Истината ни прави свободни

неделя, 5 октомври 2008 г.

1.Заниманията с политика

9.Добре уреденото общество

След като разрешихме принципните въпроси, свързани с държавата, сега ни предстои да разгледаме държавното устройство, формите на държавата, "политическия режим" и т.н., а също така и да направим опит да осветлим темата за "най-добрата", "идеалната" държава, която след Платон не може да бъде заобикаляна от никой.

За много хора сложната "държавната машина" е непроницаема тайна, което обаче не им пречи да имат "мнения" – изцяло объркани, впрочем, в обществата, в които държавата все още се "митологизира". Ако не сме наясно с идеята на държавата, то по никой начин няма да разберем и това как държавата функционира, а също и защо така е устроена – и тогава са възможни всякакви произволни мнения, издаващи само обърканост и безпомощност, недоумение пред реалността, наричана държава.

Същевременно "позитивната наука" за политиката е направила достатъчно много за да "заплете" още повече проблемите на държавния живот, т.е. да отдалечи хората от ясното, смислено разбиране. "Политологическите" виждания и теории, особено пък в страните, в които днешните "политолози" бяха не друго, а… "научни комунисти"(!) – т.е. хора, на които плащаха за това да доказват, че политология не съществува! – в наше време обикновено зависят от това кой плаща за съответния "политологически анализ", което означава, че такива анализи трябва да бъдат приемани с недоверие: защото наистина са "политически", но в никакъв случай не и научни. Това, че "науката за политиката" трябва да се прави независимо от политическите интереси, е голямата трудност пред политолозите, чиято добросъвестност трябва да бъде на недостижима за тях висота – особено в регионите, за които стана дума.

От друга страна пък ако научност трябва да означава "обективност", то тогава каква трябва да бъде последната в една област на човешката реалност, чиято субективност или субективно естество са несъмнени? Как "субективното" да се преобрази в "обективно", "пристрастното" в пълна "безпристрастност", а произвола – в една неподражаемо здрава, твърдо установена необходимост, срещу която нищо не може да се каже? Защото пред истината трябва да заставаме с дължимото смирение…

Обикновено политолозите, не правейки даже опит да се вглъбят в посочените (решаващи всичко!) трудности, се държат така, сякаш съществуват "много истини", толкова много, че за всеки ще има по една или даже по две – важното е да плащат добре тези, които са си поръчали съответната "истина". Щом като стимул за политологическите изследвания не е "едната свещена истина", а само желанието за "социален просперитет" от страна на самите политолози (търсещи само на кой да "услужат", предвиждайки "дивидентите" от това когато той дойде на власт!), то ясно е, че недоверието към подобна самокомпрометираща се "наука" непрекъснато ще расте, то няма как да бъде спряно, а престижът й – възстановен.

Политологията, разглеждана единствено като "изгоден бизнес" (както мнозина от тези, които се наричат "политолози", я възприеха; старите стереотипи от времето, в което нямаше политология, а имаше само "научен комунизъм", не са забравени!), е също толкова вредна, колкото вредна е и политиката, разглеждана само като "изгоден бизнес" от страна на някои, да не кажа от мнозинството политици. Това че е възможно извращаването както на естеството на политиката, така и на обслужващата я политология, е симптом за това, че е дошло времето философията да се намеси, да постави всяко нещо на мястото му, да демистифицира политическото "тайнство" и така да разобличи шарлатаните, които всекидневно нанасят страшни поражения на съзнанията: когато се открие нещо нездраво, то само философията, интересуваща се единствено от истината, може да поправи нещата и така да възстанови здравето – както това прави медицината по отношение на други нездрави организми. Защото извратеността, за която тук става дума, няма как да не предизвика разочарованието на обикновените хора не само от политиката, но и от демокрацията, така даже и от свободата, а това не трябва да се допуска.

Защото ясно е, че както всеки друг организъм, така и "социалният организъм" може да бъде нападнат от "вируси" и "паразити", което пък води до необходимостта да се възстановят неговите жизнени сили – за да се справи сам чрез активиране. В нашия случай това може да стане само чрез разпространяването на истината и на едно здраво съзнание от страна на философията; това е най-добрия "имунитет" и гаранция срещу всякакви възможни зарази.

1.Заниманията с политика

Затова нека да започнем с определянето на автентичния смисъл на заниманията с политика, смисъла, от който – уверен съм в това! – ще се изненадат и политиците – независимо от фразите, които те често си позволяват, представяйки се за "радетели на общото благо" или пък за "борци за справедливост", или пък за нещо друго, но също така високопарно.

Тук искам да отбележа и това, че не е особено важно какво казват политиците (макар че и това е все пак важно!), а какво правят, а също и как го казват или правят, какви чувства в резултат възбуждат у слушателите и наблюдателите или пък какви страсти разпалват. Нужно е да се развие "сетиво" у индивидите и гражданите, чрез което те безпогрешно да разграничават и разпознават користта от безкористността, лъжата от истината, злото от доброто. Философията е тази, която ни помага да не се оставяме да ни мамят, да не се оставяме да бъдем жертви на политическите спекуланти. Едва на тази основа – презрели нечистите съвести в политиката – ще можем да разпознаем и така потребните ни нови и действителни политици, които заслужават истинско уважение и дори благодарност. Другояче казано, ще можем да открием, че не "всички политици са маскари: и едните, и другите…", а че такива са само някои от тях, но от нас се иска да разберем кои са те, т.е. да ги демаскираме, да свалим маските от лицата им.

С политика не бива да се занимават лица, несполучили в частния си живот – който не може да открие значим смисъл и да постигне нещо определено в своя живот, такъв няма право да се опитва да устройва, урежда и управлява "общия живот"и "общите дела" в обществото, в държавата. Индивиди, доказали единствено неспособността си да "вземат в своите ръце собствения си живот", сами себе си са лишили от възможността да претендират, че политиката е тяхното "призвание", възможност или отговорност: такива хора не могат да създават и уреждат, те само рушат и разстройват, объркват и вредят. Това е ясно само по себе си, политиката не е компенсация или заместител на личностна непълноценност – или поне не трябва да бъде това, макар че много често се оказва точно това.

Следователно, по начало политическата дейност трябва да е резултат на излишък , а не на недостиг на жизнена сила или човешка енергия; също така е ясно, че само ония, които са преуспели в частния си живот, могат с право да се нагърбят с отговорностите на общия, на държавния живот – иначе да не чакаме добро (известно е, че Ленин например е изцяло провалил се правист, а Сталин е бил изгонен от семинарията заради некадърност!). Накратко казано, с политика могат да се занимават само силни личности индивиди с ярко своеобразие, с ясно изразена индивидуалност – само такива могат да родят жизнени идеи, в които прозира здраво съзнание за коренни човешки интереси и ценности. Защото, както вече беше казано и доказано, здравите идеи са израз на екзистенциална пълнота, опитваща се да се добере до самите основи на съществуването, до неговия изчерпателен смисъл.

Без разбиране на дълбокия екзистенциален смисъл на съществуването, без досег с вътрешното естество на човешкото битие заниманията с политика се оказват само каприз и своеволие, в които не може да се открие нещо значимо, субстанциално.

Изкривеното "разбиране" на базисните ценности на живота, човека и свободата по-ражда само "измъчена" и насилническа политика, която прахосва, а не концентрира човешката енергия, т.е. политика, която обрича хората на това да губят, а не да придобиват в съществуването си. Комунизмът е пример за политика, водеща неумолимо до коварни екзистенциални загуби на човешките същества, "въвлечени" така брутално в нея, докато либерализмът като политика, създаваща необходимите условия на натрупващото, на придобиващото съществуване, на концентрирането на жизнена и човешка енергия, е тъкмо политиката, от която всички печелят – дори и тези, които не разбират или пък не искат такава политика поради недоосъзнаване на собствените интереси.

Автентичният политик е жизнеутвърждаващ лидер, символ и дори "оръдие" на ония групи и слоеве, които са го упълномощили да ги представлява, да бъде техен "глас" или пък "говорител". Обикновено се смята, че политиците на носители на "групово съзнание" или на "групови интереси", приели формата на политическа платформа, на партийна програма. Това е така, но не трябва да се забравя, че здравата политика не е израз само на групова "своекористност", а е и защита на коренни човешки интереси, на дълбоки екзистенциални основания и ценности на съществуването, които трябва – при наличието на съответната проясненост, яснота на разбирането, касаещо корените на съществуването – да се споделят от всички.

Политикът апелира към колкото е възможно повече избиратели, опитвайки се да докосне "чувствителни струни" на съзнанието и на съществуването, да активира "екзистенциалната прозорливост", проницателността на хората именно като човешки същества, застанали в такава позиция спрямо тайната на живота, която ясно разбират и съзнават. (Все пак хората някога трябва да постигнат своите коренни, дълбоки и действителни интереси – и тук ролята на самата политика е незаменима!) Политикът се стреми да "примами" или "привлече" към своята идея колкото се може повече човешки същества (а не само "присъдружници" на едно своекористно групово съзнание!), а това може да стане само като разпространява фундаменталните определености на свободата, като "насажда" или разширява съзнанието за свобода в душите на човешките същества извън "партията" си.

"Партия" значи "част", но партиите са много не просто съобразно с "груповите интереси", а най-вече според степените на доближаване към автентичната идея за свобода, които са разпространени и живеят в душите на хората. В този смисъл "политическото пространство" не е нещо друго, а "скала" на отдадеността към свободата, битуваща в душите на хората, "политическият спектър" е тъкмо политически израз на екзистенциалния "спектър на свободата", градация на съществуващите сред човешките същества "приближения" към истината на свободата и т.н. Следователно партиите се различават по степен на отдаденост на истината на свободата, на въвлеченост в нейното велико тайнство: "левите" затова са най-отдалечените, дори откъснатите (в случая на комунизма!) от тайнството на живота и свободата, докато "десните" индивиди и партии ("дясно" и "право" в много езици съвпадат!) са ориентирани именно към средоточието на това тайнство, те се опитват да го постигнат в неговия изчерпателен екзистенциален смисъл. Това е така, защото "левите" се отличават с недоверие към индивидуалната свобода и затова залагат на "груповата", на "класовата" солидарност (на солидарността на "обидените" и "отритнатите" от "пиршеството на живота"!), докато "десните" изхождат тъкмо от величавата екзистенциална ценност на свободата – и затова са преизпълнени с доверие към силите на индивида да се справи сам и отговорно със задачата на съществуването, да постигне без "настойничество" (контрол, "напътствия", "организиране", "сплотяване" и пр.) неговата съкровена тайна.

Съобразно с това съществуват две категории политици: едните могат смело да признаят ценността на свободата (независимо от рисковете, че няма да бъдат разбрани и подкрепени от ония, които не я обичат!), докато другите се страхуват от подобна "пределна откритост", която може да ги откъсне от "масата на несвободните", на неразбралите свободата (а тези последните винаги са много!), и затова се виждат принудени чрез "словесни салтоморталета" да объркват, подвеждат и в крайна сметка да лъжат хората.

Оказва се, че за тези политици е "неизгодно" човекът да бъде силен и свободен до степента да е независим от властта (онзи, който има власт и е свободен по отношение на себе си, не се нуждае от външна власт и контрол!), тази истина се налага от да бъде крита от своекористност (та нали ако преобладаващото мнозинство от хората бъдат свободни и доволни от свободата си, то и политиците ще съществуват само "pro forma"!), поради което "левите" свързват своите водещи цели не с индивида, а с държавата; това е една голяма лъжа в основата на лявото мислене. Нещата стават още по-разбираеми ако се изхожда от психологията, наследена в резултат на продължителна доминация на ляво управление (в страните, пострадали от комунизма): на "властниците" в такива страни и на претендентите за власт се струва за нормално да употребяват властта за свое лично облагодетелстване, т.е. да "уреждат" себе си, не "обществото", не и непознатите им "други" – с изключение на "другарите" им по партия.

Разбира се, "тези неща" не могат да бъдат признати публично, поради което в корена на "лявото" лъжата е най-необходима съставка. Автентичните "десни" обаче, признавайки индивида и свободата за базови ценности, не се нуждаят от лъжи: "десни" политици са ония, които сами са преуспели благодарение на свободата в частния си живот, поради което се стремят да разпростират нейната благодат и върху "общите дела", върху човешката общност. Двете категории политици са разпръснати обаче из целия политически спектър (съществуват и "неавтентични десни"!), ние трябва да се научим да ги разпознаваме, зад думите им да откриваме смисъла, да "отсяваме" фалша от искреността, от страстта за истината, т.е. да не се оставяме да ни мамят, което значи да се опитваме да бъдем поне малко по-мъдри.

По начало – заради вече изтъкнатото – в партиите "гъмжи" от спекуланти и шарлатани, които са безкрайно настъпателни в своя кариеризъм, които няма да се спрат пред нищо за да задоволят ламтежите си (с цената дори и на това да провалят своята партия), политиката, от която те уж изхождали: такива политици водят "частна политика", те работят единствено за себе си, техните действителни (реални) интереси и "ценности" не са "за пред хората", те се опират само на "далаверата". Тази настъпателна паплач на политическите шарлатани прави всичко за да откаже призваните за автентична политика (политиците от първата категория, истинският политически елит) и също да всява колкото се може повече разочарование от политиката в средата на свободните индивиди.

Този слой на безскрупулните политици, чиято паразитна същност е извън всякакво съмнение, обаче не трябва да ни пречи да видим високия смисъл на отговорната политическа дейност, чиято мисия едва ли може да бъде надценена. Ясно е и това, че не "всички са маскари" в сферата на реалната политика, но ако "маскарите" са мнозинство, то това е показателно и за степента на самоосъзнатост на ония, които се оставят така грубо да ги мамят.

В едно развито и традиционно свободно общество именно свободата поставя всеки на мястото му, там дори и най-умелите шарлатани едва ли могат да постигнат нещо особено: свободата отхвърля самонадеяното своеволие и спекулациите с нея, тя има силата да налага само екзистенциално значимото. Факт е обаче, че там "тонът" в политиката се задава не от бруталната своекористност, а от политиците с високо съзнание за автентичните и тежки отговорности на управлението, "построено" върху свободата, израсло на нейната почва.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ