Истината ни прави свободни

сряда, 2 февруари 2011 г.

Философствайте, въведете ред в убежденията си - и говорете, за Бога, недейте да мълчите!

Какво може да направи човек?

Айн Ранд

(1972)

Този въпрос се задава често от хора, които се тревожат за състоянието на днешния свят и искат да го променят. Най-често той се задава във форма, която подсказва причината за тяхната безпомощност: „Какво може да направи един човек?”.

Докато работех върху тази статия, получих писмо от един читател, който описва проблема (и грешката) още по-красноречиво: „Как може един човек да разпространява вашата философия в мащаб, достатъчно голям, за да предизвика огромните промени, които трябва да бъдат извършени във всяко кътче на американския живот, за да може да се създаде такава идеална държава, каквато описвате?”

Ако въпросът се зададе по този начин, отговорът е: не може. Никой не може самостоятелно да промени една страна. Затова първият въпрос, който трябва да се зададе, е: защо хората подхождат към проблема по този начин?

Представете си, че сте лекар в разгара на епидемия. Няма да попитате: „Как може един лекар да лекува милиони болни и да възстанови идеалното здраве на цялата страна?” Независимо дали сте сам, или сте част от организирана медицинска кампания, вие ще знаете, че трябва да лекувате толкова хора, колкото можете да достигнете, доколкото ви стигат способностите, и нищо друго не е възможно.

Не друго, а остатък от мистичната философия – и по-конкретно, от разцеплението ум-тяло – кара хората да подхождат към интелектуалните проблеми по начин, с помощта на който не биха се справяли с материални проблеми. Те не биха се стремили да сложат край на епидемия за една нощ или да построят небостъргач само със собствените си сили. А също така няма да се откажат да поправят порутената си къща с обосновката, че не им е по силите да издигнат наново цял един град. Но в полето на човешкото съзнание, в полето на идеите, те все още са склонни да разглеждат познанието като ирелевантно и очакват да извършват незнайно как мигновени чудеса – или пък сами се докарват до ступор, като замислят невъзможна цел. (Читателят, чието писмо цитирах, правеше това, което трябва, но усещаше, че се изисква по-широкомащабно действие. Мнозина други просто задават въпроса, но не правят нищо).

Ако имате сериозно намерение да се борите за един по-добър свят, най-напред идентифицирайте характера на проблема. Битката е преди всичко интелектуална (философска), а не политическа. Политиката е крайната последица, практическото приложение на фундаменталните (метафизично-епистемологично-етически) идеи, които преобладават в културата на даден народ. Вие не можете да се борите с последиците или да ги променяте, без да се борите с причината и да я променяте; а също така не можете да се опитвате да прилагате практически каквото и да било, без да знаете какво искате да приложите.

В една интелектуална битка не е задължително да приобщите всички към своите убеждения. Историята се прави от малцинствата – или, по-точно, историята се прави от интелектуалните движения, които се създават от малцинствата. Кой принадлежи към тези малцинства? Всеки, който е в състояние и има желание активно да се занимава с интелектуалните проблеми. Тук не количеството, а качеството има значение (качеството – и последователността – на идеите, които проповядва човек).

Едно интелектуално движение не започва с организирано действие. Кого би организирал човек? Философската битка е битка за умовете на хората, а не опит да се наберат слепи последователи. Идеите могат да бъдат разпространявани само от хора, които ги разбират. Едно организирано движение трябва да бъде предшествано от образователна кампания, за което са нужни обучени – самообучени – учители (самообучени в смисъл, че един философ може да ви предложи материала на познанието, но вашият собствен ум трябва да го усвои). Подобно обучение е първото изискване, за да бъдеш лекар по време на идеологическа епидемия – и е предварителното условие за всеки опит да „промениш света”.

„Огромните промени, които трябва да бъдат извършени във всяко кътче на американския живот” не могат да бъдат извършени без чужда помощ, на парче или „на дребно”, така да се каже; армия от кръстоносци не би стигнала, за да се направи това. Но факторът, който стои в основите на всеки аспект от човешкия живот и го предопределя, е философията; научете хората на правилната философия – и собствените им умове ще свършат останалото. Философията е търговецът на едро в човешките дела.

Човекът не може да съществува без някаква форма на философия, тоест някакъв изчерпателен светоглед. Повечето хора не са интелектуални новатори, но са склонни да възприемат идеите, способни са да ги оценяват критически и да избират правилния ход, когато им бъде предложен. Има също голям брой хора, които са безразлични към идеите и към всичко, което излиза извън свързаната с конкретното сфера на непосредствения момент; подобни хора възприемат подсъзнателно това, което им се предлага от културата на тяхното време и се оставят сляпо на всяко случайно течение. Те са чисто и просто общественият баласт – били те черноработници, или президенти на компании – и по свой собствен избор те са ирелевантни към съдбата на света.

Днес повечето хора остро съзнават нашия културно-идеологически вакуум, те са тревожни, объркани и търсят опипом отговори. Вие в състояние ли сте да ги просветлите?

Вие можете ли да отговорите на техните въпроси? Вие можете ли да им предложите убедителна теза? Вие знаете ли как да поправите грешките им? Вие предпазени ли сте от непрекъснатата канонада, целяща убийството на разума – и вие можете ли да снабдите останалите с противоракетни оръдия? Една политическа битка е чисто и просто престрелка с мускети; философската битка е ядрена война.

Ако искате да въздействате върху интелектуалната посока на една страна, първата стъпка е да сложите ред в собствените си идеи и да ги интегрирате в убедителна теза, доколкото ви стигат знанията и способностите. Това не означава да учите наизуст и да рецитирате лозунги и принципи, били те на обективизма или на нещо друго: знанието по необходимост включва способността да прилагаш абстрактни принципи към конкретни проблеми, да откриваш принципите в конкретни въпроси, да ги демонстрираш и да проповядваш последователен курс на действие. Това не изисква всезнание или всемогъщество; именно подсъзнателното очакване за автоматично всезнание у себе си и у другите проваля мнозина, които искат да тръгнат на поход, (и служи като оправдание да не вършиш нищо). Необходима е честност – интелектуална честност, която се състои от това да знаеш какво знаеш, непрестанно да разширяваш познанията си и никога да не си затваряш очите за противоречие или да не успяваш да го отстраниш. Това означава: развитието на активен ум като постоянно свойство.

Само когато или ако вашите убеждения са под ваша съзнателен, системен контрол, вие ще можете да ги споделяте с другите. Това не означава, че трябва да произнасяте философски речи, когато това е ненужно и неуместно. Философията ви е нужна, за да ви осигурява основа и последователна теза, когато се справяте с конкретни въпроси или ги обсъждате.

Ако обичате сбитите обобщения (стига да не забравяте пълното им значение), ще ви кажа: щом попитате „Какво може да направи един човек?” – отговорът е „ДА ГОВОРИ” (при условие, че знаете какво казвате).

Ето няколко съвета: не чакайте национална аудитория. Говорете винаги когато имате възможност, независимо дали слушателите ви са многобройни или малочислени – говорете на своите приятели, на колегите си, пред професионалните организации или всеки легитимен държавен форум. Не бихте могли да знаете кога точно думите ви ще достигнат до точния ум в подходящия момент. Няма да виждате непосредствени резултати – но общественото мнение се изгражда именно благодарение на подобни действия.

Не пропускайте възможността да изразите възгледите си по значими въпроси. Пишете писма до вестниците и списанията, до телевизионните и радиокоментаторите и, преди всичко, до конгресмена на вашия район (който зависи от своите избиратели). Ако писмата ви са немногословни и рационални (вместо хаотично-емоционални), те ще окажат по-силно въздействие, отколкото очаквате.

Възможностите да говорите са навред около вас. Предлагам ви да направите следния експеримент: в продължение на една седмица съставете идеологически „списък”, тоест записвайте колко пъти хората изричат погрешни политически, социални и морални идеи, така, сякаш те са разбиращи се от само себе си истини, с вашето мълчаливо одобрение. А след това си създайте навик да възразявате на подобни забележки – не, недейте да държите многословни речи, които рядко са на място, а просто казвайте: „Не съм съгласен”. (И имайте готовност да обясните защо, ако събеседникът ви поиска да разбере.) Това е един от най-добрите начини да спрете разпространението на зловредните клишета. (Ако събеседникът ви е просто неосведомен, това ще му помогне; а ако не е, ще подкопае неговата увереност следващия път). И особено, недейте да мълчите, когато собствените ви идеи и ценности биват подложени на атака.

Недейте да се опитвате да спечелите привърженици безразборно, тоест не натрапвайте дебати или спорове на онези, които не проявяват интерес или нямат желание да спорят. Не е ваша работа да спасявате душата на всекиго. А ако правите онова, което ви е по силите, няма да изпитвате вина за това че не правите – „някак” – онова, на което не сте способни.

И преди всичко, недейте да влизате в погрешните идеологически групи или движения, само за да „направите нещо”. „Идеологически” (в този контекст) аз разбирам групи или движения, които се обявяват в полза на някакви смътно обобщени, неопределени (и обикновено противоречиви) политически цели (например консервативната партия, която подчинява разума на вярата и заменя капитализма с теокрация; или „либертарианските” хипита, които подчиняват разума на прищевките и заменят капитализма с анархизъм.) Да се присъедините към подобни групи означава да обърнете наопаки философската йерархия и да предадете фундаменталните принципи заради някакво повърхностно политическо действие, което неизбежно ще се провали. Това означава, че вие помагате за поражението на собствените си идеи и за победата на вашите противници. (Причините са разгледани в „Анатомия на компромиса” в моята книга „Капитализмът: непознатият идеал”).

Единствените групи, към които човек може основателно да се присъедини днес са ad hoc комитетите, тоест групи, организирани за постигането на една единствена, конкретна, ясно очертана цел, по която могат да постигнат съгласие хора с различни възгледи. В такива случаи никой не може да се опита да припише своите възгледи на всички останали членове или да използва групата в услуга на някаква скрита идеологическа цел (а за това трябва да се следи много, много бдително).

Не споменавам най-важният принос към едно интелектуално движение – писането, тъй като този текст е отправен към хора от всички професии. Книгите, есетата, статиите са постоянното гориво на едно движение, но е повече от безполезно човек да се опитва да стане писател единствено заради някаква „кауза”. Писането както и всеки друг труд, е професия и към него трябва да се подхожда по този начин.

Грешка е да се мисли, че едно интелектуално движение изисква от вас някакъв особен дълг или самопожертвователно усилие. То изисква нещо много по-трудно: абсолютно убеждение, че идеите са важни за вас и за вашия живот. Ако направите това убеждение част от всеки аспект от живота си, ще намерите много възможности да просвещавате другите.

Читателят, чието писмо цитирах, посочва правилния стил на действие: „Като учител по астрономия в продължение на няколко години аз активно участвах в демонстрирането на силата на разума и абсолютизма на реалността на моите ученици... Освен това се постарах да запозная колегите си с вашите трудове, и когато беше възможно, разговарях с тях, след като те ги прочетяха; освен това си създадох практиката да настоявам да се използва разум във всички мои лични отношения с хората”.

Това са някои от правилните неща, които трябва да се направят, колкото може по-често и колкото може по-широко.

Но въпросът на този читател подсказваше, че се търси някакъв пряк път под формата на организирано движение. А пряк път не е възможен.

Твърде късно е за движение от хора, които поддържат конвенционална смесица от противоречиви философски идеи. Твърде рано е за движение на хора, посветени на философията на разума. Но никога не е твърде късно или твърде рано да разпространяваш правилните идеи – освен в условията на диктатура.

Ако някога в тази страна настъпи диктатура, това ще стане заради бездействието на онези, които запазват мълчание. Все още сме достатъчно свободни, за да говорим. Имаме ли време? Никой не може да каже. Но времето е на наша страна – защото ние имаме едно несломимо оръжие и един невидим съюзник (ако се научим как да ги използваме): разумът и реалността.

(ЗАБЕЛЕЖКА: Горният текст - който е откъс от непубликуваната все още на български език книга на Айн Ранд „Философията: кому е нужна” - излиза тук с любезното съгласие на г-н Калин МАНОЛОВ, издателят на нейните книги в България. Това е негов подарък към мислещите ни сънародници по случай рождения ден на американската мислителка.)

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ