Истината ни прави свободни

Показват се публикациите с етикет традиция. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет традиция. Показване на всички публикации

вторник, 26 февруари 2013 г.

Реализмът относно това какво представляваме и накъде вървим ни е още по-необходим днес

Ето как ни е видял като народопсихология проф. Константин Иречек:

… Ние, можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за благото на неблагодарните. И сме направили толкова много, с толкова малко, за толкова кратко време, че сме се квалифицирали да правим всичко от нищо.

… За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата.

... Българин с българин не може да се разбере. Те все гръмогласят.

... България е с население 2 милиона души, което е разделено на три групи: бивши министри, настоящи министри и бъдещи министри.

... Българите са много мили с чуждите и бързо ги приемат за свои. Бедата обаче е там, че те много лошо се отнасят към своите си.

... Българите са много неопитни и самонадеяни; със своите детински неразбранщини бъркат развитието и бъдащността на Отечеството си. Всеки иска да стане министър. Във време, гдето всички трябва да се заловят за усърдна работа, за да уредят и възвисят Отечеството си, занимават се с дребни лични препирни. Свидетелство за това са тукашните вестници, които в Европа са съвършенно без пример по своят си див език и стил. Няма възторг, няма самоотвержен патриотизъм, няма горещата любов за истината и за доброто, няма съгласие (рядко можеш да намериш тука няколко души приятели: единът мрази другия и няма по между им съгласие)...

114 години по-късно едва ли можем да констатираме нещо по-различно за народа си. По-скоро би трябвало да сме се отърсили от мита, че българинът е велико нещо. Искахме да сме трандафори, но си останахме цървули. Реализмът за това какво представляваме и накъде вървим са ни още по-необходими днес – оскотял, народът е на улицата, иска тотална промяна на политическата система, чака нови месии, които да му оправят живота. И пак се делим на три групи: бивши министри, настоящи министри и бъдещи министри. В 21 век обаче това не е просто съдба, а национална трагедия.

Приведе Иречековите съждения и ги коментира: Lidiya Faust

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.   Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

неделя, 6 януари 2013 г.

Какви е чада раждала: 165 години от рождението на Ботев

Идеята за свободата е всесилна и любовта към нея сичко може да прави. (Христо Ботев)

На днешния ден, на 6. 01. 1848 г. е роден великият българин Христо Ботйов (Христо Ботев)...

ЕЛЕГИЯ

Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз рабска люлка люлее?
Тоз ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
"Търпи, и ще си спасиш душата?!"

Той ли, ил някой негов наместник,
син на Лойола и брат на Юда,
предател верен и жив предвестник
на нови тегла за сиромаси,
нов кърджалия в нова полуда,
кой продал брата, убил баща си?!

Той ли? - кажи ми. Мълчи народа!
Глухо и страшно гърмят окови,
не чуй се от тях глас за свобода:
намръщен само с глава той сочи
на сган избрана - рояк скотове,
в сюртуци, в реси и слепци с очи.

Сочи народът, и пот от чело
кървав се лее над камък гробен;
кръстът е забит във живо тело,
ръжда разяда глозгани кости,
смок е засмукал живот народен,
смучат го наши и чужди гости!

А бедният роб търпи и ние
без срам, без укор, броиме време,
откак е в хомот нашата шия,
откак окови влачи народа,
броим и с вяра в туй скотско племе
чакаме и ний ред за свобода!

ПАТРИОТ

Патриот е - душа дава
за наука, за свобода;
но не свойта душа, братя,
а душата на народа!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек - що да прави?
продава си и душата.

И е добър християнин:
не пропуща литургия;
но и в черква за туй ходи,
че черквата й търговия!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек - що да прави?
залага си и жената.

И е човек с добро сърце:
не оставя сиромаси;
но не той вас, братя, храни,
а вий него със трудът си!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек - що да прави?
изяда си и месата.

Из "Моята молитва":

Вдъхни секиму, о, боже!
любов жива за свобода -
да се бори кой как може
с душманите на народа.

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост! (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

четвъртък, 20 септември 2012 г.

Една фотография от Гърция, родината на философите

Аристотел е изобразен с тази статуя, намираща се в град Стагира, родния град на ученика на Платон и възпитателя на цар Александър Македонски, именно великият Стагирит. Снимката ми подари инж. Ат.Атанасов от Пловдив. Ето писмото му до мен заедно с моя отговор:

Здравей, Грънчо!

Това лято обикалях Гърция и ходих до Стагира, родния град на Аристотел. Там, когато разглеждах музея, се сетих за теб и реших да ти изпратя снимките. Ако ги харесаш ще ти изпратя и от Филипи - града на Филип Македонски.

С поздрав: Атанасов

Здравей, Наско,

Снимките много ми харесаха, някои, с твоето разрешение, ще ги сложа в блога и във Фейсбук (ако не възразяваш, мога да пиша "Снимал: Атанас Атанасов", за да ти запазя авторството). Прати ми, моля те, и от Филипи.

Всичко, свързано с Гърция, родината на философите, силно ме интересува. Дай Боже някога да имам възможност и аз с очите си да видя страната, с която съм така свързан, и то с най-здрави, именно духовни връзки!

Хубава вечер!

С поздрав: Ангел Грънчаров

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

вторник, 3 юли 2012 г.

Недопустимо поругаване на историческа и културна традиция - и незачитане на волята на предците

Български национален комитет на Международния съвет за паметниците на културата и забележителните места

До г-н Росен Плевнелиев, Президент на Република България; До г-н Бойко Борисов, Министър-председател на Република България; До Негово Светейшество Максим, Патриарх Български и Митрополит Софийски; До г-н Вежди Рашидов, Министър на културата; До г-н Петър Паунов, Кмет на община Батак; До г-жа Даниела Петрова, Председател на Парламентарната комисия по културата; До гражданското общество и медиите

ДЕКЛАРАЦИЯ от ОБЩОТО СЪБРАНИЕ на БНК на ИКОМОС

Синовен дълг на всеки българин е да зачита волята на предците и паметта на героите. Българският национален комитет на ИКОМОС изразява своята загриженост за случващото се с черквата „Св. Неделя” в град Батак – историческа ценност от национално значение, свидетел на едно от най-трагичните и героични събития в българската история – Баташкото клане.

Черквата „Света Неделя” е изградена през 1813 г. с доброволния труд на цялото население на Батак. На 17 (4) май 1876 г., при потушаване на Априлското въстание, в черквата са избити потърсилите убежище около 2000 батачани, а вътрешността й е опожарена. След тази дата черквата никога повече не е ползвана за богослужения - в памет на хилядите жертви богослужението е преустановено и по решение на оцелелите батачани тя е превърната в черква-костница, мавзолей на загиналите. Зад тази инициатива застава целият български народ, Българската православна църква и българската държава: през 1882 г. Министерският съвет предоставя средства за изграждане на нова черква; през 1910 г. в Батак е учреден Благотворителен фонд „Паметник Батак” с основна цел превръщане на храма в мавзолей и място за поклонение; през 1915 г. историческата черква–костница е включена в Националния регистър ”Светли паметници на свободата”; през 1977 г. тя е обявена за исторически паметник на културата от национално значение; през 2002-2008 е извършена реставрация със средства на държавата и общината.

През 2011 г. Българската православна църква канонизира Баташките мъченици. В историческата черква–музей и мощехранителница е извършено прославление на новоканонизираните мъченици и започва ежедневно отслужване на Божествена света литургия. Историческата черква‐музей „Света Неделя”, заедно с мощите на мъчениците, е дарена на Пловдивската митрополия.

Връщането на редовно богослужение в храма и разполагането на нужната за целта църковна утвар в храмовото пространство не само драстично променят атмосферата в него, те погазват волята на историческата общност, отстояла своята културна идентичност в едни от най-трагичните събития от българската история. Обезпокоителен е фактът, че намесата в историческия паметник се осъществява в нарушение на националната нормативна уредба и международните документи, ратифицирани от Република България, от представители на Българската православна църква, която е един от основните пазители на националните културни ценности.

Българският национален комитет на ИКОМОС призовава общността на град Батак и цялото българско общество да уважат историческата воля на оцелелите в баташката епопея свои сънародници, Българската православна църква – да преомисли начина на почитане на паметта на баташките мъченици, и българската държава - да предприеме действия за възстановяване на музейния статут на черквата-мощехранителница „Св.Неделя” и за опазването на националната историческа памет.

Изразяваме готовността си да предоставим всестранна експертна подкрепа.

Декларацията е приета от Общото събрание на БНК на ИКОМОС, проведено на 14.06.2012 г.


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

вторник, 29 май 2012 г.

Нова разгорещена дискусия за българите, българската съдба и "българщината"

Под публикацията Изглежда като народ сме си все същите, а възможно е и да сме още по-лоши, още по-малодушни..., в която просто сложих един постер с мисъл на Алеко Константинов възникна, чини ми се, твърде показателна дискусия; ето самата "така скандална" мисъл на Алеко, а по-долу и всичките мнения и реакции по нея (добавих и няколко реплики от една друга дискусия, проведена тия дни, засягаща същите проблеми, виж За ползата от немисленето):

В кого вярваш ти? В това ли рабско племе, което търпи всичко това? Виж го изобразен в представителите му.

Народът, в когото ти вярваш, е роб, казвам ти, роб; робуването е за него блаженство, тиранията благодеяние, роболепието геройство, презрителното хъркане отгоре – музика!

… Той е изгубил вярата в себе си и в съдбата си и е станал тъй "практичен" и трезвен, трезвен до безчувственост. Без помощ, без съвет, съкрушен и разкъсан външно и вътрешно, ето го на, една печална, от бури разсипана останка от стари времена... Има ли кой да го съживи, да го повлече подире си? – Идеали? – Суета, вятър!


Анонимен рече: Надежда винаги има! Докато се появи истински държавник, който да прецени, че ако така продължават да "управляват", нацията ще изчезне, този път завинаги. Остават ни някъде към 50 години. А народът?? Народът колкото и да го плюят, той ще се спаси индивидуално, ще се омеси и претопи с други народи, където политиците са по-"грижовни". Но политическата класа трябва да разбере едно: няма ли го народът наречен български, няма да ги има и ТЯХ, защото няма да има България. Същото се отнася и за интелектуалците, които в повечето случаи са предавали народа в името на политическа кариера и облаги. А тях ще ги заболи повече...

Загнер каза: Константинов е напълно прав.

Анонимен каза: Въпрос към Ангел Грънчаров: а кой народ на света е всичко онова, което българите според него явно не са – кой е идеалният, кристално чист и добродетелен народ или поне се доближава максимално до този платонически идеал?

Анонимен каза: До Загнер и др. Константинов и Славейков (наричащ народа си "мърща") изобщо не са прави. Особенно Славейков, който, издавайки вестник в Цариград докато трае процеса срещу Левски, една дума не написва в негова защита, ... а после след Освобождението станаха първи "свирки"... И докато има ителеГтуалци като Вас, които ни ги дават за пример, положението ще е все "застойно".

Ангел Грънчаров каза: На въпроса, който ми се задава, отговарям така:

Има много народи по земята, в които "критичната маса" индивиди, обичащи свободата и готови да я защитят, е налице, което не може да се каже за народи като българския или руския. Ето това ни е кусурът, поради което не можем, нямаме правото да се наречем свободен народ. И това го казвам не аз, това са го казали и писали много големи българи, примерно един Левски; нали знаеш кой и написал ето тия думи:

"Българинът обича свободата, но само ако му я поднесеш на тепсия" и други такива. Левски пише и онова "Народе????", което все нещо значи.

Който изтъква кусурите на своя народ и при това го прави с болка, а не се гаври и издевателства, такъв помага на народа си; това е твърде близко до ума и ми е чудно как не го схващате. Тъй че подобен род критика, насочена към това да осъзнаем дефектите си и да почнем да се борим да се поправим, е благотворна. Да се хвалим, да си крием кусурите, да се правим на бабаити и на най-добри и най-велики, това с нещо ще ни помогне ли, кажи де?!

Анонимен каза: Ангел Грънчаров и Иво Беров са сродни души по това, че и двамата са се надъхали с краен национален нихилизъм, негативизъм и черногледство под маската на някаква „загриженост” за сънародниците си и съдбините на България.

Ако се зачетете в българската литература, ще откриете безброй полярни характеристики на българите – те или са превъзнасяни за добродетелите им, или остро критикувани за пороците им. Всяка гледна точка може да бъде подкрепена със съответните цитати. Алеко например може да е голям, европеизиран писател, но това не значи, че всичко, което е казал, е истина от последна инстанция и това може да се каже за неговата характеристика на българите, която толкова допада на Ангел Грънчаров, сякаш мед му капе на душата. За Ангел в важно, че пак е казано нещо са пропадналостта, долността, низостта, малодушието и т.н. на българите, толкова съзвучно с неговите собствени възгледи! Как да не е прав Алеко?

В действителност българите се нуждаят от спокоен, трезв, балансиран поглед върху себе си и своята история. Крайни, силно емоционално обагрени българофобски и българофилски позиции, повтаряне на клишета и митологеми и провинциални комплекси не водят до нищо.

Колкото до немисленето, ще отбележа полунашега, че то май е много полезно в политиката. Неоспорим факт е, че в старите демокрации „правилно”, т.е. за десните партии гласуват основно по-простите, по-слабообразованите, т.е. по-„немислещите” хора, докато интелектуалците, особено хуманитарните интелектуалци най-често са със силни либерални и леви тежнения. Явно немислещите понякога наистина имат по-добра интуиция от рационализиращите интелектуалци.

Ангел Грънчаров каза: Анонимний, май нещо или не си доразбрал, или пък искаш да ми припишеш нещо, което ми е съвсем чуждо, именно националния нихилизъм. Успокой се, почети малко, помисли за какво именно става дума. Някаква предвзета емоция против мен си натрупал и тя те прави сляп... поради това изопачаваш крайно много позицията ми. Прочее, не съм класик, та да ме коментираш; още съм жив, мога сам да кажа и напиша това, което мисля. Тъй че пиши какво ти мислиш, а Ангел Грънчаров или Иво Беров какво мислят, те могат сами да си го напишат, нали така? Мисля, че е разумно. Като измрем, тогава пиши колкото си искаш анализи и коментари за възгледите ни, тогава няма да можем да се защитим; затуй в това критикарстване има нещо, да ме прощаваш, лешоядско...

Анонимен каза: Все пак бих искал да чуя поне за един конкретен народ, който стои по-високо от българите, вкл. по отношение на свободолюбието. А може би има дори идеален народ без каквито и да било кусури и недостатъци?

Думите на Левски са казани преди много време, когато българите са били несвободни, поробени. Това съвсем не значи, че са валидни и днес. Освен това не е казано, че всичко, изречено и написано от Левски, е истина от последна инстанция. Може това твърдение и тогава да не е отговаряло на истината и да е било плод на емоции, защото както уж били примиренци, така малко след това българите вдигат Априлското въстание, а после в Руско—турската война пък проявяват чудеса от храброст. Ама дай сега да почнем старите спорове защо Априлското въстание не вдигнато по-рано, например още в 1666 г., защо не е било по-масово и т.н. Всичко това не променя нещата принципно. Въстания и революции впрочем винаги се правят от малцинства, не от мнозинството от народа. А от византийско робство българите се освобождават сами, с известна куманска помощ, като самите кумани може би са били сродни с българите.

Не разбирам и тази мания за сравнение между българи и руснаци. По принцип са допустими всякакви сравнения, но не мога да разбера защо толкова често се прокарват паралели между тези два народа. Дори наистина братята руснаци и украинци са доста различни, както остана за българите! Вероятно защото мнозина още робуват на клишетата за „братските славянски народи”. В действителност българите нямат много повече общо с руснаците от например с бразилците или индонезийците. Това са народи със съвсем различно потекло и история.

А и може да се спори дали руснаците са наистина толкова роби, както смята Ангел Грънчаров. Все пак те направиха т. нар. някога „ВОСР” с целта да донесат СВОБОДА и мир на цялото човечество. Друг въпрос е, че нещата след това тръгнаха в съвсем друга посока. А срещу комунистическа диктатура и методите на Сталин, най-бруталните в човешката история, вече никакво свободолюбие не помага. Въпреки това по съветско време в СССР е имало голяма съпротива срещу режима, както впрочем и в България, но за това нарочно се мълчи.

И не става дума за това да се изпада в другата крайност и българите да се изкарват бабаити и най-великите. Казах, че е необходим трезв, балансиран поглед, анализите нямат нужда и от „болка” и „страдание”, това е някакво влияние на руската емоционална школа. Западноевропейците пишат по възможност по маниера на Тацит „без гняв и пристрастие” (като при Тацит въпреки това заричане в или между всеки ред се усеща възмущението и бунта му срещу римските порядки по време на принципата).

Всеки народ има недостатъци, но ми се струва, че българските народопсихолози търсят недостатъците на българите там, където ги няма, респ. вземат някои положителни качества за недостатъци.

Отделен въпрос е дали чрез народопсихологически анализи може да се допринесе с нещо за промяна на отрицателните нагласи у народите. Който смята така, може би надценява влиянието на писаното слово и своето собствено влияние. Това са исторически процеси, които изискват време и едва ли могат да се ускорят съществено с разни писания. Анализите, разбира се, са важни и интересни на теоретично ниво, но е пресилено да се смята, че от тях могат да произтекат кой знае какви практически последици.

Ангел Грънчаров каза: Доста объркано изказване. Чувства се, набива се на очи, че пишете под въздействието на емоция.

Пример: имало смисъл според вас да водим спорове и анализи само на теоретическо ниво, това пък откъде Ви хрумна?! Точно да се прелива от пусто в празно е това, което наричате "теоретизиране". Разбира се, че като се разговаря, се избистрят идеите и съзнанията, а това има непосредствено практическо значение: щом почнем да мислим по-иначе, вече не сме същите, вече сме се променили, как да няма смисъл тогава да обменяме идеи?! Вие в такъв случай защо възразявате щом като е напразно усилие говоренето? :-)

Поляците са доказано свободолюбива нация - и за това свидетелства цялата им история. И по-стара, и по-нова, и най-нова. Сърбите от по-близките ни географски народи са значително по-освободени от нас, ние сме най-зле.

Изобщо демонстрирате без капчица неудобство крайно смехотворни на моменти "аргументи": т.н. ВОСР била свидетелство за свободолюбието на руснаците! :-) Специално ли измислихте тая шега? Браво, весела е, но е твърде безвкусна. Знаете какво последва след тая така "свободолюбива" "революция" (човек не знае вече къде да сложи кавичките!): свободата за десетилетия беше пропъдена от необятните руски простори. Тъй че проблемът не е в това какво мисли Ангел Грънчаров, става дума за историческа истина, за факти...

Имам чувството, че тия Ваши крайно объркани изказвания се дължат на вредното влияние на марксизма върху мирогледа Ви; и друг път, мисля, съм Ви го казвал. Ето, марксистка е тезата, че някой си бил "надценявал влиянието на писаното слово и своето собствено влияние". Ние, немарксистите, наопаки, смятаме, че тъкмо "в началото е словото"...

Анонимен каза: В случая просто изказах някой откъслечни и несистематични мисли и доводи, от което обаче не следва, че са хаотични и лишени от вътрешна логика. Между другото не се чувствам ни най-малко повлиян, дори на подсъзнателно ниво, от марксизма, философия, която решително отхвърлям.

Разбира се, че може и трябва да се теоретизира, и още как, това в някаква степен с смисълът на живота и начин на съществуване, нищо не е напразно, но не бива да имаме суетността да се надяваме, че можем да променим кой знае какво с писанията си и няма смисъл непрекъснато да се стремим към признание и почести и да се вайкаме, ако не ги получим. Има, разбира се, и контрапримери като Маркс, който много директно е влиял и влияе на политиката. Платон е опитвал да осъществи идеалната си държава н практика с печални последици за самия него. Като цяло май само Джон Лок е един от много малкото щастливци, чийто идеи се осъществяват, докато е жив.

Впрочем има и философи като последният схоларх на Академията Дамасций, който е препоръчвал да не се говори и пише, а да се пребивава безмълвно в „неизразимото светилище на душата”, но истината, че и той е преподавал и пишел.

Иначе идеите са наистина велика сила и - обратно на марксизма с неговата „първичност на материята” - в основата на много, ако не на всичко, но влиянието на повечето теоретици и мислители е по-скоро косвено и рядко приживе.

Резултатите не само на (в - с малко "в")ОСР:), но на повечето революции са трагични и често диаметрално противоположни на заявените първоначално намерения и цели. Френската революция вместо свобода, равенство и братство първо произвежда терора и гилотината, след това диктатурата на Наполеон и накрая реставрацията на монархията. Английската революция пък води до диктатурата на Кромуел. Така че Русия не е някакво изключение.

Да се обявява една или друга нация за по-свободолюбива от друга или други е рисковано начинание. Много трудно е да се посочат обективни критерии за това - „цялата история” е прекалено разтегливо, - затова тези твърдения за поляците, сърбите и др. висят във въздуха и са неприемливи.

Анонимен каза: Никой не е против да си казваме кривините. Но когато хулиш и постоянно обиждаш едно "дете", недей очаква от него да стане да "човек". Така и със собственният ТИ народ. Кажи му кривините благо, а не с омраза... Бъди интелигентен към него...

И престанете да ни сравнявате с руснаците. Те имат съвсем друг генетичен код. Прочетете малко относно генетиката на народите (халогрупите ни са различни).

Що се отнася до Свободата. Ами защо кюрдите днес не са свободни. Само не ми казвай че ТЕ не обичат Свободата!!!

Анонимен каза: Последният коментар е хубав. Бих добавил и (северните) ирландци, шотландците, баските, каталонците, кюрдите, корсиканците, тамилите и др., които също още не са се освободили, но едва ли могат да бъдат обвинени в пасивност и недолюбване на свободата.

Ангел Грънчаров между другото не обръща никакво внимание на кюрдите, последният голям народ, който още не се е освободил от османско иго, нито се интересува от съдбата на кюрдския Васил Левски Абдула(х) Йоджалан, който впрочем е много интересен мислител. Между другото има забeлeжителни паралели между някои кюрдски и македонски народни танци. Това не значи, че българи и кюрди имат генетическо родство, но е неоспорим факт, че българите са силно повлияни от старата персийска и с това и кюрдска култура.

Анонимен каза: БГ интелектуалеца е "крив", оттам идва и нашето бавно, мъчително движение напред. Видял съм много свят, говоря няколко езика, но никаде не видях интелигентите да си плюят народа така както в БГ. Проблема е И, че нашите "герои" са сгрешени, сгрешена ни е науката, наречена образУвание, защото тя не образува нация, а образователно я унищожава. Да се учи Левски, ВазовИ - и тримата БРАТЯ (няма държава с трима братя колоси + четвъртия политик), Симеон Първи Велики, Иван Асен и т.н. - дори ако трябва да се "измисли" нещо и да се добави, да ни се гъделичка самочувствието - това е целта на ИСТОРИЯТА = HIS STORY = НАПИСАНАТА ИСТОРИЯ. А не да плюят народ отстоял Шипка - защото само това НИ стига за да сме горди, както Америка е горда с Аламо....

Анонимен каза: Ще добавя коментара си към статията за немисленето и тук:

Както казах, за всяка теза за българите може да се намерят подкрепящи цитати и подобно на древните софисти всички становища могат да бъдат еднакво убедително поддържани с аргументи. Така например Александър Цанков в своите спомени твърди нещо съвсем противоположно на Ангел Грънчаров:

“Ние, българите, имаме тази слабост да мислим, че сме най-свободолюбивите, защото целият наш политически живот през вековете е протекъл в борба за свобода и независимост. Може би преувеличавам, но ние сами се считаме за най-свободолюбивата нация. У нас, българите – чувството за свобода избива в романтика и често пъти далеч надхвърля рамките на свободата, установена от държавното устройство и закона. Свободата у нас понякога граничи с недисциплинираност. Така разбираха свободата българите особено от генерациите в първите години след освобождението на България.”

Какво би могъл тук да възрази Ангел Грънчаров? Не му остава нищо друго, освен да НЕ се съгласи с Александър Цанков и да настоява на своето, ЗАЩОТО ИНАЧЕ РУХВА ДЕЛОТО НА НЕГОВИЯ ЖИВОТ, ОСНОВАНО НА ПРЕЗУМЦИЯТА, ЧЕ БЪЛГАРИТЕ СА НАЙ-ГОЛЕМИТЕ ИЗРОДИ. Но с какви аргументи? Ами май защото НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ТОВА, КОЕТО НЕ БИВА ДА БЪДЕ. Но Александър Цанков не е кой да е, а вещ познавач на България и българите, човек, врял и кипял в обществения живот и политиката на страната, и то в най-динамичния и драматичен период от нейното развитие от 1879 до 1944. Самият той пише:

“Връстник и съвременник на тая България (род. 1879), аз съм свидетел на всички бури, които така често я връхлетяваха. Личен свидетел на много събития и преживелици... имам представа за теглилата, които нашият народ е търпял през цели столетия. Съвременник съм обаче и на усилията, жертвите и подвизите в борбите, които той води, за да създаде от някогашната турска провинция модерна, свободна и независима държава. Само който е живял в тази епоха, само той може да има представа за амбицията на българина да създаде европейска България. Свидетел съм не само на нейния възход, свидетел съм и на злополуките, които сполетяха България през последните десетилетия на настоящето столетие. Не съм само свидетел, но съм и съучастник в политическия и обществен живот на моето отечество. Като съучастник аз имам и дял в съдбата, и дял в историята на България. Голям или малък, добър или лош е моят дълг, това един ден ще каже българският историк, ако той има свободата без ограничения и предубеждения да подири и намери мястото, което ми се пада в редицата на строителите или рушителите на България.”

И така, какво можем да противопоставим на възгледите на Цанков, за да го оборим? - Нихилизма и отрицанието на Грънчаров, който – както впрочем всички философи – е “фотьойлен мислител” и наблюдава света от удобното кресло в уютния си кабинет, заобиколен от книги и ръкописи. От тази перспектива е лесно да се мърмори, критикува и да се осъждат хората, народите и света. Въобще някои българи – и това май е характерна тяхна народопсихологическа черта – нищо и никой не може да ги удолетвори. Дори човечеството и народите да се състояха от ангели и богове, пак щяха да им намерят кусури, нещо пак щеше да не е баш както трябва.

Анонимен каза: Българската история говори нещо съвсем друго, ще спомена само един момент: ако българите наистина са толкова несвободолюбиви, защо в Учредителното събрание 1879 либералите вземат връх над консерваторите? Грамадното мнозинство от депутатите се оказват либерали. Защо гласуват една много – прекалено - либерална конституция? Защо България след 1878 е най-демократичната и либерална държава на Балканите? Защо българите водят толкова войни за национално обединение и проливат толкова кръв в тях?

От спокойствието на кабинета нещата наистина изглеждат различно. Ангел Грънчаров е станал сутринта, измил се е и се е избръснал, без да бърза, направил си е чашка ароматно кафе, разположил се е удобно с него на канапето в дневната или в кабинета си пред компютъра и се е замислил над българската история и българите. И е стигнал до заключението, че в българска история има много несполуки и превратности и България не е това, което той и всички ние бихме желали да бъде: дълги периоди на загуба на национална независимост, неуспешни въстания, а днешната българска държава обхваща само около 50% от етническото българско землище 1878.

И няма да е съвсем неправ в това свое заключение, макар че според мен картината не е толкова мрачна, защото можеше да бъде и много по-зле. Впрочем ако сме максималисти, винаги ще бъдем неудовлетворени. Както и да е, да предположим, че е можело и повече. Kаква обаче е дълбоката причина за това? Според Ангел Грънчаров, разбира се, българската народопсихология – българите сами са си виновни за всичко, те си носят изцяло отговорността за своята историческа съдба. ТОВА Е ОПРОСТЕНЧЕСКО И НЕСЪСТОЯТЕЛНО. Народопсихологията е само един от многобройните фактори, които действат в историята. Социалните явления обикновено не са обусловени от една-единствена причина. Специално в случая с България има ред други моменти и най-вече нейното геополитическо положение, което е изключително сложно. Неслучайно българска и полската история толкова много си приличат по своята превратност – свързващото звено е сложното геополитическо положение на двете страни. Трябва да се има предвид, че никакво свободолюбие не може да извоюва свободата, ако действат други по-силни, непреодолими фактори. Така например 1 милион чеченци при цялата им храброст и свободолюбие няма как да се преборят със 150-милионна Русия, особено ако Русия е решена на всичко, за да не ги изтърве. (В действителност в Чечения се играе друга игра, но това е отделна тема.)

Анонимен каза: Колкото до българите след 1989, ще цитирам отново Пламен Даракчиев:

Какво стана с вашето поколение, това, което дефакто започна промените? Какво загуби то само за себе си?

Мисля, че моето поколение изпълни своя граждански дълг. То бе призовано на улицата и стоя там достатъчно дълго. ЕДВА ЛИ ИМА ДРУГА ЕВРОПЕЙСКА СТРАНА, В КОЯТО ХОРАТА ДА СА СТОЯЛИ ТОЛКОВА ДЪЛГО ПО УЛИЦИТЕ И ПЛОЩАДИТЕ. Това, че улицата на преля в отворени институции и модерна държава, вече лежи на съвестта на лидерите.

Анонимен каза: А който страда от силни комплекси за малоценност и желае да повдигне националното си самочувствие като българин, може да прочете този текст за Румъния и „румънщината”:

От Варна до Банеаса – Букурещ

Анонимен каза: Народопсихология на англичанина. Лондон:

Виждал съм англичаните, работещи в центъра (другият бар, където работех, беше на 2 мин. от Тауър, в сърцето на Лондон), натруфени с костюми, изкарващи хиляди като борсови агенти, застрахователи, банкера, да пият от обяд, всеки ден без уикенда, да си разменят такива псувни и да се държат така, все едно са хамали. И в същото време в северен Лондон обикновените пияници, също идващи всеки ден без уикенда, да се държат тихо, спокойно, без викане, духовити, с чувство за хумор, винаги настроени за шеги.

Ангел Грънчаров каза: Както се казва, драги ми анонимни опоненте, тоя път се оляхте изцяло! :-) Това означава, че сте се оставил да говори в писането Ви не Вашият разум, а най-вече една не дотам пристойна емоция...

Затова и не се и налага изобщо да Ви отговарям, това, което сте написал, достатъчно добре говори за себе си в този смисъл. Само едно искам да изтъкна: проблемът не е в "лошавината на Ангел Грънчаров", както искате да го изкарате, а в нещо съвсем друго. В какво именно е въпросът се опитайте да си дадете сметка сам. Понеже уважавам свободата на всеки, нека това всеки да направи сам, не ща никому да натрапвам едно или друго нещо, както това правят други хора.

Апропо, а по повод на така силното Ви възмущение срещу ето тази теза:

"... българите сами са си виновни за всичко, те си носят изцяло отговорността за своята историческа съдба",

която Ви се вижда "опростенческа" и "несъстоятелна", мога да забележа само ето това:

Свободният и достойният човек или народ смята точно така: аз изцяло съм отговорен за това, което ми се случва, не ща с нищо да се оправдавам или извинявам! Всеки опит за оправдание и извинение категорично говори за липса на съзнание за свобода - и дори за липса не на съзнание, а просто на усет за достойнство.

В такъв смисъл сам си правете сметка кое и какво тук е "опростенческото" и "несъстоятелното" :-)


Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

събота, 14 април 2012 г.

Страшно безмълвие, безмълвие на отчаянието...

Страстната седмица: Велика събота

Автор: прот. Александър Мен

Христос е в гроба. Заедно с Него учениците погребват своята надежда и вяра, но не и любовта си. За тях смъртта на Учителя е неочаквана, независимо от всички Негови предупреждения. До последния миг те не искат да се разделят с предишните си мечти. "Ние си мислехме, че Той е Този, който ще избави Израиля...". Ала Той не само не създаде вечното Царство, но и погина като престъпник от ръцете на палачите. Щом Той беше безсилен, то това означава, че няма справедливост в този свят и че те самите жестоко са се лъгали.

В това принудително бездействие още по-силно се усеща ужасът от случилото се.

"Ние си мислехме, че това е Той...". Как само се надпреварваха да си поделят местата около трона Му!... Вместо царска корона - трънен венец, вместо престол - позорен кръст. Евангелистите премълчават за това какво са преживели и премислили учениците в тази пасхална събота. Но именно тяхното мълчание е по-красноречиво от всякакви думи. Апостолите "останали безмълвни". Страшно безмълвие, безмълвие на отчаянието.

А жените? Те чакат да свърши съботният ден, за да изпълнят последния дълг на любовта: да помажат с благовония тялото на Умрелия...

Спуска се нощ. Дреме стражата пред запечатания гроб. Изведнъж подземен удар разтърсва хълма. С грохот се откъртва скалата. Силна светлина, подобна на мълния, поваля стражата на земята.

Гробът е празен. Стражите се разбягват в ужас.

Пребиваващият в смъртта Христос остава непобедим. Изпивайки до дъно чашата на синовете човешки, Той се възнася над Иерусалим и Пилат, над Каиафа и пазителите на Закона, над страданието и самата смърт.

...

Литургията на Великата Събота преди се е извършвала по залез слънце и затова започва с вечернята. Четат се 15 паремии. Това са тези пророчества за Христа, за които Той сам е говорил на учениците си (Лк 24 : 27).

Преди четенето на Евангелието се пее прокименът "Възкресни, Господи...". В това време свещениците се обличат в бели ризи и звучат евангелските слова за явилия се на гроба светоносен ангел.

Вместо Херувимската песен на литургията се пее:

"Да мълчи всяка плът човешка и стои със страх и трепет и нищо земно да не мисли: Защото Царят на царуващите и Господ на господстващите иде да се заколи и даде за храна на вярващите.

И пред Него вървят ангелските ликове с всяко начало и власт - многооките херувими и шестокрилите серафими, които закриват лица и пеят песента: Алилуя, алилуя, алилуя! "


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

четвъртък, 22 септември 2011 г.

Обръщение на гражданина Г. към българския народ по случай националния му празник

Днес е 22 септември, национален празник на България. Ден на българската независимост. На този ден преди 103 години Княз Фердинанд I Български във Велико Търново чете Манифест за прокламиране независимостта на Българското Царство. Княжество България става Царство: на този ден се ражда Третото Българско Царство. Ражда се напълно независима и суверенна българска държава. Велик исторически акт, велик исторически момент е оня 22 септември 1908 година! Борбите за българската свобода са увенчани с бляскав резултат. Най-недоволни от случилото се тогава, естествено, са в Санкт Петербург, в столицата на Руската империя.

Българската независимост, тоест, свободата на България и особено на българите, прочее, е вечно актуална задача. В тия предизборни дни, когато ръцете на алчни и безскрупулни политици се протягат към трафаретната българска "корона" - защото постът "Президент" или държавен глава на България, по същество, пък макар и в най-карикатурна форма, е точно това! - един комунистически лакей (някой си Ивайло Калфин, не Бърдоквата!) нема срама да заяви, че само ония, които обичали Русия, представяте ли си, били... български патриоти!!! Щом като такива безсрамници имат наглостта да претендират да стават въплощение на българския суверенитет и независимост, представяте ли си колко окаяно е положението ни тъкмо в това отношение?!

Тия, които дърпат конците на партийната гмеж у нас - щото огромната част от наште политици не са нищо друго освен марионетки, кукли на конци - та именно кукловодите, съвсем не се свенят да заявяват право в очите ни, че България в момента ако не е Задунайская губерния на Русия, то е, за сметка на това, поне руския троянски кон в Европейския съюз и в НАТО. Прочее, тоя поплювко Калфин, дето сега претендира да ни става президент, не заслужава и да помисли за тоя пост, защото когато един нагъл руски "дипломат"-каруцар произнесе тия гаднярски думи (за това че сме "руски троянски кон"), лицето Калфин, тогава министър на външнвите работи, се посра от страх и не посмя да каже и думичка в защита на българската независимост и на българския суверенитет! Давате ли си сметка в каква жалка ситуация живеем, след като малодушни предатели като Калфин претендират да ни стават тъкмо президенти?! Срам и резил! Ама изглежда ние сме си виновни за всичко, щото много търпим, много понасяме, не умеем да се гневим. Сиреч, не сме народ и граждани, а сме, най-вероятно, овче стадо (да не кажа "мърша", както пише народния поет Славейков)...

Но сега, на този ден, думата ми е за друго, за което ме провокира ето следната информация: Сакскобургготски: Времето на "верни партийни кадри" отминава. Да, лицето Сакскобурготски, другояче казано, гражданинът Сакскобурготски, разрушителят на младата, но непрокопсала заради такива като него българска демокрация, продължава да ни съветва как още повече да затъваме в политическата развала! Този път негова милост ни агитира, както забелязвате, срещу партиите! Той, партийният лидер, той, дегенератът, щото той трябваше да бъде Цар, почнал да ти агитира, безсрамникът, срещу партиите!

Страшна работа, нямам думи вече! Скандал и позор, но още по-скандално е не това, че такива опортюнисти като него имат безсрамието да говорят така, а истински скандалното и позорното е, че не само ги търпим, ами им също позволяваме да се гаврят с нас. Щото и децата от първо отделение знаят, че без партии няма демокрация, гражданино "Цар"?! О, ти, нещастнико, о ти, дребни амбулатни търговецо, който заради няколко двореца продаде бляскавата царска корона на твоя велик дядо и на твоя не по-малко, а още по-велик баща, нима не чувстваш поне малко срам за това, което стори?!

Симеон не само дезертира от историческата си мисия да бъде носител на българската корона, не само изневери на държавническия си дълг, не само показа крещящо малодушие, щото стана подлога на комунистите, на тия, които убиха не само чичо му, но, убеден съм, и баща му, на тия, които навремето го изпъдиха с майка му и сестра му от България, та значи същия този Симеон, който се принизи до нивото да бъде най-обикновен политически-партиен покерджия, сега е седнал да ни убеждава, че не трябвало било да избираме "партийни кандидати", а трябвало било да изберем за български президент не някой друг, а неговата послушница, комунистическата снаха Пръмова-Кунева!!! Той, българският Цар, се е принизил да бъде нещо като партиен брокер и агитатор на някаква си Пръмова-Кунева, и при това дори не предполага, че понеже успя да се дискредитира до положение да му вярват вече само 2-3 % от целокупното население, неговите агитации няма как да нямат тъкмо обратен, бумерангов ефект?! Пак немея от наглостта и безсрамието на такива като Симеон, който дегенерира в нравствено положение дотам, че вече не стои по-горе дори от "първия лъжльо на республиката ни", руската подлога Гоце Първанов. Прочее, Симеон и Гоце много се уважават и обичат, щото и двамата са примерни служители на шпионската централа на Матушката, именно са бойни другари по линия на ДС-КГБ. Виждате ли до къде сме я докарали, скъпи ми български търпеливци и малодушници?!

Да, дезертьорът Симеон е пълен срам за великия си дядо и баща. Всичко това пиша аз, монархистът, който продължава убедено да смята, че "републиката", която ни подариха в 1946 година комунистите, които изпълниха тогава волята на кремълския си господар Сталин, е прокобата на България, е причината за непрокопсването на многострадалната българска демокрация, да, тя също така в резултат на всичко друго е и проклятието на България. Докато сме "република", в която постът държавен глава на България се разиграва на политически покер от алчни и безскрупулни партийни играчи, ние като народ и като държава добро няма да видим, помнете ми думата! Защото е така, съм доказал и обосновал не вчера, а преди много години; ето, който иска да разбере, нека да чете:

Държавата ни е обезглавена: президентите ни не могат, няма как да надскочат партийната си ограниченост и обремененост!

Коя е подходящата за България държавна форма: монархията или републиката?

Президентските избори като подигравка и гавра с народа

А който иска да се запознае с цялостната ми политическа философия, нека да разгърне книгата УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА Източниците на достойнството, успеха и богатството. Всичко, което мисля по страшните и съдбовни български въпроси пък съм описал в две свои други книги, а именно в книгите БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността и СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ Кратка психологическа история на съвременна България. Книжите са издадени и в хартиен, и в електронен (онлайн) вариант, но кой да ти мисли и чете за проклетите български въпроси в това кебапчийско и чалгашарско време на разюзданата простотия от всякакъв вид и род?! А най-много, разбира се, си патим от политическата чалга в республиката ни, която беше основана от същия този Симеон, да не говорим пък за неговото свидно отроче Боко от Банкя, който успя да й предаде характера на общодържавна политика. Както и да е, не се притеснявайте особено, скъпи ма съграждани и сънародници: нещата са не просто ужасни, те са направо катастрофални!

Моята идея в този решаващ момент е, че трябва да почнем начисто. Българската демокрация, която в условията на продажническа партийна республика не прокопса и няма, убеден съм, да прокопса никога, трябва да бъде поставена на здрави основи. Ние, гражданите, трябва да заставим алчната и арогантна партийна гмеж да изпълни следните стъпки в името на бъдещия просперитет на България:

1.) МАФИЯТА - ВЪН ОТ ДЪРЖАВАТА!

Във всяка партия - днешните ни "партии" вече са заприличали на мутренски разбойнически банди - да започне процес на нравствено прочистване; оная партия, която няма сили да извърши това, следва да загине, щото не може повече представители на престъпния свят да ги оставяме да се занимават с политика.

2.) КОНСТИТУЦИОННА РЕФОРМА: ВРЪЩАНЕ КЪМ ИСКОННАТА И ЕДИНСТВЕНО ЛЕГИТИМНА БЪЛГАРСКА КОНСТИТУЦИЯ - ТЪРНОВСКАТА!

Конституцията, която ни подариха през 1991 година комунистите, е не по-малко пародийна от Тодорживковата конституция от 1971 година, тя също така е не по-малко гротескна от т.н. Димитровска конституция от 1947 година. Конституционното устройство у нас във всичките тия години е фарс и гротеска, което пък е предпоставка за безкрайни игрички със съдбата на нацията и държавата. Затова така сме затънали в корупция и развала: републиката е главната причина за това. Навремето Княз пък и Цар Фердинанд Български е шибал с бастуна си, направо по главата, българските министри, крещейки им: "Защо крадеш?! Защо крадеш, нещастнико?!". Сега президентите ни са първи в кражбите: виж що стори Гоце в тия годинки!

3.) ДЕЗЕРТЬОРЪТ СИМЕОН, ПОКАЗАЛ КРЕЩЯЩО НЕДОСТОЙНСТВО ЗА БЪЛГАРСКАТА КОРОНА, ТРЯБВА НЕЗАБАВНО ДА АБДИКИРА В ПОЛЗА НА ПЪРВОРОДНИЯ СИ СИН!

Пък там ще се види по-нататък как ще се развият събитията. Нам ни е нужен в този момент Цар не по-малко отколкото е трябвал Княз на великия български държавник Стамболов в 1885-6 г., или колкото е трябвал княз на първостроителите на България, които направиха Търновската Конституция. Монархията е единствената протиоотрова против всеобщата партийна развала на страната, на която сме свидетели в този момент. Дори Симеон, ако примерно беше Цар на място, нямаше да държи така малодушно, както се държа в тия години; но той, горкият, беше просто кукла на конци, затова е така унизен заради това, що беше принуден да стори, надявам се, против волята си. Но ето, неговите наследници ще имат шанса да измият срама на баща си и дядо си; така е при монархията. Но това, което съм убеден и за което никой не може да ме разколебае, е:

4.) АКО НЕ СЕ ВЪРНЕМ КЪМ ИСТОРИЧЕСКАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВНИЧЕСКА ТРАДИЦИЯ НА ВЕКОВЕТЕ - КОНСТИТУЦИОННАТА МОНАРХИЯ, КОРОНОВАНАТА ДЕМОКРАЦИЯ - ДОБРО НЯМА ДА ВИДИМ, А ПЪК НИЩО ЧУДНО И БЪЛГАРИЯ ДА Я НЯМА СЪВСЕМ СКОРО!

Защо е така ли? Ами защото развалата, която преживяваме, е непостижима с ума, пред нея и умът, и цялата душа немее. Развалата, в която пребиваваме, е страшна. И това не е случайно. Защо републиката работи в Америка, Германия и Франция, ала у нас вече 67 години не работи - и едва ли ще проработи някога?! Ясно защо: защото сме се откъснали от корените си. От 1300 години съществуване България само 67 години е била република - 45 години комунизъм и 22 години посткомунизъм и партийно-мафиотска разсипия. Прокопсахме ли много заради това, което преживяхме?! Едва ли. Искаме ли още повече да затъваме в благото, в което вече сме затънали до шията? Ако искате, воаля, аз не ща!

Предлагам спасителното средство, предлагам непоклатима скала, върху която можем да стъпим, да почнем да се измъкваме от партийно-мафиотското тресавище, и това е МОНАРХИЯТА. Върху тази канара ще построим основите, здравите темели на автентичната българска демокрация, щото това, което имаме сега, е пародия на демокрация, е фарсова "демокрация", т.е. е развала, която, ако продължим да не претиводействаме, ще доведе до друг, още по-катастрофален изход: тиранията, диктатурата! Искате ли Боко да ви стане пожизнен диктатор, искате ли и ний да си имаме един наш, роден Уго Чавес. Ако искате, воала, аз не ща!

Това исках да ви кажа тази сутрин, мили-недраги български граждани и сънародници! Ако искате, помислете, вникнете, открийте смисъла в думите ми. Ако искате, овладейте се от този смисъл, който ви предлагам аз, старият и препатил философ. Ако не - подиграйте ми се, осмейте ме, прокълнете ме, вий това го умеете! Ний, българите, умеем да дамгосваме оня, който е окат сред нас, щото у нас слепците се радват само на слепия, ала мразят окатия.

Прокълнете ме, и... продължавайте да си врите в толкова уютния български адски казан. Приятно врене, приятни мъки ви желая!


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

сряда, 17 август 2011 г.

Из "Записките..." на един български учител

ЗА СГРАДИТЕ, ЗА ХРАМА И ЗА... ПИАРА

Автор: Атанас Ганчев, Русе

Днес в Интернет страницата на едно училище се натъкнах на една завладяваща мисъл: "Нашето училище не е просто сграда, то е част от душите ни... "Умилително, да се разтопи от томителна разчувственост човек!

Да, сградите се строят и ползват по предназначение, в тях се влиза и излиза, просто са някакъв времеви отрязък и като такива са функционални в определения им срок сградна годност - защото са просто материална култура. За разлика от другите сгради, съградените, където не просто влизаш и излизаш, а прекрачваш прага и оставаш, защото Той те погалва, но и изпитателно те гледа, а ти оставаш пленник на неговата милост - и ставаш негов ученик....

Помогни ми да те возвися, мое родно Школо!

11.08.2011 година

ИЗ "ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПРЕЖДЕВРЕМЕННО ПЕНСИОНИРАН УЧИТЕЛ"

QVO VADIS, DOMINE!

От отворения прозорец повява лек, сутринен ветрец. След час ще започне поредния първи работен ден от новата седмица. Петнадесети август, година 2011-а. Месец преди началото на поредната нова учебна година. От близо година съм извън училищните стени. Спомените прииждат на талази, като разпените, предутринни морски прибойни води...

Преди четири лета, 2007-а, седмица преди началото на поредната учебна година. Пак беше предизборно време. Спретнаха ни стачка, разбунтуваха ни, а ние си повярвахме, че се борим за социални правдини... И пеехме по централните градски улици, веехме Трибагреника пред Кораба (Общината), спирахме до Операта и местната централа на борческия ни синдикат. Но бързо ни укротиха със... седянка. Всичко бе изпипано. По план. Закриха училищата в селата и превърнаха последните в селища, защото село без Църква и Школо кучетата го яли, вълците превзели...

Оцелелите ни дариха щедро - с делегирани бюджети. Прогониха Духа на Учителството, превърнаха Училищата в сгради.

Днес сме пленници на Мамона и Молоха, а водачите ни, хорица с торби на челата вместо очи...

Камо грядеши, Господи!

УЧИТЕЛСКА СТАЧКА 2007-а (хронология)

Понеделник, 22 Октомври

Нова седмица, нов късмет. Точно месец от началото, нека да ни върви по вода, да е хаирлия. Но редиците ни оредяват, почнахме да се огъваме. Какво да окача на стената днес? Нещо, което да ни вдъхне кураж или нещо, което да ни накара да се потопим навътре в себе си, па да си видим хала?

Предпочитам второто. "Не може безкрайно да унижаваш дори и един отделен човек, член на едно съсловие...". Анри Троая и романът му "Подигравката". Много е лично, но и много съсловно като за нашата учителска гилдия. Написвам го с едри букви и го качвам на таблото, отразяващо стачката...

Колегите се пилеят из учебните стаи, други в училищното кафе-барче, а аз предпочитам усамотението под ореха, до външната ограда на школото. Потъвам в себе си, но гласът на Валя, колежката по руски език, ме сепва:

"Оня, в десет ни събира в Заседателната." Оня, сиреч Негово Височество, Шефът, ние с Валя тъй го зовем помежду си, защото не сме от облагоденстваните. И двамата попълваме норматива си с ученици на индивидуално обучение, за да има лекторски за метресите, роднините и придворните лакеи. Излизам от унеса си. Гледам часовника, девет и двадесет и пет. Ставам и бавно затътрям крака към учителската стая на втория етаж. Вадя днешното "Утро" от джоба на сакото си, не давам ухо на разговорите, демонстрирам нехайство, но все пак с крайчеца на лявото си око мярвам предизборен плакат на Радикал-демократическата партия и естествено портрета на Оня, в най-голям размер, естествено, щото е водач на листата. Светва ми, нещо предизборно ще, тоя пак ще ни лънготи за да ни яхне отново и да си плете кошничката. Нали една такава стачка през януари 1990-а, ужким първата след Девети септември, го инфилтрира в сините редици. Но и аз имам вина за това, може би най-голямата от всички, но нека я оставя за мемоарите си.

Бавно се изнизваме към залата, нещо като училищна аула. Там Оня, вече към сто кила живо тегло, а някога бягаше из парка да поддържа фигура, но и той като патрона си, но за мъртвите ако не с добро, поне не и с хулна дума. Там е, на катедрата, но този път без кохортата от помощници, синдикалисти и пр.и пр. Микрофонът е включен. Нежно заръмжава: "Колеги, знаете изборите наближават, а няма учители, нашего брата в листите, то само Димитрова от Братята (ОУ "Братя Миладинови" - б.а.), но тя е на 18 място в листата на ГЕРБ. Та затова, за да имаме представителство, да се чува нашия глас, съставихме учителска листа. Видели сте я, ако има някой, който да не я видял, може да го стори след като приключим....".

Напушва ме смях. Нали в началото на май затова си подаде оставката от председателското място на Постоянната комисия по образованието при Общинския съвет, та да си пишеш актив и да направиш нова местна коалицийка, нещо като "Общество за Нова България", досущ като предишния "Нов Съюз", дето те изстреля при старейшините през 2003-а, бре човече Божий? Ама изглежда в Обществото нещо се е закучило и как така, извън борда на Кораба, на сухо. Много си ги обича Оня новите коалицийки, много си пада по хвалипръцковщината, ама подлизурковци, па и балъци колкото щеш. Па и парици, суха пара в брой, те и това не е за изпускане...

Правя се, че слушам, думите свободно прелитат покрай мен. След двадесет минути ни разпускат, събираме се отново в Учителската и в дванадесет ни разпускат.

Този път съм на далавера, изкярих два часа аванта!


УЧИЛИЩНА СГРАДА

на проф. Сергей Игнатов


Време на построяване -
зрелите години на соца.
Представителна - в духа на времето.
И стандартна: дълги триетажни крила,
разтеглени и сбрани
в пеобразна строителна конфигурация.
И побрала три хиляди и няколкостин ученици
и персонал тогава.
"Най-голямото на Балканите!" -
хвалеше се, хвали се и днес,
Началството му, син и войн на соца.
Днес - обновена и модерна,
с певеце дограма, санирана
и прясно, разноцветно боядисана.
Представителна, но конвенционална.
А и самата училищна сграда
построи няколко нови частни строежа
на търговците от храма...

А вътре, в училищната сграда
останаха да воюват помежду си
Биг Брадър - Големият Брат
и Паякът - Пазителят и Хроникьорът
на Училищните Тайни.

А аз си препрочитам Еврипид:
Няма ли някой най-после да извърши
ВЪНШЕН ОДИТ?

12.08.2011 година


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

вторник, 24 май 2011 г.

Как честват 24 май в Америка

Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост в Български Учебен Център “Нов Живот” - Чикаго

Месец май е най-топлият и слънчев месец, защото в него е един от най-хубавите, най-светлите и обичани от децата национални празници 24 - май Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост. Той създава у нас чувство на гордост и национално самочувствие, че сме българи и наследници на един народ оставил трайни следи в европейското и световно духовно развитие.

На този ден ние сериозно се замисляме за понятия като „род”, „родина”, „история”, „българин” и „наследство”. Спомняме си думите „... и ний смее дали нещо на света, на вси народи слово да четат...”

Където и да се намираме, ние българите, пазим спомените си за жизнерадостния майски ден в училище, за развълнуваните деца, гордите учители с големите букети цветя, признателност за техния неуморен труд, възрастни хора със сълзи на очи и всички те обединени около езика ни, нашата писменост, вярата и силата на духовността.

И до днес, този празник остава един от най-вълнуващите във всички училища в България, но едва ли някой някога е допускал, че празникът на нашата Кирилица и на нейните създатели, Кирил и Методий далеч ще надхвърли пределите на България и ще добие такава мащабност каквато има днес навсякъде по света, където има българи и български училища.

И сега 136 години по-късно в навечерието на 24 май учениците от Български Учебен Център “Нов живот” отбелязаха деня на славянската писменост тук в Чикаго. В този ден младите възпитаници се събраха заедно да празнуват и да покажат колко са научили през тази учебна година.

Празникът започна с най-малките, представителите на детска градина „Дъга” към Центъра. Те завладяха сърцата на многобройната публика с танца на „Калинките” и драматизация на приказката „Дядо ряпа вади”.

Горните класове от българското училище се представиха с драматизация по „Радини вълнения” от произведението на Иван Вазов „Под игото”. На сцената оживяха незабравимите Вазови герои Рада Госпожина, Бойчо Огнянов, Киряк Стефчов, Чорбаджи Михалаки, Чорбаджи Мичо, Поп Ставри, Хаджи Ровоама и др.

Първокласниците показаха своята нестихваща жажда за знания и любов към красотите и историята на България.

С много добре подготвения сценарий, с прекрасно съчетание на български национални носии, с изключителното изпълнение от учениците, гостите на тържеството бяха потопени в оная възрожденска атмосфера на Вазовото произведение, във вечния стремеж на българина към духовно извисяване чрез словото, науката и образованието.

Аплодисментите, изпълнили залата в края на програмта, бяха заслужена награда, както за неповторимите изпълнения на учениците, така и за за целогодишния неуморен труд на момичетата и момчетата от училището, през цялата година.

Тържеството продължи с връчване на свидетелствата за завършен съответен клас на обучение и подарък за всеки ученик – българска книжка.

Българи, където и да се намирате по света, нека не стихва у вас жаждата за знание и не забравяйте своя род и език, пазете ги и ги предавайте на поколенията след вас!!!

Специално за humaig.blogspot.com: Хриска Перфанова

четвъртък, 14 април 2011 г.

Духовните основи на японските победи

70 ГОДИНИ ВЕЛИКДЕНСКА БЪЛГАРИЯ – 20 АПРИЛ 1941 ГОДИНА

Антон РАЧЕВ

Тия дни се сетих за един текст, който съм набирал преди доста години, та ми трябваше време докато го открия из дискетите в архива ми. Това есе е писано от професора по държавно право – Любомир Владикин (1891-1948) в друго време и при други исторически обстоятелства, но предвид на продължаващата и в момента японска трагедия, то придобива отново актуалност и се нуждае от нов прочит. Молбата ми е тази работа на именития наш професор-държавовед отново да бъде публикувана в чест на достойния японски народ. А ето и самият текст:

Духовните основи на японските победи

Реч, произнесена на тържественото събрание в Академията на науките, на 01 Март 1942 г., по случай основаването на Българо-Японското дружество в София. Речта е изцяло отпечатана във в. ”Народна отбрана “, броеве 111 и 112 от 18 – ти и 25 – ти март 1942 г. Също и във в. ”Bulgarische Wochenschau" от 09.Април.1942г., под заглавие: “Die geistigen Grundlagen der japanischen Siege".

Цял свят е смаян от блестящите японски победи. И всички се питат: на какво се дължат те? Оръжието е еднакво за всички, но духът, който го движи, е различен. И тъкмо тая разлика в духовния склад на японския народ и на неговите противници съставя основата на японските победи.

Една 120 милионна република, с неизчерпаеми средства и безгранично високомерие, не смее и не може да прати подкрепления на молещите я за помощ нейни войници. Една вековна империя, владееща четвърт от земното кълбо, гледа безпомощно как падат нейните могъщи крепости, как се руши морското й владичество, но не може да си помогне сама - и моли ту китайци, ту болшевици, ту холандци да я спасявят.

Япония, напротив, не иска помощ от никого, нито дори от така близкото й Манчукуо. Японският народ гордо се възправя срещу своите могъщи врагове, търси ги по вода и по суша за да премери силите си с тях. Япония е уверена в себе си и нейната самоувереност се потвърждава от фактите. Защото японският народ има духовни добродетели, които англосаксонците отдавна са заместили с лицемерие. А стара истина е, че колосалното напрежение на една война се удържа със себеотрицание, а не с егоизъм: побеждава се с кръв, а не със злато.

По-силен е онзи народ, който е натрупал духовни капитали: любов към отечеството, готовност за саможертва, вътрешно единство, вяра в своята историческа мисия. В това отношение Япония е много по-богата от империите на златоносната демокрация и фалшивото човеколюбие. Японецът е дълбоко религиозен, затова целият му духовен живот е пропит с мистична углъбеност, искреност и чистосърдечие. За японеца е малко да обича родината си – той я обожава. Окичва я с цветя, възпява я в стихове и музика, възпроизвежда я в чудни по изящество картини. Той чувства, че душата му е свързана с родната земя, тъй както е свързана и с безсмъртните богове. Има религиозни церемонии, които изразяват тази мистична връзка – например периодичните процесии до свещената планина Фуджи, с красивия угаснал вулкан, където поклонниците се молят на боговете за своя народ и за императора.

Японецът слива душата си с околната среда. Той и неговата родна земя са едно цяло. „Ние вярваме – пише един японски автор – ние вярваме дълбоко в сърдцето си, че всеки един от нас е това, което са направили от него вълните на морето, вулканичните планини и незнайните сили, които коват съдбата на човека“. Това божествено сливане на човека с природата е основа на най-старата японска религия, наречена "шинто". Тя именно съставя и до днес ядката на японския философски и политически светоглед. – Върховното божество е Богинята на Слънцето (Аматерасу Омиками), от която именно произлиза днешната японска династия. Тя е най-старата в световната история: в 1940 г. бе отпразнувано 2600-годишното непрекъснато съществуване и царуване на династията. И днес още японците неизменно вярват в божествения произход на своя император – една вяра, която има извънредно голямо значение за управлението и за политиката на държавата. Понеже императорът олицетворява държавата и упражнява в нея върховната власт, то религията шинто, която е общ светоглед, се превръща в политическо верую. И така, религия, светоглед, държава и политика се сливат в едно цяло, което намира върховен израз в лицето на Императора.

По този начин пълното духовно и политическо единство, към което европейските народи се стремят по всевъзможни пътища, съществува в Япония открай време. Националната религиозност се поддържа с традиционни и рационални средства. Редица старинни церемонии се изпълняват и днес, във века на техниката и безверието. Не само Императорът и Родината, но всичко национално се обожава. Заслужилите на Отечеството мъже, особено падналите за Родината войници, се причисляват в лика на националните светци, или, както ги наричат самите японци, те стават ками, т.е. обожавани отци на народа. Това канонизиране се извършва по правилата на една старинна религиозна церемония. Няма по-голяма гордост и щастие за едно японско семейство от тази - да бъде един член на семейството причислен към редицата на “ками”. В училищата децата и юношите, както и студентите, се възпитават в духа на националната религия и на държавното “шинто”. Всеки висш държавен чиновник, цивилен или военен, вярва, че боговете следят неговата дейност. Когато поема поста си, той отива в свещената долина Изе, където дава обет за вярна служба пред боговете и пред свещените гробове на националните херои. А когато напусне поста си, той пак отива там, за да изпита съвестта си и да даде отчет пред неподкупния съд.

Към този религиозен мистицизъм, като прибавим суровия климат на Япония и тежката борба за съществуване – става ни ясно и на нас, европейците, защо японецът е равнодушен към смъртта, защо японските летци се хвърлят върху вражеските дреднаути заедно със самолетите си, защо японските щурмоваци събарят така бързо и лесно наглед, най – силните крепости на света. 25 столетия японците живееха на своите острови, напълно изолирани от европейската и американската цивилизации. Но към средата на миналия век се случи нещо съдбоносно: американската плутокрация изпрати бойния си флот в японските води и насила застави правителството да отвори вратите на Япония за американските търговци. От този час нататък започна едно продължително нахлуване на чужди материални и духовни елементи. Японският национален бит, светогледът, държавното управление и политиката бяха поставени на голямо изпитание.

Между скоби би могло да се каже, че и България бе подложена на такова нахлуване отвън: почти по същото време българският народ бе заставен от своите водачи да напусне много от вековните си традиции и да възприеме нашироко западноевропейската култура. Пораженията на либерализма са известни.

В Япония, обаче, стана нещо друго - японската традиция се огъна, но не се пречупи. “Страната бе наводнена – пише японският публицист Уйехара, от полуразбрани учения върху laissez faire, върху утилитаризма, индивидуализма и теорията на обществения договор. Във времето от 1874 до 1889 год. либерализмът достигна най-високата си точка на влияние в Япония”. - Тъкмо в 1889 год. Държавният съвет изработи един проект и го предложи на Императора за одобрение. Тази октроирана конституция е в сила и досега. Макар, че тя не беше напълно либералистична (каквато е нашата например), все пак свойствените на системата недъзи не закъсняха да се проявят.

От новия демократичен строй най-напред се възползува капиталът. Застанал върху принципа на ”Лесе-фер, лесе – пасе“, капиталистът смяташе, че му е позволено всичко, що не е забранено от законите. По примера на англоамериканските демокрации започнаха бързо да се образуват тръстове, които командваха не само трудовия пазар и цените на стоките, но и властващите партии. Впрочем, това е обикновено явление в парламентарните демокрации, па и в привидно авторитарните управления. Образуваха се политически партии, които разединяваха единния народ, а през време на изборите водеха ожесточена борба, като същински врагове. Макар че системата не беше чисто парламентарна, все пак имаше години, когато партиите, подкрепяни от едрите капиталисти, смогваха да образуват парламентарно мнозинство, хомогенно правителство и да заповядват на всички свои сънародници тъй, както диктуваха партийните интереси.

Единствената спирачка оставаше Императорът, чието положение на “тено” не беше съществено променено. И в частният живот либерализмът започна своите поражения. Между типичните японски къщи започнаха да се издигат кантори и магазини по американски образец. Между сивите ”кимона” започнаха все по-често да се вмъкват, като дисонанс европейските костюми на младежите. Множество състоятелни студенти заминаха за Европа или Америка да учат висша наука и се връщаха донякъде поевропейчени. Нужно е да се отбележи, че това отклонение от вековните традиции бе засегнало само повърхността - интелигенцията и заможната младеж, докато масите оставаха чужди и донякъде враждебни на новото. Това обстоятелство е много важно, защото националистичната реакция намери жива опора у народа и затова се наложи така бързо и основно. Поради геополитически и други причини, Япония беше длъжна да посегне към азиатския континент за да спаси народа си от изгладняване и задушаване. Но в този естествен стремеж, Япония срещна съпротивата на големите грабливи демокрации.

В 1922 год. Англия се отказа от дългогодишния си съюз с Япония и под натиска на САЩ се нареди между японските врагове. Започна дипломатическото обкръжаване на Япония. Китай беше използван като инструмент на англосаксонския империализъм. Корея и Манчукуо бяха застрашени. Япония видя, че демокрациите я изправят пред смъртна опасност. И здравият народен инстинкт се приготви за борба. Обаче, за предстоящия гигантски двубой беше необходимо народът и държавата да се преустроят. Защото либерализмът разединява народните сили и разхлабва държавната машина.

Противодемократичното движение започна от войската, която винаги е била неприязнено настроена към партийния режим. Борбата трая няколко години и бе изпъстрена с демократични епизоди. Обаче войната в Китай даде надмощие на военната партия и на нейния уклон към национализъм и авторитаризъм. От този момент започна бързото вътрешно преустройване на Япония, което я подготви организационно за сегашната война и я сближи идеологично с националсоциалистическа Германия и фашистка Италия.

Юридическият израз на този държавен и национален завой е законът за мобилизацията от 31 март 1938 г. В чл. 1 се казва: “Националната обща мобилизация обхваща надзора и използването на всички политически и веществени средства, с цел да се постигне пълното развитие на всички държавни и национални сили в случай на война или на тежки изпитания.“ С тази “военна конституция“ фактически беше отменена, или поставена на втори план, съществуващата вече либерална конституция. Установи се политическо и стопанско водачество. Оставаше да се изгради новият строй.

В 1938 година княз Коное се опита да образува една единствена партия. Обаче старите партизани бяха още силни и му оказаха съпротива. Тогава той се задоволи с основаването на един “Комитет за национална и духовна мобилизация“. Този комитет канализира всички национални сили, които разпръснато се бореха против външните либералистични и други нахлувания. Първи се притекоха японските младежи. Тяхното възвръщане към традицията беше стихийно. Японските студенти искаха да заемат от чужбина само техническите знания, но да запазят душата си национално чиста. Започна сегашната война.

За японците ставаше все по-ясно и по-ясно, че и техният час наближава. Изолирана в Тихия океан, заобиколена от многомилионни врагове, Япония имаше да се бие наистина за живот или смърт. Пред тази съдбоносна задача движението на военните и на националистите се засили още повече и обхвана целия народ. Партизаните най-после отстъпиха и се наредиха зад движението на княз Коное. Държавният съвет на Императора взе връх над парламента, който впрочем, беше станал безпартиен. Свободният спекулативен капитализъм бе изместен от ръководеното стопанство. На мястото на партийната политика се възправи една единна държавна политико-организационна мобилизация на японския народ. При този нов вътрешен ред японската национална войска тръгна на бой, обхваната от един общностен дух, насочвана от една единна воля, имаща една едничка цел. Пред тази национална стихия трябваше да паднат всички препятствия. Срутването на англоамериканските крепости, отстъплението на пъстрите войски – победата на едните и поражението на другите – са логическите последици на един неизменен социологичен закон – кръвта побеждава златото.

Тъкмо тук трябва да се търси родството между нас, българите, и японците. Такава близост съществува и то доста отдавна. Иначе са психологически необясними искрените симпатии, с които българите посрещаха новините за японските победи през време на руско-японската война, макар че русите ни бяха толкова близки по раса и по вяра. По-възрастните от нас още помнят имената на прославените тогава генерали: Ояма, Куроки, Оку, Нодзу, адмирал Того… Още си спомнят оживените и трогателно-наивни спорове по селските кръчми за падането на Порт- Артур… Като войнишки народ, ние се възхищавахме от японците и отправяхме горчиви укори към пословичната руска некадърност. След 7-8 години избухна Балканската война. Един беден и скромен народ превърна палешника в меч и смая света със своя боен устрем.

И в далечна Япония се пробуди духовната близост с нас. Японските вестници с едри букви съобщаваха за нашите победи; общественото мнение с възторг следеше вихъра на нашите победни знамена – победителите от Порт-Артур и Цушима изразяваха шумно своите симпатии към победителите в долината на Марица.

И така изникна, в самата Япония, признанието, че българите са “Японците на Балканите“. През Световната война, в която, впрочем, Япония взе малко участие, старите далечни приятели не промениха чувствата си към нас – едно явно доказателство за това е трогателното съчувствие на японския военен аташе, член на екзекутивната съглашенска комисия в София, към нашата несправедлива съдба. Какви услуги оказа той на българската войска, добрите българи знаят и никога няма да забравят.

Днес историята се повтаря. В сегашната война, към чистите симпатии на един войнишки народ се прибавя и една дълбока народна интуиция: българският народ интуитивно разбира, че японските победи, макар и да са нанасяни на хиляди километри далеч от тука, ползват пряко и България, която е член на Тристранния пакт и, следователно, е свързана със съдбата на своите съюзници. Падането на Сингапур, Тихоокеанските острови и Рангун пресякоха притока към английската източна армия, която имаше в своите далечни сметки разорението и на България. На тази интуиция и на чистия възторг на един войнишки народ към друг народ с военни добродетели се дължат хилядите писма и телеграми, които японската легация в София получава от всички краища на България, от градове и села, с поздрави и съчувствия за големите победи.

Кои скромни български селяни са се трогнали така много от японската войска? Не е мъчно да се отгатне: това са преди всичко ветераните от двете наши войни; това са героите от сто полета бойни, които знаят да ценят храбрия войник, па бил той на хиляди километри далеч от България. Японците, доблестни и скромни, не се забравят от своите победи. С любов те си спомнят за своя стар приятел и почитател – българския народ и го надаряват със своето доброжелателство. Мисля, че няма да издам държавна тайна, ако съобщя една мисъл на японския представител в София г-н Ямаджи, казана ни в частен разговор преди няколко дни:

- В сегашните си граници – каза той – България има бляскаво бъдеще. Япония се радва на българското национално обединение и има интерес от една велика и всестранно мощна България. Тия изрази на взаимно приятелство, почит и симпатия - са здравите основи на едно още по-тясно и реално-плодоносно приятелство и сътрудничество между двата народа и двете държави: между великата японска империя, организатор и водач на Азия, и Велика България, която ще устрои новия ред на Балканите.

Списание “Българска военна мисъл”, 1942 г.

* Теорията за общ произход между японци и българи е развита за пръв път от българския историк Димитър Съсълов в програмното му съчинение „Пътят на България”, 1936 г.

събота, 9 октомври 2010 г.

Разсъдъчното самоцелно морализаторстване няма как да не погнуси младата аудитория

(Размисли върху замисъла за изобретяване на един възможен Етичен кодекс в моето училище)

За мен това е голямо предизвикателство – имам предвид идеята и предложението в училището, в което работя, ПГЕЕ-Пловдив, да бъде създаден Етичен кодекс – понеже човешките отношения и човешките нрави са сфера, в който много съм мислил, работил, писал. С интерес и с удоволствие бих участвал в създаването на такъв Кодекс, който да съществува наред с Правилника на училището, но смятам, че преди това би следвало да си дадем сметка върху следното: защо е необходим такъв един документ, какъв е смисъла от него? Ако не си отговорим на него, съществува риск да се занимаваме с нещо, което не си заслужава усилията.

Добре известно е, че моралът е сфера, в която действа неписаното право – предписанията на което при това не бива да имат задължителен или принуждаващ характер. Опасно е да се изисква да бъдем добри не заради своя избор и по своя воля, а защото така са ни задължили. Опасно е, понеже в противен случай всичко се обезсмисля: тогава в един момент ще бъде подкопана самата възможност за даване на нравствени оценки на постъпките, т.е. за нравствено съдене, именно за отсъждане на това какво е добро и какво е зло в сферата на морала.

Помислете малко: дадено нещо може да има нравствен смисъл или ценност не иначе, а тъкмо защото то е самостоятелно избрано и предпочетено от някой, т.е. само защото то е негова лична заслуга или негово личностно постижение. Ако някой или нещо ни задължава или принуждава да сме добри, включително и поради страха от порицание или наказание, тогава дори и да сме добри, нашата доброта се обезценява откъм нравствен смисъл. Самият Бог е оставил хората сами да избират между доброто и злото – и мъдро се е предпазил от изкушението да ги впрегне в робуването на една външна, принудителна морална необходимост, която, ако се допусне, обезсмисля в нравствено отношение постъпките. Все пак ние сме човешки същества, неслучайно надарени от толкова мъдрия си Създател със свободна воля, която именно ни дава шанса сами, самостоятелно и свободно да проправяме свой личен път към доброто – и истината, и свободата. Ако този момент на нравствен избор бъде елиминиран, ние сме застрашени от това да се превърнем в нещо като роботи; тогава ще правим добро не защото така сме пожелали, и не защото сме го предпочели пред злото, а защото в мозъците ни, да речем, е вграден чип, който да ни принуждава да вършим все добри неща. Мъдрият Бог е могъл да устрои нашата човечност именно така, ала той се е отказал: и благодарение на даруваната ни от Създателя свобода всеки човек носи пълната отговорност за себе си, за постъпките си, за бъдещето си.

Просто е: ако някой прави добро под натиск, той после и не може да бъде държан отговорен за направеното; тогава хората няма как да бъдат съдени за това, което правят. Тогава нито могат да бъдат похвалени за доброто, което са сторили, нито пък да бъдат порицани за лошото и злото, което са допуснали. В тази връзка ми хрумва да разкажа една история от древността, за която искам да разкажа.

Оказва се, че дори древните хора, по-специално гърците, които са вярвали не в свободата (за тях свободата е била нещо природно, давано от рождение; по рождение хората според техните представи били свободни и роби, а не иначе), а са вярвали в съдбата, все пак в един момент почват да съзнават, че ако всичко в живота на човека е предопределено отвън или отгоре, то тогава всичко може да се обезсмисли; та ето сега и самата история:

Някакъв смъртен, отличаващ се с “лош” характер, но и с известно все пак остроумие, който живял живота си, тъй да се рече, “на широка ръка”, един вид пищно и без прекалени ограничения, веднага след смъртта си бил изправен пред Зевс, който се изпуснал и му рекъл следното:

– Ей, ти знаеш ли, че си голям грешник? Знаеш ли, че заслужаваш наказание?
– Чакай малко, Зевсе, не разбирам, как така?! Може ли да те попитам нещо?
– Може, ама бъди кратък, питай – рекъл Зевс и си погледнал часовника.
– Зевсе, не е ли вярно, че всичко, което се случва в живота на един човек, е предопределено от съдбата?
– Така е – отвърнал Зевс и почнал нервно да потропва с крак, щото усетил, че тоя няма намерение да бъде кратък щом почва толкова отдалеко.
– Тъй, а не е ли вярно, че едната от Мойрите (богините на съдбата, казвам го за несведущите аз, А.Г.) преде нишката на живота, другата предрича това, което трябва да се изпълни, а пък третата държи ножицата, та да отреже изпредената нишка, та да я отреже когато дойде момента за това? Вярно ли е това, що думам?
– Вярно е, ама давай по-накратко! – измърморил почналия да губи вече търпение бог.
– Окей – рекъл смъртника и продължил – а не е ли вярно, че това, което предричат Мойрите, неумолимо ще се изпълни, и никой, дори и боговете, не могат да го отменят?
– Точно така е, тук си съвсем прав! – изстенал Зевс, който почнал да предусеща накъде бие и за какво намеква тоя нахалник.
– Зевсе, а нима не е истина, че ти самият носиш не друга титла, а тъкмо тази: “Върховен Бог и изпълнител на Съдбата”?
– Точно тази е длъжността ми. Ама гледай по-скоро да привършиш с въпросите си – рекъл Зевс, с любопитство очаквайки да види накъде ще го отведе тоя нахалник.
– Та ето, следи внимателно мисълта ми, Зевсе: щом всичко в живота ми е било предопределено от Мойрите, щом никой, даже ти самият, не можеш да отмениш онова, що е предречено от тях, то тогава защо мен съдиш? Защо тогава ме нарече “грешник”, а? Та нима не виждаш, че аз нямам никаква вина за всичко онова, което ми се е случило!

При тоя неочакван удар право в челото Зевс за малко щял да политне от изненада, ала се съвзел бързо и успял през стиснати от безсилие зъби да промълви само ето това:

– Но ти освен че си грешник си бил и голям софист бе!? Но като помислил малко, няма как, можал да каже на този умен все пак човек и следното:

– Върви си бързо докато не си ме ядосал! И само гледай да не научиш и други смъртни да задават такива въпроси!

Та ето така се спасил тоя остроумен човек и то във времена, в които древните съвсем не са разбирали и оценявали по достойнство човешката свобода; повтарям, тогава те вярвали не в свободата, а в съдбата. Минали са много векове оттогава, цялата човешка история и философия са рабоили за това да култивират в днешните, модерни хора, едно развито и пълноценно съзнание и самосъзнание за свобода, и ето, в крайна сметка сега ние обсъждаме трябва ли или не трябва да си създадем един Етичен кодекс, с който сами да пожертваме свободата си да правим само това, което сами сме преценили, че е добро. Когато някой друг почне да ни подказва какво следва да правим, дори и този “друг” да е един остроумно написан Етичен кодекс, нещата няма да потръгнат на добре, щото сами сме се отказали от най-ценното, което имаме, а именно свободата.
Това дотук е едно съвсем общо изходно съображение. Нека да се опитаме да го осмислим по-пълно.

На това място някой може да каже: добре де, но това че има Етичен кодекс съвсем не значи, че свободата ни да правим каквото искаме, е елиминирана? Нали пак всеки сам ще преценява дали да изпълнява предписанията на този Кодекс или да не ги изпълнява, сиреч, да ги нарушава? С какво тогава е посегнато на свободата ни?

На това възражение ще отвърна така:

Всеки кодекс е нещо като “законник”, т.е. като си направим нравствен кодекс, ние значи сме си предписали едно все пак задължаващо “законно” поведение, докато всичко останало, разминаващо се с неговите предписания, ще се окаже “незаконно”, или поне укоримо на едно формално основание. Във всеки писан закон, пък било то и нравствен (тук съм длъжен специално да наблегна, че нравствените закони, за разлика от законите на правото, са неписани!) се изброяват някакви норми на поведение, една част от които са толерирани, а другата част – обявавани за недопустими, укорими, незаконни, подлежащи на наказателна санкция. На това основание в разглеждания случай ще се окаже, че върху поведението на индивида ще се окаже допълнителен външен натиск от страна на общността, което ще означава, че е посегнато на свободата му. Защото като нарушиш предписанията на един писан нравствен закон, ти официално ще бъдеш обявен за “нарушител”, един вид за нещо като “вреден човек”, който си позволява поведение, укоримо от позициите на едно толкова желано “обществено щастие”.

Това, простете, обаче ми намирисва на комунизъм. Само при комунизма комуната си позволяваше по всякакви начини, включително и чрез най-груб натиск и интервенция върху съзнанията, да ограничава свободата на индивидите, при което, разбира се, те съвсем не станаха по-нравствени или по-добри. Напротив, това доведе, както добре знаем, до всеобща безотговорност, и то тъкмо затова, защото ако искаш някой да бъде изцяло отговорен, остави го свободно и сам да решава; когато му се месиш в делата или решаваш вместо него, тогава ти поемаш отговорността. Ето затова ония, които мразят комунизма за това, че е ощетил и навредил на живота им, имат пълното основание за такава една емоция. Впрочем, това са хора, които държат на свободата, за които свободата е свещен и ненакърним фундаментален принцип на човешкото съществуване.

По-възрастните си спомняме, че навремето дъщерята на комунистическия диктатор на България Т.Живков, именно Людмила Живкова, беше наложила създаването на един абсурден “Морален кодекс на строителя на комунизма”, който се оказа пародия на всякакъв морал и унижение за нормалното, на здравото морално чувство на човека. Разбира се, този крещящ с глупавостта си експеримент би следвало да служи за обеца на ухото на ония, които все още, както забелязваме, имат охотата да ни натрапват някакви “морални окови”, вероятно само затова, защото лично те се плашат от свободата, тъй като не са усетили и оценили нейната величавост. Предполагам, че някой скучаещ от безделничество чиновник в Министерството е измислил и наредил този анахронизъм с писането на Етични кодекси по училищата, за да симулира активност пред своя началник, именно Министъра. Все пак някак тия хора би следвало да оправдаят заплатите си…

Аз лично твърдо възразявам да се измисля някакъв сборник от разсъдъчни “нравствени норми”, какъвто може да е един такъв Етичен кодекс, и то не само на тия, донякъде само формални, а и на вътрешни, същностни основания. Ето някои от тях:

Моралът е сфера не само на разсъдъка, способен да твори и измисля всякакви правила – общо взето съвсем безсилни да повляят с нещо на поведението – но той е преди всичко сфера на нашата автентична човечност, в която основно място заемат чувствата.

Чувството за срам, да речем, или чувствата за достойнство, за справедливост, за дължимо и непристойно, за вина, за отговорност и пр. са основният вътрешен регулатор на поведението ни. А пък човешката съвест е оня Божи глас в гърдите на човека, който отеква в душата ни при всяка съблазън за кривнем от правия път. В такъв случай тия, които се захванат да пишат един възможен Етичен кодекс, трябва да имат таланта на поети, щото, както е известно, сферата на чувствата е сфера на поезията – и на музиката. За да може някакво предписание на такъв един Етичен кодекс да почне да въздейства на чувствата или върху т.н. “емоционална сфера”, то трябва да де е представено в поетична форма, която единствена може да задвижи емоционалния отклик и съпреживяването в душата на читателя. Ако изхождаме от това, един ефикасен, а не само формален и разсъдъчен Кодекс в сферата на нравите трябва да бъде написан от поет от ранга, да речем, на Шекспир. Но дори и тогава се съмнявам, че той ще може да обхване всички трепети на душата, понеже пък, от друга страна погледнато, човешката душа и нейните емоции са необхватни и неподлежащи на систематизиране. На това основание смятам, че един непоетичен и предимно разсъдъчен Сборник от “нравствени правила” ще бъде изцяло безсилен с нещо да повлияе на емоционалната сфера на личността, поради което той ще бъде изцяло безполезен, т.е. ще бъде нещо като излишен лукс.

Но има и нещо друго, което пък касае сферата на религията, която единствена е способна най-мощно да влияе на емоционално-нравствената сфера. Дали един човек ще предразположен да прави добро или зло зависи най-вече от вярата и от неверието му в Бога. Идеята за Бога именно внася в сферата на моралното момент на абсолютност. В противен случай ако всеки сам, воден единствено от своя субективен каприз, решава какво следва или не следва да прави, тогава в сферата на морала се настанява нихилизмът. Според който човек може да прави всичко, което му скимне, щото няма нищо, което да може отвън да го задължи да предпочете дадено нещо пред всичко останало. Атеизмът (безбожничеството) и абсурдната “вяра в науката” са кръвните братя на нихилизма, според който в сферата на морала няма нищо абсолютно, а там всичко е относително, сиреч, човек може да прави всичко, което му се прииска, което му скимне, понеже, оказва се, “всичко било позволено” или разрешено.

Така нихилизмът – тоест абсурдната “вяра в нищото”, както се превежда тая дума с латински корен – отричайки всякаква абсолютност, сиреч, общозадължителност в сферата на морала, отрича също така и възможността за истина в моралната сфера; т.е. тогава се оказва, че има толкова “истини”, колкото и хора. Което пък именно означава, че изобщо няма истина. Защото ако някой каже за една укорима постъпка, че е “добра”, а пък друг каже, че е “лоша”, то ако и двамата са прави, то това ще насърчи всеки да си прави каквото му скимне. И тогава никой няма да може дори да бъде укоряван, че е сторил нещо, примерно, накърняващо достойнството на друг човек. Нихилистите често се мъчат да се представят за крайни защитници на свободата, ала тяхната позиция обслужва не свободата, а чистия произвол, който няма нищо общо с автентично разбраната свобода. Та не ето тези основания ми се струва, че следва да признаем следното:

Един евентуален Етичен кодекс просто няма как да замени неоценимата роля на религията в сферата на морала. Ние сме християнски народ, етичните правила, от които следва да се води човекът, искащ да е нравствен, са правилата на Божия закон на морала (който, впрочем, под друга форма е налице във всички останали религии, именно ислям, будизъм и пр.). Значи в евентуален светски Етичен кодекс трябва изцяло да се елиминира тъкмо онова, което обуславя автентичното нравствено чувство: а именно вярата в Бога. Не може в такъв Етичен кодекс да се пише за Бог и за Божия закон. Той би следвало да е по-прагматичен, позитивен, казах също така и разсъдъчен, което, както и да го погледне човек, ще го направи съвсем неефективен и безполезен. А и могъл да допринесе за още по-пълното дискредитиране на моралната сфера, щото едно разсъдъчно морализаторстване няма как да не погнуси младата аудитория. И особено пък онази част от нея, която усеща, че моралното е толкова възвишено, че с него не бива да се злоупотребява, т.е. то не бива да се опошлява и осквернява.

Бих могъл да приведа още основания, заради които да обоснова положението, че самата идея за един Етичен кодекс съдържа прекалено много противоречия. Но ще спра засега дотук. Искам само да илюстрирам казаното с пример за да подпомогна разбирането на ония, които дотук не са могли ясно да осъзнаят за що собствено иде реч в тоя вече дългичък мисловен опус.

Да се опитаме да си представим как ще изглежда едно правило от такъв един хипотетичен Етичен кодекс. Нека да се опитаме да формулираме едно такова саморазбиращо се правило. Примерно това:

● “Длъжни сме да уважаваме личността на другия, не бива да накърняваме достойнството му!”

Или

● “Не прави на другия това, което не искаш да сторят и на теб!”

Да примем, че едно правило от Етичния кодекс звучи именно така. Какво обаче за същото казва религията, по-специално Христовата религия; знаем всички какво, кава ето това:

● Обичай ближния си!

Усещате ли сега за що собствено иде реч? Разбира се, известното изречение от Свещеното писание е много по-въздействащо и духовния му патос рефлектира директно в сърцето. Разсъдъчното писано етично правило е безсилно с нещо да докосне човешкото сърце, поради което е и неефикасно и безполезно, а и твърде скучновато.

Ако една морална “система” се гради на скуката, а не на някакъв що-годе възвишен духовен патос, то такава морална система няма никакво бъдеще. И респективно: няма никакво бъдеще и оня народ, който не цени собственото си духовно наследство, наследството на историческата, на религиозната и на културната си традиция, т.е. няма никакво бъдеще народът, който се отрича, и то съвсем безпричинно, от своята собствена духовна същност, от нравствения идеял на предците си. И в замяна на това си позволява лукса да си прави скучновати етични кодекси, които са неспособно с нещо да трогнат човешкото сърце…

Абонамент за списание ИДЕИ