Истината ни прави свободни

неделя, 16 ноември 2008 г.

Животът и учението на Имануел Кант

(Текстът по-долу е откъс от моята книга ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, който написах тия дни и го прибавих към вече подготвения ръкопис, понеже сметнах, че трябва да напиша глава и за Кант. Вие сте първите читатели на този очерк за живота и учението на Кант.)

Мнозина смятат кьонигсбергския мъдрец Имануел Кант (роден на 22 април 1724 г., в Кьонигсберг, Източна Прусия, сега окупиран от Русия, наречен е „Калининград” – умира на 12 февруари 1804 г., също там) за „Сократ на новото време” – и тази квалификация съвсем не е пресилена. Защото великият мислител Кант подготвя такъв поврат в развитието на философията, че тъкмо от него тръгват всички ония пътища, по които върви съвременната западна философия вече два века. По същия начин от Сократ са започнали твърде много философски школи, примерно най-вече Академията на Платон, също школата на киниците и др. По тази причина идеите на Кант би трябвало по някакъв начин да станат достояние на съзнанието на всеки модерен човек.

Иска ми се тук най-напред да ви представя и опиша, доколкото това е възможно, човекът Имануел Кант и неговият прозаичен живот, който, както и при Сократ, не само че е неразличим от човека, ами също така няма как да се отдели от учението му. Защото Кант създава най-вече една възвишена и човеколюбива морална философия, чийто патос никога няма да изгасне; ала още по-забележително е, че Кант, подобно на Сократ, е живял точно така, както е смятал, че човек е длъжен да живее. По тази причина нека най-напред да започнем с това как живял знаменитият Кант.

Казах вече къде, в кой град се е родил, израснал, живял и умрял Имануел Кант – в твърде отдалечения на изток немски провинциален град Кьонигсберг станало това. Случвало се, че този град и тогава често бил анексирван от Русия, та даже се е запазило едно писмо на Кант до руската императрица Екатерина Велика, в което той коленопреклонно моли да получи височайше благоволение да заеме професорски пост в тамошния университет. Разбира се, не го получил, Императрицата не обърнала никакво внимание на писмото на неизвестния, на „някой си там” Кант, въпреки че иначе много обичала да се огражда с прочути философи.

Но това става доста по-късно, а за по-ранните години на Кант се знае това, че физически, телесно той бил твърде слаб и още като бил дете лекарите твърдели, че това дете няма да живее много. Когато поотраснал обаче младежът Кант си изработил собствена система за здравословен живот, която неотклонно спазвал, поради което доживял до 80 години.

Бил изключително скромен по характер човек, тих, но всеотдайно отдаден на заниманията си, до такава степен, че сякаш живеел с философията все едно тя било негова „съпруга”. Случило се, че Кант не се женил, и когато на старини го питали защо станало така, той отвръщал: „Ами защото когато бях млад, нямах пари да издържам една жена, а пък когато най-после имах пари, вече нямах нужда от жена!”, което сякаш звучи цинично, ала за сметка на това показва, че наистина живял крайно скромно и дори бедно.

Сравнително трудно се развил и в преподавателската си кариера, едва към 50-тата си година станал редовен професор в университета, което показва, че наистина не е имал възможност да се грижи за едно семейство. Горе-долу и по това време най-после се сдобил със собствена къща, което за сетен път потвърждава небляскавия му живот, тъй като преди това живял под наем. Интересно е, че през целия си живот не напускал Кьонигсберг, даже и когато в последните години на живота си къпел в лъчите на заслужената слава и го канели по цяла Европа, той не излязъл от Кьонигсберг и така си умрял като закоравял провинциалист. Но макар че животът му, както забелязвате, бил лишен от почти всички признаци на външния блясък, за сметка на това бил изключително интензивен и бляскав в интелектуално и в духовно отношение; казах вече, че той проправил нови пътища във философията, по които се върви още и които, убеден съм в това, никога няма да бъдат изоставени или забравени.

Та преди Кант да стане титуляр по философия в тамошния университет той бил скромен частен учител, а пък по едно време успял да стане доцент по философия в същия университет. Има една случка когато Кант се явил на конкурс за професор по логика, но бил „победен” от някой си, за който сега никой не знае нищичко, даже и името му; явно и тогава, както и сега, „академичната” посредственост е била доста настъпателна, поради което и тогава си е била устроила доста топъл уют за безсмислено съществуване даже в катедрите по философия. По-късно, и то значително, и след многократни унижения, молби чак до „великата самодържца” на цялата Руска империя и пр. той успял да си уреди място на редовен преподавател по философия. Интересното е, че тогава професорите преподавали в собствените си къщи, където първият етаж бил пригоден за аудитория, със скамейки и пр., а пък професорът можел да слиза да чете лекциите си от втория етаж, където живеел, по чехли. Тази система е доста удобна за професорите, но не за студентите, които по цял ден обикаляли по къщите на професорите; за щастие градът бил малък и това не им създавало кой знае какви неудобства.

Кант също така е известен, както вече казах, и с пунктуалния си режим на живот, примерно в един и същи час излизал на своята всекидневна разходка. Вървял винаги по един и същи маршрут, и се връщал в дома си в един и същи час, поради което съгражданите му, както се твърди, си сверявали даже часовниците си като го виждали: ето, уважаваният професор Кант минава, значи е еди-колко си часа! Обядвал почти винаги с единствения си приятел, някакъв англичанин, търговец в Кьонигсберг, и след сития обяд двамата сядали един срещу друг в две кресла, Кант с удоволствие изпушвал единствената за деня лула тютюн, която си разрешавал, а пък англичанинът, разбира се, си пушел своята пура. После и двамата си подрямвали в креслата, а когато се събуждали англичанинът си отивал, а пък Кант се захващал с предписаните му занимания. По-късно, когато станал знаменит, му идвали и други гости, ала се знае, че когато на масата някой подемал философски разговор и за целта задавал въпрос на домакина, Кант се преструвал, че не е чул и казвал нещо съвсем друго; явно смятал, че в някакъв смисъл се накърнява достойнствотото на философията ако се водят философски разговори на маса. И това сякаш е единственото, по което се различавал от Сократ, който, знае се, си водел своите разговори главно на вечерни пиршества, и то възлегнат на ложе, събеседниците му също, а пък всички си пийвали по тогавашния обичай разредено с вода вино, за да им е по-бистър умът.

Веднъж при него пристигнал някакъв негов поклонник, млад човек, студент, който пропътувал пеша цяла Германия, за да дойде до Кьонигсберг и да му изкаже възторга си от философията му. Кант изслушал развълнувания младеж, и при това останал с впечатление, че съвсем не го е разбрал; ала когато младежът му поискал малко пари в заем та да може да се върне обратно в Южна Германия, където живеел, Кант го отпратил съвсем студено. Този млад човек бил бъдещият знаменит философ Йохан Фихте, който сам разказва за случая. Фихте тогава, разбира се, останал крайно разочарован от коравосърдечието и скъперничеството на Кант, ала на другия ден Кант изпратил слугата си да го повика, изнесъл му кратка лекция за това, че да се искат пари в заем, а също така и да се дават пари на заем когато някой ти поиска, е еднакво безнравствено, понеже и двете служат за пропадането на младежта, после обаче му казал, че с оглед на това му е намерил място на частен учител в едно семейство, та да може сам да си изкара нужните за връщането му пари.

Както е известно, Кант във философстването си има два периода – той едва след 50-тата си година стигнал до ония идеи, които го направили знаменит, тогава именно и написал трите си знаменити книги, които заслужават да ги споменем с пълните им заглавия: Критика на чистия разум, Критика на практическия разум и Критика на способността за съдене. Аз ще кажа нещичко и за съдържанието на тия книги, ала най-добре е всеки сам, ако иска да разбере какво е твърдял Кант, да се задълбочи в изучаването им.

Та до написването на тия книги Кант кажи-речи не бил направил нещо особено във философията, бил епигон на прочутия тогавашен философ Волф, и ако не се беше случило да преживее един духовен поврат, вероятно сега за Кант никой нямаше и да знае. Този първи период в духовното си развитие самият Кант определя като „догматически”, което означава, че в традицията на старата философия просто прилагат човешкия разум, без обаче да са се запитали за самата познавателна способност, наричана разум, за нейния обхват, за силата и границите й. А пък вторият период, в който Кант пръв поставил тия въпроси, сам той нарекъл „критически”, тъй като в знаменитите си книги, които изброихме, той подложил на задълбочена критика самата човешка познавателна способност, а покрай това и успял да въведе ред не само в употребата на разума, ами и на всички останали човешки духовни сили.

Та наистина в един момент Кант сякаш получил прозрение, видял всичко в друга светлина и набързо изразил преживения поврат в първата си книга, именно Критиката на чистия разум. Това е една доста обемиста книга, като стилът й е своеобразен, някои го намират за „варварски”, други пък, напротив, считат че Кант, макар и най-педантично, е изразил във възможно най-ясна форма едни доста трудни за изразяване чрез думи идеи. Както и да е, самият Кант определя тази своя книга като същински „коперникански преврат” във философията, което съвсем не е прекомерно амбициозно, понеже си е точно така, е самата истина.

Интересна е и съдбата на тази книга, която, както сега знаем, е най-коментирана и е изиграла огромна роля в модерната философия. Ала когато Кант я издал за първи път, започнал да чака със свито сърце реакциите на публиката; чакал, чакал, и… нищо. Разтревожен, той питал и издателя си какво става, направил и някои други сондажи и открил, че даже на тия малцина, които си купили и се зачели в книгата му, им се наложило да спрат още в първите страници: книгата им се сторила трудна за разбиране, сякаш неразбираема! Това именно било най-лошото, което Кант предчувствал, че може да се случи, и за жалост именно то се случило. Тогава Кант, решен твърдо да доведе до съзнанието на публиката ония съдбовни идеи, които му са се открили, седнал и написал друга книга, която да служи като въведение и пояснение към „Критикита…”, именно написал книгата Пролегомени към всяка бъдеща метафизика, като съветвал читателите на „Критиката…”, които, обезнадеждени нещо да разберат, се били отказали, примерно, на 12 страница, първом най-внимателно да прочетат „Пролегомените…”, а пък после с тяхна помощ да се върнат към четенето на „Критиката…”. Направил това, написал и издал „Пролегомените…” и зачакал да забележи дали ще има някакъв ефект инициативата му.

И наистина, ефектът на „Критиката на чистия разум” бил колосален: в един момент всички сякаш станали кантианци! Какво са разбрали сякаш няма значение: великите философски книги са винаги такива, че тях всеки сякаш ги разбира по свой си начин, ала никой не ги разбира така, както схваща нещата самият автор! Точно по това време дотърчал в Кьонигсберг и бъдещият голям философ Йохан Готлиб Фихте, за който вече ви казах, че като изразил ентусиазма си пред Кант по повод на направеното от „учителя”, самият учител, именно Кант, не останал с впечатлението, че Фихте го е разбрал; напротив, имал усещането, че съвсем не го е разбрал.

Но именно от това време славата на Кант се разпространила бързо из цяла Германия, а после обхванала и Европа. Кнат обаче не се самозабравил, напротив, останал си все така скромен, нищичко не променил в живота си, напротив, захванал се да довърши започнатото дело, като написал и другите две критики, именно на практическия разум (етика, морал), така и на способността за съдене (естетика, „царство на красотата”).
Аз все пак обещах да кажа и нещичко за учението на Кант, макар че това е доста рисковано: хората предпочитат да прочетат нещо малко, с което да се задоволят, понеже нямат търпението да се захванат и задърлбочат в четенето на оригиналните трудове на философа. По тази причина ще кажа за учението на Кант само толкова, колкото да предизвикам любопитството на своите читатели; а пък който иска да разбере повече, да заповяда, да се задълбочи в кантовата мисъл, която е така богата, че човек има чувството, че пие гъсто, прекалено силно, старо и устояло ароматно вино, същински еликсир на мъдростта!

Много пъти съм преподавал в годините Кант както на студентите в Университета, така и на свои ученици, в курсове към един Философски дискусионен клуб в Пловдив навремето, пък и в гимназиите. И винаги съм считал, че това в указания смисъл е вредно, нищо че самият Кант е считал, че му е нужен един способен популяризатор, който да изложи пределно ясно собствените му идеи. Вредно е, защото всяко изложение на една прекомерно развита и богата съвкупност от идеи елементаризира смисъла, а пък ония, които ги мързи да мислят, винаги се хващат за елементарното и „разбираемото”, бягайки от автентичното, от истински трудното: да се насладиш на духа на философа, засищайки жаждата си, пиейки обаче от извора на неговата мисъл, именно четейки оригиналните му произведения. Но като малък подтик е допустимо да се предава от „втора ръка” някоя философия, например аз направих това преди време, като изложих пределно популярно логиката на Кант, именно написвайки своята книжка Изкуството на мисълта, или Класическа логика. Та и тук ще направя подобен опит по отношение на цялата кантова философия, но ще се постарая да бъда пределно лаконичен.

Казах вече, че Кант се захваща с тежката задача да проясни човешката познавателна способност, наречена разум. Понеже цялата преди него философия се свеждала до това съвсем безкритично, именно догматически да се прилага разума, без обаче никой да се е запитал: а какво, собствено, е разумът? И ето, Кант се захваща с тази мисия и я изпълнил бляскаво.

Той открива, че даже на най-елементарното ниво, възприятията, съществуват два вида условия на нашето познание, именно такива, които зависят от нас, и такива, които зависят от обекта, от самия предмет на познанието. Тия форми, които зависят от нас, следователно са субективни, в един друг смисъл са пък априорни, от лат. a priori, сиреч „до опита”, „предварително”, т.е. те са заложени в нас самите, в готов вид, и в познанието ние просто ги прилагаме. Ония условия, които се извличат от опита, са апостериорни, от лат. a posteriori („след опита”, „впоследствие”). На ниво сетивност Кант обособява две субективни и априорни форми на сетивността, именно пространството и времето.

Другояче казано, материалът на сетивността, или онова, което се дава от предмета-обект, бива възприет през тия субективни форми, т.е. човешката сетивност е устроена така, че ние можем да възприемаме нещата само през априорните форми на пространство и време, от което пък произлиза, че благодарение на тях нашият разум въвежда ред в хаоса на сетивните възприятия, усещанията. С онова, което не се вмества в субективните форми на пространството и времето, с такъв род неща ние просто нямаме контакт, те не могат да попаднат във „фунията” на нашата сетивност, която сме насочили към външния свят. Така се оказва, че е неизбежно разделянето на съществуващото на два рода неща: „нещо в себе си” (нещото, но каквото е преди и независимо от нашата способност за възприемане), и също „нещо за нас”, т.е. нещата такива, каквито ни изглеждат през субективната призма на априорните форми на пространството и времето, именно нещата каквито са за нас, човешките същества. А пък знайно е, че ние разполагаме не с абсолютна, ами с една чисто човешка познавателна способност.

На следващото ниво на познанието, именно на ниво разсъдък, при което ние мислим върху онова, което ни доставят сетивата, пак са налице априорни и субективни форми този път на самия разсъдък, и това са категориите, именно такива като причина, единство, необходимост и пр. (Кант прави и една подробна система на всички категории, благодарение на които ние мислим). И ето че като се приложат категориите на чистия разум, ние успяваме да въведем ред в съществуващите явления, успяваме да се доберем до тяхната скрита за окото същност, т.е. в крайна сметка достигаме до самите закони на съществуващото: човекът се оказва, по думите на Кант, законодател на природата. Защото ние, благодарение на разума си, на мисленето си, имаме решаващ дял във възникването на оная картина на света, с която разполагаме. По този именно начин природата се изправя пред нас като едно царство на необходимостта, от което зависим, но и което сами в някакъв смисъл сме създали; по някакъв начин Кант сякаш детронира Бога и на него място поставя човека – и това наистина е една доста модерна идея, която може да стане и разрушителна ако не се разбере правилно.

Та нашия теоретичен разум, разумът в сферата на чистото познание, си има предел: да долови закона, необходимостта в природните феномени. Но нашият разум е зает с това да моделира конкретното, отделните природни явления, и там е силата му – това е и същинската сфера на науката, която обаче трябва да си знае границите. Когато обаче разумът ни дръзне да познава „света изобщо”, „светът като такъв”, тогава той не може да разбие собствената си сфера на „нещата за нас”, поради което изпада в крещящи противоречия: антиномиите. Тогава разумът ни, понеже е безсилен нещо да реши, е способен, подобно на адвокатите, да докаже и тезата, и антитезата, ала коя от двете е истина, сам не е способен да реши. И от него се иска просто да признае безсилието си, т.е. просто изобщо да не си поставя такива питания. Ако не го направи, ще продължи да поражда само химери.

Там, където чистият теоретичен разум повече нищо не може да направи, там е територията на т.н. чист практически разум. Там е сферата на една друга човешка душевна сила или способност, и това е вярата. Вярата с лекота решава ония въпроси, които иначе не могат да бъдат решени, примерно такива като въпросите на Бога, за безсмъртието на душата, за безкрайността на света. Това е сферата на морала, на чистата нравственост, където действат закономерности от съвършено друг род; това е именно прочутото кантово царство на свободата. В тази област Кант най-тънко доказва как човешката душа необходимо стига до идеята за Бога, до идеята за собственото си безсмъртие и до тази за човешката свобода, без която всичко се обезсмисля.

Аз искам тук да дам един пример, прочутия кантов пример за „давещото се дете”, та да стане ясно как се стига до понятието за чиста нравственост и неотделимата от нея свобода. Ако на брега на една река се разхождат граждани и също така играят деца, представете си, че едно от децата изведнъж пада в реката и започва да се дави. Питаме се: тия, които ще скочат да го спасяват, под действието на какви мотиви го правят?

Възможно е някой да скочи, понеже е открил, че давещото се дете е дете на виден, богат и уважаван гражданин, т.е. в съзнанието му е минала мисълта, че след това за благодарност ще бъде щедро възнаграден от благодарния родител. Друг пък може да скочи просто понеже е забелязал, че красивите дами, които се разхождат по брега, като видят смелата му постъпка, ще му се възхитят, той за тях ще стане герой и дори благороден човек, който е извършил нещо добро, което пък е предпоставка да са по-благосклонни когато той започне да ги ухажва. И така нататък, възможни са и други мотиви, все свързани обикновено с някакво съзнание за изгода, корист, полза и пр.

И се оказва, ако разсъждаваме последователно, че макар че тия хора правят добро, спасяват детето, постъпката им няма чист нравствен смисъл, понеже съзнанието за корист се е примесило и е развалило, един вид е осквернило нравствената чистота на тази иначе съвсем човечна постъпка. И ето обаче до какъв парадокс се стига: ако някой човек, виждайки давещото се дете, скочи в реката да го спасява без изобщо за нищо да се е замислил, един вид съвсем безкористно, т.е. тласкан единствено от съзнанието за дълг – човечно е да помогнеш, щом си човек, си длъжен да помогнеш без да очакваш нищо в замяна! – и при това подобно съзнание у този човек е така силно, че той даже е забравил, че сам не може да плува (!), то тъкмо тогава постъпката на този човек ще има най-чист и възвишен нравствен смисъл. А защо ако човек все пак при всичкото се сети, че може да плува, и това му даде последния подтик да скочи във водата, а ако си спомни, че не може да плува, и това го възпре да скочи в реката, в този случай защо няма да има чист нравствен смисъл постъпката му оставям всеки да разбере сам, като надлежно помисли върху нетрудния казус. Кантовата морална философия е изпълнена с един най-възвишен нравствен патос, това е философия на човешкото достойнство, на човешката свобода и на висшето съзнание за дълг, благодарение на което имаме право да се наричаме човешки същества.

А пък за третото царство на красотата, което помирява разцепилото се на две битие, именно царството на необходимостта (природата) и царството на свободата (човешкия морален свят, света на човека, на чистите същности на самата човечност, на истинските „неща в себе си” и пр.), оставям на всеки да прочете сам, задълбочавайки се в третата критика на Кант, именно тази на способността за съдене.

За щастие и трите са преведени на български във великолепния превод на проф. Цеко Торбов, до което се свежда великото дело на този голям български философ, ученик на Кант. На който навремето комунистите не разрешавали самостоятелно да философства и пише, поради което му се е наложило вместо това да превежда Кант. Защото без проф. Торбов Имануел Кант едва ли щеше да е „проговорил” на български, и то така прецизно: преводите на проф. Торбов най-точно изразяват кантовата мисъл и кантовия дух.

А на вас, моите читатели, пожелавам приятно четене на книгите на Кант, ако все пак дръзнете да се решите на такъв един същински героизъм на мисълта и духа. Нали си спомняте метафората за гъстото силно вино, на която уподобих мисълта на Кант? Е, тогава нека само ония, които са привикнали да пият по-леки десертни вина, и са разбрали, че не са в състояние да заситят техния дух, да прибегнат до четене на Кант. Защото иначе човек може да се опияни така, че наистина да не успее да понесе това извънредно богатство на духа, което привикналият така лесно открива в книгите на Кант.

Разбира се, само Кант може да ви импулсира към такова невероятно интензивно „пиянство” и пиршество на духа, което е много по-вълнуващо и е даже съвсем несравнимо с онова обикновено пиянство, на което са се отдали почитателите на виното и на всеки друг алкохол…

3 коментара:

Анонимен каза...

Чудесна статия! Написна е страшно увлекателно, четейки я ми стана много интересно и със удоволстие ще прочета книгите на Кант.
ПОЗДРАВЛЕНИЯ!

Ангел Грънчаров каза...

Прочетете непременно книгите на Кант, радвам се, че такъв ефект върху Вас има откъсът от моята книга за Кант! Е, може, ако искате, да прочетете и моята книга, нищо чудно тя да Ви въздейства така, че да прочетете и книгите на другите философи, които са представени в нея...

Анонимен каза...

Няма такава шарлатания и мародерщина като тази на кантовата философия и тръгналите от нея

Абонамент за списание ИДЕИ