Няма значение дали я мислят като такава "майка" или пък като "суров баща", дори като "бащица", от волята на който всичко зависи. Независимо от насоката на представата, въпросът си стои: дали и доколко държавата "покровителствува", "насочва", "ръководи", "организира", "изисква", "дава и взема" и т.н.? Коренните екзистенциални основания и базисните ценности, които разгледахме, предопределят нееднозначни виждания и очаквания на човешките същества, на индивидите и гражданите. Нека се вгледаме в тях.
Ако "привързаността към живота" е водеща ценност, то тогава индивидите, които я споделят, разчитат най-вече на себе си – не на някой друг, не на "обществото", не на държавата, разглеждана като "любеща" и "грижовна" майка. Вече знаем какво произлиза от тази базисна настроеност – пристрастеност към свободата, инициативност на основата на самоопределянето, уважение спрямо принципа на собствеността, въвлеченост в жизнена (спонтанна, но също и рационално определяна) дейност, в "реалистично правене" на собственото съществуване и т.н. Когато се изисква нещо в човешкия свят да бъде обяснено или, по-добре, разбрано, то тук не помагат схеми от типа, че "това било така" защото "тези хора така искали" или пък "така им харесвало" – защото едно такова привидно облягане на принципа на свободата всъщност е залагане на случайността и на произвола. (Нищо не пречи та "тези хора" да искат "всичко друго", стига "да им скимне това", а че искат, следователно, "точно това" е моментно хрумване, чиста случайност!)
Работата тук е да се вникне в основанията, тъй като автентичната свобода, бидейки чиста спонтанност, не е абсолютно "безпочвена", напротив, тя има своите непреодолими екзистенциални корени. Значи важното е да се разбере защо все пак "това искат" тези или някои други хора, какъв смисъл носи в себе си тяхното искане – а това е смисъл, синхронизиращ се с тяхната дълбинна екзистенциална нагласа, със смисловото поле, благодарение на което е могъл да се роди този своеобразен и конкретен смисъл. Оказва се, че в човешките действия царува истинска смислова определеност, която не е строга детерминация, отнемаща или задушаваща свободата, а е тъкмо израз на свобода.
Например не може в своя бизнес човек да се заеме с "всичко" или дори с "много неща", той може само да се заеме с някои неща, и то най-вече с ония, които умее, които може да прави най-добре; само тогава инициативата му е смислена и ще по-роди желания ефект. Който си мисли, че може "всичко" – както това правеха комунистическите "номенклатурчици", "способни да ръководят всичко, за което Партията разпореди" – всъщност едва ли нещо може, т.е. той прави всичко, но еднакво лошо, значи не допринася, а само разваля и обърква. Разбира се, свободният човек съвсем не си мисли, че може всичко, той просто се стреми да постигне съвършенство в онова, което умее най-добре – т.е. да постигне предела на своите способности и възможности и само така да преуспее, да "улови" смисъла на живота си. Ето в рамките на тези главни определености се движи настроеността, наречена тук "привързаност към живота", или, другояче казано, вярност, преданост към свободата (което, впрочем, е все същото!).
Ония, за които държавата е "грижовна майка", правят това не просто защото… "така им харесва", а защото не са способни на самостоятелен и отговорен живот – и поради това се опитват да прехвърлят на някой друг грижата за своя живот. Такива хора се плашат от свободата затова, защото не са в състояние да разберат нейните предимства, те не умеят да се възползват от това, което свободата предлага на разбиращите я. Оказва се, че слабостта е корена на тяхното недоумение пред свободата, а човек е слаб не просто когато е ощетен от природата (дала му "мизерна" жизненост), но когато сам непрекъснато насърчава не силата си, а своята слабост. За да правят това, такива хора са поели по невярна посока на живот, което е израз на подвластността им от безжизнени ценности, лежащи в основата на тенденцията към провал, която все повече се засилва при тях – вместо да търсят поврат към истинното, към екзистенциално значимото.
Подобна екзистенциална непълноценност, лежаща в корена на исканията за "социална държава", от която трябвало да се чака всичко наготово, е израз на бягство от свободата, е предчувствие за провал в решаването на задачата на живота – мнимо избягван чрез опитите да се легне под крилото на "майката-държава". Залагането на общото е категоричен отказ от индивидуалното, то е показател за екзистенциално безсилие и на личностна непълноценност. Тази е основата на натрапчивите политически искания държавата да се разпорежда даже с частния живот на индивидите, да "указва" какво да се прави, да "благоволява" и да "дава" по нещичко на всеки, (а най-много на най-послушните!), централизирано да определя – чрез строги команди! – всички действия в това "рационално организирано" общество-комуна и т.н. В най-чист вид тези искания са сърцевина на комунистическата доктрина, която не само лишава индивида от всякакви възможности за саморазвитие, но и го освобождава от всякаква отговорност – мнозина точно затова така обичат живота в комуна.
Доколко подобно съзнание – съвсем изкривено, неавтентично, безжизнено, непълноценно – е разпространено в някои среди на посткомунистическото пространство свидетелствува, подобно на барометър, политическата подкрепа, получавана от неокомунистическите партии в свободни избори. (В България на два пъти – през 1990 и през 1994 г. – носталгията по "майката-държава" осигури пълна победа на БСП, и двата пъти довела до страшен провал и до нови страдания за цялото население – което иначе, впрочем, би трябвало да е преситено от комунистическите "грижи за човека".)
Ето един прекалено показателен пример за това до какви абсурди може да стигне абсолютно непълноценното и извратено комунистическо съзнание. На погребението на "вечно веселия диктатор" Тодор Живков една възрастна женица, горчиво плачейки, извика думите, идещи сякаш от "дълбините" на сърцето й: "Другарю Живков, вечно ще помним как добре ни хранеше и поеше!". При тези думи (чути и видени благодарение на телевизионните камери и микрофони от цялата страна) и дошлите на погребението се обляха в сълзи, изпитвайки също така силна сърдечна болка при спомена за това как "незабравимият" хубаво ги хранел и даже "поил"; предполагам също, че голяма част от българския народ също е плакала в този момент пред телевизорите си. Вместо здрав смях думите на старицата предизвикаха в изкривената чувствителност на овладените от носталгия по комунизма хора… сълзи; нима това не безкрайно изразително и извратено?!
Сърцераздирателната сценка от погребението на Т.Живков, предавана по телевизията, разсмя също така до сълзи другата част на многострадална България – тази част, на която ще се опре едно по-достойно бъдеще на нашия народ. Интересно е обаче и друго: как така в мътното съзнание на плачещите динозаври на комунизма не проблесна мисълта, плод на здравия смисъл и разсъдък (изглежда смазан от бетонните блокове на комунистическата извратеност!), а именно защо не се запитаха за нещо просто: по какъв начин Т.Живков е успявал да "храни" и "пои" цял народ, дали е могъл заедно с престъпната си партия да създаде тези "провизии", кой всъщност е създал благата, които "другарите" великодушно "даваха", "подхвърляха" и пр., отделяйки, впрочем, по-голямата част за себе си?! Накратко здравото съзнание неизбежно би се запитало: комунистическата държава "разпределя" благата, но кой ги е създал? Вероятно не тя, не "Партията", не и Т.Живков, създал ги е същият този унизен народ, тогава на кой "трябва да целува ръка"?! Същият този народ има поговорката: "с чужда пита помен прави" – тогава чия е била питата в живковите ръце? Защо тогава плачещите лицемери (защото те плачеха най-вече не за "хранене и поене", а за много други по-значими благини, от които бяха лишени заради…демокрацията!) или просто болни хора не се посвениха да целуват ръката му и защо без смущение изнесоха на показ подлия си морал, предполагам, вече е съвсем ясно…
Спрях се на описанието на една абсурдна "мисловност" (абсурдна дотам, че направо е тъждествена на немисленето, на пълното бездушие!) не за друго, а за да покажа, че последствията от това, че "нещо е повредено" в екзистенциалните корени на индивидите винаги са небезобидни, напротив, прекалено са коварни, т.е. водят до загуба или поне "замъгляване" на здравия усет, до страшна деформация на човешкото.
Политическите програми и "идеи" за централизираното направляване на живота на милиони индивиди (което се явявало израз на "висша рационалност"!) независимо от абсурдността си, се приемат с възторг от "обществените същества", в чиито недра зее абсолютна екзистенциална празнота; кой в такъв случай ще се осмели да твърди, че "хората били мислещи същества" щом явно не се справят със задачата на мисленето?! Загубил своята човечност, човек наистина е способен на удивителна деградация – нима това не е страшно?! Приемането, че ролята на държавата е да бъде "майка за своите… деца" обаче не е резултат на болен разсъдък (както би трябвало да бъде ако не се осъзнае изтъкваното в тези страници) или пък на "случаен каприз" или дори "екстравагантност" на някакви хора, но то е израз на екзистенциална непълноценност, свеждаща се до отказ от самобитността на индивида и отхвърляне на отговорностите на свободата.
На основата на добитото в нашия анализ, а пред това в осъществената дедукция, може да се разбере какво наистина означават и опитите както за засилване, така и за ограничаване на ролята на държавата спрямо съществуването на индивидите, на какво се основават подобни тенденции в политическите доктрини, на какви ценности и преди това на какви "екзистенциални ядра" са израз било комунистическите, било "центристко-социалдемократическите", било "дясно-центристките" или пък либералните политически разбирания. Но най-вече могат да се проумеят поривите, въжделенията, исканията и екзистенциалните подбуди на техните привърженици, явяващи се "двигателната сила" на политическите елити.
Главното е да се разсеят окончателно илюзиите, да бъдат изобличени спекулациите и шарлатанствата, да бъдат отсечени корените масови психози от типа на комунизма, чиято същност досега умело беше прикривана и затова все още докрай не е разбрана. Ако това последното не бъде постигнато, то "социалната проказа" (израз на крещяща екзистенциална непълноценност!), каквато по същината си е комунизмът, никога няма да бъде ограничена до безопасни за обществото размери.
Ако "привързаността към живота" е водеща ценност, то тогава индивидите, които я споделят, разчитат най-вече на себе си – не на някой друг, не на "обществото", не на държавата, разглеждана като "любеща" и "грижовна" майка. Вече знаем какво произлиза от тази базисна настроеност – пристрастеност към свободата, инициативност на основата на самоопределянето, уважение спрямо принципа на собствеността, въвлеченост в жизнена (спонтанна, но също и рационално определяна) дейност, в "реалистично правене" на собственото съществуване и т.н. Когато се изисква нещо в човешкия свят да бъде обяснено или, по-добре, разбрано, то тук не помагат схеми от типа, че "това било така" защото "тези хора така искали" или пък "така им харесвало" – защото едно такова привидно облягане на принципа на свободата всъщност е залагане на случайността и на произвола. (Нищо не пречи та "тези хора" да искат "всичко друго", стига "да им скимне това", а че искат, следователно, "точно това" е моментно хрумване, чиста случайност!)
Работата тук е да се вникне в основанията, тъй като автентичната свобода, бидейки чиста спонтанност, не е абсолютно "безпочвена", напротив, тя има своите непреодолими екзистенциални корени. Значи важното е да се разбере защо все пак "това искат" тези или някои други хора, какъв смисъл носи в себе си тяхното искане – а това е смисъл, синхронизиращ се с тяхната дълбинна екзистенциална нагласа, със смисловото поле, благодарение на което е могъл да се роди този своеобразен и конкретен смисъл. Оказва се, че в човешките действия царува истинска смислова определеност, която не е строга детерминация, отнемаща или задушаваща свободата, а е тъкмо израз на свобода.
Например не може в своя бизнес човек да се заеме с "всичко" или дори с "много неща", той може само да се заеме с някои неща, и то най-вече с ония, които умее, които може да прави най-добре; само тогава инициативата му е смислена и ще по-роди желания ефект. Който си мисли, че може "всичко" – както това правеха комунистическите "номенклатурчици", "способни да ръководят всичко, за което Партията разпореди" – всъщност едва ли нещо може, т.е. той прави всичко, но еднакво лошо, значи не допринася, а само разваля и обърква. Разбира се, свободният човек съвсем не си мисли, че може всичко, той просто се стреми да постигне съвършенство в онова, което умее най-добре – т.е. да постигне предела на своите способности и възможности и само така да преуспее, да "улови" смисъла на живота си. Ето в рамките на тези главни определености се движи настроеността, наречена тук "привързаност към живота", или, другояче казано, вярност, преданост към свободата (което, впрочем, е все същото!).
Ония, за които държавата е "грижовна майка", правят това не просто защото… "така им харесва", а защото не са способни на самостоятелен и отговорен живот – и поради това се опитват да прехвърлят на някой друг грижата за своя живот. Такива хора се плашат от свободата затова, защото не са в състояние да разберат нейните предимства, те не умеят да се възползват от това, което свободата предлага на разбиращите я. Оказва се, че слабостта е корена на тяхното недоумение пред свободата, а човек е слаб не просто когато е ощетен от природата (дала му "мизерна" жизненост), но когато сам непрекъснато насърчава не силата си, а своята слабост. За да правят това, такива хора са поели по невярна посока на живот, което е израз на подвластността им от безжизнени ценности, лежащи в основата на тенденцията към провал, която все повече се засилва при тях – вместо да търсят поврат към истинното, към екзистенциално значимото.
Подобна екзистенциална непълноценност, лежаща в корена на исканията за "социална държава", от която трябвало да се чака всичко наготово, е израз на бягство от свободата, е предчувствие за провал в решаването на задачата на живота – мнимо избягван чрез опитите да се легне под крилото на "майката-държава". Залагането на общото е категоричен отказ от индивидуалното, то е показател за екзистенциално безсилие и на личностна непълноценност. Тази е основата на натрапчивите политически искания държавата да се разпорежда даже с частния живот на индивидите, да "указва" какво да се прави, да "благоволява" и да "дава" по нещичко на всеки, (а най-много на най-послушните!), централизирано да определя – чрез строги команди! – всички действия в това "рационално организирано" общество-комуна и т.н. В най-чист вид тези искания са сърцевина на комунистическата доктрина, която не само лишава индивида от всякакви възможности за саморазвитие, но и го освобождава от всякаква отговорност – мнозина точно затова така обичат живота в комуна.
Доколко подобно съзнание – съвсем изкривено, неавтентично, безжизнено, непълноценно – е разпространено в някои среди на посткомунистическото пространство свидетелствува, подобно на барометър, политическата подкрепа, получавана от неокомунистическите партии в свободни избори. (В България на два пъти – през 1990 и през 1994 г. – носталгията по "майката-държава" осигури пълна победа на БСП, и двата пъти довела до страшен провал и до нови страдания за цялото население – което иначе, впрочем, би трябвало да е преситено от комунистическите "грижи за човека".)
Ето един прекалено показателен пример за това до какви абсурди може да стигне абсолютно непълноценното и извратено комунистическо съзнание. На погребението на "вечно веселия диктатор" Тодор Живков една възрастна женица, горчиво плачейки, извика думите, идещи сякаш от "дълбините" на сърцето й: "Другарю Живков, вечно ще помним как добре ни хранеше и поеше!". При тези думи (чути и видени благодарение на телевизионните камери и микрофони от цялата страна) и дошлите на погребението се обляха в сълзи, изпитвайки също така силна сърдечна болка при спомена за това как "незабравимият" хубаво ги хранел и даже "поил"; предполагам също, че голяма част от българския народ също е плакала в този момент пред телевизорите си. Вместо здрав смях думите на старицата предизвикаха в изкривената чувствителност на овладените от носталгия по комунизма хора… сълзи; нима това не безкрайно изразително и извратено?!
Сърцераздирателната сценка от погребението на Т.Живков, предавана по телевизията, разсмя също така до сълзи другата част на многострадална България – тази част, на която ще се опре едно по-достойно бъдеще на нашия народ. Интересно е обаче и друго: как така в мътното съзнание на плачещите динозаври на комунизма не проблесна мисълта, плод на здравия смисъл и разсъдък (изглежда смазан от бетонните блокове на комунистическата извратеност!), а именно защо не се запитаха за нещо просто: по какъв начин Т.Живков е успявал да "храни" и "пои" цял народ, дали е могъл заедно с престъпната си партия да създаде тези "провизии", кой всъщност е създал благата, които "другарите" великодушно "даваха", "подхвърляха" и пр., отделяйки, впрочем, по-голямата част за себе си?! Накратко здравото съзнание неизбежно би се запитало: комунистическата държава "разпределя" благата, но кой ги е създал? Вероятно не тя, не "Партията", не и Т.Живков, създал ги е същият този унизен народ, тогава на кой "трябва да целува ръка"?! Същият този народ има поговорката: "с чужда пита помен прави" – тогава чия е била питата в живковите ръце? Защо тогава плачещите лицемери (защото те плачеха най-вече не за "хранене и поене", а за много други по-значими благини, от които бяха лишени заради…демокрацията!) или просто болни хора не се посвениха да целуват ръката му и защо без смущение изнесоха на показ подлия си морал, предполагам, вече е съвсем ясно…
Спрях се на описанието на една абсурдна "мисловност" (абсурдна дотам, че направо е тъждествена на немисленето, на пълното бездушие!) не за друго, а за да покажа, че последствията от това, че "нещо е повредено" в екзистенциалните корени на индивидите винаги са небезобидни, напротив, прекалено са коварни, т.е. водят до загуба или поне "замъгляване" на здравия усет, до страшна деформация на човешкото.
Политическите програми и "идеи" за централизираното направляване на живота на милиони индивиди (което се явявало израз на "висша рационалност"!) независимо от абсурдността си, се приемат с възторг от "обществените същества", в чиито недра зее абсолютна екзистенциална празнота; кой в такъв случай ще се осмели да твърди, че "хората били мислещи същества" щом явно не се справят със задачата на мисленето?! Загубил своята човечност, човек наистина е способен на удивителна деградация – нима това не е страшно?! Приемането, че ролята на държавата е да бъде "майка за своите… деца" обаче не е резултат на болен разсъдък (както би трябвало да бъде ако не се осъзнае изтъкваното в тези страници) или пък на "случаен каприз" или дори "екстравагантност" на някакви хора, но то е израз на екзистенциална непълноценност, свеждаща се до отказ от самобитността на индивида и отхвърляне на отговорностите на свободата.
На основата на добитото в нашия анализ, а пред това в осъществената дедукция, може да се разбере какво наистина означават и опитите както за засилване, така и за ограничаване на ролята на държавата спрямо съществуването на индивидите, на какво се основават подобни тенденции в политическите доктрини, на какви ценности и преди това на какви "екзистенциални ядра" са израз било комунистическите, било "центристко-социалдемократическите", било "дясно-центристките" или пък либералните политически разбирания. Но най-вече могат да се проумеят поривите, въжделенията, исканията и екзистенциалните подбуди на техните привърженици, явяващи се "двигателната сила" на политическите елити.
Главното е да се разсеят окончателно илюзиите, да бъдат изобличени спекулациите и шарлатанствата, да бъдат отсечени корените масови психози от типа на комунизма, чиято същност досега умело беше прикривана и затова все още докрай не е разбрана. Ако това последното не бъде постигнато, то "социалната проказа" (израз на крещяща екзистенциална непълноценност!), каквато по същината си е комунизмът, никога няма да бъде ограничена до безопасни за обществото размери.
Няма коментари:
Публикуване на коментар