Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато са се произнесли за първи път думите "освободителка" и "покровителка"!

Кой въстана срещу нашето свещено дело – съединението на Южна със Северна България? Кой караше турците да навля­зат в България и да пуснат малко кръвчица на братушките? Кой отчисли българския княз от редовете на армията си, за да го опозори и омаскари, когато той се намираше на границата сре­щу неприятеля? Кой си дръпна от нашата войска офицерите, които хрантутехме като просяци с единствена адска цел да ни съсипе войската, когато тя се намираше в път за бойното поле?

Кой насъска сърбите да ни нападнат откъм гърба, когато ние бяхме въз друга страна? Кой настояваше най-много да се пратят турските комисари в Южна България? Ами я кажете, кой ни открадна княза от Софийския палат в това време, когато на него­вата глава не бяха изсъхнали още лавровите венци от Слив­ница? Кой даваше честно и благородно слово, че ако си отиде тоя княз, то и съединението ще бъде пълно, и правата на Бълга­рия ще да си останат непокътнати, и конституцията ще си бъде в сила, с една реч, България ще да цъфти и вирее?

Така ли излезе? Кой изпрати подир няколко дена подлия Генерал Каулбарс да развращава, подкупва, лъже, бунтува и беснее? Кой поду­чи пичовите и вагабонтите да вдигат бунтове в Бургас, Сливен, Силистра и Русе, да леят кръв и въвеждат анархия, щото по тоя начин да се отвори път за чужда окупация? Кой унизи и се поди­гра с България като й препоръчваше за княз един развратен черкезин – Мингрели? Кой прибра под свое крило всичките чапкъни в България, а законните власти, в това число и В.Н. Събра­ние, за незаконни с единствена цел, да се продължи още в Бълга­рия безредицата, да се отчая и омаломощи българският народ и да каже: „Дойдете и ни спасете” – Русия, нашата фатална освободителка, покровителка, славянската, братската, христи­янската и великата Русия, с която сме една вяра и една кръв!

Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка! Аман, бей, аман! Лошо нещо било московлука… То не прилича ни на даалии, ни на кърджалии, ни на фанариоти!

Право имали ония старци, съвременници на Екатерина, на Александра I и на Николая, които ни говореха: „Ще плачете за зеленото парцалче”. Видели тия и патили, на основание на факти и на събития говорели горните думи. Цял свят, хора, които не ни бяха ни в клин, ни в ръкав, припознаха нашата висока култура и благородните ни борби, само московците стоят настрана и викат: „Стрижено е !” – Необяснимо.

Царуванието на нагайката, монголското иго, татарщината и крепостното право може би да са едни от най-силните фактори, които са направили от руските държавни мъже зверове и идиоти. От друга страна пък, твърде е обяснимо тяхното подло поведение, защото хората искат да ни направят московци, прочее, правят ни всичките злини и пакости, които може да измисли развратният човек. Но и това е недоволно. Малко ли други държави има, които също така се стремят да владеят над чужди земи и народи.

Между това, ние не виждаме тая подлост в техните стремления, тия адски и гнусни средства, каквито руската дипломация употребява над България. И подир всички тия върволици жестокости и злини, които ни една държава не е направила над България, възможно ли ще да бъде да се намерят помежду ни такива идиоти и изменници даже, които да клеветят, че Русия е наша освободителка, покровителка и доброжелателка! Мълчете и не говорете, защото и природните стихии ще да въстанат и протестират срещу подобно едно престъпление!

По-малък грях е да обереш черква и манастир, отколкото да клеветиш пред олтара на историята и на събитията, че руското правителство имало братски, честни и благородни намерения, когато е стъпило в земята ни да ни освобождава. Ще ни се смеят ташкенците, авганците, черкезите, бухарците и арменците, за които същата Русия не по-малко кръв е проляла.

Ще ни кълне Полша, тая китка на славянството, която руските железни автократи три пъти хайдушки разделиха помежду три царства, с бесилници и с колове окичиха цели градове и села. Ще ни кълне още нещастна Босна и Херцеговина, която пак руските дипломати харизаха на Австрия, а ние идиотите заедно с много още идиоти славяни псувахме ли, псувахме Австрия, че ги узурпирала!

Но в София, в столицата на България, гдето живеят най-голямото количество интелигенти и патриоти, един развратен до в черната си душа, калугер излиза дързостно пред очите на всички и говори, че народът е признателен на своята освободителка! Не е крив той.

Криво е онова стадо, което е стояло гологлаво отпреде му. То трябваше да запита мръсния калугер, да каже добро ли, зло ли е направила тая покровителка на България от две години насам, то трябваше да му предложи горните въпроси, изложени начело на нашата статия.

Време е, трябва вече, щото българските деятели, офицери, учители и пр., когато говорят на своите подчинени и слушатели за вънкашните неприятели на отечеството, официалният московец със своите донски и кубански казаци да стои на първо място. Това учение трябва да се продължи дотогава, докогато в Петерсбург царствува Александьр III… Защо московците не са десет или петдесет милиона? Колко любезно ще си решим и наредим аладжака!…

Захари Стоянов

За книгата „Паметта за злото, изкушение на доброто“ на Цв.Тодоров

Да анкетираш века

Една година след френското издание на нашумялата голяма „анкета върху века“ на Цветан Тодоров, книгата „Памет за злото, изкушение на доброто“ беше публикувана и на български език от издателство ЛИК. Преводачът Стоян Атанасов, който състави сборника с материали от конференцията в чест на Цветан Тодоров (“Цветан Тодоров: подвижната мисъл“. ЛИК, 2000) е посветил превода си на бащата на автора – проф. Тодор Боров, връстник и свидетел на столетието.

„Паметта за злото, изкушение на доброто“ предполага, че за ХХ век „централното събитие е появата на едно ново зло – на непознат дотогава политически режим: тоталитаризмът…“ и анализира двете му разновидности – нацизма и комунизма. Според автора проучването му има три страни – тоталитарното минало (злото); начина, по който го помним, правото на памет и паметта за болката (на френски език думата зло има значение и на болка); и сянката, която то хвърля върху настоящето (тук питането е за какво ще ни служи споменът за злото и как изобщо е възможно доброто?). Не е случайно, че книгата е посветена на Жермен Тийон – „една от най-светлите публични личности в този мрачен век“ – антроположка, оцеляла от концентрационен лагер, съумяла „да прекоси злото, без да се вживее в ролята на въплъщение на доброто“.

Както много книги на Цветан Тодоров, и тази също припомня някои истории, но не е книга за историите. Тя е размисъл за смисъла на века, на неговите събития, регистрирани не от тесен специалист, а от „заинтересован свидетел“ (затова всъщност изборът на централното събитие на века е тоталитаризмът, а не, например, деколонизацията) и „писател“. Мисля, че тук по-точната дума е не „писател“, а изследовател, историк на идеите, привърженик на старото наименование „морални и политически науки“. В увода към друга своя книга – „Моралите на историята“ – Тодоров обосновава резервите си спрямо осъществилата се през 1789 година терминологична промяна – разделението „социални и хуманитарни науки“, станало под лозунга за освобождаването от идеологическа опека. Там той не се съгласява с Марк Блок, че „манията за ценностите е сатанински враг на историята“…

С една дума, основна нишка, преминаваща и през настоящото изследване на века, е убеждението, че един „добре темпериран хуманизъм“ би могъл да ни опази от вчерашните злини и днешните заблуди. Именно затова неразделна част от шестте раздела на изследването (Злото на столетието; Сравнението (нацизъм и комунизъм…); Съхраняването на миналото; Употребите на паметта; Сегашно минало; Угрозите на демокрацията) са шестте разказа за съдби, носещи посланието на точно този хуманизъм – освен Жермен Тийон, близките по дух Василий Гросман, Маргарете Бубер-Нойман, Давид Русе, Примо Леви, Ромен Гари.

Понеже една от основните тези на Цветан Тодоров е, че „тоталитаризмът е отказ от универсализъм“, че „граматиката на тоталитаризма“ е различна от „граматиката на хуманизма“, размишлението върху ХХ век е пронизано от мотива за „универсалността на човечеството“ (основен мотив, „шарката в килима“ – ако си спомним прекрасния анализ в „Поетика на прозата“ – на този мислител). Става дума за универсалния друг, за морала като стремеж към благото на другия, като признаване на другостта, т.е. на едно „ти“, което, макар и различно, е съпоставимо с „Аз“-а (другост, която тоталитаризмът отрича – „за нас враговете на народа не са човешки същества“, казва един палач). В този контекст трябва да се разбират началните размишления за либералната демокрация и принципите на автономията на колектива и автономията на индивида, за начина, по който индивидуалната автономия се гарантира от плурализма.

Отличителната черта на модерността е „конститутивна на хуманизма“ – казва Тодоров в една от предишните си книги за „човешката природа“ – защото „привилегирова тези режими, в които субектите могат да осъществяват своята автономия и да се радват на еднакви права“. Обратно, в „идеалния тип“ тоталитаризъм (Тодоров използва този Веберов инструмент, конструирайки общо понятие за тоталитаризъм) другият не е универсален, основна ценност е не аз-ът, а безразлично-груповото „ние“; затова там плурализмът – главното средство за постигане на автономия – е заменен с монизъм; частната сфера е подчинена и задушена от „обществената“ и различията като цел на обществото се заличават в името на цялото, в името на абстрактното върховно същество – колективът. Неговата автономия също се оказва привидност, фасада, тъй като една идеология се е превърнала в държавна догма и държавата подчинява всичко и унифицира различните „редове“ – икономиката, правосъдието, медиите; в този смисъл терорът е иманентен на режима. Всеки тоталитаризъм е и манихейство – разделя света на две изключващи се части, добро и зло, бяло и черно, чисто и не-чисто. Тоталитаризмът обещава всеобщо щастие – т.е. той е и утопизъм, форма на атеистичен „миленаризъм“, обещаващ спасение тук на земята.

Спасението обаче се мисли като идващо от знанието – светът е прозрачен, разумен, универсално разумен и затова познаваем (Универсалността на „сциентизма“ е различна от универсалността на „хуманизма“ – където универсален е не „разумът“, а „човечеството“). Накратко казано, според Цветан Тодоров (за разлика от Барингтън-Мур, напр.) тоталитаризмът е феномен на модерността и се ражда при срещата на революционния политически проект, на сциентизма и на миленаризма. Впрочем в една последна френска христоматия от над 60 базови текста за тоталитаризма, озаглавена „Тоталитаризмът. ХХ век в процес на дебат“ съставителят Енцо Траверсо е включил и интерпретацията на Цветан Тодоров, която диалогизира с основни тези и участници в „подновения“ дебат за тоталитаризма.

Цветан Тодоров притежава удивителната способност да въвежда в големите теми и дискусии без претоварване с имена и детайли. Аргументите се подемат, оспорват, отхвърлят с характерните за него яснота (но не опростителство) на тезите и ценностен патос. Което е особено нужно – и невероятно трудно! – при коментирането на приликите и разликите между двете разновидности на тоталитаризма: нацизъм и комунизъм.

Обикновено сравнението изглежда неприемливо. Авторът различава четири типа реакции при търсенето на сходства между нацистките и сталинските лагери и твърди, че има голяма вероятност да отгатнем какви са политическите убеждения на проявяващите ги (“палачите“ от нацистките лагери са за сходството, защото това им служи за извинение; „жертвите“ на нацизма са против сходството, защото виждат в него извинение; „палачите“ откъм комунистическата страна са против сходството, защото виждат в него обвинение, а „жертвите“ са за сходството и то им служи като обвинение). Основната теза на Тодоров е, че сравняването между нацизма и комунизма е оправдано предимно с оглед на по-общото типологизиране на политическите режими – тоталитаризмът е наистина различен и от традиционните деспотични режими, и от модерните демокрации. Разликите между нацизма и комунизма трябва да бъдат търсени по много посоки (макар че и двата са „еднакво ненавистни“): има отлики между „расовия“ и „класовия геноцид“; в нацистките лагери „умъртвяването е самоцелно“; при комунизма „мистификацията е била по-значителна“, т.е. комунистическата идеология е „много по-илюзорна“ и в този смисъл по-лъжлива и театрална от нацистката (аз лично не съм сигурна дали тук количественото сравняване е уместно).

Мисля, че тези страници от „Паметта за злото…“ са може би най-трудните и поставящите най-много въпроси пред онзи читател, който иска да проумее ключовото и за посттоталитарния дебат сравнение „фашизъм – комунизъм“: тоталитарен фашизъм ли е нацизмът и дали наистина понятието тоталитаризъм става проблематично, абстрактно и неточно – както твърди напр. С. Фридлендер – доколкото не може да схване „историческата уникалност на немския националсоциализъм, неговият антисемитизъм“?; дали е вярно от друга страна, както смятат историци като Е. Нолте, че антисемитизмът на Хитлер може да се сведе до някаква обща черта на всички видове „фашизъм“ – техният антиболшевизъм?; защо все пак общата криза на либералната модерност приема в Германия тази именно форма?; не са ли прави онези историци (Я. Кершау, М. Левин или Ю. Кока), които твърдят, че сравнението „нацизъм-комунизъм“ е плодотворно единствено при сравняването на нацизма със сталинизма, а не с цялата „съветска система“, и че ако понятието „тоталитаризъм“ има смисъл, то трябва да се ограничи?; все пак какво е онова, което Касториадис, с когото Тодоров се съгласява, нарича не „идеокрация“, а „стратокрация“ (от стратос – армия) и какво е отношението между идеологическото и политическото „тотално“ в различните „комунизми“?

Ако задавам тези въпроси, то не е защото в книгата на Цветан Тодоров няма отговори на повечето от тях, напротив, а защото отговорите не са лесни и е възможно да се случи (както вече се е случвало сред любителите на „черните книги“) някой да извади от контекста (и политически да ги употреби) фрази като „двата вида тоталитаризъм не си приличат по всичко, но в същността си – к.м., са едно“ (с.89).

Всъщност това е свързано с една от опасностите на тоталитарните режими – „заличаването на паметта“. Според Тодоров правото на памет е фундаментално човешко право. (Затова дори законът срещу „негационистите“ – „законът Гесо“ – е счетен за неуместен.) Но в различните сфери на нашия живот ролята на миналото и мястото на паметта не са еднакви. Цветан Тодоров разграничава „добрата“ от „лошата употреба на паметта“, настоява, че споменът за лагерите трябва да бъде по-скоро механизъм, който да регулира нашата способност да овладяваме настоящето. Буквалната употреба на паметта е „лоша употреба“ на паметта, тя помни фактите и често е зов за мъст. (Балканските войни са пример за буквално прилагане на паметта.) Но зоната на историческата отговорност е между забравянето (прошката) и отмъщението, между банализирането и сакрализирането.

Което значи, че трябва не да сакрализираме – „впаметниковяваме“ – спомена, да се поддадем на „тиранията“ му, а да дадем възможност да комуникира със спомена на другите, да го отворим за тях. Ако субектът отстрани от миналото си спомените като факти, това не означава, че ги е забравил, а че е осъществил нормалната „работа на траура“ и „работа на паметта“. Миналото трябва да се помни като „образец“, като поука, като морал. Буквалната употреба на спомените, която превръща миналото събитие в нещо не-преминало и непреминаващо, „в крайна сметка подчинява настоящето на миналото. Докато образцовата употреба позволява миналото да се използва в името на настоящето…и да се отиде към другия“. „Образцова памет“ често е заменяна от Тодоров с термина „справедливост“.

Да „се спуснем до общото“, да не спираме до „уникалността“ на случилото се в миналото. Да се попитаме „в името на кой принцип, прилаган в един или друг публичен дебат, би могло да се отхвърля всякакво сравняване на едно събитие с друго“. Тодоров подчертава „публичен дебат“, защото в частната сфера страданието е единствено, уникално, несравнимо. В „рационалния дебат“ обаче сравнението не само че не изключва уникалността, но е единственият начин тя да бъде обосновавана“. Не може да се твърди едновременно, че миналото трябва да ни служи за урок, и че то е абсолютно несравнимо.

Тези схващания за употребяваното – и злеупотребяваното – в социалните науки напоследък понятие „памет“ се развиват в книгата. Отново нюансирано се различават трите страни на работата върху миналото – установяване на фактите, конструирането на смисъла и функционалната му употреба, неговото инструментализиране; като се разграничават дискурсите на свидетеля, на историка и на възпоменателя; въведени са сложните отношения между правосъдието и историята и тематизираните от Карло Гинзбург фигури на „съдията“ и „историка“; внушава се разликата между критическия хуманист и „морализатора“, онзи, който се гордее с това, че публично определя кое е доброто и кое е злото, блазнейки се, че стои на страната на доброто. В разказите за шестте персонажа има невероятни, водещи към проумяване „следи“ (в смисъла на микроисторията на Карло Гинзбург). В неспоменатите в тази рецензия, но съществени части се коментират различни опасности пред демокрацията (“шокиращата идея“ за хуманитарните бомби в Косово напр.) и пред победителите, които могат да се помислят за въплъщение на доброто; въвежда се третата версия – „Хирошима като трагедия“ – между американския героичен разказ за Хирошима като окончателен и необходим удар над дивия враг, японският „жертвен дискурс“… И всички тези „архиви на болката“, ако използваме формулата на Фуко, са видяни като предизвикателство за критическия хуманизъм, който показва, че злините са вършени от хората, но доброто е възможно – не като земен рай, не като тържество на абстракции, проповядвани от онези, които обичат Човечеството, за да не виждат човека. Така и самата анкета върху века не е тържество на добрите интерпретациии, а усилие за разбиране. Или – както казва Цветан Тодоров – прибавяне на смисъл.

Лиляна Деянова

4. Човешките отношения

1.Каква странна дума: “общуване”?!

Смисъл и цел на т.н. общуване е да се разбираме, т.е. да постигнем това, което наричат “междуличностно разбиране”. Един вид да постигнем “общност” в разбиранията, или “общи” разбирания. Другояче казано, да станем “общност”, която е отстранила различията поне в сферата на мисълта – и на разбиранията. Не е ли странно това? Нима различията не са най-ценното помежду ни? Или такова е само “общността”?

Но, от друга страна, и разбирането, и общуването помежду ни всъщност са човешки отношения, които могат да бъдат всякакви, изключително многообразни и многолики. Затова трябва най-старателно да осмисля и разбера какво става в така важната сфера на човешките, на междуличностните отношения.

До мен почти винаги е щъкат в пространството други хора, всякакви хора. Но сред тях се срещат и по-особени други. Някой от тях става "моят друг", става човек, към който се обръщам с "ти". "Другият" е раз-личност, друга същност, с която моето съществуване се съотнася и съизмерва. "Аз" и "Другият" съвместно конструираме едно личностно оцветено пространство, което след това делим и споделяме. Аз и Другият сме сякаш някакви “паралелни съществувания”, между които прескачат "искри".

Непрекъснато някой от човешката общност за мен става индивид, към когото мога да се обърна с "ти". Случаят ни е срещнал и ние сме принудени да се запознаем, да общуваме, започваме да се възприемаме като по-близки. Излиза, че този, който за мен вече е "ти", някак си ми е станал раз-личен, докато самата общност, от която той е излязъл, ми е без-раз-лична. От този момент неговата раз-личност започва да ме вълнува (независимо в каква насока), аз започвам да съотнасям своята с неговата личност и раз-личност, ние двамата в някакъв смисъл започваме да се съизмерваме и пригаждаме един към друг. Как да разбера кой е другият в цялата му "другост", в раз-личността му спрямо мен самия – ето въпросът, който ме ангажира, а, предполагам, ангажира и този друг; нещо, в което не мога да съм сигурен. На първо време, а може би и завинаги, ние сме "взаимно внимателни" един към друг.

Да разбера кой е другият, различен от мен самия, не е лека работа. Аз трябва да изчакам той самият да се изяви пред мен, да разкрие себе си, да се покаже какъв наистина е. Едва ли е възможно да очаквам от него такава пълна откритост – по същия начин, по който и аз не обичам да се разкривам без остатък, така и той, предполагам, не харесва "да погледнат" в неговата неприкрита същност и душа. Оказва се, че обикновено вместо да се разкриваме един друг ние започваме старателно да се прикриваме; дори се смята, че е "неприлично", както се казва, "да се разголиш", да покажеш изцяло себе си пред непознат човек. И така, нашето взаимно опознаване и себеразкриване може да продължи неизвестно колко. А в същото време и аз, и той (тя) трябва да съ-съществуваме един до друг и да се съобразяваме един с друг.

Струва ми се, че преди всичко друго между нас се появява определено разположение един към друг: дадени хора ме привличат, симпатични ми са, а други ме отблъскват, просто са ми неприятни, накрая, трети са ми безразлични и се стремя да не ги забелязвам. Изглежда и у другия възниква подобна несъзнавана предразположеност, поради която ние или се привличаме или харесваме, или пък започваме да страним един от друг, да изпитваме неприязън. Струва ми се също, че едва ли е в моя власт да преодолея или пък променя своята изначална нагласа към този или онзи. Макар че допускам, че е възможно по неизвестни за мен причини понякога моето възприятие да се промени, а аз да видя с нови очи "своя друг". Всичкото това се изразява в появило се помежду ни разбиране-или-неразбиране: понякога с някой се разбирам дори и без думи (това е истинското разбиране!), а понякога с друг никога няма да се разбера. (Когато на думите се налага да поправят положението, то това положение изглежда наистина е непоправимо разстроено!).

Вероятно помежду ни още в първия миг започват "да текат токове". Това е обичайната симпатия-антипатия, която по-нататък предопределя естеството на нашите отношения. Много трудно може да се поправи онова, което (не) е станало естествено и спонтанно още в първия миг – това е разбираемо, макар че е излишно да искам да бъде и "обяснимо".

Общо взето това е: този "мой друг" или ми е приятен, или ми е антипатичен, или ми е безразличен, не пробужда в мен никакви чувства (рядка възможност!). Аз, разбира се, трябва да бъда любезен, но зад моята любезност не може да не прозре истинското ми отношение или нагласа, която трудно мога да преодолея. Става така, че с едни "се сдушваме" и, усетили някакво смътно родство, сиреч имаме нещо общо – оттук иде странната дума общност! – ставаме само за миг близки, открити, симпатични един на друг. Ала в другия случай сме “надушили” някаква несъвместимост и затова "подвиваме опашката" – просто се подминаваме с безразличие.

По някакъв начин мълниеносно разпознаваме кой кой е, а дали ценим помежду си родството и еднаквостта нека бъде въпрос, който засега остава открит. Защото много е възможно не общността, а тъкмо раз-личността ни да е най-привлекателното! Това е сериозен въпрос. Не бива да го предрешавам съвсем прибързано, както обикновено се прави: все “решават” в полза на общността. А така не бива: няма нищо “дадено” ни, което да не се налага да осмислим и да вникнем защо е така, как е, как следва да бъде и пр. Защото търся автентичното човешко отношение, а не онова, което някому, неизвестно защо, му се било виждало “за предпочитане”.

2.Какво е “култура на толерантността”?

Ще започна с нещо най-просто, но затова път безкрайно важно. С отговор на въпроса как се гледаме. Да, става дума за гледането очи в очи, за общуването с погледи – нима това не е нещо първо? А може би е и решаващо, знае ли човек?

Да възприемам другия по определен начин означава, че моята възприемчивост или впечатлителност е възприела определена насока на изява. Когато се запознавам с някой например се интересувам най-вече от погледа му – очите най-много изразяват, те говорят без думи. С тях общуваме непрекъснато, даже и да не го съзнаваме. С очи в чуждите очите един вид поглеждам в душата на другия. Не мога да обясня на какво се дължи тази изключителна изразителност на погледите, но, казват, с очи хората се разбирали най-добре. Заедно с погледа също така много ме впечатлява и лицето (физиономията): някои лица например възприемам като одухотворени, те излъчват приветливост, дружелюбие, но често и непристъпност, сякаш крият загадка, която силно интригува. Подобни лица – а те обикновено са надарени и с ясен, бистър поглед! – все едно са изсечени с удачни, сполучливи разрези на "длетото" на Божествения скулптор , поради което се е получил шедьовър, вдъхновяващо произведение. Към други лица сякаш не е бил така внимателен, но в лицето на всеки човек се крие една загадка.

Е, има и лица, зад които прозира нищожна вътрешна същност. Такива лица изглежда просто няма какво особено да изразяват, те са "направени" без вдъхновение и затова техният ефект върху възприемащия е слаб, а също, понякога, и отблъскващ. Като че ли има "типови лица" и физиономии, които съвсем не интригуват. Такива лица просто отнасят притежателя си към някакъв скучен и отдавна разгадан тип. Изглежда има лица-конфекции, докато в същото време има и лица-уникати, които дават големи преимущества на човека, скрит зад тях.

Разбира се, огромното множество от лица се характеризира със слаба изразителност, в тях не може да се открие белега на творчеството. Тук-там се срещат и впечатляващи, излъчващи някаква сила и одухотвореност лица; при тях загадката е налице и това интригува. Накрая, съвсем рядко, се срещат и най-добри, аристократични лица, които излъчват подчертано благородство, порода, обаяние – и това не са сладникаво-красивите лица на манекените, а нещо значително по-богато. От друга страна е ясно, че всяко лице все нещо изразява; всяко лице е индивидуално и несъвпадащо с никое друго, до което се свежда магията.

Ще направя един извод: да приемаш другия човек в неговата раз-личност, в неговото своеобразие, в неговата конкретна индивидуалност, да се съобразяваш с нея, да не изискваш другият да бъде какъвто ти се иска или какъвто ти било харесвало, е крайъгълният камък на разбирането, на пълноценното общуване и на онова, което се нарича “култура на толерантността”. Трябва да се търпим и понасяме тъкмо защото сме различни, еднакви, за радост, не можем да бъдем. Тия, които искат да ни правят еднакви, да имат много здраве от мен: тая няма да стане!

3.Човечни ли са хората днес?

Някои, изхождайки от дадени основания, смятат, че е застрашена тъкмо човечността на модерния човек: хората били станали прекалено прагматични, безчувствени, материалисти, хедонисти; други пък смятат, че това било пресилено, че съвременният човек е също толкова човечен, колкото са били хората през минали епохи, нещо повече, притежава по-изтънчена, по-богата, по-развита човечност. Коя от двете гледни точки е по-близо до истината? Знае ли се: тук, както и по много други въпроси човек трябва да решава сам. Изхождайки от своите ценности, разбирания, убеждения.

Трябва да признаем, че има голяма доза истина в твърдението, че сякаш днешните хора са по-студени, по-вглъбени в своите собствени интереси, станали са също така по-себични; пълно е с егоисти от най-пошла проба, с индивидуалисти, вълнуващи се единствено за себе си и пр. Съвременният “масов човек” наистина не е склонен да цени “измишльотини” като чувствата, идеалите, доброто, истината, за него е важно най-вече онова, от което само той има непосредствена практическа полза. Безкористността за такива хора е непонятно влечение, е абсурд; цени се само онова, което ти носи нещо, което те облагодетелства. Те не могат да разберат как е възможно да си длъжен да помогнеш на другия само защото е човек, и само защото ти самия, бидейки човек, си длъжен да проявиш към него своята човечност. Думата човечност за такива хора е изпразнена от смисъл.

Ако приемем, че този тип хора е преобладаващ, това наистина означава, че човечността в днешния свят е застрашена. Разбира се, има всякакви хора, има, разбира се, и хора, за които човечността стои на първо място. Такива хора не са абстрактни хуманисти, прославящи човечността само на думи, ами я проявяват непосредствено, в отношенията си с другите. Те дават пример, че е възможно да има добри и човечни хора, че самата човечност не е и не може да е анахронизъм. Защото върху нея се крепи всичко.

Но, уви, тия толкова човечни и благородни хора изглежда са малцинство. Или не е така, понеже ако са по-малко, то как тогава изобщо се крепи светът: нима е възможен един свят, построен изцяло на най-грубите прагматични импулси и отношения?! Но дори и да са по-малко ония, които твърдо държат на нравствеността и на човечността си, такива хора излъчват в пространството около себе си такива най-мощни въздействия, че общо взето в този наш свят злото не може да преживее пълно тържество. Трябва да признаем, че така е било и във всички предишни епохи, нашата не е толкова специална, както ни се струва, само защото била “наша”. Човечността на хората, било модерните, било от минали времена, е твърде многолика, налице са най-различни “човечности”, човечността винаги е индивидуална, носи в себе си най-ярка неповторимост.

И точно поради това са така удивителни нейните метаморфози. Да търсим човешкото у себе си и у другите, да го насърчаваме, изглежда е първа мисия на човека, който е осъзнал, че да си човек не е проста даденост, а е дълг спрямо самия живот. Свободният човек всъщност е и автентично човечният човек, понеже свободата е извор на човешкото у нас, тя е негова най-твърда опора.

4.Враждебност, агресия и жизнено-духовна (личностна) непълноценност

Да, човечността е оригинална, многолика и пр., но значи ли това, че агресивният човек, злият, озлобеният човек също е носител на своеобразна човечност?! Или той е безчовечен, сякаш е нещо като “античовек”?!

Неслучайно някой изпада в състояние, в което е готов да вреди на други хора, да накърнява автономията им, да тъпче тяхното достойнство. Трябва, преди да съдим такива хора, да се опитаме да ги разберем. Те също са хора, възможно е агресивността им да се дължи на това, че са объркани, страдащи, тъжни хора, които искат за нещо да си отмъстят. Не бива на тях да гледаме със съзнанието за неизменно превъзходство, понеже никой не е застрахован, че на него такива нещо не може да се случи. Те, предполага се, не току-така, за едното нищо, натрупват злоба срещу останалите и смятат, че са тяхна жертва. Трябва човешки да подхождаме и към проявите на най-ужасна безчовечност, защото ако не го правим, тогава с какво сме по-добри от насилниците?! А пък, знайно е, само човечността облагородява. Тя също така и има силата да обезоръжава злото и ненавистта.

Разбира се, има и изключения от този принцип, понеже някои хора са озверели дотам, че е възможно тяхната човечност да е невъзвратимо загубена. Но и в душите на такива непоправими злодеи, предполага се, стои някъде, в дълбините на душите им, в някакво ъгълче, един малък, изтласкан и треперещ човек, които може да бъде реабилитиран ако му се подаде ръка.

Непоклатим принцип, оставен ни от Христос, е, че само доброто може да победи злото – колкото и парадоксално да е това на пръв поглед. Злобният човек е такъв тъй като с нещо е бил ощетен, обиден, незачетен. Може би някъде някакви “щастливци на съдбата” са си позволили да му се подиграват, да го обиждат, да тъпчат достойнството му. Никога злото не се появява ей така, за едното нищо, винаги то е провокирано и предизвикано. Няма изначално зло, изначално е само доброто. Новороденото не може да е зло, то е самата невинност и доброта. Злото се натрупва в нечии души, подклаждано от другите, и избликва в един момент на повърхността, търсейки отмъщение и реванш. Злото е израз на дефицит на добро, а не е самостойна разрушителна сила, подклаждана от собствени източници. Изначално агресивни хора няма.

Хората по начало, според замисъла на Твореца, са добри. Зли ги правят било обстоятелствата, било нещастията, било издевателствата на други хора. Злото поражда зло, а доброто – само добро. Ето защо ако искаме злото и агресията около нас да намалеят, трябва да се постараем да разберем дали ние самите, с поведението си, не сме ги причинили. И бездействието, непроявената човечност (добро) може да породи като отклик агресия или зло. Доброто обезоръжава злото, прави го абсурдно. Разбирате ли грандиозността на толкова простото предписание: “Ако те ударят по едната буза, подай и другата…”?! Как ли се чувства тогава побойникът? Знаем как се чувства ако след удара получи и той удар: чувства се вече в правото си да продължи да удря. Но ако вместо удар получи… покана да удря ще удари ли пак?!

5.Насилието в дома, конфликтите в семейството

Домът и семейството са крепост на личността, лоно на нейното раждане, развитие, укрепване. Домът и семейството са най-малък личен свят, излъчващ топлина, близост, интимност. Семейството дава криле на неукрепналата личност, но какво ли ще се случи с нея ако самото семейство се руши, а всекидневието му е изпълнено с неразбиране, конфликти, отчужденост?

Има всякакви възможни ситуации, животът в нито едно семейство не е безпроблемен. Едва ли има семейства, отношенията в които са една нескончаема идилия, несвършващ празник. В такива семейства, изглежда, няма как спътник да не е скуката, отегчението. Несъгласията, споровете, различията и в семейството внасят живот и динамика: не бива семейството да слага окови на личността, напротив, то трябва да насърчава свободата й. Ако някой каже, че в неговото семейство нещата са идеални и безпроблемни, такъв почти сигурно е, че не разбира що е свобода.

Ако споровете и конфликтите в семейството са неизбежен спътник, то това означава, че семействата най-вече се различават по това как и доколко успяват да се справят с трудностите и несъгласията. Доброто семейство е открило начин не за потискане на различията, а за зачитането им, при което не се накърнява както свободата (достойнството) на отделната личност, така и стабилността на самото семейство. Лошото семейство не успява да постига компромиси от този род.

Основен конфликт в семействата, който, впрочем, е съвсем закономерен, е конфликтът между родители и деца. Ако на определен етап не се появят различия, и то все по-съществени, между децата и родителите, тогава нещо съвсем не е наред. Тогава, изглежда, родителите до такава степен са потиснали личността и индивидуалността на децата си, че сякаш децата им са станали техен двойник. Ако родителят потисне свободната изява на личността на детето си и се старае да го моделира според своите разбирания, това е предпоставка за ужасна трагедия: несамостоятелността на младите е нещо, към което най-малко трябва да се стреми разумният родител. В този смисъл конфликтите между деца и родители не само са нещо естествено, те също така са както неизбежни, така и необходими.

Разумният родител се стреми към това да примирява различията си със своите деца на основата на свободния и равнопоставен диалог. Единствено обсъждането и убеждението са пътят за постигане на съгласие. Родителят не трябва да налага волята си, основавайки се на някакъв мним авторитет: всеки авторитет трябва да бъде наново и наново потвърждаван и заслужен. Пътищата за постигане на съгласие и доверие са твърде различни и зависят както от индивидуалността на родителите, така и тази на децата. Възможно е и в най-трудни ситуации да бъде постигнато съгласие и компромис. Нито една от страните обаче не трябва да бъде ощетена, потисната или унизена. Униженията и несвободата до добро не водят. Те пораждат озлобеност и още по-голяма агресия.

6.Може ли да съществува “само приятелство” между индивидите от различен пол?

Това е твърде интересен за обсъждане въпрос. Много информация, идеи, въпроси, казуси за решаването му можете да откриете в моята книга “Еротика и свобода” (Психология на пола, секса и любовта). Вашата премислена позиция по него зависи най-вече от това какво разбирате под любов и какво под приятелство. Въпросът обаче е коварен.

Опитайте се да се вживеете в позицията на другата страна, да се поставите на нейното място. Много е важно човек да успее да се пренастрои така, че да види нещо с очите на другия човек – колкото и този друг да е различен в сравнение с него. Много човешки драми и трагедии биха били невъзможни ако хората бяха привикнали към тази способност: да видиш случващото се през очите на другия човек. Да усетиш същото, което друг човек усеща или чувства.

Това се нарича съпреживяване. Който развие в себе си такава способност, такъв ще преуспее в своите лични дела, авантюри, приятелства, в любовта също и най-вече.

Из моя архив: ФИЛОСОФСКА ПУБЛИЦИСТИКА от времето на комунизма

ФИЛОСОФСКА ПУБЛИЦИСТИКА:

Да говориш това, което мислиш (моя статия от 1987 г., публикувана в пловдивския младежки в-к "Комсомолска искра")

В канона на безличието (моя статия от 1988 г., публикувана в пловдивския младежки в-к "Комсомолска искра")

Икономическото отчуждение (моя статия в две части, публикувана през март 1989 г.)

Академичният дух (философско-публицистична статия, публикувана през февруари 1989 г.)

"Новото мислене" , статия, излязла на 13 февруари 1989 г.

Духът на морето, статия, излязла на 4 юли 1988 г.

"АРИСТОТЕЛ-КЛУБ" - моя статия от 1988 г., представяща Философския дискусионен клуб в ПУ "П.Хилендарски"

Митологичното съзнание, запис на разговор с Красен Станчев, отпечатан на 13 март 1989 г.

Академичният дух, отзив, излязъл във в-к "НАРОДНА КУЛТУРА" на 20 януари 1989 г.

Проблеми на самоуправлението и демократизацията, статия, публикувана на 31 октомври 1988 г.

Еротика и порнография - моя статия, публикувана на 6 декември 1988 г.

Псевдоученият - моя статия, излязла във в-к "Народна култура" в далечната 1985 година

Спомени от вчера: моя "дисидентска" статия, излязла в 1988 г., в пловдивския в-к "Искра"

За бездуховността: моя "революционна" статия от февр. 1988 г., в-к ИСКРА

Ще стане ли Пловдив средище на младите философи? - статия от дек. 1987 г., представяща Философския клуб "Аристотел", създаден тогава в ПУ

"Науката в себе си" или "себе си в науката" - статия от април 1988 г., в-к ИСКРА

ФИЛОСОФСКИ (НАУЧНИ) СТАТИИ:

Документ на епохата: Философски ненаучен манифест

Някои проблеми на преподаването на философията във висшите учебни заведения (Моя статия от епохата на комунизма, публикувана в сп. "Философска мисъл", март 1989 г.)

Историческите типове отношение към човека - моя статия, публикувана през 1989 г.

ПОЛЕМИКИТЕ ОКОЛО РЕЛИГИЯТА И НЕЙНОТО БЪДЕЩЕ (откъс от дисертацията ми, писана в периода 1985-1988 г., чиято тема е "Учението за човека и формите на духа")

Едно разбиране за духа - моя статия, излязла през 1992 г.

СТАТИИ, ПУБЛИКУВАНИ НЕПОСРЕДСТВЕНО СЛЕД 10 НОЕМ. 1989 Г.

"ИСТИНА И СВОБОДА" - моя статия, публикувана на 20 ноември 1989 година

Веселото, тъжно-смешно "преустройство"... - един "революционен манифест", писан и публикуван седмица след 10 ноември 1989 г.

"Звездна система" ИЛИ "идеологически цикъл" - статия от септ. 1989 г. за гражданското образование тогава

Академичният дух (философско-публицистична статия, публикувана през февруари 1989 г.)

Икономическото отчуждение (моя статия в две части, публикувана през март 1989 г.)

В канона на безличието (моя статия от 1988 г., публикувана в пловдивския младежки в-к "Комсомолска искра")

Пророчеството на Имануел Кант за бъдещето на света и на Европа се сбъдна изцяло!

Дебютен ход: Опасни Левиатани

Автор: Строуб Талбот

Самоуверената Русия създаде опасения от нова Студена война с потушаването на протести у дома и демонстрацията на мускули навън. За да разберем тези тревожни тенденции обаче, трябва да забравим Карл Маркс и Ленин – със сигурност повечето руснаци вече са ги забравили.

Вместо това трябва да се върнем към английския философ от XVII в. Томас Хобс, който смята, че естественото състояние е “войната на всеки срещу всеки”; че сигурността на хората зависи от една силна, дори авторитарна държава; че успели държави са тези, които заемат “позицията на гладиатори: с насочени оръжия и поглед, фиксиран върху противника”. Това доста напомня рецептата, която руският министър-председател Владимир Путин следва през по-голямата част от последните 10 години с лозунгите си за “регулирана демокрация”, “вертикала на властта” и “диктатура на закона”, както и с отношението си към съседните страни като част от руската сфера на “привилегировани интереси”.

Нека съпоставим руската “хобсианска” версия с алтернативното разбиране за държавна политика и управление на Имануел Кант. Този титан на Просвещението прекарва по-голямата част от дългия си живот (1724 – 1804), преподавайки логика и метафизика в университета “Албертина” в източнопруския град Кьонигсберг. Кант е светският покровител на днешна Европа. В политичес­ките си текстове той защитава – и предвещава – вечен мир, основан на демократично държавно управление; “търговско сдружение” между народите (ранна версия на общия пазар в Европа); федерация на еднакво мислещите държави (подобна на ЕС); и дори съюз на републиките за защита, и ако е нужно, за борба срещу агресивни империи (предсказание за НАТО).

В наши дни сравнението между Хобс и Кант често е синоним на противопоставянето между реалисти и идеалисти. Кант обаче не прави предсказанията си мечтаейки. Той е напълно наясно с реалността на своето време, включително с насилието и разцеплението на Седемгодишната война. Пет от тези 7 години Източна Прусия е погълната от руския Левиатан. Градските съветници на Кьонигсберг е трябвало да се заклеват във вярност на Екатерина Велика. На пазарите и в магазините, покрай които Кант е минавал всеки ден, се търгувало в рубли.

Този епизод предсказва онова, което сполетява родния град на Кант два века по-късно. Според споразумението между Хари Труман, Йозеф Сталин и Уинстън Чърчил в Потсдам Кьонигсберг е предаден на Съветския съюз, германските му граждани са депортирани, а рублата отново става местна валута. Космополитното пристанище е откъснато от света и получава новото си име: Калининград.

Ако това име ви звучи познато, то е, защото наскоро отново влезе в новините. На 5 ноември 2008 г. руският президент Дмитрий Медведев заплаши да разположи в Калининград балистични ракети, насочени срещу Полша. Трудно можем да си представим развой на събитията, който по-ярко да демонстрира как Русия отново заема позата на гладиатор, като насочва оръжие и заплашителен поглед към въображаеми врагове. Въпреки че има много неща, от които Русия може да се притеснява, включително разрушителните последици от глобалната рецесия, тя няма поводи за тревога от съседна Европа. ЕС се превърна от регион, преживяващ по една голяма война на всяко поколение от XVII век насам, в зона на демократичен мир.

Медведев заплаши и Барак Обама още на първия ден след избора му за американски президент. След 8-те години на евроскептицизъм при Джордж Буш днес САЩ имат президент, ангажиран с трансатлантическо координиране на стратегия спрямо Русия. В основата на тази стратегия е руснаците постепенно да се убедят, че техният постмарксистки, постсъветски, хобсиански експеримент всъщност не е реалистичен: да се гледа на геополитиката като на игра с нулев резултат просто не е полезно за Русия в една ера на взаимозависимост, глобални предизвикателства и транснационално управление. Ако искаме да го преживеем, трябва да превърнем XXI век в епоха, която всички страни, в това число и Русия, възприемат като неподходяща за гладиатори и Левиатани – ера, която ще се отплати на държавите, споделящи ангажимент към прозрачността, сътрудничеството и взаимната полза. Търсенето на общи решения за общи проблеми, включително световната икономическа криза и климатичните промени, предполага международна система, базирана на правила и съгласие, към която Русия трябва да се приспособи, ако иска да се възползва от облагите й.

Едно нещо от иначе дискредитирания светоглед на Ленин все още е валидно. Той обича да повтаря, че и историята, и бъдещето могат да се сведат до две местоимения – кой кого, т.е. кой над кого ще надделее. Ако Русия иска бъдещето й да е по-добро от миналото, тогава Кант трябва да надделее над Хобс.

Строуб Талбот, бивш американски заместник държавен секретар, е председател на Brookings Institution