Може ли мъж да разбере жена - и жена да разбере мъжа?

 

Темата за отношенията между мъже и жени е вечна тема за нас, човеците. Предлагам "некои съображения" по тази тема. Те всъщност са покана за по-сериозен разговор. (ЧУЙ ВИДЕОБЕСЕДАТА)

Що е доброта - и как ставаме добри или лоши?

 

"По природа", "по рождение" ли сме си добри или такива ставаме впоследствие, благодарение на подходящо възпитание? Съществува ли абсолютно добро? Или е напълно възможно доброто за едни хора да е зло за други, сиреч, колкото човеци, толкова и истини за добро и зло да съществуват? (Прочети ЦЯЛАТА ПУБЛИКАЦИЯ И ЧУЙ БЕСЕДАТА В КЛИПЧЕТО)

Философията подготвя делото, което Христос завършва

ПРОРОЦИТЕ И ФИЛОСОФИТЕ

Хю Нибли, Hugh Nibley (1910 - 2005)

Един високопоставен учен от Изтока наскоро сподели с автора наблюдението си, че уникалното нещо относно мормоните е това, че те са една неспекулативна религия в света на спекулативните такива. Тази забележителна характеристика утвърждава още веднъж идентичността или родствената връзка на Църквата на Исус Христос на Светиите от Последните Дни с първоначалната примитивна Християнска Църква, която в древни времена също е имала отличителната особеност да бъде неспекулативна религия в един свят напълно „продаден“ на философията.

По време на настоящите дискусии ние леко се докосвахме, макар и често, до предмета на философията. Това е тема, по която не сме компетентни да коментираме, но това, което можем да направим, е да посочим отношението на ранните християни към философията. Това е едно много интересно нещо при всяко обсъждане на дара на пророчеството, защото ранните християни са обичали да сравняват сигурността и конкретността на тяхната религия на откровения със мъглявостта и разединението на философите, и това е било тяхната любима тема на разговор, както посочихме по-горе. Толкова дълбоко вкоренено в християнското учение била пълната антитеза между философията и истинската религия че, ако цитираме Gilson, „дори през дванадесетия и тринадесетия век, термините philosophi и sancti означавали пълната противоположност между светските възгледи, разработени от човеци лишени от осветлението на вярата и тези на Отците на църквата, които говорели в полза на християнското откровение.“ Така че според християнското предание философията е противоположност на откровението. Но за да избегнем философстването, говоренето само в полза на откровението не е достатъчно: необходимо е именно да се говори чрез откровение; а това Отците за съжаление не са могли да правят.

Един от най-поразителните и убедителни истории, които са достигнали до нас от най-ранните дни на Християнската църква, е историята за обръщането на Климент от Александрия в християнската вярата, описана в неговия труд Clementine Recognitions. Така наречената Школа на Тюбинген е считала този текст за най-ценния летопис за живота на ранната църква след времето на Новия Завет. Неговата стойност е била повишавана или понижавана от различните школи и теолози пропорционално на това доколко е бил в подкрепа или е омаловажавал позицията на техните църкви. Този летопис е лишен от всякакви преувеличения или партизански уклони. Наистина, Rufinus от Aquileia, който го превел на латински в края на четвърти век, казал, че той бил пълен със странни и озадачаващи неща, които никой от църквата по това време не е разбирал и че, в него се проповядвали учения, особено що се отнася до същността на Бог, които били напълно непознати за цървата по времето на Rufinus. Това е едно много силно доказателство, че тук се касае за един действително стар християнски текст, защото бил от естество, което никой не можел да изфабрикува, а откритите през последните осемдесет години папируси напълно потвърждават картината обрисувана в първата част на Climentine Recognitions. Съвсем наскоро R.M.Grant описва този труд на Климент като „любимо нещо за четене в неделя следобед“ сред членовете на ортодоксалната църква през втория век.

Климент разказва, че бил едно сериозно мислещо дете, което още от ранна възраст си задавало големите въпроси на живота: дали ще живее след смъртта; дали е съществувал преди раждането; дали, както казва той, безкрая на времето е било за него просто един покой и тишина през които той не е съществувал и, след това, той никога нямало пак да съществува.

„Но в ума ми все се въртяха такива неща, пише той, като дали Вселената (mundus) е била създадена? Или, какво е било преди да съществува? Или, дали винаги е съществувала? Защото изглеждаше сигурно, че ако тя е била създадена, тогава тя със сигурност трябва пак да бъде развалена, и ако тя трябва да изчезне, какво щеше да има после?. Ако не настъпи пълен покой и тишина, тогава трябва да има нещо друго напълно извън представите на човешкия ум.“ Ясно е, че Климент не бил глупав. “Затова“, казва той, „Тъй като от ранна възраст бях ангажиран в умствени търсения изпълнен с нетърпение да науча нещо „Аз започнах често да посещавам училищата на философите“ - тъй като си мислех, че те са хората, които би следвало да отговорят на такива въпроси. В предишната дискусия ние вече казахме какво Климент е намерил там: По неговите думи „Изобщо нищо, нищо друго освен едни безкрайни догматични твърдения и също толкова догматични опровержения, формални спорове, майсторски построени силогизми и хитроумни заключения... Никоя от страните обаче не представяше някакви доказателства , които истински да ме убедят вътрешно, защото изявленията и дефинициите на нещата изтъквани като истински или фалшиви, бяха основани не върху действителната същност на нещата или реалната истина, а винаги върху майстoрството и остроумието на хората, които ги изтъкваха“. Но всеки път когато спора вървеше в полза на безсмъртието на душата, аз се насърчавах; но когато изявленията и дефинициите надделяваха към това, че душата е смъртна, аз напусках залата с натежало сърце. Но никоя от страните така и не изтъкна някакво доказателство, което да ме убеди, защото тези твърдения и дефиниции, било верни или грешни, бяха основани не върху реалната същност на нещата, а винаги върху реторичното майсторство и интелектуалните умения на хората, които ги изтъкваха“.

Така че, философите не са могли да го удовлетворят, но са го изплашили: „Според заключенията на някои от философите“, пише той, „аз съм щял да бъда хвърлен в един течащ огнен поток на Pyriphlegethon или Tityus или Ixion или Tantalus, което било едно вечно мъчение в ада (in inferno).” Това, както казва той, много го безпокояло не защото вярвал че това е истина, а поради вероятната възможност все пак да се случи, което непрекъснато му се натрапвало в съзнанието. Интересно е тук да отбележим мимоходом, че това момче е било строго държано „в пътя“ от някои от неговите учители чрез заплахи с пъкления огън, именно огнения inferno (точно думата която Rufinus използва), което изглежда тогава била доктрината на езическите училища преди Християнството да е било чуто в Рим.

В едно такова състояние на съмнение и смущение, Климент започнал да се заслушва в някои надигащи се слухове за едно странно нещо, което се случвало в Юдея, и тогава един ден той се случил да минава край едно сборище от хора на една християнска улица в Рим: „Имаше един човек застанал на едно често посещавано място в града“ казва той, „който призоваваше хората и им казваше: ‚Чуйте ме, Римляни, Синът на Бога е в Юдейската страна, обещава вечен живот на онези които ще го чуят, при условие че направят някои неща съобразно волята на Онзи, който го е изпратил, именно Бога Отец...‘ Сега този човек, който викаше тези неща към хората беше явно от изтока, евреин по народност, чийто име беше Варнава. Той обяви, че бил един от учениците на този Човек, и че бил изпратен от Него с изричната цел да извести тези неща на всички, които искат да чуят. Като чух това дотук, аз реших да се спра и да се присъединя към тълпата, която го слушаше. Защото можах веднага да забележа, че в този човек не личаха никакви диалектически умения, но говореше просто и без най-малката следа от афективен fukus, съобщавайки нещата, които е чул от Сина на Бог, както и това което е видял. Той не подкрепяше своите твърдения с някакви умели аргументи, а просто призоваваше хората стоящи около него сами да станат свидетели на словата и чудесата, за които им съобщаваше.“

„Да, и хората започнаха да надават одобрително ухо на тези неща изговаряни с такава искреност, и с драго сърце се присъединяваха да чуят тази проста проповед. Но сред тях имаше едни, които бяха образовани хора или философи, които започнаха да се смеят на този човек и да го апострофират, замеряйки го с презрителни силогизми и аргументи, като едно неустоимо оръжие срещу него. Но той бидейки невъзмутим и, сякаш считайки острите нападки срещу него като нещо незаслужаващо внимание, дори не ги удостои с отговор, но продължи безстрашно да проповядва нещата, както е бил обещал да прави. В тълпата обаче имаше един млад човек, който продължаваше да прекъсва говорещия, отново и отново, с един и същ въпрос: „Защо комара, едно такова малко същество, е създаден със шест крака и шест крила, а огромния слон няма криле и има само четири крака ?“ Този човек вдигна толкова шум, че накрая Варнава се обърна към него с думите: Ние сме дошли тук според властта (мандата) на Този, който ни изпрати, за да обявим на вас Неговите чудни думи и дела. И в подкрепа на това което казваме, ние не употребяваме предварително изготвени аргументи, но призоваваме за свидетели такива от самите вас“.

Забележете, това било нещо като събрание за даване на свидетелства; като не само Апостолите и учениците на Христос единствени трябвало да дават свидетелства за това, което са видели и чули, но самите обикновени членове на църквата са призовани да правят същото. И те са свидетели, а не спорещи. Това впечатлило и Климент, защото това не било нещо, което се преподава във школите. „Аз съзнавах, че стоях точно там сред тълпата“, докато Варнава продължи да говори, и имаше доста много хора, които чуха каквото той е чул и видяха каквото той е видял. „Сега, това си остава изцяло във вашата власт да приемете или да отхвърлите посланието. Но ние не можем да задържаме необявени тези неща знаейки, че са за ваше добро, но ако ние говорим и вие не го приемете, загубата е ваша. А що се отнася до смешните въпроси , ние бихме могли да отговорим достатъчно лесно, и бихме го направили, ако вие питахте с искрено желание да знаете истината – Имаме предвид онзи въпрос за разликата между слона и комара“.

След този отговор, всички „умници“ от тълпата се разгневили и започнали да крещят, като се опитали да смъкнат Варнава от мястото му и да го накарат да млъкне, като го наричали луд варварин, защото говорел с акцент. В този момент, самият Климент, изпълнен с чувство за феър плей, с каквото се характеризира цялата първа част на неговия труд Clementine Recoгnitions, но което скоро след това изчезна от Християнските летописи, скочил в мелето и с голяма смелост извикал към тълпата: „Най-вероятно, казах аз, Всемогъщият Бог е скрил от вас Своето намерение, заради това, че по начало сте недостойни – както би могло да се съди за всяка мислеща личност с вашето поведение. Защото когато видите проповедници на Божията воля да дойдат при вас, и тяхната реч не е изпълнена с познатото ви граматическо изкуство, но вместо това те ви казват прости неполирани фрази, така щото всеки който ги чува да може да следи и разбира какво се казва, а вие правите за смях тези служители и посланници на вашето спасение, забравяйки.....че едно познание на истината може да се намери и сред най-простите и грубите човеци; но вие пак няма да я приемете ако тя (истината) не дойде чрез някой от вашия град и с местния ви говор; и това е доказателство, че вие не сте приятели на истината и на философите (търсещите мъдрост) изобщо, но сте едни будали с големи усти, дърдорковци, които си мислят, че истината не може да се изразява прости думи, а само с високоумен и изтънчен език.“ Този начин на говорене от страна на Климент доведе тълпата почти до бунт, и той и Варнава едва успели да се измъкнат.

Изглежда, че по това ранно време, Християнството и философията са били на противоположните страни на оградата, както посочва Gibson – но това нямало да трае дълго. Наскоро S.V.McCasland отбеляза, че „старата неспекулативна концепция за създаването на човека по образа на Бог“ е представлявала първоначалното християнско учение, както се свидетелства от „недвусмислените пасажи на Climentine Homilies”, което ни показва колко рано това учение е изпаднало в немилост. Все пак един от по-съвременните автори, J. Morris е написал следното: „През полувековния период от 130 до 180 година АС, една последователна поредица от университетски преподаватели са публикували една обстойна и елегантна Apologiae на християнството (точно същото нещо, което Климент е заклеймил при езичниците),в която апология има тенденцията да се подчертава значението на Светият Дух (Holly Spirit) или така наречения Logos”. Той отбелязал, че по това време Theophilus от Антиохия „изцяло избягвал да споменава, че Бог е имал Син (точно както ранните църковни служители избягвали да казват,че Той имал тяло), камо ли пък за самото Възкресение. „С пълна безнаказаност и с най-голяма лекота те са си позволявали да извършват насилие над светите писания, казва Eusebius за авторите от тогавашния период, „безгрижно пренебрегвайки първоначалното учение... Никога не се консултирали със светите писания, но усърдно изработвали конструкции от силогизми. ... Те култивирали изкуствата на невярващите и се отдавали на цепещи косъма дискусии върху простата някога вяра на Holly Writ (Светото Писание)”. Те станали имитатори на Сенека, чиято специалност, както я описва Cochrane, е била „да облича в бляскави фрази иначе обикновенните изрази на кух оптимизъм, прекрасните мечти за човешко съвършенство и братството под властта на Цезарите“ – и по-късно, както можем да добавим, под властта на имперската църква (на Константин).

Justin Martyr, макар да признавал превъзходството на пророчеството пред философията, никога не се е отказвал от своя философски произход, за което бил много горд, и писал надълго за да докаже, че Платон, в края на краищата, е проповядвал същите нравствени правила както Мойсей, и че термина arete‘ на Платон не било нищо друго освен Светият Дух!

По същото време Irenaeus e обвинявал гностиците (Gnostics) че въвличат философията в църквата. Техните трудове,казва той , „се явяват като кръпки изработени от философите, които не познават истинния Бог, съшивайки в едно една доктрина от различни философски изрезки или парцали украсени с високопарно красноречие. „Всичките атрибути на Бог, отбелязва той, произхождат от философите“, и те излагат с цепещ косъма финес своите твърдения по философските въпроси, вмъквайки, както е било в действителност, и Аристотел, в учението на вярата.“

„О, нещастни Аристотеле!“ извиква Tertullian скоро след това, „ти който ги учиш на (християнска) диалектика, на изкуството да доказват или оборват, на хитроумното обръщане на сентенциите, принудени предположения, силни аргументи, противоречащи на тях самите“ Всички ереси са подчинени на философията, казва той: от философите те са взели идеята, че плътта не може да се възкреси - и това е нещо, върху което всички философи са съгласни; и от там те извличат доктрината за нищожеството на материята и от там на такива въпроси като: От къде идва злото и защо? – все едни стари горещи кестени от школите.

Както твърди Tertullian, апостол Павел е бил запознат с философията на Атина и не е бил впечатлен от нея. „Какво общо имат Атина и Йерусалим?, пита той в един прочут епизод „И какво между Академията и Църквата?“

През следващия век, Minucius Felix, не вижда никаква разлика между ученията на пророците и тези на философите, заключавайки: че или християните сега са философите, или древните философи са били вече християни“. И Климент от Александрия вижда във философията Божията подготовка на човешката раса за Евангелието: „Философията подготвя делото, което Христос завършва“. И все пак, когато това дело бива завършено, не било философията, а Евангелието което отпаднало от картината, защото Климент никога не споменава Милениума, само бегло засяга второто идване на Христос и алегоризира възкресението. В един нов, но вече известен труд посветен на Климент от Аклександрия, автора Walter Voelker пише: „ При Климент от Александрия, стоиците, платонистите, мистиците и др. постоянно се изтикват или застъпват един друг и често се заплитат в един тесен изход от една иначе безизходна бъркотия“ (Knauel). Ориген е бил също толкова зле, постоянно отхвърляйки старата вяра , както пише Schmidt, в полза на философията. „В този си начин на живот“, пише Porphyry за Ориген, „ той живееше като християнин, което беше подвеждащо, докато според неговите учения за Бог, той всъщност си беше един посветен елинист“. Това беше именно той, който внесе логиката и диалектиката в Църквата – тези две фикс-идеи на западащата античност , от които ранната църква се гордеели, че са се освободили. Това бил именно той, който казал на езичника Celsus, че всички християни не трябва да правят друго освен да изучават философия, ако нямат друго свободно време за да изкарват прехраната си. Ние можем да проследим, стъпка по стъпка, инфилтрацията на философията в църквата, но това е друга история.

Нека обобщим накратко някои от възраженията на ранните християни към философията (случайно същите възражения,които днешните учените отправят към философията):

(1) Философите имат постоянни разногласия помежду си. „Не е възможно да се научи нещо истинско от нашите учители“, пише Justin, „които с техните взаимни разногласия ни снабдиха с едно неопровержимо доказателство за тяхното собствено невежество“. Tatian от своя страна казва:„Отделете се от събранията на тези самозвани философи, които не могат да се съгласят дори помежду си“ . Дори езичника Caecilius признава в Octavius на Minucius Felix, “Човек се обърква от многобройните философски секти, което само показва колко далеч от човешката посредственост стои истинското изучаване на божествените неща.“

(2) Това означава, че не съществува една надеждна норма във философията, на която всички човеци да се опрат. Логическото мислене би могло наистина да се определи като една такава норма, но тя има един фатален недостатък.: „О, колко мощен е ефекта на логиката при обуславянето на собствения интерес!“ казва Tertullian. И съвременната философия ни е показала, както и изучаването на литературата и историографията преди много време, че когато хората са мислели, че са освободени от всички предразсъдъци при своите решения, цялото тяхно мислене всъщност не само било леко оцветено, но изцяло предопределено от техните регулировки. Те просто няма как да избягат от това.

(3) Това с което те всъщност си имат работа, са не доказателства, а само мнения. „Те обявяват една доктрина за истина в момента в който тя им се пръкне в главата,“ казва Tatian, и все пак едно кратко обсъждане ще покаже, че най-големите максими на философията могат да се докажат, но всъщност никога не са били доказани: Panta Rhei (всичко тече), Die Welt ist Meine Vorstellung (човека е измерение на всички неща), Cogito ergo sum, и други. Дали човеците, които са изложили тези прочути доктрини, поне са започнали да представят някакви по-изчерпателни свидетелства необходими за тяхното доказване? Върху какво почиват те? В края на краищата, върху личното умствено оборудване на техните създатели!

(4) От тук следва друго едно постоянно възражение срещу философите, и както Tatian се изразява: „Те са пълни със взаимна омраза, завист и амбиции“. По тази тема, едно огромно количество литература се е изсипала от времето на античността до наши дни. Това е една постановка на човек срещу човек. Спомнете си преживяното от Климент във философските школи: Те спорели безкрайно напред-назад, казва той, и накрая наградата отивала не при истината, а при човека който успявал да изнури опонентите си до отказване. Топката се прехвърляла напред-назад, напред-назад и играта свършвала, когато някой от играчите получавал лапсус в паметта, или се уморявал или бил толкова объркан, че не можел да реагира с достатъчно бърз отговор. Но това, както ранните християни са изтъквали, нямало нищо общо с истината. Това пренебрежение към доказателството и страст към метода е била гаранцията, че те нямало да стигнат до никъде. Terrence и Galbunugus, както ни се казва, спорели четиринадесет дни и нощи върху това дали термина ego има звателен падеж. Защото за всеки въпрос има отговор, казват арабите, и ако някой не може да намери отговор в момента, може да помисли за такъв по-късно. И така въртележката на хамстера продължава да се върти и върти. Когато Erasmus е бил развеждан в Сорбоната, неговият гид го завел в една голяма зала и обявил с тържествен глас: „ В тази зала докторите по философия са диспутирали в продължение на четиристотин години, на което Еrrasmus отговорил „И нещо решили ли са някога?“

(5) Един забележителен аспект от незаслужената знаменитост на личностите относно това, какво трябва да бъде безличностното търсене на истината е един прекрасен начин по който философите от всяка ера, повече от всеки човек, показват един неустоим стремеж да се формират в училищата (школите). Плавността на свободния ум (open mind) е едно рядко и моментно нещо в историята на мисленето. Както казва Rashdall относно великото философско движение през дванадесети и тринадесети век: „Дивия изблик на интелектуален плам охладнял много бързо след като изкристализирал в институционалната машина на университетската система“, Ученията на John Dewey, който осъждал тиранията на школите за мислене, скоро изкристализирали в едно ядро, около което пак се създава една школа за мислене – и то много твърда и ортодоксална такава. При повече от всяка друга професия, философите се привързват към школите, които те страстно защитават, и на които те се отдават в безпрекословно подчинение. Socrates си е направил една хитра подигравка за това към последователите на някои от неговите големи приятели-софисти, защото това пълносърдечно преклонение и отдаване към школите е последното нещо в което един човек със свободен ум и мислене може някога да бъде обвинен.

(6) Но основното възражение на ранното Християнство към философите е това, че ученията им просто са нямали смисъл. „Тъй като Самото Слово слезе при нас от небето“, казва Климент от Александрия,“няма повече никакъв смисъл от това да пътуваме надалеч и да посещаваме човешките школи или пък да ходим до Атина или някъде другаде в Гърция или Йония за да се учим,... Няма нищо на което Самото Слово да не ни е научило, ... отговаряйки на самите въпроси, на които философите са търсели отговори през всичките тези години,“ Сега, или всичките тези мъже... са знаели истината, или не са я знаели, казва Irenaeus, говорейки за философите, защото ако са я знаели, тогава слизането на Спасителя от небето е било напълно безсмислено; .... и ако не са я знаели, тогава защо всички вие... ходите при тях да търсите свръхестествено познание, след като те не познават Бог?“ И Tertullian казва следното:

“Те наистина може понякога случайно да се натъкнат на истината, както група хора ходейки пипнешком в мрака и могат случайно да се доберат до правилната пътека, но един християнин, който има откровения от небето, няма извинение да се повери на такова сляпо и ненадеждно водачество.“. С други думи, каквато и заслуга да е имала някога философията в търсенето на познания за Бог, тя е била предшествана вече от откровение от небето. Някой може да не се съгласи с тази присъда, но това със сигурност е било учението на ранните християни. За тях, истинската религия на Исус Христос може да бъде единствено Неспекулативна такава, и това което изглежда от пръв поглед като учудващ дефект на Възстановената Църква, всъщност е една прекрасна реабилитация на нейните пророци.

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Есе за човека, Бога и вярата, написано от един съвременен ученик на Фридрих Ницше

По моя покана философът Й. Й. Методиус се включи в написването на "Помагалото по вяра", ето неговия текст, изпратен ми специално за това; той ще отиде там под формата на съавторство; този текст поставя твърде много въпроси, независимо че дава и отговори, което го прави особено полезен:

Без вяра

Пътепоказател. Настоящото есе в 9 точки е сглобка от 20 от най-късните засега фрагменти от моя очерк в дописване "Бележки под линия: Ницше отвътре". Цифрови горни индекси отпращат към приложена в края номерация с местата на съответните фрагменти.

1. Накъде сочи духовният аристократизъм. Практиката трябва да храни всички хора, но не е задължително да храни всички пряко. Cogito ergo sum (лат., прословутото "мисля, следователно съществувам" на Декарт). Мисленето обаче не е нищо повече от умисъл. Умисълът - в социално спрежение – служи на практиката; всеки човек – в контекста на своето социално (и в т. ч. маргинално) разпределение – се намира на определени практически нива, съобразно които да мисли. И само в автоматизирано състояние се вгражда в преките си задължения. Та духовен аристократизъм се изразява в онези обстоятелства, при които практиката служи на умисъла. Философстването съставлява висшата степен на духовен аристократизъм: човек пита себе си: на що в последна сметка служи умисълът? Философът – бидейки самонабеден благородник – е най-особената порода човек, сам си поставя място. Антиподът на философа е верующият... Индивид се нарича всяка интуитивна същност. Разум би важел, ако в края на краищата съществуваше един единствен индивид, т. нар. Господ. Разсъдъкът изпълнява интерфейсната функция между индивидите, сиреч единствено едно съ-чувствие отвъд условието на благородство би довело до вяра. Благородството е чувството за уместност. Верующият нито е благороден, нито неблагороден – у него проблемът за мястото не стои.01

2. Над облога на Паскал. Вярващите християни твърдят и до днес, че – в нещо като просветление – са преодолели, в името и предвид примера на техния Господ Иисус Христос – смъртта. Пътят към вярата минава неминуемо през възможността за разядосване (показва Киркегор). Но аз просто се питам: дали да повярваме на тези люде? И не ми идва нищо друго наум, освен Облогът на Паскал. Но той пък е предназначен за еснафско суеверие (което не отменя гения на Паскал):

"Заложи на предположението, че има Господ – нищо няма да изгубиш, ако загубиш; но ще спечелиш всичко, ако спечелиш; заложиш ли обаче, че Господ няма, губиш всичко, ако загубиш и не печелиш нищо, ако спечелиш." (Моя формулировка.)

Уточнение: не би могло, щото Господът да би бил с обратен знак – та полярността внася относителност! Ролята на Дявола е мефистофелска: да провокира човека към боготърсачество и боготворчество. Тук пък е геният на Гьоте: че спасението, което Господ ни дава, се заключава тъкмо във възможността, щото дяволски да го сътворим, него, Господ.02

3. Лудвиг Витгенщайн и психологията (или къде започва човекът). Австрийският (роден във Виена) инженер-философ от еврейски произход Лудвиг Витгенщайн (1889 - 1951 г.) е един от гениалните мислители на човечеството въобще... Не зная дали е българска сентенцията (пословицата), че "когато фактите говорят, боговете мълчат", но е началният пункт във Витгенщайновия светоглед. (Любопитен факт е, че от 1975-та г. виенската къща "Дом Витгенщайн" – проектирана лично от Лудвиг Витгенщайн – е собственост на България, бидейки със статут на паметник на културата и културен институт.) "Когато фактите говорят, боговете мъчат", т. е. ако фактологията не подлежеше на обяснение, щеше да бъде по изискване. Светът е пълен с противоречаща на изисквания "логистика на фактите". Противоречието се дължи на психологическия остатък. Пример: бизнесменът, бидейки еманация на протестантската етика, няма оправдание да (се опитва да) лови в мътна вода риба. Единственото оправдание на търговската тайна е коректността към партньора. Единственото лоялно бизнес-отношение извън аподиктиката на правилата е доверието. И ето че "когато фактите говорят, боговете мълчат" – защо потретвам? Що ще рече, че "боговете са замлъкнали и са ни изоставили на фактите"? Митът, "божественият говор", истината, "предава Богу дух" и се разпада исторически на три фрагмента, а именно: фактология, психология и аксиология – в резултат на "вавилонското стълпотворение". Та психологията – белег на модерното – възпрепятства фактологията и аксиологията от възстановително откъм смисъл сливане: сливане в пълноценна мито-логия, "цяло". Това е. Това е, което Витгенщайн казва. Притчата за Грехопадението алегоризира същото. Човекът дръзва да се превърне в исторически индивид, поемайки в един бездомен вече свят юздите на своя собствена съдба. И ето защо новозаветният бог, богът-спасител, е любов, е бог-психолог. Сиреч във фактологията присъства, под оценъчно "небе", един психологически момент, който и пречи да бъде истина. Ракурсът и перспективата означават фактологията и следва притова да имат аксиологическо (философско, любомъдро) оправдание ("протестантската етика и духът на капитализма", виж Макс Вебер).03

4. Простъпка и психоманипулация. Принципно, човек има относно себе си право на "черно-бяла изчерпателност", има право да не бъде манипулиран, но няма задължение да не манипулира, да не нюансира и преозначава; което иде да рече, че психоманипулацията почива на максимата (пословицата) "кьорав карти не играе". Пословиците обаче са обратими – синтезирайки наблюдения, нежели поучения. Една демонстрация: че простъпка е всичко, което нарушава аподиктиката на дадено отношение, т. е. извънпсихологически простъпка е невъзможна. Ала ако относно теб отношение, в което фактически знаеш, че по субординирано задължение участваш – та ако едно подобно отношение би ти било извънпсихологически не докрай ясно, то дотолкова, макар споделено, би имал с право едно реално основание да се чувстваш в това отношение застрашен от психоманипулация "свише"; понеже в случая отговорността по аподиктично изясняване е двустранна (между "оттатък" висшестоящ и отсам нисшестоящ). Сиреч ответната (висшестоящата, "оттатъшната") страна би била съ-участник в простъпката, до която въпросният страх би довел отсамната, нисшестоящата; и ето че сега ако отсамната (панически и разтоварващо) убие оттатъшната, това би било равносилно на оттатъшно (и спонтанно, т. е. необяснимо) самоубийство – не би била налице вина. А съ-вестта би отреагирала във въздаяние. Резултат: "хитрата сврака – с двата крака"... Божията Забрана към Адам и Ева е психологически натоварена и затова Грехопадението не би могло да аргументира друго освен безбожие. Абсурд би било, щото човек да бъде - от други хора - обвиняван за жаждата си към категоричност. Жаждата към категоричност би могла да бъде аргументирано оспорвана (дали в конкретна ситуация е автентична), но не и аргументирано заклеймявана... Тоталитаристите – със своята насилствено натрапническа категоричност и болна визия – са виновни пред Човечеството, но виновни ли са (и пред какво) милионите хора, които повярваха в тоталитаристите? Аман от властващи (предимно в България днес, от след Освобождението) тарикати! Свободата: че нюансите трябва да бъдат категорично поставяни (рамкирани) извън отговорност, т. е. където отговорност да се носи не за подлежащи на позитивно съблюдаване правила (аподиктични предписания), а в прекрачване на (аподиктично постановени) граници (трансгресия). Ето: свободното време трябва да бъде част от общоприети правила. Човек няма как да бъде манипулиран там, където е свободен; и няма как да носи отговорност за своята свобода, освен при трансгресия; ала нека все пак не моят бунтовен страх за правила, моето коренище, а моята фриволност, свободното ми време, моята корона бъде моята свобода! Мож' ли се бунтува срещу правилата, ако са аподиктични! И мож' ли има свободно време под неосъществена необходимост на професионална реализация! И, о, бих извършил престъпление, ако можех да се надявам, че най-подир ще се постъпи с мен правилно!04

5. Сентенции. Гражданските принципи не падат от небето и изкристализират от динамиката между гражданската търпимост и нетърпимост; гражданството, следователно, е манталитет, чийто проект е категорическият императив.05 Предостатъчни са ми угризенията, че да търпя назидания!06 Сметкаджията – колкото и да е справедлив – никога не живее за своя сметка; а благородният – каквито и сметки да си прави – винаги се отплаща.07 Това, което тарикатът се опитва да направи, е да излъже живота.08 Дилемата на дръзновението: ако това зависи от твоето решение, би ли повторил твое неуспешно действие, при което не си допуснал грешка?09 Да призоваваш искрено към разум означава да не искаш да разчиташ изцяло на ума си, т. е. да се надяваш, че чуждата съобразителност ще компенсира слабостта на твоя пред-умисъл, твоето безумие. Та само дотолкова може да се каже, че във вярата присъства висш разум. Подобна е ситуацията, щото да се позоваваш аргументативно на авторитети... Лудост, повече лудост!10

6. Паяк. Бездната на смъртта е пронизана с паяжината на анализа. Картината на живота е просмукана със соковете на вибрацията. Паякът е в очакване.11 Знаете ли какво ми се прави? Гледа ми се хубав исторически филм, чете ми се хубава историческа книга; прави ми се нещо историческо.12 Оказва се, че единственото, което мога да предложа, е синовност.13 Господ без Църква е като душа без тяло – мъртъв.14

7. Животът. Оценностяването се изразява в съ-знание, познанието – предвид съ-знание – е сетивно (е воля от живец), битието – предвид воля от живец – е индуктивно, идейността – предвид съ-битие – е телесна (е живец във воля), оценностяването – предвид живец във воля - е интуитивно. Светът е жив, любомъдрието е живително.15 Търси се жив или мъртъв: ето че търсеният бог или е (у пълководеца) метафората за живец, или е (у пустинника) самата догма. Блажени – ни живи, ни умрели – живуркащите и бленуващите: че не Го търсят!16 Любов към далечния: да искаш да бъдеш оценен не означава да претендираш да ти се признае привилегия, нито говори, че хленчиш за попечителство. Аз и ти сме един спрямо друг несъвместими в чувствата си. Та за да ме разбереш и оцениш, то или трябва да се унижиш и покажеш свое чувство на малоценност, или да унижиш мен и покажа мое. Де да би изпитвал срам и гордост вместо плебейски бабаитлък, че да можеше да ме разбереш и оцениш по достойнство, обикнеш по достойнство, както аз теб, от подобаващо се разстояние – без да ме съ-чувстваш!17 Бог на авантюрата: да, без зрение и слух се живее опипом; животът без "божие въдворение в разсъдък" е, ще речете, живот опипом, живот на "небогоугодна" твар. Ала ако зрението не беше перспективистично, цветовете щяха да се чуват; а пък ако слухът не беше проницателен, звуците щяха да се виждат. Живец – "отвъдното присъства": "психичната реалност" е "отвъдна", "реалната психика" е "в присъствие", т. е. познанието е живо, нежели същностно; и не би могло да бъде "божие" – би могло обаче да бъде божествено. Лунният морски пейзаж на художника-експресионист наподобява ледена пързалка, ала в онзи на импресиониста се чува как в полъха на бриза трепти платно; морската глъб на композитора-експресионист подавя слушателя, ала връз онази на импресиониста се плъзга сал, триумфален за зрящия. Нам не си ни нужен ти, що ходиш по водата или във вода проправяш брод!18

8. Една тънка разлика относно шуробаджанащината. А. Шуробаджанащината – или непотизмът, племенничеството (от лат., nepot, племенник) – има, разбира се, едно общожитейско оправдание (в контекста на оцеляването и надмощието) и ни най-малко не представлява от подобна позиция аномалия, напротив. Ала онова, което прави несъвместими едно с друго ренесансовия непотизъм в Италия (например) и родното ни днешно уреденчество (връзкарство, шуробаджанащина) е ценностното, аксиологическото (от гр., αξια, ценност) оправдание. Животното живее с храна, човекът – с ценности (сиреч прехраната и алчността не принадлежат към собствено човешкия живот, но го предпоставят). Б. Аксиологията се разделя на етика и естетика. Шуробаджанащината – когато, където и каквато и да било – няма етическо оправдание. Етиката радикално противостои на житейския цинизъм. Някога (в Гърция) етици са били тъкмо киниците (школските "циници"), а циници – обществените лицемери (общоприетите "етици"). Та по етическо съображение – срещу непотизма, привилегиите и "задкулисието" (политическото лицемерие) – възниква Реформацията и прераства в Просвещение. В. Ето я и тънката разлика: днешната шуробаджанащина (и по-точно българската, байганювщината) няма никакво оправдание, представлявайки завършена аномалия на човешкото; но ренесансовата (в Италия) е във висша степен оправдаема естетически. И е напълно издържано философски, щото да се гнусиш от Бай Ганю и се възторгваш от Борджия; а и едното би било непълноценно без другото. Г. Любомъдрието е вкусът на (към-от) живота. Аксиологията почива на категорията благородство (отвъд "+" и "-"). Защо гепардът е благороден? Защото е великолепен; в отлика спрямо хиената. И ето че животът най-общо и аксиологията контактуват помежду си в естетиката. (Етическото спрежение към животните довежда до баснята, т. е. отнася се все-таки единствено за хората.)19

9. Кръщение: Светата Троица и реката на живота. Словото е в началото, доколкото не че същност, логос, слово в нещата предпоставя и задължава към познание, познавателна активност, а че познанието, познавателната активност е самата изначална същност, самият логос, самото слово; и че именно в такъв смисъл знанието е продукт на познание: нещата са това, което се знае за тях. Знанието като знание, нещата са нещо мъртво, нещо вече изречено и конструирано и подлежащо на реконструкция и дори разрушение (забрава) – жизненият им статус се свежда в каменоделческа подръчност. Ала словото, познанието ("синът божи") е нещо живо, конструктивно и нерушимо – неговата душа е вдъхновението ("светият дух"). Логосът сиреч пламти с топлината на вдъхновението – в порождение от живителен хераклитиански огън ("бога-отец"). И ето че в своята неподправеност богословието е метафора за живец, нежели поучение за отвъдно щастие; т. е. поученията за земно щастие имат все-таки общо с любомъдрието, ала (освен ако не са политическо оръжие) назидателните брътвежи за "спасение на душата" нямат, тяхната природа е на чувстващи се обидени от живота люде. Логоцентризмът е нихилизъм. Да заявиш, че човек – стига да иска – се променя към "добро" и започва да си влиза в руслото – и че само господът е непроменлив, извечно добро – е все едно да речеш за реката на Хераклит, че коритото символизира господа, а течението – човека. Сякаш реката божем съставлява някакъв мираж в нищо. Но човекът е човек с характер и се символизира като цяло от един действителен символ – реката, зад която стои т. нар. господ, живецът.20

Приложение: индекс. (01) dccxlv. (02) dccxlvii. (03) dccxcv. (04) dccxciv. (05) dcclxxiv. (06) dcclxxiii. (07) dccxci. (08) dcclxxxv. (09) dcclxxxix. (10) dccliii. (11) dcclviii. (12) dccli. (13) dcclxxxviii. (14) dcclxxxi. (15) dcclxxxvi. (16) dccxcvii. (17) dccxcii. (18) dcclxxx. (19) dcccii. (20) dccxcviii.

ПОЯСНЕНИЕ: Статията "Без вяра" е сглобка от 20 на брой фрагмента от моя основен текст "Бележки под линия: Ницше отвътре" (обширен сборник, 820 страници с номерирани с римски числа фрагменти). Указал съм коя част от статията кой номер фрагмент представлява 1:1 в сборника, нищо повече. Аз подреждам всички мои текстове в този единствен сборник, било сентенции, било статии, за да разполагам с единна банка, от която да мога да извличам всевъзможни комбинации. Понеже непрестанно ми хрумват идеи, които на момента да записвам, редактирам, съхраня и номерирам за по-нататъшна употреба. И ето, наскоро ми дойде следното: "Илюзии, които разбиват и зараждат истини - или които скриват и заместват истини. Нито в истина живее творецът, нито в лъжа - ала над истината и същевременно под лъжата." Мога от тази т. нар. банка да сглобявам бързо статии тематично, но държа, щото в самата статия да ми е ясно кое откъде в сборника съм взел.

Противя се на подхода на "използваната литература". Пишейки "бележки под линия", които в статиите ми да цитирам (сам себе си). Аз чисто и просто отхвърлям библиографския почин в изграждане на статия. Видях това у Борхес: фактите и цитатите са херменевтично замесени в тестото на авторския текст. Философстването днес или е бележки под линия, или е обречено на "използвана литература". Рефератът унищожава философското; остават бележките под линия. Аз усилено чета и скрупульозно обозначавам цитатите, въпреки че не подхождам библиографски. Има и друго: понастоящем човек трябва да философства не върху и нито даже заедно (и в диалог) с философа, когото прегръща, а от негово име, както актьорът се въплъщава в роля - за да се обезсилят академичните многознайковци и се подчертае тяхното бездарие.

12.01.2015, Й. Й. Методиус

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Не ни охулвайте веднага - молете се за нашите души!

"Епитафия" (балада)

Франсоа Вийон (1431-1463)

О хора, що след нас сте се родили,
не ни упреквайте със думи зли —
ако към нас добро сте проявили,
над вас самите бог ще се смили.
Висим шестима, виждате, нали:
плътта на всекиго била е драга,
но ето я — вони и се разлага
и всяка кост във пепел се руши.
Да се присмеете, не се полага,
молете се за нашите души!

Говорим ви като на братя мили,
не ни презирайте, че сме били
осъдени. Души с различни сили
се раждат. Има и цветя с бодли.
Простете ни, дано ни съжали
Марииният син; да не избяга
благословията му и пред прага
на ада нека тя ни утеши.
Не е виновен мъртвият бродяга,
молете се за нашите души!

Отдавна дъждове са ни измили;
гори ни зной, когато не вали,
а врани бяха клюнове забили
във нашите очи като стрели.
Да седнем няма как — като че ли
безспирно ни полюшва и налага
фъртуната със ледена тояга;
останахме без вежди и уши,
ала не ни охулвайте веднага,
молете се за нашите души!

Христе, пази ни със мощта си блага,
че Адът, който паст към нас протяга,
да ни погуби може, щом реши…
Насмешка никой в думи да не влага,
молете се за нашите души!

Превод от френски: Пенчо Симов

Виж също и: Франсоа Вийон: Стихотворения

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Кръговете на Ада

Оригинал взят у в Круги ада

Оригинал взят у в Круги ада

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Пазете се от фарисейския квас, който е лицемерие

Из Фарисейският квас

Иисус ни казва: „Пазете се от фарисейския квас, който е лицемерие” (Лука 12:1). Иисус не предупреждава тогавашните фарисеи, Той предупреждава бъдещите фарисеи, тоест нас. Иисус знае, че фарисейският квас е неунищожим вирус. Знае неговата виталност, приспособимост, неговите мутации. Той не ни казва: пазете се от лицемерието. Не ни казва: пазете се от фарисейството. А ни казва: пазете се от фарисейския квас.

Това именно е най-коварното и опасното, че фарисейският дух представлява квас. На друго място, когато говори за царството Божие, Христос казва, че малко квас заквасва много тесто. Квасът има това свойство – да бъде само капчица, а да проникне навсякъде. А фарисейският квас има свойството да отрови всичко, да го преобърне в неговата противоположност. Фарисейският квас е външна, фалшива праведност. Фарисейският квас фалшифицира и подменя всичко – целият живот, дори царството Божие.

Основният му белег, може би най-опасният, е, че е трудно да бъде точно уловен, идентифициран, дефиниран. Фарисейският квас е като скрита болест, чиито симптоми се диагностицират трудно и са смъртоносни.

Фарисеинът има съзнанието, че има гарантирано единомислие с Бога. Фарисеинът е чужд на всякакво усъмняване в собствената правота и вяра. Неговите разбирания за света и за Бога са непоклатими. Неговият поглед е насочен винаги навън и никога навътре. Той вижда единствено сламката в чуждото око и никога - гредата в своето...

... Хранителната среда на фарисеина е съзнанието, че е винаги на правилната страна и от него се изисква единствено да спазва правилата, нормите, каноните. Един от основните му белези е, че той е вгледан единствено в себе си...

... Фарисеинът е винаги правоверен, праволинеен и праведен. И винаги е необичан и необичащ...

Като че ли любовта е най-големият и най-лъжовният капан, в който един човек може да попадне. А всъщност е единствената противоотрова на фарисейския квас. Единственият лакмус за това, дали в тестото има фарисейски квас.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Една импровизирана философска "проповед" в деня на Рождество Христово

Днес е ден, в който подобава да мислим, да разговаряме и да пишем само за истински великото. За истински същественото. За най-значимото. За най-важното. За най-възвишеното. За най-прекрасното. Днес е празникът Рождество Христово! Дали ще мога да представя поне отчасти чувствата, които ме вълнуват в този ден? Едва ли - но какво ми пречи да опитам?

Родил се е на този ден нашият Спасител, Богочовекът Иисус Христос. Христос наистина е и Бог, и човек. Да, Оня Същият, когото човеци по-късно ще разпънат на кръста. Но преди това той ще създаде най-възвишеното Учение, което самият Бог ни е подарил, е подарил на нас, човеците. Дал ни е Истината, без която не си струва да се живее. Без която животът ни става жалък и мизерен. Ако тая най-възвишена Истина не спазваме, няма как да изпълним своята човешка мисия в живота си. Да си човек не е проста работа - както някои си го представят. Човекът, за да е човек, трябва да е верен на Божията Истина, т.е. не трябва да погасява Божията искра, която свети вътре в нас. Божията искрица у човека е неговата душа. А пък съвестта е Божият глас в душите ни. Тя е именно истински важното у нас - останалото са само мускули, сухожилия, плът. Останалото е така тленно, че не си струва да се залага на него. Това, че мнозина залагат тъкмо на него, нищо не означава. Означава само, че такива просто не знаят за какво живеят. И за какво си струва да живее човекът. Именно като човек. Да си човек означава да си нещо много повече от едно животно. Пък дори и силно, пък дори и хищно. Означава също, че мнозинството винаги греши. Самонадеяното множество. Тълпата. "Вечно правите". Непознаващите съмненията. Но това е друга тема. Да не се отклонявам.

Потънали били в заблуди и грехове, в долни страсти били потънали човеците - и тоя път Бог не им праща потоп, за да ги унищожи, а им праща Своя Син, за да се пожертва за тях. За да умре за тях. И за да им покаже Пътят. Посоката на този спасителен за нас, човеците, път е една: истината, доброто, красотата. "Аз съм Истината, и Пътят, и Животът". Думи на Христос, нашият Учител. Ето за какво си струва да живее човекът. Стига да иска да бъде човек де, то не е задължително. Човек всичко може да направи със себе си и с живота си, Бог го е оставил да решава сам. Абсолютно сам, без никаква принуда. За всичко сам решавай - и имай добрината да поемеш пълната отговорност за това, което си сторил. Без никакво шикалкавене. Пълната отговорност! Няма "Ама аз..." или "Някой друг ме подведе и излъга...". Тази е така простата и толкова възвишена истина, на която се покои нашият християнски свят. Нашата цивилизация на свободата, чиито основи постави Той, Божият Син, така човечният Бог Иисус Христос. Европейската, западната, евро-атлантическата цивилизация на свободата. Да, западният човек разбра Христос най-истински и пълноценно. Постигна в целия й блясък неговата истина. И затова постигна такива удивителни неща, направи толкова велики дела, постижения, творения. Казвам това, щото има краища на света, които още пребивават в тъмнина - и се противят на светлината на духа. И на свободата.

Върху тези прости, ала най-възвишени истини се крепят всички невероятни постижения на Христовата цивилизация на свободата. Тия истина разкрепостяват творческия дух на човека и му дават криле. Няма невъзможни неща за ония, които повярват в тия истини. И ги пазят като нещо най-скъпоценно и съкровено - в сърцата си. И при това вървят по този спасителен път. Познайте Истината, защото Истината ще ви направи свободни! - е мълвял нашият така човечен Бог. Колцина ли са го разбрали тогава? Да, но ето, върху тази истина израсна цяла една цивилизация. Една хуманна, човечна цивилизация. Цивилизация на свободата. На Доброто. И на Истината.

Христос, знайно е, е наблягал на едно: да бъдем човеци. Това не значи, че сме съвършени, напротив, много слаби и несигурни сме. Изпълнени сме с безпокойства от такъв ли не вид и род. Загрижени сме най-вече за своето бъдеще. Което е в нашите ръце. И в наша власт. "Блажени искащите невъзможното..." Да правиш добро - нима е толкова трудно това? Да правиш добро - да бъдеш добродетелен. Да цениш някои добродетели, без които не може. Да ги спазваш. Да живееш според тях. Да залагаш на силата у себе си, в своя дух, не на слабостта си. Да ме прощава Ницше, но тук той бърка. Християнинът не е слаб човек, професоре! Да имаш много здраве от мен! Слабаците са други, те са антихристияни. Те са потънали в долни страсти. Те в нищо не вярват. Не знаят какво си заслужава да искаш. Те са маниаци на плътта. Духът обаче е истински значимото у човека, на което си струва да се заложи. Объркан човек си на моменти, професор Ницше, нищо че си доста талантлив човек. Да беше чел по-внимателно Новия Завет, може би щеше да си промениш оптиката. Както и да е. Христос го е казал великолепно: "По делата им ще ги познаете...". Не се отнася за Ницше, а важи по принцип.

Прави добро. Колко е просто това! Просто, но трудно. Или не е трудно? Когато ти ударят едната буза, обърни и другата. Като те ударят по едната страна, обърни и другата. Това малцина го могат, но така трябва да бъде. Свърхчовешко е, но се налага така да постъпваме. Малцина го могат. Иска се колосална вътрешна сила за да го можеш. Оня, който се е обрекъл на доброто, е длъжен да го прави. Длъжен е да постъпва така. В някакъв смисъл да се откаже от законите на този низменен и пошъл материален свят - и с постъпката си да покаже, че има един друг, възвишен, нравствен, чист духовен свят, на когото християнинът е представител тук, на земята. Да, християнинът е представител на земята на този висш духовен, Божий свят. Щом има хора, способни на чисти нравствени постъпки, да, на изцяло чисти, незапетнени с нищо материално, с никакъв пошъл интерес добри дела, то това е най-категоричното доказателство, че има такъв висш духовен, Божий свят.

Също така ако са възможни актове на автентична свобода, то това пак доказва, че има един такъв свят, нищо че не се вижда с очите. Защо ли доказва това наличието на такъв един духовен свят? Ами просто е: законите на материалния свят, ако той е единствен, не го позволяват. Да, по законите на този тукашния свят всичко следва да е пошло, според интереси, никак не безкористно. Има ли чиста нраственост тук, в този свят, който е невъзможно да бъде нейно основание, значи има друг духовен свят, който е нейното основание. Толкова е просто това? Но това само малцина могат да го разберат. Тия, дето са причастни на този духовен свят. С духа си. За другите е трудничко. Те смятат, че този наш свят е единственият. Затуй за тях свобода няма и не може да има. И автентично добро не може да има. И автентичен морал също. Вижте такива нравствени, антидуховни уроди като Станишев, Доган, Орешарски и вся остальная сволочь. Те са доказателство, че човек неминуемо става нравствен урод когато повярва, че този наш тукашен свят е единствен.

Пълно е с такива хора. Те се надсмиват на ония, които вярват, че има нещо повече от това, което виждаме с очите си. И което може да бъде пипнато с пръсти. Те били, видите ли, "реалисти". Те били вярвали "само в реалното". На духовни "фантасмагории" тия роби на животинското и на външно-световото не вярвали. Те и в свободата не вярват. За тях и морал не съществува. Те могат да си позволят всичко. Да убият човек за тях е най-лесното. Да убиеш човек може и дори само когато го обидиш. Или унизиш. Или не му повярваш. Или го наскърбиш. Това пак са убийства. От друг род само. Още по-жестоки са обаче...

Освен християните представители на един по-висш свят са и... философите. Аз поне така се схващам, а се старая да живея като философ. Като заслужаващ да се нарича с това име човек. Философът е човек, който иска да живее както подобава за човека. Иска да бъде човек в истинския смисъл. Това е. Затуй най-дълбоките философски истини и идеи се родеят с истините на християнството. По два различни пътя се стига до едни и същи по същество истини. Което и доказва, че са неоспорими истини. На това нещо аз се старая да уча учениците си. Такава ми е идеята. Заради това и живея. Такава, дето се казва, ми била ориста. Участта. Съдбата. Глупости, аз този път съм си го избрал! Аз също можех да живея иначе, по законите на този свят, и тогава всички щяха да ме прегръщат. А сега предимно ме ругаят.

Да, но аз този път съм си го избрал. С всичките неудобства. Знам това и си нося, дето се казва, кръста. На който чат-пат ме разпъват. Оплюват ме. Боцват ме с копия право в сърцето. Няма начин да е иначе. Така се постъпва с всеки представител на оня, на истинския свят. Каквото са сторили с Христос, същото правят и на последователите му. Няма как да е иначе. А за философите работата е пък тази: каквото са сторили на Сократ, това ще сторят и с всички ония, за които Сократ е пример и вдъхновение. Той е нещо като "философски Христос". Сократ имам предвид. Както и да е, да спирам, че някой пак може да ме обяви за луд...

Прости им, Господи, те не знаят какво правят! Тия думи промълвил Христос към мъчителите си на Кръста. Миг преди да издъхне...

Искам да завърша по необичаен начин. Дано ми прости този млад човек, че публикувам писъмцето му до мен. Каза ми, че не е желателно да бъде публикувано, за да си бил нямал разправии, но ето, дръзвам да го публикувам, на моя отговорност, пък и той, налага се, ще трябва да приеме известен риск. Прочее, запазвам пълна анонимност, но това е съвсем истинско писмо. Което много показва. И ще бъде много на място тук, в светлината на горните разсъждения. В името на истината и, дето се казва, на науката, правя тази малка жертва, публикувайки това писъмце:

Здравейте господин Грънчаров! Днес станах свидетел отново на "хвалби" и "приказки" по Ваш адрес. Реших да Ви го, споделя просто ей-така, защото може би ще Ви е интересно как ученици от моя клас реагират и възприемат нещата, които пишете в блога си и нещата, които говорите. Моите съученици първоначално доста силно се присмиваха, четейки последните неща, написани от Вас в блога Ви (за "бунта" на оня същия 11-ти клас). (Виж Истината ражда ненавист, а угодничеството - приятели и също Истината ражда ненавист, а угодничеството - приятели (част II), бел. моя, А.Г.) Всеки се смееше и цитираше нещата, които бяхте написали относно Сократ и по повод на използваните от Вас изразни средства. Просто беше такава веселба - сякаш най-големите комици им разказваха вицове!

Изкараха Ви луд, че харесвате Сократ и дори казаха, че се "филмирате" че сте самия него... при което си помислих да им кажа какво всъщност имате предвид, но то такива хора просто няма как да разберат - и се отказах. Както и да е, часът почна, влезна учителката по математика и още при влизането съучениците ми се засилиха да й говорят за Вас и започнаха да й четат от текста в блога Ви. Тя, млада жена, беше толкова възмутена от начина, по който се изразявате и от нещата, които пишете и постоянно възклицаваше: "Ужас!", "Как може да се пишат такива работи?!" и т.н., сещате се сам. След което последва подигравателен смях и от нейна страна. Аз седях и искрено се забавлявах. Започна и другия час по така наречения предмет "Свят и личност", отново се цитираха неща от блога Ви и т.н., възрастната госпожа отново се подсмя малко, но нещо си личеше, че мисли другояче. Започна да говори, че нямаме право да съдим определен човек за неговото слово, че всеки е такъв какъвто е, но на съучениците това мислене явно не им хареса и започнаха да Ви изкарват пред нея какъв ли не, дори ме е срам да напиша някои от думите, които използваха. Те фактически се смееха и подиграваха на себе си, на собственото си неразбиране, на ниския си интелект.

Аз съм запознат горе-долу с нещата, които пишете, за свободата в образованието и т.н. и напълно Ви подкрепям и разбирам действията Ви. Спомням си когато ни оставяхте свободно да излизаме от класната стая без да Ви питаме и наистина същите тези ученици, които сега Ви се подиграват, моментално напускаха стаята, за което им бях дълбоко благодарен - защото се получаваха интересни дискусии.

Това ми е написал един млад човек; прочее, и други мои ученици ми писаха за подобни сценки в същия и в други класове. Имам, дето се казва, пълна информация за това какво се върши по повод на тия мои провокации, които ги правя обаче неслучайно. Моята идея е проста: да помогна с нещичко за нравственото очистване на ония, които се нуждаят от подсилване на тяхната "душевна хигиена". А че има много хора около нас, които се нуждаят от такава процедура, има. Все пак ний не сме ангелчета, нали така?! И аз не съм ангел, нищо че името ми е такова. Нямам претенции да съм непогрешим. Христос в Учението си показва изключително човеколюбие; Той разбира, че човекът е слаб и винаги е склонен да прости. Стига да осъзнаеш греха си.

Да си прощаваме недъзите, да обичаме ближния, дори и своя враг - ето това са други положения в тази така човеколюбива християнска и Христова философия на живота. И на човека. На живота за човека. Освен че е религия на свободата Христовата религия е и религия на любовта. Това е истинското и най-възвишеното: да имаш силата да обикнеш дори оня, който те мрази. И с любовта си да съкрушиш неговата ненавист. Това също така малцина го могат. Опитайте обаче, при вас може да се получи. Докато не опитаме няма как да узнаем дали не го пък можем...

Завършвам с това. Честито Рождество Христово! Да се надявам, че с горните си думи съм помогнал на някои лутащи се да разберат нищичко, което може да им помогне да си подредят вътрешния свят. И да внесат известна чистота в него. Боклуците, душевните отпадъци трябва чат-пат да ги изхвърляме. Да почистваме и да подреждаме онова, което таят душите ни. Налага се. Те са нещо като наш дом. Кой търпи в дома си разни боклуци и гниещи, разлагащи се, смърдящи отпадъци? А в душите си търпим толкова много нечистотии. За онова, което е най-важното, за него най-напред следва да се погрижим. Това пак е една истина, в която би следвало да вярваме. И да се опитваме да живеем според нея. Между думи и дела трябва да постигаме пълен синхрон. Не трябва да лъжем - нито дори себе си, да не говорим за другите. И не бива да сме лицемерни.

С това завършвам своята философска "проповед" в деня на Рождество Христово! Един свят ден. Един велик празник. Ден, блестящ от белота! Тук, при мен, в Пловдив, също няма сняг, но всичко блести от скрежта, която гъстата студена мъгла оставя по дърветата. Всичко е като в приказка! Бяла феерия! Бяло, бяло - до немай къде бяло! Това за нещо да ви намеква?

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.   Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Заповядайте на едно културно събитие - представяне на нова книга за Пловдив на Евгений Тодоров

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС” представя книгата ЗАПОМНЕТЕ ПЛОВДИВ (Стари пловдивски истории, разказани от очевидци) от Евгений Тодоров, обем: 336 стр., цена: 12,95 лв., ISBN: 978-954-26-1259-9

За автора: Евгений Тодоров е пловдивски журналист, драматург, режисьор, в един момент е бил амбулантен търговец, бакалин, кръчмар и какво ли не. Да не забравим – и един от най-четените блогъри у нас. Неговите блогове имат вече близо 5 милиона посещения.

В първата си книга – „Записки по българския преход“ - и в „Тайни писма до Бойко Борисов“ той описа и коментира живота ни през последните 20 години, в „Наръчник на носталгика“ документира бита ни от времето на соца, а в превърналата се в бестселър „Особености на филибелийския характер“ се опита да въвлече читателите в размисъл за онова, което отличава пловдивчанина от всички други.

В новата си книга той запълва една празнина в поредицата, като описва живота и хората в Пловдив от 30-те до 60-те години на миналия век.

Авторът за книгата “Запомнете Пловдив“. КАКВИ БИХА МОГЛИ ДА БЪДАТ ЧИТАТЕЛИТЕ НА ТАЗИ КНИГА?

Може би трябваше да напиша тази книга по-рано. Тя съдържа спомени за Пловдив на хора, които помнеха града и хората от 30-те години още. Те знаеха истории, които май няма вече кой да разкаже. 90 процента от тях не са между живите. Светла им памет. Това бяха хора, които обичаха Пловдив до последен дъх. Някои от тях в последните дни на живота си изкатерваха стълбите до тавана, където се намираше студиото на Пловдивската телевизия и оставяха спомените си пред камерите. Часът на предаването „Запомнете Пловдив“ изтичаше, а те искаха да разказват още и още. Знаеха, че повече няма да имат сили да изкачат стълбите.

Не знам дали не звучи грозно, но си мисля, че спомените на хората са някой път като хайвера на рибите. Оставил си ги и вече можеш да си отидеш от този свят. Та няма как да прочетат тази книга повечето, които я написаха. И техните приятели, и много от зрителите, които допълваха, коригираха, спореха.

Надявам се обаче тези, които помнят по-новото време, което също е описано, да намерят в книгата и частичка от своя живот, от онзи Пловдив, от който малко е останало. Най-много обаче се надявам младите, които тепърва осъзнават интереса си към миналото на Пловдив, да стигнат до тази книга, за да открият там своите корени – да открият имената на дедите си, да открият къде е бил дюкянът им примерно, къщата им...

Така аз попадам от време на време на по някой ред, написан от други автори за баща ми. И откривам неща, които не съм знаел, с които трябва да бъда горд и съм длъжен да ги разкажа на внуците си. Та това е книга, в която може да откриете неочаквано нещо от своя пловдивски ген, нещо неизвестно за къщите по родната ви улица, историята на самата улица, на махалата.

В нея са събрани само спомените за центъра на града – от „Тримона“ до Джумаята: Главната, „Отец Паисий“ и пресечките. Имам материал за още няколко книги – за останалите части на града и за хората, които са живели там. Дано да имам сили да свърша и тази работа.

И след това да отплувам като риба. По Марица, разбира се.

От автора

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

За да не живея напразно...

На днешния ден преди 54 години съм се родил аз. За какво друго днес подобава да пиша ако не за своя рожден ден? И какво ли изобщо може да бъде написано по този повод в ранната утрин на един такъв ден? Първо, разбира се, съм длъжен да изразя своята благодарност към тази жена, която ми е дала живота, към моята майка: благодаря ти за безценния дар, скъпа моя майко! Тя, милата, преди малко ми се обади по телефона да ми честити рождения ден: благодаря ти, Господи, за това, че даваш живот и здраве на моята майка! Тя е на 77 години, благодаря Ти, мили Боже, за великодушието към нея и към всички нас, които толкова я обичаме! Толкова велико нещо за всеки от нас, човеците, е майката, че ето, онемявам, не мога да намеря точните думи да изразя какво е майка ми за мен! На майка си дължа твърде много, да не кажа всичко. Поклон и към баща ми, той, горкият, беше един безкрайно добър човек - почина обаче преди много години вече, Бог да го прости!

Животът ми, досегашният ми живот, както и да го погледна, се състои от две половини, дели се на две почти равни части: до 1989-та и след това. Половината ми досегашен живот мина в отвратителните условия на комунизъм, без свобода, и другата половина, втората, пък премина в нескончаеми битки за правото да се ползвам от свободата си, да се ползвам от нейните възхитителни дарове, сиреч, да живея като свободен човек. Първата половина на досегашния ми живот премина като един дълбок вътрешен копнеж по свободата, а втората половина - в стремежа на дело да се покажа като свободен човек, като човек, който е достоен да се ползва от безценния Божи дар на свободата. Бог ни е създал като свободни и иска да ни вижда такива докато сме живи: великата отговорност пред Бога за живота ни е точно тази, да бъдем човеци, сиреч, да бъдем свободни в истинския смисъл на тази дума.

Неслучайно главната тема на моите търсения в областта на философията, в областта на духа, е точно тази: свободата. Човек и свобода са неделими. Ключът за разбирането на човека е разбирането на свободата. Безразличието към свободата е най-коварната античовешка потенция, която е пагубна за всичко човешко! Не заслужава името човек оня, който е безразличен към свободата, който не разбира свободата, който не се ползва от нейните предимства, от нейните плодове. Да се откажеш от свободата в името на своята инертност - или за да угаждаш на инстинктите си! - е най-пагубната, гибелната за човека позиция, която превръща човека в дегенерат, в отвратително, унизено, мизерно съществуващо, неспособно за достойнство същество. Нашият Велик Създател - Бог - предполагам е крайно разочарован от трагичната гледка на такава една пълна човешка низост и дегенерация: да си човек, а да нехаеш за свободата си, да не я цениш, да позволяваш да ти я отнемат, да се отказваш от нея, да я подаряваш на разни хитреци, които те превръщат в слуга, в животно, а пък себеподобните ти превръщат в стадо. За жалост, пълно е у нас с хора, които нехаят за свободата си - и които копнеят кому да подарят този тежък дар на човешката свобода: да, със свобода не се живее леко или лесно, но за сметка на това се живее достойно! У нас е обаче пълно с почитатели на лесния, на безотговорния живот - заради това сме и в дереджето, в което сме...

Много съм писал за свободата, казах, това е главната ми тема: човекът, животът, свободата, духът, ето, върху тия четири крайъгълни камъка се покои моята философия. Всичките ми книги тълкуват все тия дълбини на човека и човешкото; ако Бог благоволи да ми даде още живот, мечтая да посветя остатъка от живота си на това да завърша, доколкото това е възможно, своето дело: да напиша още няколко книги, които съм замислил и започнал: за жизнените стратегии, за любовта, за вярата, за красотата. Ще ми се също да имам силите да утвърдя философското списание ИДЕИ, което заедно с приятели издавам вече пета година (след ден-два трябва да излезе от печат първата му за тази година книжка, всяка година издаваме по три книжки).

И това е в основни линии. Представям си блажения, автентичния живот като изпълнен с търсения, с работа, с дела, с постижения. Е, ще ми се да помогна с нещичко и на родината си, на нашата изстрадала от толкова беди България; главното, което правя в тази посока е да помагам на младите да си изработят едно вярно, поставено на истински начала съзнание, съзнанието на свободни и на отговорни за своя живот, сиреч, достойни човешки същества - българи и европейци.

Това е. Заради това аз живея. Това ме вдъхновява, въпреки че съм вече в толкова напреднала възраст. Не виждам смисъл да се живее ако човек не работи за неща, които ще останат и след него - които са вечни по смисъла и по идеята си. Ние всички ще умрем, но онова, което ни е вдъхновявало докато сме били живи, то ще остане - за да вдъхновява потомците ни.

Просто се иска да пренесем през съществуването си и по възможност без загуби огъня, заревото на вечния живот, заради когото сме били надарени с толкова великия шанс да сме живи. И на който дължим непобедимата си любов към живота, на която трябва да останем верни до самия край. Само така, само тогава ще се окаже в крайна сметка, че не сме живели напразно...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Живот без Бог е равно на гибел...

Все още се получават отзиви и коментари по "дискусията", която публикувах в няколко части и която смятам да издам като специално приложение на в-к ГРАЖДАНИНЪ (което подготвям тия дни). Ето сега един коментар, който намирам тази вечер под последната част на гореупоменатата "дискусия", публикувана под заглавие Как няколко бдителни граждани окончателно развенчаха и осъдиха "злобния народен враг Грънчаров":

Гадни и заядливи псета! Не ви ли е поне малко срам бе? Поквара такава! Не спирате да "трала-ла бръщолевите". Не се правете на много умни. Не ви отива. А в това да се правите на умни - няма никакъв ум. Видно е, че се опитвате да повлияете на г-н Грънчаров, но очевидно без резултат.

Мога да ви кажа само, че г-н Грънчаров ми е повлиял положително с много неща (само чрез интернет), за което страшно съм му благодарен! Той е един прекрасен учител и човек! Няма какво повече да ви пиша... само е губене на време и спам.

А що се отнася за това, че няма право да нарича учителят ученика "малоумник", то това е прекалено префърцунено. Просто младите живеят както им е угодно без да разбират същността на нещата. Парадигмата. Собствената си самодостатъчност. Твърде наивни са в това, което си мислят, че правят. Те, младите, живеят без Бога. А животът без БОГ е равно на гибел. Цялата пустош, цялата бездуховност и буквален САТАНИЗЪМ е налице и влачи. Съсипва и деградира съзнанието на младите хора у нас и по света.

По тази мисъл исках да кажа, че не е въпроса в "правотата" на г-н Грънчаров дали може да каже това. Въобще не се състои в това "колко", или "как", или по какъв начин би засегнал някого. Въпросът е, че младите днес използват това, че имат някакви закони и права пред тях, които, разбира се, се оказва, че често пъти си знаят правата, но законите не познават. Прекалено евтино се продават. А и ония покварени люде където създадоха тая масонска система за обучение и права на учениците. Те са най-големите гадове. Ученикът трябва да знае кой е. Трябва първо да има уважението на учителят и да знае кой е. Като какъв е пред него и следователно по какъв начин трябва да се държи с него, за да има очакваното мнение за него. Твърде жабка и покварна картинка се очертава на всякъде.

Искам само да ви споделя, че, моят учител по философия и психология е наричал не само "малоумен" и какво ли още не... но ех... толкова ми е смешно... и учениците не са се обиждали да пишат, че са обидени от това или някои да взима да ги защитава. Няма да ви кажа къде уча. Мома само да ви кажа, че съм пълен отличник. И един път в часът ми по психология, който учител е същият, който е и по философия, ме нарече, че съм "душевно болен", пред целият клас. При което, РАЗБИРА СЕ, аз не взех за го съдя или да пиша против него, а взех за се замисля. И накрая на часа се оказа, че съм си изкарал 6-цата и не само! Ами попитах го, защо ме нарекохте така, господине? Макар, че за мен той е един от най-печените учители в даскало и несъмнено моят любим учител. Той ми каза:

- Боби, виж, щот и аз и ти сме грешни. Страдаме и грешиме. Щот имаме грехове. Всички сме душевно болни. Ами?? Разбира се! Това е така! Но колко хора от нас биха го разбрали? Жалко е въобще да се коментира...

А за г-н Грънчаров: ЕВАЛА, ЕВАЛА, ЕВАЛА за това, което прави! Бих искал той да ми беше учител...

Написа: БОРИС МИТОВ

Йерарсите на БПЦ, уви, не търсят светостта на храма, а златото му!

Търгашите от Българската православна църква

Горко на вас, слепи водачи, които казват: "Ако някой се закълне в храма, не е нищо, но ако някой се закълне в златото на храма, задължава се". Безумни и слепи! Че кое е по-голямо: златото ли или храмът, който е осветил златото? (Евангелие на Матей, Глава 23, 16 и 17.)

В безумното наше време, когато един обезумял тиран е разпасал пояса си и, стоейки начело на своята групировка, алчно заграбва последните трошици от хамбара народен,

- когато асфалтът се цени по-високо от кръвта, а, подобно на великата китайска стена, пътищата се градят под некропол от кости,
- когато глупостта и скудоумието властват на трона и злорадо кривят глупавото си клоунско лице,
- когато младите ни синове и щерки хващат пътищата с еднопосочен билет и бягат от теглото, за да не се завърнат никога,
- когато лечителите се обърнаха на гробни лешояди, учителите на разтреперани мижитурки, а звездите излъчват пошла чалгаджийска простащина,
- когато старците мрат от глад, Темида е не сляпа, а кривогледа, магистратите са жонгльори на лъжи, а престъпниците колят и бесят…

В такива времена хората жадуват за вяра, за духовна истина и подкрепа, за светлина, както умиращ в пустинята за глътка живителна течност. Те търсят оазис на правдата и истината, където да излекуват разбитите си сърца и да утешат отчаяните си души. Народът търси пътища към храма. И когато водачите му са безумци, той поема по грешни пътеки. Хората се втурват при сектанти, ясновидци-шарлатани, ходжи-магьосници, измислени идоли и затъват все по-дълбоко и по-дълбоко в бездната на мрака. А къде са пастирите духовни? Къде са отците? Не чуват ли риданието на клетите си деца? Не долавят ли как стадото им блее загубено в леса и става евтина плячка за вълците? Не, те са твърде заети да се изяждат един-друг.

Безмерна беда връхлетя България. Кроткият, смирен и благ патриарх Максим издъхна блажено и отиде в Божиите селения. Той не беше светец-войн. Не напомняше на Св. Георги или Св. Мина. Не воюваше с ламята на злото, но търпеше и оцеляваше. Пазеше искрицата вяра от злите вихри. И Църквата и духовенството, макар и осакатени, също оцеляха.

Надявах се, че осиротелите свещеници ще се сберат с обич и благост и мъдро и спокойно ще изберат нов пастир на Св. Православна църква и на своя народ. Уви! Подобно на освирепели пристанищни котки, сдавили се над рибешки вътрешности, те се нахвърлиха един срещу друг с хули и ожесточение, с мерзост и лицемерие, жадни за власт и контрол. Мислех си, че при избиране на наместник, а по-късно и на нов патриарх митрополитите от Св. Синод ще мислят кой от тях е в състояние да се нагърби с този страшен товар. Ще се чудят кой има сили да понесе тежкия кръст на духовен водач във времена на беззаконие, глад и мизерия. Мислех си, че всеки ще се моли да го отмине горчивата чаша и накрая мъдро ще отсъдят и ще натоварят най-благородния, най-силния, най-светия сред тях.

Нищо подобно! Владиците алчно се вкопчиха в амбициите и апетитите си, в бляновете и мераците си и всеки виждаше себе си с патриаршеската корона. Обяснението, уви, е много просто. Тези хора не търсят светостта на храма, а златото му. Те не мислят за тежкото изпитание да водиш отчаяно и обезверено паство, а за солидното църковно имущество, за обширните земи и огромните капитали, които главата на Църквата ще управлява и контролира. Тези хора не виждат Бог, а Златния телец. Те не мислят за душите си, а за стомасите си. Накрая се групираха около две възможни алтернативи - Пловдивският митрополит Николай и Варненският и Великопреславски митрополит Кирил. В обществото единият е известен с прякора Ники Ролекса (заради скъпия часовник, който носи), а другият - Киро Линкълна и Киро Ламята (заради луксозната си лимузина и нездравия си апетит за изгодни далавери). Но хайде, нека не сме толкова дребнави. Отците също са хора и имат не само души, а и тела, които търсят своето. От блясъка на златото са ослепявали къде по-възвишени и мъдри от тях. Щом Духът на злото се е опитал да изкуши в пустинята самия Бог Иисус Христос със земната власт и богатства, макар и напразно, защо да съдим толкова строго немощните земни мъже? Има и по-лоши неща от скъпите дрънкулки и заиграването със Златния телец.

В такива времена на духовна бъркотия и безверие една от най-важните черти на духовника е да разбира и прощава. Да съзира мъничката искра от вяра, надежда и любов в грешните човешки души и с благост и търпение да я разпалва и да я превръща в сияйна звезда. В прекрасната творба на Ар. Кронин „Ключовете на Царството” духовникът утешава умиращия, който признава, че не вярва в Бог: „Нищо, сине, важното е, че Бог вярва в теб”. Такава е мисията на свещениците. Те трябва да дадат вяра на неверниците, сила на слабите, доброта на ожесточените, надежда на отчаяните. Трябва да превръщат мътната вода на апатията в искрящо вино на вярата и да са способни да нахранят гладните с храната на духовното упование.

А какво е характерно за Негово Високопреосвещенство митрополит Николай? Той бе готов да прокълне млади и невинни хора за това, че са отишли на концерт, според него, неподходящ в духовно отношение (концертът на Мадона). Владиката стигна дори по-далеч. Злорадо обяви, че трагичната смърт на сънародниците му, удавили се в Охридското езеро, се дължи на въпросния концерт. Този измъкнат от нафталина на най-тъмното Средновековие сатрап анатемоса всички младежи, които живеят на семейни начала, без да са сключили църковен брак и радостно им обеща вечно проклятие. Щом няма далавера и килипир всичко е грешно. Същите обещания дари на заченалите и заченати in vitro, на сурогатните майки и износените от тях деца. Бих се смяла, ако не ми беше толкова страшно.

Ако има хора, доверчиви и простодушни дотолкова, че да повярват на тези гръмовни закани, те ще побягнат с писъци при самата мисъл, че Християнството е вяра в толкова жесток и отмъстителен Бог. Клетите наивници ще се отчаят, ще махнат с ръка и ще затънат в грехове и падение. „Какъв смисъл има да диря доброто” - ще си кажат - „щом дори за неподходящо избрана музика ме чакат пламъците на вечния огън. Мисля, че Негово Високопреосвещенство трябва или да се лекува или да снеме монашеските одежди, защото оскърбява своя Бог. Бих искала да му напомня, че Бог не е садист, изграден от тъмен гняв и отмъстителност. Бог е Любов и в сърцето му има място дори за най-непокорните и съгрешили сред Неговите деца. А какви са предимствата и добродетелите на митрополит Николай? Единственото, за което съм чула е достойнството, че не е бивш агент на Държавна сигурност. Представяте ли си до къде сме докарали? Хората сред висшия ни клир, които не са били агенти на ДС са толкова малко, че това се цени като рядка добродетел! Всъщност, за жалост, може би наистина е така.

Скоро чух по радиото, че Русенският митрополит Неофит не бивало да бъде заклеймяван много строго за агентурното си минало, защото бил само „агент за въздействие”. Как намесата на един духовник в политиката на най-тираничната диктатура на всички времена се счита за нещо допустимо? А къде отива принципа „Кесаревото кесарю, Божието Богу”? Къде отива важното правило да не се смесват Църквата и държавата?

Впрочем, ако съпоставим Негово Високопреосвещенство Неофит, с някои други, може би, наистина ще ни се стори светец.

Нека надникнем в житието-битието, например, на митрополит Симеон. Той е бивш щатен офицер от Първо главно управление на Държавна сигурност (майор). Споменава в съхранени документи, че никога не е вярвал в Бог и в Българската Православна Църква, а е завършил Духовна академия, защото бил беден и нямал пари да учи нещо друго. Награждаван е многократно като член на разузнаването. Бил е приет в редиците на БКП и все още получава нелоша пенсия за агентурната си служба.

А сега да погледнем в миналото на митрополит Кирил. Получил е високия си духовен сан на почти младежката възраст тридесет и четири години. Станало по настояване на чичо му, тогава, генерал от Държавна сигурност. Служил като агент под името Владислав в първо и шесто управление. Службата му в шесто управление, както, вероятно, знаете, неминуемо означава, че е писал доноси срещу своите духовни събратя. Служил е толкова добре, че с писмо вх. № 3696/1990 г. се настоявало „да се заличат данните за Владислав”. Сега Негово Високопреосвещенство е избран от Светия синод за наместник, което означава, че ще изпълнява функциите на патриарх до провеждането на изборите. Човек, при когото можем да приемем лимузината и недуховното епикурейство за невинна детска беля. Поне на фона на другите му деяния.

Сигурно ще ме обвините в злоба, интриганство и нехристиянско зложелателство, задето, вместо да гледам напред, ровя в тъмното и нелицеприятно минало и вадя скандални факти.

Хубаво, съгласна съм, че времената са били такива, че всеки може да сгреши, че трябва да гледаме напред, а не назад, за да не се вкаменим като невестата на Лот. Но питам, защо тези хора не намериха сили да се покаят и да поискат прошка от Бога, духовните си събратя и народа си? Както направи митрополит Йосиф, който събуди искреното ми възхищение с тази своя постъпка. И го направи не след като извадиха досиетата, а преди това!

А и миналото, скъпи приятели, хвърля дълги и тъмни сенки. Бивши служители на ДС се сляха в престъпните групировки и в политическата власт и се превърнаха в кръстници на мафията. След като митрополити са техни бивши братя по оръжие, защо да се чудим, че от почвата на родното православие се пръкна раздаването на архонтски титли, с които бяха удостоени куп съмнителни бизнесмени? По-лошо от някогашните индулгенции за грехове… Какво да се чудим, че в църковен храм в Силистра има плоча посветена на дарител, известния престъпен бос Маджо? Защо да ни удивяват съмнителните луксозни дарове, получавани от висши духовници? Да, кладенецът на миналото е дълбок, тъмен и студен.

Искам да вярвам, че където е Църквата, там е Духът. Всички ние се надяваме, че сам Бог участва в изграждането на светата църковна институция, озарена от вечното присъствие на Св. Дух. Но не мога да повярвам, че в лоното на нашата Църква, такава, каквато е сега, светлината на Духа продължава да сияе. И ще припомня на нашите духовници мъдър откъс от евангелието на Лука:

„Но внимавайте да не натежат сърцата ви от преяждане, пиянство и житейски грижи и онзи ден да ви настигне внезапно като примка” (Лука, гл. 21, ст. 34).

Знам, че ние, миряните, не трябва да се месим в делата на Църквата, нито в техния избор, нито в управлението. Не искам да правя това. Но моля духовниците да се свестят. Тия, които са вършили злини, които са били слаби и са служили на ДС, тия, които са се отклонили от стръмната духовна пътека по християнски да се покаят! Нека изберат най-достойния, най-чистия и да го следват. Нека излязат от мрака, за да могат да изведат и нас от бездната на духовното отчаяние. Ако с горделиво презрение отхвърлят моя призив, който, вярвам, е призив на всеки честен българин и християнин, ще им кажа:

„Горко на вас, книжници и фарисеи, лицемери, защото приличате на варосани гробници, които отвън изглеждат хубави, а отвътре са пълни с мъртвешки кости и с всякаква нечистота!” (Матей, гл. 23, ст. 29).

Тежко и страшно е да има стадо без пастир, но още по-тежко е, когато пастирът остане без стадо.

Паула Лайт - 18.11.2012 г.