак да оцелея донякъде (според това доколко Бог ми е отредил живот, време и сили). Всички мои най-близки хора (съпруга, син и пр.) и ония, които ме ценят и уважават, ме съветват да правя това, което и ти тук ме съветваш. Да прекратя неравната и тежка борба, защото иначе наистина няма да издържа и от огромното напрежение ще рухна физически, ще загина (казано съвсем буквално). А, очевидно, е глупаво човек да се жертва, да изгори и да умре за такива безнадеждни борби, които по принцип няма как да спечели без нужната подкрепа от страна на общността. А общността у нас, знаем, е търпелива, кротка, понася всички гаври, пълно е у нас с сеирджии и с треперковци - бива ли човек заради такива да си слага главата в торбата?

Ето го тежкият избор, който трябва да направя всъщност. Да изменя на себе си и на делото на живота си, с оглед да поживея поне още малко, според отреденото ми от милостивия Бог. Ами ако в замислите на самия Бог влиза това да си изпълня мисията, щото всеки човек на тази земя, така или иначе, си има някаква мисия? Какво ще стане ако аз, в името на своето спокойствие, изменя и предам мисията си? И се опозоря и орезиля, тъй да се рече, на стари години? Щото има и такива примери, когато на моята възраст дадени хора правят неща, с които омърсяват и опошляват това, което са правили преди.

Другият вариант е да остана верен на себе си и на задачата си. Пък да става каквото ще. Един приятел вчера ми каза отново нещо, което ми е казвал и преди, още по времето на епичните борби в тета, които доведоха до изритването ми оттам; ето неговите думи:

- Абе, човече, помисли малко: та ти не си нито Левски, нито си Ботев, да ни си превъртял да се мислиш че си нещо като тях?! За "апостол на свободата" ли се мислиш бе, безумецо?! Да изгориш ли искаш?! Ще те смачкат без капчица жал, цяло чудо е че оцеля даже дотук, но е време да спреш и да се вразумиш! Мълчи си, трай си, гледай си работата - и тогава и ще спрат да те гонят, тормозят и мачкат. Ще те потърпят до пенсия, ако ти е писано изобщо да доживееш до пенсия. Но ти си дръж езика зад зъбите, не пиши нищо, мълчи си, отдай се на чистата философия, пиши си по разни абстрактни философски теми, но от обществени борби за промяна, от вятърничавите си идеи за "коренна промяна в образованието" (пък и в страната като цяло!) се откажи, щото това твоето, прощавай, наистина прилича на лудост. Ти не си този, който ще промени света, светът няма да успееш да го промениш, затова гледай поне себе си да съхраниш. И с чиста философия да се занимаваш, да си пишеш философски книжки има смисъл, и то много по-голям от тия твои безперспективни борби, в които ти вложи толкова енергия, че ако я беше вложил тази същата енергия в работа в сферата на философията, щеше да постигнеш нещо наистина сериозно и голямо. А ти си проигра шансовете да напишеш нещо свястно във философията, е, написа някои неща де, но можеше да направиш нещо наистина голямо. Бог ти е дал талантец, а ти не го ползваш по предназначение. И си пропиля няколко от най-добрите години в тия безполезни битки. Запомни от мен, света ти няма да го промениш, а само ще си счупиш главата. Ако има капка разум в главата ти, ще ме послушаш. Ако не - бори се и си счупи главата. Изборът е само твой.

Каза ми този мой стар приятел тия неща, а аз мълчах и нищо не можах да му отвърна. Защото е прав. От тази гледна точка наистина е много глупаво да продължа битките си за промяна в образователната сфера. Това са обречени битки. Не са безполезни, но понеже липсват прословутите условия и най-вече настроенията, духовете на хората не са в тяхна полза, затова и още доста време нищо няма да се промени. Или ще се промени, ама след като аз вече съм загинал в безперспективните и отчаяни борби. А може би пък жертвата ми все пак няма да бъде съвсем напразна, а?

Ето го тежкият избор пред мен. Аз много добре чувствам, че писането по философски теми също е важно занимание, а и наред с това зная, че вече комай нямам сили да се боря, дето се казва, със стени. С глава да чупя стени, е, благодаря, опитвах го много време, удрях си главата здравата, пострадах яката, едва оцелях; и то в пределно буквалния смисъл, наложи се да ми правят операция на главата, щото главата ми, колкото и да е твърда, все пак не издържа това бясно шибане в стени. А какви са тия стени всеки знае, който не знае, може да се опита да разбере като разлисти поне книгата ми със заглавие НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (Есета за освобождаващото образование), там съм описал за коя стена става дума. Впрочем, малкият бутиков тираж на тази, пък и на останалите ми книги за образованието (в които вложих душата си, идеите си, даже живота си, пък дори и парите си до последната стотинка!) си стоят непипнати от ръка на читател и непродадени! От тази гледна точка какъв е смисълът човек и да пише, а, какво ще кажете по този пък прелюбопитен въпрос?

Спирам дотук. Извинявам се, че ви занимавам с тия мои "пределно лични проблеми". Голям досадник съм, знам добре това. Нормалните хора не правят като мен. Е, аз съм ненормалник, затова така се държа. Хубав ден на всички! Бъдете здрави! И на благоразумните, и на другите, доколкото такива има сред нас, желая това. Ако всички, прочее, сме толкова благоразумни, то докъде ли ще ни доведе това наше прекалено благоразумие? Не са ли ни все пак нужни и някои "луди глави", та да има и някаква надежда за промяна и прогрес? Голяма работа, че някоя си там луда глава си била счупила главата - важното е промяна и прогрес да има, а, какво ще кажете по този въпрос? Докога ще пазим тия свои глави, дето ги държим предимно като украшение, в други епохи разни луди глави са си чупили без жал главите; е, техните имена поне ги знаем, почитаме ги, разказваме на учениците с благоговение за тях, щото те са допринесли нещичко за прогреса, а кой ли ти знае и помни имената на ония, прекалено благоразумните?! Дали това обаче е достатъчна утеха за ония, дето са си счупили главите, а, това, че потомците им знаят имената, има ли смисъл за тях лично?

Знам ли? Не съм питал душите на такива че да знам. Един ден обаче и това ще разбера. Ще го узная когато душата ми се пресели в другия, в по-хубавия свят, където няма не само стени, но няма, предполагам, и глави. И тогава там, в компанията на душите на Сократ, на Платон, на разните други личности, дето също са си счупили главите по какви ли не начини, ще разбера, да се надяваме, отговорите на всички ония въпроси, които тук по понятни причини не можем да знаем. И затова сме толкова неуверени.

Спирам, да, спирам, че да не вземе някой да даде ново документално прошение до... психиатрията, че тоя там индивид А.Г. пак е взел да превъртява...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за Времето, живота, свободата.

Съвременният руски вариант на „Моята борба” на Хитлер, обосноваващ „изключителността” на Русия като Третия Рим по подобие на Третия райх

Война без мир - роман(тика) по руска фашизоидна рецепта, от ИВО ИНДЖЕВ

Текстът, с който читателят ще сблъска по-долу ако има здрави нерви да прочете цялото излияние на смесицата от бесен руски шовинизъм, месианство, ревизионизъм и имперско нахалство (каквото е например обявяването на китайците, индийците, арабите персите, тюрките за „евразийска периферия” на Великата Русия, т.е. нещо като придатък на руската империя), гъмжи от неосъзнати самопризнания за агресивната маниакалност, която е на власт днес в Москва на вълната на съзнателно разпалвания страх от световна война, чиято неизбежност звучи в текста като мечта, като блян, като свръхестествено предопределение или Божия промисъл за руската „спасителна роля” срещу сатанинския запад и прогнилия либерализъм.

С възторжена увереност тук се пророкува неизбежна и скорошна Трета световна война, „обоснована” като естествено продължение на човешката история, състояща се от войни- винаги ги е имало, следователно ще има и Трета световна.

Този апотеоз на войнолюбието е перифраза на прословутото съветско „миролюбие”, маршируващо с презумпцията на мечтата за световния пожар, заради който Ленин „щедро” допускаше да измрат ако трябва 90 милиона руснаци, за да живеят при комунизма останалите 10 милион техни сънародници, оцелели върху руините на прогнилия тъмен капитализъм. (Прочети ДО КРАЯ)

Империята се завърна

А ето сега и въпросният текст: Русия и Третата световна война; Превод: Любомир Чолаков; ето малък откъс - препубликувам тук само уводните думи и заключението; за да стигнете до цялото използвайте линка - от тая лудешка руска имперска галиматия:

Напоследък враждебността и омразата на Запада към Русия станаха толкова очевидни, че въпросът за Третата световна война се прехвърли от страниците на фантастичните романи в анализите и коментарите на уважавани аналитици, експерти и политолози.

Ще има ли Трета световна война? Ако "да" - кой и кога ще я започне? Защо и по каква причина Западът толкова мрази Русия? Може ли това да бъде коригирано? Струва ли си руснаците да се боят от Световна война? Ще успее ли Русия да победи в такава война? Дали ще има съюзници? Къде ще се проведат главните сражения на Третата световна?

Самият живот поставя такива въпроси.

За да се ориентираме в тези проблеми и да разберем какво ни очаква в бъдеще, трябва първо внимателно да се огледаме назад, да анализираме историческите примери и прецеденти.

И така: ще има ли Трета световна война?

В това няма никакво съмнение. Ще има...

... Да, Русия вече е решила за себе си как вижда своята бъдеща съдба. Това е съдба на велика, наистина световна империя - Третият Рим от последните времена!

Съдба на глобален геополитически балансьор. На евразийско "сърце на света", призвано да уравновесява световните везни и да се противопостави на напора на сатанинското зло, като пази от него всички, които са готови да потърсят нашата закрила.

Съдба на пазителка на евангелските истини и християнските светини, на закрилница на неизопачените, истински нравствени начала в човешката душа - любовта, милосърдието, щедростта, праведността, целомъдрието, самопожертвуванието...

Така, че дали си струва да се страхуваме от наближаващата война, след като разбираме, че е неизбежна?

Православните християни са наясно, че външната канава на нашия индивидуален живот, на личната ни биография, както и на световната история като цяло, няма никакво самостоятелно значение. Всички наши възходи и падения, радости и несгоди, богатството и бедността ни, здравето и болестите - също както мирът и войната, сблъсъците между народи и държави, между цивилизации и култури - всичко това е суета на суетите, по думите на мъдрия Еклезиаст.

Смъртта на един човек или на милиони - сама по себе си е еднакво безсмислена, безполезна и безразлична от нравствена гледна точка, защото в крайна сметка смъртта е наша обща и неизбежна съдба. Всичко това: перипетиите на нашия живот, всички бури в човешката история придобиват своя висш, скъпоценен смисъл само в Църквата, само в Христос, в рамките на чудния Промисъл Божий. Само в процеса на промислителното ни спасение чрез Божията Благодат.

Да, духовните интеграли на спасителното житие твърде много се различават от нашата земна, житейска аритметика. Сметките в небесния офис се водят не така, както в нашето ежедневно човешко счетоводство. Светият отец Йоан Кронщадтски пише в своя прочут дневник "Моят живот в Христос":

"Светът се намира в състояние на дрямка, на духовен сън, спи. Бог го разбужда чрез войни, епидемии, пожари, разрушителни бури, земетресения, наводнения и слаби реколти..."

Какво, ще се опитваме ли като щрауси да крием главата си в пясъка през лицето на тези спасителни Божии лечения и промислителни хирургически операции, които помагат да се премахнат разложените тъкани и да бъде удължен животът на здравите клетки?

Във всеки случай, нашата суета не може да повлияе върху съдбата на човечеството, което е изгубило вярата си. Онова, което трябва да се случи - ще се случи!

Безумният свят - развратен, безбожен и отдал се на сатанинска горделивост, на бесовски егоизъм, бързащ да изпробва всеки грях, всяко беззаконие, по-скоро да изпие до дъното цялата чаша на "мерзостите земни", нима сам не призовава върху обезумялата си глава меча на Божието правосъдие, гнева Господен, страшните ангели на Апокалипсиса?

Нима ще бъдем толкова безумни, че да се съпротивляваме на онова, което Господ-Бог ни е отредил?

Светата Рус е непобедима.

Амин!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Икономическата помощ на САЩ и Великобритания за Русия през Втората световна война

Само Америка доставила на Сталин 427 284 армейски камиона. Това били най-добрите в света, обичани от войските „Студебейкър“-и и „Додж“-ове. Освен това Съветският съюз получил от Америка 50 501 джипа „Вилис“. Това била кола, равна на която в света нямал никой. Американският джип бил прост и сигурен като същински боен другар, бил разузнавач, свързочник, вестовой, дозорен, конвоен, артилерийски наблюдател, сапьор, санитар, десантник и дори — чекист и политработник. От САЩ Сталин получил цял флот, наброяващ 595 кораба, от които — 28 фрегата, 105 подводници, 77 тралчика, 3 ледоразбивача (към ледоразбивачите съм особено неравнодушен), 140 ловци на подводници, 202 торпедни катера и т.н. Само Америка изпратила на Сталин 13 303 влекача и бронетранспортьора, 35 041 армейски мотоциклета, 8089 релсополагача, 1981 локомотива, 11 155 железопътни вагона, 136 000 тона експлозиви, 3820 906 тона продоволствие, предимно консервирано месо, краве масло, шоколад и т.н., 2 541 008 тона нефт и нефтопродукти, 2 317 594 тона стомана, включително и за танкови брони, 50 413 тона гьон, 15 010 900 чифта кожени войнишки обувки… Списъкът е безкраен. В него откриваме 4952 изтребителя „Аерокобра“ и 2410 „Кингкобра“, а общо изтребители от пет типа — 9681, 2771 бомбардировача А-20 и 861 Б-25, 423 107 полеви телефонни апарата, калай, кобалт, берилий, кадмий, кобалтова руда, 5807 тона алуминиеви тръби, 166 699 тона алуминиеви сплави, 624 тона алуминий на блокчета, 56 387 тона алуминиева ламарина, 34 793 тона бронз и месинг на блокчета, 7335 тона бронзова и месингова жица, 24 513 тона месингова и бронзова ламарина, 181 616 тона изолирани медни проводници, молибденов концентрат, магнезиеви сплави, мед, цинк, олово, никел, 350 000 тона манганова руда, 69 000 000 квадратни метра вълнени платове, 3 700 000 автомобилни гуми, освен това 81 000 тона каучук, радиостанции със стотици хиляди, напълно комплектувани нефтопреработвателни заводи, радиолокатори, торпили, морски мини, палатки войскови, щабни и лазаретни, мостови кранове за машиностроителни предприятия, полеви хлебозаводи, оптика — от снайперски мерници до най-сложни уреди за управляване на артилерийския огън, полеви кухни, цимент, релси със стотици хиляди тонове, хирургически инструменти, бодлив тел с десетки хиляди тонове, електрически крушки с десетки милиони, обзавеждане за болници, десантно-понтонерно оборудване, маскировъчни мрежи със стотици хиляди тонове, парашути, ковашко-пресово оборудване, особено точни шлайфмашини, стоманени тръби, булдозери, 8218 зенитни и 5815 противотанкови оръдия, 8701 артилерийски трактора, 473 000 000 артилерийски снаряда, автоматични пушки, автомати, картечници, навигационно оборудване за кораби, самолети и т.н., и т.н. до безкрайност („Красная звезда“ от 18 юли и 29 август 1991 г.; Виж. 1990, кн. 6; 1991, кн. 2; „Грани“. 1985, кн. 136, с. 220-231 „Вестфаль, 3. Роковые решения“. М., 1958, с. 114).

Освен Америка със стратегически стоки снабдявали Съветския съюз и други страни. Потребностите на Съветския съюз от алуминий възлизали на 4000 тона месечно (бившият член на Политбюро А. Микоян. ВИЖ. 1978, кн. 9, с. 64.). Днепърският алуминиев комбинат в Запорожие давал по 4500 тона алуминий месечно. Но той бил загубен. Производството на останалите съветски заводи било незначително. И затова Британия най-редовно доставяла на другаря Сталин по 2000 тона алуминий месечно (пак там). Потребностите на СССР от алуминий през войната били осигурени с доставки от САЩ и Британия. И когато комунистите се фукат с производството на бойни самолети през войната, редно е да се съгласим и да отдадем дължимото на авиационната промишленост на СССР. Но независимо от това трябва да си спомним и за произхода на „крилатия метал“ и на останалите неща, без които самолетите не могат да летят. Най-добрите в света съветски танкове имали най-добрите в света танкови двигатели ОВ. Основният метал в тяхната направа е алуминият. А откъде се е вземал той?

Съветският Северен флот получил само от Британия 27 бойни кораба, включително 4 подводници, освен това Британия предоставила на Сталин временно до края на бойните действия цял флот (извън американския) от 92 бойни кораба, включително линейния кораб „Роял Соверен“ и един кръстосвач. На възражението, че линейният кораб бил остарял, трябва да се отговори, че дотогава Съветският съюз изобщо нямал в Ледовития океан големи кораби — нито един линеен кораб и нито един кръстосвач. Британия доставяла авиаторски кожени облекла от най-високо качество. В Британия и днес е голям шик да се появиш с авиаторско кожено яке модел 1940 година, именно с такова, с каквото се фотографирали за спомен нашите прочути асове Кожедуб, Покришкин, Речкалов и Клубов. Модата на тези якета в Британия не минава. Защото са ги изработвали с особено старание. С тези якета Британия облякла сталинските соколи.

От 1 октомври 1941-ва до 31 май 1945 година само Америка изпратила на Сталин 2660 транспортни кораба, на които били натоварени 37 500 000 тона стратегически материали. Из пътя били потопени десетки транспортни кораби с 1 300 000 тона товар. Останалото стигнало до съветските пристанища. За съпровождане на керваните се ангажирали стотици бойни кораби на Америка и Британия, хиляди самолети и десетки хиляди хора. Само Британия загубила 19 бойни кораба, съпровождащи товари за Съветския съюз, включително два кръстосвача.

Victor Suvorov

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Реформата в образованието няма да се състои, образователната бюрокрация, за да запази всевластието си, се бори да отпаднат предпоставките за нея

Еволюцията на образованието има нужда от теб

Еволюцията на съвременното образование на път да бъде прекратена между първо и второ четене на закона. Достатъчен е един поглед в обществения живот, за да се види, че днес, въпреки широкодостъпното образование и въпреки грижите, които се полагат в културно и морално отношение, обществото ни страда от сериозни проблеми.

Същевременно броя на училищата в чужбина (по данни на Асоциацията на българските училища в чужбина) се увеличава с много по-висок темп от този, с който намаляват училищата в България. В редица страни по света се използват всевъзможни средства за изкореняване на обществените пороци, и то не от правителството, а от самото общество, което е двигателят на всички благородни промени.

В българската образователна реформа, започнала преди повече от пет години, едва сега започва да се наблюдава развитие на култура (задължението на всяка държава с претенции да бъде демократична) на взаимодействие с неправителствения сектор. Под влиянието на наложилата се спешност от промяна в цялата страна, при настоящия опит за приемането на новия закон за училищно и предучилищно образование, са налице всички предпоставки, за да смятаме, че този път законът ще се появи в неговата цялост и целесъобразност.

В процеса на създаване на законопроекта бяха ангажирани почти всички активни неправителствени организации в страната, защото така виждаме възможността за осъществяване на една истинска реформа в образованието. Както много често се случва обаче законотворческият процес у нас бива силно повлияван през периода на окончателното му приемане на второ четене в Народното събрание.

В този момент има реална опасност от незачитане на основната ценностна идеология на този законопроект – визираме предложенията, внесени в комисията по образование от народни представители, за промени в текстовете на закона, между първо и второ четене на законопроекта. Ако тези промени бъдат приети от Комисията и гласувани на второ четене, реформата няма да се състои, защото ще отпаднат предпоставките за нея, а именно – свободата и плурализмът в образованието и възприемането на ученика като субект, а не обект на образователната система.

Смятаме, че законопроектът ще загуби както характера си на нормативен акт „с поглед в бъдещето”, така и обществената подкрепа от всички организации, развиващи иновативни образователни форми на световно ниво. Заложената, в някои от предложенията, усложнена процедура за придобиване на статут на иновативно училище – с решение на Министерския съвет, поставя ненужни административни затруднения пред образователните предприемачи. Националният интерес би следвало да изисква бързо развитие на образователни иновации, с оглед устойчив трансфер на образователни технологии в системата на училищното и предучилищното образование.

Дискусионни са и формулираните в същото предложение критерии за обявяване на иновативни училища, доколкото те включват постигнато подобряване на качеството на обучението – постижение, което би могло да се оцени не при стартиране на образователната иновация, а няколко години след това. Относно предложенията, свързани с прилагане на самостоятелна форма на обучение по желание на родителите смятаме, че се потъпква основната роля за подобряване на обществения и личния живот, което домът, като основен възпитателен субект, дава.

Недопустимо е да бъдат спъвани обществените сили за прогрес и социални реформи, а от поставянето на тези въпроси, в дневния ред на българския парламент от компрометирани политически сили, да зависи сътрудничеството и благоденствието ни. Залисани в ежедневието си всички очакваме да се случи една социална и културна трансформация, но без предпоставките, за еволюция по отношение на образованието и възпитанието, това едва ли ще се случи.

България може и трябва отново да заеме своята водеща роля по отношение на образованието, подготвящо младите хора за бъдещето.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Насладете се на един сякаш неръкотворен бисер на изящната подлизурска публицистика

В стила на все онази същата "социалистическа пропаганда и агитация на неописуемите успехи" в прослава на "тъй мъдрото ръководство", която се вихри на сайта на ПГЕЕ-Пловдив откривам истински шедьовър, на който ви предлагам да се насладите изцяло. Любопитен щрих е, че в този тъй лицемерно написан панегирик присъства на активиста на БСП проф. Никола Балабанов, бивш ректор на ПУ "Паисий Хилендарски", който навремето има титаничната заслуга да уволни моя милост от това учебно заведение - където съм работил като асистент по философия в периода 1985-1992 г.; аз лично не знаех за тъй тесните партийно-политически връзки на настоящето ръководство на ПГЕЕ-Пловдив с моя екзекутор, а ви е известно, че това същото настояще ръководство на ПГЕЕ-Пловдив в последните години осъществи епохална по характера си кампания по моето дискредитиране като личност, като преподавател и като обществена фигура, завършила с второто в живота и в кариерата ми уволнение от работа като преподавател по философия; виждате, пъзелът се нарежда доста добре. Както и да е, насладете се на този сякаш неръкотворен бисер на изящната подлизурска публицистика:

ДА ДОСТИГНЕШ ЗВЕЗДИТЕ

март 23, 2015

На 26 февруари 2015 година в Ритуалната зала на Професионална гимназия по електротехника и електроника – Пловдив се състоя Празник на физиката и астрономията под надслов „ДА ДОСТИГНЕШ ЗВЕЗДИТЕ”, с който официално се закриха дейностите, свързани с 2014 – ГОДИНАТА НА ГАЛИЛЕО ГАЛИЛЕЙ.

В събитието взеха участие ученици с изявени способности по физика от 9., 10. и 11. клас на ПГЕЕ – Пловдив. Присъствието на професор Никола Балабанов, на декана на Факултета по Физика в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски” – доцент доктор Желязка Райкова, както и на абсолвенти от специалност Физика, привнесе атмосфера на академичност, каквато участниците в празника безспорно заслужаваха. Сред почетните гости бяха и госпожа Стоянка Анастасова – директор на ПГЕЕ – Пловдив, помощник-директорите инж. Камелия Стоянова и инж. Елена Динчийска и преподаватели от гимназията.

Официалното тържество се състоя по повод връчването на плакетите на призьорите и грамотите на всички, взели участие в Националния конкурс за рисунка и есе, посветени на гениалния италиански учен Галилео Галилей.

Събитието откри госпожа Стоянка Анастасова, която изрази своето задоволство и вълнение, че учениците на ПГЕЕ – Пловдив са любознателни и талантливи, че проявяват своите способности и представят достойно себе си и училището на национални форуми с научна значимост.

Инженер физик Ганка Лавчева – организатор на дейностите, свързани с честването на Галилей, и събитието, поздрави участниците и гостите като отбеляза, че усилията, които нашите ученици полагат, съвсем заслужено са впечатлили членовете на академичната комисия, оценила творбите им.

Началото поставиха авторите на рисунки на тема „Галилей и телескопът” – Иван Чучулски от 11. Д клас и Хрисимир Георгиев от 9. Д клас. И двамата споделиха, че Галилей ги е вдъхновил именно с неуморимия си дух и желание да проучи нощното небе и с подобренията на телескопа, от които се ползват учените и до днес.

(Прочети ДО КРАЯ >>>)

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

И Новодворская също стана поредната жертва пред кървавия трон на самодържеца на цяла Русия Путин

Заспали в мравуняка, Автор Валерия Новодворская

На 12 юли почина пламенният борец против диктатурата на Путин, непреклонният дисидент Валерия Новодворская. Тя бе легендарна личност в Русия. Затваряна в лудница заради антисъветските си възгледи по времето на бившия СССР, нея и новата „демократична власт” след 1989 г. не я пощади – срещу Новодворская имаше опити за съдебно преследване заради критика към властимащите, а няколко дни преди смъртта й руски политици предлагаха тя да бъде разследвана и съдена за „екстремизъм” заради отрицанието й на руската инвазия в Украйна. Валерия Новодворская беше знаменит публицист, статиите й, публикувани в електронни издания, и телевизионните й беседи, които тя записваше заедно с Константин Боровой и пускаше в You Tube, се радваха на изключителна популярност.

В памет на тази забележителна жена по-долу публикуваме превод на една от последните статии на журналистката, публикувана на 26 юни т.г. в електронното издание „Грани.ру”. Тя е написана по повод забелязващото се в последно време силно сближаване между Русия на Путин и тоталитарен Китай.

***

Струва ми се, че това е нашето последно приключение. В нашия север има само бели мечки, в нашия юг сме обкръжени от плътна пустиня от ненавист, защото на всички – и на Кавказ, и на Средна Азия, и на Тибет, на който ние даже не съчувствахме – ние причинихме някакво зло.

На запад ние гнусно и предателски нападнахме Украйна, и тази война завинаги ни лиши от доверието и уважението на цивилизованите народи – от Швеция до Австралия и от Канада до Чили.

А на изток ние се заплетохме в китайската главоблъсканица. Главоблъсканица в буквален смисъл, защото там ще си счупим шията. Правилно е неотдавнашното изказване на полския външен министър Сикорски: „Русия може да бъде само съюзник на Европа или суровинен придатък на Китай”. Разбира се, ние за съюзници не се натискаме, твърде изостанали сме от цивилизацията, но Западът умее да подбира изразите. Суровинният придатък ще го поканят на масата и с кафе ще го почерпят, и няма да почнат да го унижават, както не унижаваха и Елцин чак до войната в Чечня и до „завоя над Атлантическия океан”, предприет от Примаков [1]. Но пък слабата, безполезна, загубила опора в Запада Русия бързо-бързо ще стане не придатък, а нещо по-лошо – ще стане колония на Китай. Китай няма да почне да се церемони с нас.

Това е страшна страна, гигантски мравуняк, желязно единен и споен от тоталитарна идеология. Комунизмът там е само на повърхността, а под него е конфуцианството. Вярност към бащата, към господаря, към държавата и към началството. А още по-навътре, още по-същностна даже от конфуцианството, е една от първите фашистки теории за света – философията на Лао Дзъ, една философия на абсолютния приоритет на анонимната и безлика държава над правата на личността.

През пети век преди Христа се разработват основите на даоизма. Лао Дзъ формулира това, което с горчивина и ирония ще повтори в началото на юни т.г., когато се отбелязваше 25-ата годишнина от разгрома на демонстрациите на китайските студенти за демокрация на площад „Тянанмън”[2] в Пекин, някакъв недоубит и скрил се в нашата телевизия НТВ дисидент. Формулата на китайския философ предава в едно изречение същността на китайския, на немския, на сегашния руски фашизъм. Ето я: „Необходимо е да направим сърцата на хората пусти, а стомасите им пълни”. И още: „Най-доброто правителство е това, за което народът знае само това, че то съществува; много по-лошо е правителството, което хората обичат, а вече съвсем лошо е това, над което те се смеят”.

В светлината на теорията на Лао Дзъ всички западни правителства, по адрес на които избирателите рисуват карикатури и за които съчиняват вицове, за нищо не стават. Мощта им трябва да е мъртва, закрита, анонимна, такава, каквато я описва Кафка в „Процесът”.

Всъщност нещата, които направи Мао, са само дреболии в сравнение с това, което се е правило в историята. А това, което е свършил например основателят на Цинската династия, строителят на великата китайска стена, императорът Цин Ши Хуанди, който можем да смятаме за създател на китайския казармен комунизъм, вече е нещо сериозно. При него хората са живеели в общи бараки, хранели се от общи чинии, обличали се в еднакви червени куртки, а даже изповядването на конфуцианството се е считало за престъпление. Ако обявявали някой за „виновен”, то екзекутирали не само мнимия виновник. Убивали родителите му, жена му, децата, братята и сестрите му. А страшната Китайска стена е била по-дебела от всякаква Желязна завеса. На императора се подчинявали даже боговете: не той изпълнявал волята им, а те неговата.

Китай твърде дълго гладува и това, което му даде Дън Сяопин (жалко подобие на Горбачов) – купичка ориз с три лъжици заливка (месна, рибна и зеленчукова) – вече изглеждаше като благоденствие за китайците. А сега те могат да пътешестват по света, могат да владеят предприятия и да купуват леки коли, а защо не и частни самолети. Но това е само фасадата. Стотици милиони, които живеят вън от промишлените зони (т.е. вън от местата, където пускат туристи), са бедни. По-бедни са от мен и от вас. А 10% от брутния вътрешен продукт на страната отива за армията.

Борис Чичибабин, този поет на Самиздата [3], написа за Китай горе-долу същото, което написа и американският фантаст Хайнлайн в романа „Шестата колона”, където мощта на Китай се стоварва върху Америка и я завоюва. В края на краищата Америка се спасява благодарение на високите технологии и на интелекта си. Но така или иначе е страшно да се чете. А Чичибабин молеше съдбата да му дари смърт една година преди Китай да нападне Русия и Запада. „Когато дойде време за съда, под крясъците на негодниците в една клада ще хвърлят и Ленин, и Бердяев”.

За това, което в Китай се правеше по времето на „културната революция” [4], ни дава представа романът на китайския класик Лао Шъ „Записки за котешкия град”. Лао Шъ бе измъчван от китайските „нашисти” [5] – хунвейбините: те не хвърляха книги в тоалетни от картон, а изтезаваха и убиваха.

Можете ли да си представите руснаци, които биха (макар и принудително) лели чугун в домашни доменни пещи? Но в Китай това го правеха. Сталин ни причини много ужаси: отне ни всичко, унищожи 30 милиона души, но той даже лагерниците не превърна в мравки. Затворниците в ГУЛАГ се стараеха да оцелеят с помощта на некачествено изпълнение на заданията или като се самонараняваха, за да станат негодни за работа. Те се стараеха да избягват водещите до смърт „общи работи”. При това вън от лагерите колхозниците и работниците се стараеха нещо да откраднат. А китайците влачеха хомота. Страшен мравуняк, където всеки е длъжен да знае мястото и предназначението си. А ние няма да живеем на Запад в т.н. „чайнатауни”, нас ни научиха да декларираме любов към държавата, но не и да я изпитваме. Китайците мъкнат и слагат всичко в общия казан, а ние – всеки в своя си. Ние крещим за това, че сме се посветили на държавата, но я разграбваме. Може би това ще ни спаси. Но китайците служат наистина. При тях не бе извършено преустройство на съзнанието.

Нашата страшна държава няколко пъти я разрушаваха. Първият път беше по времето на Хрушчов, през т.нар. „размразяване”. Между другото, до 1917 г., при тримата последни императори ние живеехме почти прилично. И така, Хрушчов повреди монумента. Втория път рушеше Горбачов – Господ здраве да му дава. Монолита изкореняваше Елцин. За Путин няма надежда: този монолит не може да бъде възстановен със силите на православните казаци, на екстремистите и на фалшивия естаблишмънт. А ако стомасите се окажат празни, макар и само за едно десетилетие, сърцата на тези хора, разбира се, ще се препълнят от възмущение. А между другото, през това време ще измрат тези, които се появиха на бял свят като вярващи съветски роби, тези, на които им беше нужен Крим, хората, за които думата „Донбас” значеше нещо. Време да ги погребваме тези наши мъртъвци, за да не ни закопаят те.

А в Китай монолита нито веднъж не го разрушаваха. Опитът през 1989 г. бе жестоко пресечен. И досега никой от обвинените тогава в метеж не е реабилитиран, мумията на Мао си седи в мавзолея му, държавата е винаги права, а днешният китаец говори: „Ние сме твърде много, нашата страна не може да бъде поради това управлявана по демократичен път”. Затова и там има 10 хиляди души политически затворници, затова са и инквизициите с електрически ток. Китайците не се борят. Тези, които се бореха, са в Тайван, в Хонгконг, на Запад или в затвора. Даже бившият лидер на КПК, който някога съчувстваше на метежните студенти, седя до смъртта си под домашен арест.

И ето – на тази държава, на която така е нужен нашият Далечен изток, Путин хвърля Русия. Тук и ядреното оръжие няма да ни помогне. Путин за хилядолетия напред предаде Русия.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.