Когато българин печели и просперира нейде по света, това означава, че в негово лице печели и просперира и България!

Започвам работа в едно най-напреднало и при това световно "училище" и дори "университет" - а всъщност много повече и от училище, и от университет! - а именно започвам да създавам цяла една поредица от курсове за онлайн-обучение, които ще поместя във въпросния сайт udemy.com. Обичам да експериментирам, да пробвам нови и нови форми за преподаване, общуване и пр., ето, по съвет на мой приятел, живеещ в Лондон, който ме насърчи, аз си направих регистрация в този сайт, преодолях първите трудности (примерно по записването на лекциите с качествена видеокамера, качването им в сайта и пр.), работите потръгнаха и ето, тия дни вече започвам усилена работа по записването на лекциите.

Първата тема, която ще разработя под формата на лекционен курс, разбира се, е темата Как да стана пълноценна личност?, в която ще развия своите идеи, разработвани от години в поредицата ми ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ (по която доста неща вече съм написал, също така съм водил лекции и на мои ученици). Когато поредицата бъде завършена според правилата на този сайт, тя вече ще бъде достъпна за включване или записване за слушателите, но има една подробност: за да изслуша този курс човек трябва да плати съответната такса. Да, безплатно ще могат да се гледат само едно-две рекламни клипчета, всичко останало, за го видиш, ще трябва да си платиш.

Понеже сме бъгари, възниква логичният въпрос: а колко е таксата? И също: колко може да спечели преподавателя? Моят приятел от Лондон, който ме информира за това нещо, ме проагитира като ми каза следното:

Лично познавам един човек тук, който не просто се прехранва, като прави такива курсове, но и осигурява и издържа благодарение на тях и семейството си. Печели доста добре. Ти си поне 10 пъти по-умен от него - продължи на ме "навива" приятеля ми, с когото се познаваме от много години - тъй че непременно трябва да се пробваш и ако си настойчив, ще постигнеш много.

А ето какво пише на самия сайт, което хвърля светлина в интересуващото ни отношение:

Колко ще можете за заработите? Повече, отколкото можете да си представите! Средно преподавателят в Udemy изкарва 7 000 $ на месец. 96% от преподавателите продават своите курсове. Ние от сайта помагаме на преподавателите, обслужваме ги. Вие създавате съдържанието, от нас е поддръжката. Точка. При продаването на Вашия курс на студента в Ваша помощ Вие ще получите 100% от дохода. Ако Udemy довежда студенти във Вашия курс, Вие ще получите 50% всяка продажба.

Ще правя лекциите си (засега) на български език, сиреч, за българите, пръснати в целия свят, в това число и тукашните. Скоро обаче предвиждам да започна да правя свои курсове на руски език - и така да сбъдна една своя отдавнашна идея щото нали знаете как е, то още в Библията е казано: "Не можеш да бъдеш пророк в собственото си отечество...", така е било, така е и сега, особено в страни като нашата. Затуй човек може да постигне много ако се пробва в една друга страна, в една друга култура. Това особено добре го знаят хората, които навремето избягаха от страната - и повечето постигнаха много.

То затова и сега още толкова много хора бягат навън. Така е. У нас условията са крайно унизителни, особено и най-вече за по-способните хора. У нас тук просперират само мерзавците - и нахалниците; за жалост, така е. Те и властват, и управляват, всичко е под техен контрол. Кога това нещо ще се промени аз не мога да кажа. Но добро не ни чака докато продължава да е така - това с положителност мога да ви кажа. Е, и аз по този начин, тъй да се рече, вече емигрирам: преселвам се в "световното село" и ще работя там. Ще опитам да си вадя хляба там. Длъжен съм да опитам.

Аз знам също така и нещо друго: никой не може да спре порива към успеха на талантливия, на кадърния човек; защото това са Божии работи и тук няма земна сила или власт, с която да може да се осуети, да възпре онова, което Бог е решил; напразни са всички усилия на мерзавците да прекършат крилата му, да спрат полета му! Те могат само да забавят просперитета му, заслужения му успех. Понякога това обаче е фатално. Затова аз винаги съм съветвал моите ученици, пък и собствения си син: бягайте навън, ходете в страни, които са устроени така, че да насърчават кадърните хора, работете и живейте в страни, които не са само за калпазаните и за негодниците! Спасявайте се овреме! Най-много ще помогнат на България ония българи, които не са се оставили да вегетират получовешки тук, в родните ни унизителни условия, а са направили нужното да отидат да работят и да се развиват в някоя нормална страна. Те, ако са кадърни и работливи, ще спечелят много; когато един българин печели и просперира нейде по света, това означава, че в негово лице печели и просперира и България.

Такива успели българи най-много допринасят за страната ни, а не жалките мърморковци тука, дето все чакат някой, видите ли, да се смили и да вземе да ги оправи! Колкото повече успели българи има по-света, толкова по-успяла в крайна сметка ще е и България. Щото България в днешните условия се състои от българите, които са пръснати по целия свят. Понятието "граница" в съвременния свят няма никакъв особен смисъл. Светът е едно цяло, а България, дори и да не съзнава и да не иска това, е част от света. Но това е друга тема, аз малко се отклоних, както и да е. А сега ви желая хубав ден и успешна седмица!

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Нужна ни е не фиктивна, мнима, лъжлива "демокрация", а истинска, реална, същинска, действаща

Вчера се обърнах към читателите в блога си, а и към т.н. "приятели" във Фейсбук (там имам почти 5000 "последователи", постоянно ми се налага, за да мога да включа новите заявки за такива да изключвам от списъка си някои други - щото има лимит от 5 000 човека, повече от 5 000 последователи обикновен човек не може да има), та значи се обърнах към всичките си интернетни познати ето с този въпрос: Дали да не извърша една авантюра, а именно да дам предложено ми интервю във високотиражен жълт вестник - и да хвърля една мощна "медийна бомба"?. Изказаха се доста хора, дадоха ми различни съвети. В това число взеха отношение по въпроса и хора, които познавам, които високо ценя. Това особено се отнася за моя адвокат, г-н И.; той ми отвърна с категоричното "... Не! Аз не бих дал интервю. Аргументите ти "против" са много силни, няма нужда да ги повтарям.". Да, но неговият отговор се позабави и дойде след като аз вече бях дал интервюто, в последния момент реших все пак да го дам. Ето по-долу моята обосновка на стореното, която ми се наложи да изразя в писмо до адвоката си. Сами ще разберете защо давам пълна гласност по този въпрос. Съображенията ми са изцяло принципни. Ето и самото писмо:

Здравей, уважаеми господин И.,

За интервюто - вече го дадох, не дочаках отговора ти, писмото ти е дошло в 16.09 при мен, а интервюто трябваше да започне и започна в 10 сутринта. В последния момент реших да го дам с надежда евентуално да се опитам да помогна за възникването на някакво обществено мнение в полза на правата страна и кауза. Дали няма вместо да изпиша вежди да извадя очи не знам, то скоро ще се разбере. Голям риск предприех, но обикновено от гласността - откритостта, публичността - не се страхуват тия, които имат право, чиято позиция е правата. Дълбокото мълчание на нашия уважаем опонент може да се изтълкува и като признак за гузна съвест. Някои у нас предпочитат да залагат на друго: да мълчат, но да действат потайно - и да удрят из засада. Така са свикнали, аз обаче не съм привърженик на такива подходи. Аз предпочитам открито да казвам какво мисля, залагайки на това, че гласността (публичността) е огромна сила. С която обаче би следвало да се борави внимателно, щото може да нанесе и поражения, да предизвика рани. Но по начало от гласността правите и честните хора не се боят - по причина, че няма какво да крият, по причина на това, че не са сторили нищо лошо.

Да, по принцип работите около гласността стоят по този начин, но трябва обаче да се знае, че у нас специално... всичко е наопаки! Наопаки на както трябва да е. И всичко у нас може да бъде изопачено. Едва ли ще възникне някакъв обществен дебат по проблемите около моето съдебно дяло, но аз опитах, според силите си, да помогна това да се случи. Ако въпросната особа, моята опонентка де, беше диалогична, ако беше позволила да започне дебат по проблемите, които аз така настойчиво в продължение на няколко години поставях, дотук (до съд) изобщо нямаше да стигнем. И ето, сега вече несъстоялият се дебат на училищната общност в ПГЕЕ-Пловдив ще се наложи да се води в съдебната зала. Е, и съдебното дирене пак е вид дебат. Когато по другия, по естествения начин едната от страните не е пожелала да дебатира, ето, ще я предразположим да се включи в дебата като я призовем на съд. Това и сторихме. Но това не пречи покрай съдебното дяло да се откажем от всички други форми на дебат, в това число и чрез медиите. Е, жълтите вестници едва ли са подходяща трибуна за такъв дебат, и това го съзнавам пределно ясно. На какво да правим когато нито една от другите, от сериозните медии, не прояви интерес към проблемите, които аз от няколко години поставям в блога си? Ето, първа една жълта медия се заинтересува от моята така показателна история. Вместо да й подам ръка, с оглед да започне все пак желания диалог, аз можех и да се дърпам, да се правя на важен и да кажа: "О, не, вие не сте достойни да си разкажа историята! Защото вие сте жълти и пр.!", е, така не можах да постъпя. Причина за това е моята диалогичност. Аз, бидейки философ, не се гнуся да разговарям с всеки човек. Всеки човек е достоен да се разговаря с него. Дори и да е... репортер от жълт вестник. Ако това звучи като оправдание за стореното, нека да бъде възприето като такова.

Аз смятам, че няма да мълчи оня, който, първо, има какво да каже и който, второ, не се страхува да заяви открито позицията си. Понеже, както и да го погледнем, това съдебно дяло има и обществено значим смисъл (мама му стара, така не може да се постъпва с един човек: ако допуснем такъв прецедент, то такова едно отношение може да стане норма, сиреч, бюрократите, властниците, ще могат в един момент да правят каквото си искат с нас!), та значи аз този смисъл го разбирам така: трябва в нашето общество да привикнем да уважаваме различията и правото на личността да бъде себе си, жизнено ни е потребно в нашето общество да се установи едно подобаващо отношение към суверенната личност, към суверенитета на личността: не бива повече да допускаме личността у нас да бъде жертвана в угода на мнимия комфорт и спокойното съществуване в тинята на статуквото, в блатото, в тресавището на комуната, която личности и различия по начало не търпи! Аз така виждам смисъла на това съдебно дяло.

Освен това има и един такъв момент: бидейки философ и пишещ човек, моето подлагане на такава груба административна репресия е посегателство срещу свободното слово; като реагирам по този начин, аз фактически защищавам не толкова себе си, а именно това свещено човешко право да мислиш свободно и да изразяваш мислите си без да се стараеш да угаждаш никому. (И особено пък без да се принизяваш да се мазниш на разни самонадеяни началства, които сами не са наясно със задачата си - и затова се мислят едва ли не за велики!) Но от мислещите хора "полза" имат всички, ние този човешки вид трябва да престанем да го подлагаме на гонения: едно общество, в което мислещите хора (и най-вече философите) не са притеснявани, а са уважавани, такова общество е богато и проспериращо общество, а там, където свободната мисъл е грях, там напредък няма и не може да има. А ето, аз бях обявен за "народен враг" само защото си позволих открито да заявя какво мисля, в това число и да се възползвам от правото си да критикувам една самозабравила се властваща особа, при това от най-нисък ранг. Наказан бях жестоко и абсолютно "непропорционално" на деянието си; за това, което аз сторих, в други общества такива хора ги... награждават, а аз бях охулен, бях обявен за какъв ли не, за "народен враг", за "злодей", за "луд", дори за "пълен некадърник", а в крайна сметка бях изритан по недопустим начин от образователната сфера!

Не, така не стават тия работи в едно общество, което с право иска да бъде смятано за демократично. Нима може да има напредък към добро в обществото, в което всички мълчат от страх да не би да създадат лошо впечатление у началството? Аз разглеждам училищната общност в ПГЕЕ-Пловдив като едно малко общество: реална, функционираща демокрация в едно общество може да има само когато демокрацията стане нещо като начин на живот (и на мислене) във всички ония малки общности, от които се състои това общество. Ако в малките общности, от които голямото общество се състои, се допускат рецидиви на зъл и безогледен авторитаризъм, такова общество съвсем не заслужава да бъде смятано за демократично. И този именно смисъл също не трябва да се изпуска "изнапредвид" когато се осмисля същината на това съдебно дяло.

Поне в моето виждане е така. А човек, като мисли нещо, за което съзнава, че е важно, иска да го каже и на другите хора, та и те да осъзнаят важността му. Затова има и смисъл да комуникираме. Затова и съществуват медиите: да си казваме един на друг важни мисли, да споделяме помежду си мисли, които смятаме за важни. Е, т.н. "жълта преса" съществува за да залъгва хората с какви ли не пикантни глупости и простотии. Аз пък се опитах да я използвам за предизвикването на един дебат по истински важни според мен въпроси. Ами ако, да допуснем, се породи един дебат, примерно, ако другата страна, именно ответницата, директорката Анастасова, ползвайки се от правото си на отговор, реши да отговори на предизвикателството, сиреч, дръзне да заяви открито своята позиция и се опита да я защити пред обществото, то нима има нещо лошо в това? Точно за такива дебати съществуват според мен медиите.

Ето затова се и реших на една такава стъпка. Въпреки личните ми неудобства, въпреки риска да бъда представен като някакъв олигофрен или какъвто там искате. Е, ако ме представят така, ако изопачат думите ми, ще искам от вестника да ми дадат трибуна та да заявя истинската си позиция. Но ето, сега вече имам личен проблем да обясня на майка си вече случилото се (около моето уволнение), за което тя още не знае, спестих й тия вълнения, но пък тя е умен човек и ще ме разбере. Въпреки че (това според мен е много важно), понеже тя, горката, е живяла през цялата епоха на комунизма (била е дете на 8 години когато идва "великата дата" 9 септ. 1944 г.), сиреч, усетила е даже с кожата си всичките ония страхотии и ужасии, които съпровождаха българския комунизъм, у нея, в душата й, е изключително силен този страх, върху който се крепеше комунизмът толкова години. И тя постоянно, познавайки ме, ме предупреждава да си мълча, да кротувам. Е, аз, разбира се, не мълча. И си патя заради това. Тя това го прекрасно го знае, добре познава сина си. Тя също така знае, че няма да се променя, от мен един презрян страхливец няма да стане. Но тя поне има крехката надежда че мога да избягвам конфликти от такъв род; е, аз направих нужното да избегна конфликта, ала срещнах срещу себе си една ужасна жажда за мъст, а пък и нито една от стъпките ми за разбирателство и помирение не беше приета, не срещна адекватен отклик.

По тази причина и пострадах. Случват се и такива неща. Но ето, има съд, ще направя нужното да си защитя правата в съда. Това в едно нормално общество е най-нормален, най-естествен начин за решаване на конфликти, които по друг начин не е могло да бъдат решени. Е, можеше да бъдат решени ако не беше се задействал оня същия рефлекс от тоталитарното комунистическо време: всички до един срещу "врага"! Примерно имаше хора в ПГЕЕ-Пловдив, които се опитаха да посредничат между "враждуващите страни", в началото заеха достойна позиция, но в един момент изглежда се уплашиха и се отказаха, предпочетоха да замълчат - с оглед да си нямат главоболия. Ако се бяха намерили още един-двама като мен, които да не мълчат срещу безобразията, ако въпросната администраторка беше срещнала отпор поне от още един-двама човека в тази училищна общност, дотук изобщо нямаше да се стигне, а администраторката щеше да миряса; но те като се отказаха от оказване на отпор, тя се почувства силна - и затова дръзна да направи това, което и направи.

Както и да е. Опитвам се да доизясня гледната си точка. Извинявай, че се наложи да те използвам за нещо като мой "изповедник"; ти си ми адвокат, но имам чувството, че си и човек, който може изцяло да ме разбере, понеже сме и съмишленици. Имам ти пълно доверие. Така и трябва да бъде. А заради пустото блогърстване ще ми се наложи да публикувам цялата дискусия по поставения от мен въпрос дали да дам интервю на жълт вестник или да не дам, в това число, като защита на моята позиция, да публикувам и това мое писмо до теб. Аз продължавам да смятам, че гласността, откритостта (публичността) е сила, на която се опират ония, които не са гузни, които имат смелостта и достойнството открито да заявят и да защитят позицията си.

А пък за мое оправдание да изтъкна и това: тия т.н. жълти вестници нали все пак се четат от хора, от човеци, какво лошо има да се опитам да кажа и на тях своята гледна точка? Аз не смятам, че тия хора, дето четат жълти вестници, са "непоправимо увредени" в умствено или в нравствено отношение; е, затова и смятам, че и с тях може да се разговаря. И за тяхно добро трябва да се разговаря и с тях, и с всички останали. На мен ми е жизнено важно да опитам да спомогна за създаването на едно обществено мнение в полза на промените в образователната система. А ето, случилото се с мен просто показва колко съдбовно необходими са свободните разисквания по тези проблеми. Щом системата допуска такива ексцесии, каквито на мен ми се стовариха на главата, то явно тя подлежи не просто на ремонт, а на събаряне. Щото е принципно сгрешена. Основата, върху която стои, е нездрава. Тя и сама ще рухне, ето, възниква логичният въпрос: а защо да не й помогнем това да стане по-рано?!

Българското училище трябва да се демократизира в не по-малка степен от българското общество, на което то е част, при това немаловажна. Нужна ни е не фиктивна, мнима, лъжлива и недействаща "демокрация", а истинска, реална, същинска, същностна. Тя обаче няма как да бъде "въведена" отгоре, с декрет. Тя трябва да се зароди в самия живот, в реалните отношения между хората. Ето, моят случай по категорично ясен начин показва трудностите и проблемите в тази посока - като се тръгне по този единствено спасителен път. Смятам и нищо не може да ме разколебае в убеждението ми, че трябва да продължим да вървим по този път - въпреки всичко, въпреки дори личните неудобства, въпреки дори и личните жертви, които ще ни се наложи да дадем. Всяко нещо си има своята цена. Трябва да я платим. Няма друг начин.

Ето и това трябва да се има предвид когато се търси смисъла на цялата тази история, около която ще се води моето съдебно дяло. Аз съм силно заинтересован този смисъл да се разбере от колкото се може повече хора. Затуй дадох вчера това интервю за оня същия жълт вестник. Погледнато от тази страна, не смятам, че съм направил кой знае каква грешка. Не смятам (сега-засега), че съм сторил някаква глупост или някакъв грях. Но то ще се разбере скоро де, засега само може да се предполага.

Извинявай за дългото писмо. Просто стана така, че ти се случи да станеш... "жертва", която да понесе моето... многословие. Една дама, учителка, вчера ми призна чистосърдечно: не те харесвам - щото си многословен! Аз пък й отвърнах, че има някаква надежда зад многото думи да има много... мисъл - и много смисъл. Тя, кой знае защо, се умълча след като й казах това. Още мълчи. Най-упорито мълчи. Мълчанието обаче също е вид говорене. То също нещо показва. Вероятно, щом толкова мълчи, нищо чудно и да се е... замислила. Да се надяваме че ще се замисли и моята многоуважаема опонентка-ответница. Тази е идеята на всичко, което правя: да се замислят повече хора, та белким осъзнаят какво правят, какво става, как наистина стоят нещата. Такава ми е работата като философ, затова постоянно все това правя: провокирам хората да се замислят по-сериозно!

Както и да е. Стига толкова, че станах съвсем досаден. Нетърпим направо станах. Хубав ден ти желая!

С поздрав: Ангел Грънчаров

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Дали да не извърша една авантюра, а именно да дам предложено ми интервю във високотиражен жълт вестник - и да хвърля една мощна "медийна бомба"?

Вчера ми се обади журналистка или по-скоро репортерка от един жълт вестник (нека засега да не упоменавам кой специално или по-точно) и ми предложи да дам... интервю, но не за друго, а по темата за моите главоболия с директорката на ПГЕЕ-Пловдив, за конфликта ми се нея, за уволнението ми, за съдебната сага, която сега започва нов тур със завеждането на нови две дела срещу нея, именно за оклеветяване и последното пък е за отмяна на заповедта за моето уволнение като преподавател по философия и гражданско образование в това същото училище. Разговарях с тази дама от вестника по телефона, тя настоя да вземе интервюто по телефона, щото била гореща привърженичка на "живия диалог", обеща също после, като свали разговора ни в текст, да ми прати текста, та да имам възможност да внеса някакви корекции и пр.; само настоя заглавието да е от тях без аз да имам възможност да влияя или да се съпротивлявам, щото, видите ли, заглавията били продавали вестника! Представям си с оглед на това какво главозамайващо заглавие ще изтипосат, няма що!

Силно съм разколебан да давам това интервю или да се откажа, за да не стана пишман после; уговорихме се днес в 10 часа репортерстващата дама от жълтия вестник да ми звънне за интервюто и да го проведем, но ето, аз наистина съм силно разколебан и не знам как да постъпя. Дали няма да направя една глупост като дам това интервю и след това думите ми бъдат изопачени така, че сам да не мога да ги позная? Или да бъда изкаран като някакъв кръгъл идиот?! Та ето, моля за съвет читатели на блога си, питам ви: какво да правя, да дам ли туй интервю за жълтия вестник - или да се откажа?

Да, зная, от една страна тия същите жълти вестници са най-четени, са най-тиражни. И разгласяването на моята история може да ми даде някаква възможност да наблегна на принципните неща, щото в случая имаме сблъсък на два мирогледа, на две философии за образованието, т.н. "конфликт" или "разпра" с директорката е израз обаче на сериозна борба между две ценностни системи, това за мен е главното, а всичко останало са подробности, е "пикантерия". Да, обаче жълтите вестници се интересуват тъкмо от пикантерията, тях едва ли ги вълнуват принципните, истински значимите проблеми, които имплицитно са, така да се рече, душата на цялата таи история. Ето го разминаването, което може да ми изиграе лош номер, такъв, че после да съжалявам, че съм дал такова интервю. И може да се завърже нова история, примерно, около изопачаване на мои думи, които да налеят масло в огъня на "свадата", да се стигне дотам, че да имам нови съдебни проблеми и т.н. Наистина не зная какво да правя, още повече че до този момент отказвах всякакви предложения за разгласяване на случилото се (примерно, отказах да дам интервю в една телевизия, в един що-годе сериозен вестник и пр.; нито веднъж не пратих мой текст по случая до някаква медия, сиреч, пазих тайна), та значи отказвах се да дам гласност на целия така фрапиращ случай по една-единствена, при това много простичка причина: не ща възрастната ми майка да разбере за случилото се, щадя майка си, пазя го в тайна от нея, щото ако разбере какво ме сполетя, това може да я убие! Затова пазя пълна тайна, е, вярно, пиша в блога си, даже, интересно е, намериха се "доброжелатели", които, като прочели в блога за тази случка, отишли при майка ми и я известили; та уплашена ми звънна, на мен ми се наложи да й кажа, че всичко това са "стари неща", отдавнашни, че тия, дето са й казали, не са вникнали в случая, че отдавна тия истории са свършили и т.н., сиреч, от състрадание към моята майка ми се наложи фактически да я лъжа.

Да, но ако след някой ден съсед отиде при нея с вестника, в който цялата история е представена в някакъв отвратителен идиотски и жълтурковски начин и майка ми потъне от срам в земята, какво тогава ще мога да й кажа и как да й обяснявам всичко?! Не, май наистина трябва да откажа въпросното интервю, правилното и разумното е да откажа, зная това, а от друга страна, разбира се, на цялата история й е необходимо известно медийно осветяване, щото в нея са налице много значими за обществото ни проблеми, свързани с образованието на младите; виждате в случая как личностното и общозначимото влизат в колизия, в сблъсък, и в резултат аз не зная какво да правя. Обикновено постъпвам според това, което трябва да правя, аз съм човек на дълга, но ето в случая силно съм раздвоен и много се колебая; причината е една: страхувам се за майка ми, тя няма да понесе една такава история. Заради доброто на майка си трябва да мълча пред медиите. Е, тя все някога ще разбере. Но поне да й спестя безсънните нощи, знаете как възрастни хора преживяват такива неща, а пък майка ми е много чувствителен човек, много ще й дойде, прекалено ще бъде. Аз съм същия като нея, ето, заради тези истории с въпросната "принципно-безпощадна" директорка аз си загубих здравето, мене си като познавам добре зная как тя ще го възприеме. И ме е страх, че няма да преживее такова нещо. Ето затова сега ми се налага да мълча. Аз успях да скрия от нея и факта за тежката операция, която ми се наложи да преживея през миналата година, ето, сега съм длъжен да запазя в тайна и факта на моето уволнение.

Майка ми знае, че аз единствен бях работещ в семейството ми, синът ни е студент, съпругата ми почти постоянно е безработна, тя също е учителка, има две магистратури, но без връзки е много трудно човек в днешно време да си намери работа. А пък заради "славата" на съпруга й още по-трудно си намира работа. Знаете, аз съм в особени отношения с цялата образователна бюрокрация, с инспекторат и пр., това рефлектира най-вече спрямо горката ми съпруга. От години тя страда заради мен най-вече. Просто директорите на училища не щат да я вземат на работа, знаейки, че ако направят нещо, ще им се наложи да се сблъскат с мен; виждате как и тя е дискриминирана, и тя страда. Неслучайно у нас хората масово мълчат и търпят всякакви злоупотреби с администрациите от какъвто си искате вид, ресор и пр.; щото сблъскаш ли се с тях, ще предизвикаш срещу себе си такива мощни сили, че ще платиш страшна цена. Ще стигнеш, накратко казано, в моето положение. Ето, за да ме извади от системата, бюрокрацията успя да ми организира цялата тази история, бях изкаран "пълен некадърник", един вид ми осигури пожизнена безработица и пр., щото аз след като 30 години съм работил в образованието, сега, на моите години, ми е късно да се преквалифицирам за някаква друга работа. Освен да стана метач по улиците, е, тогава бюрократите от радост нищо чудно и един кръшен казачок да изиграят!

Виждате как се преплитат много неща и по тази причина аз днес, като ми звънне въпросната репортерка от жълтия вестник, ще ми се наложи да й откажа интервюто. Прочее, тя каза, че редовно била четяла блога ми, та нищо чудно, ако е истина това, сега да прочете и този текст и сама да разбере ситуацията. Налага ми се да откажа интервюто. По лични, така да се каже, причини, единствено заради доброто на старата ми майка. Иначе аз съм стар борец и от нищо страх нямам. Но ето сега как съм приклещен и ми се налага да мълча. В блога си само не мълча, но то блогът е друго, няма ефектна на другите, на конвенционалните медии. Майка ми обаче живее в средата на тия медии. Тя е извън интернет, затова досега нищо не разбра. Но разшумят ли се конвенционалните медии, ще стане страшно. Ето, имам опита от онова мое изказване за Стив Джобс, когато предложих преди 3 години ПГЕЕ-Пловдив, училището, в което работих, да бъде наречено на негово име. За седмица всички медии гърмяха по тази пиперлива новина, минала под надслова "Стив Джобс победи Ленин!", причината да намесваме Ленин е, че училището се е казвало "ТЕТ-Ленин" при комунизма и още така се казва от масовото съзнание, цял Пловдив и околностите така знаят това училище. То аслъ заради този Стив Джобс се начена и моят сблъсък с въпросната администраторка, с която сега стигнахме до съда. Тя се оказа голяма привърженичка на... Ленин, очевидно, щото въпросът с избора на патрон на училището още не е решен, тя не смее да го постави, щото добре знае, че "иконата Ленин" ще пострада неминуемо. И сега да влезете в сайта на училището ще видите в кратката му история как многократно то е наречено тъкмо ТЕТ-Ленин; някои хора очевидно още живеят в други епохи, в ленински епохи, тъй да се рече...

Както и да е. нека тя да си обича Ленин колкото си иска, щом толкова й харесва. Аз обаче сега трябва да решавам какво да правя, как да реша новия тежък казус с туй интервю за един много четен жълт вестник, което ми предложиха вчера. Понеже, казах, съм силно разколебан. А съм разколебан ето по каква причина.

Бидейки свободолюбив човек аз си падам малко и авантюрист. Тия неща, няма как, са свързани. "Който не обича риска се страхува от свободата!", това са думи на френската философка Симон Дьо Бовоар (май правилно е да се напише "Бувоар" или "Бовуар" но карай, Гугъл смята, че с "о" навсякъде било правилното, е, неговата да е!). Та който обича рисковете си пада малко нещо авантюрист. Авантюристично е да дам това интервю във високотиражен жълт вестник и да хвърля, дето се казва, една бомба, благодарение на което тъй показателната история около проблемите на образованието ще се разчуе и ще стигне и до последната планинска паланка в нашето тъй любезно отечество. Е, какво ще постигна ли? Ами това е една трибуна да изложа идеите си, а нали затова живее един философ, да излага на всеобщо обозрение идеите си и да се бори за тяхното налагане един ден. Та, не крия, от тази гледна точка съм силно съблазнен от предложението на журналистката от този жълт вестник да дам това интервю. Ето, като написах това, изпаднах в още по-голямо раздвоение. Вече положително не зная какво да правя. Познавам се добре: ще се колебая до последния момент и като дойде момента, ще направя това, което ще бъде съвсем импулсивно, а в крайна сметка и по-лошо; така обикновено стават при мен тия неща, така правим обикновено ний, свободните, свободолюбивите хора. Много сме импулсивни, залагаме на чистата спонтанност. Правим това, защото точно там е истинската, неподправената, същинската, автентичната свобода. Пресметливата свобода не е свобода. По тази причина повечето хора, дето, като избират, постоянно пресмятат плюсове и минуси, съвсем не разбират що е това свобода. Те не я и познават щом са обърнали гръб на чистата спонтанност и импулсивност. Както и да е, аз не съм им обърнал гръб и сами виждате в какво тежко положение се оказвам и по такива най-малки въпроси. Или не са малки, а?

Уф, майната му най-после! Ще видим. Има още два часа време, ще мисля. Ще мисля, ала нищо няма да измисля. Или ще измисля все нещичко ако се позамисля по-сериозно? Ето, вече измислих нещо. Я ми кажете вие какво мислите и по това, пък ще завърша този свой сутрешен коментар.

Хрумна ми току-що следното. Дали пък да не направя един... пазарлък с този вестник? Да им кажа ето какво: искате интервю, искате, о`кей, няма проблеми, ще ви го дам, но при едно условие: да публикувате преди това една моя статия по истински важните въпроси за образованието! Щом тя излезе, веднага ви давам интервюто. Един вид, като публикувате статията ми, да запознаете своята читателска аудитория с мен, пък после, моля, вземайте интервю, нали така е редно? Щото аз не съм Вучков, че да съм интересен на публиката на жълтите вестници?! Е, щом не съм известен, редно е първо да запознаете публиката си с мен, пък после, моля, вземайте интервю, ще ви го дам без проблем. Какво ще кажете, добра ли ми е идеята за един такъв пазарлък? На мен в този момент ми се чини, че има смисъл да постъпя така, а вие какво ще кажете? Но ето ми и главния въпрос към вас: дали да извърша една авантюра, а именно да дам предложено ми интервю във високотиражен жълт вестник - и да хвърля, дето се казва, една мощна медийна бомба?

О`кей, добре, мълчете си, като не щете да ми помогнете, аз добре знам, че ще си премълчите. Затова друго не ми остава освен да ви кажа: чао и хубав ден! Бъдете здрави! Но знайте: мълчанието е злото, не е злато, бъркате се - ако ми позволите да използвам израза на колегата Иво Инджев. Карай да върви! Приятен уикенд!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

За болестта "рубладжийство", достигнала епидемилогични размери и считана за "патриотизъм"

Необявената война на Русия против България, която императорът българофоб Александър III води след Съединението е един от най - тъмните периоди в двустранните отношения. Период, който обаче демонстрира явно истинския лик на руската царска политика в България.

От 1886 до 1895г., Русия не спира да организира заговори, метежи, атентати и убийства. През 1886г. има метежи в Южна България и поход на руския кап. Набоков. През февруари 1887г. са потушени големи офицерски метежи в Силистра и Русе. През 1890г. е разкрит заговора на майор Коста Паница, който е осъден на смърт за измяна към България. След това руската дипломация преминава към атентати и поръчкови убийства. Маша в ръцете на руските дипломати стават така наречените русофили. Те излъчват платените заговорници, атентатори и убийци, които Русия хвърля против България. На прицел са всички български патриоти, които се обявяват против руския диктат и посегателства на и без това ограничената българска свобода. Главна руска мишена става държавника националист Стефан Стамболов и хората от най - близкото му обкръжение.

През 1891г. е убит финансовият министър Христо Белчев. През 1892г. е промушкан с нож в Цариград българският пълномощен министър Георги Вълкович. През 1895г. посред бял ден на улицата жертва става самият Стамболов.
Всички тези събития, които са добре документирани в Сборника от 1935г. "Авантюрите на руския царизъм" и в "Окупационния фонд за създаване на Руско - Дунавска област" не са описани в българските учебници по история.

Казионните историци бдят стриктно да не засегнат интересите на Русия. Дори с цената на манипулиране на българското обществено съзнание и фалшифициране на историята на България. Последиците са масово разпространение в България на болестта русофилство, което е достигнало епидемилогични размери и се счита за патриотизъм. А всъщност си е долнопробен слугинаж, наречен от Захари Стоянов "рубладжийство".

ОЩЕ ИНФОРМАЦИЯ: З.Стоянов: Какви партии има в България
Захари Стоянов: "Всяко тържество на България е смърт за Русия"
Русия - враг №1 на българщината и България
Убийството на Христо Белчев
Убийството на д-р Георги Вълкович
Убийството на Стамболов

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Ще ставаме истински европейци: майната й на вашата пуста Евразия, не щем вашия прехвален Сибир!

Това е част от първата страница на исковата молба, с която вчера заведох съдебно дяло за отмяна на една на крайно дискриминационна, обидна и несправедлива заповед за уволнение: моето уволнение от длъжността учител по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив.

На това изображение пък е корицата на новия ми международен паспорт: вече и аз съм подготвен да бягам от страната, в която властва една най-арогантна бюрокрация - успяла да прокуди и прогони от родината ни толкова много кадърни българи!

Ще си позволя да поразсъждавам малко над тия две изображения. Ако позволите де. Та значи понеже съм сантиментален човек, ще кажа и това, ще го споделя с вас, читателите на блога ми, пък ако искате ми се смейте: като видях, че на корицата пише ЕВРОПЕЙСКИ СЪЮЗ, а под него РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ме обзе изведнъж някаква силна емоция, някакво много силно вълнение, идещо от дълбините на душата ми, не можех да се удържа (уж съм някакъв мъж!) и в един момент усетих, хем някаква огромна буца ме задуши в гърлото, хем... очите ми се напълниха със сълзи! Не зная защо се почувствах така, но е факт, че едва се удържах да не се... разрева на глас от тази необичайно силна емоция, дето една не ме задуши в оня момент! Спомних си всички тия нелеки години, в които ние, българите, се борихме да постигнем тази своя европейска мечта, е, постигнахме я, факт е: България вече 7 години откакто е в ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ! Вие давате ли си сметка колко много означава това?! Страхотно нещо е това, същинска сбъдната мечта е това - ето за това аз, човек на преклонна вече възраст от 55 години (!) за малко не се разревах като видях на паспорта си тия два надписа.

Е, вярно, от 2001 г. насам страната ни уж върви напред, ето, постигнахме мечтата си, хем обаче нараснаха силите, които правят възможното да провалят достойното европейско бъдеще на страната ни - и ни дърпат назад, към Евразия, към путинска Русия искат да ни превържат, искат да ни направят пишман-европейци, искат да ни направят за резил! Сега, в тия последните години битката за запазване на европейската, на западната ориентация на страната ни се е разразила със страшна сила, вярвам, съзнавате това, а ако не го доосъзнавате, ето, аз ви го изтъквам белким осъзнаете в цялата му злокобност всичко това, което ни се случва. Големи части от народа ни проявяват малодушие, те, предполагам, са очаквали, че като влезем в ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ, от небето ще завалят... пакетчета с краве масло, а от чешмите ще потече ако не ракия и вино, то поне... мед и мляко - или... славянска медовина направо! А реките ще се съсирят и от тях директно ще можем да си доставяме с каручките едри калъпи сирене - нищо чудно и това да са си представяли някои нашенски наивни кратуни.

И сега пропищяха, щото хем влезнахме в ЕС, хем го нема... комунистическото благоденствие, при което, ако си спомняте, ни набиваха в главите, че "материалните блага", сиреч, въпросното сирене, ракийка, мед, масло, млеко и пр. щели били да потекат като "пълноводен поток" направо в широко зиналите ни за лапане усти! Така ни представяха тази сърцераздирателна картинка на идването на комунизма, е, влязохме в ЕС, а... комунизма пак не дойде, ето затова разяреният еснаф не издържа, почна да се вайка, пропищя с жален глас, а пък след това отиде да се запише във финансираната с руски пари АТАКА и почна да настоява да се връщаме в добре познатата и тъй уютна кочинка заедно с "братята-руснаци", дето да си се чукаме със стаканите с водчица - ех, какво блаженство ще настъпи тогава! Ще лочим водка, ще рупаме кисели краставици, леле, каква идилия! Не щем ви никакъв Европейски съюз, искаме си евразийската кочинка! Така възроптаха излъганите народни низини и ето, в последните няколко години едва удържаме страната си от тази зловеща перспектива пак да ни натикат в съветско-комунистическата кочина!

Затова най-вероятно съм се почти разплакал като като видях какво пише на корицата на моя паспорт. Тоя проклет Костов, дето ни натика в ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ и в НАТО заслужава за това не просто разкостване, а направо разчетворяване с коне, нали така, дарагие советско-болгарские комуноиди?! Е, няма да ви се сбъднат мечтите за връщането на България в руско-съветската кочина! Ако щете, поревете си, може пък и да ви мине: ще ставаме истински европейци! Майната й на вашата пуста Евразия, не щем вашия прехвален Сибир! Иска се обаче да поработим здравата за да достигнем европейските стандарти. Ако не си избираме за управници лъжльовци и ментета, а заложим на истинското, на свястното (има и такова сред нашите политици!), ще постигнем целта си да заживеем достойно за кратко време. Сами решавайте какво искате: гнусната сибирска кочина - или достойното европейско бъдеще? Аз за себе си отдавна съм избрал какво искам - и съм се борил, според силите си, за него. И за миг не съм изменял на своята мечта. Да, на своята европейска мечта не съм изменял никога. И затова, предполагам, ме задуши такава емоция като видях какво пише на новия ми паспорт.

Въпреки трудностите и изпитанията ще постигнем идеала си. Важното е да знаем какво точно искаме. И да правим нужното да вървим във вярната посока. Е, то всяко нещо си има своите рискове. И за всяко нещо ще се наложи да платим неговата цена. Аз искам и работя за едно модерно българско образование, е, наложи се да си платя за тази своя друга мечта: уволниха ме таваришчите от работа като учител. Но борбата продължава. Няма да се оставя да ме тъпчат същите тия, които така много обичат онази същата кочина, от която аз лично изпитвам погнуса. Стига толкова. Свързах в едно двете теми, сега ви желая хубав ден! Драги ми европейци, дето не съзнавате докрай какво велико нещо е това да си европеец! Ще ви кажа какво: Европа е свобода! Това е. Враговете на свободата не щат Европа, разбира се, искат си... Сибир! Точка. Разбрахме се за какво всъщност става дума, нали?! Хайде, чао! Хубав да ви е денят!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Ако искаме да изградим децата си като свободни, самостоятелни и отговорни личности...

Из: Проблемът не е учебникът, а какво образование искаме, Автор: Явор Джонев

Въпросът "Трябва ли да има само един учебник по предмет в училище?" измества същинския проблем.

Утвърдената до момента идея за ученето и учебниците е основана на няколко допускания. Първо, че има конкретен обем знания, които трябва да бъдат научени, и източникът на тези знания е учебникът. Второ, че оценяването трябва бъде основано на това колко добре могат да бъдат възпроизвеждани фактите и частичните концепции, представени в учебника. Трето, че учителят и ученикът са неспособни да преценят какво, колко, кога и как да учи.

Приемаме за доказателство за успешно "образование" способността на децата да възпроизведат тези факти и концепции скоро, след като са ги "научили". Без да обръщаме особено внимание върху взаимовръзките между тях и останалия свят, нито върху основните системи и принципи, които ги пораждат.

След това избягваме въпроса какво всъщност е останало дългосрочно, как децата могат да се справят с нови проблеми, сами да търсят информация, да я разглеждат критично, да правят изводи, да измислят нови неща, активно да изграждат собствено разбиране за света и т.н. Избягваме го, защото отговорът е твърде неудобен за всички – и за администраторите на образователната система, и за обществото като цяло. Избягваме дискусиите за това какво всъщност стои в основата на ученето, осмислянето и интегрирането на видяното, чутото и преживяното във вътрешния свят на детето. Избягваме да вникнем в същината на педагогическите проблеми.

Ученето е интензивен социален процес на взаимодействие с учителите и околните хора, на откриване и осъзнаване на света, на личностно израстване – често трудно и неравномерно, като всяка истинска промяна.

Фокусирането върху конкретна информация, която трябва да бъде заучена и възпроизведена, е изключително неадекватно и вредно, ако искаме децата ни да успяват в бъдеще и да изградят благоденстваща България (каквато ние все не успяваме да изградим).

Сегашната ни концепция за учебник е точно такава – изключително неадекватна и вредна. Ако искаме първото, ходът да бъде въведен един учебник на всеобщата (и по дефиниция ужасно тясна и бедна) истина е напълно оправдан икономически.

Ако искаме второто, ще трябва да излезем от зоната си на комфорт или по-скоро от вцепенението и нихилизма, представляващи най-голямата заплаха за бъдещето на децата ни.

Би трябвало да се запитаме какъв е смисълът на образованието.

Със сигурност не е възпроизводство на заучена информация за единица време. Би трябвало да направим всичко възможно да намерим новия му смисъл чрез диалог помежду си. Диалог, който ще е неудобен, труден и бавен. Диалог, който ще показва и поставя под въпрос основните ни разбирания и ценности. Диалог, който ще изисква вникване в ситуацията на другия – дори на този, с който не сме съгласни или не искаме да имаме нищо общо. Диалог, който може да бъде воден единствено от активни граждани. Диалог, който да произведе нови изисквания към образователната система, нова идея за нейния смисъл.

Едва тогава можем да очакваме политическите и държавни институции да изпълнят конституционните си задължения. Тогава те ще бъдат длъжни да ги изпълнят - да подсигурят и осъществят фундаментална образователна реформа съгласно новите изисквания на обществото. Едва тогава можем да се надяваме на по-добро бъдеще за нашите деца в България, а не другаде по света. Ще сме изпълнили дълга си към следващите поколения.

Ако искаме да изградим децата си като свободни, самостоятелни и отговорни личности. Ако искаме да бъдат активни граждани в реално работеща демокрация на ангажирани общности. Ако искаме да могат да общуват смислено, да са добри приятели, родители и партньори. Ако искаме да живеят комфортно и да са способни да развиват икономика с висока добавена стойност, която не разрушава природата и обществата. Ако искаме да са способни да мислят – аналитично, критично, творчески и съзидателно. Ако искаме да са способни да обичат, да имат дълбоки, близки взаимоотношения, за разбират другите, да творят и да се веселят. Да утвърждават себе си, но и да приемат различното и различните. Да са здрави – физически и психически. Ако искаме да общуват със себе си и с целия свят. Да се изразяват богато и красиво, да водят диалог – на български и други езици – с говор, рисунка, песен и танц. Ако искаме да изграждат самочувствието си върху собствените си постижения и способности, гледайки напред. Ако искаме да възприемат себе си и света като безкрайна възможност за развитие. Ако искаме да се възхищават, да откриват и преоткриват човека и Вселената.

Ако искаме се справят с най-трудните глобални проблеми, които ще са пред тях. Проблеми, които сега само бегло си представяме, а повечето просто не можем да видим. В крайна сметка, ако искаме да са способни да създават смисъла на собствения си живот и да имат капацитета да реализират този смисъл, следва да правим съвсем друго.

Следва незабавно да спрем да си губим времето с безсмислени въпроси като този за единия учебник. Та ние сме залети от информация. Каква точно милиардна частица от нея искаме да вмъкнем в този един учебник и защо? И как това ще ни помогне да изграждаме ценностите, нагласите, уменията, навиците и практическия опит на нашите деца, за да са адекватни за успешна реализация в тяхното бъдеще? Тяхното бъдеще, не нашето минало!

Следва незабавно да организираме същински граждански диалог за смисъла на образованието с всички заинтересувани страни – на практика с всички граждани, граждански сдружения, бизнеси и бизнес сдружения, образователни институции, общински и държавни структури. (Прочети ДО КРАЯ >>>)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Най-много следва да мислим тъкмо за нещата, изглеждащи ни съвсем несъмнени...

Тази мисъл буди възражения у мен: учителят, добрият учител трябвало да учи накъде да гледаме, но не какво да виждаме; да, но изборът на посока ("накъде да гледаме") нима не трябва да е приоритет на самия учещ, на младите, на които учителят само помага да учат?! Ако от учителя зависи посоката, в която учениците или младите да гледат, то тогава ще се получи нещо крайно неприемливо: всички да гледат все в една и съща посока, сякаш са нещо като автомати, като роботчета и пр.?! Нали навремето, в ерата на комунизма, така рисуваха плакатите: всички гледат в една и съща посока, спомняте ли си ги тия плакати? А нормалното, естественото е всеки сам да избира и посоката, в която да гледа, което именно е област на неговите специфични интереси, потребности, на неговата оригиналност, на неговата свобода на самоопределение.

Изборът на посока, в която да гледаме, е предпоставка на избора на път в живота, ето това вече, сами виждате, е нещо най-основно, то не може да се дирижира от друг, пък дори и от "добрия учител". А това че сме били могли да избираме какво да виждаме и то след като гледаме в една и съща посока, на това пък ще отвърна следното: като гледаме всичките все в една и съща посока, нима ще можем да виждаме различни неща, нима това не предопределя да виждаме и едно и също нещо? Щото виждането зависи от позицията, от която гледаме, сиреч, от посоката. Една ли е посоката на гледане, една ли е позицията, от която гледаме на нещата, няма начин да не виждаме и едни и същи неща. Сами разбирате, надявам се, как една добре или прилично звучаща мисъл ако се подложи на осмисляне, почва да звучи иначе. Само давам пример за това. Факт: трябва да се мисли дори и за онова, което ни изглежда несъмнено. Или най-много следва да мислим тъкмо за нещата, изглеждащи ни съвсем несъмнени...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Арогантната образователна бюрокрация, подобно на октопод, е задушила всичко, не е оставила ни най-малко местенце за мърдане, сиреч, за свобода!

Ето какво писмо написах току-що на моя адвокат:

Здравей, г-н И.,

Днес занесох и заведох исковата молба с документите в съда. В потвърждение на това ти пращам копие на първата страница ведно с входящия номер. Докато пътувах към Районния съд в Пловдив през цялото време валеше хубав, спокоен дъжд - дано и на нас дялото ни върви по вода, хаирлия да е! Аз съм убеден, че ние двамата заедно и с Божията помощ ще съумеем да защитим истината по това дяло, ще успеем да дадем отпор на ония сили, които си въобразяват, че у нас с човешко същество безнаказано може да се постъпва по толкова грозен начин - както дръзнаха тия именно сили да постъпят с мен! Е, те щом искат, щом смятат, че може, нека да постъпват както си искат, ала ние чрез съда ще им докажем, че това няма да е безнаказано.

Благодаря ти много за всичко, което направи за мен, за това, че прие присърце проблема ми и че осъзна, че в това дяло ние заедно ще се борим за една голяма кауза: за нашето човешко право да не сме нито роби, нито слуги на самонадеяната и самозабравила се арогантна бюрокрация, която си е втълпила, че България й и нещо като бащиния, че нашата държава й е нещо като частна собственост. Не е така, ние няма да допуснем да бъде така. Ще докажем, че и в наши условия един човек може да работи свободно, с пълно себеотдаване, без да бъде погасяван творческия му пламък само и само да се угоди на тщеславието на въпросната самозабравила се арогантна сила.

Извинявай че така ти пиша в този момент, но едно че се развълнувах заради паметния момент (два месеца отдадох всичките си сили да подготвя това дяло!), а, на второ място, ми се прищя да споделя емоцията си не само с теб, но и с читателите на блога ми, които знаят всичките ми истории, историите на моите борби с същата тази арогантна бюрокрация по специално в сферата на образованието, където тя, подобно на жесток октопод, е задушила всичко, не е оставила ни най-малко местенце за мърдане, сиреч, за свобода.

Пита ме дали има начин онлайн да се информираме за това как текат работите по едно дяло след като то вече е заведено. Оказа се, че в Пловдивския съд няма такава възможност. Като попитах чиновничките те ме изгледаха злобно, пък после една промърмори: като излезеш извън съда, има едно бюро, там се обърни, те ще ти кажат всичко. Излязох и оказа се, че отвън, току-до входа, има един офис, на стъклата на който пише "Подарък от американския народ", да, точно така пише, и вътре има една дама, която дава такава информация! Значи проклетите американци - знаеш какво за американците е правосъдието, то за тях е най-свещена и възвишена институция! - у нас са направили това, което българската държава не е благоволила да направи, именно, да може човек свободно и лесно да разбере как тече хода на съдебното му дело. Изненадах се, впечатлих се силно, та затова ти пиша и това обстоятелство. Тия дни ще ида там да проверя как върви моето дяло за клевета срещу същата тази особа, срещу която днес пък заведох дяло за отмяна на крайно дискриминационната, обидна и несправедлива заповед за уволнение.

Това е. Хубав ден ти желая! Всичко добро!

С поздрав: Ангел Грънчаров

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.