Жак Маритен
В това есе бих искал да разгледам един особен аспект на съвременната духовна криза, а именно – съвременния атеизъм и неговия дълбинен смисъл. Подобна тема – смисълът на съвременния атеизъм – предполага твърде дълбоки и сложни проблеми. Аз не претендирам за някакво тяхно догматизиране – перспективите, които ще предложа, са в известен смисъл експериментални и произхождат от желанието да уловя скритото духовно значение на настоящата агония на света. В уводната част ще се опитам, първо, да анализирам накратко различните видове атеизъм, с които може да ни се наложи да се занимаем, за да характеризираме по-точно атеизма на съвременността.
Второ – ще се опитам да изложа двойната непоследователност, която подобен атеизъм проявява. Имам предвид непоследователността, която следва от факта, че самото отхвърляне на цялата религия е собствено религиозен феномен, а също и онази, която следва от факта, че това отричане на Бога – на истинния, трансцендентен Бог на естеството – е в действителност едно поклонение на фалшивия иманентен бог на историята.
Така ще се насочим към основния въпрос, който бих искал да разгледам: сравнението между атеиста и светеца – кой от тези двамата, атеистът или светецът, представлява по-безкомпромисен и революционен разрив с цялата неправда и измама на този свят? И вероятно ще трябва да заключим, че атеистът – имам пред вид автентичният, абсолютен атеист, с цялата му искреност и отдаденост – е всъщност един неудал се светец и в същото време – лъжереволюционер.
Дистинкцията между различните видове атеизъм може да се направи от две гледни точки: от гледната точка на подхода на човешкия субект, който обявява себе си за атеист, и от тази на логическото съдържание на различните атеистически философии.
От гледната точка на човешкия субект, заявяващ себе си като атеист, бих казал, че съществуват практически атеисти, които вярват, че вярват в Бога, но които всъщност отричат Неговото съществуване с всяко свое дело – те богопочитат света, властта и парите. След това – има псевдоатеисти, които вярват, че не вярват в Бога, но всъщност безсъзнателно вярват в Него, защото богът, чието съществуване отричат не е Бог, а нещо друго. Накрая, съществуват абсолютни атеисти, които наистина отричат съществуването на самия Бог, в Когото вярващите вярват – Бога Творец, Спасител и Отец, Чието име е свръх и отвъд всяко име, което можем да изречем. Тези абсолютни атеисти са се посветили на това да променят цялата си ценностна система и да унищожат в себе си всичко, което подсказва Божието име; те са избрали да заложат всичко свое против божествената Трансценденция и всяка следа на Трансцендентността.
От втората гледна точка – от гледна точка на логическото съдържание на различните атеистически философии – бих разделил атеизма на негативен и позитивен.
Под негативен атеизъм имам пред вид един просто негативен или деструктивен процес на отхвърляне на идеята за Бога, която не бива заменена от нищо друго. Този негативен атеизъм може да бъде единствено плитък и емпирически, подобно на атеизма на либертинистите от седемнадесети век: той отваря вакуум в центъра на мисловната вселена, която се е оформяла векове наред около идеята за Бога, но не се старае да създаде друга такава вселена – той е зает единствено да способства нашето удобно живеене в емпирическата свобода на това да правим каквото си искаме. От друга страна, негативният атеизъм може да бъде дълбоко и метафизически живян: в такъв случай празнотата, която той създава в центъра на нещата, се простира до самия край на мисловната ни вселена и я опустошава; свободата, която той изисква за човешкото его, е абсолютната независимост – един вид божествена независимост, която това его, също като това на Кирилов, при Достоевски, може да утвърди най-вече чрез самоубийството и саморазрушението.
Под позитивен атеизъм имам пред вид активната борба срещу всичко, което ни напомня за Бога – сиреч, по-скоро антитеизъм отколкото атеизъм – и в същото време отчаян, бих казал героически, стремеж да се пресъздаде и реконструира цялата човешка мисловна вселена и цялата гама на човешките ценности съобразно режима на война срещу Бога. Подобен позитивен атеизъм беше трагичният, самотен атеизъм на Ницше; такъв е днес модерният академичен атеизъм на екзистенциализма; такъв е революционният атеизъм на диалектическия материализъм. Последният представлява особен интерес за нас, защото той успява да накара значителен брой люде да приемат сърдечно тази нова разновидност на вярата, и да и се отдадат искрено и без-проблемно.
И тъй, като говоря за съвременен атеизъм, аз имам пред вид онази негова форма, която е най-значителна, която предвещава едно ново и нечувано историческо събитие, защото това е абсолютният и позитивният атеизъм, взет най-вече в аспекта, за който последно споменах. Човешката история е изправена – почти от век – срещу гръмовното разразяване на един атеизъм, който е абсолютен (кара човека всъщност да отрече самия Бог) и едновременно с това позитивен (антитеизъм, изискващ да бъде напълно изживян от човека и да промени лицето на земята). Това разразяване е заключителният етап от тривековната прогресивна деградация на идеята за Бога, към която буржоазният рационализъм прояви особена отзивчивост. То означава "начало на нова епоха, в която процесът на смъртта и процесът на възкресението ще се развиват едновременно, като се сблъскват и борят помежду си".
Бих искал да подчертая, че днешният абсолютистко-позитивен атеизъм проявява двойна непоследователност. Как абсолютистко-позитивният атеизъм се начева в човешкия ум? На това място се натъкваме на един забележителен факт. Човек не става абсолютен атеист като резултат от някакво разследване на проблема за Бога, което спекулативният ум провежда. Без съмнение той взима предвид негативните заключения, предоставени в тази връзка от най-радикалните форми на рационалистическата или позитивисткатa философия, както и старото тривиално твърдение, че научното обяснение на вселената се е отърсило от съществуването на Боза. Но за него всичко това са второстепенни защитни средства, а не първичен подбуждащ и определящ стимул. Той не подлага на критическо изследване нито философските заключения, нито безсмисленото клише. Той ги приема за даденост. Той Вярва в тях. А защо? По силата на един вътрешен акт на свобода, на чието осъществяване той посвещава цялата си личност.
Началната точка на абсолютния атеизъм е, по мое мнение, базисният акт на моралния избор, решаващото свободно определение. Ако човек, намирайки опора за самия себе си и цялостната насока на собствения си живот, обърка отхвърлянето на даден трансцендентен закон с моралната зрялост; ако този човек реши да се изправи срещу доброто и злото в един абсолютно свободен опит, като остави настрана всяка крайна цел и всяко идващо отгоре правило – подобно свободно морално определяне, което засяга първичните ценности на неговото съществуване, би означавало отделянето на целия му живот и мисъл от Бога. Тук, според мен, е точката, от която започва абсолютният атеизъм в дълбините на човешката духовна активност. Но какво друго описах сега, ако не един вид верови акт, един обърнат акт на вяра, чието съдържание е отхвърлянето, а не верността към трансцендентния Бог?
Точно така абсолютният атеизъм е и позитивен атеизъм. "Това по никакъв начин не е просто отсъствие на вяра в Бога, а по-скоро отказ от Бога, борба срещу Бога, предизвикване на Бога".3 Абсолютният атеист е отдаден "на една вътрешна диалектика, която го задължава непрестанно да разрушава в себе си всяко възраждане на това, което е погребал... В същата мяра, в която диалектиката на атеизма се развива в ума му – всеки път когато се сблъсква с естествената идея за и естествения интерес към абсолютните ценности или безусловните норми, или с някакво метафизическо безпокойство – той ще открива в себе си следите на Транцендентното, което все още не е унищожено. Той ще трябва да се освободи от тях. Бог е постоянна заплаха за него. Неговият случай не е този на практическото забравяне, а на все по-дълбокото посвещаване на отрицанието и на борбата"4 – на това, непрестанно да се бори срещу Бога и да променя, да преустройва всичко в себе си и в света на основата на този анти-теизъм.
Какво означава всичко това? Абсолютният атеизъм започва с един преобърнат акт на вяра и представлява завършено религиозно посвещение. Тук срещаме първата вътрешна непоследователност на съвременния атеизъм: той проповядва необходимостта от отмирането на всяка религия, а сам представлява религиозен феномен.
Втората непоследователност е близка до първата. Абсолютният атеизъм започва като претенция на човека да стане единствен господар на своята съдба, тотално освободен от всяка алиенация и хетерономия, тотално и решително независим от всяка крайна цел и какъвто и да било вечен закон като онзи, който би му бил наложен от някой трансцендентен Бог. Не произлиза ли, според атеистическите теоретици, идеята за Бога от алиенацията на човешката природа, която бива отделена от себе си и пренесена в един идеал, сублимиран образ, и чиято именно трансценденция и суверенни атрибути карат човека да се съгласява на едно робско съществувание? Нима не именно чрез освобождаването от този сублимиран образ и от всяка трансценденция човешката природа не ще достигне своята пълнота и свобода и не ще постигне окончателното "възсъединяване между същност и съществуване?"
Какъв е обаче, истинският окончателен край на философията на абсолютната иманенция, която не е нищо друго освен абсолютен атеизъм? Всичко, което преди е било приемано като недосегаемо от времето и причастно на някакво трансцендентно качество – независимо дали идеална ценност или духовна реалност – сега е абсорбирано в движението на земното съществуване и всемогъщия океан на ставането и историята. Истина, справедливост, добро, зло, всички норми на съвестта, сега съвършено релативизирани, стават радикално условни: те са само променящи се форми на процеса на историята; за Декарт те бяха единствено случайни творения на божествената Свобода. Истината във всеки един момент е онова, което съответства на изискванията на историческите порождения. В резултат от това истината се мени с времето. Дадено действие, което сега извършвам, днес е благородно дело, а утре ще е престъпление. И по този начин съвестта ми ще трябва да го отсъди. Човешкият интелект и моралната съвест трябва да станат героически сговорчиви.
А какво става с "аз-а", с личността, с проблема за човешката съдба? Тоталното отрицание на транцендентността логически води със себе си и тотална вярност на иманенцията. Не съществува нищо вечно в човека, той ще умре напълно, в него няма нищо за спасяване. Но той може да се отдаде и да се отдаде напълно, на цялото, от което е част, на безграничната промяна, която е единствената реалност и която движи съдбините на човечеството. Посредством самия си решаващ морален опит и онзи първоначален морален избор срещу всяка крайна Цел (който се опитах да опиша и който предполага едно посвещаване много по-дълбоко от това, на което индивидуалистическият егоизъм или епикурейството са способни) абсолютният или позитивният атеист отдава себе си на всичко-абсорбиращото – социално или космическо – еволюиращо цяло. Той не се задоволява просто да умре в него, като стрък трева в земята, и да я направи по-плодородна със самото си разложение. Той разбира също, че цялото му същество, с всичките му ценности, норми и убеждения, както казах преди малко, трябва да бъде отдадено на Минотавъра, който е историята, човекоядната история. За него дългът и добродетелта са само цялостно подчинение и жертване на самия себе си пред свещената ненаситност на ставането.
На това място ние се сблъскваме с един нов вид мистически "чиста любов" - отказваща се от всяка надежда за лично спасение – една истинска всеотдайност, самоотречение и саможертва, тотална и абсолютна безкористност – но всъщност чудовищна, заплатена с цената на самия "аз", на самото съществуване и достойнство на личността, с цената на това, което в нас е само по себе си цел и образ Божий. Христос е казал: "Който е изгубил душата си заради Мене, ще я запази"5, защото да изгубиш душата си за Бога е да я отдадеш на абсолютната Истина и Благо, и Любов, на самия вечен Закон, който трансцендира всяка случайност и изменчивост на Ставането. Позитивният атеист отдава душата си (и не за да я спаси) на един световен демиург, пристрастен в това да скланя и покорява и да предава човешките умове на произвола на събитията.
Аз не минимализирам духовното значение на моралния подход на абсолютния атеист. Напротив, подчертавам неговата като че ли мистическа безкористност, и елементите на величие и великодушие, които се съдържат в него. Но аз казвам, че този морален подход също така проявява една базисна непоследователност и че целият процес е в крайна сметка провал.
Това скъсване с Бога започва като претенция за тотална независимост и тотална еманципация, като гордо революционно скъсване с всичко, което подчинява човека на алиенацията и хетерономията. То обаче, свършва с покорност и преклонение пред всемогъщото движение на историята, с един вид свещено предаване на човешката душа на слепия бог на историята.
II
Провалът, който току що споменах, ни разкрива един факт, който според мен има дълбинно значение: имам предвид материално твърде силния, но духовно много слабия и измамен революционен характер на абсолютния атеизъм; имам предвид факта, че неговият радикализъм е неминуемо самозаблуден радикализъм – защото един наистина революционен дух не коленичи пред историята, а дръзва да прави история; имам предвид факта, че на абсолютния атеизъм не му достига онзи безкомпромисен протест, онази неподатливост, чиято видимост – заедно с надеждата – го прави съблазнителен за мнозина.
Така с втората част на това есе достигаме до мястото, което особено ми се иска да разгледам. Кой от тези двамата – атеистът и светецът – е по-безкомпромисният и решителният, кой от тях удря брадвата по-близко до корените на дървото? Кой осъществява по-завършено и далеч достигащо, по-радикално скъсване?
Нека да се опитаме да си представим какво става в душата на светеца в решаващия момент, когато той взима първото си неотменимо решение. Да разгледаме св. Франциск Асизки, когато захвърля одеждата си и се явява така пред своя епископ от любов към бедността; или св. Беноа Лабрийски, когато той решава да се превърне в отблъскващ на вид просяк и да се скита по пътищата. В основата на такова действие има нещо толкова дълбоко в душата, че то едва ли може да бъде изразено и аз бих го нарекъл – един прост отказ. Не движението на възставането, което е временно, или на отчаянието, което е пасивно, а по-скоро един прост отказ – един тотален, твърд, пределно активен отказ да се приемат нещата такива каквито са. Тук не става въпрос за знаене на това дали нещата, природата и света са благо в съществото си – да, те са благо, битието е благо, доколкото е битие, благодатта съвършенства природата, а не я унищожава – тези истини нямат отношение към вътрешния акт на разрив, на скъсване, който съзерцаваме. Този акт е свързан с един факт, един екзистенциален факт: нещата, такива каквито са, не са приемливи – позитивно и определено не са приемливи. В действителното си съществуване светът е покварен от неистина и неправда, от злоба и страдание, и нещастие. Творението е повредено от греха по такъв начин, че дълбоко в душата си светецът отказва да го приеме, такова каквото то е. Злото – имам пред вид властта на греха и световното страдание, което той води след себе си, гнилочта на небитието, която разяжда нещата навсякъде – злото е такова, че единственото налично нещо, което би могло да го изцели, и което опиянява светеца със свободата и тържеството, и любовта, е – да се откаже от всичко: от усладата на света, от добротността и превъзходното, от онова, което е и приятно, и позволено – за да бъде с Бога. Това означава тотално да се оголи и да се отдаде, за да достигне мощта на кръста; означава да умре за онези, които обича. Това е внезапното блясване на вдъхновеност и воля над и отвъд целия ред на човешката моралност. Веднъж докосната от това пламтящо крило, човешката душа става странник навсякъде, където и да отиде. Тя може да обикне различни неща, но никога няма да остане при тях. За да изкупи творението светецът воюва из всички негови места с голите ръце на истината и любовта. Тази война започва в най-скритите кътчета на собствената му душа и кръв и тя ще завърши с идването на новата земя и новото небе, когато всичко могъщо в този свят ще бъде принизено и всичко презирано ще се въздигне. Светецът сам прави гроздето на вино и от всички народи на света, никой не му помага.
И аз бих казал, че за тази война, за която току що споменах именно неговият Бог му е дал пример. Понеже като призовава разумните твари за дял в Своя нетварен живот, Бог ги изтръгва от самия живот, на който са били подвластни, като вкоренени в природата и нейната "майа". Иудеите знаят, че Бог е Бог таен, Който крие името Си и Се явява на човечеството в чудесата и духа на пророците, за да обнови лицето на земята, и е Онзи, Който е отделил за Себе Си Своя народ от всички други народи на света. Християните знаят, че Бог е така недоволен от този погубен свят, който Той е сътворил добър и който злото е разрушило – и е тъй възхитен от любовта – че е дал Своя Син и Го е предал на човеците, за да бъде отхвърлен от света и да страда, и да умре, и по този начин да изкупи света.
Именно на този истинен Бог е отдаден изцяло светецът. Но има и лъжебогове; дори, казано накратко, има подправен и изкривен образ на Бога, който може да се нарече царя или Юпитера на всички лъжебогове, великият бог на идолопоклонниците. По отношение на този бог светецът е съвършен атеист, най-безбожният от всички люде – именно защото се покланя единствено Богу. Нека се спрем на този въпрос. И нека разгледаме чисто рационалното, чисто философското понятие за Бога. Това понятие е двойствено: има един истинен Бог на философите, и един лъжебог на философите. Истинният Бог на философите не е никой друг освен Самият Бог – Богът на светците, Бог на Авраама, Исаака, и Иакова – познаван несъвършено и предварително, познаван по природните Му атрибути единствено: такава чисто рационална идея за Бога е действително отворена за свръхприродното.
Но представете си сега една чисто рационална идея за Бога, която, знаейки за съществуването на върховното същество, в същото време пренебрегва онова, което св. ап. Павел нарича Неговата слава, отрича бездната от свобода, която бележи Неговата трансцендентност, и Го приковава към самия свят, който Той е сътворил. Представете си една чисто рационална – и изопачена – идея за Бога, която е затворена за свръхприродното, и прави невъзможни чудесата, които се т а я т в Божията любов и свобода, и неизказан живот. Това би било лъжебогът на философите, Зевсът на всички лъжебогове. Представете си един бог, който е обвързан с природния ред и който не е нищо друго освен върховен гарант и оправдание на този ред – един бог, който е отговорен за този свят без да го изкупва, и чиято гъвкава воля, недостижима за никоя молитва, доволства от и освещава както всяко зло, така и всяко добро във вселената, цялата измамност и жестокост заедно с всичката щедрост, които действат в природата; един бог, който е благословил беззаконието и робството, и нищетата и който принася човека в жертва на вселената, правейки сълзите на децата и страданието на невинните съставна част, без каквото и да било въздаване, на свещената необходимост на вечните кръговрати или на еволюцията. Подобен бог би бил единственото върховно същество, но превърнато в идол, натуралистичният бог на природата, Юпитера на света, великият бог на идолопоклонниците, на силните и богатите, на беззаконното преуспяване и би бил просто един факт, въздигнат до закон. Опасявам се, че именно такъв беше богът на нашата съвременна рационалистична философия и навярно богът на Лайбниц и Спиноза, и разбира се, този на Хегел.
Такъв е, по съвсем друг начин, не рационалистически, а магически, богът на езическата античност, или по-скоро едно от лицата на онзи двулик бог. Понеже езическият бог е двусмислен: той от една страна е бил и истинният Бог на природата и разума, незнайният Бог, за Когото св. ап. Павел говори на атиняните; от друга страна, това е бил и лъжливият, само-противоречащ си бог на натурализма, който току що описах и който добре се съвместява с княза на този свят.
Можем също да добавим и на християнските секти, и на налудните гностици, и особено на последователите на Маркион, който смята Бога на Ветхия завет за злия демиург, воюващ със Спасителя и погрешно взима Твореца за същия онзи фалшив и абсурден Император на света.
Това което искам да кажа е, че светецът, като извършва величествения акт на разрива, който подчертах по-горе, отрича с един замах, скъсва и отхвърля с безкомпромисна устременост този под-ставен Император на света, лъжебога на натурализма, великия бог на идолопоклонниците, на силните и богатите, който е нелепа имитация на Бога, но който също е и въображаемият фокус, откъдето почитанието на космоса радиира, и комуто плащаме дан всеки път, когато коленичим пред света. Именно спрямо този бог, светецът е съвършен атеист. Така е – нима не бяха иудеите и първохристияните често наричани атеисти от езичниците във времето на Римската империя? В тази клевета имаше скрит смисъл.
Но нека сега се спрем на съвременните ни атеисти, нашите истински и действителни атеисти – какво може да се каже за тях? Аз бих казал, че в току що подчертания смисъл абсолютният атеист не е достатъчно атеист. Той също се възмущава от онзи Юпитер на света, от бога на идолопоклонниците, на силните, на богатите; той също се решава да се освободи от него. Но вместо да хвърли срещу този лъжебог силата на истинния Бог, и да отдаде себе си на делото на истинния Бог, както светецът прави, атеистът – понеже отрича истинния Бог – не може да се изправи срещу Юпитера на света, освен ако не извика на помощ силата на иманентния бог на историята – и не се отдаде на делото на този иманентен бог. Именно защото той вярва в разрушителната революционна сила на историческото движение и понеже очаква от него окончателната еманципация на човека, атеистът предава собствената си душа на слепия бог на историята. Той обаче е хванат в капан: не след дълго слепият бог на историята ще се покаже такъв какъвто е – да, самият Юпитер на света, великият бог на идолопоклонниците, на силните и богатите, на беззаконното преуспяване, този просто факт въздигнат до закон – същият онзи лъжебог, пременен поновому и коронован от нови идолопоклонници, даряващ нова власт и преуспяване. И за атеиста е твърде късно. Както видяхме това в първата част на нашия опит, той е завладян от този бог. Той коленичи пред историята. По отношение на един бог, който не е Бога, той е най-сговорчивият и покорният от всички верни.
Така неговият разрив със света на неправдата и подтисничеството е само плитък и временен разрив. Той е раболепен към света повече от всякога. В сравнение със светеца, който постига в плътта си своя начален разрив и умира всеки ден, и е благословен с блаженствата на бедните, гонените и всички други приятели Божии, и който се радва на съвършената свобода на онези, които са водени от Духа, атеистът е, както ми се струва, една твърде бедна реплика на освободения ум и героическия бунтовник.
И все пак, както се опитах да изтъкна, именно чрез погрешно насочения копнеж по вътрешната свобода и поради неприемането на нещата такива каквито са, той е бил заблуден. Може би някак парадоксално (но по мое мнение вярно) е твърдението за абсолютния атеизъм, че той лишава Бога и човечеството от някои потенциални светци, като обръща техния стремеж към героическа свобода в провал и усилието им да скъсат със света - в тотално и сервилно раболепие към света.
III
Има и един друг парадокс – в обратна посока. Ако се вгледаме в светеца, струва ни се, че неговият вътрешен акт на тотално скъсване и тотално освобождение от света, което го прави свободен от всичко освен от Бога, неизменно ще прелее от областта на духовния живот в областта на светския. Така например, ако не се посвети изцяло на едно съзерцателно състояние на екзистенция, той ще е принуден да действа като реформатор в социалната сфера и в областта на цивилизационните дейности.
Всъщност именно това става от векове. Църковните Отци са били велики революционери. Тома от Аквино в областта на културата, а св. Винсент де Пол в социалната сфера – са върховни примери на автентични радикали, чиято инициатива е предизвикала решителни обрати в историята на цивилизацията. Векове наред световният прогрес е бил тласкан от светците.
И все пак, парадоксът, който току що споменах е налице - в деня, когато в течението на новата история, една изключително нечовешка структура на обществото, дело на индустриалната революция, направи проблема за социалната неправда откровено решаващ; когато в същото време - човешкият ум осъзна социалното като собствено предмет на познание и дейност и когато първите опити да се създадат работнически организации предизвиква началото на една историческа сила, способна да въздейства на социалните структури - тогава не трябваше ли светци да поведат протеста на бедните и на работническото движение към неговото узряване? В действителност, с изключение на неколцина благочестиви люде, като Озанам във Франция и Тониоло в Италия (те все още не са канонизирани, но някой ден може би това ще стане), тази задача, както знаем, не бе извършена от светци. Не само това, но дори именно атеисти, вместо светци, за всеобщо нещастие, взеха в ръцете си социалните въпроси.
Защо се случва подобно трагическо поражение? Не е възможно, струва ми се, да не видим в това някакво наказание на християнския свят, който за един дълъг период повече или по-малко е предал християнството в своето практическо поведение, пренебрегнал е уроците на светците и е изоставил неизброимото множество на лишените от надежда, чиято нищета и невъзможни жизнени условия са ги приковали в един ад на земята. Нека не бъда разбран погрешно. През времето, за което говоря, не са липсвали светци на земята - през последния век имаше разцвет на светостта. Но светците не преминаха отвъд областта на духовните, апостолски или милосърди дейности; те не прекосиха прага на светската, социалната, секуларната дейност. И така празнотата не бе запълнена. Защото в историческата епоха, в която живеем, единствено индиректното откънтяване на вътрешното възраждане на съвестта върху външните структури на обществото - което си остава базисна необходимост, и посредством което такива социални промени като отмяната на робството постепенно са станали възможни - определено не е достатъчно. Една дейност, която непосредствено да цели подобряването и преструктурирането на светския живот, една подобна специфична социална дейност също е необходима.
Вероятно конкретният пример ще ми помогне да изясня това, което имам предвид. Един беден свещеник на име Котоленго, който беше свят (макар името му да не се намира в Енциклопедия Британика) и който основа в Торино през втората половина на миналия век болница, бързо прераснала в нещо като град на всички видове човешка немощ, установи от самото начало правило - никакви пари да не бъдат пестени и инвестирани в подкрепа на неговата организация, където стотици бедни се лекуваха и хранеха всеки ден. Парите получавани ежедневно по Божий Промисъл трябва да бъдат изразходвани същия ден, "защото доста е на всеки ден злобата му". Нещо повече, една вечер, като разбира, че помощниците му са запазили някаква сума за следващия ден, Котоленго така се възмущава, че изхвърля парите от прозореца - действие, което в нашата мамонска цивилизация граничи с безумието и навярно със светотатството. Това действие, както и правилото да не се събират пари, установено от светеца за неговата болница, само по себе си е съвършено революционно действие, още повече с това, че е успявало. Работата на Котоленго е имала изумителен успех: сега това е една от най-големите институции в Торино и все още работи на същите принципи. И все пак въпросното революционно дело, независимо от целия духовен смисъл, просиял в него, няма никакви социални последици. То е трансцендирало един социален проблем. Социалният проблем обаче трябва да бъде преодолян и решен на свой собствен ред. За половин век хората с добра воля все по-ясно са разбирали, че мисията в света на онези, които вярват в Бога, е да променят положението.
Сега аз говорих за историческите недостатъци на християнския свят. Междувременно, за да избягна погрешно разбиране, бих искал да подчертая, че с названието "християнски свят" означавам една социологическа категория, която е въвлечена в реда и историята на световните цивилизации, и е част от този свят. Християнският свят не е нито Християнството, нито Църквата. Провалът на християнския свят не може да опетни Църквата или Християнството.
Още повече, че относно това има твърде голямо объркване. Нито Християнството, нито Църквата имат за цел да направят човеците щастливи, а да им кажат истината - не да осъществят справедливост и свобода в политическото общество, а да дадат на човечеството спасение и вечен живот. И несъмнено, Църквата и Християнството трябва също така – като допълнителна задача - да ускорят действието на правдата и любовта в сърцевината на временното съществуване и така да направят това съществуване по-достойно за човека. И все пак успехът в случая зависи от начина, по който бива прието от света Божественото послание. Тук именно се сблъскваме с отговорностите на християнския свят, т. е. на социалните групи на наличествуващите християнски деноминации в секуларната история.
Безсмислено е да се упрекват християните, както правят днес някои млади хора, за това, че не са покръстили "Революцията", че не са посветили цялата си мощ на "Революцията". Месианският мит за "Революцията", който е секуларизирано обръщане на идеята за идването на Царството Божие, не е нищо друго освен едно измамно средство да се изврати човешката история, и да бъдат превърнати в провали не-месианските, автентичните и истински прогресивните отделни революции, които трябва да следват една друга, докато човешката история съществува. Не е безсмислено обаче, да бъдат укорявани християните в света, за това, че не са съумели да осъществят в определени времена подобни необходими отделни революции, и като цяло за това, че са грешници, които - те знаят това - в някаква мяра, винаги предават Християнството. Не е лишен от смисъл упрекът към мнозина в съвременността, които лицемерят пред Бога, в Когото за себе си те вярват, че вярват, за това, че фактически са практически атеисти.
Убеден съм, че ако предстои една нова епоха на цивилизацията - не на варваризацията - най-тежкото изискване на такава една епоха би било освещаването на секуларния живот, оплодотворяването на социалното, на светското съществуване от духовния опит, от трудовете на съзерцанието и братската любов. Опасявам се, че няма да се стигне дотам. Понастоящем ние се намираме в най-ниската точка: човешката история е влюбена в страха и абсурда, а човешкият разум - в отчаянието. Силите на илюзията се разпростират из целия свят, изваждайки от строя всички компаси. Дарът на езика е така опозорен, думите са толкова изтъркани и фалшиви, толкова много истини, срещани във всяко ъгълче, в пресата или радиопредаванията са съвършено смесени във всеки един момент с така много грешки, по този начин също афиширани, че хората просто губят сетивото си за истината. Те са лъгани дотам, че като наркомани търсят ежедневната си доза от лъжи, за да се почувстват комфортно. Те я поглъщат заради вкуса, и действат така сякаш са вярвали в нея; и отново - те начеват един вид нелегален ментален живот, в който не вярват на нищо, което им се казва, а разчитат единствено на първобитния опит и първичните инстинкти. Те са заобиколени от всички страни от подправени и фалшиви чудеса, които заслепяват и ослепяват умовете им.
При това състояние на нещата, изглежда, че и най-мъдрите убеждения, и най-красноречивите демонстрации, и най-добрата организация определено не са достатъчни за людете от това време. Днес хората се нуждаят от знаци-знамения. Нуждаят се от дела. На първо място се нуждаят от знамения, но такива с ясно различим смисъл за реалността на божественото. Навсякъде обаче, има значителен дефицит на чудотворци, макар навярно те да са "продукта", от който се нуждаем най-много. Сега ми се иска да припомня отново думите на Паскал: "Ние винаги действаме, казва той, сякаш сме упълномощени да превърнем истината в триумф, докато сме упълномощени единствено да се борим за нея". Не на нас се полага да даваме чудеса на хората. От нас зависи да практикуваме онова, в което вярваме.
В тази връзка може би трябва да подчертаем едно от най-дълбоките значения на абсолютния атеизъм. Както съм казвал при други случаи8, абсолютният атеизъм означава "едно превеждане в груби и неизбежни понятия, един безжалостен двойник, едно отмъстително огледало на практическия атеизъм на твърде много вярващи, които всъщност не вярват". Той е "преди всичко плодът и присъдата на практическия атеизъм и негов отразен образ в огледалото на божествения гняв". Ако това твърдение е истинно, "тогава трябва да кажем, че единственият начин да се освободим от абсолютния атеизъм е - като се освободим от практическия атеизъм." Декоративната вяра днес не е достатъчна. Вярата трябва да е действителна, практическа, жива вяра. Да се вярва в Бога трябва да означава да се живее по такъв начин, сякаш животът не може да бъде живян, ако Бог не съществува. Тогава земната надежда в Евангелието може да се превърне в оживителната сила на световната история.
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.
Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар