Американците и Априлското въстание (статия на Дж. Кларк)

АМЕРИКАНЦИТЕ И АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

Джеймс Ф. Кларк (James F. Clarke), Университета в Питсбърг (Pittsburg)

Публикува се за първи път на български език!. С благодарност към г-жа П.Ангелова, която ми изпрати статията!

БЕЛЕЖКА: Авторът на тази статия Джеймс Кларк (1906 - 1982) е дългогодишен професор в Питсбъгския университет (1956 - 1976), основател на Асоциацията на американските българисти и наричан “баща на американската българистика”. Автор е на повече от 40 научни изследвания, свързани главно с епохата на българското възраждане. Той принадлежи към фамилията Кларк, отдала три поколения през повече от 120 години, в работа за България и в България. Този текст е писан през 1976 г. и отпечатан през следващата в американско научно списание. На български език се печата за първи път е и част от подготвяна за печат книга, която ще представи документалното наследство на тази забележителна фамилия.

В тази стогодишнина от Априлското въстание и двестагодишнина от основаването на Съединените щати е подходящо да си дадем сметка за приноса на американците за българската революция и независимост. Следващите страници ще се занимават главно с американците на мястото на събитието, включително мисионерите на методисткия мисионерски съвет и на Американския съвет на представителите на мисиите за чужбина (Американския съвет), главно конгрешани, бивши мисионери, особено Уошбърн (Washburn) и Лонг (Long); местни американски дипломати; американски журналисти, главно Макгахан (MacGahan); и накрая нещо за реакциите в Бостон и Вашингтон.

Първо, няколко думи за обстановката: българското Априлско въстание (априлско, защото се е състояло по времето на юлиянския календар), е било героичен, но кървав неуспех лошо организирано и проведено; зле планирано във времето и с недостатъчно въоръжение; замислено за 1 май, стар стил, то е избухнало предварително, но 10 дни едва ли биха довели до голяма разлика в подготовката. Но поради две неща, то вероятно ще остане мрачен провал. Първо, турските зверства, извършени за потушаването на бунта – „Престъплението на века”, както са били наречени; второ, публичността, дадена на тези зверства от американците, което е позволило на Гладстон (Gladstone) да стане, въпреки него самия, героят на „българските ужаси” и да осуети замислите на туркофила Дизраели (Disraeli), което на свой ред е позволило на цар Александър да вдигне на крака армията си. Последва Руско –Турската война и независимостта на поне една трета от България на Берлинския конгрес с Дизраели, сега Лорд Биконсфийлд (Lord Beaconsfield), налагайки разделянето на голямата „неистинска” България до същинска България.

Не е необходимо да се изброяват отново подробностите на Априлското въстание, което избухва непредвидено на 2 май. Трябвало е да бъде съгласувано по време със Сръбската декларация за обявяване на война, което обаче става едва когато българското въстание е вече отдавна приключило. Турците са знаели какво предстои да стане и не са били против да имат едно извинение да елиминират една възможна заплаха за своите граници, водещо към сръбския театър на военни дайствия. Някой би могъл дори да каже, че именно турците са атакували българите. Връщайки се у дома, турците са вярвали, че българите са извършили клането. Тъй като редовните войски са били ангажирани на друго място, местните помаци, изповядващи исляма, определяни като башибозуци, нередовна местна милиция, са били оставени свободни, заедно с ислямизираните черкези, преселени от Кавказ. Междувременно за усилване на вълнението може да се добави още, че до потушаването на българското въстание в Константинопол са станали два дворцови преврата и са се сменили трима султана.

Ако Априлското въстание би било „нормално” потушено, от него не би произлязло нищо. Но вместо това фанатачните нередовни, а по-късно и редовни сили са щурмували, плячкосали и изгорили десетки (може би 100) градове и села, посичайки хиляди от останалите там жители, най–вече възрастни мъже, жени, момичета и деца. Насилието над жени, отвличането и декларираните продажби на момичета, практически за по-малко от петак възбужда викторианската похотливост в Англия и разгаря моралното негодувание. Цифрите за броя на жертвите варират от 3900 (според британския посланик Лейърд (Layard) до 100000. Британският изследовател Беъринг (Bering) „изброява” 12000; американецът Скайлер (Schuyler) 15000; един американски мисионер от мястото на събитията приблизително 10000. Българските историци обичат да използват 30000, но това трябва да включва и „законните” зверства след клането. Може би трябва да се отбележат два аспекта на тези цифри: трябва да се прави разлика между пострадалите от въстанието, последвалите жертви от несправедливи смъртни присъди и жертвите от глад, болести и лишения. Второ, не е въпрос да се заяждаме за броя, но за зверския начин на кланетата – по–скоро качеството, а не количеството на зверството.

Лошо, каквото е било, потушаването на българското въстание е можело да бъде пометено под турския килим, като имаме предвид събитията в Константинопол, безредиците в Западните Балкани и туркофилската политика на Дизраели, ако на мястото на събитието не са били половин дузина американци, които заедно са съумeли да дадат най-широката възможна гласност на турските зверства в България във всичките им смразяващи кръвта подробности. Ключовата фигура е Джордж Уошбърн (George Washburn), изпълняващ длъжността директор на Робърт Колеж (Robert College) в Константинопол и неговият сътрудник Албърт Лонг (Albert Long), и двамата бивши мисионери; американският министър в Константинопол Хоръс Мейнард (Horace Maynard); американският главен консул Юджийн Скайлер (Eugene Schuyler); американският кореспондент Дж. А. Макгахан (J. A. MacGahan); и американските мисионери в България и в Константинопол. Имало е, разбира се известен брой български сътрудници, особено Стефан Панаретов, който става първият български министър във Вашингтон.

„Мозъчният център”, изпращащ сведенията за българското клане е Робърт Колеж, създаден до голяма степен от видния ветеран мисионер от Съвета Сайръс Хамлин (Cyrus Hamlin) с финансовата подкрепа на Кристофър Робърт (Christopher Robert), бизнесмен от Ню Йорк. От неговото узаконяване през 1864 г., българите са били всред най-многобройните групи ученици и дипломиращи се. Самият Хамлин е направил няколко обиколки из България и е бил един от онези, които са настоявали за мисионска работа всред българите. През 1869 г. неговият зет Джордж Уошбърн (George Washburn), бива назначен към колектива на колежа като мисионер от Съвета. Когато Хамлин заминава за Америка с цел набиране на средства, Уошбърн става действащ директор на колежа.

Междувременно Албърт Лонг(Albert Long), един от първите методистки мисионери в България от 1858 г., установен в Търново, пристига в Константинопол през 1864, за да редактира месечното българско мисионско списание Зорница и да помага в работата над ревизираното издание на българската Библия. През 1872 г. e назначен като мисионер да преподава природни науки. При отсъствието на Уошбърн, той е изпълнявал длъжността изпълнителен директор. Служението на Лонг в България и неговото присъствие в Робърт Колеж добавят към българския характер на самия колеж дотолкова, че гърците започват да го избягват, наричайки го „Българския колеж”.

Зараждането на интереса на американците към българите е резултат от една обиколка из Тракия на двама мисионери от Съвета- Х. Г. О. Дуайт (H. G. O. Dwight) и Уийлям Шофлър (William Schauffler) през 1834 г. Когато дейността на Съвета в Смирна приключва поради надигащия се национализъм, феноменалният успех на новобългарския превод на Новия Завет на Неофит Рилски, направен за Британското и чуждестранно библейско дружество и отпечатан в Смирна, ускорява превода на Стария Завет от Константин Фотинов и на няколко книжки, под наблюдението на Илайъс Ригс (Elias Rigs), също отпечатани в Смирна. С това Ригс е станал основател на българската дейност на Съвета. Мисионерите в Смирна са съдействали също за публикуването на Фотиновото „Любословие”, първото българско списание. В последствие българската дейност се пренася в Константинопол, където през 1858 г. умира Фотинов, докато пише заедно с Ригс.

Междувременно успехът на последователните издания на Новия завет продължава да привлича възхищението на библейските и мисионерски среди. През 1852 г. методистите в Ню Иорк се насочват към България като обещаващо мисионерско поле. През 1854 г. Лондонското общество за подпомагане на мисиите в Турция, в което има пръст Хамлин, решават да подпомагат, но без да се конкурират с усилията на американските мисионери, предлагат на Американския съвет своята подкрепа за мисионерска работа в България. С писма и агитиране от мисионерите на Съвета, включително Хамлин, Шофлър, Дуайт и Ригс аргументират достойнствата на българското поле. След хокане и мънкане и от двете страни е постигнато споразумение методистите да поемат службата в същинска България (включително Добруджа), а Американският съвет да работи на юг от Стара планина, (включително Македония), където се открило, че има много българи. По-късно към юрисдикцията на Съвета били добавени София и Ниш. През 1850 г. методистите Притиман и Лонг се установяват в Шумен и Търново (първо във Варна), а мисионерите на Съвета се заселват в Адрианопол (Одрин) (по-късно в София), и през 1859 г. в Ески Загра (Стара Загора) и Пловдив (по – късно в Самоков). С това, към 1876 г. Робърт Колеж е бил известен със своите български интереси, няколко мисионери – ветеринари, интересуващи се от българите, са се настанили в Константинопол, а други в Самоков, недалеч от епицентъра на Априлското въстание.

Това, което възпламенява една от най-злостните и истерични полемики в Британската, а вероятно в никоя друга история, освен може би въпроса с робството, е комюникето в Лондонския вестник Дейли Нюз (Daily News) от 23 юни за турските кланета в България от неговия кореспондент в Константинопол Едуин Пиърс (Edwin Pears). Това не са първите известия за кланетата, но са първите сведения в Лондонската преса, базирани на информация от първа ръка от мястото на събитията. (Първият доклад е вероятно от руския консул в Пловдив, Геров, българин, до Игнатиев, посланик на Русия в Константинопол). Пиърс е получил своята информация от Уошбърн и Лонг. Това също така е първото от верига събития, които водят от Батак до Берлин и до независимостта на част от България.

По „подземни” канали в Робърт Колеж започва да пристига информация на очевидци от сцената на злодеянията: свещеник в Татар Пазарджик предава информацията на българина (Илич), работещ в пощенската служба на австрийското консулство в Пловдив. Той на свой ред я изпратил в пощенската торба до своя брат в австрийското посолство в Константинопол, който пък я дал на Робърт Колеж. Друг канал бил българската митрополия в Пловдив, която предала информация до екзархията в Константинопол, която чрез Методи Кусевич е изпратена до Робърт Колеж. С пристигането на информацията там, тя била обработена, преведена и раздадена на студентите и персонала, а именно на Стефан Панаретов, завършил Робърт колеж и член на факултета.

Със своята репутация, връзки и интерес към българите Уошбърн бил точният човек на точното място в точното време. Той имал навика да занася информация на британския посланик Чарлз Елиът (Charles Elliot). По отношение на турските зверства туркофилските симпатии на Елиът били равни на тези на неговите господари в Лондон: той пропуснал да ги осведоми. Американският посланик Хоръс Мейнард поради други причини също пропуснал да действа. Приятелят на Уошбърн Галенга (Gallenga), представител на лондонския Таймс (Times), изпратил историята, обаче Дилейн (Delane), издателят, все още не бил подготвен да застане против правителството. Но Пиърс действал с бомбастичен ефект.

Врявата и политическият отзвук в Англия достигат точката, при която Дерби (Derby), външният министър на Дизраели, най–накрая трябва да нареди на Елиът да проведе едно ограничено разследване. Не изпращат най – квалицифирания вицеконсул Ренч (Wrench), а младши секретаря Уолтър Беринг (Walter Baring). Но поне Елиът го изпраща при Уошбърн за инструктиране. И двамата - Уошбърн и Беринг - се съгласяват, че се предвижда реабилитация. Отгоре на всичко на Беринг дават като преводач неговия тъст сър Фредерик Гуарачино, лош левантийски (малтийски) и бивш британски вице–консул.

За да осуети мисията на Беринг, Уошбърн убеждава Мейнард да му позволи да повери на Юджийн Скайлер, наскоро пристигнал американски генерален консул и секретар на легацията, да предприеме едно независимо разследване. Скайлер, освежен от едно служебно пътуване до Санкт Петербург като шарже д`афер, приема с готовност и Мейнард му дава прикритие - да оглежда за установяването на вице–консулства. Естествено Скайлер бил също инструктиран от Уошбърн. Скоро се появява и друг американец, Дж. А. Макгахан. Един от големите американски журналисти на XIX век, той е странствал и е бил военен кореспондент на Ню Йоркския вестник Хералд (Herald) като е писал за Испания, Арктика, Парижката комуна и Руския Туркистан. Едно несъгласие причинявя оттеглянето на Макгахан от Хералд като с това се лишава американската преса от кореспондент от мястото на събитията. Но от лондонския Дейли Нюз, в резултат от комюникетата на Пиърс, го грабват като техен „специален пратеник” в България. След обичайното инструктиране от Уошбърн, той се присъединява към своя приятел Скайлер при пътуването до Адрианапол и Пловдив. Те били обиколили заедно руския Туркистан и изнесли сведения за лошата руска колониална администрация. Всеки от тях бил издал наскоро книга върху това.

Скоро Скайлер и Макгахан се свързват с Беринг. На 2 август те и тримата са в Батак, сцената на най–ужасните турски зверства, където се присъединяват към един приятел на Скайлер, принц Церетелев, от руското посолство в Константинопол. На 9 август статията за Батак излиза в Дейли нюз, преувеличена, неточна и смразяваща кръвта. Яростта в Англия се удвоява. Батак става мека за туристите на ужаса.

Уошбърн също снабдява своите приятели в Лондон, включително Уилям Форстър (William Forster) и други лидери на либералната опозиция в Камарата на общините, със своите информационни доклади и устни такива чрез Стефан Панаретов, който е присъствал на техните атаки срещу Дизраели, при неговото явяване в Камарата на общините. По ирония, въздействието на американците по въпроса за оповестяването на кланетата става в Лондон. На 29 август така нареченият „Предварителен доклад” на Скайлер е бил изпратен до Дейли Нюз, а по–късно е преиздаден заедно с репортажите на Макгахан. Когато бива повикан от държавния секретар Фиш (Fish), за да даде обяснения, Скайлер отрича всякаква отговорност да е запознат; Мейнард по подобен начин докладва само като изпраща копие от доклада до Британската лятна резиденция в Терапия. Елиът едва ли би очаквал да го види публикуван. Но Робърт Колеж е на пътя към Терапия. Едва на 19 септември докладът на Беринг най–накрая е даден на пресата – чрез официалния лондонски вестник Газет (Gazette). Въпреки, че Уошбърн и Скайлер са успели да направят от Беринг честен човек, неговият трясък бива откраднат. Именно докладът на Скайлер най–накрая достига до Гладстон под формата на неговите „Български ужаси”.

Американските мисионери в Константинопол и България (както и някои читатели в Англия) са обезпокоени от сензационните разкрития на Макгахан и от фурора, който те предизвикват. В последствие те желаят да се дистанцират от въвличане в ракета с репортажи. Вярно е, че Уошбърн в своите непубликувани спомени („Възпоменания”), се позовава на информация от мисионерите, както прави и Макгахан, но когато Елиът в един публикуван репортаж се позовава на американските „мисионери” за информацията, дадена на Пиърс от Уошбърн и Лонг, както прави и Уийлям Форстър от трибуната на Камарата на общините, сериозните намерения на мисионерите в Константинопол са да се стремят към дезавуиране. Те съзнават разликата между тях самите и бившите мисионери; другите не. По–важна е естествената реакция на турските власти. Още повече, че ако те официално протестират приписването им на отговорност, биха се поставили в позицията да извинят кланетата.

Мисионерите и офисът у дома в Бостън са пред истинска дилема. Да се включат към виковете срещу турците носи риска от репресивни мерки както и да се изложат на опасност огромните мисионски вложения в Османската империя. Казано направо, арменците са били много по–податливи на мисиониране, отколкото българите. Това би поставило мисионерите на страната на русофилите, а те са имали основание да знаят, че спънка в евангелизирането на православните е Русия. От друга страна, ако сами се оттеглят от отговорността да докладват за зверствата и запазят мълчание, биха били обвинени в безсърдечие към българските жертви и да си докарат риска да бъдат отхвърлени от православните, техните принципни подръжници. Този избор на Хобсън (Hobson) е бил естествено дори по–очевиден за Н. Г. Кларк (N. G. Clarke), външният секретар на Американския съвет в Бостон.

Кларк се гордее със своята способност да изчаква. Той не би рискувал да строши турската каляска или да подстрекава към нещо подобно на врявата в Англия между туркофили и русофили. Дори една мрачна, статистическа равносметка за турските насилия и кланета, грабежи и опожарявания, която той получава за публикуване от един от своите мисионери в Самоков, само показва на издателя на бостонския вестник Журнал (Journal) и то само за информация. Други частици информация за сцената на зверствата в България излизат в Константинопол в седмичника Nеws Notes , чийто редактор е американският мисионер Х. О. Дуайт (H. O. Dwight) (син на Х. Г. О. (H. G. O.)) за ограничено разпространение в Константинопол и Бостон. Но има само едно изключение от тази пресметната еквилибристика: Сайръс Хамлин.

Сайръс Хамлин, мисионер на Съвета от 1834 г. и основател на Робърт Колеж 30 години по–късно, никога не успява да преодолее русофобията която продибива, докато пече хляб за британската армия по време на Кримската война. Руснаците, също както и френските католици, се опитали да попречат на любимия му проект – Робърт Колеж. Било е благословение за българите, че по това време той бил подтикнат да се върне у дома, за да събере пари за колежа. Неговото последно идване в Константинопол е през 1873 г. През 1977 г. той бил убеден да не се връща и ръководството на Робърт Колеж било официално поето от неговия зет Джордж Уошбърн. Междувременно, по време на фаталната 1876 г. Хамлин посвещава цялата си изобилна енергия за провеждането на цикъл сказки в земеделските райони на Нова Англия в полза на турците и фанатично осъждане на руснаците за голямо очудване на някогашните си колеги в Константинопол.

Понякога, също за очудване на Н. Г. Кларк, отделни мисионери в Константинопол публикуват свои критични писма в американската светска преса. В по–голямата си част репортажите в Америка са били препачатани от материали, излезли в лондонската преса. Имало е също американски издания на сероизни британски месечни и тримесечни списания, които също са съдържали материали за положението в България. Изключение били статиите в Ню Йоркския вестник Трибюн (Tribune) от кореспондента му в Константинопол Х. О. Дуайт. Те били препечатани разширени в неговата книга „Животът в Турция по време на войната” (Ню Йорк, 1881 г.).

Като цяло в американската провинциална и градска преса има относително малко разбиране на българския въпрос. Все пак, от по–голям интерес са били Раненото Коляно, големият алкохолен скандал на Грант (Grant), корупцията в железниците и националните стачки и насилие, юношенската престъпност, безработицата, Тамани Хол (Tammany Hall) и откраднатите избори. А също и още нещо – нашата стогодишнина!

Каква е позицията на нашето правителство за българските кланета? В противовес с доктрината на Монро; турците бяха „доброжелателни” по време на нашата гражданска война; имаше добри търговски връзки още от преди нашата революция. От там и доктрината: ако не се бъркате в нашия заден двор, ние няма да се бъркаме във вашия. Българските кланета са проблем на турския заден двор. Скайлер пренебрегва правилата на правителството на Съединените щати и политиката на неутралитет като си пъха носа в зверствата и дава разкритията си за публикуване. Нещо повече, той си позволява да бъде убеден да си сътрудничи с принц Церетелев в подготовката на описанията за България за неуспешната Костантинополска конференция. Той също така е писал на Гладстон. За това Скайлер (и Мейнард) са били повикани на тепиха. Но според държавния секретар Фиш президентът Грант (Grant) не се е решавал да отзове господин Скайнер в този момент единствено от страх. Поради това Скайлер, въпреки че е персона нон грата за турците, не бива отзован до 1878 г.. Година по–късно Мейнард напуска, за да стане главен пощенски служител. Още по–късно Скайлер става нашия пръв пълномощен министър за Гърция, Румъния и Сърбия. България не се счита – тя все още не е достатъчно независима.

В заключение, американското правителство се опитва да се покаже неутрално, американската светска преса дава примери, най–вече препечатани, на истории за зверствата в България, мисионските организации, специално Aмериканския съвет, се опитват, поради практически причини, да бъдат само наблюдатели; мисионерите в мисионерските полета са между два стола. Но ролята на американците Макгахан, Скайлер, и главно Джордж Уошбърн, е решаваща за превръщането на това, което Х. О. Дуайт описва като „най–щурата приумица, която някога е изпращала мъже на смърт”, в освобождението на поне част от българите.

Статия, изнесена на сесия по време на годишната среща на в Сейнт Луис - St. Louis, САЩ на 7 октомври 1976, посветена на стогодишнината от българското Априлско въстание.

Публикувана е от тримесечното списание East Europian Quarterly, 1977, Vol. XI, No. 4