Дотук я докарахме - загрижени родители да се страхуват от училището, където децата им биват префасонирани в ужасна посока!

Като коментар към публикацията на тема Една страшна истина за българското училище - и за университетското ни образование някакъв анонимник грозно изсумтя:

Ще отговаряш за думите си!

Ето как му е отговорила тази нощ г-жа Мария Василева, от Пловдив, автор на въпросната публикация:

Вие защо сте засегнат от думите ми? Ще се радвам да разбера че не е така, както смятам. Уви! Не се намери този, който да ме обори! Анонимните не се броят и не ме интересуват.

Разбира се че отговарям за думите си. Врях и кипях, страдах много години в тази система, имам мнение, мога да го обоснова. Бог знае истината, не се страхувам да отговарям пред Него!

Тези, които продават дипломи, ще отговарят, тези, които купуват дипломи, тези, които сляпо изпълняват недомислени заповеди, тези, които се страхуват от истината, тези, които чиновнически влизат и излизат от час и заблуждават с фалшиви истини чистосърдечни и непорочни деца, или просто отбиват номера си, играейки си на учител. Какво ги учат, защо ги учат на това, как ги учат? - добре е всеки ден преди да влезеш в класна стая да си задаваш този въпрос. Всяка секунда в класна стая е ценна. Отговорността е голяма.

Имах класен ръководител - учител по математика. Понякога той крачеше напред-назад в часа на класа и не ни казваше нищо. Абсолютно нищо. Отказваше да изпълнява глупави нареждания за организация и тема на часа на класния ръководител. Отказваше да ни нарежда, поучава и да ни хока за закъснения и отсъствия. Но всичките 25 ученика, влезли в този клас с пълно отличие след селекция, го обожавахме. Защото самият той беше пример на човечност с всичко, което правеше. Нямаше нужда от приказки, чувствахме само топлина, разбиране, прошка, грижа за нас, учениците, включително тези, на които математиката не се отдаваше.

Знаете ли как минава сега един учебен час? Понякога заблуждаваме дори себе си че вършим нещо, колкото и прекрасно да изглежда един урок и според всички изисквания, той не създава нищо полезно, на практика, а в много случаи вреди. Знаете ли колко деца ходят на частни уроци при собствените си преподаватели?

Знаете ли колко посредствени преподаватели има в университетите? Не ми се говори как протичат занятията! Как се изпитва! Какво отношение имат преподаватели към студенти и обратно? Кого лъжем? Ето дотук се докарахме - загрижените родители се страхуват от училището и университета, където децата им биват префасонирани, тормозени и са си губили времето.

Мария Василева

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Художествени самодейности или философски разсъждения по някои есенциални екзистенциални въпроси

Денят на Земята е. Боже-е, колко съм щастлива тази вечер! Благодаря Ти, Господи, че Земята все още я има! Не си я раздробил на величествени грамуди, не си я насякъл на огромни цепнатини, не си я залял с вълни от океана, дори не си я разлюлял в земетресения! Все още, де!

Благодаря и на Правителството, че не ме е довършило още (а само ме е разболяло)! Дори имам цели 30 лева и стотинки до пенсията! И на Орешарски даже благодаря - за орехите, които събрах това лято от един крайпътен безпризорен орех, при една срутена, изоставена къща. Никога не сме имали толкова орехи в къщи, дървото беше мнооого голямо. Като няма на кого да благодаря, нека да е на Орешарски, да види че не само омраза го преследва. Защото, нали, можеше да бъде приватизирано въпросното дърво, можеше да ме осъдят без да знам дори и сега да съм в затвора. Иди им разправяй после че аз крада несъзнателно, весело, както крадат птиците - това беше цитат по Виктор Юго, отнасящ се за Гаврош.

Ето, спах в късния следобед четири часа, ще мога да премина в лятното часово време будна, като се занимавам с любими неща! Вечерях добре, от обед бе останала мусака, в която се чувстваше вкуса на месото, тъй като бях сложила цяло пакетче кайма от 1 лев! За десерт си намазах от домашния ми конфитюр от кайсии върху крайшниче от мек, плътен типов хляб, който нито беше мухлясал, нито изсъхнал, нито се ронеше на трохи! Не се разпадна и дори чувствах аромата му заедно с този на кайсиите!

О, щастие! О, миг, поспри!

Затварям радиото, защото долових така, мимоходом, за някаква разкъсана жена от 2 прескочили оградата питбула като първа новина, а като втора, загинал шофьор в пътна катастрофа в ледените води на Чая по пътя Смолян–Пловдив. Спрях и телевизора след като бях осведомена по централните новини, че в Перник имали големи проблеми със събирането на боклука. Хайде няма нужда, аз новините ще си ги видя във фейсбук от сайтовете на емигрантите. Те по-бързо и вярно научават какво става в България от нас, живеещите тук.

Така-а! Сега няма да пречат на щастието ми разни информационни канали. Иначе, ако бях гледала телевизия, трябваше да търся пак релаксиращи клипчета с трайност 1-2 часа - в зелена гора, с птичи песни и бълбукане на вода от ручей - използвам ги при горещо време, а тази вечер, тъй като захладня и задуха, сигурно щях да търся един клип с огън и дърва, които пукат. Все пак успяха да ме изведат от леката еуфория, тези средства за масова информация, е-ех, преди малко ми се танцуваше и даже бях почнала мислено вече, като си тананиках песен на Карло Сантана, в която ритъма беше мъжът, а жената беше мелодията. Така е правилно, мъжът задава тон, ръководи, той е основата, определя правилното разумно темпо, а жената на този фон извайва артистично и емоционално красота, под формата на различни мелодии. Не съм напълно уверена че съм добре на ниво чувства и емоции, но... такава съм си аз.

Сега да се настроя за художествени самодейности или философски разсъждения по някои есенциални екзистенциални въпроси. От по-лесното, към по-трудното, да си съставя план, като организиран човек.

Едни компютърни рисунки като начало, вдъхновена от пролетните цветя в градината ми, събрани в един букет лалета най-горе, бели нарциси на средно ниво, в ниското зюмбюли и целия този бомбастичен букет, забулен от всякъде от облачета напъпил люляк - в зелена ваза, но без масата. Винаги ми е трудно с прозаични предмети, не мога някак си да нарисувам маса. Ще видим на какво ще я сложа вазата - когато му дойде времето. Ето какво се получи:

После ще погледам скулптурите и пластиките, които съм снимала в Цюрих, все отлагам това. Искам да разбера какво говорят тези геометрични форми и фигури, какво е посланието на авторите им. Тръгвам от наименованието, което им е дадено и може да разбера нещо, а може и да не разбера. Това е все съвременно изкуство, не е като да експлоатираш педагогически някоя картина от 17-ти, 18-ти или 19-ти век и да обясняваш на учениците си красотата, която виждат, с цел хем да станат чувствителни към нея, хем да научат френски език. Обичам да използвам автентични документи!

Да се върна на въпроса - ако сметна че съм отгатнала замисъла на някое заснето произведение на изкуството, може и да запиша изводите си. Моят фейсбук-приятел Грънчаров смята че ми се получава с писането. Знам ли? Ако е така, защо никой не ми го е казал досега? Аз все съм си понаписвала я стихове, я проза, откакто се помня. Близките ми ме гледаха озадачено като се занимавах с това. Така и не разбрах одобряват ли ме. Самата аз не исках да бъда от типа разсеян-чувствителен-зареян някъде човек, противопоставяла съм се винаги на тази половина от мен, исках изцяло да я прогоня, но тя си остана, макар и скрита и отблъсната, някъде в мен дълбоко, като даденост, от която не можеш да избягаш.

Къде ли да отворя сега да разгледам архивираните снимки от Цюрих? То там забележителностите са буквално едно до друго. Разхождам се и се спирам на всеки ъгъл да видя нещо - архитектурни шедьоври, исторически площади, църкви... Но най-много са произведенията на изкуството. Срещам ги и на най-отдалечени от центъра улици, в така наречените „села” около езерото, в дворовете на административни сгради, паркове и забележете, в дворовете на много частни къщи. Откъде ли е дошъл този вкус към красивото у тези швейцарци? Така ще възпитат и бъдещите поколения, това наистина е завидно!

Ето, на гарата примерно, три неща привличат вниманието на новодошлите.

„Философското яйце” на Марио Мерц.

Това е доста метри правоъгълна композиция, сложена през 1992 година, преди изхода към влаковете, от вътрешната страна на хола на гарата, доста високо. Неонови тръби образуват червени спирали, а триизмерни животни висят в празното пространство. Всичко това е в голям контраст със строгостта на класическата архитектура на самия салон на гарата. Цифрите са в чест на италиански математик и философ от Средновековието, който разкрил че природата се подчинява на математически правила, което успял да формулира в цифри. Това станало известно в Пиза през 1202 г. - серия от цифри разкрива прост модел, според който едно число е равно на сбора от 2 предхождащи числа. Оставям на някой, обичащ математиката да обясни това, защото ми е трудно за обяснение. Авторът Mario Merz се вдъхновил от Leonardo Fibionacci. Фамилията на последния произлиза от Fils de Bionacci - италианците обичат да правят такива съкращения, сливайки в едно две отделни думи - превода е Синът на Бонаджи. Според мен Мерц иска да изрази невидимата мощ на естествената и духовната енергия по някакъв универсален начин. А може би червените линии символизират чрез релсите линията и динамиката на живота. А животните в този случай илюстрират непрекъснатото сновене насам-натам в живота, както при пристигането и заминаването на една гара.

Прочетох за този автор че учил медицина в Торино, участвал в движението „Справедливост и свобода” през 1945 година, поради което влязъл в затвора и точно тогава се заинтересувал от изкуство. Рисувал с маслени бои, после открил в предметите метафора между природа и култура, създал известни до днес светещи предмети и събирал в една творба неонови тръби с най-всекидневни предмети, като бутилки или чадъри. Какви асоциации, какъв ум! Другите двама автори на произведения от гарата на Цюрих са още по-интересни. Единият от тях на наша българска почва със сигурност биха пратили в психиатрия. Но в Швейцария да си различен не пречи на никого, става точно обратното. Ще ви разкажа за тях.

Написа: Мария Василева

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Някой да знае как духът става по-силен?

Бях решила да си правя психологически автопортрет след завръщането ми от Швейцария, през определени периоди от време. Ето, след няколко дни ще са минали три месеца, откакто се върнах. Бях принудена да го направя, по лични съображения. Каква е картинката сега и в изминалите близки няколко дни?

Ще оставя къщата на самотек за да напиша това-онова. И без това върша криво-ляво само най-важното. Сервирам и отсервирам на възрастната ми майка, чистя стаята й, подканям я да излезе с проходилката на двора на слънце. Искам да се движи и да преодолее страха си от падане. Тя, милата, е висока под 1,60 и толкова закръглена от всякъде, че няма как да се удари лошо при падане, а и да падне, ще е на мека, затревена площ. Но с годините започва да преценява нетрезво нещата, щяла да си счупи, да натърти нещо и после много да я боли, можело да стои дълго на земята, докато някой я вдигне... та и вдигането от двама души било проблем, защото ставите и връзките били повредени и вече „не държат”.

Еех, мамо, мамо! Понякога се чудя това ти ли си, или друг човек? Израснала си без родителски грижи и обич, безрезервно отдаде всичките си сили на семейството ни, даде ни, с вродената си скромност и благородство, всичко от себе си - докрай, а сега си се вторачила егоцентрично в болести! Не вярваш и не разчиташ на любовта ми. Върна се в детството си, където никой не те е обичал и ето, сега пак не вярваш че някой може да те обича! Обещах ти тези години - след си навършила 70-те, да бъдат най-щастливите в живота ти. Старая се да бъде така, но понякога не успявам, мамо! Аз самата вече не съм толкова млада и силна.

И така, постепенно изтласквам все-повече на заден план досадните ежедневни домакински задължения. Като следствие - къщата все още не е с главата надолу, но е в страшен безпорядък! Лапичките на кучетата остават неизмити и те виновно се качват вечер върху завивките по леглата. Има прах на доста места и черни паяжини по белия дъсчен таван от огъня на камината. Дрехи остават небрежно разхвърляни навсякъде защото стаята дресинг-дрешник на български още няма рафтове и закачалки. Всекидневни обувки и градински чехли чакат дълго кални, в един ъгъл, да бъдат почистени, чинии се събират докато не остане нито един чист прибор за хранене на петимата обитатели в този дом. Три чифта очи ме следят мълчаливо и без упрек, чакат да вляза в ролята си.

Един чифт обаче, за мой късмет, спокойно се справя и без мене. Но за останалите грижливата чистница - стопанка сякаш я няма. Тя... спи! Лежи дълго, студено й е в неотоплената и недовършена все още къща. Няма отопление - не става с ток, газ, дърва... всяко от тях е недостъпно с отредените ни жалки пенсии. С усилия се измъква - тя, стопанката, от уютните си пухени завивки за да свърши нещичко и пак се завива, сякаш се пази - да не вижда колко много работа има за нея. Само рано сутрин, щом изгрее слънцето, излиза да види как са цветята и сяда на фотьойла пред входа за малко. Не само навън, и вътре да се движи е трудно, от всяка стая до кухнята има от 20 до 70 крачки.

А, не, не казвайте „ами така е, тия с големите къщи”. Това кой ли не ми го каза! Защо ли така се получи че говорих за себе си в трето лице? Минавам на първо. Лошо не съм направила. Просто продадох всичко, което беше тясно, маломерно, с преходен хол и прочие и започнах къща, в която събрах всички - стари и млади - тук съм предвидила стая за всеки според потребностите, изискванията и вкуса му. И двор за зеленчуци, овощни дървета, цветя и кучета. Колкото й да прилича след соца на лукс това, което направих, то си остава необходимост. Колко стаи трябва да има, според бедняшкото мислене на средностатистическия българин, за 5 възрастни лица и четирима приходящи от чужбина? Направиха ни на пълни нещастници, доволни сме от панелки с размери на стаята колкото кибритена кутия. Колко изнудвания за документи, труд и лишения костваше тази къща на нас - двама учители пред пенсия - не желая да пиша. Искам напълно да забравя за това.

Ето, казвам го: за да бъда що-годе добре, аз, Мария, просто една от всички Марии, имам нужда от къща, топлина в нея, слънце и радостни емоции. Последните се броят на пръсти - това са: зелената трева и цветята в двора, компютъра, моите най-добри приятели кокерите. Иначе рухналото ми здраве не ми дава покой. Променливото време променя кръвното и настроението ми, замаяна съм от трудности и неприятности, от това че всичко при нас става много трудно и бавно.

Швейцария избледнява в спомените ми. Цюрих - градът на водата - с огромното езеро, реката и нейните многобройни притоци, каналите, фонтаните, неизброимите улични чешми (някъде прочетох че са около 200), всичко остана като прелестен сън. Колко хубаво би било да се чувствам така щастлива в България! Само природата тук е останала за мен нещо свидно и скъпо. Тя е подобна на тази на Швейцария, Франция, Австрия, такива, каквито ги видях. С изключение на местата, които ние, българите, сме занемарили, омърсили и опропастили. Все още обаче мога да направя стотици снимки, на които никой няма да познае в коя от четирите страни се намира заснетото. Макар че съм близо до природата, живецът, пламъчето, което те кара да искаш каквото и да е, изчезва у мен, останаха само припламващи тук-там искрици.

Животът тече без желания, без тръпка, монотонно, безлично и сиво. Съживявам се за кратко само ако има нещо особено важно за вършене, когато друг не би могъл да го свърши вместо мен. Събирам силите си и, интересно, съм в добра форма, както преди 20 или 30 години, докато приключа успешно със задачата. После се сгромолясвам в леглото-убежище и се оставям да ме носи течението където си ще. Реката на живота да ме носи, все ми е тая! Не правя усилия да се преборя с когото й да е, да споря, да противостоя, да преодолея каквото й да е. Започвам да наблюдавам, по-точно съзерцавам всичко около мен с нарастващо безразличие. Без да се ядосвам, без да коментирам, без да споделям. Не искам да виждам хора. Безмълвното съзерцание е единствения признак, че все още съм жива. Кой, какво ме повали? В училище бях Жана д’ Арк за колегите си, учениците ми все още ме търсят когато имат нужда от опора. Напомнят ми че съм пример за тях, че не искат и не могат да ме забравят.

Уморила съм се да бъда силна, това ли е? Много калпав е живота в България, това ли е? Разочароваха ме много хора, това ли е? Коварна болест ме обезсилва, това ли е? Помъдрях и изгубих смисъла на живота, това ли е?

В ТЕЛК ми казаха, че могат да ми дадат 20 процента с лекарствата, които пия и заболяванията, които имам. Лъжци! Сменят цифрите на диагнозите, протакат... Такава е поръчката, която изпълняват. Та нали повечето заболявания имат за причина лошите битови условия! Де да бях толкова здрава, определям си сама около 70 процента. Тогава би трябвало да получа и надбавка инвалидна пенсия.

Доскоро се грижех сама за здравето и баланса в тялото ми. Набавях си онези хормони и химически елементи, които влияят на щастието. Серотонин - хормонът на щастието, храни, билки, движение... Мед, джинджифил, сурови ядки, куркума, жен-шен, зелен чай, рибено масло, омега 3, плодове, зеленчуци, гинко билоба и годжи-бери, всякакви антиоксиданти и имунно-подсилващи. Правилно хранене - като количество и качество. Изчиствах киселата среда в организма си, която ме правеше толкова кисела - без трите бели: брашно, захар, сол - без преработвани с консерванти храни... Без токсините енергията ми пак не се връщаше.

Защо трябва да се тъпча с химикали, да пия билки и да подсилвам изкуствено организма си? Защо трябва да ходя в друга страна за да се почувствам по-добре? Бих предпочела силен дух.

Някой да знае как Духът става по-силен?

Бог ми отговаря - не се бой, не се страхувай, аз съм с теб, това е повтарящ се рефрен в Словото. Добрее, ще се привдигна! Не искам никой да се натъжава, нито да ме съжаляват! Изпивам прахче магнезий, след малко прахче ноотропил. Спасение дебне отвсякъде. Спасение от... изопачаврата.

За мен решението как да изляза от тази яма не е намерено - все още. Не мога да променя качеството на живот като цяло в моята опустошена страна. Не мога и да се примиря с всичко ТОВА - ето защо нямам сили. Такъв, какъвто е животът ми сега, ето, изпива на бавни глътки всичко животворно, оставяйки нещо си там, да тлее - докато угаснат всички светлини и се прибера в истинския си дом, дом без мъка, без плач и сълзи.

Написа: Мария Василева

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Човек трябва да прави каквото е длъжен - пък нека да става каквото ще!

Вчера публикувах в отделен постинг един много ценен според мен текст, написан от г-жа Мария Василева - виж Училището трябва да стане място за развиване на силните страни и себеуважението на личността - който при това е написан под формата на писмо към учениците от един клас, именно станалия вече прочут XI Д клас от ПГЕЕ-Пловдив. Г-жа Василева също така се обръща отделно и към мен, пише също така и някои много много важни изводи от цялата тази многозначителна история, която се развива пред очите ми - и в която, волю-неволю, съм активен участник. Аз лично смятам, че този т.н. "конфликт между учител и ученици" трябва да бъде разискван не само в широка публична форма, но и в съответните органи на управление на ПГЕЕ-Пловдив, за което ще направя зависещото - за да ги алармирам, с оглед да се намери разумен изход от кризата. И най-вече за да се помогне на тия млади хора да преодолеят страшната си илюзия: че всичко може да се реши по най-прост начин, а именно, като... ликвидираме преподавателя (с помощта, разбира се, на толкова отзивчивата администрация на училището!); не, така не стават тия работи, минало е времето, в което така биваха унищожавани личности, времето, в което вилнееше онова прочутото: "Какво там значи някакви си личност?!". Както и да е, искам тук да изнеса на преден план писмото на г-жа Василева до мен, а също така и вкратце да й отговоря, понеже да замълча ще бъде израз на крайно неуважение; ето какво ми пише тя и също така как аз й отговорих:

Здравейте, г-н Грънчаров! Удивлявам се на толерантността ви и силата да влизате в подобни класове. Май сте прав като казвате, че сте стар боец. Според мен на никого в главата не можем да вкараме акъл. Не е дошло времето, даже изглежда далече времето с принципите, според които живеете и действате. Хубавото е това че Бог ни дава тези изпитания, избрани сме да ги изживеем: защото този е начинът да се стигне до духовно усъвършенстване. На "цъфналите и вързалите" нищо такова не им се случва - с тях Бог не се занимава. Добра новина е това, че Бог ще ви даде сили да преодолеете изпитанията; бъдете радостен и безгрижен като всички, които уповават на Него.

В борбата с тези многоглави чудовища, родени от безбожието на системата, има три изхода:

- да се примирим, да адаптираме;

- да се откажем от битките и голи, боси и гладни да умрем, прегърнали свободата си;

- да продължаваме да се борим без да виждаме някакъв проблясък и шанс да успеем някога, до смъртта ни: защото просто времето не е дошло, процесите са мъчителни и бавни.

Има и четвърти изход - за най-духовно израснали само - да се молим: за учениците, за директорите, за народа и за страната ни. Вярата в действие. Това е.

Не съм в Пловдив, когато съм там ще ви се обадя да се запознаем. Ще бъде чест за мен.

Мария Василева

Здравейте, уважаема госпожо Василева,

Благодаря Ви и за писмото, което сте написала на учениците от XI Д клас (вие това го правите вече за втори път, Вашите писма според мен са много ценни и полезни!), а също така и за думите, с които се обръщате специално към мен; според мен в тях има дълбок смисъл, свързан с цялостната ситуация в нашето образование и училище. Ситуацията наистина е тежка: липсват условия за смела същностна промяна, промяната сякаш е нежелана от "широките народни маси", а пък за мнозина е и просто неизгодна. Поради това агонията в образователната система продължава несмущавана от нищо. Министерството не прави друго освен да удържа гибелното статукво. То охранява гниенето на трупа. И се наслаждава, предполагам, на "уханията".

А иначе за моето положение държа да Ви кажа поне това: толкова ми е тежко, аз съм силно впечатляващ се човек, но изглежда издържам най-вече заради това, че към случващото се пред очите ми имам една силно увлякла ме изследователска позиция. Това изглежда ме спасява. Силно съм любопитен и много ме вълнуват процесите, които текат пред очите ми - вярно, с моето участие, аз съм въвлечен във всичко това. Вярно, нарекох се "стар боец", вярно е това, че не от вчера участвам в такива битки, вероятно съм се закалил, но и плащам за този лукс жестока цена: със здравето си плащам всичко! Всичко в този живот се заплаща. Няма "безплатни обеди". Напоследък имам чувството, че съм изтощен. Даже като ходя по улицата на моменти имам чувството, че от слабост губя равновесие, залюлявам се, често ми се налага да се хвана за нещо за да не падна. В моето състояние, след операцията, лекарите ме предупредиха много да внимавам да не падна пак и да не ударя пак главата си: това, ако се случи, щяло да бъде вече фатално.

Жалкото е, че някои хора около мен са се настървили и озлобили така, че са неспособни на никаква милост, на човечност или на състрадание. Изглежда такива хора всеки вариант за изход ги устройва: Грънчаров да се разболее и да излезе в отпуск, Грънчаров да умре, Грънчаров, за да се спаси, сам да си вземе шапката и да се оттегли. Важното е да го няма, да се изпари! Щото е нетърпим! Щото със самото си присъствие ни вбесява! Е, на моменти, не крия, мисля за това какво да правя, щото силите ми са на изчерпване. Уповавам се на добрия Бог. Той всичко знае, нека Той да реши. Той ще реши най-справедливо. Животът и съдбата ни е крайна сметка в Неговите ръце. Но и от нас зависи много. Ще видим. Докато имам сили ще си стоя на поста. Човек трябва да прави каквото е длъжен - пък нека да става каквото ще! Така разсъждавам както човек и като християнин. Разбира се, допуснах и аз много грешки. Човек съм, не ангел, нищо че името ми е такова... :-)

Имам много неща, които бих искал да споделя с Вас, но сега за жалост нямам физическо време - след малко тръгвам за училище, имам първи час. Благодаря Ви за участието и съпричастността към този "частен случай", който обаче много говори. С най-голямо удоволствие ще се запозная с Вас на живо - след като от толкова време общуваме по интернет. Много ми се ще да довършим започнатото с Вашите репортажи за Швейцария. Може да се получи според мен чудесна и много полезна книга.

Трябва да ставам. Хубав ден Ви желая!

С уважение: Ангел Грънчаров

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Училището трябва да стане място за развиване на силните страни и себеуважението на личността

Под една публикация от вчера - виж Популизмът и демагогията у нас ни обливат на мощни талази - и ни задушават вече! - се появиха доста коментари, сред които обаче най-силно впечатлява този на г-жа Мария Василева: тя се обръща към учениците от 11 Д клас на ПГЕЕ-Пловдив и им казва някои неща, които трябваше да им бъдат казани. Ето какво пише г-жа Василева:

Към 11 Д клас

Виждам че посещавате този блог. Смятате ли че обстановката, която създавате, е благоприятна за работа?

Харесва ли ви или не учителя, да се държите по този начин говори за изключително лошото възпитание на тези, които водят за носа този клас. Ако отсега унижавате хора и сте толкова жестоки, как смятате ще се развие животът ви нататък? Нямате бъдеще нито в личен, нито в професионален план. Лоша прогноза - балкански синдром - всичко е подчинено на личен интерес.

Искам да ви попитам:

1.Обичате ли философия? Ако я обичахте, щяхте да се радвате, че преподавателят ви оставя избор и самостоятелност: защото този е начина да сте най-подготвени - както за приемни изпити, така и за живота. Смятам че този начин иска повече усилия от ваша страна, затова сте намерили решение - да заклеймите този преподавател и да дойде друг - той ще ви поднесе нещата смлени, няма да ви се налага да търсите, да избирате, да разсъждавате. Може би ще ви продиктува накратко нещо по темата, ще си го запишете, ще го наизустите и хоп - оценката ви е в кърпа вързана. Ще ви остане време и да "обсъдите" други преподаватели, да си поговорите за неща, за които не си заслужава да се говори... Да, знам че повечето учители са успели да се настроят на вашите вълни, занемарявайки служебните си задължения - високо ниво на умения, не толкова на знания. Което изисква усилена работа от ваша и от негова страна.

2. Уважавате ли хората, искам да кажа човешките същества, не казвам учителите? Те имат право да бъдат много по-различни от вас, с противоположни на вашите мнения: ще ви се наложи след година да работите в екип с хора. Кой ще ви изтърпи с интригантския ви стил и "нахалство към прогрес"? Нито в брака, нито в бизнеса ще ви търпят, навсякъде се иска толерантност

3.Обучението е взаимен процес - между ученик и учител. Колкото повече учителят мълчи и колкото повече учениците говорят, толкова по-успешен е учебният процес. Учителят само ръководи процеса, това е основно правило: учудвам се че добрият 11 Д не знае това. Май малко учители го прилагат. Нито един учител няма да иска да преподава при подобно отношение към него. Тук търпите критика, признайте си че да не му давате възможност да работи е много, много грозно и подло, унизително за него и много жалко за вас. С друг подход и тон бихте оправили нещата лесно, той щеше да се съобразява с удоволствие с вашите затруднения във философията, би ви помогнал да направи часовете си много забавни и приятни, щяхте да превърнете работата по философия в удоволствие. Без вашето доверие и добронамереност нищо няма да се получи. Не е виновен Грънчаров, просто процесът е взаимен, трябва желание и от двете страни.

Нима очаквате да има желание за работа при всичко, което сте му причинили? Друг на негово място би ви натряскал двойка до двойка - тези ли са учителите, които цените? Зъб за зъб! "А сте мръднали, а двойка - без дори да ви задам въпрос! Ще ви смачкам!" Не ми казвайте че нямате такива преподаватели и че при тях работата върви, защото ви е страх.

4. Не се излагайте да "покривате" директорите си - самият факт, че са сменили Грънчаров по ваше оплакване е достатъчен да ви дава сили, кураж и вдъхновение че може да дърпате конците вие. Дори и дума да не сте си казали с директорите, вие вече сте с тях в един кюп - мислите и действате еднакво - с хитрости и даване под съд; защото вашето е по-страшно от всеки Градски или Областен съд. Няма по-голямо наказание за един учител от неразбирането с някой клас. Аз също съм учител и добре познавам системата и процесите в нея. И вие и той страдате от вашето недомислие. Направете един списък с нередностите в работата на този учител, така, за себе си, за да сте спокойни че той заслужава това, което му причинявате. Каквото сте повикали, това ще се обади.

5. Какви оценки имате по философия? Не става ли въпрос единствено за така познатото бележкарство, което произтича от недостатъците на образователната система? Защото тези цифри са толкова ненужни! Практиката показва, че нашите български отличници не се справят в живота: защото в него не са нужни толкова знания, колкото качества. Затова посредствени ученици по-добре се справят в живота, затова всички сме загрижени да се промени системата и училището да стане място за развиване на силните страни и себеуважението на личността. По последното ви пиша двойка, 11Д ! Вие не се уважавате, щом искате да пробивате по този начин - за сметка на здравето и самочувствието на друг човек.

Що се отнася до книгите му, не сте хората, които ще ги оценяват. Още повече че не сте ги прочели. Да оставим времето за съдник. Добре че Грънчаров не е изобщо глупав, та да му пука от вашето държане. Преценил ви е добре, както и директорките ви.

Желая ви всичко добро, все ще дойде ден, в който ще разберете нещата от живота правилно. Малко са учителите, които истински ви обичат и се грижат за вас. Засега. Това ще се промени. Мислех че вашето поколение ще променя нещата. Но не, твърде белязани сте от безнравствената среда; може би вашите деца, ако някога се осъзнаете и не ги възпитате да бъдат ваше подобие.

Мария Василева

Към г-н Грънчаров

Здравейте! Удивлявам се на толерантността ви и силата да влизате в подобни класове. Май сте прав като казвате, че сте стар боец. Според мен на никого в главата не можем да вкараме акъл. Не е дошло времето, даже изглежда далече времето с принципите, според които живеете и действате. Хубавото е това че Бог ни дава тези изпитания, избрани сме да ги изживеем: защото този е начинът да се стигне до духовно усъвършенстване. На "цъфналите и вързалите" нищо такова не им се случва - с тях Бог не се занимава. Добра новина е това, че Бог ще ви даде сили да преодолеете изпитанията; бъдете радостен и безгрижен като всички, които уповават на Него.

В борбата с тези многоглави чудовища, родени от безбожието на системата, има три изхода:

- да се примирим, да адаптираме;

- да се откажем от битките и голи, боси и гладни да умрем, прегърнали свободата си;

- да продължаваме да се борим без да виждаме някакъв проблясък и шанс да успеем някога, до смъртта ни: защото просто времето не е дошло, процесите са мъчителни и бавни.

Има и четвърти изход - за най-духовно израснали само - да се молим: за учениците, за директорите, за народа и за страната ни. Вярата в действие. Това е.

Не съм в Пловдив, когато съм там ще ви се обадя да се запознаем. Ще бъде чест за мен.

Мария Василева

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Кое е истински необходимото?

От Швейцария - в България

Следя какво се случва с мен от психологическа гледна точка.

Върнах се в България променена. По-добронамерена, по-търпелива, изпълнена с кипяща енергия и желание да „оправя всичко, което не е както трябва" в жилището, в характера, в отношенията ми с околните. Гледах "моята" страна с обич и загриженост, вслушвах се внимателно в думите, потребностите на близките ми и по-далечни хора тук, съпричастна с мъките, надеждите, борбите им. Нищо не убягваше от погледа ми, апатията и умората, които обикновено ме обгръщаха в България, сякаш бяха изчезнали. Исках да се преборя с всичко! Какво щастие! Чувствах се човек, достоен за уважение, силен, пълен с ентусиазъм! Аз, която съм обикновено толкова "жестоко" взискателна към себе си и другите, бях доволна от себе си! Обичайното за мен бе да съм недоволна - респективно нещастна - от това, че все съм недоволна.

Инстинктивно първия ден започнах с типично женските домашни задължения, основно почистване - всичко, всеки, навсякъде. Една седмица бях фиксирана в чистотата и неукротимия стремеж да докарам всичко да блести – като в Швейцария. След като изразходих много енергия и средства в почистването, продължих с естетиката - картини, цветя, разместване мебели, безкрайни списъци за пребоядисване, преобразуване помещения, неща за купуване, определяне приоритети. Разкрасявах къщата, обличах се перфектно и младежки, спазвах хранителен режим, никакви компромиси с цената на нужните ми козметични продукти!

В резултат на закупуването на някои скромни, но издържани "мебелчета", препарати за почистване, невероятни хранителни продукти, на които досега не бях обръщала внимание, средно скъпи дрешки за бабите ми – моята майка и тази на съпруга ми, няколко електроуреда, продукти за разхубавяване, както се досещате, останах с празен джоб.

Насочих внимание към неща, които се вършат без пари. Трудна работа. Ентусиазмът ми понамаля, леко се изнервих. Леко, защото добре знаех че човек трябва да живее със стриктно необходимото. Никога не съм била вещоманка, нито разглезена. Замислих се дълбоко - кое е то? - стриктно необходимото?

Аз сияех в Швейцария. Дните ми бяха "пълни" до последната секунда с радостни емоции. Доколко това се дължеше на достатъчното количество пари? За да изясня това, си зададох въпроса иначе: какво много ми липсва от нещата, които бяха на мое разположение там?

1. Въздухът;

2. Водата;

3. Храната - биологично чиста, ароматна и вкусна, удоволствие за очите и душата. Превесът на плодове и зеленчуци, свежите салати, сьомгата и всички останали риби;

4. Топлата вана всяка вечер;

5. Излизанията няколко пъти на ден из града, с повод и без повод, без сметки за бензина;

6. Храната за емоциите - езерото, статуи, чешми, сгради, красиви хора, кучета, музеи...;

7. Кратките почивки в заведения, веднага щом се поумориш, независимо от това какви са цените, просто където те свари умората;

8. Екскурзиите всяка събота - любимите ми едночасови пътувания с предварителен план на няколко забележителности, които искам да видя, без да бързам;

9. Спокойствието - тихото говорене, сговорчивостта и толерантността на хората покрай мен;

10. Децата - малките ми внучета, с които се гордеех при всеки разговор с учителите им, толкова невероятни отзиви даваха за тях, така добре ги бяха опознали и преценили;

11. Игрите, които си измисляхме с тях, когато и тримата пищяхме от радостна възбуда, криеницата, рисуването, спектаклите ни, съчиняването на стихове и музика...;

Има и други неща, но не са толкова важни.

Е, добре, само 5 са свързани директно с пари и още 2-3 косвено.

Извод - тук 60-70 процента страдам от липса на пари.

Ще трябва да започна работа или свой бизнес на 62 години. Добре, съгласна съм.

Явно спокойствието на пенсионера не ми е нужно.

И така две седмици след завръщането ми започвам да навлизам отново в нездравословното българско ежедневие - разправии с Виваком, енергоразпределители (460 лв ток когато ме нямаше), обикаляне заради промоции...

Отново се скривам все повече и по-далече - в къщи, с кучета вместо с приятели, ядосвам се за нищо, бунтувам се срещу управниците, изживявам като своя съдбата на Украйна, мълча си повечето време, спя повече, отколкото е необходимо... Докато се капсулирам някой ден в моя собствен свят, който е по-чист. Отказвам да живея в този, това е инстинкт за самосъхранение. Същият инстинкт, да. Онзи, при който хората полудяват, за да съхранят доброто в себе си. И не мисля, че съм слаба за това, че обичам моя, истинския свят повече.

Вие сигурни ли сте че вашият свят е истинския, а не моя?

Написа: Мария Василева

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.