Против лесните манипулативни обяснения на случилото се в годините на многострадалния български преход

В онази, именно все същата дискусия, която тече с неотслабваща сила вече трета седмица, отново и отново се поставя вечния проблем на нашите политически разговори: проблемът "Костов". Явно хората, особено по-мислещата част от природопопулацията ни, не могат да бъдат задоволени с лековатите и фриволни обяснения, които услужливо ни подхвърлят "анализатори" като упоменатия "луд доктор" Тони Филипов, чиято задача била, представете си, да разсмее читателя, а не да го направи нещастен - като му помогне да се замисли. Апропо, тия като мен, дето си позволяват да правят второто, точно на това основание у нас са и най-мразени. Ето по-долу два коментара от този род, които именно, тъй да се рече, "убиват" щастливото природно настроение на духа на немислещия гласоподавател и предизвикват у него крайно ненавистните му пориви към замисляне:

Костов наистина се показа като голям българин. Това е истината. Отказа на руснаците да прелетят на България и да провалят мисията на НАТО в Косово. За това шапка му свалям. Отказа на американците да приемем косовски бежанци в България, въпреки огромния натиск, който му беше оказан. За това шапка трябва да му свалим. Дето се вика, озъби се и на двата гиганта, за да защити интересите на България. Това историята няма да забрави. Това не го забравиха нито руснаците, нито американците. Та, съдбата на България е била решавана от големите в кръчмата, на ресторантска салфетка. Е, тоя път на салфетката е писал Костов.

И големите не му простиха. Докараха му царя. На запад изчеткаха на царя костюма от нафталина, а руснаците си го докараха. Но има и нещо друго, та се попиля синята идея и затова някой беше виновен. Хайде да не е Костов, но на хоризонта друг не се види. Но ако за разграничаването на сините от Костов, ако самия той носи 30-40 процента вина, то останалите 60-70 процента носят тези, които фучаха от негово име и изплашиха хората. За процентите, всеки да си ги определя както си иска.

А иначе какво, и той си има своите си грешки и слабости. Основното, с което Костов ще остане в историята, това са двата акта, с които защити правото на България да се нарича суверенна държава. Е, сега вече не сме такава. Както рече Божидар Димитров: “шибан народ”, както рече и Борисов: “Матрьяла е такъв”. (Маринов)

Всеки, който е имал (отвътре) погледа върху процесите, които протекоха в СДС в периода 1996-2001-2002 година и стига да не е лично заинтересован от изопачаване на истината, няма да приеме тезата, която и такива като д-р Филипов ни натрапват: че "злодеят" Костов собственоръчно бил "съсипал", "разцепил" и "унищожил" синьото движение и поривите на българите към свобода и демокрация; нещата не са така прости. И ако неколцина възразяваме срещу една такава теза, то е щото не ни задоволяват такъв тип обяснения, които са задоволителни за друг вид публика, именно за наивна публика, нямаща склонност за мислене. Ето затова възразяваме, а не за друго, или пък че Костов, видите ли, ни бил много мил и драг; не, истината ни е мила и драга, затова възразяваме. Пък и на нас, по морални причини, не ни харесва да се включваме в такива масови и публични разкъсвания на личности, нападнати сякаш от бесни кучета - каквато по естеството си беше пропагандната война срещу Костов. На която именно приглася тук нашият толкова любезен и забавен иначе доктор.

Вярно, давам си сметка, че някои ще подскочат като ощипани невинни госпожици, но ще спомена и това: като изследовател най-внимателно осмислих процесите на нашия многострадален, но все пак епохален преход към свобода и демокрация в две свои книги: едната е със заглавие БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие "Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността") и втората е СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие "Кратка психологическа история на съвременна България"). А моята философия на историята, политиката и държавата може да се разбере от книгата ми УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА, с подзаглавие "Източниците на достойнството, успеха и богатството", написана значително по-рано. Та който се вълнува от истината не е зле да се запознае и с моята гледна точка.

В нашата т.н. аналитична политология (която често, да не кажа винаги, изменя на мисията си и обслужва всякакви интереси, но съвсем не фундаменталния интерес на самата истина), да не говорим пък за изцяло конюнктурната ни историография, към случилото се у нас през тия все пак знаменателни години се прилага един недостатъчен, схематизиращ, бих казал дори жизнено непълноценен подход, който моя милост се опита да надмогне, предлагайки един съвсем различен тип вникване, именно философско-психологическото, отчитащо именно ония фактори, на които другите не обръщат особено внимание, поради изключителната им трудност. А все пак историята я правят хора, водени и вдъхновявани от някакви идеи и интереси, а не нещо друго. Едноизмерните разсъдъчни и поради това манипулативни обяснения мен лично съвсем не ме задоволяват, като философ съм склонен да търся оня смисъл, който така лесно не се постига, но който пък задоволява нашата по-развита способност за разбиране. Иска се в тая фина сфера един друг тъп тълкуване, което може да ни даде автентичния, значително по-богат смисъл в сравнение с този, който ни дават плоските обяснения на подкупните и готови да услужат на всеки, който има пари, политически анализатори.

Е, ето, има един наистина странен изследовател като мен, който, представете си, не ще да обслужва никакви интереси и за който единствено водещото е истината; да, представете си, има и такива хора у нас, които се покланят на истината, а не на лъжата. Това само исках да вметна...

Апропо, нека модераторите на тоя сайт, ако сметнат и преценят, че горното е "рекламно" или "търговско съобщение", нямащо отношение към естеството на разговора, да го изтрият без капчица жал. Макар че в нашенски условия да рекламираш сериозни и "скучни" книги, предлагащи на читателя да се замисли, е горе-долу същото да рекламираш овчи кожуси на екватора - или пък хладилници на ескимосите. Нашият народ, явно, си е природно интелигентен и всичко разбира без да мисли, тъй да се рече, инстинктивно - и затуй изобщо не чувства някаква особена потребност все пак да се замисли поне малко, щото много да мисли, казват, било крайно вредно за здравето и дори за живота...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Пророчеството на Имануел Кант за бъдещето на света и на Европа се сбъдна изцяло!

Дебютен ход: Опасни Левиатани

Автор: Строуб Талбот

Самоуверената Русия създаде опасения от нова Студена война с потушаването на протести у дома и демонстрацията на мускули навън. За да разберем тези тревожни тенденции обаче, трябва да забравим Карл Маркс и Ленин – със сигурност повечето руснаци вече са ги забравили.

Вместо това трябва да се върнем към английския философ от XVII в. Томас Хобс, който смята, че естественото състояние е “войната на всеки срещу всеки”; че сигурността на хората зависи от една силна, дори авторитарна държава; че успели държави са тези, които заемат “позицията на гладиатори: с насочени оръжия и поглед, фиксиран върху противника”. Това доста напомня рецептата, която руският министър-председател Владимир Путин следва през по-голямата част от последните 10 години с лозунгите си за “регулирана демокрация”, “вертикала на властта” и “диктатура на закона”, както и с отношението си към съседните страни като част от руската сфера на “привилегировани интереси”.

Нека съпоставим руската “хобсианска” версия с алтернативното разбиране за държавна политика и управление на Имануел Кант. Този титан на Просвещението прекарва по-голямата част от дългия си живот (1724 – 1804), преподавайки логика и метафизика в университета “Албертина” в източнопруския град Кьонигсберг. Кант е светският покровител на днешна Европа. В политичес­ките си текстове той защитава – и предвещава – вечен мир, основан на демократично държавно управление; “търговско сдружение” между народите (ранна версия на общия пазар в Европа); федерация на еднакво мислещите държави (подобна на ЕС); и дори съюз на републиките за защита, и ако е нужно, за борба срещу агресивни империи (предсказание за НАТО).

В наши дни сравнението между Хобс и Кант често е синоним на противопоставянето между реалисти и идеалисти. Кант обаче не прави предсказанията си мечтаейки. Той е напълно наясно с реалността на своето време, включително с насилието и разцеплението на Седемгодишната война. Пет от тези 7 години Източна Прусия е погълната от руския Левиатан. Градските съветници на Кьонигсберг е трябвало да се заклеват във вярност на Екатерина Велика. На пазарите и в магазините, покрай които Кант е минавал всеки ден, се търгувало в рубли.

Този епизод предсказва онова, което сполетява родния град на Кант два века по-късно. Според споразумението между Хари Труман, Йозеф Сталин и Уинстън Чърчил в Потсдам Кьонигсберг е предаден на Съветския съюз, германските му граждани са депортирани, а рублата отново става местна валута. Космополитното пристанище е откъснато от света и получава новото си име: Калининград.

Ако това име ви звучи познато, то е, защото наскоро отново влезе в новините. На 5 ноември 2008 г. руският президент Дмитрий Медведев заплаши да разположи в Калининград балистични ракети, насочени срещу Полша. Трудно можем да си представим развой на събитията, който по-ярко да демонстрира как Русия отново заема позата на гладиатор, като насочва оръжие и заплашителен поглед към въображаеми врагове. Въпреки че има много неща, от които Русия може да се притеснява, включително разрушителните последици от глобалната рецесия, тя няма поводи за тревога от съседна Европа. ЕС се превърна от регион, преживяващ по една голяма война на всяко поколение от XVII век насам, в зона на демократичен мир.

Медведев заплаши и Барак Обама още на първия ден след избора му за американски президент. След 8-те години на евроскептицизъм при Джордж Буш днес САЩ имат президент, ангажиран с трансатлантическо координиране на стратегия спрямо Русия. В основата на тази стратегия е руснаците постепенно да се убедят, че техният постмарксистки, постсъветски, хобсиански експеримент всъщност не е реалистичен: да се гледа на геополитиката като на игра с нулев резултат просто не е полезно за Русия в една ера на взаимозависимост, глобални предизвикателства и транснационално управление. Ако искаме да го преживеем, трябва да превърнем XXI век в епоха, която всички страни, в това число и Русия, възприемат като неподходяща за гладиатори и Левиатани – ера, която ще се отплати на държавите, споделящи ангажимент към прозрачността, сътрудничеството и взаимната полза. Търсенето на общи решения за общи проблеми, включително световната икономическа криза и климатичните промени, предполага международна система, базирана на правила и съгласие, към която Русия трябва да се приспособи, ако иска да се възползва от облагите й.

Едно нещо от иначе дискредитирания светоглед на Ленин все още е валидно. Той обича да повтаря, че и историята, и бъдещето могат да се сведат до две местоимения – кой кого, т.е. кой над кого ще надделее. Ако Русия иска бъдещето й да е по-добро от миналото, тогава Кант трябва да надделее над Хобс.

Строуб Талбот, бивш американски заместник държавен секретар, е председател на Brookings Institution

Интервюто на Иван Костов пред списание "L'EUROPEO"

Поваленото гражданско общество у нас набира сили и изправя снага

Хората жадуват за смисъл, а няма кой да им го даде

Съзнанието за ценностна идентичност и политическият избор

Исках да пиша за дясната идентичност, но нека разсъждението ми бъде поставено в по-широк контекст: как става така, че човек осъзнава причастността си към определени идеи и ценности? И какво представлява личността, която не е преживяла този поврат? Изглежда по тази причина такъв човек се чувства крайно объркан: не знае в какво да вярва. Мнозинството от хората не са "теоретици" и затова не се и опитват да схванат как става така, че нещо им "звучи" приемливо или съблазнително - а пък към друго, неизвестно защо, се отнасят с враждебност, с неприемане. С някои неща, които ни говорят, се съгласяваме, приемаме ги, обаче други ни дразнят и по никой начин не бихме ги подкрепили – на какво се дължи това?

Дали зависи само от хората, които ни поднасят дадени, примерно, политически програми? Дали съвпадението на ценностите се определя най-вече от някаква странна "личностна поносимост", която всъщност се изразява в това, че към този човек изпитвам доверие, а пък към другия съм съвсем недоверчив?! Принципът "подобното се привлича от подобно" ако действа навсякъде, т.е. също и в сферата на личностните и ценностни идентификации, то това означава, че на даден тип личностност съответства строго определен тип... "ценностност". Ако е така, то се оказва, че нашите идеи зависят от конституцията на нашата личност, а пък тази последната има своите както душевни (психични), така и, защо не, своите телесни измерения и проявления. На мен ми се струва, че една такава причинна зависимост не е съвсем оправдана тъкмо заради "механичността" й, заради този детерминизъм, който изравнява индивидите, поставяйки ги в аналогични ситуации и изисквайки еднакви реакции. А това означава, че се отрича решаващата роля на този най-важен фактор в сферата на "човешките неща", а именно – свободата.

За да не се отплесна в някои пространни философски и психологически анализи, принуден съм да дам примери. Ето, да речем, чувал съм, че на някои хора им ставало лошо, избивало ги на нерви, изпотявали се от неприятно вълнение, когато, примерно, слушали говоренето на Иван Костов. Аз пък, чистосърдечно си признавам, се чувствам крайно неприятно, когато, да речем, говори Гоце Първанов - или Сидеров, или Ахмед Доган. Чудя се на акъла на хората, които се разтапят от умиление, когато слушат някой от тия индивиди. В същото време на мен самия приказките на Иван Костов ми се виждат смислени, разумни, възхищава ме това, че този човек добре разбира за какво говори, изказва се кратко, по същината на проблема. Признавам, че лично аз считам Иван Костов за човек, който не си хвърля думите на вятъра, а също и че се изказва по неща, от които разбира, а и спор няма, че умее и да привежда в действие своята политическа програма. Същото, разбира се, не мога да кажа за говоренето на Първанов, на Б.Борисов или на Сидеров, да речем, които за мен са, няма да скрия, високомерни, но кухи личности, които говорят най-дилетантски по неща, от които съвсем не разбират. И по тази причина бълват все най-банални и скучни "словоизлияния". Разбира се, такъв никога не бих го подкрепил с гласа си на избори: защо е така, на какво се дължат тия толкова различни субективни реакции?! Които, всъщност, са в основата на нашите политически различия, спорове, несъгласия и конфликти дори.

Поставеният проблем опира до същината на нещо крайно значимо: личностно-ценностната идентификация, която стои в основата на политическия избор. Изпитваш доверие към даден лидер, и на тази основа му даваш гласа си: защото си сигурен, че той там, в парламента, ще говори това, което ти лично би казал ако можеше да бъдеш там – и ако можеше да говориш по този начин, разбира се. Моят избраник, уверен съм, ще защищава моите "интереси", защото аз виждам в негово лице човека, носител на ония същите ценности, в името на които и заради които аз съм готов на всичко – и от които никога няма да отстъпя. Аз, примерно, като философ, мога да си дам сметка за ценностите, които ме сродяват, примерно, с Иван Костов, и за които, възможно е, и самият Костов да не си дава достатъчно ясно сметка. Но как да си обясним доверието на един неизкушен във философията човек, който съвсем несъзнавано, воден от смътен, неясен импулс в душата си, изпитва пълно доверие към този или онзи политик? И това за него е достатъчно силен мотив в деня на изборите да стане от дивана, да отиде до урната и да даде гласа и доверието си за него.

А в същото време други хора, и у нас те са едно мнозинство, не намират смисъл да идат да гласуват, т.е. в душите им не се ражда същия този импулс. Те не изпитват доверие към никого, нищо не е в състояние да ги "отлепи" от дивана в деня на изборите – как е възможно това?! Нашата демокрация е в ужасна криза и все повече хора не виждат смисъла от участието си в едно такова, по мнението им, "тъпо шоу". Някакви си там говорят, плямпат нещо, други крещят като... "фюрери", трети лицемерят и лъжат, четвърти пък се преструват на "народни чиляци" и искат да ме подкупят: не, няма да стане, баста! Та аз не мога да схвана защо е всичко това, аз не мога никому да се доверя, пък и ми убягва най-вече смисъла на цялото това "занятие". Ето така, предполагам, се чувства човекът, който не гласува и няма да гласува докато нещо не се промени в съзнанието му: а как ще стане това? Когато развитието на нещата в една страна се определя не от мнозинството от хората (демокрация), а от едно малцинство, то тогава демокрацията е потъпкана и имаме всичко друго – охлокрация, плутокрация, олигархия и пр. – но само не демокрация.

Ала има и нещо друго, не по-малко загадъчно: ние по коренно различен начин оценяваме случващото се. Каквото и да стане, налице са винаги най-различни оценки и тълкувания. Уж има "факти", уж сме "информирани", а нееднакво виждаме събитията, откриваме в тях най-различен смисъл. Което е добро за едни, е съвсем лошо за други, което трябва да стане и е полезно за дадени групи от хора, е недопустимо и е вредно от гледната точка на други – как е възможно такова разногласие и такава несъвместимост? Не е ли възможно оценките ни да се синхронизират по някакъв начин, защото този субективизъм и ценностен релативизъм подсказва, че едва ли някой може да претендира за "валидност" и "задължителност" на своите оценки? А пък и как изобщо можем да съотнасяме толкова несъвместими "виждания" на случващото се?! Оказва се, че на тази почва е затруднена не само комуникацията, ами и разбирането помежду ни, което пък предпоставя и други още по-неприятни затруднения. Ето че в крайна сметка се стига до констатацията, че това, на което дължим нашата човечност – способността за преживяване, за "вживяване" в случващото се, за субективни реакции, за оценяване и постигане на смисъла – е нещото, което и ни разделя по един най-коварен начин. Можем ли при това положение да си влияем взаимно на оценките, можем ли да сближаваме позициите си в търсенето на "общозадължителност"? Може ли така да се въздейства на даден човек, та да му помогнеш да разбере, че твоята преценка не е твой каприз? А е нещо, с което е добре и той самият да се съобрази, пък дори и не да възприеме изцяло.

Разбира се, не бива да се насаждат утопии: някои неща едва ли са възможни, пък дори и да са постижими, едва ли ще ни донесат желания благотворен и оздравителен ефект: нещата неслучайно са така и изглежда е по-добре да си останат такива. Защото нашата намеса в тях, решавайки уж някакви проблеми, създава други, още по-опасни. Но ето, да речем, как е възможно в рамките на една ценностна система или поне нагласа – тази на дясното мислене – се стигна до проблематизирания, които доведоха до крайно различни и противоборстващи помежду си виждания? Даже “единомишленици” спорят, и то често крайно разпалено, единството при това положение се оказва химера – как е възможно това? И докъде ще се стигне ако заразата на несъгласията и разногласията не бъде неутрализирана?

Между нас като мислещи, оценяващи и действащи свободни същества съществуват някакви невидими “нишки”, които въпреки всичко ни свързват в една, макар и разнолика, но човешка общност. Това са нашите ценности, за които често не си даваме изобщо сметка: те обаче си действат най-подмолно, но точно затова и така мощно. Ценностните групирания, благодарение на които вътре в една ценностна група или общност разбирането и солидарността са възможни - но в същото време точно те и ни противопоставят на всички останали ценностни общности! - са факт на живота, който трябва да приемем със смирение. Дискусиите, диалогът, най-свободните разговори при зачитане на правото на другия да бъде различен и при уважението на позицията му, са единствения начин за постигане на “истината”, за доближаване до “обективността”, за някакво що-годе сближаване на позициите и на тази основа за постигане на единодействие.

Всичко казано дотук ме подготви да поставя своята диагноза: обществото ни като цяло, пък и десницата в частност, страдат от недостатъчно ясна ценностна идентичност. Това означава, че липсва развито съзнание за най-същностните измерения и фактори, които ни правят такива, какви сме. И които ни правят личности и граждани в най-възвишения смисъл на тия думи. Хората у нас са поразени от вируса на безсмислието, който е крайно опасен и срещу който трябва да се борим най-решително. По повърхността това се изявява именно като усещане за обърканост, за загуба на ориентирите и на опорните точки, като чувство за невероятна абсурдност на случващото се. Такъв човек се чувства оставен на произвола, лъган, окраден, подигран, насилван от най-тъпи гаври. А под повърхността, в основата на подобни феномени на масовото съзнание, стои именно този така коварен ценностен релативизъм или загубата на субстанциалните ни опори – ценностни, нравствени, духовни – които ни правят свободни човешки същества и граждани. Обществото ни като цяло, а и десницата в частност, ще тръгнат към оздравяване и ще повярват в силата си едва когато осъзнаят, че именно ясната и същностна идентичност – дълбокото убеждение за собствените ти ценности – е нещото, което носи здравина и сила. Когато си объркан, когато не знаеш какво точно искаш, когато си се поддал на безнравствени подбуди, когато си се подхлъзнал в най-пошъл прагматизъм, когато си изневерил на най-базисни ценности, когато си станал двуличен, тогава никой няма да ти се довери. Изглежда точно това се случи на десницата, на десните лидери - и именно то е в основата на нейната криза.

Кризата на десницата се дължи на ценностната неизявеност на дясното съзнание, на недостигнатата все още ясна ценностна идентичност на хората, които определят себе си за десни – било то политици и лидери, било най-обикновени граждани, симпатизанти и “гласоподаватели”. Завинаги с усет само не може да се живее, иска се и съзнание: дотук десните ги сродяваше само и единствено усета за свобода. Но това вече не стига, иска се съзнание за целостта от ценности, които правят "склонния към дясното" човек гражданин, ясно съзнаващ своята принадлежност към дясната философия. Затова доверието към десницата ще расте успоредно с нейното ценностно укрепване, с постигането и демонстрирането на ясно съзнание за ония ценности в тяхната необходима връзка, които дават огромните предимства на дясномислещия човек. И които съвпадат с една съвсем човечна и нормална чувствителност, с едно най-естествено светоусещане и с една така практична житейска философия.

Това, че десницата най-болезнено преживява своята ценностна неизявеност, пък и самото усещане за “провал” и “крах” на дясното показва, че десните хора, отличаващи се с една по-изтънчена и мобилна чувствителност и мисловност, най-напред и доста болезнено усетиха този коварен ценностен дефицит. Същото, но не в така остра форма, е налице и при лявата ценностна парадигма, която обаче винаги се е отличавала със съвсем закъснели реакции. А пък възходът на популизма, на политическия нихилизъм, на най-разюзданата демагогия и на аморализма в сферата на политическото всъщност е външния израз и “черпенето на дивидентите” именно на ценностния вакуум, в който се оказахме: колкото сме по-объркани, толкова повече ще просперират пишман-политиците и ментетата. Нашата обърканост е извора, който подхранва тяхната арогантност. Успоредно пък с ценностното оздравяване и с развитието на все по-ясната ценностна идентичност на нашите десни партии, с изкристализирането на дясната ценностна ориентация, ще намалява и “социалната основа” на популистите и на политическите шарлатани. И точно този е търсения ефект на все по-разрастващо се доверие и на увеличаваща се подкрепа към автентичното дясно. Ако това не стане, току-виж Б.Борисов ще успее по най-левичарски начин да открадне дясното под носа на дясномислещите хора и техните лидери, което, както и да го погледнем, си е същински резил...

Наистина хората жадуват за смисъл, а пък няма кой да им го даде: десните са призвани да постигнат и да изявят този животворен и спасителен смисъл. Иска се твърда борба за ценностна идентичност, която е постижима в най-откровени, свободни и оживени дискусии, дебати, спорове, в най-настойчиво мислене и взиране в самите себе си: друг път за това няма. Трябва да се изобличат и отхвърлят най-решително ония коварни стереотипи и оня манталитет на пълната ценностна безпринципност, които доведоха до моралната дискредитация на десните политици и десните партии, а пък покрай тях и на политическото изобщо. А и не разполагаме с прекалено много време за това: колкото по-скоро доживеем този поврат, толкова по-добре.

Защото изнемощялото от ценностна обърканост и от всички издевателства българско общество отдавна копнее за спасителния бряг, за въодушевяващия и така съдбовен хоризонт на ясната ценностна идентичност. Винаги идеите и ценностите са движили света: дойде моментът да се разделим както с материализма, наложен ни от комунизма и впит като проказа в толкова много души, така и с нихилизма, а също и с цялата онази съпровождаща го и толкова аморална политическа свита. Защото едва на тази основа ще изгрее ясното слънце на толкова страстно жадувания от душите ни величав ценностен космос, към който е крайно време да се приобщим истински, с целите си души - и със сърцата си дори. Защото едва тогава всяко нещо ще си отиде на своето място...

(Предвид приближаването на годината на изборите и на самите избори сметнах за уместно да препечатам тази моя статия, писана преди доста време. Пък и е интересна за младите, които учат гражданско образование. Първият път е била публикувана ТУК.)

Вижте и чуйте и най-новото в моя видеоблог HUMANUS. Технологичният прогрес трябва да се насърчава!

4.Монархия или република?

Ето един основен въпрос на държавното устройство, който е от принципно значение и който пряко е свързан с народностната традиция, идеща от вековете. Нека затова накратко да опишем държавните форми, които животът и историята са ни дали – и между които само частично можем да избираме, търсейки най-добрата, най-подходящата за съответната страна (защото за дадената традиционно вкоренена държавна форма са дали своя глас и живелите преди нас, поколенията, които са създавали и живели в държава много преди нас изобщо да ни има!).

Това е особено важно за разбирането в страните, в които държавният живот е объркан заради своеволията било на комунистическия тоталитаризъм, било на една корумпирана и самозабравила се политическа класа: България пък е страната, в която и двата фактора на слабата, неефективно действащата държавна власт са налице сякаш в максимална степен.

Държавата може да бъде или монархия, или република, тези две държавни форми притежават основни различия, които в повечето случаи са решаващи за състоянието на държавния живот, а също и за нравствеността на политиците.

Монархията се опира на принципа на трайното единство, на континюитета (непрекъснатостта) да държавността и този на надпартийността: монархът не е политическо лице, неговата власт е пряко дадена и завещана от народа като цялост и независимо от партийните разслоения, той символизира нацията и е персонификация на народностния дух, който не може да бъде оставян на ограничеността и пристрастността (капризите) на партиите. Властта на държавният глава – кралят, царят – се предава по наследство в неговото семейство (династията) и не зависи от колизиите на партийното "приемане" и "предаване" на законодателната, изпълнителната и дори съдебната власт, т.е. предполага трайност, стабилност, непоклатимост и дори достолепие на държавата, която според понятието си, трябва да бъде "държана" от едни и същи ръце. (Многото ръце, посягащи периодично към висшата власт в държавата, при това чрез "наддаването", "гъделичкането" на политическите страсти, чрез безпардонната демагогия, внасят момент на крайна нестабилност на "държавния кораб", периодично сменящ своя курс според приумиците на случайни политически лица, а това е фактор, на който не всяка нация може да издържи!)

Монархът (а това наименование иде от гръцкия израз за едно начало!) подобно на бащата в семейството, има един единствен интерес: в неговия дом (държавата като цяло) да царува мир, спокойствие, просперитет и благоденствие на поданиците, което е предпоставка наследникът да получи стабилно наследство. Тук благоденствието на цялата нация се обвързва органично с благото на едно семейство (династията), което означава доминиране на единен интерес. Още философът Тома от Аквино е забелязал най-важното:

Многото по никакъв начин не могат да съхранят обществото, ако то е напълно разделено. Така, за да може да се управлява по някакъв начин, сред многото се търси някакво единство. Понеже няколко не могат да водят кораба в една посока, ако не са единни. Но единни се наричат тези неща, които са сходни на едно… Така че, по-добре е да управлява един, отколкото много, сходни на един.

Партиите, съзнавайки временния характер на "царуването" си, преходния характер на тяхната власт, не могат да имат подобно съзнание: за тях властта е нещо, което трябва да бъде употребено и "изконсумирано", т. е. принципът тук е "след мен и потоп…".

Монархиите, според конституцията, биват парламентарни и конституционни, като това означава, че или парламентът "държи цялата власт" (включително и контрола върху правителството) – при парламентарната монархия – или пък че монархът притежава конституционно уредени пълномощия по отношение и на трите власти, олицетворявайки върховното единство на държавната власт – при конституционната монархия. (Абсолютната монархия е отживяла времето си, тъй като съдържа несъвършенство и предполага сериозни рискове за нацията.)

Накратко казано, при парламентарната монархия кралят (царят) е само символ и персонификация на нацията, на народностния дух, гарант на традицията и морален авторитет, който единствено с факта на съществуването си "озаптява" склонните към самозабравяне политици. При конституционната монархия кралят (царят) освен всичкото това е и носител на реални пълномощия по функционирането на властта и държавността, които в определени моменти могат да се окажат решаващо средство за поставяне на бариера пред партийния монопол върху властта, пред домогванията на партиите към безразделно господство. (Това, че след заграбването на властта от комунистите – винаги по неконституционен път! – първата им грижа беше да ликвидират монархията като главна пречка пред тяхното всесилие, е показателно: монархията, особено конституционната, никога няма да допусне накърняване на общия народен интерес в угода на партизанските апетити за хегемония.)

Монархът като живо въплъщение на народния суверенитет – царят е суверен – слага преграда пред опитите на партиите да говорят от името на народа, стремейки се да надскочат, винаги неуспешно, впрочем, партийната си ограниченост; партия, повтарям, означава "част", тя никога не може да олицетворява цялото, докато царят може, нещо повече, това е основният смисъл на съществуването на монархията.

Накрая, царят е подготвен за своята мисия да бъде обединител на нацията, държавното ръководство е особен "занаят", който не може да се осъществява от всеки: това, че встъпването на престола на наследника е неизбежност, за която той трябва да е на длъжното ниво, го предопределя за мисията да бъде държавен глава със съответната професионална годност. Най-важното и незаменимото е това съзнание за мисия, с което живее и се подготвя наследникът, и което, по обясними причини, не може да съществува при политическите лица, овладени от амбицията да станат "президенти на републиката" (но бидейки все пак белязани с белега на случайността: ако един бъдещ президент още преди това заяви, че искал да стане президент и се е подготвял за това от "най-ранна възраст", то това би било възприето просто като… психиатричен феномен!). Не трябва да се подценява този момент, държавното ръководство не е нещо, което всеки може да прави, за което не се иска най-сериозна подготовка: не може да си се подготвял, например, за… адвокат по бракоразводните дела (или пък за най-скромен философ-марксист!), и в един момент да се почувстваш готов да правиш всичко, в това число и най-трудното, ръководството на една нация.

Държавният глава по дефиниция е върховен главнокомандващ на войската (и гарант за нейната надпартийност): бъдещият цар получава военно образование, което спасява професионалния престиж на военните, на генералите (за които би било най-сериозно унижение един профан във военните дела да е техен най-висш началник!). Държавният глава представя страната пред света, в отношенията с другите държави: царят е подготвен и за тази длъжност, докато е наследник той – знаейки за отговорностите, които след време ще поеме – получава най-солидна подготовка по дипломация, по международно право и междудържавни отношения, история и пр.

Царят има отговорности във вътрешната политика, в отношенията с партиите, той е подготвен и в тази област (икономика, политика, право, психология и пр.); царят има отговорности и по съдебната власт, той е подготвен и за това. Всичкото това означава, че царят не може да е сляпо зависим от "съветници": да бъде съветван един невежа (както често се случва при президентската институция!) е неблагодарна и неблагонадеждна работа и т.н.

Оказва се, че държавен глава при монархията в никакъв случай не може да стане случайно политическо лице, това, че царят е независим от партиите, е решаващото в национално отговорното изпълнение на неговите задължения. Следователно монархията не е "отживяла" времето си държавна форма, напротив, тя има ред безспорни предимства, които трябва да се вземат предвид особено в страните, които са в перманентна държавна криза – България е в такава криза повече от 50 години, съвпадащи точно с установяването на "републиката" от комунистите през 1946 г.

Републиката (Левски през миналия век е употребявал думата като синоним на демокрация, не като държавна форма!) се отличава от монархията по това, че държавният глава е периодично избиран (пряко или непряко от народа) докато пък монархът е избиран от народа непрекъснато. Президентът губи доверието на избирателите си обикновено за един-два мандата (през които обаче властта му е гарантирана, независимо от промененото становище на нацията!), докато монархът може да го загуби всеки ден, и затова е длъжен да го пази като нещо най-скъпо.

За "висшия чиновнически пост" в републиката се състезават партийно подкрепени кандидати, и то лица, които (за да достигнат до положението все по-ясно пред очите им да се… "замержелее" възможността да стават "олицетворение на нацията"!) е трябвало да направят толкова много сделки със своята съвест, че в края на краищата са загубили правото да се ползват с особено уважение. Политикът, който за себе си уверено твърди (преди кандидатурата му да е подкрепена от неговата партия) че ще става… президент, е не нещо друго, а отново… "психиатричен феномен": за да е сигурен в това, то това означава, че е направил толкова много сделки с влиятелните лица в неговата партия, че вече просто не заслужава никакво доверие – заради "разиграването" на "политически покер" по повод на самата държава. (Общо взето в партиите политиците се учат на това да бъдат… велики интриганти!)

Когато такъв заеме най-висшия пост, предмет на потайните им мечти, те са така обременени с дефектите на доскорошното си партийно битие, че никой не трябва да вярва в способността им магически да се преобразяват (вероятно за една нощ!) в… "надпартийни обединители на нацията". Поради всичкото това президентите на републиката обикновено са неподготвени за беззаветно служене на държавата и нацията, поради което се обкръжават със "съветници" и "експерти" (за които никой избирател не е гласувал, но които обикновено имат решаващо влияние върху решенията на президента, при това отново… партийно обусловени!) и това е предпоставка за безкрайно много игри със съдбата на народа. Така "предимството" на републиката (избираемостта на президента!) се превръща в своята пряка противоположност, в непоправим недостатък: случайни и нелегитимни лица започват да влияят върху решенията на държавния глава, което в никакъв случай не бива да бъде допускано (а интересът на нацията и държавата става нещо, за което никой не мисли!).

На всичкото отгоре семейството на президента, неговия род, приятелите му, ония, на които държавният глава е безкрайно задължен за услуги в доскорошното му битие на "амбициозен политик", партийните му "другари" и пр. се превръщат мигом в жадна за облаги "свита", която бърза да задоволи ламтежите си докато президентът е на власт (знае се, че той е президент "до време", а това време трябва да се… "оползотвори"!).

Когато мандатът на президента е изтекъл (тук отново, видяхме, действа принципа "а след мен и потоп…"!), на мястото на тази вече позаситила се "свита" идва нова гладна компания от обкръжението на новия "избраник на случая", която също така лакомо се намества на "държавната трапеза", считайки се за длъжна да се възползва от "късмета" на своя човек – докато е… нейното време. По този начин републиката – това историята прекрасно е потвърдила, а действителността всекидневно препотвърждава! – носи в себе си неотстраними дефекти , тя развращава "политическата класа", която не вижда предел във властническите си домогвания, във възможностите си за безразделна хегемония в държавата, за своеволия, които могат да съсипят живота на нацията – ако не са спирачките на демократичната традиция и култура (но в някои страни – като нашата – такива липсват!).

Оказва се, че републиката по начало е морално дискредитирана, тя зависи от чисто субективни основания в много по-голяма степен от монархията, възможностите за произвол и злоупотреба са безкрайно много, а отделните изключения (напр. ген. Де Гол, отличаващ се с високо национално съзнание почти като… монарх, и… кой друг?!) само потвърждават верността на тази констатация.

Републиката бива президентска и парламентарна, и е спорно само това коя от двете е по-лоша от другата. Президентска република е тази, в която президентът има значителна власт (главно като шеф на правителството наред с министър-председателя), тя концентрира прекалено много власт в ръцете на случайни "щастливци на… случая" с всичките рискове от това (добрите демагози обикновено са най-лошите управници!). Парламентарната република пък предава прекалено много власт в ръцете на "многоглавата ламя" (партийно определена) на парламента, това нарушава принципа на разделение на властите (той само формално се запазва!), стъпква другия принцип на единството (президентът е само позьор!), а най-вече оставя държавата на произвола на мнозинството, на управляващата партия. (Ако пък и президентът е "нейн", както е обикновено, то тогава злоупотребите са всекидневие, а опозицията смирено чака своя час, когато и тя ще започне да прави същото!). Властта бива подхвърляна от мнозинство на мнозинство, всички си позволяват гръмогласно да говорят от "името на народа", партийните сметки стават водещото в държавата, а изборите се превръщат в подигравка на политиците с избирателите: свободата е изправена пред сериозно изпитание особено в страните без демократична традиция и култура (като нашата).

Ето че след като е спорно коя от двете форми на републиката е по-лоша, в коя "най-добре" изпъкват несъвършенствата на демокрацията, то България категорично избра все пак по-лошата – парламентарната република – тъй като комунистите през 1991 г. ни подариха конституция, която е изгодна единствено на техния произвол със съдбата на нацията. Впрочем, всичко това стана на фона на нерешен конституционен въпрос (Търновската конституция, според която България е конституционна монархия, е незаконно елиминирана от същите тези комунисти през 1946 г., чрез нелегитимен "референдум" и чрез безброй фалшификации на народния вот, при това в условията на чужда окупация на страната!) и при положение, че законният владетел на страната, Цар Симеон ІІ, е жив и здрав.

Парламентът е носител на законодателната власт, правителството – на изпълнителната, а съдът – на съдебната, която чрез институцията на Конституционния съд и по начало е над другите две. Така "разкъсани" и разграничени, трите власти все пак трябва да бъдат примирявани в единството на висшата държавна власт. Затова държавният глава е институцията, която трябва да хармонизира трите власти и да им придава потребната цялост, единството на държавата като "стожер" на живота на нацията.

Доколко с това може да се справи президентът като институция на републиканския режим съобразно с казаното всеки вече може да реши и прецени: вместо единство президентите (особено в страни като нашата!) непрекъснато внасят раздор в тялото и душата на нацията. (Да си спомним П. Младенов с неговата фраза "нека танковете тогава да дойдат!", човекът от село Веселиново Ж. Желев като подставено лице на "партията-кърмилница", който получаваше овации главно от тия, които бяха гласували срещу него, т.е. грубо излъга избирателите си и така доказа подставеността си, П. Стоянов със смешните си "абсолютистки мераци" и с непосилната за неговите възможности като личност роля да бъде символ на цяла една нация, поради което той си остава най-обикновен позьор и т.н. – бъдещето ни под тази форма на държавата е непредвидимо или пък направо жалко (Ж. Ганчев-Петрушев).

Въпросите тук са много, нека да се ограничим с казаното, което, надявам се, ще предизвика по-задълбочени размисли у читателя, който не робува на предразсъдъци, а се стреми да мисли със своя ум. Обърнах внимание на онова, което старателно се заобикаля от "прислужващата политология", която не знае друг интерес от верността спрямо ония, които плащат или пък скоро ще дойдат на власт. Посочените зависимости действат различно в държавите с различна политическа и държавна традиция, в страните с различно ниво на демократична култура на гражданите и на самите политици. Но принципните дефекти и съответно предимства не могат да бъдат подминавани безкрайно, а при кризисни ситуации могат да изпъкнат и в най-развитите демокрации.

Няма държавна форма, която да е "най-добра" за всички до един народи, но онова, което е добро за някои, може да бъде добро и за други; лошото пък за едни може да стане безкрайно по-лошо за други. Водещото и тук не са "изобретенията" и "разсъдливото премерване" на "минусите и плюсовете", а е единствено националната традиция, приемствеността и историческия път, които отдавна са се произнесли за това какво трябва да бъде. Затова и отклоненията от този исторически път на традиционната приемственост поради фатални обстоятелства, довели до ужасно объркване и забравяне на своите корени, непременно трябва да се преодоляват: за да спрат бедите на народите, които са изневерили на своето национално битие.

За това, че духът на България отдавна ни зове да се върнем при корените на автентичната си държавност – конституционната монархия, коронованата демокрация! – но благодарение на единодушните старания на политиците този повик не се чува или е приглушен, ще стане дума отново на съответното място. Уверен съм, че краят на произволите с българската държавност иде, този край е неминуем, непредотвратим, тук напразни са всички старания. Всъщност в недрата на народната душа този избор отдавна е направен, което означава, че "формалното признание" е въпрос на време; часът на така чаканото тържество на народната воля неизбежно ще дойде…

2.Как се управлява?

Философията в някакъв смисъл не е нищо друго освен "изтънченост" в "боравенето" с езика, вникване в носения от него смисъл. Ето и тук думата подсказва: "у-правление"-то е онова, което е "у" или "до" правото, което защищава и прилага правилата или закона, а също и определя чрез своята санкция нови правила според потребното за човешкото съществуване. С това е казано почти всичко относно идеята на управлението, сега на тази основа ни предстои да вникнем в неговата "механика", в проблема за това как се управлява.

Желаещите да управляват – политиците – всъщност са носители на съзнание, в което в концентриран вид се съдържа "потребното" за индивидите и общността от индивиди в конкретния момент. Политикът се представя като знаещ или "сведущ" за това какво е потребно, а също и като "можещ", "умеещ" да го приведе в действие, да го направи, реализирайки програмата си. Политиците – за да постигнат желаното от много хора – са длъжни да обединяват силите на тези хора чрез изразяването на разбираеми и "мобилизиращи" идеи: едно управление ще бъде толкова по-успешно, колкото повече качествени личности съумее да включи в своя апарат, на колкото по-голям човешки потенциал намери начин да се опре.

Добрите политици (които са добри тъкмо защото са способни и развити личности, защото са силни индивидуалности) не се страхуват от това да привличат около себе си талантливи раз-личности, те са разбрали, че "единомислието", еднаквостта са пагубни за просперитета на човешките общности и реалности. Затова и партиите, които по същество са обединения на индивиди и групи за постигане на общи цели на основата на споделяни ценности, не са нищо друго освен концентрация на личностен потенциал, добиван на основата на отчитане на различията и чрез свободно съгласуване на волите с оглед откриване на най-ефективните средства за постигане на програмата. Макар че т.н. "партийна дисциплина" (която е израз на потребността от регламентиране на отношенията според правилата на "устави") формално е ограниченост на свободата – влизайки в дадена партия, индивидът частично се отказва от свободата си, за сметка на което получава усещането за сила – то съответно партиите, които насърчават свободното разгръщане на силите в своите "редици", са по-адаптивни към условията, а значи са носители на по-перспективна и действена политика.

Всъщност в крайна сметка партиите са политически организации на гражданското общество, които се опитват чрез получаване на доверието на колкото се може повече "електорални единици" да вземат в ръцете си държавната власт, а значи, опирайки се на силата на държавата, да приведат в действие и да реализират в живота своята програма, проекта си за едно бъдещо и желано състояние на страната или нацията.

Партията, която се постигнала мнозинство в одобрението от страна на нацията на своята политика чрез свободни избори, е вече управляваща партия, в това си качество тя има възможността да превърне своята воля в държавна воля. Всичко значи опира до това какво иска дадена партия и как се опитва да насочва "държавния кораб" в избраната от нея посока.

Ние вече можем да отговорим задоволително на тези въпроси: партиите искат различни неща, политиците не са еднакви в своите виждания и в стратегията си на управление, а всичкото това е така на основата на различните екзистенциално-мирогледни (философски) разбирания и ценности.

Възможни са, в принципен план, две алтернативни политически програми: дясно-консервативната (партиите, които се ангажират с нея, могат да носят различни "имена", но важна е същината на исканията им!) и "социално-ориентираната", т.е. социалистическата или пък социалдемократическата програмна линия. (Във втория случай наименованието на съответните партии също не е от особено значение, важни са програмните цели и особено практическите стъпки, действията по реализирането им.) Управлението, съобразено с едната или с другата политическа програма, се различава по водещите акценти на съответната програма, които е добре да се съзнават (нали затова гласуваме или за "едните", или за "другите", при това съвсем не е едно и също или "без значение" за кой гласуваш – както на мнозина им се струва!).

Дясно-консервативното управление прилага ценностите и програмните искания на либертарианската политика, определяна от също такава политическа философия. Ясно е каква е "нишката", пронизваща и трите нива на идейно-практическата същност на либертарианския консерватизъм, но нека още веднъж да я припомним.

Първо, индивидът с неговата свобода е истински значимото, той превъзхожда абстрактния социум – и затова ефективна е политиката, определяна от доверие към способностите на индивидите да се справят сами, да проявяват инициатива и без "ръководство отгоре" да "правят" живота си. Следователно дясно-консервативната политика не пречи за разгръщането на индивидуалната свободна инициатива и на предприемчивостта, напротив, най-целеустремено ги насърчава и стимулира.

Второ, индивидите са раз-личности, те са различни, което е жизнена неизбежност, получаваща свой най-значим израз в "различието в собствеността" (Хайек). Дясната политика и управление затова правят необходимото за растеж на индивидуалната собственост въз основа на реалния принос на отделния индивид: никой не може да се облагодетелствува незаконно, за "чужда сметка", т.е. извън или покрай валидните за всички правила (законите).

Трето, тъй като държавата по възможност не трябва да се меси с бюрократичната си машина в ред жизнено важни сфери на съществуването – икономика, търговия, услуги, образование и др., в които е добре държавата да не е "пряк субект" – в които спонтанната активност на индивидите е по-продуктивна, то ролята на държавата се свежда до установяването на предварително зададени правила, дотолкова общи, че да оставят място за свободата и инициативата на индивидите. Оказва се, че консерватизмът се грижи за осигуряването на потребните условия и гаранции за успех на индивидите, които, изхождайки от свободата и ползвайки се от предимствата на собствеността, могат да постигнат много повече от "дирижирания живот" , при който държавата пряко се меси в техните дела.

Богатството във всеки един смисъл (личностно, материално-практическо, социално, духовно) е център на дясно-консервативната стратегия на живот в общностите, която смята, че богато и доволно общество може да има само ако индивидите бъдат оставени на самите себе си, само ако имат законовите условия сами да постигнат личния си успех, само ако разчитат на своята инициатива, т.е., накратко казано, ако богати и доволни са индивидите, съставящи това общество. Смята се, че само по този начин може да се освободи човешката енергия, която е в състояние да твори чудеса – и действително, импулсите към постижения са безкрайни ако индивидите сами са почувствали необятните хоризонти на своя живот.

Консерватизмът и либертарианската политическа философия разчитат и залагат на здравия индивидуализъм и отхвърлят най-решително изкушенията на колективизма, който насърчава хората единствено да обичат паразитирането в безотговорните общности, да очакват наготово получаването на блага, които са създадени от други, на които те нямат право. Накрая, консервативно доминираната държава (подобно на традиционните такива държави като Англия и САЩ) защищава свободата на индивидите, а също и тяхното достойнство. Т.е. на основата на натрупания ресурс (благодарение на успеха на най-активните слоеве и чрез ефективна данъчна система) прилага социални и граждански програми за подпомагане на ония индивиди, които не са успели все още да се интегрират пълноценно в "обществото на благоденствието".

Това е така наречената разгърната сфера на чисто социални грижи и дейности, на което дясното консервативно управление най-напред обръща внимание (напр. политиката на Аденауер). Трябва също да се отбележи, че социалната политика на дясното управление притежава потребния за това ресурс: чрез гъвкава система на подоходно данъчно облагане, която не потиска излишно най-активните и предприемчиви слоеве (носители на най-голямата тежест, която обаче трябва да е поносима; в противен случай биха се убили импулсите за растеж на икономиката!), консервативното управление натрупва нужните за социални грижи средства в достатъчен за тяхната действена ефективност обем.

Всички тези няколко "кита" на дясно-консервативното управление се реализират с нужната последователност и твърдост, независимо от рисковете, които могат да произлязат от това, че дясното съзнание в определени страни и периоди не е достатъчно разпространено или пък развито. Пример за такава автентична дясна и консервативна политика може да бъде Германия на Аденауер и Ерхард, също и на Хелмут Кол; във Великобритания дясната политика на консервативната партия също многократно е демонстрирала своята жизненост и ефективност; да не говорим за САЩ, където и двете основни партии, сменящи се в управлението, изхождат от все едни и същи по същество десни ценности.

Лявото, или "социално-ориентираното" управление се основава на коренно различни философски и ценностни предпоставки, които са антитеза на дясното мислене. (Тук изключвам комунистическата "програма" за управление, която е доведена до крайност псевдосоциална ориентираност, погубила изцяло индивидуалната заинтересованост, свободата и инициативността на човешките същества.)

Социалистите виждат не в индивида, а в социума, в общността водеща ценност, а на мястото на свободата поставят опитите за изравняване на индивидите чрез превратно разбираната солидарност. Общо взето социалистическото мислене се отличава с неизкоренимия си дефект да смесва последици и причини, резултатите да смята за действащи фактори, т. е. социалистите са свикнали да "впрягат коня зад каруцата", а след това да се чудят защо впрягът не действа, защо каруцата… не върви.

Това е така, тъй като социалистическото управление засилва държавната намеса в сферите на индивидуалната инициатива, с това се погасяват импулсите за самостоятелно развитие и за личен просперитет, в резултат на което тъкмо обществото като цяло губи (не може общността да печели когато индивидите губят!), а всичкото това се предприема с оглед на една прекалено лицемерна загриженост за "социално слабите" и неактивни слоеве. Впрочем, за тези последните, както се оказва, социалистическото управление не може да осигури потребния ресурс – поради предизвикания спад в производството, тъй като от него индивидите се чувстват застрашени толкова повече, колкото са по-активни, производителни и инициативни.

Заради някаква фалшива "социална справедливост", която тъкмо доколкото е "социална", не е справедливост, социалистическите управници засилват данъчното бреме на най-активните и предприемчиви слоеве (разглеждани като… "не наши"!), поради което предизвикват спад в инициативността и загуба на интереса, от което пък намаляват приходите за осъществяване на техните излишно "амбициозни" социални програми, а значи ефектът на това управление е единствено бумерангов, т.е. постигат точно обратното на онова, което искат.

В резултат социалистическата разпределяща програма за управление (либералната обаче е създаваща и натрупваща!) стига дотам да няма какво да разпределя: когато спадне индивидуалната активност на най-предприемчивите слоеве (като израз на съпротива срещу опитите да бъде ограничавана "отвън" и "отгоре" свободата), то обществото неумолимо става все по-бедно, макар и… "равно" в бедността си.

Това обяснява защо "социалистическите експерименти" в нормалните общества не могат да имат дълготраен ефект, а също и защо там, където социалисти са управлявали по-дълго, връщането към дясно-консервативната ценностна ориентация се възприема като "живителна глътка въздух" в един достатъчно изнемощял и задушаващ се организъм. (С основание един известен анекдот от времето на комунизма твърдеше следното: ако в Сахара се установи социализъм, то скоро на тамошните държави ще се налага да внасят от чужбина даже и… пясък!)

Ето че се оказа, че съвсем не е едно и също за кой гласуваш – както си позволяват да умуват и заключават някои политически дървени "философи". За дясно и консервативно управление традиционно и устойчиво гласуват индивидите, които са твърдо за свободата, а значи тези, които не се страхуват от рисковете на самостоятелното отговорно съществуване, от трудностите на свободната индивидуална предприемчивост. Десният електорат не се оставя да бъде подвеждан от приказките за "социална справедливост", за "всеобщо равенство" и за една толкова фалшива "солидарност" на страхуващите се от свободата.

Зад дясно-консервативната ориентация на съзнанието и мисленето стои екзистенциално-личностната пълноценност на отдадените на свободата (като същност на живота за човека), докато същото не може да се каже за привържениците на "социалистическия рай", на които е трудно да постигнат прилично съществуване със собствени сили и затова разчитат на "инжекции" отвън, от страна на размекналия се от състрадание социум (или по-скоро от "нашата власт", която на социалистите винаги се вижда неизчерпаем източник на "благини" и на средства за незаслужен социален просперитет!).

Но ако вместо да работим за бъдещето си се оставим на едно безсилно и безвкусно взаимно "състрадание", то тогава наистина страданието ще бъде поисканата от нас жизнена перспектива: комунизмът доказа абсурдния край на една последователна чисто социалистическа политическа програма, чието налагане нанесе незаздравяващи лесно рани върху телата на цели нации. На десния консарватизъм предстои да внесе в такива общества живителната стратегия на свободата, която единствена може да гарантира не само оцеляването им, но и бъдещите им постижения по пътищата на автентичната свобода, в полето на достойния за човека живот.

1.Заниманията с политика

9.Добре уреденото общество

След като разрешихме принципните въпроси, свързани с държавата, сега ни предстои да разгледаме държавното устройство, формите на държавата, "политическия режим" и т.н., а също така и да направим опит да осветлим темата за "най-добрата", "идеалната" държава, която след Платон не може да бъде заобикаляна от никой.

За много хора сложната "държавната машина" е непроницаема тайна, което обаче не им пречи да имат "мнения" – изцяло объркани, впрочем, в обществата, в които държавата все още се "митологизира". Ако не сме наясно с идеята на държавата, то по никой начин няма да разберем и това как държавата функционира, а също и защо така е устроена – и тогава са възможни всякакви произволни мнения, издаващи само обърканост и безпомощност, недоумение пред реалността, наричана държава.

Същевременно "позитивната наука" за политиката е направила достатъчно много за да "заплете" още повече проблемите на държавния живот, т.е. да отдалечи хората от ясното, смислено разбиране. "Политологическите" виждания и теории, особено пък в страните, в които днешните "политолози" бяха не друго, а… "научни комунисти"(!) – т.е. хора, на които плащаха за това да доказват, че политология не съществува! – в наше време обикновено зависят от това кой плаща за съответния "политологически анализ", което означава, че такива анализи трябва да бъдат приемани с недоверие: защото наистина са "политически", но в никакъв случай не и научни. Това, че "науката за политиката" трябва да се прави независимо от политическите интереси, е голямата трудност пред политолозите, чиято добросъвестност трябва да бъде на недостижима за тях висота – особено в регионите, за които стана дума.

От друга страна пък ако научност трябва да означава "обективност", то тогава каква трябва да бъде последната в една област на човешката реалност, чиято субективност или субективно естество са несъмнени? Как "субективното" да се преобрази в "обективно", "пристрастното" в пълна "безпристрастност", а произвола – в една неподражаемо здрава, твърдо установена необходимост, срещу която нищо не може да се каже? Защото пред истината трябва да заставаме с дължимото смирение…

Обикновено политолозите, не правейки даже опит да се вглъбят в посочените (решаващи всичко!) трудности, се държат така, сякаш съществуват "много истини", толкова много, че за всеки ще има по една или даже по две – важното е да плащат добре тези, които са си поръчали съответната "истина". Щом като стимул за политологическите изследвания не е "едната свещена истина", а само желанието за "социален просперитет" от страна на самите политолози (търсещи само на кой да "услужат", предвиждайки "дивидентите" от това когато той дойде на власт!), то ясно е, че недоверието към подобна самокомпрометираща се "наука" непрекъснато ще расте, то няма как да бъде спряно, а престижът й – възстановен.

Политологията, разглеждана единствено като "изгоден бизнес" (както мнозина от тези, които се наричат "политолози", я възприеха; старите стереотипи от времето, в което нямаше политология, а имаше само "научен комунизъм", не са забравени!), е също толкова вредна, колкото вредна е и политиката, разглеждана само като "изгоден бизнес" от страна на някои, да не кажа от мнозинството политици. Това че е възможно извращаването както на естеството на политиката, така и на обслужващата я политология, е симптом за това, че е дошло времето философията да се намеси, да постави всяко нещо на мястото му, да демистифицира политическото "тайнство" и така да разобличи шарлатаните, които всекидневно нанасят страшни поражения на съзнанията: когато се открие нещо нездраво, то само философията, интересуваща се единствено от истината, може да поправи нещата и така да възстанови здравето – както това прави медицината по отношение на други нездрави организми. Защото извратеността, за която тук става дума, няма как да не предизвика разочарованието на обикновените хора не само от политиката, но и от демокрацията, така даже и от свободата, а това не трябва да се допуска.

Защото ясно е, че както всеки друг организъм, така и "социалният организъм" може да бъде нападнат от "вируси" и "паразити", което пък води до необходимостта да се възстановят неговите жизнени сили – за да се справи сам чрез активиране. В нашия случай това може да стане само чрез разпространяването на истината и на едно здраво съзнание от страна на философията; това е най-добрия "имунитет" и гаранция срещу всякакви възможни зарази.

1.Заниманията с политика

Затова нека да започнем с определянето на автентичния смисъл на заниманията с политика, смисъла, от който – уверен съм в това! – ще се изненадат и политиците – независимо от фразите, които те често си позволяват, представяйки се за "радетели на общото благо" или пък за "борци за справедливост", или пък за нещо друго, но също така високопарно.

Тук искам да отбележа и това, че не е особено важно какво казват политиците (макар че и това е все пак важно!), а какво правят, а също и как го казват или правят, какви чувства в резултат възбуждат у слушателите и наблюдателите или пък какви страсти разпалват. Нужно е да се развие "сетиво" у индивидите и гражданите, чрез което те безпогрешно да разграничават и разпознават користта от безкористността, лъжата от истината, злото от доброто. Философията е тази, която ни помага да не се оставяме да ни мамят, да не се оставяме да бъдем жертви на политическите спекуланти. Едва на тази основа – презрели нечистите съвести в политиката – ще можем да разпознаем и така потребните ни нови и действителни политици, които заслужават истинско уважение и дори благодарност. Другояче казано, ще можем да открием, че не "всички политици са маскари: и едните, и другите…", а че такива са само някои от тях, но от нас се иска да разберем кои са те, т.е. да ги демаскираме, да свалим маските от лицата им.

С политика не бива да се занимават лица, несполучили в частния си живот – който не може да открие значим смисъл и да постигне нещо определено в своя живот, такъв няма право да се опитва да устройва, урежда и управлява "общия живот"и "общите дела" в обществото, в държавата. Индивиди, доказали единствено неспособността си да "вземат в своите ръце собствения си живот", сами себе си са лишили от възможността да претендират, че политиката е тяхното "призвание", възможност или отговорност: такива хора не могат да създават и уреждат, те само рушат и разстройват, объркват и вредят. Това е ясно само по себе си, политиката не е компенсация или заместител на личностна непълноценност – или поне не трябва да бъде това, макар че много често се оказва точно това.

Следователно, по начало политическата дейност трябва да е резултат на излишък , а не на недостиг на жизнена сила или човешка енергия; също така е ясно, че само ония, които са преуспели в частния си живот, могат с право да се нагърбят с отговорностите на общия, на държавния живот – иначе да не чакаме добро (известно е, че Ленин например е изцяло провалил се правист, а Сталин е бил изгонен от семинарията заради некадърност!). Накратко казано, с политика могат да се занимават само силни личности индивиди с ярко своеобразие, с ясно изразена индивидуалност – само такива могат да родят жизнени идеи, в които прозира здраво съзнание за коренни човешки интереси и ценности. Защото, както вече беше казано и доказано, здравите идеи са израз на екзистенциална пълнота, опитваща се да се добере до самите основи на съществуването, до неговия изчерпателен смисъл.

Без разбиране на дълбокия екзистенциален смисъл на съществуването, без досег с вътрешното естество на човешкото битие заниманията с политика се оказват само каприз и своеволие, в които не може да се открие нещо значимо, субстанциално.

Изкривеното "разбиране" на базисните ценности на живота, човека и свободата по-ражда само "измъчена" и насилническа политика, която прахосва, а не концентрира човешката енергия, т.е. политика, която обрича хората на това да губят, а не да придобиват в съществуването си. Комунизмът е пример за политика, водеща неумолимо до коварни екзистенциални загуби на човешките същества, "въвлечени" така брутално в нея, докато либерализмът като политика, създаваща необходимите условия на натрупващото, на придобиващото съществуване, на концентрирането на жизнена и човешка енергия, е тъкмо политиката, от която всички печелят – дори и тези, които не разбират или пък не искат такава политика поради недоосъзнаване на собствените интереси.

Автентичният политик е жизнеутвърждаващ лидер, символ и дори "оръдие" на ония групи и слоеве, които са го упълномощили да ги представлява, да бъде техен "глас" или пък "говорител". Обикновено се смята, че политиците на носители на "групово съзнание" или на "групови интереси", приели формата на политическа платформа, на партийна програма. Това е така, но не трябва да се забравя, че здравата политика не е израз само на групова "своекористност", а е и защита на коренни човешки интереси, на дълбоки екзистенциални основания и ценности на съществуването, които трябва – при наличието на съответната проясненост, яснота на разбирането, касаещо корените на съществуването – да се споделят от всички.

Политикът апелира към колкото е възможно повече избиратели, опитвайки се да докосне "чувствителни струни" на съзнанието и на съществуването, да активира "екзистенциалната прозорливост", проницателността на хората именно като човешки същества, застанали в такава позиция спрямо тайната на живота, която ясно разбират и съзнават. (Все пак хората някога трябва да постигнат своите коренни, дълбоки и действителни интереси – и тук ролята на самата политика е незаменима!) Политикът се стреми да "примами" или "привлече" към своята идея колкото се може повече човешки същества (а не само "присъдружници" на едно своекористно групово съзнание!), а това може да стане само като разпространява фундаменталните определености на свободата, като "насажда" или разширява съзнанието за свобода в душите на човешките същества извън "партията" си.

"Партия" значи "част", но партиите са много не просто съобразно с "груповите интереси", а най-вече според степените на доближаване към автентичната идея за свобода, които са разпространени и живеят в душите на хората. В този смисъл "политическото пространство" не е нещо друго, а "скала" на отдадеността към свободата, битуваща в душите на хората, "политическият спектър" е тъкмо политически израз на екзистенциалния "спектър на свободата", градация на съществуващите сред човешките същества "приближения" към истината на свободата и т.н. Следователно партиите се различават по степен на отдаденост на истината на свободата, на въвлеченост в нейното велико тайнство: "левите" затова са най-отдалечените, дори откъснатите (в случая на комунизма!) от тайнството на живота и свободата, докато "десните" индивиди и партии ("дясно" и "право" в много езици съвпадат!) са ориентирани именно към средоточието на това тайнство, те се опитват да го постигнат в неговия изчерпателен екзистенциален смисъл. Това е така, защото "левите" се отличават с недоверие към индивидуалната свобода и затова залагат на "груповата", на "класовата" солидарност (на солидарността на "обидените" и "отритнатите" от "пиршеството на живота"!), докато "десните" изхождат тъкмо от величавата екзистенциална ценност на свободата – и затова са преизпълнени с доверие към силите на индивида да се справи сам и отговорно със задачата на съществуването, да постигне без "настойничество" (контрол, "напътствия", "организиране", "сплотяване" и пр.) неговата съкровена тайна.

Съобразно с това съществуват две категории политици: едните могат смело да признаят ценността на свободата (независимо от рисковете, че няма да бъдат разбрани и подкрепени от ония, които не я обичат!), докато другите се страхуват от подобна "пределна откритост", която може да ги откъсне от "масата на несвободните", на неразбралите свободата (а тези последните винаги са много!), и затова се виждат принудени чрез "словесни салтоморталета" да объркват, подвеждат и в крайна сметка да лъжат хората.

Оказва се, че за тези политици е "неизгодно" човекът да бъде силен и свободен до степента да е независим от властта (онзи, който има власт и е свободен по отношение на себе си, не се нуждае от външна власт и контрол!), тази истина се налага от да бъде крита от своекористност (та нали ако преобладаващото мнозинство от хората бъдат свободни и доволни от свободата си, то и политиците ще съществуват само "pro forma"!), поради което "левите" свързват своите водещи цели не с индивида, а с държавата; това е една голяма лъжа в основата на лявото мислене. Нещата стават още по-разбираеми ако се изхожда от психологията, наследена в резултат на продължителна доминация на ляво управление (в страните, пострадали от комунизма): на "властниците" в такива страни и на претендентите за власт се струва за нормално да употребяват властта за свое лично облагодетелстване, т.е. да "уреждат" себе си, не "обществото", не и непознатите им "други" – с изключение на "другарите" им по партия.

Разбира се, "тези неща" не могат да бъдат признати публично, поради което в корена на "лявото" лъжата е най-необходима съставка. Автентичните "десни" обаче, признавайки индивида и свободата за базови ценности, не се нуждаят от лъжи: "десни" политици са ония, които сами са преуспели благодарение на свободата в частния си живот, поради което се стремят да разпростират нейната благодат и върху "общите дела", върху човешката общност. Двете категории политици са разпръснати обаче из целия политически спектър (съществуват и "неавтентични десни"!), ние трябва да се научим да ги разпознаваме, зад думите им да откриваме смисъла, да "отсяваме" фалша от искреността, от страстта за истината, т.е. да не се оставяме да ни мамят, което значи да се опитваме да бъдем поне малко по-мъдри.

По начало – заради вече изтъкнатото – в партиите "гъмжи" от спекуланти и шарлатани, които са безкрайно настъпателни в своя кариеризъм, които няма да се спрат пред нищо за да задоволят ламтежите си (с цената дори и на това да провалят своята партия), политиката, от която те уж изхождали: такива политици водят "частна политика", те работят единствено за себе си, техните действителни (реални) интереси и "ценности" не са "за пред хората", те се опират само на "далаверата". Тази настъпателна паплач на политическите шарлатани прави всичко за да откаже призваните за автентична политика (политиците от първата категория, истинският политически елит) и също да всява колкото се може повече разочарование от политиката в средата на свободните индивиди.

Този слой на безскрупулните политици, чиято паразитна същност е извън всякакво съмнение, обаче не трябва да ни пречи да видим високия смисъл на отговорната политическа дейност, чиято мисия едва ли може да бъде надценена. Ясно е и това, че не "всички са маскари" в сферата на реалната политика, но ако "маскарите" са мнозинство, то това е показателно и за степента на самоосъзнатост на ония, които се оставят така грубо да ги мамят.

В едно развито и традиционно свободно общество именно свободата поставя всеки на мястото му, там дори и най-умелите шарлатани едва ли могат да постигнат нещо особено: свободата отхвърля самонадеяното своеволие и спекулациите с нея, тя има силата да налага само екзистенциално значимото. Факт е обаче, че там "тонът" в политиката се задава не от бруталната своекористност, а от политиците с високо съзнание за автентичните и тежки отговорности на управлението, "построено" върху свободата, израсло на нейната почва.

4.Действителната роля на съвременната държава

Тази роля произтича от същността на държавата, която е постигната в резултат на едно постъпателно историческо развитие и усъвършенстване на държавните форми. Действителността, наричана държава, се дължи на действията, които държавата "има право" да предприема спрямо свободния живот на самодейните индивиди; това право (същност на т.н. "държавно право") е изкристализирало в съответната народностна традиция. В съвременния свят съществуват различни държавни форми, но съвременни са тези от тях, които дават възможността за естествено и свободно формиране на държавната воля чрез непринудено "снемане" на особените воли на групите, а също и на индивидите. Какво означава това?

Съвременната държава е правова, т.е. тя се основава на силата на закона като рамка на политическия и държавния живот. Същност на правовия ред в съвременната държава е договорността. По същия начин както в общуването на свободните индивиди смислено и значимо е само онова, което свободно е договорено (чрез "примиряването" на волите, чрез непринудено снемане на различията), така и основа на правовата държава е същият този принцип на договарянето, чрез който се конституира държавната воля на почвата на свободно изявяваните групови и индивидуални воли и интереси.

Държавната воля е "обща воля", но не априорно, а само постигната чрез примиряването на различните групови и индивидуални воли, т.е. чрез налагане на волята на мнозинството – при запазване на значимостта на малцинствените виждания, въвлечени в "общата" държавна воля чрез правото им да бъдат опозиция на тази последната. Така всяка особена воля заема подобаващо място в една органична система от интереси, която е "огледало" на обществените настроения, воли и разбирания в цялата им групово представена пъстрота. Следователно т.н. "обща" воля в съвременната нормална (демократична) държава не е волята на едно узурпирало властта малцинство (както е например ситуацията в комунистическата държава), а е воля, притежаваща даже момент на всеобщност, тъй като съдържа в себе си волята на мнозинството и опониращата й воля на малцинствата (опозицията) – съотнасящи се и хармонизиращи се в пределите на всички държавни институции. Най-удачният механизъм за определяне на държавната воля чрез сключване на обществен договор по повод на властта са демократичните и свободни избори. Но относно процеса на определяне на конституиращата държавността воля на мнозинството (поемащо отговорностите на управлението и властта) ще поговорим отделно на съответното място.

Веднъж формирана (като квинтесенция на доминиращите интереси) държавната воля заема спрямо общността на индивидите – гражданското общество – активна позиция: държавата, сама израз на договарянето на същите тези индивиди и групи, вече става посредник и "регламентатор" на отношенията между тях, тя започва да определя и задава новите правила, законите. Това, че държавата поема "общите дела" (управлението, грижите за сигурността, обществения ред и пр.) е безспорно, това е главната й отговорност, тя един вид най-вече за това съществува. Държавата осигурява "законовите рамки" и обществените условия на съществуване на индивидите – условия, които са равни за всички, т.е. са граници на тяхната свобода; равенството в този смисъл е тъкмо равенство на възможността за свобода, на "обществената даденост" на свободата като възможност.

Но ето тук възниква един коренен въпрос, по който липсва единодушие: доколко държавата може да се меси във всички други отношения, докъде свършва сферата на индивидуалното и частното и откъде започва областта на "общото", "социалното", държавното? Този въпрос е небезспорен, това е главният въпрос на философията на политиката и на политическата наука (доколкото съществува такава): има ли предел в домогванията на държавата да "организира", "контролира", "ръководи", "направлява" живота на индивидите, доколко и "докъде" намесата на държавата е оправдана и благотворна и кога тя вече влияе крайно отрицателно и води до "израждане" на живота в обществото, до поставянето му на нездрава основа?

Било е време, в което държавата е могла да се разпорежда с всичко, в това число и с живота (да отнема и пък да "благоволява" живот!), свободата, имуществото на индивидите. Волята на държавата (на "господаря", на държавния глава, владетеля) е била закон на цялостното съществуване на поданиците. Разбира се, този абсолютизъм също не е бил безпределен, държавната воля сама е ограничавала себе си, изхождайки от изискванията на необходимостта и целесъобразността, от нуждата да се защищава общественото благо, от повелите на разума и на традицията. Немногочислените изключения от това правило (Нерон и Калигула, опитали се да подместят границите на произвола, да го направят безпределен) само потвърждават факта, че не такава трябва да бъде ролята на държавата, че такава крайност трябва да бъде отречена: защото тя е по-неприемлива от другата крайност, а именно индивидите изцяло да бъдат оставени на самите себе си. (Впрочем, това, което Нерон и пр. само опитаха, успешно беше постигнато от дейците на марксистко-комунистическия волунтаризъм; за тези последните невъзможно не съществуваше, те посегнаха даже и на душите на "поданиците", изкривявайки чрез мощна пропаганда съзнанията и даже чувствителността на огромни мнозинства от хора; затова произволът на комунизма си остава ненадминат в цялата човешка история.) Следователно работата опира до изнамирането на мярата на "допустимата намеса" на държавата в съществуването и дейността на индивидите.

Ако индивидите са признати за свободни, ако свободата стане условие на съществуването на човешките същества, то значи държавата трябва да се предпазва от намеса в определянето на целите и подходите на тяхната жизнена дейност. В такъв случай за държавата остава ролята да бди за спазването на правила, осигуряващи всички възможности за "ползването" от свободата – в степента, в която всеки индивид е достоен за нея. Ако пък държавата остави на индивидите и възможността сами да определят – според "случая" – и самите правила без задължението да се съобразяват с някакви "общи предписания" на закона, то тогава се стига до "пълна свобода", която може да се обърне срещу всеки индивид в частност – тъй като тогава всичко става възможно, в това число и неблагоприятното за някои или за повечето.

По-точно казано, държавата не бива да предписва "какво точно трябва да се прави" и "как да се прави" – това е сфера на индивидуалната предприемчивост – т.е. тя се отказва от задачата да определя конкретните правила на "играта" и я предоставя на индивидите, а в същото време запазва за себе си ролята да задава само "общите правила", "рамките" и "нормите", във формата на които индивидите могат да "вместват" каквито си искат съдържания. Такова разграничаване на сферите на индивида и на държавата може да бъде открито в т. н. принцип "laisser-faire", лежащ в основата на класическите либерални теории за ролята на държавата и за границите на независимостта на индивидите в гражданското общество.

Известно е, че произходът на тази фраза иде от казаното от министъра на финансите на Луи ХІV Батист Колбер; той произнася прочутата фраза "Laissez faire, laissez passer", която може да се преведе като "позволи", "допусни", "не пречи", "махни с ръка", "не оказвай съпротива", "остани пасивен", "остави събитията на техния естествен ход", "остави ги на самотек" – в първата си част – и "остави да минат", "пропусни", "отстъпи пътя", "остави без внимание", "не препятствай" – във втората си част, а двете заедно означават "нека да бъде така", "да става каквото ще става", "не е ли едно и също". (Забележително е, че съветът е даден във времето на "абсолютната монархия", и то на краля, изрекъл думите "Държавата – това съм аз"!) Този така наречен "лесеферизъм" днес се разбира като "политика на държавата, позволяваща на хората да действат без намеса или указания; ненамеса" и като "политика, позволяваща на собствениците в промишлеността и търговията да определят правилата на конкуренцията, условията за труд и т.н., както им е изгодно, без държавно регулиране и контрол" (по Webster,s New World Dictionary, 3 rd. College Edition, Prentice Hall, 1991).

Ясно е, че в конкретното общество сферите на разграничение са предмет на договаряне и на традицията, но съществен е принципът: държавата оставя на индивидите "пространство на свободата" и на тяхната суверенност (автономия, независимост, възможности за инициатива), не го "иззема" или "стеснява", а, изпълнена с доверие в техните способности да се справят сами, го разширява, запазвайки за себе си само задаването на общи правила и "рамки" – които гарантират ползването от свободата, равните възможности за "съобразяване" с нея. Държавата има собствени задължения, и затова не трябва да се нагърбва с неща, които "не са й работа", които са област на индивидуалната и гражданска инициатива. (Например комунистическата държава, освен че се разпореждаше безразделно с производството, търговията, услугите и пр., си беше присвоила и монопола сама да определя… "каква трябва да бъде" науката, културата, философията, изкуството и пр., какви организации трябва да има, дори как трябва да се мисли!)

Ако държавата се меси там, където само индивиди могат да се справят – разчитайки на спонтанността, гъвкавостта, инициативата и свободата си – то тя само обърква и разваля, а в резултат всички губят и са потърпевши. Нещо повече, индивидът има правото да се меси в "работите на държавата", защото държавата по идея трябва да му служи, а и той я е "упълномощил" да се занимава по определен начин с "общите дела", докато държавата обаче не трябва да пристъпва, водена от идеята за "всевластие", границите на индивидуалната свобода, които позволяват на индивидите да бъдат самодейни, активни, самоопределящи се, инициативни, предприемчиви, грижещи се за своя успех и съпротивляващи се на възможностите за провал.

Обществото и държавата са производни на живата реалност на индивидите и не бива да се опитват да я заменят, противното – сбъднало се в лицето на комунизма, който винаги е тоталитарен! – е равносилно на игнориране и елиминиране на свободата, то поражда несигурност, произвол, диктат, непредвидими злини както за индивидите, така и за обществото, включително и за самозабравилите се управници. Ето една поука от историята и един принцип на разбирането, който никога не трябва да се забравя.

3.Дали държавата е… "грижовна майка"?

Няма значение дали я мислят като такава "майка" или пък като "суров баща", дори като "бащица", от волята на който всичко зависи. Независимо от насоката на представата, въпросът си стои: дали и доколко държавата "покровителствува", "насочва", "ръководи", "организира", "изисква", "дава и взема" и т.н.? Коренните екзистенциални основания и базисните ценности, които разгледахме, предопределят нееднозначни виждания и очаквания на човешките същества, на индивидите и гражданите. Нека се вгледаме в тях.

Ако "привързаността към живота" е водеща ценност, то тогава индивидите, които я споделят, разчитат най-вече на себе си – не на някой друг, не на "обществото", не на държавата, разглеждана като "любеща" и "грижовна" майка. Вече знаем какво произлиза от тази базисна настроеност – пристрастеност към свободата, инициативност на основата на самоопределянето, уважение спрямо принципа на собствеността, въвлеченост в жизнена (спонтанна, но също и рационално определяна) дейност, в "реалистично правене" на собственото съществуване и т.н. Когато се изисква нещо в човешкия свят да бъде обяснено или, по-добре, разбрано, то тук не помагат схеми от типа, че "това било така" защото "тези хора така искали" или пък "така им харесвало" – защото едно такова привидно облягане на принципа на свободата всъщност е залагане на случайността и на произвола. (Нищо не пречи та "тези хора" да искат "всичко друго", стига "да им скимне това", а че искат, следователно, "точно това" е моментно хрумване, чиста случайност!)

Работата тук е да се вникне в основанията, тъй като автентичната свобода, бидейки чиста спонтанност, не е абсолютно "безпочвена", напротив, тя има своите непреодолими екзистенциални корени. Значи важното е да се разбере защо все пак "това искат" тези или някои други хора, какъв смисъл носи в себе си тяхното искане – а това е смисъл, синхронизиращ се с тяхната дълбинна екзистенциална нагласа, със смисловото поле, благодарение на което е могъл да се роди този своеобразен и конкретен смисъл. Оказва се, че в човешките действия царува истинска смислова определеност, която не е строга детерминация, отнемаща или задушаваща свободата, а е тъкмо израз на свобода.

Например не може в своя бизнес човек да се заеме с "всичко" или дори с "много неща", той може само да се заеме с някои неща, и то най-вече с ония, които умее, които може да прави най-добре; само тогава инициативата му е смислена и ще по-роди желания ефект. Който си мисли, че може "всичко" – както това правеха комунистическите "номенклатурчици", "способни да ръководят всичко, за което Партията разпореди" – всъщност едва ли нещо може, т.е. той прави всичко, но еднакво лошо, значи не допринася, а само разваля и обърква. Разбира се, свободният човек съвсем не си мисли, че може всичко, той просто се стреми да постигне съвършенство в онова, което умее най-добре – т.е. да постигне предела на своите способности и възможности и само така да преуспее, да "улови" смисъла на живота си. Ето в рамките на тези главни определености се движи настроеността, наречена тук "привързаност към живота", или, другояче казано, вярност, преданост към свободата (което, впрочем, е все същото!).

Ония, за които държавата е "грижовна майка", правят това не просто защото… "така им харесва", а защото не са способни на самостоятелен и отговорен живот – и поради това се опитват да прехвърлят на някой друг грижата за своя живот. Такива хора се плашат от свободата затова, защото не са в състояние да разберат нейните предимства, те не умеят да се възползват от това, което свободата предлага на разбиращите я. Оказва се, че слабостта е корена на тяхното недоумение пред свободата, а човек е слаб не просто когато е ощетен от природата (дала му "мизерна" жизненост), но когато сам непрекъснато насърчава не силата си, а своята слабост. За да правят това, такива хора са поели по невярна посока на живот, което е израз на подвластността им от безжизнени ценности, лежащи в основата на тенденцията към провал, която все повече се засилва при тях – вместо да търсят поврат към истинното, към екзистенциално значимото.

Подобна екзистенциална непълноценност, лежаща в корена на исканията за "социална държава", от която трябвало да се чака всичко наготово, е израз на бягство от свободата, е предчувствие за провал в решаването на задачата на живота – мнимо избягван чрез опитите да се легне под крилото на "майката-държава". Залагането на общото е категоричен отказ от индивидуалното, то е показател за екзистенциално безсилие и на личностна непълноценност. Тази е основата на натрапчивите политически искания държавата да се разпорежда даже с частния живот на индивидите, да "указва" какво да се прави, да "благоволява" и да "дава" по нещичко на всеки, (а най-много на най-послушните!), централизирано да определя – чрез строги команди! – всички действия в това "рационално организирано" общество-комуна и т.н. В най-чист вид тези искания са сърцевина на комунистическата доктрина, която не само лишава индивида от всякакви възможности за саморазвитие, но и го освобождава от всякаква отговорност – мнозина точно затова така обичат живота в комуна.

Доколко подобно съзнание – съвсем изкривено, неавтентично, безжизнено, непълноценно – е разпространено в някои среди на посткомунистическото пространство свидетелствува, подобно на барометър, политическата подкрепа, получавана от неокомунистическите партии в свободни избори. (В България на два пъти – през 1990 и през 1994 г. – носталгията по "майката-държава" осигури пълна победа на БСП, и двата пъти довела до страшен провал и до нови страдания за цялото население – което иначе, впрочем, би трябвало да е преситено от комунистическите "грижи за човека".)

Ето един прекалено показателен пример за това до какви абсурди може да стигне абсолютно непълноценното и извратено комунистическо съзнание. На погребението на "вечно веселия диктатор" Тодор Живков една възрастна женица, горчиво плачейки, извика думите, идещи сякаш от "дълбините" на сърцето й: "Другарю Живков, вечно ще помним как добре ни хранеше и поеше!". При тези думи (чути и видени благодарение на телевизионните камери и микрофони от цялата страна) и дошлите на погребението се обляха в сълзи, изпитвайки също така силна сърдечна болка при спомена за това как "незабравимият" хубаво ги хранел и даже "поил"; предполагам също, че голяма част от българския народ също е плакала в този момент пред телевизорите си. Вместо здрав смях думите на старицата предизвикаха в изкривената чувствителност на овладените от носталгия по комунизма хора… сълзи; нима това не безкрайно изразително и извратено?!

Сърцераздирателната сценка от погребението на Т.Живков, предавана по телевизията, разсмя също така до сълзи другата част на многострадална България – тази част, на която ще се опре едно по-достойно бъдеще на нашия народ. Интересно е обаче и друго: как така в мътното съзнание на плачещите динозаври на комунизма не проблесна мисълта, плод на здравия смисъл и разсъдък (изглежда смазан от бетонните блокове на комунистическата извратеност!), а именно защо не се запитаха за нещо просто: по какъв начин Т.Живков е успявал да "храни" и "пои" цял народ, дали е могъл заедно с престъпната си партия да създаде тези "провизии", кой всъщност е създал благата, които "другарите" великодушно "даваха", "подхвърляха" и пр., отделяйки, впрочем, по-голямата част за себе си?! Накратко здравото съзнание неизбежно би се запитало: комунистическата държава "разпределя" благата, но кой ги е създал? Вероятно не тя, не "Партията", не и Т.Живков, създал ги е същият този унизен народ, тогава на кой "трябва да целува ръка"?! Същият този народ има поговорката: "с чужда пита помен прави" – тогава чия е била питата в живковите ръце? Защо тогава плачещите лицемери (защото те плачеха най-вече не за "хранене и поене", а за много други по-значими благини, от които бяха лишени заради…демокрацията!) или просто болни хора не се посвениха да целуват ръката му и защо без смущение изнесоха на показ подлия си морал, предполагам, вече е съвсем ясно…

Спрях се на описанието на една абсурдна "мисловност" (абсурдна дотам, че направо е тъждествена на немисленето, на пълното бездушие!) не за друго, а за да покажа, че последствията от това, че "нещо е повредено" в екзистенциалните корени на индивидите винаги са небезобидни, напротив, прекалено са коварни, т.е. водят до загуба или поне "замъгляване" на здравия усет, до страшна деформация на човешкото.

Политическите програми и "идеи" за централизираното направляване на живота на милиони индивиди (което се явявало израз на "висша рационалност"!) независимо от абсурдността си, се приемат с възторг от "обществените същества", в чиито недра зее абсолютна екзистенциална празнота; кой в такъв случай ще се осмели да твърди, че "хората били мислещи същества" щом явно не се справят със задачата на мисленето?! Загубил своята човечност, човек наистина е способен на удивителна деградация – нима това не е страшно?! Приемането, че ролята на държавата е да бъде "майка за своите… деца" обаче не е резултат на болен разсъдък (както би трябвало да бъде ако не се осъзнае изтъкваното в тези страници) или пък на "случаен каприз" или дори "екстравагантност" на някакви хора, но то е израз на екзистенциална непълноценност, свеждаща се до отказ от самобитността на индивида и отхвърляне на отговорностите на свободата.

На основата на добитото в нашия анализ, а пред това в осъществената дедукция, може да се разбере какво наистина означават и опитите както за засилване, така и за ограничаване на ролята на държавата спрямо съществуването на индивидите, на какво се основават подобни тенденции в политическите доктрини, на какви ценности и преди това на какви "екзистенциални ядра" са израз било комунистическите, било "центристко-социалдемократическите", било "дясно-центристките" или пък либералните политически разбирания. Но най-вече могат да се проумеят поривите, въжделенията, исканията и екзистенциалните подбуди на техните привърженици, явяващи се "двигателната сила" на политическите елити.

Главното е да се разсеят окончателно илюзиите, да бъдат изобличени спекулациите и шарлатанствата, да бъдат отсечени корените масови психози от типа на комунизма, чиято същност досега умело беше прикривана и затова все още докрай не е разбрана. Ако това последното не бъде постигнато, то "социалната проказа" (израз на крещяща екзистенциална непълноценност!), каквато по същината си е комунизмът, никога няма да бъде ограничена до безопасни за обществото размери.