Хората жадуват за смисъл, а няма кой да им го даде

Съзнанието за ценностна идентичност и политическият избор

Исках да пиша за дясната идентичност, но нека разсъждението ми бъде поставено в по-широк контекст: как става така, че човек осъзнава причастността си към определени идеи и ценности? И какво представлява личността, която не е преживяла този поврат? Изглежда по тази причина такъв човек се чувства крайно объркан: не знае в какво да вярва. Мнозинството от хората не са "теоретици" и затова не се и опитват да схванат как става така, че нещо им "звучи" приемливо или съблазнително - а пък към друго, неизвестно защо, се отнасят с враждебност, с неприемане. С някои неща, които ни говорят, се съгласяваме, приемаме ги, обаче други ни дразнят и по никой начин не бихме ги подкрепили – на какво се дължи това?

Дали зависи само от хората, които ни поднасят дадени, примерно, политически програми? Дали съвпадението на ценностите се определя най-вече от някаква странна "личностна поносимост", която всъщност се изразява в това, че към този човек изпитвам доверие, а пък към другия съм съвсем недоверчив?! Принципът "подобното се привлича от подобно" ако действа навсякъде, т.е. също и в сферата на личностните и ценностни идентификации, то това означава, че на даден тип личностност съответства строго определен тип... "ценностност". Ако е така, то се оказва, че нашите идеи зависят от конституцията на нашата личност, а пък тази последната има своите както душевни (психични), така и, защо не, своите телесни измерения и проявления. На мен ми се струва, че една такава причинна зависимост не е съвсем оправдана тъкмо заради "механичността" й, заради този детерминизъм, който изравнява индивидите, поставяйки ги в аналогични ситуации и изисквайки еднакви реакции. А това означава, че се отрича решаващата роля на този най-важен фактор в сферата на "човешките неща", а именно – свободата.

За да не се отплесна в някои пространни философски и психологически анализи, принуден съм да дам примери. Ето, да речем, чувал съм, че на някои хора им ставало лошо, избивало ги на нерви, изпотявали се от неприятно вълнение, когато, примерно, слушали говоренето на Иван Костов. Аз пък, чистосърдечно си признавам, се чувствам крайно неприятно, когато, да речем, говори Гоце Първанов - или Сидеров, или Ахмед Доган. Чудя се на акъла на хората, които се разтапят от умиление, когато слушат някой от тия индивиди. В същото време на мен самия приказките на Иван Костов ми се виждат смислени, разумни, възхищава ме това, че този човек добре разбира за какво говори, изказва се кратко, по същината на проблема. Признавам, че лично аз считам Иван Костов за човек, който не си хвърля думите на вятъра, а също и че се изказва по неща, от които разбира, а и спор няма, че умее и да привежда в действие своята политическа програма. Същото, разбира се, не мога да кажа за говоренето на Първанов, на Б.Борисов или на Сидеров, да речем, които за мен са, няма да скрия, високомерни, но кухи личности, които говорят най-дилетантски по неща, от които съвсем не разбират. И по тази причина бълват все най-банални и скучни "словоизлияния". Разбира се, такъв никога не бих го подкрепил с гласа си на избори: защо е така, на какво се дължат тия толкова различни субективни реакции?! Които, всъщност, са в основата на нашите политически различия, спорове, несъгласия и конфликти дори.

Поставеният проблем опира до същината на нещо крайно значимо: личностно-ценностната идентификация, която стои в основата на политическия избор. Изпитваш доверие към даден лидер, и на тази основа му даваш гласа си: защото си сигурен, че той там, в парламента, ще говори това, което ти лично би казал ако можеше да бъдеш там – и ако можеше да говориш по този начин, разбира се. Моят избраник, уверен съм, ще защищава моите "интереси", защото аз виждам в негово лице човека, носител на ония същите ценности, в името на които и заради които аз съм готов на всичко – и от които никога няма да отстъпя. Аз, примерно, като философ, мога да си дам сметка за ценностите, които ме сродяват, примерно, с Иван Костов, и за които, възможно е, и самият Костов да не си дава достатъчно ясно сметка. Но как да си обясним доверието на един неизкушен във философията човек, който съвсем несъзнавано, воден от смътен, неясен импулс в душата си, изпитва пълно доверие към този или онзи политик? И това за него е достатъчно силен мотив в деня на изборите да стане от дивана, да отиде до урната и да даде гласа и доверието си за него.

А в същото време други хора, и у нас те са едно мнозинство, не намират смисъл да идат да гласуват, т.е. в душите им не се ражда същия този импулс. Те не изпитват доверие към никого, нищо не е в състояние да ги "отлепи" от дивана в деня на изборите – как е възможно това?! Нашата демокрация е в ужасна криза и все повече хора не виждат смисъла от участието си в едно такова, по мнението им, "тъпо шоу". Някакви си там говорят, плямпат нещо, други крещят като... "фюрери", трети лицемерят и лъжат, четвърти пък се преструват на "народни чиляци" и искат да ме подкупят: не, няма да стане, баста! Та аз не мога да схвана защо е всичко това, аз не мога никому да се доверя, пък и ми убягва най-вече смисъла на цялото това "занятие". Ето така, предполагам, се чувства човекът, който не гласува и няма да гласува докато нещо не се промени в съзнанието му: а как ще стане това? Когато развитието на нещата в една страна се определя не от мнозинството от хората (демокрация), а от едно малцинство, то тогава демокрацията е потъпкана и имаме всичко друго – охлокрация, плутокрация, олигархия и пр. – но само не демокрация.

Ала има и нещо друго, не по-малко загадъчно: ние по коренно различен начин оценяваме случващото се. Каквото и да стане, налице са винаги най-различни оценки и тълкувания. Уж има "факти", уж сме "информирани", а нееднакво виждаме събитията, откриваме в тях най-различен смисъл. Което е добро за едни, е съвсем лошо за други, което трябва да стане и е полезно за дадени групи от хора, е недопустимо и е вредно от гледната точка на други – как е възможно такова разногласие и такава несъвместимост? Не е ли възможно оценките ни да се синхронизират по някакъв начин, защото този субективизъм и ценностен релативизъм подсказва, че едва ли някой може да претендира за "валидност" и "задължителност" на своите оценки? А пък и как изобщо можем да съотнасяме толкова несъвместими "виждания" на случващото се?! Оказва се, че на тази почва е затруднена не само комуникацията, ами и разбирането помежду ни, което пък предпоставя и други още по-неприятни затруднения. Ето че в крайна сметка се стига до констатацията, че това, на което дължим нашата човечност – способността за преживяване, за "вживяване" в случващото се, за субективни реакции, за оценяване и постигане на смисъла – е нещото, което и ни разделя по един най-коварен начин. Можем ли при това положение да си влияем взаимно на оценките, можем ли да сближаваме позициите си в търсенето на "общозадължителност"? Може ли така да се въздейства на даден човек, та да му помогнеш да разбере, че твоята преценка не е твой каприз? А е нещо, с което е добре и той самият да се съобрази, пък дори и не да възприеме изцяло.

Разбира се, не бива да се насаждат утопии: някои неща едва ли са възможни, пък дори и да са постижими, едва ли ще ни донесат желания благотворен и оздравителен ефект: нещата неслучайно са така и изглежда е по-добре да си останат такива. Защото нашата намеса в тях, решавайки уж някакви проблеми, създава други, още по-опасни. Но ето, да речем, как е възможно в рамките на една ценностна система или поне нагласа – тази на дясното мислене – се стигна до проблематизирания, които доведоха до крайно различни и противоборстващи помежду си виждания? Даже “единомишленици” спорят, и то често крайно разпалено, единството при това положение се оказва химера – как е възможно това? И докъде ще се стигне ако заразата на несъгласията и разногласията не бъде неутрализирана?

Между нас като мислещи, оценяващи и действащи свободни същества съществуват някакви невидими “нишки”, които въпреки всичко ни свързват в една, макар и разнолика, но човешка общност. Това са нашите ценности, за които често не си даваме изобщо сметка: те обаче си действат най-подмолно, но точно затова и така мощно. Ценностните групирания, благодарение на които вътре в една ценностна група или общност разбирането и солидарността са възможни - но в същото време точно те и ни противопоставят на всички останали ценностни общности! - са факт на живота, който трябва да приемем със смирение. Дискусиите, диалогът, най-свободните разговори при зачитане на правото на другия да бъде различен и при уважението на позицията му, са единствения начин за постигане на “истината”, за доближаване до “обективността”, за някакво що-годе сближаване на позициите и на тази основа за постигане на единодействие.

Всичко казано дотук ме подготви да поставя своята диагноза: обществото ни като цяло, пък и десницата в частност, страдат от недостатъчно ясна ценностна идентичност. Това означава, че липсва развито съзнание за най-същностните измерения и фактори, които ни правят такива, какви сме. И които ни правят личности и граждани в най-възвишения смисъл на тия думи. Хората у нас са поразени от вируса на безсмислието, който е крайно опасен и срещу който трябва да се борим най-решително. По повърхността това се изявява именно като усещане за обърканост, за загуба на ориентирите и на опорните точки, като чувство за невероятна абсурдност на случващото се. Такъв човек се чувства оставен на произвола, лъган, окраден, подигран, насилван от най-тъпи гаври. А под повърхността, в основата на подобни феномени на масовото съзнание, стои именно този така коварен ценностен релативизъм или загубата на субстанциалните ни опори – ценностни, нравствени, духовни – които ни правят свободни човешки същества и граждани. Обществото ни като цяло, а и десницата в частност, ще тръгнат към оздравяване и ще повярват в силата си едва когато осъзнаят, че именно ясната и същностна идентичност – дълбокото убеждение за собствените ти ценности – е нещото, което носи здравина и сила. Когато си объркан, когато не знаеш какво точно искаш, когато си се поддал на безнравствени подбуди, когато си се подхлъзнал в най-пошъл прагматизъм, когато си изневерил на най-базисни ценности, когато си станал двуличен, тогава никой няма да ти се довери. Изглежда точно това се случи на десницата, на десните лидери - и именно то е в основата на нейната криза.

Кризата на десницата се дължи на ценностната неизявеност на дясното съзнание, на недостигнатата все още ясна ценностна идентичност на хората, които определят себе си за десни – било то политици и лидери, било най-обикновени граждани, симпатизанти и “гласоподаватели”. Завинаги с усет само не може да се живее, иска се и съзнание: дотук десните ги сродяваше само и единствено усета за свобода. Но това вече не стига, иска се съзнание за целостта от ценности, които правят "склонния към дясното" човек гражданин, ясно съзнаващ своята принадлежност към дясната философия. Затова доверието към десницата ще расте успоредно с нейното ценностно укрепване, с постигането и демонстрирането на ясно съзнание за ония ценности в тяхната необходима връзка, които дават огромните предимства на дясномислещия човек. И които съвпадат с една съвсем човечна и нормална чувствителност, с едно най-естествено светоусещане и с една така практична житейска философия.

Това, че десницата най-болезнено преживява своята ценностна неизявеност, пък и самото усещане за “провал” и “крах” на дясното показва, че десните хора, отличаващи се с една по-изтънчена и мобилна чувствителност и мисловност, най-напред и доста болезнено усетиха този коварен ценностен дефицит. Същото, но не в така остра форма, е налице и при лявата ценностна парадигма, която обаче винаги се е отличавала със съвсем закъснели реакции. А пък възходът на популизма, на политическия нихилизъм, на най-разюзданата демагогия и на аморализма в сферата на политическото всъщност е външния израз и “черпенето на дивидентите” именно на ценностния вакуум, в който се оказахме: колкото сме по-объркани, толкова повече ще просперират пишман-политиците и ментетата. Нашата обърканост е извора, който подхранва тяхната арогантност. Успоредно пък с ценностното оздравяване и с развитието на все по-ясната ценностна идентичност на нашите десни партии, с изкристализирането на дясната ценностна ориентация, ще намалява и “социалната основа” на популистите и на политическите шарлатани. И точно този е търсения ефект на все по-разрастващо се доверие и на увеличаваща се подкрепа към автентичното дясно. Ако това не стане, току-виж Б.Борисов ще успее по най-левичарски начин да открадне дясното под носа на дясномислещите хора и техните лидери, което, както и да го погледнем, си е същински резил...

Наистина хората жадуват за смисъл, а пък няма кой да им го даде: десните са призвани да постигнат и да изявят този животворен и спасителен смисъл. Иска се твърда борба за ценностна идентичност, която е постижима в най-откровени, свободни и оживени дискусии, дебати, спорове, в най-настойчиво мислене и взиране в самите себе си: друг път за това няма. Трябва да се изобличат и отхвърлят най-решително ония коварни стереотипи и оня манталитет на пълната ценностна безпринципност, които доведоха до моралната дискредитация на десните политици и десните партии, а пък покрай тях и на политическото изобщо. А и не разполагаме с прекалено много време за това: колкото по-скоро доживеем този поврат, толкова по-добре.

Защото изнемощялото от ценностна обърканост и от всички издевателства българско общество отдавна копнее за спасителния бряг, за въодушевяващия и така съдбовен хоризонт на ясната ценностна идентичност. Винаги идеите и ценностите са движили света: дойде моментът да се разделим както с материализма, наложен ни от комунизма и впит като проказа в толкова много души, така и с нихилизма, а също и с цялата онази съпровождаща го и толкова аморална политическа свита. Защото едва на тази основа ще изгрее ясното слънце на толкова страстно жадувания от душите ни величав ценностен космос, към който е крайно време да се приобщим истински, с целите си души - и със сърцата си дори. Защото едва тогава всяко нещо ще си отиде на своето място...

(Предвид приближаването на годината на изборите и на самите избори сметнах за уместно да препечатам тази моя статия, писана преди доста време. Пък и е интересна за младите, които учат гражданско образование. Първият път е била публикувана ТУК.)

Вижте и чуйте и най-новото в моя видеоблог HUMANUS. Технологичният прогрес трябва да се насърчава!

Беседа за човека, духовното и Бога в навечерието на Рождество

Beseda za choveka, duhovnoto i Boga v navecherieto na Rojdestvo from Angel Ivanov on Vimeo.

Вижте и чуйте и най-новото в моя видеоблог HUMANUS. Технологичният прогрес трябва да се насърчава!

Спор с нихилистично настроени спрямо философията арогантни младежи

Вижте и чуйте и най-новото в моя видеоблог HUMANUS. Технологичният прогрес трябва да се насърчава!

Призовавам ви да бъдете човеци

Това се случило много, много отдавна. Глината, от която Господ Бог сътворил нашите клети, унизени тела, била още влажна и носела отпечатъка на свещените Му пръсти, а от огнения дъх на светия Му дух, вдъхнат у човека, очите на хората светели като звезди.

Домъчняло му на Създателя за Неговите наивни, глупави деца и решил да погледне през облаците към грешната земя, та да види какво правят. Видял нещастници, които прегъвали гръб над нивята по цял ден. Видял ловци, поразили ловко плячката със своите стрели, получили накрая само не съвсем оглозганите кокали. Видял също самодоволни вождове, излегнали с в хамаци, пред които красиви девойки танцували и ги разхлаждали с ветрила от паунови пера. Видял и охранени жреци и духовници, които се тъпчели с плодовете на чуждия труд в Негово име. Сълзи бликнали от Божиите очи, а от свъсеното небе завалял леден дъжд. Но, както в поемата на Петьофи, хората газели с нозе сълзите на своя Творец и ги превръщали в кал. Извикал Господ Своя най-мъдър и най-усърден архангел и му рекъл:

- Чедо на Светлината, иди долу, на тъмната материя, върху калната земя и виж защо чадата ми страдат така. Аз съм им дарил най-скъпоценния и страшен дар, да бъдат свободни сами да изберат своята участ. Виж дали са жертви на насилие или са окаяни роби по своя воля.

Слязъл Божият служител на земята. Престорил се на гърбав белобрад старец и отишъл на едно ширно поле, дето старци, жени и деца превивали гръб да събират зърната за своя господар и вожд.

- Добра среща, люде! - рекъл и учтиво свалил вехтата си шапка. - Как живеете? Добре ли я карате? Сити и доволни ли сте? Не ви ли тежи тоя труд, с който храните чуждите лакоми уста?

- Какви ги дрънкаш, старче?! - уплашено прошепнал един плах сивокос човечец, свил от раболепие глава между раменете си, с неспокойно блуждаещи, тревожни очи. - Приказваш долни клевети за добрия ни господар! Той е щедър. Разрешава ни да си отдъхнем в светата неделя и да работим само по дванадесет часа. Дава ни по шепа просо всеки божи ден, та да си сварим каша!

“Ама че чудати създания!” - рекъл си архангелът, който никога не бил виждал страхливци. - Как може да им се нрави по цял ден да орат, копаят, засяват и събират реколтата, а да получават храната си като подаяние?!

Решил да види какво ще му рекат ловците. Те му се стрували храбри и силни мъже. Та нали убивали при лов могъщи мечки и свирепи глигани?

- Добра среща, юнаци! - рекъл им. - Харесва ли ви да дооглозвате кокалите на плячка, която сте оцелили сами, а тлъстите мръвки да ги ядат жреците и вождовете, дето спят до обяд и нищо не похващат?

Тримата едри мъжаги, с които разговарял, се спогледали с ужасени очи.

“Тоя е шпионин на духовенството или на вожда” - помислили си и най-старият рекъл:

- Върви си по пътя, негоднико! Нашият вожд и жрецът се трудят неуморно. Само че ти си прост човек и не разбираш колко трудно е да напътстваш и ръководиш другите или да призоваваш с молитвите си Божията милост над хората!

- Какви ги говорите?! - зяпнал от удивление Божият пратеник. - Нима, когато сте изправени срещу освирепял глиган ви ръководи вождът? Не вземате ли сами решенията си как да завардите плячката и как да познавате следите върху горския мъх? А жреците… Опитвали ли сте се сами да поговорите на Бога и да измълвите молитва? Мислите ли, че Той има уши само за дебелите жреци?!

Мъжете така се изплашили от тия бунтовни приказки, че зарязали дисагите, колчаните със стрелите, боздуганите и лъковете си и панически побягнали.

“Какви странни същества е създал тук, долу Бог” - мислел си удивено архангелът, чиято невинна и сияйна природа не познавала страха, угодничеството, покорството и раболепието.

Затова, когато се върнал в сияйните небесни чертози, разказал на Създателя, че неговите творения харесват да страдат, да бъдат тъпкани и използвани, да ядат огризките на други и да ги почитат като богове. Тия пък другите, доволни да ядат сърцевината на пшеницата и месото върху кокала, също възхвалявали обществената система.

“Неразумни и странни са чадата ми” - рекъл Бог - “но аз им дадох правото на свободната воля и не ще им го отнема. Щом им харесва да страдат, нека така да бъде!”

Това е само една древна приказка, само една легенда, която в една тъмна нощ ми прошепнаха далечните звезди.

Дали?!

Нека видим какво става тук, по нашите земи много хилядолетия по-късно.

Наглед ние сме по-разумни същества и показваме недоволство от кретенизираната и престъпна върхушка, която ни тъпче и дои. Правим го, обаче, през зъби, под носа си, мърморейки из тъмните ъгли за тия негодници - депутатите, за мафия, за монополи и алчни и некадърни бизнесмени. Но какво вършим явно, под ярките слънчеви лъчи, пред другите хора и на глас?

Всеки мърмори за завишените сметки и несправедливото ценообразуване при тока, парното, водата, но тия, които уж недоволстват най-шумно, първи се редят да си дадат лептата, заради която цял месец ще ядат хляб и лук и кротко чакат за това удоволствие с часове на опашка.

Говорим за несправедливи работодатели, а неотдавна в едно предприятие уволниха по-будна и смела работничка, която искаше да се бори за законните си права. Насаме, управителят на дружеството й рекъл: “Умна и сръчна си и работиш добре, ама не мога да те държа на работа. Прекалено много четеш Кодекса на труда”. В оная фирма има секции на две синдикални организации. “Какви протести сте организирали в защита на колежката си?” - запитах ги - Мълчаха минута-две с наведени глави и, накрая, един свъсен мъж измърмори: “Имаме семейства, госпожо! Трябва да си вардим хляба”. “Чакайте!” - извиках - “Доколкото знам уволнената жена има съпруг - инвалид и две деца-ученици. За нея няма ли да помислите?”

Отговорът беше … глухо мълчание.

Същата е реакцията за ненавременно изплатени трудови възнаграждения, за неизплащане на извънреден труд, за отказ да се платят обезщетенията на трудоустроени, за нерегламентирани удръжки от заплатите за… Списъкът е безкраен. Но какво да се прави?

Хората си вардят хляба. Или трохите от хляба, който са изкарали.

Арогантността на депутатите от българския парламент, отдавна забравили смисъла на думата “народовластие” и крещящата им наглост отдавна ни провокират. Все пак, какво сториха хората от избирателните райони на онези единадесет, поискали огромни пенсии и привилегии при пенсиониране на народен представител? Как отговориха на самонадеяните им изявления, че богоизбран елит като тях не може да се регистрира в бюрото по труда? В колко случая извикаха своя избраник да му поискат отчет за безпардонната и неморална наглост? Мисля, че, ако имаше поне един такъв случай, щеше да бъде оповестен от медиите.

Неотдавна, целият цивилизован свят ни заклейми за корупция, беззаконие, хаос и икономически произвол и ЕС ни отне субсидии. Как реагира гражданското общество? В какво се изрази протестът му? Дали в това, че слушаме безмълвно идиотското и малоумно бръщолевене, че Европейските институции били “несправедливи с нас”, щото сме били социалисти, оправдание, което може да прозвучи приемливо само сред пубертети на около дванадесет-тринадесет години?! Или в това, че книжката на великомъдрият премиер български Сергей Станишев се радва на шумно одобрение и че, при нейната промоция, куп старци чакаха на опашка за автограф?

Стенем пред всяко социално унижение, пред кучешкото отношение към социално слабите, болните, невръстните или старите, а от години търпим Масларова със съответстващ на фамилията й мазен тон, с глас, с който бихте могли да си запържите боба да ви зове “скъпи майки и бащи!”

Е, какъв е глобалният извод? Ако Бог изпрати тук, в България, днес или утре светъл архангел да му разкаже за човеците, какво ще докладва той?

Че тук, в България живеят странни същества, които харесват да бъдат ограбвани, третирани по-зле от добитък, унижавани и подигравани. Защото човек има светлото право на свободна воля.

И не си мислете, че греша, защото ви призовавам към кръв и насилие! Нищо подобно. Призовавам ви просто да кажете какво мислите за управниците си на глас, а не шепнешком. Призовавам ви към мирен граждански протест. Призовавам ви да искате референдум за промяна в избирателната система. Призовавам ви да оставите на съответната дата тенджерите и телевизора за час-два и да гласувате. Призовавам ви да бъдете човеци.

Защо си мисля, че изявите и тенденциите напоследък са повече характерни за ония благи животинки с дебелото, къдраво руно? Ами, ако вярваме на социолозите, а не мисля, че имаме основание да ги назовем лъжци, към днешна дата 18% биха гласували за БСП. Това не напомня ли синдрома на роба, който копнее да целува ботуша, който го рита?

И не бива да се оправдавате, че всичко това е смирение, което е християнска добродетел. Моля ви, правете разлика между смирение и примирение. Смирението е пред Бога. То е осъзнаване на факта, че всички сме просто хора, че животът ни на земята е само един сън, че делата ни, малко или много, са грешни. А примирението е отказ от дирене на справедливостта. И, тъй като Бог е справедлив, примирението е отказ от Бога.

Нека помислим в какво сме се превърнали. Нека излезем от депресията и престанем да тъпчем Божиите сълзи с нозе и да ги превръщаме в кал. Защото в тези сълзи е нашата сила. В тях и в меча на справедливостта.

Паула Лайт

(Посетете блога на авторката на този текст.)

Вижте и чуйте и най-новото в моя видеоблог HUMANUS. Технологичният прогрес трябва да се насърчава!

ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ

ИДЕИ:

(1)Разрешението на въпроса се състои в това: да се съществува или да не се съществува?

Битието е, а небитието не е. Това е верният път и той ни доближава до истината.
Едно и също е да се мисли и да се съществува.

Необходимо е да се каже и да се мисли това, че само битието съществува. Защото неговото съществуване е възможно, докато съществуването на небитието е невъзможно.

Едно и също нещо, знай, е мисълта и туй, заради което тя се мисли, нали без съществуващото тука, в което мисълта е изразена, не ще откриеш ти и мисленето свое?

Битието е неродено и не се подчинява на смъртта. Всичко е цяло, то е безкрайно, неподвижно и еднородно. То не е било и няма и да е, но е. То е непрекъснато единно… И не се нуждае от нищо, защото иначе би се нуждаело от всичко.

Тъй като съществува обаче един краен предел, битието е ограничено от всички страни и може да се оприличи на добре закръглено кълбо, което е еднакво заоблено от средата във всички посоки.”

(Парменид)

(2) Едно съчинение на Протагор започвало така: “Човекът е мяра на всички неща – на съществуващите, че съществуват, и на несъществуващите – че не съществуват. Протагор твърдял, че човекът е мяра на всички неща, изхождайки от това, че достоверно е онова, което изглежда достоверно на всеки един. Ако това е така, излиза, че едно и също нещо съществува и не съществува, че е лошо и добро, че противоположните едно на друго изказвания също са верни, защото често пъти за един изглежда прекрасно едно, а за друг – противоположното, и че онова, което на всеки изглежда като някакво, сиреч явлението – то е мярата…

(Аристотел)

(3) … в своя трактат “За несъществуващото или за природата” Горгий е написал последователно три глави: първата от тях за това, че нищо не съществува, втората – за това, че дори и да съществува, то е непостижимо, непонятно и неразбираемо за човека; и третата – за това, че дори и нещо да е разбираемо, то е неизразимо и не може да се обясни на друг човек.

(Секст Емпирик)

(4) Да се говори за безусловното съществуване на немислещи неща без каквото и да е отношение към тяхната възприемаемост, за нас е напълно неразбираемо. Тяхното esse est percipi (“да съществува значи да бъде възприемано”) и е невъзможно те да имат съществуване извън духовете или възприемащите ги мисловни неща.

(Джордж Бъркли)

(5) Съществува единствено мъдрото (логосът), което управлява (някога е управлявало) всичко чрез всичко… съществуващото е и смъртно, и родено… Светът за будните е един и общ, а всеки спящ го превръща в собствен… Не е възможно да влезеш два пъти в една и съща река… Не е нужно да знаеш всичко за всичко, нужно е да знаеш единното, от което зависи всичко… Мъдрост е да се казва истината и да се живее, вслушвайки се в природата.

(Хераклит)

КАЗУСИ:

(І)Един китайски мъдрец заспал и сънувал, че е станал… пеперуда. Когато се събудил, се запитал дали той всъщност не е пеперуда, която сега сънува, че е човек.

● Можете ли да помогнете за разрешаването на неговото затруднение? Кой всъщност е той – и най-вече как може да е сигурен, че наистина е това?

● На какво може да се опре едно солидно доказателство за съществуване? Достатъчно ли е да виждаш нещо, за да смяташ с пълно основание, че то съществува? А съществуват ли невидяните от никой неща?

● В такъв случай дали изобщо съществуват… невидимите неща? Как се отнасяте към общоразпространената “мъдрост” – “Вярвам само на онова, което мога да пипна и видя!” (“Ръка да пипне, око да види!”)?

(ІІ) Опитайте се да схванете и изразите нищото.

● Като казваме думата “нищо”, какво казваме? Какво си представяме? “Нещо” ли и “нищото” – за да можем да си го представим? “Виждал” ли го е някой?

● Как тогава да мислим нищото? Защо не се удава на мисълта ни да го улови и изрази? Дали пък то не е “по-всеобхватно” от битието?

● Не се ли оказва в такъв случай, че тъкмо поради това, че не можем да го мислим, ние сме обявили нищото за… несъществуващо?

АЛТЕРНАТИВИ:

(І) Въпросът за битието е безалтернативен, т.е. за него не могат да се мислят различни неща – стига да се мисли истинно. Алтернативи се появяват когато се появят и заблудите относно битието.

(ІІ) Критерий за битие не е само мисълта, но и чувството. Битието според чувството е многолико, докато според мисълта е единно. Кое тогава е истинското битие? Може би онова, което едновременно е многолико (според многоизмерността на чувството), а също и единно (според винаги внасящата единство мисъл). Но в никакъв случай битието не е само “абстракция на мисълта”, то не е лишено от “жизнена пъстрота”. Но също и на небитието (според чувството) трябва да се отдаде длъжното: то внася живот в иначе неподвижното, “замряло” и изнесено някъде “отвъд” битие! Там, където има само битие, съществува вечност, там където са примесени битие и небитие, е сфера на времето и временното. Битието е в нас, но небитието навсякъде го преследва. Човекът е “точката”, в която се пресичат битие и небитие, вечност и време, единство и множество, “всичко” и “нищо”.

5.Дали истината на битието не е идея?

● Щом като (или: ако!) битието е мисъл, е неотделимо от мисълта, щом като (ако) битие и мисъл са тъждествени, са едно и също нещо, то не следва ли оттук, че битието на съществуващото според своята истина е идея? Дали всъщност битието не е идея, тъй като идеята е битие? Но що е идея?

● Нима идея и истина не са едно и също нещо? В такъв случай истината на битието не е ли идея? Нима е истинно множеството, многото, щом като е смесица на битие и небитие? Хаотичната “множественост” не е ли сянка на битие, илюзия, сън, майа (според индийците), заблуда, спомен на битие, но не самото битие?

● Идеята не е ли – бидейки изчистена от небитие битийна мощ сама по себе си – битието като такова, “действителността на всички възможности”? Впрочем, истински реалното не е ли идеята, чистото битие? “Причастното” на идеята доколкото принадлежи и на небитието, не е ли в същата степен и мнимо, непълноценно, непълно битие? И доколкото е причастно на идеята, не е ли в същата степен истинно, автентично?

● Но може ли идеята за човека да е по-пълноценна от “този тук човек”, изпълнен с жизненост, с пулсираща във вените му кръв и с непрекъснато биещо сърце? Различават ли се по нещо мисъл от идея? Мисълта не е ли “стерилен човек”, “абстракция за човек” и пр., докато идеята е цялата пълнота на човешкото – в цялата му жизненост и живост? Нима идеята за живот не придава жизненост на идеята за човек?

● Ако идеята превъзхожда “живия човек”, то какво не й достига, за да бъде жива като него? Или тя е по-жива от него? Какво казваме когато говорим за “идеален човек” и си представяме, че той е “прекалено скучен”? Разбирам ли автентичния смисъл на идеята? Не я ли смесвам често с нещо друго?

● Човешкото като идея не е ли изчистената от несъвършенства човечност? И каква е тази последната, нима съвършеното е “по-нежизнеспособно” от несъвършеното? Но дали тъкмо несъвършенствата не ни придават “жизнено достоверната” човечност – ние не сме ангели, нали?! Какъв е този хаос, мога ли да го преодолея?

● Битието изобщо, а също и битието на човека, може ли да съдържа несъвършенства? Битието, бидейки единно, може ли да включва в себе си и несъвършеното? Или то е самото съвършенство, “идеята като такава”? Несъвършеното не е ли “заслуга” на небитието?

● Но и свободата като непрекъсната възможност на човека да “прави” живота и себе си, не се ли “излюпва” от нищото, от небитието? Идеята за свобода дали е по-битийно изпълнена от непосредствената, преживяната, живата, изпълващата сърцето на човека свобода? Нима истината на свободата “струва” по-малко от човешките “предчувствия” за нея? Свободата, превърната в живот, идеята за свобода, хармонизирана с идеята за живот, това ли е истината за битието на човека?

● А ако идеята за истина не одухотворява идеите за живот и свобода, то какви ли ще бъдат животът и свободата на човека? Истина и “идея за истина” не са ли едно и също нещо – истината в своята реалност? Какво става обаче ако “примесим” битието на истината – и истината на битието – с небитие?

● Имат ли край тези въпроси? Не трябва ли – ако истината е “неуловима” – да се откажа от тях? Но кой е доказал, че истината е неуловима? Кому е изгодна… такава истина? Тогава?

4.“Съществуващото” не е ли извора, от който всичко е произлязло?

● Дали най-висшето единство на съществуващото не се определя от това, че то съществува “съзнателно”, т.е. мислейки? Но самият факт на съществуване не е ли твърде показателен? Например преди да съществува дали нещо може “да прави” нещо друго? Съществуването тогава не е ли извора, от който всичко произлиза?

● Преди да се запитам какво дадено нещо е, нали трябва да съм констатирал, че то е, съществува? Тогава съществуването не е ли “нещото”, което обединява, придава единство на всичко съществуващо? И не значи ли това, че битието е единното? Нима битието не е единство, придобивано чрез съществуването?

● А оттук не произлиза ли оттук, че “многото” и “множеството” стават такива защото към тях се е “примъкнало” небитието? Всичко е единно благодарение на битието, а благодарение на какво всичко е и “множествено”, е “много”, е многообразно? Не е ли добре да поясня това с пример?

● Има, да речем, много коне, но не са ли те такива благодарение на… “конското” у тях? Тази “конскост” не е ли това, от което зависи съществуването им именно като коне, не като нещо друго? А жените не са ли жени тъкмо заради “женското” (женствеността), която пронизва и придава единство на съществуването им като жени?

● А човекът не е ли човек тъкмо заради това, че човеците са обединени от единството на човешкото, придаващо нашето битие, битието ни на човешки същества? Но ако човек не е “унаследил” своята човечност, а я е създал сам, то това не означава ли, че битието на човешкото се определя от битието на свободата?

● И това, че сме различни (мъже и жени, такива и такива личности и пр.) не се ли дължи на раз-личността ни като същност на нашето съществуване – като човешки същества, държащи на личността? Но не сме ли такива именно благодарение на единствата, придаващи битието ни на човешки същества?

● Това, че тук и там нещо единично (индивид) като израз на “многото” (хората) загива и умира, но въпреки това човекът и човешкото остават, не означава ли, че единното е тъкмо автентично битие, че единното е тъкмо автентично битие, а многото е “примесено” с небитие?

● Аз като човек се изменям, развивам, раста и “увяхвам”, не значи ли това, че към моята същност (битие) на човек се “просмуква” по някакъв начин небитието? “Аз вече не съм този, който бях, аз ще бъда нещо повече от това, което сега съм!” – това не значи ли, че аз постигам и утвърждавам битието си само като чрез небитието отричам едно съществуване, за да постигна друго?

● Ако това ме прави друг, а преди съм бил “такъв”, то значи ли това, че моето битие непрекъснато се “оттласква” от небитието ми – за да постигне самото себе си? И истината за моето битие не е ли онази пълнота, онова единство, към което съм устремен?

● Ако аз предварително и изцяло съм си това, което съм и мога да бъда, то аз в такъв начин съществувам ли? Нима съществуването не трябва да има цел и посока? Съществува ли е онова, което се е отказало от съществуването си? Не се ли е оказало, че задачата на моето битие се е оказала неизпълнима за мен?

● Как тогава ще бъда човек, щом битието на човек е непосилно за мен? Какво съм тогава – когато не мога да надмогна “разпиляната” си множественост: мога да бъда всичко, но понеже не искам нищо, ставам… нищо, при това прекалено претенциозно нищо!? Когато не правя нужното, за да постигна единството, истината на собственото си битие, то каква ли участ ще ме постигне?

● Ако си позволя да съществувам “не-битийно”, ако не се окажа на висотата, изразяваща битието ми на човек, то в такъв случай не се ли оказва, че не съм постигнал и единството, което ме прави човек? И не съм ли в такъв случай “развалина”, куха “множественост”, “многообразие” без единство и без смисъл? Каква е тази “безхарактерност”, нима тя не е израз на небитие?

● Ако съм “многообразен”, но не съм постигнал свой образ, съответстващ на битието ми на човек и на “свободен дух”, то не значи ли че съм… “никакъв”? Ако се опитам да стана “много”, дори “всичко”, няма ли това да ме доведе дотам да съм “нищо”?

● Ако, впрочем, един човек иска да е едновременно… “навсякъде”, той всъщност не е ли… “никъде”? Трябва ли да се пазя от това да ме сполети такава участ?

3.Какво друго е битието ако не сила и дух?

● Щом като битието е надмогнало небитието, то това не е ли проява на колосална сила на съществуването? За да бъде “удържано” съществуващото именно като съществуващо, не е ли потребна също такава сила? Как инертността, задушаващата инертност на несъществуването е била победена и съкрушена? Дали самата мощ не е необходима тук?

● Мисленето, от друга страна, е битие – нима не е така? Самият факт, че изказвайки тази мисъл, й “придавам” битие, показва, че мисленето не само че е битие, но и е пораждащото битието – мога ли да мисля друго? И коя е тази всемогъща сила на мисълта, пораждаща “битието като цяло”, ако не духът като самата мощ?

● Ако мислене не съществува, ако то по начало е небитие, то какво тогава би било битието? Няма ли да е нищо, не е ли загубило… самото себе си? Какво е битието без мислене, без това дълбоко отношение към самото себе си, което всъщност го крепи, придава му силата на съществуването?

● Ако допусна “не-мисленето” като съставка на битието, то не значи ли това, че небитието е нахлуло в битието? Какво е онова странно битие, което “включва” в себе си и… не-битие? Ако това е възможно, то не следва ли, че и небитието… “съществува”? Ако помисля това, че несъществуващото… съществува, аз не разрушавам ли самата възможност за мислене? По този начин не “взривявам” ли самата възможност за битие?

● Кое тогава е естественото, необходимото, истинното? Може би това, че доколкото мисленето е битие, дотолкова и битието е мислене? Какво е без мислене битието? Какво е без битие мисленето? Дали пък не следва, че самото битие е мислещо, че самото битие мисли? Може би битието, мислейки, само заявява за себе си, т.е. придобива битие в пълна степен? Без съзнание и мислене съществува ли по принцип съществуващото? Какво е онова битие, на което липсва най-важното – усещането и съзнанието, че съществува?

● Може ли да съществува ощетено откъм най-важното битие? Немислещото, а затова и непълноценно, “проядено” от небитието битие, заслужава ли да бъде наричано битие? Ако небитието чрез немисленето бавно “изяжда” битието, то това не значи ли, че то е по-мощно от битието?

● Какво битие е небитието, което се оставя да бъде изядено от… небитие, т.е. от “нещо, което даже не съществува”?! Какво е това мислещо (битие), което се е “заразило” от не-мислене (не-битие)? Може ли битието да не мисли себе си тъкмо като битие? Може ли това да е битие в истинския смисъл?

● Не знаещото и даже не подозиращото че съществува, не изразяващото съществуването си по никакъв начин, съществува ли изобщо? Съществува ли онова, което не “показва” с нищо съществуването си? Мисленето и съзнанието не е ли най-първичният израз на битие?

● Нима не е съдбовно за едно битие това, че то не съзнава себе си тъкмо като битие? Какво е безразличното към себе си, не разбиращото съдбовността на своята битийност битие? Нима да съществува не е много по-отговорно от това да не съществува? Как тази отговорност може да бъде носена без съзнание за нея?

● “Бездушното” към себе си и към битийността си битие битие ли е? Нима не е много по-лесно да не се съществува? Нима трудното не е да съществуваш? Нима трудността може да я носи нещо, което не я съзнава? Тогава?