Истината ни прави свободни

неделя, 6 март 2011 г.

Николай Бердяев: За войната

Писмо единадесето: За войната

Николай Бердяев

Животът в този свят е борба. Борбата е рожба на греховния раздор, тя идва от чувството за непълнота. Но чрез борбата се преодолява раздорът и се извършва попълване на живота. Войната е една от благородните, макар и ужасни форми на борбата. Тя е антиномична по своята природа, тя е осъществено противоречие. В името на живота се води войната и служи за пълнотата на живота. И войната сее смърт. Целта на войната е мир и обединяване. Войните са най-могъщото средство за обединяване на човечеството. Народите се побратимяваха в кървави разпри и стълкновения. От най-древни времена чрез войните човешките общества се обединяваха в големи исторически тела, в огромни империи, чрез войните народите се разливаха по повърхността на земята и по този начин се формираха единно човечество и единна световна история.

Войната е израз на най-кървави раздори в човечеството, на взаимна ненавист на народите и жажда за изтребление. Войната е мрак и светлина, омраза и любов, животински егоизъм и висша самопожертвователност. Войната не може да бъде само добро или само зло, в нея има и велико добро, и велико зло. Войната е рожба на греха и изкупление на греха. Войната е свидетелство за трагизма на живота в този свят, за това, че в него е невъзможна пълна уреденост, спокойствие и безкрайно благоденствие и благополучие. Войната нанася най-страшни удари по еснафсгвото, еснафското спокойствие и задоволство. Демонът на войната винаги е привличал човечеството, откъсвал го е от еснафската скованост и ограниченост. Войната събужда ирационалните, демоничните сили в човека, подклажда огъня, който винаги може да пламне и изпепели всички човешки интереси. Войната е опитно опровержение на рационалистичния поглед върху историята, защото наистина народите трябва периодично да губят ума си, за да воюват. Между интересите на отделни хора и цели народи и войната съществува ирационална несъизмеримост. Страшните жертви на войната не се оправдават от никои интереси. Тези страшни жертви изискват свръхразумна санкция, вяра в целта и смисъла отвъд пределите на този емпиричен отрязък от земния живот. Ако според остроумния социолог В. Кид разумът не може да одобри целите на прогреса, не може да санкционира да се жертват индивидуалните интереси в името на далечните интереси на социалния организъм и затова се изискват свръхразумни религиозни санкции, то това е особено вярно по отношение на войната. Жертва на войната става не само отделният човек, но и цели поколения. Може ли да се оправдае такава саможертва на интересите на отделни хора и цели поколения? Трябва да се отречем от малкото си разум, за да оправдаем такава саможертва. Рационалното оправдаване на войната с каквито и да било интереси е нелепо и невъзможно. Тъкмо затова рационалистите и позитивистите по принцип са против войната, обикновено те клонят към па-цифизма. Докато религиозните хора по-лесно приемат войната с нейните ужаси и не се противопоставят принципно на войната, макар и да съзнават нейните злини.

Вие, пацифистите-хуманисти, противопоставящи се на войната и призоваващи към вечен мир, не вярвате във висшия смисъл на човешкия живот, не вярвате във вечния живот. Убийството във войната плаши повече вас, отколкото вярващите християни, възприели заповедите на божествената любов. Това може да учудва само онези, които не вникват по-дълбоко в смисъла на живота. Вие твърде повърхностно гледате на човешкия живот и виждате само отрязък от този живот в плоскостта. Вие искате този отрязък да бъде уреден колкото може по-спокойно, задоволително и приятно. По-далечно, по-високо и по-дълбоко нещо за вас вече не съществува. Плаши ви физическото убийство така, както то не плаши християните, които познават безкрайния живот, защото за вас физическият живот е край на всичко. И вие не се замисляте, че духовното убийство е хиляди пъти по-страшно от физическото. А в същото време нашият мирен живот е изпълнен с духовни убийства. Без да има война, ние убиваме ближните си с нашите чувства и мисли, изпращаме във всички страни човекоубийствени токове, отравяме със страшни отрови душите на хората. Нашият мирен живот е изпълнен с омраза и злоба и те убиват хората.

В Евангелието е казано, че трябва да се боим повече от тези, които убиват душите, отколкото от тези, които убиват тялото. И ето че в най-мирни, невойнствени времена се води война, която убива, отравя и разлага душите на хората. Защо това не ви плаши? Защо това ви плаши по-малко, отколкото физическите убийства по време на война? Всяко убийство по вътрешната си същност е духовно убийство, а не физическо. Убийството не е движение на атомите на материята. Убийството е акт на волята, насочен към отрицание и унищожаване на човешкото лице. И по време на война от по-дълбока гледна точка не се извършва такова убийство. Защото физическото убийство по време на война не е насочено към отрицание и унищожаване на човешкото лице. Войната не предполага омраза към човешкото лице. По време на война не се извършва духовен акт на убийство на човека. Воините не са убийци. И на лицата на воините не лежи печатът на убийци. На нашите мирни лица може по-често да се види този печат. Войната може да бъде съпроводена с убийства като актове на духовна омраза, насочена към човешкото лице, и фактически е съпроводена с такива убийства, но това не е присъщо на войната и оитологичната й природа. Злото трябва да се търси не във войната, а преди войната, в най-мирните наглед времена. В тези мирни времена се извършват духовни убийства, трупат се злоба и омраза. Във войната обаче жертвено се изкупва сътвореното зло.

Във войната човекът поема всички последици от своя път, носи отговорност, приема всичко, включително и смъртта. Защото наистина не безкрайният благополучен живот на земята е последица от това земно устройство без Бога, а смъртта. Войната е велика проявителка. В нея се проектира на плоскост това, което става в глъбините. И извършените по-рано духовни убийства се проявяват в нея във физически аспект. Войната е не толкова зло сама по себе си, колкото е свързана със злото и е последица от по-дълбокото зло. И в духовната природа на войната има свое добро. Неслучайно големите добродетели на човешкия характер са изковани във войните. С войните е свързано възпитаването на мъжество, храброст, саможертва, героизъм, рицарство. На света нямаше да има рицарство и рицарски закалени характери, ако нямаше войни. С войните е свързано героичното в историята. Наблюдавал съм лицата на млади хора, които отиват като доброволци на война. Те отиваха почти на сигурна смърт. Никога няма да забравя лицата им. И зная, че войната е насочена не само към низшите, но и към висшите инстинкти на човешката природа, към инстинктите за саможертва, любов към родината, тя изисква безстрашно отношение към смъртта. Не бива да се забравя, че хората отиват на война да умират, а не само да убиват. И затова войната, ако се проявява необходимото духовно отношение към нея, облагородява и възвисява човешката душа. Вашият песимизъм има еснафска природа. Вашият идеал за външния свят е буржоазен идеал за земно благоденствие, под който ще клокочи човешка омраза и злоба.

За греховното човечество пацифизмът е лъжа и неправда, външна измама. Вашият страх от физическо насиг лие идва от неодухотвореното отношение към живота, от твърде голямата вяра в материалния свят. Но физическо насилие не съществува като самостоятелна действителност, то е само израз на духовното състояние на човека и света. Всичко материално има само символична, знакова природа. Вие обаче искате да отстраните последиците, като запазите причината, да унищожите външния израз, без да промените вътрешната същина. Освен това във вашия пацифизъм има нещо неблагоприятно, което характеризира отношението ви към живота. Войната говори за самобитна историческа действителност, тя създава мъжествено чувство за история. Пацифизмът е отрицание на самостоятелността на историческата действителност и историческите задачи. Пацифизмът подчинява историята на отвлечения морализъм или отвлечения социологизъм. Той проваля историята до нейния духовно реален край.

Твърде интересна е психологията на войната. В нея трябва да се търси разгадката на психологията на народните маси, тя е най-силното опровержение на рационалистичното обосноваване на обществеността. Ако изобщо не може да се изгради общество на разумен обществен договор, най-малко върху него може да се изгради войната. Войната винаги има ирационални основи и предполага покорност на човека на целите, които стоят по-високо от постижимите му интереси. Не може да се воюва в името на разсъдъчните, утилитарните, твърде разбираеми и премислени цели. Безумно е да се воюва в името на разумните цели и е „умно" в най-висш смисъл да се воюва само в името на безумните цели. Това е основен парадокс на психологията на войната. Всяка рационализация на войната е нейно ликвидиране, всеки опит да се изяснят целите на войната подкопава нейния патос. Не бива да се воюва за „земя и свобода", както не бива да се воюва в името на абстрактната полза за държавата. Може добре да се воюва само в името на безразсъдни цели, тайнствени, далечни и непонятни цели на живота, ирационални инстинкти, без рефлекси и разсъждения, за „вярата, царя и отечеството", за народните светини, от любов към родината, надвишаваща всички интереси. Войната трябва да се схваща в нейната тайнствена органичност и да оставаме в нея покорни на светените, несъноставими с никои интереси. Демократичното условие целите и смисълът на войната да са понятни за всички участници във войната, войната да бъде прокарана през всеобщото избирателно право, за да може всеки войник свободно и разумно да решава дали иска да воюва и има ли смисъл войната, е революционно-рационалистична нелепица, чудовищно неразбиране на природата на войната и природата на войската.

Болшевиките също карат народа да воюва в името на нещо непонятно и безумно, в името на световната социална революция, третия интернационал и прочие, и затова само те могат да воюват. Масите винаги трябва да участват във войната в името на незнайното, тайнственото и ирационалното. И колкото по-непонятна, тайнствена и ирационална е целта на войната, колкото повече свещен трепет и свещена покорност буди тя, толкова по-добре е организирана и дисциплинирана войската, толкова по-добре воюва тя. Човешките маси могат да бъдат организирани и дисциплинирани само чрез ирационални и непонятни за тях начала, възприети като светини. Твърде близките и ясни начала дезорганизират. Вие се опитахте да организирате и дисциплинирате руската армия по време на революцията на рационални демократични начала. Вие, безумци или престъпници, си въобразихте, че армията може да съществува без йерархичен строй. И вие изтръгнахте душата на армията, унищожихте я и насочихте войнствената й енергия към онези цели, към които я тласкаха други стихийни инстинкти, друга ирационалност на масите. Гражданската война, социалната война на класите се оказа възможна, защото в нея бушуваше ирационална стихия, подбуждаха я животински инстинкти. Но рационално-демократична национална война бе невъзможна. В епохата на френската революция армията воюваше добре и победоносно, защото се подчиняваше на тайнствения инстинкт на любовта към отечеството, към изграждащата се нация. Войната се решава не от емпиричния народ, а от свръхемпиричната нация.

Армията е мистичен организъм. Добре може да воюва само оня, в който личността като нещо особено е умъртвена в този мистичен организъм. Не може да воюва оня, в който има лична рефлексия и лични разсъждения. Само тайнственото преодоляване на своята обособеност, на своята личност помага на човека да приеме ужасите на войната. Пред този ужас не бива да се чувстваме отделни разсъждаващи личности. Извън йерархичното съподчинение е невъзможен никакъв акт на войната. Йерархичното начало в армията е ирационално начало за личността. Войната е израз на ирационалността на живота, тя гръмко заявява, че е невъзможно да се рационализира животьт докрай. Демократизацията на армията е нейна рационализация, тоест умъртвяване на единната душа на армията, разпадането й на атоми. Рационалната и моралната критика на войната предполага разпадане на всички тайнствени духовни реалности. Душата на масите се разпада, атомизира, когато масите се освобождават от покорността на тайнствените свещени цели на живота. И безкрайно по-високо стои оня, който воюва в името на тайнствената и свещена цел на живота, отколкото оня, който воюва в името на твърде понятна и близка цел. Войната, както и всички жертви в историята, се извършва и в името на ивановци и петровци, покорни и неразбиращи целите на войната. Масите от ивановци и петровци могат да преживеят значението на войната само несъзнателно, в тайнствената дълбочина, в смирение пред светините. Целият световен и исторически процес със своите жертви и страдания протича за всеки Петър и Иван, за тяхната вечна съдба. Но това е непостижимо рационалистично и позитивно емпирично, това предполага осъществяване целите на живота отвъд пределите на земния живот. Ето защо християнството приема войната с нейните ужаси и страдания. И не могат да я приемат онези, които отричат безсмъртието, за които всичко се изчерпва с живота. Когато е загинала вярата във висшите реалности, когато всичко е разпиляно, не бива повече да се воюва, по-добре е да се сложи край на войната.

На войната на народите вие противопоставяте войната на класите и всички жертви на тази война ви се струват оправдани. Ужасяват ви убийствата, извършени по време на война, но вие не се боите да извършвате убийства в своите класови и революционни войни. Вашите хуманистични декламации спират, когато става дума за вашите революционни войни. Когато се води война между две нации, вие ставате кротки вегетарианци, боите се от кръв, призовавате към братство. Но когато успявате да превърнете борбата на нациите в борба на класите, вие ставате кръвожадни, отричате не само братството, но и елементарното уважение на човека към човека. В историческите войни на народите никога няма такова отрицание на човека, както в революционните войни на класите и партиите. Войната има своята задължителна етика на отношение към противника. Доблестният враг се погребва с воински почести. В революционните, класовите войни всичко се смята за позволено, отрича се всякаква общочовешка етика. С врага можем да се отнасяме като с животно. Войната не нарушава космическия йерархичен строй, тя му е подчинена. Нарушава го само „гражданската война". Войната е подобна на дуел. За два народа е тясно да живеят на света, те се чувстват оскърбени един от друг и се срещат гърди срещу гърди, признавайки се достойни за борба. И войната е нравствено по-висока, по-духовна от социалната борба, от „гражданската война", която не е война. Войната е основана на признаване на реалната цялост, общностите, духовните организми. Социалната борба, гражданската война отрича всички цялости. Общности, духовни организми, тя ги разпръсва и атомизира. Социалната борба познава само общност или противоположност на интересите, тя не познава общността или противоположността на духа. Гражданската война не може да не доведе до озверяване. Не тайнствените цели, не историческата съдба на народите поражда гражданските войни, а понятните за разсъдъка цели, свързани с елиминирането на човека или човешките групи от организма, с осъзнаването на интересите.

Империалистическите войни по своята природа се издигат над социалните войни. В тях има органична идея, издигаща се над разслоението на човешките интереси, на която хората са покорни, в тях има историческа съдба на народите, надмогваща ограничеността на човешкия кръгозор. Империалистическите войни от най-древни времена са имали за цел универсалното единство. Чрез великите войни са се смесвали и съединявали раси, племена, националности, обединявало се е човечеството на повърхността на земното кълбо. Войната не отрича реалното единство, родено не от интересите, а от недрата на битието. Но тя говори за ирационален и антиномичен живот в йерархичните реални единства.

Измамни са онази философия и онзи морал на войната, за които войната на враждуващите народи е борба между Ормузд и Ариман, мекду светлината и мрака, доброто и злото. Никога във войната светлината и истината не могат да бъдат изключително на едната страна, а злото и мракът на другата. Подобно елементарно морализиране на войната опростено пренася в историческата действителност категориите на личния морал и в края на краищата води до аморални последици. Когато моят народ воюва с вражески народ, нравствено осъдително и самохвално би било да си представяме своя народ като бисер на съвършенството, а вражеския народ като мрачен злодей.

Борбата на народите трябва да има своя „идея" и тази идея да се запечата възможно най-силно върху световния живот. „Идеята" на моя народ не е единствената, която има право на съществуване. Другите народи имат други „идеи". И те имат своето оправдание. Тези „идеи" се съревновават, извършва се своеобразен естествен подбор на най-значимите идеи. И Бог дава на народите свобода ча такова съревнование. В борбата за своята "идея" народът влага съвкупност от своите духовни сили. В сблъсъка на народите моралната правота на едната страна може да бъде относителна. Войната не е борба за морална правда и справедливост. Трудно е дори да се разбере къде е справедливостта във великото историческо стълкновение на народите. Защо е справедливо гърците да са победили персийците или персийците гърците, римляните галите или галите римляните? Наполеон целия свят или целият свят Наполеон? Защо е справедливо засилването на могъществото на едни империи и рухването на други? Справедливо ли е да се разруши Турската империя или да се запази тя?

Всички тези въпроси са неразрешими, защото са невярно поставени. Войната не е борба за справедливост, а за онтологична сила на нациите и дхржлвите Тук по-скоро е уместен биологически критерий отколкото етичен. Може да се търси истината в победата ка духовно и материално силните и жизнени нации, намиращи се г. период ка разцвет, над слабите нации, разлагащи се и прецъфтяващи. Във войната се състезават народни духове, изпитват се техните сили. Войната е борба за осъществяване на предназначението си в света. Народът, който се чувства избран, ръководен от демона на призванието, не може да спре по свои път. Но него го очаква иманентно наказание, ако по пътя си е принуден да извършва твърде много насилие, ако носи на света твърде много мъки и страдания.

Войните биват твърде разнокачествени по своя характер. Има войни на повече или по-малко равни по сила и култура народи. В този случай протича напрегнато съревнование и състезание, които трябва да решат кому принадлежи надмощието в света, чий дух ще бъде по-дълбоко запечатан в понататъшната история. Има войни на могъщи и висококултурни народи срещу слаби и слабокултурни. В този случай цел на войната може да бъде колонизация, насаждане и разпространяване на по-висока култура. Първият тип война представлява състезание на различни видове империализъм. Вторкяг тип война е осъществяване на империалистически задачи. Има войни на потиснати народи за своето освобождение, външно по-слаби, но вътрешно още съхранили духовната си сила. Тези войни имат за цел не да осъществяват универсално единство, а да отстояват индивидуализацията. Те не могат да се осъществяват от най-слабите и малки нации, в тях участват по-могъщи нации, които взимат под своя защита по-слабите в името на своите световни задачи. Има и войни, а които силните, варварските, некултурните народи поробват народи с по-висока култура, но вече остаряваща и изнежена, подкопана от вътрешна, нравствена болест.

Такива са били навремето нашествието на германския свят срещу Рим и на мюсюлманския свят срещу Византия. Тези нашествия могат да имат много дивашки и разрушителен характер. И все пак имат някакъв вътрешен смисъл, скрит от нашия повърхностен поглед. Културна Европа може още да бъде заплашена и от войнствените нашествия на монголския свят. Но какъвто и характер да носи войната, тя е показател за напрегнатия динамизъм на историята. Пацифизмът води до статичен поглед върху историята Вашите пошли революционно-демократич-ни формули, отричащи „анексиите", означават отричане на динамизма на историята, неосмислено и неосъществимо искане да бъде опряна историята, статиката да победи динамиката. Динамиката на историята е сложна поредица от анексии. Към тези анексии в продължение на целия исторически процес е трудно приложима категорията справедливост. Справедливостта с статична, а не динамична категория. Тя изисква световен еквилибър, а не динамичен процес, винаги протичащ в трагични стълкновения и мъки. Динамичният процес ка историята е стълкновение и взаимодействие на раси, племена националности, тяхното засилване и отслабване, тяхното придвижване по повърхността ка земното кълбо, присвояване или изгубване на земите, преразпределение на ролята и мястото им на земята. Няма такава статика в земното съществуване на народите, която во веки веков би определила справедливите граници за тях. Най-устойчивите места на земята са придобити по пътя на динамиката. И анексиите на миналото, които възприемаме в кристализирани резултати, не са но-справедливи от насочените срещу тях анексии на бъдещето.

Историята е безкрайна. Динамизмът на историята не отслабва, а се засилва. Светът не се приближава към земното благоденствие, към земния рай, към идилията на вечния свят. Всичко ни кара да мислим, че светът върви към страшна борба, към все нови стълкновения на исторически сили, към нови изпитания на мъжеството на духа, на рицарската закалка на духа. Повърхността на земното кълбо още не е устроена. Още много исторически задачи са останали неразрешени. Източният въпрос е неразрешим по мирен път. Вие обаче искате да обезсилите и отслабите вътрешно народите по времето на страшната борба, когато техните духовни сили бъдат подложени на страшни изпитания. Демократичното и социалистическото отрицание на войната по принцип е твърде хитро обезоръжаване на християнските народи, разоръжаване на старите армии за образуване на нова интернационална армия на земното царство. Социалистическият дух на интернационализма подменя християнския дух на вселенското. И християнството желае мир на целия свят и братство на народите. Но то иска това да е истински вътрешен мир и истинско вътрешно братство. В християнския свят и християнското братство ще бъде победено злото. Във вашия свят и вашето братство злото во веки ще остане непобедено. Пацифизмът ви е отрицание на злото, нежелание да се познава злото, желание да се примирим със злото, сякаш то не съществува. Затова вие никога няма да постигнете нито световно братство, нито вечен мир. Пацифизмът ви окончателно унищожава рицарските начала, рицарски войнстващата борба със злото.

Вашата идея за вечен мир между народите е буржоазна идея. Вие искате външно спокойствие и благополучие, без да изкупите греха, без да победите вътрешното зло. Вие искате да продължите духовните убийства, без да се съобразявате с външните им последици, без да изпитвате ужасите на физическото убийство. Струва ви се, че народите са примирени, че злата вражда между тях е победена. Вие искате да създадете външен облик на братството на народите без онази вътрешна любов, която единствено би могла да го създаде. Вие искате да тръгнете от външното към вътрешното и по пътя си забравяте вътрешното. Истинският път е път от вътрешното към външното. Търсете царството Божие и всичко останало ще си дойде на мястото. Вие пък мислите, че всичко ще се оправи без царството Божие. Ето защо никога няма да стигнете до братството между хората и народите. Братство не може да се създаде на икономически и юридически начала, то не произтича от никакви интереси и не може да бъде гарантирано от никакво право. То е царство на Духа. Истинският онтологичен, реален свят трябва да бъде космически свят и истинското онтологично реално братство трябва да бъде космическо братство. Войната се води не само на ограничени пространства от земята, не само във физически аспект. Тя се води във всички аспекти на битието, във всички йерархии, води се и на небето. Във висшите йерархии ангелите Божии воюват с ангелите на сатаната. Но оръдията на тяхната война са по-изтънчени и рафинирани. Взорът на ясновидеца навсякъде по света, в най-дълбоките и най-отдалечените му пластове трябва да открие войната. Видимата материална война е само проява на невидима духовна война. И колко плоски и жалки в сравнение с този истински живот са всички измислени от вас интернационали, вечни светове и тям подобни.

Християнските апокалиптични пророчества не ни вещаят, че в края на краищата няма да има войни, че ще настъпи мир и благоденствие. Напротив, тези пророчества вещаят за страшни войни. Апокалиптичното чувство на историята противоречи на вечния мир. Всички утопии на земния рай, мир и благоденствието на земята се разбиват в апокалипсиса. Апокалиптичното чувство за историята е трагично. То ни учи на онази сурова истина, че в света се шири не само доброто, но и злото, че най-страшната борба още предстои. В бъдеще в духовен план предстои най-страшната война — войната на царството на антихриста с царството Христово. Войната между Христос и антихриста, между верните на Христос и съблазнените от антихриста ще бъде последна война. Тази страшна духовна война ще има и своя материален израз. Война е имало и в изворите на човешката култура. Тя е била могъщ двигател на културата. Война ще има и в края на човешката култура, на самия й връх. Буржоазният и социалистическият „вечен" свят не ще предотврати нито тази последна, нито предшестващите я войни. Предстои още сблъсък между арийско-християнския свят и монголския Изток.

Апокалиптичната война ще прехвърли материалното стълкновение в сферата на духовното. И тя хвърля обратна светлина върху цялото минало на човечеството, върху духовната подплата на материалната борба. Външният, икономически и юридически обусловен свят прикрива духовната дълбочина на живота, скрития в нея огън. Но това прикритие не може да бъде вечно. В хуманитарно-демократичния и интернационално-социалистическия пацифизъм има лицемерие, стремеж да се избегнат последиците от злото, а не самото зло. Войната е антиномична по своята природа и се противопоставя на всички гладки рационалистически учения. Дълбоко антиномична е войната и за християнското съзнание. Войната предизвиква трагичен конфликт в душата на християнина. Не добро и зло, не правда и лъжа се сблъскват в този конфликт, а два вида добро, две правди. За вас е непозната тази трагедия. Интересува ви само сблъсъкът на абстрактното добро с абстрактното зло. Но човешкият живот е безкрайно по-сложен и объркан.

Трагедията на човешкия живот се корени в сблъсъка на различни ценности, в неизбежността на свободен избор между две еднакво скъпи ценности и правди. Отечеството е безспорна ценност и патриотизмът е възвишено състояние на духа. Но любовта към отечеството може да се сблъска с любовта към други, също толкова безспорни ценности, например с любовта към човека и човечеството, към високата култура, към духовното творчество и прочие. И войната може да се възприеме само трагично. Греховно е само да желаем война и да се наслаждаваме от нея. Това е безбожно. Трябва да желаем и мир, трябва да изпитваме и мъката, и ужаса на войната. Любовта трябва да победи злото и раздорите. Но любовта действа и по време на война, пречупена в мрачните стихии. Според учението на Якоб Бьоме божествената любов, пречупена в мрака, се превръща в гняв. Същото става в стихията на войната. В това е истината на войната. Но войната е смесена действителност, в нея действат и други начала, и началата на злата омраза и злата корист. И затова тя не може да не буди мъка. Войната изправя човека срещу лицето на смъртта и от този допир към тайните на смъртта извисява човека.

Но войната може вътрешно да се разлага и изражда, тя може да губи идеята и смисъла си. Тъкмо това се случи със световната война в наше време след катастрофата с Русия. Световната война не разреши никакви задачи и завърши с лош мир. Вътрешно войната продължава. Нашите съюзници нямаха положителна идея за войната, не осъзнаваха мисията, свързана с тази война. Съюзническата идеология бе хуманитарно пацифистка, ръководна бе масонската идея. Но масонството в крайна сметка иска да отслаби всички нации, да ги лиши от индивидуален характер и да подмени Христовата църква с лъжлива хуманистична лъжецърква, а конкретното всеединство на човечеството — с абстрактно единство.

Старата християнска Европа загива от вражда, от продължаващата вътрешна война между Франция и Германия. Германия е облагородена от поражението и заслужава друго отношение, различно от това, което е имало към нея по време на войната. Враждебните на християнството сили разложиха войната и я лишиха от вътрешен смисъл. Тогава навлиза в своите права правдата на мира.

В историята има периоди, когато войната се превръща в безусловно зло, когато здравият духовно-религиозен инстинкт трябва да иска мир за целия свят. И ако тогава в Европа няма мир, заплашва я гибел, заплашва я тържеството на монголския Изток. Но не бива да се залъгваме с оптимистични надежди. Духовните раздори в Европа дават основание за песимистични предчувствия.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ