Моя публикация със заглавие Животът, историята и съдбата на народа е проекция на него самия, на неговия дух, която е част от дискусия по тема, която условно може да се озаглави В търсене на автентичния смисъл на националната ни история, е предизвикала интересен коментар от уважавания ми опонент; публикувам текста му отделно, понеже ми се иска той да стигне и до читателите на хартиеното издание на блога, а именно до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ: Благодаря за вниманието и ценните и стимулиращи мисли във Вашия отговор. Философията на историята е сложна тема и моите възгледи в това отношение още съвсем не са избистрени. Има много отворени въпроси, по които си струва да се размишлява и дискутира.
Мисля обаче, че в дълбочина нашите възгледи не се различават чак толкова, както може би изглежда на пръв поглед. Просто у Вас акцентът е много, според мен прекалено силно поставен върху националната психика. Никога не съм отричал наличието на национален характер и неговото влияние върху историята и политиката. Смятам обаче, че има и други фактори, които не бива да се изпускат от внимание.
Един от големите проблеми в социалните науки е, че социалните и исторически явления почти винаги се обуславят от много фактори и е трудно да се реши кой е главният и решаващият. Освен това в социалните науки са практически невъзможни експерименти. При това в социалните науки в много по-голяма степен от природните заключенията се влияят от личните ни вкусове и предпочитания. На всичкото отгоре в обществознанието ние самите сме част от системата, която описваме. Всичко това води до често диаметрално противоположни тълкувания на едни и същи събития или набор от исторически факти. Поради тези методологически трудности социалните науки засега са по-малко точни и по-неразвити от природните.
Проблемът с националната психика е най-вече в това, че тя се фиксира като понятие още по-трудно от също много разтегливото понятие на „нацията”. Какви точно са тези особености, които са характерни за мнозинството от представителите на дадена нация, но не са присъщи на други нации? Това е много трудно за изчерпателно описание. Много мъчно е да се опише емпирично националния характер. Какви точно качества има масовият българин, които се различават от тези на напр. масовия индонезиец и как точно тези качества на българина и индонезиеца обуславят историята и политиката на България и Индонезия? Каква е прецизната каузалната връзка? Може ли разликата в историческата съдба на България и Индонезия да се обясни само и единствено на базата на националния характер? Освен това кое дефинира манталитета на нацията – историята и социално-политическите условия - или обратно – масовата психология, масовото съзнание е продукт на битието. Кое е първично? Или това е двупосочен процес? Като идеалист Вие вероятно ще отдадете примат на психиката и съзнанието, само че тогава излиза, че поради някакви неведоми причини народите по земята имат някакви свои изконни, дълбоко присъщи психологически качества, които са някаква априорна даденост и не подлежат на съществена промяна.
Когато говорим за национална психика, нещата стават повече на интуитивно ниво, което мен някак не ме удовлетворява. Искам повече емпирични данни, повече конкретика. Това при мен вероятно е повлияно от британския емпиризъм и модерната аналитична философия, към които имам предпочитания, давайки си при това сметка за тяхната ограниченост и сухота. Не твърдя, че трябва изчерпателна дефиниция, това нито е възможно, нито е необходимо, но все пак повече конкретни факти.
Твърдението, че историческата съдба на българите е резултат от тяхната народопсихология може и да е вярно, но е прекалено общо и поради това не обяснява много или почти нищо. Все пак не отричам, че поне като евристичен принцип народопсихологията има своето оправдание. Също както няма съмнение, че нациите са основните играчи в политиката на новото време, без обаче на можем да дефинираме ясно и изчерпателно понятието „нация”. (Това обстоятелство впрочем е фундаменталната причина за проблемите сега в ЕС. Европейските народи имат прекалено специфична история и особености и не е лесно да се съчетаят в единен съюз. Формулата „единство в многообразието” звучи хубаво, но се натъква на значителни практически трудности.)
Друг проблем е, че Вие според мен също наблягате прекалено върху историческите неуспехи на българите и България. Един непредубеден, максимално обективен поглед върху историята показва, че това не е така, напротив, българите не са имали толкова нещастна историческа съдба и нямат причини постоянно да хленчат и да се оплакват. Можеше, разбира се, и по-добре, но можеше и много по-зле. В случая можем да се обърнем към произведенията на историка от НБУ проф. Пламен Цветков. Крайно време е за нова, преосмислена, балансирана оценка на българите и българската история, свободна от митове и клишета.
Откъси от неговата книга “България и Балканите от древността до наши дни”, Варна, 1998 г.
Например за хуленото Априлско въстание той казва, че това е едно от най-светлите събития в българската история, дело само на българите без намеса на външни сили.
Конкретни цитати:
„По време на Априлското въстание българите мобилизират не повече от 10 000 човека, които трябва да се бият срещу 20-хилядна редовна войска и 120 000 башибозука. Пътищата и съобщенията в България са далеч по-добри, отколкото в Босна и Херцеговина и това улеснява османлиите в мерките им за потушаване на движението. В сравнение със сърбите и гърците, българите са сякаш по-малко надарени в правенето на насилствени революции, отколкото в организирането на демократични и мирни политически действия... Стратегията на Гюргевския комитет обаче постига целите си не толкова със самото въстание, колкото с предизвиканите от него отблъскващи репресии...”
Иначе за българите и България:
„Историческите и езиковите податки недвусмислено сочат, че българите са един от най-старите народи, които са съумели да оцелеят до днес... От 2 до 7 век българите правят невероятното, за да се доближат към Европа географски и съумяват да се настанят и оцелеят в нейния югоизточен дял. Забележими са и плодовете и усилията им от 7 до 14 век да усвоят духовните ценности на европейската цивилизация. При това, възприемайки християнството в неговата източноправославна разновидност, България получава възможност да се превърне в едно от най-големите средища на покръстването на едва ли не всички източноевропейски народи. Подобно на евреите и гърците, макар и в доста по-скромни размери, българите се оказват малък народ с голяма духовна мощ и влияние.
Те се заселват обаче в област, която е обречена да се превърне в един от най-изостаналите краища на Европа. Възприетата обществена уредба първоначално е блестяща, но осъдена на стагнация и назадничавост. Между учените продължава да няма единомислие върху точните предпоставки за бързата експанзия на османските турци, като се има предвид резултатното отблъскване на подобни нахлувания по-рано... Няма добра чужда власт и в тази насока османската не е изключение. И до ден днешен османското управление, продължило четири века, се възприема от повечето българи болезнено като уж основна причина за националната изостаналост и отдалеченост от универсалните ценности на индивидуализма, предприемчивостта, човешките права и демокрацията... Промените, които османските власти внасят в традиционната общественополитическа уредба на Балканите, не са обаче така съществени, както обикновено се смята...
Чуждото управление поражда доста рано силен национален усет... Скоро обаче гърците, румънците, сърбите и българите се оказват по-възприемчиви към Запада, отколкото турците и дори руснаците... Сърбия и Черна гора са подчертано по-възприемчиви към панславизма... И днес мнозина българи са склонни да проклинат историческата си съдба на първия източноправославен народ, попаднал под османско управление и последния, който се освобождава от него. И наистина през първата половина на 19 век гърците, румънците и сърбите вече имат или основават свои собствени национални държави, докато България като че ли си остава обикновена турска провинция. Утвърждаването на българските съседи като все по-автономни и независими нации е тясно свързано обаче с нарастването на личната власт на техните владетели. В замяна на това, благодарение на реформите, въведени от султаните под западен натиск, българите започват да се учат на трудния урок по парламентаризъм... В един свят, разделен на три основни политически течения, а именно консерватизъм, социализъм и либерализъм, българите сякаш са направили своя избор в полза на либерализма. По онова време и консерватизмът, и социализмът са антидемократични... От втората половина на 18 нататък източноправославните народи се изправят пред нерадостния избор между османския и московския деспотизъм. Руското самодържавие успява да погълне украинците, белорусите, грузинците и немалка част от арменците... българите се спасяват от подобна съдба...
Българите са склонни да се оплакват прекалено много от историческата си съдба, която твърде често е била предопределяна от чужди и предимно враждебни сили... Все пак развитието на България от 1870 г. досега като че ли не е чак толкова злополучно. Наистина разпокъсването на страната 1878 г. нанася трайна травма върху националната душевност на българите, но това е цената, която те трябва да заплатят, за да не бъдат погълнати от Руската империя и за да оцелеят като държава и народ... При все това за времето от 1878 г. до днес териториалните придобивки на страната са повече от загубите, а заедно с Република Македония България всъщност си възвърна онова пространство, което беше очертано във свободно гласуване още през 1870-1873 г.
Нацията оцелява и запазва основните си психологически черти дори при комунистическия режим. Нещо повече – българите продължават да оказват скромното си духовно влияние в света... Бащата на литовската независимост Басанвичюс е вдъхновен от българския пример...
Руският комунизъм е несъмнено най-зловещата трагедия за българската нация след освобождаването й от османска власт. Всъщност Стефан Стамболов съумява само да отложи руската окупация и господство с 57 години. В пределите на източноправославна и мюсюлманска Европа българската разновидност на комунизма е сякаш по-поносима, отколкото в Русия, Румъния и Албания, но привидно по-потисническа от югославската... Като се има предвид, че по вяра, култура и наследство Словения и Хърватско принадлежат на Средна Европа, България е първата комунистическа страна на Балканите, която прекъсва една дългогодишна комунистическа власт, макар и по не твърде убедителен начин. Не може да има съмнение, че това се дължи на демократичните традиции, създадени през последния век на османското управление, както и на парламентарния опит, основан на Търновската конституция. От българска гледна точка такива личности като Петко Славейков, Петко Каравелов, Стефан Стамболов и Константин Стоилов могат да се сравнят с отците-основатели на САЩ. Историкът Симеон Радев ги нарече “строителите на съвременна България”.
Всъщност, подобно на останалите източноевропейски и балкански народи, пътят на България към демокрацията може би не е по-дълъг от този на днешните напреднали държави. Така например трябва да изминат току-речи 90 години от основаването на Съединените щати, за да се премахне робството и трябва още едно столетие, за да се приложи на практика расовото равноправие. Във Франция демокрацията започва да действа едва с налагането на Третата република... Както повечето други народи от Средна и Източна Европа българите просто тръгват към съвременната демокрация около столетие по-късно от Запада и при далеч по-неблагоприятни условия... В сравнение с другите балкански страни българският парламентарен опит изпъква като най-демократичния... Дори онези балкански страни, които имат късмета да избегнат съветската окупация, трябва да изминат дълъг път, преди да се доберат до съвременната демокрация. Гърците постигат стабилно демократично управление чак 153 години след началото на националната революция през 1821 г. Още по-труден в тази насока е напредъкът на Турция. В замяна на това за времето от 1870 до 1934 г. българите съумяват да си изградят и една друга традиция, а именно употребата на строго конституционни средства за отстраняването едва ли не на всяко по-авторитарно правителство. В края на краищата дори и комунистическият режим си отива (наистина бавно и мъчително) по пътя на сравнително свободни избори.
България може да бъде достоен и пълноправен член на европейската общност само ако не се отказва от своите традиции, които в повечето случай са в съзвучие с европейските.”
Чувал съм, че волжските българи – „татарите” в Татарстан” – въпреки 1300-годишното разделение с дунавските българи имат много общи народопсихологически черти с дунавските българи в РБ. Външното сходство е несъмнено.
Интересно е да се видят и румънски села, населени смесено от немци и румънци и разликата между румънските и немските къщи и дворове. Така че има нещо вярно в твърдението, че „кръвта вода не става” и в константността на националния характер през всичките исторически превратности.
Като изключим Москва, Татарстан днес е най-богатият регион на Русия. Това вероятно се дължи не само на големите залежи от нефт и газ, но и на обстоятелството, че българите са по-трудолюбиви от руснаците. Между другото е време дунавските българи да помогнат на своите волжски братя да се освободят от руско иго, което им беше наложено от Иван Грозни. По този въпрос обаче не се чува нищо от страна на българските „националисти”.
Свидетелства:
"Современные татары не имеют никакого отношения к монголам, татары являются прямыми потомками волжских болгар, этноним "татары" в отношении их является исторической ошибкой". (таков главный вывод специальной научной сессии при Академии наук СССР, прошедшей в Москве 25-26 апреля 1946г., посвященной этногенезу казанских татар) "Сами жители Казани и ее края вплоть до Октябрьской революции не прекращали называть себя булгарами".
("История Казани", книга 1, Казань, Татарское кн. изд-во,1988 г., стр.40)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар