Само истината ще ни направи свободни!

​Секретни документи проговарят – Русия разкъсва българска плът, иска да сме безропотно племе, Автор: Георги Георгиев, специално за Faktor.bg

Десетилетия наред умишлено и целенасочено историци крият и фалшифицират антибългарската политика на руския империализъм

През последните десетилетия умишлено и целенасочено българската история бе подменяна и фалшифицирана, а националният ни дух и самочувствие бяха принизени до създаване на усещането, че сме безропотно племе, от което нищо не зависи. Много от фактите и документите все още остават в тайна, а онези от тях, които са достъпни умишлено се игнорират, оказва се натиск върху медии, и върху научната ни общност в опит да не се каже истината.

Но истината рано или късно винаги излиза наяве. Колкото повече е потискана – толкова по-силно ще избухнат последиците от нея. Помнете ми думата!

Сборникът със секретните договори

Десетилетия наред умишлено и целенасочено бяха принизявани и ролята на българското Възраждане, и борбата за църковна независимост, а дейността на революционните ни водачи бе представяна в един напълно наивен и унизителен за националното ни достойнство план. Априлското въстание е онзи ключов момент, който провокира цивилизована Европа да подкрепи българската национална кауза и дава повод на Великите сили да свикат Цариградската мирна конференция, на която да се реши Българският въпрос и да се уреди територията на новата държава. Как и защо се стига до провала на тази конференция, кой и защо предварително разкъсва българските земи и залага основите на Берлинския договор ще разберете от представените по-долу секретни договори (публикуват се за първи път и документално преобръщат умишлено деформираните ни исторически представи) между две империи, които властват в Централна и Източна Еврапа – Руската и Австро-унгарската Те обричат на провал българската национална кауза.

През първата половина на 19-и век българският народ достига до онази степен на обществено развитие, което му позволява да вземе съдбата си в собствени ръце. Османската империя, векове наред е разчитала на териториално разширение и финансиране чрез спахийство, но още през 18-и век този икономически модел е обречен на провал и вече не работи. Империята е обхваната от беззаконие, анархия, кърджалийство. Смаляваща се, изостанала, обречена...

Великите сили успешно се възползват от упадъка на Османската империя и започват да късат парчета от нея – Англия и Франция – по средиземноморието, Австро-Унгария на Балканите, Русия на север от Черно море. Възникват нови независими или васални държави...

В това несигурно, размирно време започва чудото на Българското Възраждане.

В българите започва процес на национално осъзнаване, в основата на което стои „Историята” на Паисий. Още през 1813 г. в Шумен се чества за първи път в света празникът на българската писменост и светите братя Кирил и Методий.

Българинът започва сам да строи читалища, църкви, манастири, училища, гимназии, часовникови кули, мостове. Започва да развива манифактура, да търгува, появяват се и първите фабрики в Сливен и Габрово.

Главен интендант на османската армия става не кой да е, а правнукът на Софроний Врачански – Алеко Богориди – единственият християнин в чийто дом на крака идва да гостува султан в петстотингодишната история на империята.

През 60-те и 70-те години на 19 век. в много градове и села българите строят къщи на два-три ката и се множат, докато не стават най-многобройният етнос на Балканския полуостров.

Погледнете къщите от онова време в Стария Пловдив, Русе, Свищов, Шумен, Габрово, Велико Търново, Трявна, Враца, Сливен, Котел, Калофер, Мелник, Копривщица...

Самият Цариград се превръща в средище за църковните ни и културни деятели.

И това го правим сами, без държавна подкрепа, дори често въпреки съпротивата на османските власти. Но го правим!

(Самият Достоевски описва почудата и завистта на руските офицери, когато навлизат в българските земи и виждат богатството на българите, къщите и църквите им: „...вдруг мы увидели прелестные болгарские домики, кругом них садики, цветы, плоды, скот, обработанную землю, родящую чуть не сторицею, и, в довершение всего, по три православных церкви на одну мечеть,— это за веру-то угнетенных! «Да как они смеют!» — загорелось мгновенно в обиженных сердцах иных освободителей, и кровь обиды залила их щеки. «И к тому же мы их спасать пришли, стало быть, они бы должны почти на коленках встречать. Но они не стоят на коленках, они косятся, даже как будто и не рады нам! Это нам-то! Хлеб-соль выносят, это правда, но косятся, косятся!..» от „САМЫЙ ЛАКЕЙСКИЙ СЛУЧАЙ, КАКОЙ ТОЛЬКО МОЖЕТ БЫТЬ”

В същия момент имперската политика на Русия е насочена към завладяване на нови територии и осигуряване на излаз към Южните морета. Една от основните пречки на нейните имперски амбици се оказва възродената българска нация.

При всяка от поредните си войни с Османската империя Русия завлича хиляди българи за да ги направи крепостни за своите дворяни и помешчици. Процесът е описан от Георги Раковски в брошурата му „Руската убийствена политика за българите” издадена през 1861 г. Нещо повече – използвайки временното си преимущество, Русия изисква от султана да издаде ферман, който позволява българите да бъдат изселвани от родните си места и заселвани в „омразните руски пустини”, както сам Раковски пише. Тук ние можем да видим истинските цели на руския империализъм и да усетим отношението към българите като към един добитък, който може безнаказано и безплатно да експрлоатира. Тогава за първи път в началото на 60-те години на 19-и век руският империализъм разбира, че вече пред него не стои безропотно и безродно стадо, а народ с ясно осъзната идентичност и национална кауза, която само за няколко години ще се превърне в основна пречка за доминация на Руската империя на Балканите и Проливите. В същата 1861 г. година Русия оказва натиск над Сърбия да разтури Първа българска легия на Раковски, както и да бъде иззета и унищожена брошурата на Раковски, както в Сърбия, така и във Влашко.

Паралелно с този процес се развива и българската църква. Още през 1860 г. българите правят опит да отвоюват независима Българска екзархия, но срещат упорита съпротива от руския консул в Цариград княз Лобанов, както и от гръцката църква и по настояване на княз Лобанов нашите владици са заточени в Диарбекир през 1861 г.

Отново Русия усеща наличието на един народ, който търси своето място под слънцето, има сили, воля и решителност да извоюва национална независимост и руската дипломация започва своята коварна и двулична политика по разединение и подкупване на наши деятели и саботиране на българската национална кауза, както отвътре, така и чрез действията на своята дипломация на международната арена.

През 1870 г. със султански ферман е обявена независимата Българска екзархия с огромна територия от над 220 000 кв. км. Чрез този акт султанът цели да успокои нашите църковни деятели и българското население, но най-вече – да създаде един предпазен буфер за империята си, който по един или друг начин да държи руския империализъм надалеч.

В отговор и в отчаян опит да спре единението на българската нация руската дипломация в лицето на руския консул в Цариград – Граф Игнатиев оказва силен натиск върху османските власти и по искане на Граф Игнатиев нашите владици отново са заточени през 1872 г. Невиждано за Цариград шествие от над 3000 българи се вдига, за да изиска освобождаването на владиците ни и властите бързо отстъпват, владиците ни са върнати от заточение. Тогава руската и гръцката църква обявяват схизма против Българската църква, която продължава чак до 1945 г.

Неоспорим факт е, че руската дипломация не успява да вкара в редиците на нашето революционно национално-освободително движение свои агенти. Поне досега няма изнесени никакви документи, които да разобличат който и да било от ръководството на БРЦК. Всички наши революционери са възприели политиката и стратегията на Георги Раковски за постигане на национално свобождение само чрез собствени средства. Точно това е имал предвид и Васил Левски с прословутите си думи „Който ни освободи, той ще да ни и пороби.”

Самото Априлско въстание заварва руската дипломация неподготвена за бързото развитие на последвалите събития. Насилията и зверствата над българското население надигат вълна от протести и недоволство в Европа. Цяла Европа се надига в защита на българската национална кауза, възмутена от насилието и безчинствата срещу българското население след въстанието. След спешни дипломатически совалки Великите сили се споразумяват за постигане на решение на Източния въпрос чрез конференция в Цариград.

В същия момент…

Веднага след Априлското въстание руската дипломация се задейства и пуска коварните си ходове. На 8 юли 1876 г. Русия сключва с Австро-Унгария секретното Райхщадско споразумение. С него двете империи си разделят сверите на влияние на Балканския полуостров и предопределят съдбата на България и до днес, като приемат текст, който изключва създаването на голяма държава. Русия поема ангажимента да не възпрепятсва Австро-Унгария при окупация на Хърватия, Босна и Херцеговина, а Австро-Унгария – да не пречи на Русия при инвазия на Балканите. Истинската трагедия за българската национална кауза се случва само половин година след това. По време на преговорите на Цариградската конференция, зад гърба на другите държави в Будапеща Русия тайно финализира с Австро-Унгария приетите договорености в Райхщадското споразумение и сключва с Австро-Унгария секретната Будапещенска конвенция.

Окончателният вариант за територия на българската държава, приет от Великите сили на Цариградската конференция е много близък до границите на Българската екзархия според султанския ферман от 1870 г.

Приетият и съгласуван от всички Велики сили окончателен вариант за територия на България обединява почти всички българи на Балканския полуостров в единна територия по най-естествения признак – преобладаващо българско население. Приетият вариант е по предложение на английския консул като територията ни е разделена вертикално на две отделни български държави, като с това британската дипломация цели да намали риска от силно руско влияние в Източна България, където православното население е по-малък процент в сравнение със Западна България, като по този начин ще намали и вероятността за руска експанзия към проливите през тази територия.

Само че в същия момент в допълнителната секретна конвенция Русия се споразумява с Австро-Унгария да не се допусне образуване на голяма и сплотена държава. На 15 януари 1877 г. тя е подписана от двете империи, докато Цариградската конференция тече.

В чл.1 (СТАТЬЯ I на стр. 154 от сборника със секретни договори на Русия, публикуван долу) двете империи се договарят за анексирането съответно на Босна и Херцеговина от Австр-Унгария и Бесарабия от Русия. Впоследствие заради анексирането на Бесарабия Русия ще компенсира Румъния с българската Северна Добруджа. Първото парче българска плът е откъснато.

В чл.2 (СТАТЬЯ II, стр. 154) империите се договарят за взаимна дипломатическа поддръжка и отстояване на договореното при евентуално колективно обсъждане от Великите сили (което се и случва при изготвянето на Берлинския договор).

В чл.3 (СТАТЬЯ III, стр. 155) империите приемат текст, който категорично „изключва създаването на голяма и сплотена държава”.

В чл.4 (СТАТЬЯ IV, стр. 155) се задължават да пазят в тайна постигнатите договорености.

Този 15 януари 1877 г. можем да считаме за една от най-черните дати в историята ни. Веднага руският консул в Цариград граф Игнатиев е уведомен за постигнатото съглашение и той започва да работи по саботиране на постигнатите договорености на Цариградската конференция. Граф Игнатиев спешно се среща с представителите на Османската империя и успява да ги убеди да откажат подписването на постигнатото съгласие, като поема мъгляви обещания за ненамеса, както и руска дипломатическа подкрепа за евентуалното оставане на голяма част от Балканите в пределите на Османската империя. След два дни успява да убеди османските власти да се откажат от договореностите и на 18 януари Митхад паша обявява, че Османската империя отказва да подпише постигнатото споразумение за територия на България.

Руското обещание е спазено и както всички знаем това се случва - цяла Македония, както и Беломорска Тракия впоследствие умишлено са оставени в пределите на Османската империя. По силата на чл.10 от Фермана за независима Българска екзархия от 1870 г. в Македония гръцката църква, под контрола на османските власти провежда плебисцит. Резултатите са потресаващи за гръцката църква и тотално объркват плановете на Русия. С мнозинство над 2/3 почти цяла Македония се присъединява към Българската екзархия, което ще доведе и до нов тласък и подем на патриотчните сили

за осъществяване на българската национална кауза

В резултата на тайните договори между Руската и Австро-Унгарската империи българските земи ще бъдат разпарчетосани с Берлинския договор, като Северна Добруджа е предадена на Румъния, големи български територии в Западна България – Пиротско и Нишко ще бъдат подарени на Сърбия, където местното население ще бъде подложено на насилствена асимилация, терор и убийства, Македония и Беломорска Тракия ще бъдат оставени в пределите на Османската империя, ще бъде създадена една изкуствена, васална държавичка Източна Румелия, която ще просъществува само седем години и малкото княжество България – под временно руско управление, с 50 000 руски окупационен корпус, който според чл. 8 от Временния (прелиминарный) Сан-Стефански договор и аналогичния текст в чл. 22 на Берлинския договор се издържа изцяло за сметка на местното население, княжество, което ще бъде многократно саботирано от руската агентура с преврати и метежи, целящи присъединяване като губерния към Руската Империя.

Тази несправедливост скоро ще бъде частично поправена и ще доведе до онзи велик момент, в който малка, разкъсана България ще се опълчи на Великите сили, ще провъзгласи Съединението си и ще принуди Русия – единствената държава, която се противопоставя на Съединението да скъса дипломатически отношения с България за цели 10 години.

Руският империализъм няма да прекрати антибългарската си политика и след това. Ще проследя и усилията на руската дипломация по саботиране на Съединението, организиране на преврати, въоръжаване на шайки, убийства на български политици.

Предстои да публикувам секретните дипломатически грами на руските консулства в София, Пловдив, Букурещ и Цариград за да видят българите и да усетят цялата подлост, коварство и двуличие на антибългарската политика на Русия. Тепърва предстои да ви запозная и с български и руски документи относно руската експанзия на Балканите през 1916-1917 г, както и с целите, и начините, по които руският империализъм обяви съществуването на „македонска” нация и я наложи с насилия и убийства над стотици хиляди българи.

Впрочем България ще продължи да плаща издръжката на „руския окупационен корпус” до 1902 г., за да продължи да плаща и през 1909 г. ново задължение – този път защото Русия е единствената държава, която възразява срещу обявяване на Независимостта ни през 1908 г. и под претекст, че нарушаваме Берлинския договор България е принудена да подпише Руско-Български протокол през април 1909 г., с който се задължаваме да изплащаме колосалната за времето сума от 82 милиона златни франка за 75 г.

България ще изплаща и тази сума до 1916 г., когато отново руските орди нахлуват в Добруджа, а 43 000 руснаци от окупационен корпус ни напада и в гръб – през Македония.

За да се стигне до великата дата 3 март 1918 г., когато победителят България ще принуди Русия да подпише най-унизителния мирен договор в историята си – Брест-Литовския мирен договор, откъснал от лапите на империята Финландия, Полша, Украйна, Литва, Латвия, Естония, Молдова, Бесарабия, Грузия и Армения.

Днес ние нямаме право да бъдем наивни и лековерни. Ние сме длъжни да познаваме нашата история, да се гордеем с нея и да търсим истината.

Защото само истината ще ни направи свободни! И независими!

Да не забравяме завета на Левски – „Тоз, който ни освободи, той ще да ни и пороби”.

Да не забравяме и думите на Христо Ботев, написани в бр. 13 на вестник „Знаме” 1875 г. – „Русия, тая мнима защитница на славянството – днес употреблява всички сили и средства за да истрие от лицето на земята българските колонии.”

Да не забравяме подвига на Стамболов! Както и кой и защо го уби!

Нещо повече – днес ние трябва да проявяваме пълна нетърпимост към всички опити нашата история да бъде подменяна, фалшифицирана и като истински българи трябва да браним родния интерес и националното си достойнство!

И трябва да сторим така, щото всички онези псевдоисторици, псевдопрофесори, псевдобългари, обслужващи идеологемата на руския империализъм , всички онези „фили”, на които им излиза пяна на устата, когато българинът започне да защитава националния си интерес и достойнство да бъдат третирани както подобава, а именно – като хлебарки и национални предатели!

А оправим ли се с хлебарките, кърлежите лесно ще ги откачим и спрем да смучат силите на нацията...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Училището-мечта

Експериментално училище – мечта, Автор: Емил Минев

Какво си представяте, когато чуете думата “училище”? Дълги коридори, които зажужават на всеки 45 минути… Неудобни чинове наредени в редове… Черна дъска и тебешири… Нетърпелив учител, който дебне да хване следващия с ненаучен урок… Дневници, оценки, отсъствия… И да не забравяме звънеца… Чувал съм деца да римуват “училище – мъчилище”…

Хммм…

А можете ли да си представите училище без всичко това? Може би си мислите, че подобно нещо не може да има дори и в най-смелите ви мечти?

Е, преди повече от 15 години няколко смели учители са си го помислили и са го направили реалност. Това е експерименталното училище в град Хендерсън, Минесота, САЩ – Minnesota New Country School.

В това училище няма да срещнете класни стаи, чинове, викащи учители и ученици, часове и звънци. Всички ученици се намират в едно голямо помещение, като всеки един от тях си има работно бюро с компютър. Всеки е свободен да ходи където си иска, когато си иска. Също като в една работна среда.

Преди около 15 години Дъг Томас, заедно с група учители и местни бизнесмени се събрали, за да направят структура на едно ново училище. Първото нещо, за което всички били единодушни, че трябва да се премахне, било звънеца. Всички били съгласни, че той прекъсва часовете, допринася със стрес и не е никак естествено. Когато човек отиде на работа не си казва, че през първите 45 минути ще свърши математическата част, после бие звънец, а за следващите 45 минути следва част от работата с литературна насоченост.

В училището, което създават, учениците работят в екипи от по 12-20 души върху даден проект. Целият процес е организиран около идеята за Проектно Ориентирано Учене. Учениците са най-ангажирани в учебния процес, когато имат личен интерес към това, което изучават. (Ниво 4 на самостоятелност в ученето според модела на Жералд Гроу.) Вместо да седят на един чин по цял ден и да слушат различни учители, учениците имат възможност да изследват различни теми по собствено желание, интерес, любопитство. Всеки екип от ученици си има учител-водач или фасилитатор, който ги подпомага в процеса на учене, дава им напътствия и съвети. Вместо оценки, учениците имат кредити, които всеки трябва да покрие по определен предмет, чрез изпълнението на зададен проект.

Ето какво гласят някои принципи на това училище:

• Без часове – учениците работят върху проекти, които сами избират. Проектите се приспособяват, така че да покрият щатските изисквания по програмата.

• Без учители – учениците се консултират със “съветници”, които са на разположение през целия ден и им помагат в процеса на работа. Съветниците не преподават по традиционния начин, те по-скоро напътстват учениците.

• Без йерархия – липсва структурата директор-учители-ученици. Съветниците са по-скоро собственици, отколкото наемни работници. Няма директор.

• Без звънци, без разписание – има определено време само за обяд и за тихо четене. Учениците сами избират как да прекарат останалото време. Ако те изостават, съветниците им помагат да наваксат отново с материала.

• Без стени – учениците работят в отворена среда и могат да общуват свободно с други ученици и съветници, когато е нужно.

• И без чистачи – учениците сами чистят тоалетните и останала част от училището.

Това училище съществува вече повече от 10 години. Учениците нямат търпение да отидат там и да прекарат деня си в приятни занимания. А статистическите данни показват, че по-голямата част от учениците се справят над средното ниво на стандартизираните тестове.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Есе за човека, Бога и вярата, написано от един съвременен ученик на Фридрих Ницше

По моя покана философът Й. Й. Методиус се включи в написването на "Помагалото по вяра", ето неговия текст, изпратен ми специално за това; той ще отиде там под формата на съавторство; този текст поставя твърде много въпроси, независимо че дава и отговори, което го прави особено полезен:

Без вяра

Пътепоказател. Настоящото есе в 9 точки е сглобка от 20 от най-късните засега фрагменти от моя очерк в дописване "Бележки под линия: Ницше отвътре". Цифрови горни индекси отпращат към приложена в края номерация с местата на съответните фрагменти.

1. Накъде сочи духовният аристократизъм. Практиката трябва да храни всички хора, но не е задължително да храни всички пряко. Cogito ergo sum (лат., прословутото "мисля, следователно съществувам" на Декарт). Мисленето обаче не е нищо повече от умисъл. Умисълът - в социално спрежение – служи на практиката; всеки човек – в контекста на своето социално (и в т. ч. маргинално) разпределение – се намира на определени практически нива, съобразно които да мисли. И само в автоматизирано състояние се вгражда в преките си задължения. Та духовен аристократизъм се изразява в онези обстоятелства, при които практиката служи на умисъла. Философстването съставлява висшата степен на духовен аристократизъм: човек пита себе си: на що в последна сметка служи умисълът? Философът – бидейки самонабеден благородник – е най-особената порода човек, сам си поставя място. Антиподът на философа е верующият... Индивид се нарича всяка интуитивна същност. Разум би важел, ако в края на краищата съществуваше един единствен индивид, т. нар. Господ. Разсъдъкът изпълнява интерфейсната функция между индивидите, сиреч единствено едно съ-чувствие отвъд условието на благородство би довело до вяра. Благородството е чувството за уместност. Верующият нито е благороден, нито неблагороден – у него проблемът за мястото не стои.01

2. Над облога на Паскал. Вярващите християни твърдят и до днес, че – в нещо като просветление – са преодолели, в името и предвид примера на техния Господ Иисус Христос – смъртта. Пътят към вярата минава неминуемо през възможността за разядосване (показва Киркегор). Но аз просто се питам: дали да повярваме на тези люде? И не ми идва нищо друго наум, освен Облогът на Паскал. Но той пък е предназначен за еснафско суеверие (което не отменя гения на Паскал):

"Заложи на предположението, че има Господ – нищо няма да изгубиш, ако загубиш; но ще спечелиш всичко, ако спечелиш; заложиш ли обаче, че Господ няма, губиш всичко, ако загубиш и не печелиш нищо, ако спечелиш." (Моя формулировка.)

Уточнение: не би могло, щото Господът да би бил с обратен знак – та полярността внася относителност! Ролята на Дявола е мефистофелска: да провокира човека към боготърсачество и боготворчество. Тук пък е геният на Гьоте: че спасението, което Господ ни дава, се заключава тъкмо във възможността, щото дяволски да го сътворим, него, Господ.02

3. Лудвиг Витгенщайн и психологията (или къде започва човекът). Австрийският (роден във Виена) инженер-философ от еврейски произход Лудвиг Витгенщайн (1889 - 1951 г.) е един от гениалните мислители на човечеството въобще... Не зная дали е българска сентенцията (пословицата), че "когато фактите говорят, боговете мълчат", но е началният пункт във Витгенщайновия светоглед. (Любопитен факт е, че от 1975-та г. виенската къща "Дом Витгенщайн" – проектирана лично от Лудвиг Витгенщайн – е собственост на България, бидейки със статут на паметник на културата и културен институт.) "Когато фактите говорят, боговете мъчат", т. е. ако фактологията не подлежеше на обяснение, щеше да бъде по изискване. Светът е пълен с противоречаща на изисквания "логистика на фактите". Противоречието се дължи на психологическия остатък. Пример: бизнесменът, бидейки еманация на протестантската етика, няма оправдание да (се опитва да) лови в мътна вода риба. Единственото оправдание на търговската тайна е коректността към партньора. Единственото лоялно бизнес-отношение извън аподиктиката на правилата е доверието. И ето че "когато фактите говорят, боговете мълчат" – защо потретвам? Що ще рече, че "боговете са замлъкнали и са ни изоставили на фактите"? Митът, "божественият говор", истината, "предава Богу дух" и се разпада исторически на три фрагмента, а именно: фактология, психология и аксиология – в резултат на "вавилонското стълпотворение". Та психологията – белег на модерното – възпрепятства фактологията и аксиологията от възстановително откъм смисъл сливане: сливане в пълноценна мито-логия, "цяло". Това е. Това е, което Витгенщайн казва. Притчата за Грехопадението алегоризира същото. Човекът дръзва да се превърне в исторически индивид, поемайки в един бездомен вече свят юздите на своя собствена съдба. И ето защо новозаветният бог, богът-спасител, е любов, е бог-психолог. Сиреч във фактологията присъства, под оценъчно "небе", един психологически момент, който и пречи да бъде истина. Ракурсът и перспективата означават фактологията и следва притова да имат аксиологическо (философско, любомъдро) оправдание ("протестантската етика и духът на капитализма", виж Макс Вебер).03

4. Простъпка и психоманипулация. Принципно, човек има относно себе си право на "черно-бяла изчерпателност", има право да не бъде манипулиран, но няма задължение да не манипулира, да не нюансира и преозначава; което иде да рече, че психоманипулацията почива на максимата (пословицата) "кьорав карти не играе". Пословиците обаче са обратими – синтезирайки наблюдения, нежели поучения. Една демонстрация: че простъпка е всичко, което нарушава аподиктиката на дадено отношение, т. е. извънпсихологически простъпка е невъзможна. Ала ако относно теб отношение, в което фактически знаеш, че по субординирано задължение участваш – та ако едно подобно отношение би ти било извънпсихологически не докрай ясно, то дотолкова, макар споделено, би имал с право едно реално основание да се чувстваш в това отношение застрашен от психоманипулация "свише"; понеже в случая отговорността по аподиктично изясняване е двустранна (между "оттатък" висшестоящ и отсам нисшестоящ). Сиреч ответната (висшестоящата, "оттатъшната") страна би била съ-участник в простъпката, до която въпросният страх би довел отсамната, нисшестоящата; и ето че сега ако отсамната (панически и разтоварващо) убие оттатъшната, това би било равносилно на оттатъшно (и спонтанно, т. е. необяснимо) самоубийство – не би била налице вина. А съ-вестта би отреагирала във въздаяние. Резултат: "хитрата сврака – с двата крака"... Божията Забрана към Адам и Ева е психологически натоварена и затова Грехопадението не би могло да аргументира друго освен безбожие. Абсурд би било, щото човек да бъде - от други хора - обвиняван за жаждата си към категоричност. Жаждата към категоричност би могла да бъде аргументирано оспорвана (дали в конкретна ситуация е автентична), но не и аргументирано заклеймявана... Тоталитаристите – със своята насилствено натрапническа категоричност и болна визия – са виновни пред Човечеството, но виновни ли са (и пред какво) милионите хора, които повярваха в тоталитаристите? Аман от властващи (предимно в България днес, от след Освобождението) тарикати! Свободата: че нюансите трябва да бъдат категорично поставяни (рамкирани) извън отговорност, т. е. където отговорност да се носи не за подлежащи на позитивно съблюдаване правила (аподиктични предписания), а в прекрачване на (аподиктично постановени) граници (трансгресия). Ето: свободното време трябва да бъде част от общоприети правила. Човек няма как да бъде манипулиран там, където е свободен; и няма как да носи отговорност за своята свобода, освен при трансгресия; ала нека все пак не моят бунтовен страх за правила, моето коренище, а моята фриволност, свободното ми време, моята корона бъде моята свобода! Мож' ли се бунтува срещу правилата, ако са аподиктични! И мож' ли има свободно време под неосъществена необходимост на професионална реализация! И, о, бих извършил престъпление, ако можех да се надявам, че най-подир ще се постъпи с мен правилно!04

5. Сентенции. Гражданските принципи не падат от небето и изкристализират от динамиката между гражданската търпимост и нетърпимост; гражданството, следователно, е манталитет, чийто проект е категорическият императив.05 Предостатъчни са ми угризенията, че да търпя назидания!06 Сметкаджията – колкото и да е справедлив – никога не живее за своя сметка; а благородният – каквито и сметки да си прави – винаги се отплаща.07 Това, което тарикатът се опитва да направи, е да излъже живота.08 Дилемата на дръзновението: ако това зависи от твоето решение, би ли повторил твое неуспешно действие, при което не си допуснал грешка?09 Да призоваваш искрено към разум означава да не искаш да разчиташ изцяло на ума си, т. е. да се надяваш, че чуждата съобразителност ще компенсира слабостта на твоя пред-умисъл, твоето безумие. Та само дотолкова може да се каже, че във вярата присъства висш разум. Подобна е ситуацията, щото да се позоваваш аргументативно на авторитети... Лудост, повече лудост!10

6. Паяк. Бездната на смъртта е пронизана с паяжината на анализа. Картината на живота е просмукана със соковете на вибрацията. Паякът е в очакване.11 Знаете ли какво ми се прави? Гледа ми се хубав исторически филм, чете ми се хубава историческа книга; прави ми се нещо историческо.12 Оказва се, че единственото, което мога да предложа, е синовност.13 Господ без Църква е като душа без тяло – мъртъв.14

7. Животът. Оценностяването се изразява в съ-знание, познанието – предвид съ-знание – е сетивно (е воля от живец), битието – предвид воля от живец – е индуктивно, идейността – предвид съ-битие – е телесна (е живец във воля), оценностяването – предвид живец във воля - е интуитивно. Светът е жив, любомъдрието е живително.15 Търси се жив или мъртъв: ето че търсеният бог или е (у пълководеца) метафората за живец, или е (у пустинника) самата догма. Блажени – ни живи, ни умрели – живуркащите и бленуващите: че не Го търсят!16 Любов към далечния: да искаш да бъдеш оценен не означава да претендираш да ти се признае привилегия, нито говори, че хленчиш за попечителство. Аз и ти сме един спрямо друг несъвместими в чувствата си. Та за да ме разбереш и оцениш, то или трябва да се унижиш и покажеш свое чувство на малоценност, или да унижиш мен и покажа мое. Де да би изпитвал срам и гордост вместо плебейски бабаитлък, че да можеше да ме разбереш и оцениш по достойнство, обикнеш по достойнство, както аз теб, от подобаващо се разстояние – без да ме съ-чувстваш!17 Бог на авантюрата: да, без зрение и слух се живее опипом; животът без "божие въдворение в разсъдък" е, ще речете, живот опипом, живот на "небогоугодна" твар. Ала ако зрението не беше перспективистично, цветовете щяха да се чуват; а пък ако слухът не беше проницателен, звуците щяха да се виждат. Живец – "отвъдното присъства": "психичната реалност" е "отвъдна", "реалната психика" е "в присъствие", т. е. познанието е живо, нежели същностно; и не би могло да бъде "божие" – би могло обаче да бъде божествено. Лунният морски пейзаж на художника-експресионист наподобява ледена пързалка, ала в онзи на импресиониста се чува как в полъха на бриза трепти платно; морската глъб на композитора-експресионист подавя слушателя, ала връз онази на импресиониста се плъзга сал, триумфален за зрящия. Нам не си ни нужен ти, що ходиш по водата или във вода проправяш брод!18

8. Една тънка разлика относно шуробаджанащината. А. Шуробаджанащината – или непотизмът, племенничеството (от лат., nepot, племенник) – има, разбира се, едно общожитейско оправдание (в контекста на оцеляването и надмощието) и ни най-малко не представлява от подобна позиция аномалия, напротив. Ала онова, което прави несъвместими едно с друго ренесансовия непотизъм в Италия (например) и родното ни днешно уреденчество (връзкарство, шуробаджанащина) е ценностното, аксиологическото (от гр., αξια, ценност) оправдание. Животното живее с храна, човекът – с ценности (сиреч прехраната и алчността не принадлежат към собствено човешкия живот, но го предпоставят). Б. Аксиологията се разделя на етика и естетика. Шуробаджанащината – когато, където и каквато и да било – няма етическо оправдание. Етиката радикално противостои на житейския цинизъм. Някога (в Гърция) етици са били тъкмо киниците (школските "циници"), а циници – обществените лицемери (общоприетите "етици"). Та по етическо съображение – срещу непотизма, привилегиите и "задкулисието" (политическото лицемерие) – възниква Реформацията и прераства в Просвещение. В. Ето я и тънката разлика: днешната шуробаджанащина (и по-точно българската, байганювщината) няма никакво оправдание, представлявайки завършена аномалия на човешкото; но ренесансовата (в Италия) е във висша степен оправдаема естетически. И е напълно издържано философски, щото да се гнусиш от Бай Ганю и се възторгваш от Борджия; а и едното би било непълноценно без другото. Г. Любомъдрието е вкусът на (към-от) живота. Аксиологията почива на категорията благородство (отвъд "+" и "-"). Защо гепардът е благороден? Защото е великолепен; в отлика спрямо хиената. И ето че животът най-общо и аксиологията контактуват помежду си в естетиката. (Етическото спрежение към животните довежда до баснята, т. е. отнася се все-таки единствено за хората.)19

9. Кръщение: Светата Троица и реката на живота. Словото е в началото, доколкото не че същност, логос, слово в нещата предпоставя и задължава към познание, познавателна активност, а че познанието, познавателната активност е самата изначална същност, самият логос, самото слово; и че именно в такъв смисъл знанието е продукт на познание: нещата са това, което се знае за тях. Знанието като знание, нещата са нещо мъртво, нещо вече изречено и конструирано и подлежащо на реконструкция и дори разрушение (забрава) – жизненият им статус се свежда в каменоделческа подръчност. Ала словото, познанието ("синът божи") е нещо живо, конструктивно и нерушимо – неговата душа е вдъхновението ("светият дух"). Логосът сиреч пламти с топлината на вдъхновението – в порождение от живителен хераклитиански огън ("бога-отец"). И ето че в своята неподправеност богословието е метафора за живец, нежели поучение за отвъдно щастие; т. е. поученията за земно щастие имат все-таки общо с любомъдрието, ала (освен ако не са политическо оръжие) назидателните брътвежи за "спасение на душата" нямат, тяхната природа е на чувстващи се обидени от живота люде. Логоцентризмът е нихилизъм. Да заявиш, че човек – стига да иска – се променя към "добро" и започва да си влиза в руслото – и че само господът е непроменлив, извечно добро – е все едно да речеш за реката на Хераклит, че коритото символизира господа, а течението – човека. Сякаш реката божем съставлява някакъв мираж в нищо. Но човекът е човек с характер и се символизира като цяло от един действителен символ – реката, зад която стои т. нар. господ, живецът.20

Приложение: индекс. (01) dccxlv. (02) dccxlvii. (03) dccxcv. (04) dccxciv. (05) dcclxxiv. (06) dcclxxiii. (07) dccxci. (08) dcclxxxv. (09) dcclxxxix. (10) dccliii. (11) dcclviii. (12) dccli. (13) dcclxxxviii. (14) dcclxxxi. (15) dcclxxxvi. (16) dccxcvii. (17) dccxcii. (18) dcclxxx. (19) dcccii. (20) dccxcviii.

ПОЯСНЕНИЕ: Статията "Без вяра" е сглобка от 20 на брой фрагмента от моя основен текст "Бележки под линия: Ницше отвътре" (обширен сборник, 820 страници с номерирани с римски числа фрагменти). Указал съм коя част от статията кой номер фрагмент представлява 1:1 в сборника, нищо повече. Аз подреждам всички мои текстове в този единствен сборник, било сентенции, било статии, за да разполагам с единна банка, от която да мога да извличам всевъзможни комбинации. Понеже непрестанно ми хрумват идеи, които на момента да записвам, редактирам, съхраня и номерирам за по-нататъшна употреба. И ето, наскоро ми дойде следното: "Илюзии, които разбиват и зараждат истини - или които скриват и заместват истини. Нито в истина живее творецът, нито в лъжа - ала над истината и същевременно под лъжата." Мога от тази т. нар. банка да сглобявам бързо статии тематично, но държа, щото в самата статия да ми е ясно кое откъде в сборника съм взел.

Противя се на подхода на "използваната литература". Пишейки "бележки под линия", които в статиите ми да цитирам (сам себе си). Аз чисто и просто отхвърлям библиографския почин в изграждане на статия. Видях това у Борхес: фактите и цитатите са херменевтично замесени в тестото на авторския текст. Философстването днес или е бележки под линия, или е обречено на "използвана литература". Рефератът унищожава философското; остават бележките под линия. Аз усилено чета и скрупульозно обозначавам цитатите, въпреки че не подхождам библиографски. Има и друго: понастоящем човек трябва да философства не върху и нито даже заедно (и в диалог) с философа, когото прегръща, а от негово име, както актьорът се въплъщава в роля - за да се обезсилят академичните многознайковци и се подчертае тяхното бездарие.

12.01.2015, Й. Й. Методиус

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Въпросите около нашите реакции по отношение на Бога, човека, живота, духа, вярата и т.н. са вечни въпроси

След като се постарах да напиша една вече твърде дълга уводна част, е време да се захвана със същинската част на изложението по избраната тема, а именно Въведение във философията на вярата и религията. Казах също, обещах, че ще се постарая да приложа един съвременен подход към разработването на проблемите, а не дискурсивно да ги изложа, да дам едно-единствено "правилно" изложение или тълкуване, не оставящо място както за съмнения, така и за дискутиране; напротив, верният път е проблемите да се представят така, че непрекъснато да пораждат дискусии, разгорещени спорове. Вече обясних коя е причината за това: в духовната област всеки сам решава какво да мисли, всяко разбиране е допустимо, това в какво вярваме моя най-лична, бих казал даже интимна и свободна сфера, в която никой няма право да ми се меси и да ме манипулира. Аз решавам за всичко сам, изцяло отговорно - и тук никой не може да ми помогне или да ме замени. Разбира се, в процеса на обсъждане, на съпоставяне на различните гледни точки всеки напредва в самоидентифицирането на своя възглед, т.е. в търсенето на своята "лична истина", която да е хармонична с Истината, със същината на проблемите. Този е верният, този е благодатният път.

Ето, покрай вече написаното се появиха и първите опити за дискусия. Аз засега възнамерявам и тях да включа в поредицата, която ще служи за база, по която ще се прави след това самото учебно помагало по религия. Ще ми се да има все пак някаква последователност в поставянето на темите и проблемите, но ето, правя изключение, сега един коментар ми дава възможност да осветля въпрос, който с неизбежност се поставя; аз, разбира се, ще се опитам да го поставя този въпрос в адекватната му и чиста форма, примерно така:

А вярата в Бога не противоречи ли на начина на мислене на съвременния човек? или пък ето как:

Можем ли да сме модерни ако същевременно сме и вярващи в Бога?

Изглежда някои хора имат съмнения дали това е възможно и понеже "модерността" за тях е нещо като идея-фикс (сакън, да не допуснеш изоставане в някое отношение, модата във всяка една област трябвало да диктува поведението ни!), такива хора, предполагам, се пазят по-далеч от вярата, само и само за да изглеждат модерни, което за такива хора вероятно е нещо като абсолютна повеля на живота. Страхуват се да не изглеждат немодерни, това именно изглежда ги плаши - понеже по някакви причини са си втълпили, че че вярата в Бога е "нещо старо", "древно", "архаично", "остаряло", а пък да изглеждаш, казахме, немодерен, за такива хора е изглежда нещо като кошмар. Ето един коментар, който илюстрира по превъзходен начин току-що казаното:

Съществуването на Христос е повече от съмнително, но дори да е имало историческа фигура, послужила за прототип, тя несъмнено не е била „Син Божий“, а най-обикновен човек. Моля Ви се, подобни наивитети са неуместни в 21-и век сред просветени хора.

Иначе не само швейцарската, но въобще европейската култура въобще не може да бъде разбрана без християнството. Само че то е изиграло историческата си роля и няма как да се възроди. Скандинавските държави, които са сред най-благоденстващите на света, са и сред най-атеистичните. Но скандинавската история не може да бъде разбрана без да се отчита ролята на християнството и по-специално на Реформацията.

Впрочем аз не съм против религията, понеже тя е много полезна за масите и по-слабите хора, които намират в нея опора и утеха и която служи по този начин за вътрешно сцепление в обществото. За издигнатите, скептични умове тя, разбира се, е ненужна и неприемлива, вкл. и като морален ориентир. На мен не ми трябва религия, за да постъпвам морално и да живея добродетелно, аз го постигам и без религия. Впрочем правилната позиция не е атеизъм, а агностицизъм.

Това кратичко изказване по чудесен начин илюстрира обремеността на този човек от каквито си искате непромислени представи; тук имаме един коктейл от прогресизъм, отломка от по марксистко-ленински начин разбираната едновремешна учебникарска "диалектика", наред с догмите на прехваления "научен атеизъм", който непременно следва да е "войнстващ", не някакъв друг, "примиренчески" и пр., този човек също така страда от напреднала форма на позитивизъм, според догматиката на който само онова, което може да бъде удостоверено от вездесъщата нàука (задължително е ударението да се постави в случая на първото à!), е приемливо и "съвременно", всичко друго, видите ли, било проява на някакъв "наивитет" и т.н. Като капак този очевидно немислещ човек си позволява да ни убеждава, че "правилната позиция" е всички да станем "единомишленици", всички да почнем да "мислим" като него, опитва се, виждате, да ни подкупи да станем агностици (тази учена дума е употребена, респективно, за да шашне малоумния ни съвременник, който, разбира се, изобщо не знае що е това "агностицизъм", но думата звучи крайно заплашително, да ти настръхнат космите на главата от ужас - ако допуснеш да не си "агностик"!). Та ето как в три-четири изречения този човек показа по най-убедителен начин робската си обремененост от представи, които изобщо не са кой знае колко хитроумни, камо ли пък "дълбоки" или "съвременни", каквато, очевидно, е претенцията му. Той, разбира се, се представя за изразител на "единствено-правилното научно гледище", това е фундаменталната догма, от който този човек очебийно страда.

Ще се опитам съвсем вкратце да оборя забележката му - щото основателният анализ би ме отвел надалеко. Аз многократно съм отговарял на такива хора, водил съм дълги полемики с тях, някои от тях са публикувани в този блог, а други дори и на страниците на издаваното от мен философско списание ИДЕИ. Не зная дали няма да е добре да извадя някои от тия интересни дискусии и да ги присъединя към това пишещо се сега пред очите ви помагало; слагам тази забележка, та да се подсетя при редактирането му, при подготовката му за печат. А ето сега какво ще кажа в отговор на този многоучен, ала въпреки това явно не обичащ да мисли старателно човек.

Особено тия, дето се представят за горещи поддръжници на нàуката, би следвало да се стараят да мислят що-годе прилично; ала много често това съвсем не им се удава, въпреки напъните. Първо, ако бяха поне малко мислили, щяха с удивление да бяха разбрали, че сферата на прехвалената нàука е съвършено друга, тя няма потенциала да се опитва да решава проблемите на вярата, духа, морала и пр., тези проблеми са извън нейната сфера, а прилагането на научния и позитивен подход на науката тук ражда само най-уродливи чудовища. Поне да се бяха поинтересували, щом имат претенцията, че са "многоучени", "просветени", "образовани" или не знам си още какви, та значи да се бяха опитали да разберат поне това, което великият Кант е разяснил така убедително в своето учение за антиномиите на чистия разум, ала не би, явно не им е стигнал умствения потенциал да разберат какво е казал Кант по тия всичките въпроси. А той там казва нещо съвършено просто: чистият теоретичен (познавателен) разум трябва смирено да признае безсилието си когато се захване да мисли по въпроси от рода на Има ли Бог?, Смъртна или безсмъртна е човешката душа?, Краен или безкраен е светът?, Има ли свобода или всичко е необходимо?; да, по тези въпроси теоретичният (научният) разум се забърква в антиномии, той може, подобно на адвокатите, да "докаже" и тезата, и антитезата, ала по никакъв начин не може да реши коя от двете е истината, е вярното решение - и затова, ако иска да постъпи разумно, изобщо не бива да се захваща със съдене по тия "проклети въпроси" (аз ги наричам в случая така, не Кант). Да, ама не, "просветеният" немислещ нашенец пердаши, дето се казва, през просото, и ето, почва да съди и разпорежда съвсем наукообразно това, което имахме шанса благодарение на него да ни бъде поднесено така безапелационно, а именно:

"... религията е много полезна за масите и по-слабите хора, които намират в нея опора и утеха и която служи по този начин за вътрешно сцепление в обществото. За издигнатите, скептични умове тя, разбира се, е ненужна и неприемлива, вкл. и като морален ориентир."

Самият факт, че тоя многоучен и безкрайно претенциозен другар употребява тъй баналния марксистки термин "масите" (за марксизма човеците не са човеци, а... "маси", "народни маси", "пролетарски маси" и какви ли не още, само не човеци и, опазил ни Бог, свободни личности!), говори много относно това от какви догми страда, от какви представи е обременен. Също този човек, виждате, набързо определя Христос като "обикновен човек", макар че по начало такова чудо като "обикновен човек" просто не съществува, всички ний, доколкото изобщо сме човеци, сме все необикновени, уникални даже, индивидуални и какви ли не още. У всеки човек, предполага се, има нещо Божествено, инак казано, духовно, да, ама не, по виждането на това многоучено, но не знаещо какво казва плямпало, по-специално таман у Христос, видите ли, нямало било нищо Божествено, камо ли пък самият Христос да е Бог, да е самият Бог! И се пита, откъде-накъде, на какво основание този човек мисли така, и то с тази безапелационност? Ами причината е една: не си дава труда изобщо да се замисли. Щото ако поне малко се беше замислил, щеше да открие, че нещата не стоят така елементарно, както на него му изглеждат. По този въпрос той съди съобразно своята субективна увереност, сиреч, той просто... не вярва, че Христос е Бог. Но нали все пак претендира, че мнението му по въпроса било... "научно", е, оказа се, че "мисли" така по причина на своята... вяра, по-скоро на основание на своето неверие. И така, неговото "Не вярвам, че Христос е Бог!", застава срещу вярата на милиони хора, които пък вярват, че Христос е Бог - какво да правим в такъв случай? Вяра срещу неверие, вяра срещу нихилизъм - ето докъде ни доведе най-простото разсъждение. "Вярвам не в Бога, а вярвам в... нищото, мой "бог", комуто се кланям, е тъкмо... Нищото!", ето я "вярата" на "богоборците", ето я същината тяхната претенциозна, но тъй куха "вяра", на тяхното неверие!

Аз преди доста години, когато още бях млад, писах едно есе за вярата, което стана част от моята дисертация, която пък е на тема Учението за човека и формите на духа (под това заглавие може да се намери, освен в хартиен вариант това мое изследване е публикувано и онлайн). Сега се сещам също така, че имам една поредица от видеобеседи, която е публикувана под заглавието Човешката потребност от вяра (видеобеседи), и нея препоръчвам на тия, които искат да навлязат в проблемите в тяхната дълбина. Относно пък тъй претенциозното твърдение на въпросния многоучен почитател на нàуката, че, видите ли, само "слаби" хора били вярвали в Бога, ми се ще да го запитам, с оглед поне малко да се замисли - а позволете да попитам, слаби в какво отношение са тия, дето вярват в Бога? Човек може да е слаб в едно отношение, а да е силен в друго, примерно, има хора, очевидно умствено слаби, които се представят за многоучени, има слаби във физическо отношение, слаби са им, примерно, мускулите, докато други хора в същото отношение са по-силни или по-едри, да речем, та ми е интересно в какво отношение този наш многоучен всезнайко си мисли, че вярващите били слаби? Пък то зависи и от гледната точка: онова, което от една гледна точка изглежда слабост, от друга гледна точна може да се възприеме като израз на сила. Това са елементарни неща, които що-годе мислещият човек ги усеща и затова няма да почне да се изказва така общо, щото общата форма в случая нищо не значи. Може пък вярващите хора да са силни, примерно, в духовно отношение, а пък нашия умник, понеже вярва в Нищото, да се е изхитрил да смята, че духовни неща, примерно, няма, ерго, "единствено съществуват" само материалните неща, съобразно което "слабостта" на духовно силните хора, в неговата интерпретация, означава, че вярващите хора са... телесно слаби, което, както и да го погледне човек, е една глупост, е една идиотщина! И тъй нататък, виждате, че нищожно замисляне се иска и построенията на този нашенски "мислител" се разхвърчават като носените от вятъра есенни листа.

Същото може да се каже и за напълно голословното му твърдение, че религията била "... ненужна и неприемлива, вкл. и като морален ориентир". Защото след като казахме, че този човек фактически вярва в Нищото, то за него е неговият "бог", то от тази гледна точка се оказват крайно съмнителни всички негови други изказвания, които независимо от претенциозността си не са друго освен едно най-банално празнословие. Той явно не е напреднал в развитието си от догмата на т.н. "нàучен атеизъм" (ударението пак трябва да е на първото à, за да се подчертае, че тази квазинàука няма нищо общо с автентичната наука, която се занимава със съвършено друг род проблеми и не се меси в области, по които нищо смислено не може да каже, по причина на това, че не са й по силите), та този нашенски умник явно не е напреднал или кривнал встрани от догмата на "нàучния атеизъм", според която вярата в Бога и религията били служели за нещо като "социална юзда" за бедните (не се посочва в какво отношение са бедни тия прословути бедни, в умствено отношение ли са най-вече бедни или в материално), докато "по-специалните", именно "нашите" хора нямали, видите ли, никакво особена полза от религията, поради което требвало да си стоят нихилисти, агностици и скептици; интересно е обаче защо тъй рекламираният от нашия умник "скептицизъм" не се проявява и по отношение на неговите собствени глупости, но това е, явно, крайно неудобен за него въпрос; все пак ако човек е на една йота скептик или агностик, той нямаше да си позволи да ръси постоянно абсолютно недоказани и кухи твърдения, в които, както сами се убедихте, няма никакъв смисъл.

Понеже, както виждате, разборът на това умотворение на нашия атеист-"скептик"-нихилист-"агностик"-"диалектик" и т.н. ни зае доста място, то ще се принуда да спра дотук, с оглед да не смесвам по-нататъшните въпроси с тези, с които тук по принуда се наложи да се занимаваме. Само ще се наложи в тезисен план да отговоря на поставените по-горе, в самото начало въпроси, а именно ето тези:

А вярата в Бога не противоречи ли на начина на мислене на съвременния човек? Можем ли да сме модерни ако същевременно сме и вярващи в Бога?

То това са чудесни въпроси за дискусия, по които наистина е по-добре да не предрешавам нещата, казвайки своя отговор. Само ще вметна следното, което същевременно ще хвърли известна светлина и върху прогресистката претенция на нашия тъй самоотвержено опитващ се да мисли коментатор.

Много е глупаво да се мисли, че проблеми, които са терзаели древните хора, нас, съвременните хора вече не ни вълнуват, щото ний, видите ли, сме били напреднали дотам, че един вид сме извършили... чудото на преброената безкрайност. Човекът е човек независимо в кои или какви времена живее и има човешки въпроси, които принадлежат от разреда на вечните, по които си заслужава винаги да се мисли, винаги да се търси истината. Е, въпросите около нашите човешки реакции по отношение на Бога, въпросите за живота, духа, вярата и т.н. са именно вечни въпроси, които никакъв прогрес не може да обезсмисли, щото тия въпроси, при това, са и нерешими, сиреч, бидейки такива, се налага отново и отново да бъдат поставяни и премисляни. И това важи не само за човечеството, но и за всеки отделен човек. От само себе си се разбира, че няма как всички хора да започнат да мислят еднакво по тия вечни човешки и духовни въпроси, и това не е трагедия, както си мислят немислещите хора, а е нещо прекрасно, понеже ни дава възможност да разговаряме по тях, да спорим, заедно да търсим истината. Толкова са прости тия неща, да, не всички въпроси са от рода на въпросите, които са от компетентността на науката, има въпроси, които са съвършено различни - и тъкмо там да се търсят еднозначни и точни отговори е глупаво занимание. Има, разбира се, хора, чието мислене наподобява гледането, характерно за конете, които са снабдени с капаци, е, на тия хора трябва да им се обясни, че ако благоволят да си свалят "научните капаци", които сами са са си наложили, то нещата ще почнат да им изглеждат съвсем иначе. Заниманията с философия и с религия, а също така и с изкуство са превъзходно средство да не допускаме да ни сполети това голямо нещастие, именно, да станем "коне с капаци", нищо че уж имаме претенцията и усещането, че сме хора, санким, човеци...

Тъй че и т.н. "позитивна" или "научна", сиреч, "единствено-правилна" философия, за която бленуват въпросните "коне с капаци", е една фикция, е една химера, е една глупава илюзия, е една безполезна страст. Тия мои забележки по адрес на претендиращата за монополизъм наука съвсем не означават, че аз по начало съм бил, видите ли, отричал науката или научния подход, не, няма такова нещо. Науката обаче си има друга сфера, там тя може да постига удивителни неща, разбира се, научният подход, пренесен в неподобаваща за научни занимания духовна сфера, казахме, ражда само най-уродливи форми на съзнание - понеже убива тъкмо онова, което прави тия сфери тъй примамливи за човека, който не се е отказал от своя дух. Ето по тази причина аз силно възразявам срещу пренасянето на научния подход и в анализа на човешката вяра и религия, както правят някои увличащи се по наукообразността богослови или дейци на "религиознанието" - унищожим ли в тази тъй възвишена духовна сфера на религията самата духовност, елиминираме ли тази последната, в резултат ще получим само трохи. И ще насърчим нихилизма, неверието, бездуховността, безкултурието. Тогава именно ще ни се явяват такива "просветени" дървени "философи" като горния коментиращ, които ще ни поднасят в притоплен вид прокисналите чорбалаци на научния атеизъм и на материализма, а пък гладните за духовност хора, разбира се, от това ще бъдат завинаги отвратени и от вярата в Бога, и от религията, и от духовността, и от всичко. А ето това не бива да бъде допускано, срещу това трябва да се борим.

Бъдете здрави! Хубав ден ви желая! Този ден е предпоследният ден на 2014 година, е, нека той да бъде хубав за вас. До скоро, до нови срещи! Живот и здраве да е утре пак ще разговаряме, а пък нищо не ни пречи днес да дискутираме, заповядайте, смело участвайте в дискусиите, ето, явиха се интересни хора, тази сутрин виждам, че под предишни публикации вече се е зародила интересна дискусия, явно има смисъл да се мисли и разговаря за тия неща...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

А.Хопкинс: "Винаги си длъжен да разбереш на какво си способен - дори само заради презрението на останалите към теб..."

Сър Антъни Хопкинс - благородното чудовище









Нещо интересно и поучително... за една личност от голям мащаб...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Насилието е свещената крава в българското училище

(Снимка: © Getty Images)

Защо в училище има насилие, Автор: Гаяне Минасян

Гаяне Минасян, председател на УС на НМР и преводач от английски на множество книги за образование и възпитание, издадени от "Изток-Запад," сред които "Демократичното образование" на Яков Хехт, "Как децата учат" на Джон Холт, "Затъпяване - скритата цел на държавното образование" на Джон Гатоу и др.

Насилието в училище е отдавнашен феномен, за който упорито си затваряме очите. Когато говорим как образованието трябва да се промени, обсъждаме всичко друго - учебните програми, финансирането, директорите, колко тежат ученическите чанти, целодневно ли да е ученето, само не и насилието.

„Царят е гол!" крещи в очите ни то в класните стаи, по коридорите, в тоалетните, на двора, но ние отказваме да го видим.

Насилието е слонът в стъкларския магазин, който чупи всичко, а ние трескаво вървим след него да лепим и поправяме с най-различни мерки, програми, реорганизации и фондове. Хиляди родители пращат децата си на училище, треперейки и молейки се да не им се случи нещо. Други съзнателно си затварят очите за рисковете, заблуждавайки се, че това се случва само на „другите". Защо живеем в отрицание?

Защото безумно ни е страх, че не можем да се справим с проблема.

През 1971 г. проф. Филип Зимбардо си поставя за цел да провери дали поведението на малтретиращите затворниците надзиратели се дължи на някакви лични особености на характера им. Той подбира няколко студенти от престижни колежи, които произлизат от средната класа, нямат криминално минало и преминават нарочен тест за психично и физическо здраве. След това ги разпределя на случаен принцип в ролите на надзиратели и затворници.

Преустройва три помещения в мазето на Станфордския университет в подобие на затвор, след което „престъпниците" биват арестувани и отведени в килиите. Зимбардо инструктира „надзирателите", че не могат да увреждат физически „затворниците", но трябва да запазят реда в затвора и да не позволят на затворниците да избягат, защото в противен случай експериментът ще бъде неуспешен.

Продължителността на експеримента е била предвидена за 7-14 дни, но издевателствата на „надзирателите" над „затворниците" за броени дни ескалира дотолкова, че Зимбардо се вижда принуден да го прекрати още на шестия ден. Експериментът показал, че потресаващото поведение на всички иначе добри студенти се дължи не на това, че винаги са си били зли, а на факта, че са поставени в условия, които позволяват на тъмните сили да изплуват. Затворническата среда действала като инкубатор на сенчестата страна от човешкия характер; експериментът дал възможност за наблюдение на условията, при които избуява груповото насилие.

Нека да видим какви били инструкциите от страна на „властта" (в лицето на Зимбардо), при това облечена във форма на научност, към „надзирателите", за да запазват реда, без да нараняват физически затворниците.

Той им казал: „Може да създавате у затворниците чувство на скука, донякъде на страх, усещането, че животът им е изцяло във ваша власт, във властта на системата, че нямат личен живот, че индивидуалността им е отнета. Като цяло това води до усещане за безпомощност. Така в тази ситуация ние ще имаме цялата власт, а те - никаква." Кое от тези неща не се случва по правило на децата в училище?

Те са отегчени до краен предел, защото са насилвани да учат неща, които не ги интересуват и които не са свързани с реалния им живот. Това се счита за метод за „дисциплиниране" на децата. У тях се насажда страх, че ако не „учат", ще бъдат наказвани, унижавани с оценяване, че ще бъдат лишени от възможност да продължат развитието си в други сфери извън училище (да учат в университет или да работят нещо удовлетворяващо). А има ли нещо, което реално зависи от децата по отношение на собственото им образование? Не; те са изцяло във властта на системата, урегулирала образователния процес до последния детайл.

Имат ли децата личен живот - не; училището е масово по самата си същност, в него учат „класове", а не индивиди. Личен живот може да има само във времето извън системата, която обаче го възприема като заплаха за сигурността и постоянно предявява претенции към обсебване на все повече време от личния им живот. Имат ли право децата в училище на някаква индивидуалност - не; всички биват подравнявани и стандартизирани; различието не се толерира, всички трябва да научат да рецитират едно и също. Счита се, че не може един да се развива в едно, а друг в друго, нито на различни скорости - трябва всички да са еднакво всестранно развити (доказано непостижима цел).

Насърчава ли училищната среда творчеството и съзиданието? Човекът е уникално за обитателите на земята същество, изпълнено със съзидателна сила. Когато обаче тя не бъде призната и той не получи възможност да я насочи в съзидание, той я насочва в разруха като начин да декларира индивидуалността си, да се отграничи, да заяви, че нещо все пак зависи и от него. Причината, поради която разрухата е толкова често срещан начин на живот и поведение сред членовете на обществото ни, които в най-голяма степен кипят от енергия (младежите), е фактът, че тази енергия не е получила шанс за творческа изява.

Противно на внушенията на масовата ни стандартизирана задължителна образователна система, не съществува масово творчество, творчеството е индивидуално и не е подчинено на всеобщ стандарт. То не може да се осъществява под натиск, заплахи и контрол. Творчеството е дейност, която по дефиниция излиза извън рамките и се осъществява, движена от любов.

Сенчестата страна на човек изплува, когато вместо да действат като индивиди, хората действат като част от тълпа. Затова не е случайно, че мащабите на насилието в училище са огромни. Съвсем разбираемо е изключително високото ниво на асоциално поведение в училище - според изследване на Витоша рисърч, подкрепено от ЕК, през 2009 г. 80% от децата са били свидетели на насилие в училище, 75 % са били свидетели на насилие на улицата, 60% - в интернет и само 11% - у дома.

Насилието е свещената крава в българското училище. Истината е, че ние не можем и не смеем да я пипнем, защото това означава да поставим под въпрос самата същност на тази институция. Единственият организиращ принцип, на който се крепи цялата ни образователна система, е властта, която действа чрез насилие или заплаха за насилие. Всички изтръпваме при идеята, че децата и родителите може би трябва да избират сами какво и как да учат - как така, нали никой няма да учи, ако не го задължим и принудим по някакъв начин! Нали системата ще се срути!

Насилието като основополагащ принцип на социално взаимодействие и организация се прехвърля от училището в общността. Не е чудно, че процъфтяват расизъм и всякакви форми на шовинизъм - това е насадения стремеж да идентифицираш някаква група, която да излиза извън „нормата", за да я натиснеш под контрол. Това е така, защото 12 години сме учили децата си, че единственият гарант за сигурност (лична и групова) е вписването в зададената от властта за всички стандартизирана норма, а единственият инструмент за справяне с конфликти и решаване на проблеми е институционализираното насилие.

Същностната реформа в образованието ще е тази реформа, която се занимае с насилието. Не с насилието сред децата, а с насилието сред възрастните - с легализираната му форма. Такава реформа ще има, когато системата престане да се основава на страха и подозрението и позволи на човешките същества да следват естествения си стремеж към знание, без да следи и контролира всички, за да не „изпусне" някой.

Тя ще бъде реформа, която стъпва не на манипулативни формулировки за „изискванията на обществото", „нуждите на пазара на труда" и „националната сигурност", а на конституционното задължение на държавата да гарантира свободното упражняване на човешките права - което е самата същност на идеята за обществен договор, оправдаваща въобще съществуването на държава (в смисъл на правителство, не на общество).

Реформа, която най-после признае, че и образованието, както свободата на словото и съвестта, свободата на самоопределение, свободата на религиите, не е държавен монопол и социална помощ, предоставяна от чиновници, а е основно човешко право и продукт на свободната човешка дейност.

ЗАБЕЛЕЖКА: Препубликувам тази статия (с изричното разрешение на автора) с оглед тя да стигне до страниците на сп. HUMANUS, списанието за съвременно образование и възпитание, за насърчаване на духовното и личностното израстване и укрепване на младия човек. А във фейсбук, като научих за новата статия на г-жа Минасян, си позволих да й напиша следните думи:

Страхотна статия сте написала, г-жо Минасян, поздравления! Самата истина казвате: ситуацията в училището-затвор или в училището-казарма необходимо поражда страшна агресия, постоянно импулсира насилието. Ще си позволя, с Ваше разрешение, да публикувам статията Ви в следващия брой на списанието за съвременно образование HUMANUS. Апропо, излезе вече предишната му книжка, в която също е отпечатана Ваша статия, моля, дайте ми на лични съобщения данните си, за да Ви изпратя авторски екземпляри.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Дискусия с един поувлякъл се "антилиберално мислещ" протестантски нашенски "консерватор", изпитващ големи страхове от... "циганите"

Svetoslav Alexandrov, млад човек, който във фейсбук се изявява като горещ симпатизант на ДСБ, като вярващ в Христос протестантин и при това като консервативно мислещ човек (в което няма нищо лошо, разбира се, имаме свобода!) на едно място написа следното, което породи интересна дискусия; аз тук препечатвам само откъса от нея, който е след моето включване, но е интересно тя да се погледне от самото й начало; та този човек написа значи там следното:

Въпреки че съм изцяло прозападно ориентиран и подкрепям евроатлантическата ни интеграция - САЩ да не ни учат на политкоректно говорене!!! Ако се стигне до ситуация, в която да не можем да си кажем "Весела Коледа" или "Честито Рождество Христово", защото някой се засяга, ще започна да раздавам правосъдие върху либерали!!!

По повод на което се почувствах да му кажа нещичко, а пък как то беше възприето, можете да проследите като прочетете този фрагмент от въпросната дискусия, който по моя преценка е изключително интересен:

Ангел Грънчаров каза: Драги Svetoslav Alexandrov, още малко и ще почнете да споделяте целия идеологически арсенал на путинизма, наблюдавам Ви как стъпка по стъпка се движите в тази посока, а на моменти имам чувството, че дори сте се хлъзнали по намазана с мас плоскост, много жалко, ето, досущ като путинистите се чувствате длъжен за каквото се сетите да плюете "либералите", американците... и така, по този път движейки се, логиката изисква това, в един момент нищо чудно и лозунги в прослава на Путин да почнете да крещите, ако искате да сте последователен, дотам неизбежно ще стигнете... много жалко... а тръгнахте, както обикновено се тръгва, от онази изцепка срещу циганите (на д-р Москов), която така Ви възторгна, че за няколко дни почнахте най-интензивно да усвоявате "идейния арсенал" на путинизмо-сидеровизма...

Kolyo Kolev каза: ЕЕЕ не Светльо се е доказал като демократ... в случая не смятам че е прав но и не е в никакъв случай путинист или ляв... това е абсурдно...

Kolyo Kolev каза: Ангел Грънчаров - - - - - - - - - дявол!

Svetoslav Alexandrov каза: Няма опасност, защото аз знам много добре къде е разликата. Путин не е истински консерватор. Не може агент на КГБ да бъде истински консерватор. Но аз и по дух, и по наследство, и по семейство съм убеден антикомунист и навсякъде в моя род не е имало нито един комунист. Обаче истинският консерватизъм е този, който признава християнството!!!

Роман Рачков каза: А смяташ ли, че антикомунизма и русофобията са достатъчно условие да се наречеш демократ? А относно християнството какво да кажат японските консерватори?

Svetoslav Alexandrov каза: Всяка страна трябва да уважава своите традиции. Ние си уважаваме нашите!

Ангел Грънчаров каза: Ето, без да искате, по подобие на някогашните другари, изтъквате "гаранции по произход" за своята "антикомунистическа благонадежност", по досущ същия начин навремето кандидат-комсомолците в автобиографиите си по този модел "доказваха" колко да благоверни за доверието на комунистите На мен ми е много интересно да наблюдавам как оня същия манталитет сега мутира и се проявява по абсолютно същия начин, но вече уж на някаква "антикомунистическа" и дори "демократична", представете си, основа. Както другарят Колев по-горе, сякаш сме на комсомолско събрание, ми подхвърля, че "другарят Александров" вече, видите ли, "се бил доказал като демократ", ами защо, простете да запитам, в такъв случай демократизмът никак не му личи?!

Апропо, за християнството като "идеологическа основа на антикомунизма", тук пак без да си давате сметка какво правите, повтаряте стереотипа на путинистите, за които "православието" директно замести "най-правилната идеология" на комунизма, на маркс-ленинизма...

Svetoslav Alexandrov каза: Доколкото си спомням, християнството не е "идеология", а начин на живот?!

Роман Рачков каза: И болшинството от българските роми, поне от тези, които се самоопределят като такива, принадлежат на една или друга евангелска църква...

Svetoslav Alexandrov каза: Болшинството не, известна част - да.

Ангел Грънчаров каза: Казах, че "православието" се използва от путинистите като ерзацидеология, като заместител на толкова потребната им идеология, щото по този начин си мислят, че запълват идеологическия вакуум с нещо уж солидно...

Роман Рачков каза: Определено болшинството от тях, очевидно не знаеш какво се крие зад понятието роми, какви групи има между тях и кои като какви се самоопределят. казвам ти го като човек, който в момента работи като координатор на проект занимаващ се с мониторинг на здравните услуги между тях.

Ангел Грънчаров каза: Не аз обаче написах това, а г-н Александров: "Обаче истинският консерватизъм е този, който признава християнството!!!"

Svetoslav Alexandrov каза: След краха на комунизма нормално е хората, които са очаквали че той е нещо стабилно и сигурни, да търсят заместител. Но по принцип християнството признава, че във всеки човек има една празнина. Единственото, което може да я запълни, е Бог.

Ангел Грънчаров каза: Вие обаче преди време бяхте "богоборец", интересно ми е как и защо се превъплътихте в толкова "стриктно вярващ", че не пропускате повод да демонстрирате вярата си? :-) Искрено вярващите не говорят публично за това колко силно вярват... Путинистите обаче, дето са фалшиво "вярващи", не престават да се тупкат по гърдите и да се хвалят наляво и надясно колко са "идеологически правоверни"...

Svetoslav Alexandrov каза: Всъщност, не точно: Марк 16:5 - И рече им: Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяка твар. Значи... трябва да се проповядва благовестието.

Аз поне така го разбирам, както пише в Библията. Това не е тупане в гърдите. Вярата не е нещо, което да си държиш в твоята кутия и да не говориш за нея изобщо.

Ангел Грънчаров каза: Това са различни неща, проповядването на словото и перченето за това колко си вярващ, разликата е огромна...

Svetoslav Alexandrov каза: Аз просто казвам как разбирам нещата... Това си ми е вътрешна убеденост.

Ангел Грънчаров каза: Аз обаче не мога да разбера ето това: откъде-накъде намесихте САЩ в това, че някой щял бил да Ви пречи да кажете "Честито Рождество Христово!" (??????????????), не се ли улавяте, че в тия свои глупави страхове приличате досущ на Сидерова, ерго, повтаряте антиамериканистките идиотщини на путинистите?!

Svetoslav Alexandrov каза: Това, че човек е прозападно ориентиран не значи, че трябва стопроцентово да се съгласява със всичко, което идва от Запада... Затова Иван Костов е велик държавник - защото може да е вкарал държавата в ЕС и НАТО, но имаше смелостта да каже "Не" на албанските бежанци у нас, напук на западната либерална критика! Е, време е и ние да кажем на някои неща "Не", без да минаваме под крилото на Путин.

Ангел Грънчаров каза: Да не намесваме Костов в разговора, това са съвсем различни неща... няма как да замажете гафа си... но и тази Ваша апелация към "партийно гарантираната истина" пак, простете, ми мязате на путинистките комсомолци, ето, апелирате към авторитета на "самия Вожд" :-) Не са хубави тия работи, възпроизвеждате без да си давате сметка манталитета на тия, срещу които си мислите, че сте уж против...

Svetoslav Alexandrov каза: Напротив, не са... Сигурно мислите, че е иначе, защото Костов е име, а аз не съм. Е, и аз ще си изградя име и ще добия популярност.

Ангел Грънчаров каза: О, не се и съмнявам... нищо чудно като изказвате толкова "правоверни мнения" и в партията да израстете, и депутат да станете един ден! :-)

Krassimir Stojanov каза: "Опасно либерално говорене" е типична реторична фигура от речника на Путнистите. Така че, уважаеми г-н Александров моите поздравления за успешното Ви конвертиране в Путинист! Иначе, разбира се, че е наложително да има реакция от демократични правителства, както между впрочем и от всички демо крати срещу расистките изцепки на Москов, и най-вече срещу откровено фашистите излияния на Симеоно в. Отхвърлянето на расизма и фашизма не е въпрос на противопоставяне между консерватори и либерали, а между демократи и анти-демократи. И още нещо, уважаеми г-н Александров, как да разбираме заканата Ви, че смятат е да раздавате правосъдие над либерали? Дали като декларация на намерение да се включите в някаква форма на скинхеадс-групи, целящи саморазправа с либерали?

Ангел Грънчаров каза: Уместно питане Ви отправя г-н Стоянов... подкрепям! :-)

Svetoslav Alexandrov каза: Аз не смятам да отговарям... защото не е имало расистко изказване от Москов. Когато извадите в прав текст такова, напр. обида към циганите, тогава ще говорим.

Ангел Грънчаров каза: Имаше такова изказване, но Вие явно не сте го доловил и оценил като такова, щото имате прекалено широки разбирания, широки като "широката руска душа" на путинистите! :-)

Svetoslav Alexandrov каза: То ако е имало изказване, сигурно е някъде между редовете. А може би и между страниците.

Ангел Грънчаров каза: Не, беше доста директно, но проблемът, казахме, е във Вашата оригинална възприемчивост, която се предопределя от това, че на всичко гледате с партийно-кариеристични очила...

Казвам Ви тия неща не да се заяждам, а за да Ви помогна, надявам се, ще оцените добронамереността ми...

Svetoslav Alexandrov каза: Не, не я оценявам. Напротив - не я приемам за добронамереност. Поради причината, че не знам дали сте чел блог поста ми - но аз там съм описал ЛИЧНО ПРЕЖИВЯВАНЕ. И понеже вече започвам да губя търпение, защо не си вземете например квартира в Столипиново. Може би там ще разберете какво точно имам предвид като подкрепям Москов. Щеше да е различно, ако мислех "партийно" - но когато става въпрос за лично преживяване, нещата отиват в друга плоскост.

Lachezar Tomov каза: Петър Москов е либерал, под коня теле търсите.

Ангел Грънчаров каза: Личните и субективните неща не бива да влияят толкова решително на фундаменталните ценности на човека; по лични причини комунистите навремето са убивали "враговете" - и също така са им вземали преди това златните украшения, както подобава за мародерите... Щом не чувствате добронамереността ми, значи тук пак е налице проблем във Вашата чувствителност...

Krassimir Stojanov каза: Не желаете, или не сте в състояние да отговаряте поради липса на аргументи, уважаеми г-н Александров? Простото и зваждане па показ на собствената анти-либерална (и антидемократична) обцесия не е аргумент. И пак ще Ви попитам: Как точно смятате да раздавате правосъдие над либерали?

Ангел Грънчаров каза: Г-н Александров, да допълня въпроса към Вас: смятате ли "проклетите либерали" за свои лични врагове?!

Lachezar Tomov каза: Тук има объркване на термините. Тези либерали, които Светльо има предвид са марксисти и сталинисти, а не класически либерали на 20 век като вас и или консерватори, които са либерали от 19-и век

Svetoslav Alexandrov каза: Тези от тях, които развалят празниците - да и твърдят, че украсите и т.н. ги обиждат, да. Тези, които поради атеизъм воюват с Рождество Христово - да... Ако се стигне до такъв момент и се стигне дотам, че почнат да се заменят изрази като "Рождество Христово" с "Весели празници", ще направя всичко възможно да бъдат маргинализирани. Това няма да е физическо правосъдие, но ще срещне моето най-категорично отрицание.

Ангел Грънчаров каза: Как именно? Ще ги тормозите психически ли? Апропо, не е никакъв либерал оня, който не уважава културните и дори индивидуалните различия между хората. Да не говорим пък за консерваторите.

Svetoslav Alexandrov каза: Айде, стига вече издребняване... Сериозно.

Ангел Грънчаров каза: Г-н Lachezar Tomov, марксисти и сталинисти не могат да бъдат "либерали", хайде да не се правим на идиоти...

Lachezar Tomov каза: Ако някой лично дойде при мен и ми каже, че не мога да празнувам Коледа, защото го обижда, ще го нокаутирам с един удар и ще си слага протеза на челюстта. Съвсем директно го казвам, нищо, че съм миролюбец.

Ангел Грънчаров каза: Не, интересно е да разберем как именно ще постъпите спрямо хората, които имат дързостта да не мислят като Вас...

Svetoslav Alexandrov каза: Лъчезар Томов го дава доста по-смело от мен :-) Макар че няма да направя точно така, макар че кой знае като се ядосам... :-) Такъв човек съвсем сериозно - търси си го...

Ангел Грънчаров каза: А каква е разликата тогава между Вас, "миролюбецо" Томов, и путинисто-фашистите?

Svetoslav Alexandrov каза: Игнацио Силоне: "Когато фашизмът един ден се завърне, той няма да каже: "Аз съм фашизмът!" Не, той ще каже: "Аз съм антифашизмът!" :-) Италианският писател е стигнал до много интересни... нюанси.

Храна за размисъл, г-н Грънчаров!

Ангел Грънчаров каза: Да не намеквате, уважаеми "християнино" Александров, че проклетите либерали са дълбоко дегизирани в антифашистки одежди фашисти? :-) И затова не заслужават никаква милост...

Lachezar Tomov каза: Разликата е, че аз не казвам на другите да не празнуват Рамазан и Ханука, аз уважавам чуждите празници. Който ми казва да не празнувам, е фашист, а не либерал.

Ангел Грънчаров каза: Някой, прочее, досега казвал ли Ви е да не празнувате Рождество? Или да не се поздравявате по повод на Рождество? Или философствате на тази тема само и само за да покажете идейното си родство с другарите путинисти?

Роман Рачков каза: Интересен цитат, Светльо - от човек, който освен че е бил за доста дълго време комунист е и информатор на фашистката полиция на Мусолини. Досущ аналогия с един лидер на парламентарно представена партия, само тайните полиции са различни...

Lachezar Tomov каза: Г-н Грънчаров, в САЩ има епидемия от точно такива безумия, там е пълно със сталинисти в колежите и университетите.

Ангел Грънчаров каза: Лека нощ! Приятни размисли Ви желая! Ако промените нещо в позицията си след тия размисли, ще се радвам да ме известите... Хората, които не са догматици и фанатици, не се страхуват да внасят корекции във възгледите си когато открият, че са залитнали в погрешна посока...

В момента · Харесвам

Svetoslav Alexandrov И аз се чудя. Г-н Грънчаров не знам дали се прави, че не знае, но аз съм протестант и имам много добри контакти със западни протестанти. Това, което г-н Томов казва, е напълно така и точно заради такива безумия в САЩ не може да се казва "Честито Рождество Христово"!!!

Krassimir Stojanov каза: Не знам някой е тръгнал да налага отричането на "Рождество Христово". А пък съвсем не ми е ясно какво общо има този изкуствено конструиран казус с критичните реакции спрямо изказванията на Москов и особено на Симеонов. Тълкувам прибягването към този изсмукан от пръстите казус като израз на липса на аргументи.

Г-н Томов, като комунисти и сталинисти се изяват най-вече пишман-консерватори, които отричат демокартичните принципи на неделимия и индивидуален характер на правата на човека и вменяват колективни вини и отговорности; както и на противоборството на аргументи.

Роман Рачков каза: Всъщност като споменаваш личен опит, не се ли сещаш че по „Психология и Логика“ още в 9 клас се учи, че не може да се извежда индуктивен извод от предпоставки, които се отнасят да малка част от цялото и не касаят същностни характеристики...

Ангел Грънчаров каза: "Сталинисти в американските колежи" съществуват, уви, само в съзнанието на крайно объркани неосъзнати поклонници на путинския антиамериканизъм, който често изпада в такива логически противоречия, щото самите путинисти са горещи поклонници на Сталин... който поне малко от малко познава духовната атмосфера в САЩ, едва ли би дръзнал да говори за това, че в Америка имало, видите ли, сталинизъм. А комунизъм, простете, в Америка има ли? :-) А с еврогейството как е положението в Америка? :-)

Svetoslav Alexandrov каза: ASAM F 6OG!

Ангел Грънчаров каза: А?

Роман Рачков каза: Препоръчвам ти да прочетеш това, писано е от циганчета не играещи с прасета, учещи и живеещи в едно забравено от Бога селце в Търговищко.

Ангел Грънчаров каза: Кой това?

Роман Рачков каза: На Светльо го препоръчах.

Ангел Грънчаров каза: Ясно...

Krassimir Stojanov каза: Г-н Александров, нали разбирате, че декламирането на цитати не е аргумент? А още по-малко пък е - както г-н Рачков Ви каза по-горе - посоваването на неверифицируеми лични преживявания и свиделства от типа "една жена ми каза"? Аз работя в немски католически университет, но не се позовавам на това, което са ми казвали колеги-теолози, а именно, че фабрикуването на заплахи, че уж нямало да е позволено да се празнува Коледа, са запазена марка на християнски фундаменталисти?

Ангел Грънчаров каза: И аз ще го прочета, ей-така, за обща култура. :-)

Роман Рачков каза: Ромски деца 5-7 клас от едно малко селце, разказват малките си истории на тема какво е доброто. Мислим да го подарим на всички депутати и министри.

Svetoslav Alexandrov каза: Никога не съм си представял, че ще Unfollow-на мой собствен разговор, но някои хора ме принудиха.

Ангел Грънчаров каза: Именно, на християнските фундаменталисти, аз ги наричам директно талибани. Нашият владика тук в Пловдив е такъв, той, прочее, е горещ привърженик и на другаря Путин. За това се сопнах на г-н Александрова, белким нещо сфане, ама не ще, не възприема. Между другото, аз съм попадал на американски "протестанти", които изпадат ако не във фундаментализъм, то поне в откровен сатанизъм, което е настройка, не по-малко опасна от него...

Като няма аргументи, г-н Александров, бягството е спасението! :-) Следващата стъпка е да определите опонентите си като "врагове". :-)

Dimitar Alexandrov каза: Г-н Рачков, прочетох една малка част от книгата и в момента ме човърка неистовото любопитство дали има някаква възможност да погледна ръкописите на тези деца в оригинал.

Роман Рачков каза: Ще проверя утре в офиса, къде се намира, в печатното издание тези които не се чувстват уверени в писането присъстват с нарисуваните си истории

Krassimir Stojanov каза: ОК уважаеми г-н Александров, лично аз бих приел Unfollow-нето като окончателно доказателство за това, че не разполагате с каквито и да е съдържателни аргументи, и че не приемате базовия демократичен принцип на противоборство на позиции. Друго си е човек да заклеймява хора, които нямат (или които са лишени от) достъп до такова противоборство - като ромите например.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...