Истината ни прави свободни

петък, 8 юли 2011 г.

Възход и провал

Няколко дни не съм писал в поредицата от есета за войнишкия живот, която наченах наскоро. Тази сутрин нещо ме дърпа нататък и, няма как, тръгвам; от опит знам, че ако човек почне да се инати, да се опитва, тъй да се рече, да "ръководи" своя "творчески импулс", ако не е нескромно да го кажа, доникъде няма да стигне. Да си свободен в тази област означава само едно: да се подчиниш на импулса си, да приемеш властта му. И тъй, започвам да пиша, т.е. да продължа записките си.

Аз вече доста неща написах, а пък понеже не може всичко да се опише, ще трябва да се задоволя с най-главното, с най-значимото. Вече, струва ми се, доста неща написах за т.н. "новобрански стадий" от живота на младия войник - те, прочее, всички войници в казармата са млади, но тия, дето са само с една година по-"немлади", биват наричани "стари" войници! - тъй че явно дойде време да мина към описанието на някои случки и събития от преходния период към "старата служба", който, както е известно, започва някъде към 11-я месец. Но преди това искам да отбележа някои преживелици от по-рано.

В казармата на 6 месеца се прави нещо като "отчет на резултатите"; отчитат се постиженията, награждават се отличилите се, чертаят се, както се казваше тогава, перспективите. Тъй като има нещо като "учебна година" в казармата, протичаща 12 месеца, то този отчет по средата на периода трябва да е бил нещо като анализ на "учебния срок" в училищата. Както и да е, та този отчет се прави пред целия личен състав, докладът се чете от началник-щаба или от закапечето, а пък командирът държи реч и награждава - или наказва. За нас, войниците, най-хубавата награда за ония, които биваха обявявани за "отличници по бойна и политическа подготовка", бяха дните отпуск, които си вървяха в комплект с това звание; ето защо този отчет, тъй да се рече, беше доста вълнуващо събитие. Та първият такъв отчет, на който съм присъствал, трябва да е бил по средата на първата година, т.е. някъде към април или май. Аз за началник-щаба, майор Бонев, писах по-преди, но нищичко още не съм писал за командира; ето сега се налага нещичко да кажа.

Командир на нашето поделение беше полковник Стойновски, вечно намръщен, строг човек, сравнително възрастен; сега, като си го представям, ми се струва да е бил тогава сякаш над 60 години, нисък, пълничък човек, с бяла коса, в която обаче тук-там имаше и по някой черен косъм, но клонеше към бялото. Както и да е, разбира се, командирът, най-вече заради пагоните си, внасяше респект и почитание сред нас, войниците, независимо дали сме били млади или "стари". Той, разбира се, имаше пълна власт; може би тук е било основанието за този респект, не знам, но е факт, че от него треперехме всички; особено удоволствие ни доставяше когато той се заядеше с някой старшина. Тъй като моя милост служеше в командния пункт съм имал такива случаи, а полковникът, като се ядосаше, не го спираше и това, че има зад планшета войници, ами си ругаеше провинилия се, било старшина, било дори офицер, порядъчно и много строго. И сега като си помисля кожата ми настръхва само при мисълта да стана обект на неговия гняв; и за мен това е така, понеже, както ще разкажа съвсем скоро, имах "щастието" да стана обект на гнева и дори беса на развилнения се полковник.

Иначе полковника го срещахме рядко; когато го сещнеш, разбира се, трябва да набиваш крак, т.е. с маршова стъпка да го поздравиш. Почти не говорехме с него, а сме го наблюдавали отстрани. Казах, че в командния пункт аз специално го срещах често - поради естеството на длъжността и на службата си. За отбелязване е това, че в Долна баня съсед ни беше един полковник, Бог да го прости, тоя човек почина преди години, който не само че беше полковник, ами и работеше в поделението в Божурище, където пък беше щабът на нашата дивизия, т.е. един вид не само че се е познавал с моя командир, ами нищо чудно да му е бил и началник. Но сега се сещам, че нито веднъж даже не ми е минала мисълта за някакво ходатайство, което е показателно, говори за нещо; понеже за друг тип хора това е първото, което ще им хрумне. Както и да е, сега да продължа разказа си.

Значи към април-май 1978 година се проведе първият такъв отчет. И тогава, като гръм от ясно небе ми дойде, чух името си не само сред наградените с отпуск, ами се оказа, че съм един от двамата млади войници, които бяха повишени в звание, т.е. бях произведен в чин "ефрейтор". Аз отдавна имах чувството, че полковникът ме харесва, не знам защо, но това се усещаше интуитивно, един вид някак си се е получило някакво съвпадение на нещо в личностите ни, симпатичен съм му бил, знам ли? Разбира се за да ме повишат голяма роля е изиграло това, че и началник-щабът, и закапечето един вид бяха "мои хора", или, по-добре казано, аз бях техен пряк подчинен; и нищо чудно да са имали добри отзиви за мен - понеже аз иначе съм старателен и си гледах работата. И тъй, на 6-тия месец от службата аз вече бях ефрейтор, което накара "старите кучета" да побеснеят - тъй като новобранец да е ефрейтор вече беше множко и беше нетърпимо за тях. Другото момче, което беше произведено, беше техничарче, кой знае защо, неговото произвеждане в звание сякаш не подразни никого, ала "старите кучета", струва ми се, бяха силно уязвени от това, че моя милост стана ефрейтор; и, разбира се, направиха всичко, за да ми отмъстят.

По принцип аз вече бях станал, тъй да се рече, "началник" дори и на "старите кучета", което, както и да го погледнеш, е нетърпима обида. Редникът стар войник вече ми беше подчинен, и дори, представете си, трябваше да ми козирува, примерно, ако се размине с мен както се минава през турски гробища, имах властта да го върна, та да ми отдаде чест и прочие. Аз, разбира се, не бих го направил, но войнишката психология е така извратена, че дори и да не го правя, пак ги ядосвах, един вид излизаше, че се правех на "пич", не знам, но много ги ядосвах каквото и да направя. Личеше си тоя вътрешен бунт в сърцето на "старото куче" и тия напрежения внесоха доста емоции в нашето, най-вече моето, битие-житие. Вече писах по-рано, че такива напрежения и емоции войниците, изглежда, си ги измислят само и само да разнообразят с нещо убийственото еднообразие на войнишкия живот. Тия всичките глупости, както сега преценявам, са били измисляни само за това да не измрем от скука. Ето как обаче се гавреха "старите кучета" с мен, нищо че вече бях ефрейтор. Ще дам един-два примера.

Да речем, влизам в столовата с ония два сандъка, в които носехме храната на дежурните офицери в Командния пункт. Понеже сандъците са два, заети са ми двете ръце и аз влизам в столовата именно "както се минава през турски гробища". И други така влизат, ала ето че старите кучета не пропускат да се позабавляват. Веднага сритват оня от тях, който е младши сержант, той скача като пружина и изкрещява:

- Ефрейтор Грънчаров, твоя милост защо влезе в столовата без да отдаде чест и да поиска разрешение?! Ти не забеляза ли тук толкова стари кучета, а сред тях и младши сержант?! А сега ако обичаш, ефрейторе, се върни, та да влезеш по устав.

Шоуто започва. По устав, разбира се, той е прав. Нищо че столовата е пълна с редници и че, от друга страна погледнато, той се ползва от устава за да се погаври с мен, да ме унижи. Както и да е, нямам друг избор, освен да оставя сандъците, да се върна, да искам разрешение и прочие. Разбира се, младши сержантът няма как да не рече:

- Абе някак вяло козируваш, ефрейторе, не ми хареса. Имам чувството, че си почнал да се мислиш за старо куче; мислиш се за голяма работа, така ли е, ефрейтор Грънчаров? А ако обичаш се върни и отдай чест както си е по устав.

Процедурата се повтаря няколко пъти. В това време старите войници, разбира се, изпитват най-висше перверзно удоволствие, сравнимо само с нощните им оргазми чрез ръкоблудство. Те направо сияят. Очите им блестят от кеф. Аз в един момент взех да не се връзвам и гледах на случващото се именно като на шоу. От този момент станах нещо като шут и съвсем не се ядосвах, т.е. запазих душевно равновесие. Е, разбира се, проклетата нашивка създаде още ред неудобства, за които сега просто не ми се пише. Примерно, тая нашивка, кой знае защо, силно озлоби към мен много старшини, щото, така да се рече, бидох отличен, изпъкнах над войнишката маса, а в една казарма колкото повече не се отличаваш, толкова по-добре. Тоя принцип е водещ за всяка една казарма, а, както вече отбелязах, самото общество тогава си беше не друго, а превъзходна казарма.

Аз винаги, още от най-млади години, може би защото съм така устроен - или прокажен! - да съм личност, се набивах на очи, отличавах се и в училището, да не говорим пък в казармата, което си е същинска прокоба. Бързо почнаха да ме наричат "конфликтен", винаги така са ме наричали, от училището та чак до университета, когато станах асистент по философия: тъй като, за капак на всичко, освен че инстинктивно дразнех мнозинството, имах и "голяма уста", не си държах езика зад зъбите, много "философствах", а това са прояви, които съвсем не се толерират в едно общество, устроено на принципа на казармата - каквото беше социализмо-комунистическото. Казвам това за да могат особено младите да си представят и да оценят по-плътно ситуацията, за която в своя разказ само намеквам. Предполагам онова, което не си го преживял, трудно можеш да го разбереш, тъй че затова съм така пунктуален, понеже пък ми се иска младите да научат нещичко за онова общество, социализмо-комунистическото. Което, независимо че уж умря, все още си тук при нас, намира се в душите на живелите в него, като стереотип и манталитет, т.е. онова общество, имам чувството, направо сякаш вампиряса - и от него отърване няма.

И тъй, оказа се, че съм станал трън в очите на всички. По някакви незнайни закони на психиката обаче, както видяхте, това е било възприето иначе от офицерите, в това число и от командира - може би защото всяко общество, дори и най-болното, ако съвсем не се опира на енергията на най-способните, е осъдено на неминуема гибел. По тази причина и мен са ме оценили и се опитваха да ме използват, понеже много неща умеех, включително и да изнеса беседа по политическата учебна година, и прочие. И, разбира се, комуноидната среда наоколо нямаше как да не побеснее заради тия мои опити за личностна изява, на което, както казах, се дължат и проблемите ми в казармата. Наричаха ме "натегач", "подмазвач", не знам какъв си още, да не се опитвам да оживя спомена за оня богат казармен фолклор, с чиито обидни думи бивах определян едва ли не като най-долния и непоносим даже тип.

Примерно, тъй като вече бях приет за студент, и то по философия, няма как закапечето (обяснил съм по-преди какво значи тая дума) да не почне да ме използва за т.н. "политическа учебна година". Аз умеех да изнасям още тогава всякакви беседи, за мен не представляваше трудност да говоря по всякаква тема, и ето че изпъкнах, отличих се, което, разбира се, настрои мнозинството спрямо мен, и особено т.н. "стари кучета". Които на моменти наистина се държаха с мен като че да са същински кучета, при това не какви да е, а бесни, неудържими, крайно злобни. Имало го е и момента на шоу и на игра, но и злобата не можеше да се скрие, а тази злоба, както вече рекох, имаше за извор и основание разпространената комуноидна психика от онова време, която, прочее, е жива и здрава и до ден днешен. Не знам дали сте го забелязали, но е точно така.

Тия 6 месеца, в които бях млад войник, но при това ефрейтор, минаха някак, издържах, пък се и закалих. Много подлости преживях, но времето си течеше, а пък подлостите бяха за да се залиснем и да не усещаме иначе толкова тягостния му ход. С тия мерзости и подлости в казармата войниците имитираха тъкмо живота - защото е нетърпимо млади хора да бъдат откъснати така драстично от живота. Младостта по принцип е отдаденост и въвлеченост в живота и понеже в казармата животът е абсурден, умъртвен, безжизнен, той трябваше да бъде имитиран - нищо че се получаваше нещо най-извратено и тъпо, но все пак наподобяващо самия живот поне по форма.

И ето, към края на първата година, пак по предложение за казапечето, моя милост беше "избрана" за... комсомолски секретар на взвода! Аз служех, както вече писах, в малко формирование, наричащо се "взвод за управление", състоящо се от 10-тина войника или малко повече. И ето, натопиха ме и станах комсомолски секретар. То всъщност друг за тая роля и нямаше, всеки друг щеше да е неподходящ, от немай-къде, избраха мен. Прочее, тогава никой не те питаше искаш или не искаш нещо, не, нямаше такива работи, казваха само:

- Хей, другарю, знаеш ли, ръководството ("Партията", шефът, командирът, "началството" и пр.) решиха да ти окажат голяма чест: да станеш еди какъв си. Оказват ти голямо доверие, което трябва непременно да оправдаеш. Смятаме, че си готов да поемеш тази отговорност и че ще работиш всеотдайно за изпълнението на задачите, които БКП поставя на цялото общество. Хайде целувай ръка и благодари за доверието на "Партията". Туйто! Бегом марш в строя!

Така ставаха тия работи тогава. Който помни, ще признае, че е било точно така. Мръсниците тогава се натискаха за някакъв пост или служба, а пък по-свестните и работливи биваха хващани за "бройки", щото все някой по-кадърен трябваше нещо да прави, щото пък иначе системата рискуваше да се напълни само с некадърници, което щеше да доведе до гибелта й. Аз винаги съм бил от тази категория, от "натопените", които да вършат някаква работа, щото никога сам не съм се натискал за някаква длъжност или пост. И ето, бях турен за комсомолски секретар. И по повод на това се случи една знаменателна и злополучна история, с която искам да завърша.

Към края на първата година, освен че бях турен за секретар, полковникът ме повиши в звание "младши сержант". Аз вече станах недосегаем. Двама-трима от младите войници станахме младши сержанти, т.е. ония, които бяха отредени да тормозят очакваните млади войници, които в момента на пристигането щяха да ни преобразят нас самите в "стари кучета". Дългоочакван и изстрадан момент! Но ето какво стана. Настъпи голям поврат в казармения ми живот.

Моя милост, заедно с още един, комсомолски секретар на другото подразделение, бяхме изпратени на курс за обучение на комсомолски секретари, който се проведе в АОНСУ към ЦК на БКП в София. Това т.н. "АОНСУ" означаваше "Академия за обществени науки и социално управление" и то беше "ковачницата" на ръководните кадри на БКП, тия кадри, които в наше време вече се представят за "честни частни предприемачи", "бизнесмени", "капиталисти" и прочие, а тогава си бяха най-обикновени комунистически сатрапи и дерибеи. Та ето как аз попаднах в светилището на родния ни комунизъм. АОНСУ в София се помещаваше в много хубав комплекс, същия, в който в момента се помещава "Нов български университет"; едно от "престъпленията" на злодея Костов е и това, че даде партийната светиня за сгради на едно учебно заведение, а не го остави да бъде разграбено от партийните сатрапи.

И така, в София с онова момче бяхме, доколкото си спомням, на обучение няколко дни, може и седмица да е било. Вечер бяхме из града, фукахме се, че сме цивилни, мъчехме се да свалим някое момиче, ама къде ти, спяхме в хотелския комплекс на Партийната академия, ядохме в огромна столова (за другарите най-висшия олтар, на който сторват невероятни поклони и метани, е, разбира се, мястото, където се плюска!) - и още не мога да забравя какви огромни пържоли се ядяха тогава в онази елитна партийна столова, и прочие. Спомням си, че много голямо впечатление тогава ни направи следното обстоятелство. Дано не се възприеме като расизъм, ама ще го кажа. Аз вече казах достатъчно, та "приятелите" ми в интернет да ме обругаят както си искат, ето защо ще кажа и това.

Силно се впечатлихме от следното. Тъй като в АОНСУ бяха на обучение комунисти от разните му там "развиващи се страни" от така наречения "трети свят", те си живееха тук на издръжка с български пари и ги готвеха за комунисти-терористи, които да правят "световна комунистическа революция"; та значи тия хора, понеже бяха почти винаги черни, бяха предимно африканци, се разхождаха вечерно и нощно време из двора на Академията и понеже бяха облечени в бели ризи и светли панталони, ний, подивелите войници, се дивяхме на следното: гледаш в тъмното, че се движи, да речем, някаква бяла риза, или светъл панталон, а човекът, лицето на тоя човек, облечен в тая риза или панталон, не се вижда, понеже се слива с тъмнината на нощта! Ей от това силно се впечатлихме и се скъсвахме да се смеем, да до изнемога се посмяхме тогава! От друга страна, да си призная, понеже бяхме и двамата селски момчета, до тоя момент изобщо не бяхме виждали негри, та на това основание най-силния ми спомен от това пребиваване в "светая светих" на българския комунизъм са тъкмо тия самодвижещи се ризи и панталони, а пък ний, като гледахме тая сюблимна картинка, се скъсвахме от смях. Добре се посмяхме тогава, ала се оказа, че тоя смях скоро ще ни излезе, както се казва, на носа!

Ето какво се случи. Ще го разкажа набързо, понеже взе да ми писва от писането тая сутрин.

Другото момче, с което бях на това обучение, беше от Костенец. Той и сега си е там, но такава е думата де. На връщане от София ний, разбира се, не хванахме директния автобус за Самоков, ами рекохме да минем през Костенец и Долна баня - та да си видим близките. Нямахме, разбира се, това право да си променяме маршрута, но рискувахме. Дойдохме с влака, той остана в Костенец, а аз отпътувах за Долна баня. Уговорихме се с кой следващ автобус да продължим за Самоков. Беше доста рисковано понеже тогава автобусите бяха нередовни, ако изпуснехме да се завърнем навреме в поделението щяхме да пострадаме сериозно. Но ние бяхме решени да се върнем ако трябва с такси и да дадем луди пари, но само и само да видим близките си, които не бяхме виждали вече цяла година.

Е, видяхме близките си. Когато се качих на автобуса за Самоков моят приятел-костенчанин ме приветства ухилен на последната седалка и ме повика, а като отидох, ме прегърна братски и ме целуна право в устата. Оказа се, че се е напил, с извинение, като... гъз, беше си посръбнал доста ракийца, а също ми се похвали, че носи в чантата някоя и друга бутилка първак-домашна ракия да почерпи братята ни по съдба горе на "Вишката". И почна да ме кани да си сръбна и аз. Аз отказвах, отказвах, ала в един момент вече сърце не ми даваше да откажа, понеже оня така красноречиво ме канеше, че за да не го обидя, си посръбнах порядъчно и аз. В Самоков имахме късмет, хванахме едно такси и точно навреме, към 20.00 часа, вече бяхме пред портала на поделението горе на "Вишката".

За наш късмет дежурният старшина го нямаше, нашите войници от караула ни посрещнаха възторжено, оказа се, че проклетият гадулар е караулен, а и той си беше любител на посръбването, та, няма да се изненадате, ний решихме да почерпим и караула с хубава ракийца! Скоро вестта за завръщането ни се понесе из поделението и други почитатели на огнената вода дойдоха, устроихме си хубав купон; някои даже бяха напуснали и постовете си, имам предвид караулни и дежурни, абе повеселихме се като никога. Едва към 2 часа през нощта ракията свърши - оня се беше запасил с доста бутилки! - и, прегърнати и едва ли не лазейки, с него се изкачихме горе на тепето, на бойните позиции, щото, за зла участ, и той, и моя милост, сме били турени дежурни тая нощ.

Някои приятели ни казаха, че са готови да рискуват и да ни заменят в дежурството само и само да се не разбере, че сме пили. Но ний, разбира се, бяхме кокорбашии и отказахме. Аз пък, понеже иначе почти не пия, се бях насвяткал като никога досега; спомням си, че земята се движеше под краката ми сякаш планетата поддаваше на тежестта ми. Или сякаш земята се беше превърнала в разлюлян от океански вълни кораб. Като се прибрах в бърлогата ни до командния пункт, обадих се, дежурния радист като ме видя, бързо ме заведе и ме постави да спя като събуди новобранеца да ме замести; новобранецът, горкият, който беше дежурил до 2 часа, с неохота стана, аз легнах и таман да заспя, се чу... сирената! Обявена беше бойна тревога!

Аз чух сирената и се спомням, че се позамислих дали да ставам или до продължа да спя. Но съзнанието за войнски дълг надделя и скочих. Облякох се криво-ляво. Помня че коридорчето под земята, по което отивахме до командния пункт, се движеше така бясно под краката ми сякаш беше лодка в бурния океан. Но успях все пак да отида до командния пункт, взех си молива, турих си слушалките и се заслушах, за да почна да чертая курса на нападналите ни "вражески самолети". За зла участ тук се случи следния отвратителен инцидент.

Още като влязох в командния пункт ме лъхна топъл застоял въздух и усетих, че ще ми стане лошо. Зави ми се свят, а пък от стомаха сякаш се появиха поривите към неудържима революция. Щото ний освен че бяхме пили хубаво си бяхме и замезвали, помня, че бяхме яли невероятно вкусна сланинка, която аз пък бях донесъл. И от топлината и от задушния въздух се ускори тоя процес; в един момент усетих, че ми се повръща, тръгнах да се облекча някъде на скрито, ала не успях - и блъвнах съдържанието на стомаха и червата си насред командния пункт! Там в момента нямаше офицери, заради тревогата те бяха по техниката; зад стъклото видях, че зад пулта за пускане на ракетите беше началник-щабът, но той сякаш нищо не видя (стъклото е мътно и непрозрачно за очите). Не видя, но да надуши с носа си можеше, ох, как можеше!

Като видяха какво се случи, радистите и новобранецът веднага почнаха да метат, да чистят и да мият, мен ме изгониха да спя, и дори, представете си, успели да измият командния пункт до момента, в който тревогата свърши. Да, обаче не успяха да изгонят миризмата на ракия и на повръщано, понеже КП-то се проветряваше трудно - понеже беше под земята. И когато след тревогата началник-щабът майор Бонев влязъл в КП-то, веднага сбърчил вежди и произнесъл следната реч (той иначе си беше речовит!):

- Абе на какво смърди тука бе?! Тука да не е някакъв вертеп?! Тук вони на кръчма бе, каква е тая смрад?! Абе вие бъчва ли сте разсипали тука бе?! Гнусотия, ама то и на повръщано смърди бе?! Я казвайте какво се случи?! Аз тая няма да я оставя така, казвайте бързо какво се случи!

И се почна една, която не е за разправяне. Майор Бонев скоро разбра цялата история, извика всички провинили се, моят приятел от Костенец беше донесен едва ли не на носилка пред него, щото, горкият, не можеше хептен да върви. И той се опитал да повърне, ама му запушили устата! Аз бях почти в безсъзнание, с малки искрици съзнание за белята, която съм сторил. Щото ако не бях повърнал нищичко нямаше да се разбере. Ако си бях седял мирно в леглото, всичко щеше да си е ОК, ама ето, имало глава да пати. И така, на другия ден стана следното:

Началник-щабът сутринта разказа на командира за произшествието. Аз вече, в съзнание, бях повикан. Полковник Стойновски гледаше като кръвожаден бик, очите му се бяха налели с кръв, по-бесен човек от него тогава никога не съм виждал после в живота си. И едва ли някога ще видя. Само дето не скочи да ме бие, яростта му в един момент стана неконтролируема. Извика закапечето за да му покаже какви са неговите "комсомолски секретари". И добрият майор Тодоров не можа да каже дума в наша защита защото наистина се бяхме изложили яката. Командирът нареди веднага да се строи цялото поделение. И там, пред строя, ний, провинилите се, бяхме разжалвани до редник, дадоха ни по 15 дни арест, и полковникът, гледайки ни с кръвнишки добави:

- Толкова сте виновни че се чудя дали да не ви дам направо на военен съд! Да напоят с ракия целия караул! Да оставят поделението без охрана! Да се изпонапият като свине! Да оповръщат целия коменден пункт! Идиоти такива! Вий сте за разстрел бе?! Ако сега беше война знаете ли какво щеше да ви се случи бе?! И в ситуация на бойна тревога поделението ни да бъде небоеспособно, щото, представете си, половината от бойния състав е пиян, напоен от ракия, донесена от комсомолските секретари! Ще ви убия собственоръчно бе, нещастници! Майната ви най-после! Идете да копаете една дупка 20 метра дълга, 20 метра широка и 20 метра дълбока! И докато не я изкопаете да не излизате от нея! Там ще им пускате да ядат само хляб и да пият само вода! Разбойници недни! Комсомолски секретари некакви ми били?! Аз нашивки съм им дал! Неблагодарници! Доверие съм им гласувал! Да ме злепоставят мен!

И в тоя момент полковникът скочи собственоръчно да ни къса нашивките щото старшината още не беше донесъл ножицата. Скъса ги заедно с пагоните и ни изрита да идем да копаем дупката си. И с подвити и пребити крака, с наведени глави, унизени до немай-къде, тръгнахме към своята дупка. Срам и резил! Още я помня като днес тая история... както и да е. Пак се олях с много приказки...

Толкова. Така завърши тая история. Какво стана по-късно ще ви разправям следващия път. Дали от тая история не може да стане един хубав филм за онова време, а, какво ще кажете? Приятен ден на всички, а аз трябва да скачам и да бягам за работа че пак закъснях... чао!

Останалите текстове в тяхната последователност можете да прочетете ето тук: Поредица от есета за разни истории от казармата "България"

Очаквайте продължение!


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ