Това по-долу е научния ми доклад от миналогодишната научна конференция в Шумен, преработен в публицистичен вариант. Мисля, че е актуален днес, а не ми се иска да бъда актуален след пет-десет години. Но като гледам как вървят „нашите, българските работи“ и особено в образованието, най-консервативната обществена система, но „кокълче, макар и съвсем мъничко“, както се изразяваше преди близо деветдесет години Андрей Ляпчев, не съм оптимист. Но трябва, трябва да ора мъничката си браздичка…Нещастни случаи в училище: паднал клон от изсъхнало дърво убива ученик в Нова Загора, първокласник пада от парапета на училищно стълбище във варненско училище и се убива, агресия в училище и извън училище. Осемнадесетгодишен ученик пребива съученик от ревност, друг, по-невръстен, едва деветгодишен прави същото, но от злоба и завист.
Полицаи въдворяват в Районните управления пияни ученици след полунощ, ученички се събличат голи пред директорски кабинет ихвърлят фекалии по вратата му, ученик бие учителката си, а съучениците му правят клип и се кефят. И си задава човек въпроса: в какво общество живее и какво представляват днес българското общество като цяло, и българското училище в частност?
В историческото развитие на българското училище винаги, от зората на неговото рождение (АПРИЛОВСКАТА ГИМНАЗИЯ - 1835, виж по-подробно Найден Шейтанов, “Априлов, Габрово и Европа, юбилеен сборник“, Василий Априлов, Габрово, 1835, София, 1935.; Владимир Свинтила, “Българинът - познат и непознат“, Русе, 2003 год.) до днес, паралелно вървят, без да се пречупват два процеса: либералният модел на образование, познат ни от късното Просвещение, който отделя прагматичното от духовното начало (и ненапразно в битката между бащата на Българското светско образование Васил Левски и първият главен учител в Априловската гимназия, Неофит Рилски надделява първият, но без обаче да наложи изцяло либералният модел, защото се запазва и народностното начало). То ще даде по-късно такива духовни водачи на българското училище като Бачо Киро Петров, даскал Ботьо Петков, Цанко Дюстабанов, и ред други, които ще преправят пътя на българската Свобода. И за десетилетия напред ще възпитават в дух на българщина не едно и две поколения.
Вторият процес - нашето училище винаги е следвало чужд образец образование. Непосредствено преди и след Освобождението, френският (достатъчно е да споменем имената на Стоян Михайловски и Цветан Радославов), в началото на ХХ-ия век и особено след 30-те до 50-те негови година - на немското училище (мимоходом ще споменем имената на проф. Константин Гълъбов и д-р Найден Шейтанов, едни от плеядата български есеисти та 30-те години).А от 50-те години на миналия век, съветският модел, където ръководни начала бяха педагогическите съчинения на Макаренко и Сухомлински.
За чест на българското училище то винаги е имало своя облик и своята мисия. През първият етап, наред с прагматизма си и патриотичното възпитание, което ще роди впоследствие и героите при Одрин, Люлебургаз и Дойран, през вторият етап (1920-1940/50) - подготовка на питомци, които да участват активно в стопанския живот на страната, традиция, успешно продължена и през периода 1944-89., в който с изключение на една нескопосана доктрина (всестранно развитие на личността), дава не едно и две поколения активни участници и строители на собствения си живот и на обществото си живот. Но проницателният изследовател на българското училище (образование) не може да не отбележи и една постоянна линия на развитие - единство на образование и възпитание.
Днес българското училище отново съчетава двете насоки от историческия си път: либералната идея за развитие на образованието, но вече като нео(псевдо)либерална и чуждият образец на реализация - този на англосаксонския, не добрия, консервативен англосаксонски вековен образователен път, а най-вече на американското публично училище, така великолепно познат ни от великолепната повест на Бел Кауфман “По стълбата нагоре, която води надолу“ (онова великолепно нейно “Писмо до покойния ми учител“). Неолибералната идея, която от средата на 80-те години на миналия век има за цел постепенното ликвидиране на средната и работническа класи и създаване на аригинален слой от хора, така нареченият рекрут. И започнаха едни нескончаеми реформи - премахнаха се всички ученически организации, всички форми на извънкласна дейност, унищожиха се центровете за научно-техническа и творческа дейност, закриха се всички ученически лагери и се родиха наукообразните подобия на учебници и помагала такива и… просветната мафия.
И нейна жертва най-напред станаха учениците, които се оказаха с много права и без почти никакви задължения, а след 1997-ма година и учителите, защото системно мачкания и унижаван учител можеше и може да просъществува единствено ако раболепничи пред вишестоящите, ако е протежиран или просто си е купил работното място. И за да просъществува в тези условия на обикновения учител, независимо от научната и квалификационната му степени и професионално не му оставаше нищо друго освен да пише както тройки, така и незаслужено високи оценки, защото гладът е по-страшен и от електрически ток.
Ако демографският срив сниши учителя до райграса, то Кодексът на труда и просветните нормативни документи, даващи неограничени права на директорите го превърнаха в изсушена ланска трева. Никога в историята на българското образование не е имало такъв сковаващ страх у учителите, нито такива издевателства над тях. Ако МОН (дн. МОМН) направи една справка колко учители са отстранени от системата и колко трудово-правни дела са изгубени от училищни директори, просто недоумявам каква би била неговата реакция.Не е ли време, г-н Игнатов, да направите тази справка, все пак вее нов дух в обществото ни?!
За сведение, само за Русенска и Разградска области за периода 2004-2006 г. те са 14 при заведени 19 дела, а днес, 25.ХІ.2009 год., заедно с тия на РИО НА МОМН, са вече близо до цифрата 40. И кой плаща за всичко това? Прибавете към тях и безкрайната ескадрила от просветни началници: РИ на МОМН, областни,окръжни и градски отдели - родна, нашенска картинка. И как звучеше: учителю, учи себе си, или учете учителя, за да управлявате по-лесно останалите?
А нашите предходници са го решили простичко-околийско (градско) настоятелство(а), което(ито) включват най-видните представители на гражданството, околийски началници на просвещението, които да контролират дейността на родните школа, назначенията се извършват пряко от тях, като подчинени на самото министерство. Традиция, начената от първия Закон за народното просвещение от 1981, тогавашен министър Георги Живков и продължила до 1992 год. И чудно ли е тогава, че днес цъфтят и процъфтяват корупцията, шуробаджанащината, безхаберието и имитацията на образование.
А в трудни моменти за държавата нащите предходници са коригирали закона с допълнения като: ЗАКОН ЗА УЧИТЕЛСКИТЕ ДВОЙКИ, който да не позволява двама учители от едно семейство да бъдат такива в едно и също училище, или ЗАКОН ЗА УЧИТЕЛСТВОТО, който в условия на икономическа криза да не позволява на двама от едно семейство да бъдат учители, за да бъдат тежестите на криза еднакво понесени от всички. Де ти днес такова мислене!
А решението, както всички полезни неща в живота е простичко: Нов Закон за просветата, с ясно регламентирани права и задължения, отговорности и наказания за учениците, включващи и финансови санкции за родителите, отговорности, задължения и права на учителите. Ограничаване правата на директорите, граничещи до феодализъм (и дано да не се доведе с въвеждането на делегираните бюджети до неофеодализъм), въвеждането на мандатност за директорите и свеждането на работата им до чисто мениджърски функции, възстановяване на извънкласните форми на работа, но не проекти, заради корупционните практики завладели високите етажи на властта, респективно и доскорошното МОН.И току-виж някой пролетен ден някой нов Стоян Михайловски ще напише вдъхновен химн на родната просвета, и някой композитор като Панайот Пипков я превърне в неумираща песен на вечно търсещия знанието българин.
И тогава може би ще се роди логото на просветното министерство: “Традицията е вечност. С "Върви, народе възродени!" към отворените европейски двери!"
А дотогава?!?
Автор: Атанас Ганчев, Русе
