В блога на Райчо Радев и също така във фейсбук-групата Промяна в образованието СЕГА се започна интересна дискусия по изключително важни и принципни въпроси, свързани както с философията, така и с начина ("стратегията", "технологията") на промените, водещи в крайна сметка до едно ново, качествено различно образование у нас. Аз отразих началото на дискусията ето тук: За да дойде свободата в образованието най-напред диктатурата в него трябва да бъде ликвидирана; ето сега нейното продължение; заповядайте, включете се в дискусията и вие:
Boris Tanusheff каза: "тоталната цензура трябва да отпадне (говоря за цензурата вътре в системата), а това вече е почвата, от която участниците в процеса ще почнат реално и на дело да се ползват от правото си на свободно изразяване"
Въпросът тук е, след като има съгласие, че системата е тоталитарна, как може да очакваме, че наложената от нея цензура ще (само)отпадне? Не може според мен да разчитаме на самоотричането й - трябва да се работи за отхвърлянето й. Ако имахме демократична система, то препоръките на Райчо Радев щяха да са на мястото си като един вид нейно облагородяване, само че, ако тя действително беше такава, нямаше въобще да се нуждае от това подобряване. Тоест, опираме отново до дилемата: да развиваме ли една система, за да я демократизираме - това би било нещо като "социализъм с човешко лице" - или да я отхвърлим радикално за да разчистим пътя за нови, съзвучни с времето взаимоотношения?
Ангел Грънчаров каза: Системата в образованието е командно-административна, директивна система на тоталния контрол, вярно, в стадия на разложението си, но все пак системата умее да се защищава. Но тази тоталитарна образователна система на цензура и контрол е подсистема на обществото, което претендира все пак да е демократично. Ясно е, че вътре в самата образователна система няма как да се появят сили, които да съкрушат диктатата на системата и на нейния основен крепител (образователната бюрокрация), но отвън нея, от страна на обществото (гражданите, партиите, неправителствени организации и пр.) може да се намери енергия и сила за да се въздейства за отпадането на цензурата и диктатурата в образователната система.
Например, ако този въпрос за коренна промяна в образованието стане централен на едни предсрочни избори, какво пречи на партиите, самоопределящи се като десни, да им се вмени задачата да работят в Парламента за промяна в тази посока. Знам, че не е лесно един такъв закон да бъде прокаран при бясната съпротива на образователната бюрокрация, която бди да пази статуквото непокътнато, щото гарантира всевластието й. Но с натиск от страна на обществото на гражданите, на родителите, на учителите, на учениците и пр. все нещо може да бъде направено.
Цялата работа е да отпадне диктата и цензурата, осъществявани от образователната бюрокрация. По-нататък работата ще почне да се саморегулира на почвата на свободата. Нима смятате, че у нас либерален закон за образованието е принципно невъзможен? На мен ми се струва, че не вярват в свободата ония, които са обременени от робски предразсъдъци, на които им тежи едно робско съзнание.
Райчо Радев каза: Представям моето разбиране за написаното от Явор Ганчев.
За съмнението във фундаменталната предубеденост
Явор Ганчев започва с отрицание на написаното от мен: „Две фундаментално неверни твърдения има в горното“. Рязката категоричност, че това са „фундаментално неверни твърдения“ ме плаши относно толерантността в нашата дискусия и съобразяването с един от основните принципи на спора между философски мислещи хора за съмнението в „несъмнените“ неща. Не съм убеден, че той е „фундаментално“ прав.
Продължавам участието си в дискусията, защото проблемите са изключително важни за България, засягат голяма група от хора и виждам някаква надежда в техния ентусиазъм.
За отношението между конституцията и другите закони
Първо: пожелателност няма.
След моето изречение "Конституцията... има своето реалното битие в правното пространство на България чрез всички други закони" Явор Ганчев пише: „Конституцията не е нещо пожелателно, тя е основен закон с пряко действие (чл 5 ал 2).“ Не твърдя, че конституцията е нещо пожелателно. Пожелателността като характеристика на отношението между конституцията и законите не се съдържа в съждението "Конституцията... има своето реалното битие... чрез всички други закони." И друго: Вероятно за правото има тълкувателно различие между „пряко“ и „непосредствено“ – Не съм убеден, че двете понятия са тъждествени. В конституцията не е употребена думата „пряко“, а е употребена думата „непосредствено“. Ето текста на чл.5 ал.1 и ал.2: „Чл. 5. (1) Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат. (2) Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие.“
Правилата на конституцията имат „непосредствено действие“, т.е. те са непосредствено включени в законите, поради което те не могат да и противоречат и затова те имат своето битие в законите и ние търсиме и разкриваме тяхното битие в и чрез законите.
Второ: съгласие или непротиворечивост на законите спрямо конституцията
Вменявайки фундаментална невярност на моето твърдение за конституцията и законите Явор Ганчев казва: „Другите закони трябва да са в съгласие с нея, но в никакъв случай действието ѝ не може да зависи от тях (да я обезсилват).“
В моето съждение "Конституцията... има своето реалното битие... чрез всички други закони" не се съдържа твърдението, че законите определят конституцията и че конституцията „може да зависи от тях“, както и твърдението, че законите могат „да я обезсилват“. В посоченото съждение, относно отношението на зависимост между конституцията и законите се съдържа непосредствената и еднопосочна определеност на законите от конституцията и че конституцията като най-общо правило има своето битие във и чрез правилата на конкретните закони, така както по-високата степен на общо има своето битие в по ниската степен на общо, или казано по друг начин - по-високата степен на общо се съдържа в по-ниската степен на общо, така както плодът има своето битие в крушата, ябълката, сливата и т.н. Това е предпоставката поради която понятията с по-висока степен на общо имат по-малко съдържание и по-голям обем. Правилата на конституцията съдържат най-висока степен на общо спрямо правилата в законите.
Ще обърна внимание, че понятието „съгласие“ едва ли е най-подходящото за отношението между конституцията и законите. Точно е определението в конституцията: „непротиворечие“.
За гаранциите на държавата за равнопоставен достъп, развитие и качество
След моето риторично питане "Как държавата да гарантира равнопоставен достъп, развитие и качество" игнорирайки продължението на това питане („ако този равнопоставен достъп не е вменен, възложен... чрез заложени в закон правила“), Явор Ганчев уточнява: „държавата не е задължена да гарантира нещо повече от равнопоставен достъп, заради "безплатността" на средното образование. Тя не само няма задължение, но няма и как да гарантира неща като развитие и качество...
Чл. 23 задължава държавата да гарантира свободата на развитието на образованието, не развитието на образованието.“
Ето текста на чл.23: „Чл. 23. Държавата създава условия за свободно развитие на науката, образованието и изкуствата и ги подпомага. Тя се грижи за опазване на националното историческо и културно наследство.“
Държавата е длъжна да осигури, да гарантира, а в конституцията е определено и по-конкретно „да създава условия за свободно развитие на... образованието... и ги (го - бел. моя, Р.Р.) подпомага.“ Държавата е задължена да създава условия за свободно развитие на образованието и да го подпомага. С това законодателят е вменил на държавата да гарантира „свободно развитие на... образованието“ като създава условия за това и го подпомага. Тук терминът „свободно развитие на образованието“ е включен в неговата „тоталност“ – като система, институция, процес, личностно изменение (предполага се развитие), организация, функциониране и т.п. В този смисъл държавата е задължена да създава условия и да подпомага не само равнопоставеност на достъпа до образование, но и на формите на организация и функционирането на образованието, респ. на развитието и постигането на качество. Не е казано държавата да осъществява развитието и качеството, а е задължена да създаде условия за свободно развитие и качество, което е равнозначно и на тяхното гарантиране.
Разбира се, че понятията „развитие“ и „качество“ се нуждаят от изясняване, т.е. от определяне на същностните характеристики в тяхното съдържание. В този смисъл държавата не е и не може да бъде монополист на развитието и качеството в образованието, което притеснява Явор Ганчев и прави крайния извод, че държавата е неспособна да организира и постигне развитие и качество, което „крещи“ от изречението: „Никъде в живота никакво качество не е гарантирано от държавна регулация, и обратно - областите, които водят с качеството си са области на свободно, нерегулирано развитие; и настоящата ситуация със 100% контролирано качество на образованието е окончателното емпирично доказателство за възможностите на държавата да гарантира качество.“ Както и от изречението: „В обобщение, няма конституционно право на развитие (някой да ти го развива) - има конституционно гарантирана свобода на развитие (сам да си го развиеш). Същото и за качеството.“
В това съждение има известна неточност. Между терминът „конституционно право на развитие“ и терминът „конституционно гарантирана свобода на развитие“ по същество няма разлика. Същевременно не може да се слага знак на равенство между „конституционно право на развитие“ и „някой да ти го развива“ т.е. ползвайки това право държавата принудително да ти развива едно или друго качество. Как ще се ползваш от правото си на развитие е твой избор: предоставяш възможност на държавата да го осъществява или сам да си го осъществяваш. Традиционно се реализира първата възможност (предоставяш правото си на развитие на държавата), а втората възможност (сам осъществяваш правото си на развитие) е почти равно на изключение.
Тази неточност присъства и в следния текст: „Това е фундаментален идеологически въпрос. Аз не отричам правото на някой да иска държавата да го развива вместо него самия. Отричам това да е конституционно право (това е обективното ми възражение) и отричам това да е реалистично постижимо (това е правото ми на идеологически предпочитания). Като оставим настрана неяснотата в термина „фундаментален идеологически въпрос“, не може да не отбележим, че е твърде съмнително да се слага знак за тъждество между „конституционно право на развитие“ и „правото... държавата да го развива вместо него самия“. Страхът е от превръщане в конституционно право на държавата , принудително да развива гражданите си. Такова нещо не се среща в конституцията. Конституционното право на развитие не означава право на държавата, тя и само тя да осъществява това развитие. Такова разбиране на конституционното право на развитие не е определено от конституцията, но в преобладаваща степен то съществува, присъства в ЗНП.
За условията на дискусията
Малко тоталитарно звучи твърдението: „Докато не установим, че говорим едно и също на един и същи език, няма как да продължим обсъждането.“ Обсъждането не е добре да се прекратява, защото в дискусията се уточняват понятията, тезите, схващанията и т.п. и в този смисъл „в спора се ражда истината“, нашето взаимно разбиране.
За субекта на промяната и ролята на държавата
Въпросът е не да игнорираме държавата, а да я принудим да осъществи промени в законовите правила, които да опредметят, да реализират, да дадат битие на конституционното право на свободно образование. Вярно е, че чиновниците, министерската и друга бюрокрация ще се съпротивлява неистово. Затова съм съгласен със следващото изречение: „На въпроса - кой ще установи незабавната промяна - отговарям: участниците в образованието, един по един и заедно сдружени.“ Питам кои участници в образованието и при какви правила ще работят. Ако ще отричаме каквито и да е правила и ако ще отричаме държавата като специфична, овластена организация и премахнем отговорностите и за образованието, то какво ще стане с тези които не приемат нашите идеи – ще ги натикаме в концлагери ли?
За свободата на словото и свободата в образованието
Съществува някаква неточност в съжденията за свободата на словото, където се казва: „Кой установи свободата на словото, след като беше премахната забраната на цензурата? Тя се установи сама, защото е израз на суверенно гражданско право.“
Свободата на словото не се „установи сама, защото е израз на суверенно гражданско право“, а се установи, защото държавата, гарантирайки суверенното гражданско право на свобода на словото премахна цензурата (под натиска на гражданите и техните организации, които воюваха и отстояват това право). Така може да стане (а и не виждам друга възможност) и със извоюването и отстояването на свободата на образованието.
За гарантиране на свободата на учителя от закона
Съгласен съм с казаното, което следва: „Светлин Наков обучава своите студенти точно както трябва - по програми и правила, които сам определя. И резултатът е очевиден. Това не изключва сертифициране и стандартизиране - но изключва от процеса на стандартизация и сертифициране хора, които нямат нищо общо с това - образователната администрация. Те трябва да са пасивни и неутрални регистратори, а не двигатели на развитието и качеството.“
Кой определя, че учителят „обучава своите студенти точно както трябва“? В случая Явор Ганчев се явява в ролята на МОН?! Ще има ли някъде определение-отговор на въпроса „Как трябва?“. Вероятно в закона ще пише, че учителят „обучава... по програми и правила, които сам определя“. Това означава, че този принцип на работа трябва да се включи като съответно правило в закона за образованието. Трудно е, но не е невъзможно да се извоюва от гражданските организации, правилото за този начин на организация на образованието, да се включи в закона за образованието и да принуди всички да се съобразяват с него и да осъществяват образователните си дейности съобразно това правило.
За некоректния упрек
Първо: По мой адрес трудно може да се отнесе упрекът „Колко трябва да си наивен, да не кажа нещо друго, че да очакваш от тази ситуация да произлезе закон, който да цели нещо друго, освен бетониране на статуквото“, защото написах и публикувах в блога си и бе препечатана в други сайтове 60 страници критика на концепцията за новия образователен закон „МОМН ЛЪЖЕ СЕБЕ СИ, НАС ИЛИ ГЕРБ?“ и никога не съм се съмнявал в инстинктите на бюрократичната образователна администрация за съхранение на статуквото. (Вж. Сайта на ИПО на Явор Джонев).
В продължение на 15 години управление на Спортно училище „Олимпиец“ Перник съм се нагледал и съм изстрадал чиновническата инертност, а в определени случаи и некомпетентност на бюрократите от министерството на образованието, както по време на промяна на статута на училището, по време на решаване на възникнали проблеми при функционирането му, така и по време на битките ми за наложителната промяна на нормативната уредба на спортните училища.
За субекта на промяната
Отговарям и на въпроса: „Кой ще напише и приеме новия закон?“
Не е съвсем точно твърдението, че „Гражданите нямат законодателна инициатива. Законите се пишат (и реално определят) от изпълнителната власт и формално се гласуват от нейното мнозинство в парламента. Реално законодателства изпълнителната власт. В образованието законодателства образователната администрация - тази, която е отговорна за състоянието на образованието. Какъвто беше последният проект на ГЕРБ, какъвто несъмнено ще е и проектът на това правителство, несъмнено роден в същите чиновнически глави.“
Промяната в Закона за образованието може да се инициира и отстои от гражданските организации в образованието. Фактът, че европейските изследвания потвърждават личните ми наблюдения, свързани и с неприятни изживявания, че гражданското общество в България е с едни от най-лошите показатели, а в това число и структурите и организациите на гражданското общество в сферата на образованието. (Вж. В блог РАЙЧО РАДЕВ, доклад на конференцията в с. Оряховица)
ГРАЖДАНСКИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ В СФЕРАТА НА ОБРАЗОВАНИЕТО, НАЦИОНАЛНО ОБЕДИНЕНИ В ЕДНА ПРЕДСТАВИТЕЛНА СТРУКТУРА (каквато не съществува и всички опити за това се провалиха) може да стане инициатор на съществени промени в законодателството в образованието.
Конкретен пример на гражданска инициатива за законодателни промени е промяната в Закона за спорта инициирана и извоювана от директорите на спортни училища. С подробности може да се запознаете в публикуваният текст в блог РАЙЧО РАДЕВ.
Тук накратко само ще посоча следното: Преди предстоящата промяна на Закона за спорта написах предложение от името на директорите на спортни училища в България за промени в Закона за спорта, които бяха жизнено важни за развитието на тези училища. Обсъждането по интернет на предложението и промените в него продължи месеци. С изключение на държавното спортно училище (тогава беше едно) от всички останали СУ (20) ми бе изпратено становище за предложението и пълномощно да ги представлявам пред Комисията по образование в НС, пред МОМН, пред ММС и др.п. внесох предложението в НС, МОМН, ММС и др., активно участвах в дебатите в Комисията в НС, а в отделни случаи канех и колеги от страната. Отразено е в стенограмите от заседанията на комисията. Стигнах до крайно противопоставяне с двамата министри (МОМН и ММС), уточнявах нашата позиция с депутатите от комисията и накрая се приеха 80% от нашите предложения. Създадох си множество неприятности, но предложението на неформалната гражданска организация на директорите на спортни училища успя да наложи своите идеи в законодателни промени.
За пътят на промените в образованието
Нови форми на организация на образованието, адекватни на съвременните изисквания, извън държавата и в условията на настоящата нормативна база могат да се осъществяват, но това ще става бавно, мъчително и с много „жертви“. Това го показа и първата конференция на свободното образование, организирана от НМР, с ентусиазма на участниците и главно на Явор Ганчев и Гаяне Минасян.
Наложителна е съществена промяна в законодателната база на образованието, за да се постигне ускорен просперитет на България.
Райчо Радев
Ангел Грънчаров каза: Радвам се, че започна сериозна дискусия! Призовавам участниците да дискутират по съществото на проблемите, които наистина са съдбовно важни. Непременно ще се включа и аз. Впечатляващ анализ е направил г-н Радев, г-н Ганчев също каза важни неща. Въпросът е да се генерира разумен и работещ (ефективен) изход от набелязалите се противоречия...
Явор Ганчев каза: Благодаря за усилието, г-н Радев. Моля да ми простите, ако това, което написах, е звучало като нещо, отнесено към Вашата личност. Но пък предпочитам да сме наясно за нещата, за които говорим, защото иначе само ще си говорим.
Смятам, че се фокусирате върху нещата, които уж пречат да се случи промяната в образованието - например липсата на гражданско обединение или на съществена промяна в законодателната база. Не мисля, че е нужно и възможно гражданските организации в областта на образованието да са обединени в една структура. Плурализмът в обществото го изключва. Всеки е свободен както да се сдружава, така и да не се сдружава. И продължавам да твърдя, че предпоставянето на законодателните промени като условие за промяна в образованието всъщност оправдава отлагането на промените за неопределено бъдеще.
Аз се фокусирам върху възможностите. Твърдя, че никой няма нужда от специални правила в съвършен закон, за да работи. Проблемът е в отказа от отговорност. И примерът, който давате, с това как да сме сигурни дали учителят работи правилно, ако не е записано в закона, че е правилно това, което той сам е решил, е много показателен. Затова и твърдя, че се разминаваме в принципни постановки - аз твърдя, че функцията на закона НЕ е да изброява правилните действия. Сега си имаме точно такъв закон и правилници под него. Ние не се борим да заменим чуждото правилно с нашето правилно, а се борим за плурализъм, всеки да определя за себе си кое е добро и в негов интерес - не само учителите, а най-вече учениците и техните родители.
Gayane Minassian каза: Като само ще добавя, че казаното от Явор не отрича наличието на държавен стандарт/програма, каквато има досега, тъй че хората, които се доверяват и смятат, че имат необходимост от министерски/законови норми, да си изберат да следват нея.
Райчо Радев каза: ОТГОВОР НА НАПИСАНОТО ОТ ЯВОР ГАНЧЕВ В „ДИСКУСИЯТА ПРОДЪЛЖАВА: ПРОМЯНА В ОБРАЗОВАНИЕТО - ЧРЕЗ ИЛИ БЕЗ ЗАКОН!!!“
За мотивите в дискусията
Написаното от Вас не възприемам като личностно отношение, а като Ваше схващане за образованието и затова е безсмислено да ми благодарите или да искате прошка. Това не ме вълнува, защото мисленето на другия по темата на спора е една възможност да провериш собствената си концепция, а и още повече егоцентризмът и тщеславието са лош съветник в осмислянето на темата на нашата дискусия. Времето до края на моя живот е много по кратко, от времето до неговото начало, за да си позволявам емоционални отклонения в мисленето по темата на моя живот - образованието. Пак ще повторя: продължавам участието си в дискусията, защото проблемите са изключително важни за България, засягат голяма група от хора и виждам някаква надежда в техния ентусиазъм.
За да съм ясен за какво говоря и да не се мисли, „че само ще си говорим“ заявявам: Фокусирам се върху промените в законодателството на образованието и създаване на национален субект на гражданското общество в образованието, не защото тяхната липса „уж пречат да се случи промяната в образованието“, а защото наистина тяхната липса пречи за ускорено осъществяване на наложителните промени в образованието.
За обединението на гражданските организации в образованието
За разлика от Вас аз „мисля, че е нужно и възможно гражданските организации в областта на образованието да са обединени в една структура“. „Плурализмът в обществото НЕ... изключва“ обединяването на граждански организации от една или близки предметни области в национална структура. Според мен е наложително организационното обединяване (ако е по ясно го наречете коалиране) на гражданските организации в сферата на образованието в една мощна социална структура, която да се изправи равнопоставено на държавната институция (МОН) и да постави, изисква и отстоява необходимите промени в образованието. Ако това е невъзможно, както твърдите, това не е в резултат от нарушаване на принципа на плурализма, а е резултат от утвърдилия се егоцентричен манталитет на българина. Това организационно обединение (коалиране) предполага ръководствата на гражданските организации да се откажат от традиционното българско заболяване „лидероманията“, от приоритизирането на своята предметна област на дейност спрямо другите и да се спазват допълнителни правила в отношенията между тези организации в името на общи цели.
Не e вярно, че в публикуваният от мене текст съм предпоставил законодателните промени като условие за промени в образованието и че без това условие промени са невъзможни. Промени в образованието са правени, правят се и ще се правят непрекъснато, както от държавни така и от недържавни субекти, свързани или несвързани със законодателни промени, създават се и функционират нови форми на организация на образованието, за каквито бе докладвано на конференцията за свободното образование.
За законодателството и ускоряването на промените
Не е точно вашето твърдение, че „предпоставянето на законодателните промени като условие за промяна в образованието всъщност оправдава отлагането на промените за неопределено бъдеще“, защото (според моето разбиране) промените в законодателството е предпоставка за съществена, качествена, а ако е по-ясно ще я нарека революционна промяна на образованието, за да бъде то в крак с изискванията на съвремието. Никъде, никога и никой от съмишлениците на идеята за ускоряване на промените чрез законодателството не е отричал и не е пренебрегвал промените, които се реализират от ИПО на Явор Джонев, от НМР и другите организации, които докладваха на конференцията, от Новото образование на Павел Лазаров, от нововъведенията на Ангел Грънчаров и мн.др.
Утвърждаването на нова, адекватна на съвремието ни законодателна база на образованието не само ще ускори, но ще изстреля с космическа скорост българското образование.
Твърдението „Аз се фокусирам върху възможностите“, и последващият текст предполага, че възможностите, заложени в действителността са само тези, които са видени от Аз-а. В действителността са заложени и много други възможности и една от тях е тази за ускоряване на промените чрез законодателството.
За специалните правила в съвършен закон
В известна степен е некоректно написаното: „Твърдя, че никой няма нужда от специални правила в съвършен закон, за да работи. Проблемът е в отказа от отговорност“. Първо, иронията е неуместна, защото тези, които сме привърженици на идеята за ускоряване на промените чрез законодателството винаги са работили, работят и ще инициират и работят за утвърждаването на нови, адекватни форми на образование. Второ: в публикуваните по дискусията текстове няма да намерите текст, в който да се твърди, че са възможни съвършени закони и че се борим за „съвършен“ закон. Не е случайна сентенцията „Лош закон, но закон“. Трето, не само хората от НМР поемат отговорности. Отговорност поемат всички, които си позволяват да инициират и осъществяват нововъведения, които системата не е признала и утвърдила.
За регламентиране на правото на избор на начина на работа на учителя, а не на начина на работа
В следващото изречение ми приписвате нещо, което аз не съм казал и то не съществува в моето мислене по проблема: „И примерът, който давате, с това как да сме сигурни дали учителят работи правилно, ако не е записано в закона, е много показателен.“ Може би не съм се изразил достатъчно ясно или Вие не сте ме разбрали, но в текста, който публикувах никъде не съм споменал да се включва в закона текст който да регламентира оценка за това „дали учителят работи правилно“ и още повече не съм писал, че учителят ще работи правилно, ако работи по точно определен и записан в закона начин. Мисля и написах: “... в закона ще пише, че учителят „обучава... по програми и правила, които сам определя“. Това означава, че този принцип на работа трябва да се включи като съответно правило в закона за образованието.“ Т.е. законът да утвърди, че учителят има право сам да определи, сам да реши, какъв да бъде начинът му на работа и той сам решава, защото законът му позволява сам да решава и следователно „е правилно това, което той (учителят) сам е решил“.
За функциите на закона
Съмнявам се „че се разминаваме в принципни постановки“ относно функцията на закона, ако изобщо допускате някакви функции на някакъв закон. От написаното разбирам, че според Вас „функцията на закона НЕ е да изброява правилните действия“ и че „сега си имаме точно такъв закон и правилници под него“, т.е. те изброяват правилните действия. Вярно е, че законите, правилниците, наредбите и други документи в образованието определят правата и правилата при осъществяване на дейностите, а в множество случаи и действията на различните субекти в образованието. Проблемът не е в повече или по-малко подробното регламентиране на правата и правилата на дейностите и действията. Проблемът е при това регламентиране какви са границите на правата на различните субекти и дали всички дейности в образованието се нуждаят от регламентиране, и дали това са необходимите дейности и действия на субектите в образованието.
За плурализма и правилното
Плурализмът трябва да бъде защитен от закона, за да не се изроди в нарушаване на правото на другия. След като приемаме, че живеем в цивилизовано общество и че правото на единия човек е също толкова значимо, колкото и правото на другия човек, трябва да не допуснем плурализмът да наруши тези права. Ако приемем Вашия принцип, вашето правило, че „всеки... определя за себе си кое е добро и в негов интерес“, възниква следния въпрос: Кой и как ще осигури защитата от агресията на единия човек (неговото добро и интерес) от другия човек (неговото добро и интерес)? Дали учителят с неговото добро и неговите интереси няма да навлезе и да наруши, ощети, заграби и т.п. доброто и интереса на ученика? Дали родителят с неговото добро и неговите интереси, няма да навлезе и да наруши, ощети, заграби и т.п. доброто и интереса на ученика или пък на учителя? Кой, как и къде ще определи границата, която не могат да прекрачат твоите добро и интереси с доброто и интересите на другия?
Съществува ли някаква форма на логическо противоречие в изказаното становище за плурализма, между двете твърдения: „Ние не се борим да заменим чуждото правилно с нашето правилно“ и „всеки да определя за себе си кое е добро и в негов интерес“? След като няма „да заменим чуждото правилно с нашето правилно“ защо утвърждавате, че „всеки... определя за себе си кое е добро и в негов интерес“, което по същество пак е правило, норма на поведение, защото в него се съдържа (имплицитно) характеристиката на право (и задължение).
Райчо Радев
Елена Петкова каза: Два въпроса към текста: 1.Какво е това "национален субект на гражданското общество в образованието"? 2. Понеже образованието е държавно - да се чете ли "национален субект на гражданското общество в ДЪРЖАВНОТО образование"?
Ангел Грънчаров каза: На мен ми се струва, че в резултат на обменените мисли и тълкувания вече се очертаха основните възлови въпроси, по които следва да се изработят разумни и работещи решения с оглед работата по евентуалното им прилагане в живота, в практиката, в действията на всички ония, които са овладени от идеята за едно ново и свободно образование и училище, за едно образование и училище, поставено на принципно различни основи в сравнение с досегашните. Защото сме единодушни в едно: сега съществуваща система на образование у нас е доказано неефективна, е анахронична, е несъвременна, е неотговаряща на нуждите на времето и на младите хора, както и на икономиката на страната, сиреч е вредна, е абсурдна, е потискаща разгръщането на човешката енергия, личностното развитие и просперитета - личностен и национален, държавен. Различията помежду ни по стратегическите и тактическите ("технологичните") въпроси не бива да изместват главното: че в принципно отношение споделяме по същество една и съща философия, едни и същи идеи или ценности, което пък е предпоставка за възможността да се договорим за всичко останало, включително и за избора на най-подходящите средства за осъществяването на идеите, на разбиранията си.
Във философията на правото аз преподавам на учениците си един такъв проблем: критика на тезата на т.н. "конструктивистки рационализъм" (изчерпателно по този и по много други подобни въпроси може да се проследи текста на моята книга УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (с подзаглавие "Източниците на достойнството, успеха и богатството"), вкратце тук ми се ще да изтъкна следното, което има връзка с ядрото на очерталия се спор между господата Радев и Ганчев. Та значи във връзка с разбиранията на т.н. конструктивистки рационалисти се оформя дилемата: дали животът трябва да бъде натикан в прокрустовото ложе на някакви изобретени от голия разсъдък форми (правила, закони, представи за "най-рационалното устройство", за "разумното пространство" и т.н.) или пък верният път е друг, е съвършено различен, именно животът да бъде оставен да се развива по естествен път и едва по този начин в самия него ще започнат да се раждат, развиват и утвърждават ония по естествен път възникнали правила и норми, които вече няма да пречат на живота, а ще отговарят на вътрешното му естество? И веднъж възникнали, постфактум, ще могат да изкристализират в ясната форма на една такава по естествен път възникнала правна или законова регламентация. Пример за най-яростен, бих казал даже див радикализъм и волунтаризъм на този същия "конструктивистки рационализъм" е комунизмът, който направи своя опит да наложи по силов път своята стерилна и противоестествена, не отговаряща на нуждите на живота схематична, абстрактна, разсъдъчна регламентация, която, както знаем, в крайна сметка задуши и потисна всички кълнове на живота, умъртви всичко живо и пр. Ето обаче, че останките от този волунтаристичен и разсъдъчен "конструктивизъм" на живота и историята продължават да тровят и да тегнат над нашите представи, щото, по моето усещане в случая се заплитаме точно в противоречия от подобен род. Какво да правим за да излезем от тях, как можем да се споразумеем за нещо наистина най-добро, ефективно, действено, понеже ситуацията наистина е тежка, бих казал даже "предреволюционна" ("низините не искат да живеят по старому, а върховете не могат да удържат стария начин, старата регламентация, която пращи по всички шевове")?
Един нов, принципно различен закон за образованието, допускащ, защищаващ и дори насърчаващ плурализма в него, многообразието на подходи, стилове, методи, форми на организация и т.н., т.е. един закон, който срива монополизма и тоталитаризма на единствено разрешеното и строго регламентирано държавно образование по моя преценка в никакъв случай няма да замени една неудачна система с друга, а, напротив, ще даде ония гаранции за свободата на образователните субекти, които са особено необходими в един преходен период между двете системи, период, в който според досегашните представи мнозина ще възприемат като период на "анархия", "хаос" и "свободия". Нашето мислене е така устроено, че ние обикновено не можем да приемем, че е добре, да речем, учителите да бъдат допуснати да правят всичко каквото искат, каквото те смятат за добро, всичко онова, което успеят да се договорят със своите партньори, именно учениците (и родителите), струва ни се, че такава една лишена от каквато и да било регламентация няма да роди нищо добро. Е, не е така, този е пътят, примерно, как става така, че щом държавата се е оттеглила от каквато и да било казионно-идеологическа регламентация относно развитието на подходите на дейците в сферата на изкуството, е, това е довело до "хаос", до липса на "ред", да, но това е само на повърхността, всеки художник твори както си иска, прави каквото смята за добро, и в резултат изкуството достига разцвет, а пък намесата на държавата в такива специфични духовни и творчески дейности е изцяло вредна и злотворна; ако това е възможно за изкуството, защо, на какво основание тогава да не е възможно за образованието: нима то е по-малко творческа и духовна по естеството си дейност?!
Аз смятам, че този е верният път, свободата е условието, което ще отприщи духовната съзидателна енергия на заетите непосредствено със самия процес на образование - и изобщо не бива да се боим, че ще се роди едно "безредие", което щяло, видите ли, да има ужасни последици; прочее, деградацията и провалът във всеки един смисъл, които сегашното уж прекалено дирижирано държавно образование успя да постигне, е така голяма, че нищо друго не може да я достигне или пък надмине. И затова не трябва да се боим от нищо, само следва да почнем да вярваме в способностите на учителите и на учениците да се справят сами, без такова едно доверие в техните творчески сили и способности до нищо добро няма да стигнем. Но това съвсем не означава, че тия процеси на зараждане на едно ново образование могат да минат без да има никакъв закон - щото по начало добрият закон в съвременното разбиране носи гаранции за свободата, защищава дейците в съответната сфера от произвола дори на държавните чиновници, камо ли пък от намеса на неоторизирани претенциозни лица. Щото, да речем, е много възможно, по нашенския си тертип, да минем в другата крайност: от диктатурата на държавата да минем в диктатура на тълпата, до популистична и демагогска тирания на невежествената тълпа, която да почне да налага своите представи и вкусове на учителите, на заетите с образование; аз лично смятам, че една изцяло пазарна регулация в сферата на образованието е нож с две остриета, въпреки че по начало пазарът трябва да бъде допуснат по законов път да започне да действа и в тази до този момент по социалисто-комунистически начин регулирана сфера, която точно затова и стигна до пълния си банкрут.
Въпросите са много, но спирам дотук, щото ако се изкажа по всичко, изказването ми ще стане прекалено дълго. И вместо да прояснява да започне да затъмнява същинските проблеми. Ще се изкажа и по-нататък, искам да завърша с това, че приветствам началото на дискусията по тия толкова важи, направо съдбовно важни въпроси! така и трябва: налага се много да говорим, за да уясним собствените си разбирания и да се споразумеем за единодействие, щото все пак с говорене действителна промяна в сферата на реалното образование едва ли може да бъде постигната. Но първо трябва да настъпи коренна промяна в съзнанията, в мислите, в идеите, а след това и действителността няма да удържи - под напора на тази духовна сила, която се крие в душите ни, в душите на овладените от нови идеи свободни хора.
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.
Няма коментари:
Публикуване на коментар