Текстът, който следва, е моят отговор на възраженията на опонента, с който водим интересна, а според мен и твърде важна, дискусия под заглавие В търсене на автентичния смисъл на националната ни история; ето какво счетох длъжен да му отвърна:Ще ви отговоря съвсем вкратце ето така, пункт по пункт:
● Пишете: "Вие си противоречите, като казвате, че българите е трябвало да изчакат до 1918 като чехи, унгарци и т.н. Излиза, че е трябвало да си траят и кютят и да не вдигат никакво въстание, а Вие точно в това ги обвинявате."
Отвръщам: Приписвате ми нещо, което не може да ми мине през акъла. Моята мисъл беше: Априлското въстание е жалък опит да се освободим сами, неподкрепен от огромните слоеве на народа. Но неговият провал съвсем не означава, че е трябвало да скръстим ръце и да почнем да чакаме цялата работа да я свършат "освободителите". Ако българите наистина силно бяха възлюбили свободата, щяха да се борят за нея десетилетия. Според себеотрицателността си и готовността си да мрем за свободата щяхме да се освободим далеч преди 1918 година; 1912 година показва, че вече сме били в състояние сами да бием разпадащата се турска империя.
В 1903 година, по времето на Илинденското въстание, се показва пак същата слабост: част от българите се бият, а другата, по-голямата част гледа сеир иззад дуварите, а пък треперковците се кръстят, че пожарищата и кървищата тях не ги били засегнали. Ето за това фатално малодушие става дума, а не за това, че трябвало да сме били чакали със скръстени ръце; ний, прочее, в чакането със скръстени ръце сме добри, цели 5 века така сме се държали; поради което и сме платили страшна цена; много по-страшна отколкото ако се бяхме дигнали и ако бяхме измрели до един, ама с чест, а не така позорно да бяхме останали да живеем.
● Пишете: "Омръзнаха ми терминологичните спорове за турското „робство”. Не мога да разбера каква е тази мания за цепене на косъма."
Отвръщам: Какво на мен или на Вас е омръзнало няма никакво значение, важна е същината на въпроса. Спорът, очевидно, не е "терминологичен", а същностен и смислов; в него се крие огромен смисъл, показващ същностни детерминанти на българското като такова. Не може цял един народ да нарича ½ (половината) част от собствената си история "робство" (към 500-годишното турско "робство" прибавям и "византийското", за съветско-комунистическото пък да не говорим, щото тогава наистина бяхме роби!) и това да бъде смятано за безобиден "терминологичен проблем".
Щом ний сме живели половината от историята си в "робство", значи самите ние не сме друго, а "роби"; истински унизителното е това, че не съзнаваме колко е унизително сами да наричаме себе си роби, а също да смятаме за роби и предците си, които ще възроптаят в гроба си от тая гавра. Разбира се, "турското робство" е пропагандно клише, което добре се свързва с клишето за "братята-освободители", именно руснаците, които, прочее, са били по-големи роби и от нас; не може роб да дари свободата ти, щото сам не знае що е, а пък в очите на самите "освободители" ний в 1878 сме изглеждали като друга порода хора, населяващи китни селца и градчета, дотам, че същите тия, виждайки как кме живели тогава, глухо са роптаели "От що искат да ги освобождаваме, та те живеят по-добре от нас?!".
Питам се обаче кого обслужва тая теория за "робството" в днешно време, в което пак произнасят тая дума с извратено умиление, сякаш да си роб е нещо като голяма, престижна и едва ли не благородна титла, знам ли?! Мед им капе от устите на нашите продажни историци, такива като пишман-историка Божо Димитров, когато произнасят думата "робство"; защо така ли? Май защото искат да си останем роби завинаги, щото когато робът не съзнава, че е позорно да си роб, той е роб, и то в безнадеждна степен; това поне съзнавате ли го?!
● Пишете: "... българите не са имали за себе си съзнание като народ със специален, „робски” манталитет, нито са се вайкали по бабешки. Всъщност с Вашия постоянен акцент върху „презряния български манталитет” може и да постигнете „самоосъществяващо се пророчество”, българите да повярват, че това наистина е така и да станат такива."
Приписвате ми магически способности; за щастие, нямам такива. Само древните шамани и подопечните им суеверни диваци, прочее, са имали вяра в такива „самоосъществяващи се пророчества” и се боят да не би, като се произнесе дадено слово, то да ни урочаса и да земем да станем такива, за каквито някой ни смятал. Не бойте се, това няма да се случи; истината, доказано е, може да е жестока, ала е за предпочитане пред сладката, омайваща лъжа. Да, истината може да предизвиква рани, ала понякога и раните лекуват; примерно, ако един цирей не бъде пукнат овреме, може да стане по-лошо; затуй съществува и хирургията, тя реже и предизвиква ужасни рани, ала и спасява болния организъм. Заради спасяването на цялото се жертва частта. В случая трябва просто да се отървем от едно объркано, невярно съзнание за самите себе си, именно, да се смятаме за бабаити, след като фактически сме твърде малодушна, прочута с малодушието си нация.
Е, моите разбирания не са популярни като Вашите; мен никой няма да ми ръкопляска, аз пък и не ща някой да ми ръкопляска; за мен значение има единствено истината; и дори някого да го боли, нека да го боли от нея, щото истината и лекува, и спасява, и освобождава. Крайно време е да се освободим от робския си манталитет, щото несъзнаването че сме роби за сетен път доказва само това, че наистина сме такива. Щом робът осъзнае, че се държи робски, той с това е направил решаващата си стъпка към освободжаването си от своя робски манталитет; същото е и с глупака, осъзнал, че се държи глупаво, ерго, че е глупак; той вече не е истински глупак от момента, в който осъзнава, че е глупак...
● Пишете: Основната причина за трудното и късно освобождаване на България няма нищо общо с „българския манталитет”, а с факта, че България е била най-важната и най-богата турска провинция.
Отвръщам: Не може националната история, съдба и живот да нямат "нищо общо" със съзнанието, с манталитета, сиреч, със същината, с душата, с характера, с ценностите на самия този народ. Ако можеше, то това щеше да означава само, сме сме станали привърженици на марксисткия икономически детерминизъм, който е израз на една пошла хегелианщина. Историческите - икономически, географски, социални и пр. - обстоятелства и пр. са значим фактор на историята, но решаващият фактор на същата тази история е човешкото действие; то именно прави историята, защото, знайно е, в едни и същи исторически и икономически обстоятелства различните хора и нации се държат различно, което пък има съдбовно, решаващо значение върху тяхната съдба и живот.
Ето, дори и на нашия така тесен Балкански полуостров нашите съседи, примерно гърците, сърбите и пр. са се държали сравнително различно в сравнение с нас, българите, нищо че и тия народи са обременени от все този същия пагубен славянски манталитет; поради което са имали и имат сравнително различна съдба. Но и поляците са славяни, ала се държат коренно различно, което именно и показва, че наред с някакви там "природни склонности на душата" огромно значение има ценностно-духовния фактор; поляците са католици, сиреч, са приобщени от западната цивилизация на свободата и нейните ценности, поради което са се държали различно дори и по времето на своите "робства", т.е. и ден не са позволили на поробителя си да ги смята за роби; да не говорим пък как се държаха поляците, пък и чехите, унгарците и др. такива свободолюбиви народи по времето на комунизма.
А свободата е основна човешка ценност и затова привързаността към нея има решаващо значение върху формирането на потребното съзнание, имащо силата и ресурса да поеме под свой контрол - чрез целенаправеното, ценностно подплатено действие - развитието на действителността. Тъй че наистина, колкото и да Ви е неприятно, съм длъжен пак да спомена, че в човешкия свят именно съзнанието и мисленето определя битието, а не обратно; то, прочее, и в природния свят е същото, ала там става дума за едно друго, много по-мощно съзнание и мислене от човешкото, именно, Божието.Тъй че, в заключение, ще си позволя да добавя: нещастната съдба на този или на онзи народ зависи и се определя в решаваща степен от нещастното съзнание, с което тоя народ разполага; ние, българите, се смятаме за достатъчно нещастни по съдба - и в съвременността си, и в историята си; не е ли време да се запитаме коя е главната причина за това? Ами ние самите сме тази причина, кой друг да е?!
● По-нататък ми привеждате патетично-романтични писания отпреди 1944 година за "героичните битки на българите за свобода"; не приемам едно такова наивистично-опиянено тълкуване на смисъла на нашата национална история.
Още в книгата си УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (с подзаглавие "Източниците на достойнството, успеха и богатството"), писана в периода 1997-1999 г. и излязла от печат в първото си издание в 2000-та година съм задал контурите на една трезва, реалистична, движеща се плътно до истината реконструкция на смисъла на нашата национална история, като съм дал и потребната за едно такова тълкуване философско-историческа методология.
После и в книгата си БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА съм продължил наченатата философска реконструкция на автентичния смисъл на националната ни история, смисъл, който може да ни даде яснота относно самите себе си, който може да ни пробуди, който може да ни освободи от коварните ни исторически илюзии, благодарение на които страдаме цели векове - и видяхте я и докъде я докарахме: най-бедни и най-унизени сме в целия Европейски съюз, а и не само в него! А пък приложението на моята методология спрямо най-близката ни история съм изразил в книгата си СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ, която излезе неотдавна, само преди 2-3 години. Тъй че сега тук е излишно да възпроизвеждам своето тълкуване; който има интерес, нека да се обърне към споменатите книги.
А иначе Ви благодаря за дискусията! Не само за тая, ами и за всички други, които сме водили. Вие сте достоен опонент и има смисъл да дискутираме и по-нататък, и по тази тема, и по всяка друга. Е, жалко е, че стоите все в анонимност, но както и да е, това е Ваш избор. Тъй че нека да си пожелаем нови плодотворни дискусии в настъпилата вече 2012-та година! То така и трябва да се живее: да се мисли, да се спори, да се търси истината, щото никой няма монопол върху нея, а постигането й може да е само наше общо дело. Едно жизнено-необходимо и дълбоко потребно дело.
Без истината, прочее, съвсем не може да се живее. Именно истината ни прави свободни, по думите на Спасителя. Без истината затова се живее съвсем унизено, жалко, недостойно, мизерно, бедно, нещастно, малодушно, обидно, презряно...; ние, българите, добре знаем как именно. Живели сме го, живеем го още. Пита се докога?!
Но все пак заслужава ли такова едно живеене да се нарече живот, достоен за човека?! От национални митологии, басни и приказки, в които сме вярвали сякаш сме деца, добро не сме видели; наопаки, истината за нас самите, оказва се, ни е жизнено, ни е направо съдбовно потребна. Време е като народ да узреем, да се отървем най-после от детинските си склонности, да изкореним коварните илюзии, да освободим душите си - и смело да поемем своята съдба в собствените си ръце: толкова ли е лошо това, което си позволявам да проповядвам?!
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
4 коментара:
Дискусията за националната съдба е необятна тема. В моите постинги исках само бегло да маркирам някои моменти.
На първо място пледирам за принципно по-балансиран подход към историята и политиката. Крайностите от рода на наивен патриотизъм до пълен национален нихилизъм следва да се отхвърлят.
Второ, „националното съзнание”, „характер” или „психология” имат връзка с историческата съдба на народите, но те, разбира се, далеч не са единствената детерминанта. Тук, както Вие сам признавате, се намесват ред други фактори, много от които вероятно са по-важни от националния характер. Вашата позиция доста наподобява икономическия детерминизъм на Маркс, само че при Вас решаващият фактор не е икономиката, а психологията. Според мен е груба грешка историята и политиката да се свеждат до психология, но тук нямам възможност да аргументирам това схващане. При случай ще опитам да изложа някои мисли по темата.
Трето, не може да се каже, че българите са чак толкова уникални в своя характер и история, както се струва или може би им иска на някои. Между другото в Западна Европа дискусии за националния характер днес се смятат едва ли не за нарушение на добрия тон.
Четвърто, мисля, че много неща в историята на човечеството като цяло и в българската история в частност трябва да бъдат преосмислени. Учебникарските клишета трябва максимално бързо да се забравят. Сериозният историк Пламен Цветков има например книга за митовете в българската история, а и за „Мегамитовете в световната история”, развенчаващи редица митове, дълбоко вкоренени в българската и световната историческа памет.
Две-три неща само да Ви кажа във връзка с новия Ви коментар:
1.) Ако Вие преценявате и внушавате на читателите, че моята позиция е израз на "краен национален нихилизъм", явно изобщо не сте се успял да разберете какво изобщо и всъщност твърдя. Критичната и самокритичната позиция спрямо собствената история не е непременно израз на нихилизъм; идеята ми е: е като осъзнаем недъзите и "кривиците" си като народ, дали своя отпечатък върху националната ни съдба, да се помъчим да се поправим, да опитаме да станем по-добри, да стъпим на верния път. Това изобщо не е моя идея, тя е идея на Апостола на българската свобода В.Левски; в следването та една такава реалистична идея ако има някакъв "нихилизъм", тогава вземете речника и по-внимателно прочетете и осмислете що е това нихилизъм.
2.)Предложението Ви да бъдем по-балансирани в тълкуването на смисъла на събитията може да се разбере и като настояване да се оставим да бъдем вечна жертва на еклектиката и на безпринципността. Става дума за философия на българската история, в която не могат да се съчетават несъчетаеми неща с оглед постигането на някаква пълнота и "балансираност". Не може, примерно, руснаците хем да са наште "освободители", но в същото време, както се знае, да са и нашите нови поробители; не върви и двете разбирания да бъдат допускани като равностойни само и само, сакън, да не изменим на "балансираността". Ако в съзнанието ни мине мисълта, че руският робовладелчески империализъм, противно на собствените си убеждения и цели, е изиграл "освободителна роля" в българската история, то в такъв случай нещо явно се е повредило в разсъдъка ни. Не може да е хем правилна идеята да се освободим сами (на Левски), хем също така да е правилно и очакването да седим и да чакаме "братята-ивановци" да ни освободят без да си мръднем и пръста; или едното, или другото е верно, двете заедно някак не вървят. И тук изобщо не става дума за крайност, а за принципност, реалистичност и разумност.
3.) Разбира се, отминавам - сякаш не съм го забележил - подхвърлянето, че моят подход бил родствен на икономическия детерминизъм на Маркс; понеже ми е отправено тъкмо от анализатор, който не престава да твърди, че географски и предимно икономически са решаващите детерминанти на българската национална съдба. Но има нещо наистина важно и сериозно: ако един народ не е достигнал потребното ниво в своето умствено развитие та да осъзнае простата истина, че неговата собствена съдба е преди всичко детерминанта на него самия, т.е. че нацията проецира самата себе си в своя живот, история и съдба, то такъв народ, както може без усилие да се разбере, е народ-фаталист, е народ, който изобщо не е достигнал до идеята за свобода, според която твоя живот и съдба няма как да не е еманация на твоята същност и душа. Такива народи се намират на едно досъзнателно, именно митологично развитие на съзнанието си; явно и нашият народ е на такова едно ниско културно и духовно ниво ако Вашата теза е вярната. От друга страна да ми се приписва че съм бил "сторонник" на някакъв плосък "психологически детерминизъм" е голямо насилие над истината, над реалността. Дори и да се използват термини, взети от психологията, като "характер", "душа", "манталитет" и прочие, това съвсем не означава, че историческия процес се психологизира; на съвсем формални основание се крепи едно такова твърдение. И Вие това сам прекрасно го знаете.
4.) Ето, аз казвам така: ако народът с всичко, което му принадлежи, и най-вече онова, което е истински съществено у него - а именно дух, ценности, ниво и степен на осъзнаване на идеята за свобода, също така съвкупност от изповядваните от мнозинството на нацията ценности, също така и като същност на националния дух, прмерно, такива качества като воля, вяра, съзнание, памет, въображение и пр., и то именно преобладаващи за съответния исторически период - ако аз твърдя, че именно тази национална тоталност или сплав от най-същественото за народа, е главната детерминанта на собственото му развитие, живот и съдба, на собствената му история, та значи ако аз твърдя всичко това, ако това е моята главна мисъл, то, позволете да запитам, къде именно съзряхте тоя "психологизъм", който така великодушно ми приписвате?! По-добре да се бяхте сетили да ме обвините в "идеализъм", както правеха едно време идеологическите цербери на комунизма, заради които и не можех в ерата на комунизма и малко след нея да защитя дисертацията си. Прочее, аз наистина съм идеалист във философските си разбирания и убеждения, и, ако сте забелязали, също така съм "най-зъл враг" на материализма, на атеизма, на географско-икономическия детерминизъм, на нихилизма, на комунизма. Тъй че сам си правете извод доколко са верни и непредубедени Вашите обвинения спрямо един подход, на когото пиписвате недъзи, които той просто няма как да има, понеже същината му е съвсем друга в сравнение с това както Вие лично си представяте.
5.) Дали са "толкова уникални" или не са българите е въпрос, по който може да се поразсъждава. Аз лично смятам, че независимо, че в същината на всеки един народ има както универсални, общочовешки характеристики, то онова, което може да даде значимо отражение върху неговата история, живот, съдба, са тъкмо специфичните, присъщите само нему, качества, които не можем да отречем, че съществуват, щото тъкмо те правят онова, което е нацията като такава, като различимо въз основата на спецификата му човешко образование. Ако всички народи и нации по света не съдържаха в същината си нищо уникално, което именно да им задава тяхната специфика и национална самобитност, именно особен дух, съзнание, характер и прочие, то тогава човечеството като цяло би се разпаднало на една аморфна и безлика човешка маса, би се превърнало в един еластичен "матрьял", от който скулптури-самозванци, именно вождовете, ще могат да си правят каквото им скимне.
Една такава теория, според която единствено "общочовешкото" ("интернационалното", "пролетарското", "класовото") е съществено, докато национално-уникалното няма никакво значение, прокарваха комунистите; е да, те скоро след това набързо се преобразиха в най-яростни националисти, щото те без тоталности от рода на нация, класа, партия, маса и пр. не могат да съществуват; за тях тоталностите са важни, а не "единичностите", не личностите, не индивидите. А народът като такъв е "голям индивид", "голяма личност", съставена от много личности и индивиди, всеки от които си има свои лични особености, но също така твърде съществено е онова, което формира връзката, духовната опора, дълбоките корени на националната съдба в душата на народа и пр., които именно го правят народ - народ именно като цялост, а не като нещо аморфно и пластично, от което може да се прави каквото ни скимне. Да спра засега дотук, защото темата наистина си заслужава по-внимателно вникване и обсъждане.
6.)Подкрепям тезата, че митовете в историографията и във философията на човешката история трябва да се демистифицират, а обобщаващите, схематизиращите, генерализиращите и унифициращите клишета да се отхвърлят като вредни, като излишни. А пък живата и динамична човешка реалност, която съставя реалния исторически процес, да започнем да я мислим най-напред като човешка, защото се видя, че залагането на тоталностите и "обективностите" в историческата методология води до пораждането единствено на схеми и общи приказки, но не до долавяне на същината на живия исторически процес. Което именно е главната цел на една автентична методология, която не се мъчи да произвежда омайващи съзнанията митически чудовища и страшилища, а се движи плътно до истината, държи се о реалното.
Реалното в живия исторически процес е човешкото, е човешкия фактор, който именно е движещия "мотор" на човешката, а също така и на националната история; нацията като такава, е движещото начало на националната съдба и живот - какво толкова има да се чудим около тази така проста теза?! И аз, признавам си, не преставам да се чудя как изобщо е възможно в наше време една толкова проста истина да не може да се осъзнае и "приеме"?
Но така е: догмите на "романтично-героизиращата", т.е. на митологизиращата историческа методология, които още и то безразделно господстват в българската митологична историография, произвеждаща и крепяща единствено разните му там "вдъхновяващи" митове, замъгляват трезвия поглед и, подобно на вериги, я сковават, пречейки на движението й към свободното и непредубедено, автентично научно историческо изследване, което се вдъхновява единствено от истината, не от нещо друго.
Публикуване на коментар