Лечима ли е глупостта?

Решавам в този момент да ви представя два текста от чудесния блог с име МАГНА АУЛА на един млад човек - Добрин Добрев, студент. Заслужава си да се прочетат, аз например ги прочетох с удоволствие. Истинско удоволствие за мен е да чета текстове, написани от мислещи млади хора - или да пък да разговарям с тях. Същевременно Д.Добрев, този млад човек, отдаден на философията, когото имам честта да познавам лично, поставя и твърде важни, значими, сериозни въпроси. Ето, вкусете и вие от това удоволствие, почетете, помислете, всичко това може, да се надяваме, да укрепи и вашия дух:

Българският университет

Ето, днес беше тържественото откриване на академичната година във „В”. То беше, по афишите и в устата на академичният състав, наречено така. Сцената ми напомни в голяма степен картината на Репин: „Крестный ход в Курской губернии”. Ако картината е художествен образ на руската действителност, то тук пред мен се разкри прозаичната българска реалност.

Но аз, присъствайки там, останах с едно друго впечатление, което е напълно противоположно на заявеното твърдение на уважаемите ректор, професори, доценти и всякакъв вид университетски величия. Още по-значимо става противоречието щом е налице и фактът, че днес се отбелязват и петдесет години от създаването на самият университет, сам по себе си това е наистина важен момент, защото ето този университет е вторият по време и значимост български университет.

И какво се случва? Виждам как абсурдът и незаинтересоваността на публиката: студенти, преподаватели, политици и цял куп други лица е обзел цялото пространство наоколо. Каква величествена гледка! Множеството нови и стари ученолюбиви чеда на родината ни седят и зяпат своите ментори. Зяпат и говорят помежду си поредните абсурди от всекидневието. Почти липсва какъвто и да е стремеж на духа към нещо по-добро.Очаквах да попадна в подобна ситуация, но не мислех за възможно наличието на толкова много безразличие и невежество. (Прочети ДО КРАЯ >>>)

Еразъм Ротердамски и "Възхвала на глупостта"

Човешката глупост прави живота поносим

Нека да пиша, но за какво? За какво друго освен за глупостта, тази вечна спътница на всички хора. Тяхна предводителка във всяко едно начинание, пътеводителка в живота.

Откривайки я у всеки от нас сякаш няма нищо по-познато от нея, често пъти я отричаме, обаче ако сме искрени ще признаем, че нито за миг не се отделяме от нея въпреки, че правим постоянни опити в тази насока. Когато някой каже: "Ти си глупав!" или "Виж какъв си простак" приемащият обидата е готов на яростна самозащита и той от своя страна започва да се държи по същият начин. И ето виждаме този, който се опитва да се оправдае, в крайна сметка сам се осъжда. Не е ли достатъчно убедително влиянието на глупостта даже когато се опитваме да я надвием с все сили пак и оставаме подвластни?

Но за да не се покажа достатъчно способен да демонстрирам собствената си глупост, чрез думи и мисли, ще Ви разкажа за един лечител. Лечител на Глупостта. Прочети ДО КРАЯ >>>

Наистина ме боли за българската Църква!

QUO VADIS, DOMINE?

Един нещастен и самотен пътник крачел в здрача по път, който не водел към Храма. Бил умен и знаел, че не отива наникъде, че се върти в един сляп и безнадежден кръг.

Насреща му се задал тъжен светлокос мъж с изранени боси нозе и бяла роба. Нашият пътник Го познал и коленичил в праха. После сподавено попитал:

- QUO VADIS, DOMINE?

- Отивам да ме разпнат отново - тихо отговорил учителят - защото тия, на които поверих стадото си, го изоставиха.

* * *

Високо, високо там, където облаците на болката и съмнението и отровните пари на злобата, егоизма и завистта не могат да докоснат човешката душа, се издига белият храм на Любовта и Вярата. Неговите съкровища не се нуждаят от пазачи - пази го Светлината. Портите му нямат нужда от решетки – брани го самото сияние, което блести дълбоко вътре.

Всеки търси свой път към храма. Едни вървят самотно през гъсти бодливи храсталаци, пропасти и урви и сами си пробиват проход, а други се нуждаят от водачи, от пастири. Но животът на всеки човек се обезсмисля, става празен, тъжен и безплоден, ако стъпките му го водят в посока, отдалечена от свещения бял светлик.

В една прекрасна творба на Чингиз Айматов грохнала старица пита: “ За какво са ни пътища, които не водят към Храма?”.

Да, такива пътища не ни трябват. Те са студени, страховити и пустинни. Защото няма по-голям мраз, по-жестока пустиня от пътуване, което ни отдалечава от Бога.

Нека поговорим малко за пътищата, които не водят към храма. По един от тях криви страховитото си чудовищно лице с фалшиви видения хероинът. По друг буйства като зъл хищник агресията, омразата и насилието и млади ръце се обагрят с братска кръв. Ето пътят, в края на който блести силуетът на Златния телец. Този фалшив блясък! Колко добри хора е отклонил с измамните си обещания! Ето пътят на лъжата, на корупцията, на дребнавата и подла завист. Ето и посоката на кариериста, на мижитурката, на страхливеца. Много са пътеките, които ни отдалечават от храма. До една самотни, студени и гибелни.

И ето тук идва мисията на Църквата, на духовенството. Свещениците са тези, които трябва да водят своите братя и сестри в посоката на чистата бяла светлина. Те трябва да го правят с любов и смирение, защото и най-красивата реч и най-изкусните аргументи са празни и кухи без любовта. Такъв е смисълът и на посланието на Апостол Павел към коринтяните.

Християнските духовници имат свещена мисия. Те са пастири, водачи, утешители. Към тях се обръщаме с думата “отче” (татко). Ръкоположени са, за да работят в името на кръвта, която Исус е пролял за нас. Призвани са с думи и дела да сторят така, че неговото страдание да не е било напразно.

В нашата брулена от завоеватели и битки земя векове наред те достойно са изпълнявали великото си дело. Благодарение на тях изстрадалият ни народ е съхранил своето самосъзнание. Благодарение на тях българинът е умирал за род и родина. С почит и поклон можем да благославяме светлите имена на патриарх Евтимий, Паисий Хилендарски, Йоан Екзарх, Софроний Врачански, наскоро починалия патриарх Максим и плеада други достойни бащи, светци и мъченици.

За да изгради темелите на храм, българинът е давал и последния си грош, и последния залък хляб от хляба на децата си. Спомнете си за безсмъртната творба на Димитър Талев “Преспанските камбани”.

Там, в топлата прегръдка на Божията черква Баташките светли мъченици са пролели кръвта и оставили костите си за Бог, Отечество и Вяра. Прекрасни, свещени времена!

А следва ли днес Българската православна църква достойния пример на своите предшественици? Води ли ни в тази тъмна епоха към топлия пламък на Божията любов? Пази ли стадото си от падение и мрак? Държи ли бащински треперещите ръце на миряните? Как днес духовниците отстояват свещения завет на Сина Божи?

Нека бъдем смели и кажем горчивата истина. Днес, в тъжното ни, лишено от мечти и жестоко време духовниците никакви ги няма. Те са се превърнали в бездушни чиновници, които администрират вярата в Бога. Станали са кухи, натруфени кукли, които изпълняват ритуалите без дух, без плам, без вълнение. Приличат на мъртвите восъчни фигури от музея на Мадам Тисо.

Когато влезем в черква, усещаме да полъхва святост от тъжните древни лица на иконите, от треперливите пламъчета на свещите, запалени от обикновени хора като нас. Но лъха ли тази свещена доброта от духовниците? Независимо дали изпълняват светите ритуали по тъжни или радостни поводи, при сватба, кръщене или погребение, повечето от тях мрънкат свещените слова с такова сухо безразличие, че умъртвяват и радостта, и скръбта.

Позната млада жена ми сподели, че дълго след Светото кръщене заплашвала палавия си син, че, ако не слуша, ще го даде на “попа” и детето мигом се укротявало.

В Бачковския манастир пък почти пред всяка икона са сложили касичка. А какво да кажем как се събират още недоизгорелите свещи. Защо ли? Защо да се харчат пари за нов материал.

Чувала съм свещеник да пее “Надгробное ридание” с толкова чувство, колкото би вложил в прочитането на счетоводен отчет.

Знам за свещеник, който в свободното си време “разваля магии” и за друг, който води курсове по йога.

Опитвала съм се да заговоря с представители на клира по вълнуващи въпроси на Библията или на Християнската вяра. Те изслушваха с измъчено отегчение всяко мое “защо” и отговаряха: “защото такава е Волята Божия” или “Не е писано на човека да знае това”.

Същото отегчено безразличие проявяват към въпроси като съвременния материализъм и агностицизъм, грубия прагматизъм на модерния човек, бедността, наркоманията и спина.

Всичко това им се струва непоносимо скучно.

А какво тогава ги вълнува, все пак?

Лично аз съм забелязала да показват интерес към следните неща:

1) Низкия размер на заплатите си - икономика;

2) Конфликта между двата Синода, който отново се разгаря с пълна сила - вътрешни борби за кокaла.

3) Сектите и другите религии - взаимоотношения с конкуренцията;

4) Църковните земи и имоти и тяхната изгодна и дискретна разпродажба - чувство за собственост;

5) Стойността на икони, иконостаси, кръстове и други свещени символи на антикварния пазар - пари ;

6) Предстоящи и вече извършени ритуали при заможните семейства и кой свещеник ги е извършил или ще ги извърши - търговски интереси;

7) Тарифите и инфлацията - цена за светената вода, и киприяновата молитва Увеличаване цената на свещите и борбата с мургавата ромска конкуренция - печалбарство;

8) Огласяване на собствената им духовна дейност в Интернет, наред с магове, лечители и екстрасенси -реклама.

9) Даване на архонство - ПАРИ

10) Кой да седне на стола на починалия Патриарх - борба за власт.

Само като си помисля за пловдивския Митрополит Николай с каква злоба анатемоса хората, които отидоха на концерта на Мадона и как свърза трагичния инцидент в Охрид с това, акълът ми не може да го побере. Този представител на висшия клир непрекъснато рой скандали и раздава анатеми. Кой ти дава право да съдиш хората, след като в душата си не си усетил, че Бог е Любов? И същият този духовник иска да става Патриарх. Боже пази църквата ни! Какво да кажем за Светия синод, които не взе никакво отношение и не защити миряните, които се молеха в Руската църква в София. А какво да кажем за митрополитите - доносници на Държавна сигурност, които и до ден днешен не се покаеха. Прекланям се пред Американския (още Канадски и Австралийски) митрополит Йосиф, който още преди да излязат списъците се покая и поиска прошка от хората. Ето такава личност е достойна за Патриарх.

Преди близо 2000 години, Исус Христос прогонил с бича си търгашите от предверието на храма. Сега те са вътре в храма и въртят търговия в Негово име, ръкоположени в Неговите тайнства.

Някои се оправдават с 45 години забрана на религията, с тоталитаризма и трудностите на преходните времена.

Съжалявам, но трудни времена, мрак и насилие е имало винаги, но духовниците не са се отклонили от свещената си мисия. Те си останали пастири, когато:

- през 14 век две трети от европейското население е погинало от чумата;

- в същата епоха тук, на Балканите, въпреки угрозата от турския ятаган;

- в Англия по времето на Хенрих VIII и, по-късно - на Кромуел.

- във Франция в епохата на Робеспиер и Марат;

- в окупираните от Хитлер територии;

- в България, Сърбия, Румъния и Русия под гнета на комунизма.

Въпреки подкованите ботуши, насилието, болката, кръвта и злото, въпреки терора и забраните, кандилото над иконите не е изгасвало, а бедните, унижени и потъпкани миряни намирали топлина и утеха в словата на своя свещеник.

А днес? Понякога в словото на духовниците има толкова святост, колкото в словата на политиците.

На площадчетата пред някой манастири се продават кебапчета по време на Великите пости, дъни се чалга. Има сергия за дамско бельо, за локум и халва от Ябланица, за козметика и календари с едрогърди блондинки. Виковете на ромите, хвалещи своята стока, надвикват църковното песнопение, а чалгата - звъна на камбаните.

Ще ме обвинят ли отците в клевета, тенденциозност и злословие. Добре. Нека тогава ми отговорят:

Колко пъти в онкологичните болници влизат свещеници? А в старческите домове и домовете за сираци? Колко пъти са надниквали при дечицата в Могилино или в ромските махали? Колко пъти са утешавали бедни вдовици, разплакани сираци и инвалиди? Предавали ли са с благословия Христовата любов на дечицата?

Не ме разбирайте погрешно! Гладните наистина са много, а парите - малко. Но защо не се вслушат в словата на поета Вапцаров и не нахранят с вяра тъжните, покрусените и отчаяните, чиито души гладуват за Бог? Защо не разплачат с една прочувствена проповед и бедни, и богати? Защо не заговорят така, че угасналите младежки очи да видят в далечината белия храм на вярата? Защо?! Защо?!

Защо ли? Ами защото в това няма никаква далавера, няма килипир!

Някога, преди близо 2000 години е имало един прост и светъл, млад и беден, който не е търсил далаверата. Вместо при богатите търговци и при властниците, отивал при рибари, митари и блудници. Вместо в пищни храмове, с владишка корона и бляскави одежди проповядвал под открито небе там, на брега на Галилейското езеро. Не знам нахранил ли е тълпата с три риби, но ги е поделил безкористно между гладните. Не знам превърнал ли е водата във вино, но е благословил любовта и радостта. Не знам възкресил ли е Лазар, но е научил ближните си на прошка и разбиране, на това, че никой не е толкова безгрешен, та да хвърли първия камък.

Духовниците - фарисеи го ненавиждали, римските завоеватели го ненавиждали. Ненавиждали го и в родното му село, в Назарет. А той дарил на всички прошка и любов и пролял кръвта си, за да измие

греховете им.

Това, духовници, е Синът Божи, Светлият учител, в чието име сте ръкоположени и на когото трябва да служите! Вършите ли го наистина?

Аз съм един прост, обикновен човек, една средностатистическа българка. Избрала съм свой собствен път към Храма, по който вървя в самота и не мисля, че се нуждая от посредници като Вас, за да общувам с Бога. Ако пътят ми е грешен, ще ме съди Той, а не Вие. На Вас той не Ви е дал тази привилегия която преди време си заграби бездуховния пловдивски владика Николай.

Но наистина ме боли за българската Църква! Боли ме, защото нещастните, изстрадали миряни са изоставени, защото стадото е без пастир. Боли ме за младежите, разрушаващи сърцата си в мрака, изгубили пътя. Боли ме за бедните, гладните и измъчените. Боли ме за млади и стари, за добри и зли, за приятелите и враговете ми, за мъдрите и за глупците. Боли ме за човека!

Знам, че мнозина от вас дори няма да ме разберат, защото няма да поискат да го сторят. Знам, че ще видят в мое лице враг, когото ще разобличат и заклеймят, за да запазят себе си. Знам всичко това.

Но се обръщам към младите духовници, към ония, които в тревожните си нощи все още се питат защо са изгубили в мрака светлината на Вярата и на Бога и ги моля:

Не изоставяйте стадото си, пастири! Не забравяйте Неговия завет!

Автор: Паула Лайт

Да влезем в дискусия с рекомунизаторите, с безсрамните лъжльовци, ловци на невинни младежки и детски души!

Напоследък, особено откакто академичните комунисти направиха своята "научна" конференция в националната Алма Матер, в СУ, посветена на "великото дело на Людмила Живкова и нейния роден отец, незабравимия Тодор Живков", а пък Кеворк Кеворкян, агент Димитър де, беше отново активиран със същата задача да разпалва носталгията по "така бляскавата ера на комунистическа България", из интернет и Фейсбук по-специално почнаха като гъби да никнат, съвсем "случайно" де, аз нищо не казвам, какви ли не "спонтанно-организирани социални групи", коя от коя с по-сърцераздирателни и умилителни имена, примерно ТОДОР ЖИВКОВ И НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ДА ВЪРНЕМ ЗАДЪЛЖИТЕЛНАТА КАЗАРМА В БЪЛГАРИЯ!, сиреч, другояче казано, ОТНОВО ДА НАПРАВИМ БЪЛГАРИЯ КАЗАРМА!, СПОМЕНИ ОТ НАРОДНАТА РЕПУБЛИКА - и прочие, и так дале, и тому подобное, несметни са, името им е легион вече! Даже някой се осмели мен даже да покани да вляза в такава група, което е причина да се запозная с тия толкова куриозни феномени на късното патологично комунистическо-комуноидно съзнание.

Погледнете и вие, наистина сърцераздирателни и умилителни неща може да види или да прочете човек там; другарите-комуноиди не спят, а работят неуморно, а пък някой явно, като гледам колко са старателни, сигур и хубави парички получават за неуморната си "просветителска" дейност по разлагане съзнанието на простодушната българска младеж, която не помни, няма как да помни кървавото зарево на страшната комунистическа нощ, в която беше потънала България съвсем наскоро, впрочем, неотдавна. Да, ама ето, има медийни и интернетни лъжльовци (Кеворкян, Карбовски и т.н.), които за пари са способни даже и планини да местят, които са способни да вършат чудеса - и затова с любовно старание и сякаш в захлас неуморно ни рисуват романтично-героичната картина на онази "толкова светла", "бляскава", "сияйна направо" милиционеро-социалистическа България, по която явно копнее и сърцето на толкова близкия на самия другар Тодор Живков наш нынешний Премиер, медийният титан Бойко Борисов, бивш възпитаник на милиционерската школа в Симеоново, бивш комунист и так далее, и тому подобное. Та идете, прочетете, полюбувайте се, порадвайте се и вие на глупостите, които патологичното, крайно извратеното меланхолично-носталгично комуноидно съзнание твори така всеотдайно и неуморно - и бълва денонощно, зер, хубави парички явно има в тая работа!

Не ми се пише в момента да развенчавам повече тази невероятно интензивна медийно-ченгесарска пропагандно-агитационна кампания в полза на комунизма, която тече като част от цялостния процес на рекомунизация в условията на съвременна европейска България - то нашите, родните български странности и лудости край нямат сякаш! Но ще пиша непременно пак и то скоро, а сега се задоволявам да приложа тук изказване на един човек, което изцяло споделям, един човек, който е написал това, което и аз мисля; ето го:

Stoyan Dermendjiev: Интересно би било анонимните посредствени автори на тази страница с заблудителни "носталгични сюжети" от ком.соца, благоговеейки с нечисти пропаганди от рода "колко много било постигнато през живковата епоха на БКП", да посочат също на кое място бе наредена българската промишленост сред останалите европейски, преди узурпирането на страната ни от терористичната съветско-комунистическа върхушка, посредством окупацията ни от сталинската съветска армия?!

Съответно на кое място се озовава над 60% от българската промишленост преди 23 години? - справка: комунистическата луканова зима, последвана от виденовата и т.н.

От близко-миналата история знаем, че нечисти пропаганди и лозунги са дело на екзалтирани комунистически субекти, довели страната ни до тотален икономически, финансов, морален и социален крах. До икономическа безпътица. До десетки милиарди външни и вътрешни задължения на страната ни през 1990.

Без дори върхушката на БКП да остави за полвин век управление по един социален, здравен, и пенсионен фонд на репресирания и използван на безценица български народ?! Странно наистина за толкова години "светло управление"...

Нека авторите на страницата да излязат от "анонимност" и да работят с реални цифри, факти и документи!

Написал е това г-н Дерменджиев, а пък един другар му е отговорил съвсем професионално, сякаш е на щат в отдел "Агитация и пропаганда" на ЦК на БКП; ето какво му пише той:

Спомени от Народната република: Ние тук не работим с реални цифри, факти и документи, а със снимки! Останалото е работа на икономисти, историци и т.н. На вас ви желаем да направите една страница със заглавие "Спомени от Царство България" например и да публикувате каквито искате цифри, факти и документи! Бъдете здрав и ако страницата не ви харесва просто не я посещавайте!

Е, така пише другарят оперативен работник, пардон, щатен пропагандист на комунизма. Пише, да, ама не, аз ще посещавам страницата им - за да смутя душевния покой на тия невинно-лъжливи създания! Няма да се отърват от мен специално, да ме очакват, ще дойда непременно! И вас, ако сте приятели на истината, ви съветвам да посещавате тия страници, та да влезем в дискусия и полемика с безсрамните лъжльовци, ловци на невинни младежки и детски души! Какво ще кажете, струва ли си да осъществим един такъв оздравителен и очистващ поход из клоаките на ченгесаро-комунистическо-милиционерската пропаганда, заливаща ни от медиите и сега вече все по-интензивно и из интернет? Моля, заповядайте!

На лъжата краката са къси, тогава защо да не направим нещо, та да й ги скъсим още повече, та да почнат наглеците да се влачат в един момент по корем - каквато трябва да им е обичайната поза, след това, което сториха на нашата родина, многострадална България проклетите комунисти!

Яви се идея за създаване на "Клуб на свободните духове от ерата на Венелин Паунов"

Тази съботна сутрин изглежда е съвсем благодатна и, да се надяваме, благословена: току-що в телефонен разговор, проведен със заслужилия доайен на Професионалната гимназия по електротехника и електроника в Пловдив г-н Жак Асса най-спонтанно се роди идеята да учредим Клуб на свободните духове от ерата на Венелин Паунов - бившият, но толкова човечен и свободолюбив директор на това знаменито училище, сега вече пенсионер. Речено-сторено, ето, учредяваме го - засега само в интернет, но съвсем скоро ще почнем да се събираме и на живо. Всеки ученик, възпитаник или учител, бивш или настоящ, който смее да се нарече "свободен дух", е поканен да се включи в нашия Клуб - включително и настоящата директорка на училището!

Както и подобава, тази организация на толкова всеотдайно предани и страстни поклонници на свободата, личността и достойнството е най-демократична, тя друга и не може да бъде. Веднага към току-що родения Клуб се присъедини и уважаваната г-жа Иванка Топалова-Асса, дълги години преподавала в същото това училище. Вярвам, че и много други личности от този порядък ще се присъединят към новоучредения Клуб. За нас ще е чест в Клуба да членува и самият г-н Венелин Паунов - личност от голям мащаб, за когото съм писал многократно, понеже на този човек съм безкрайно благодарен: той осигури за много години най-благоприятните условия за творческа изява на всички, в това число и на моята скромна особа; в "ерата на Паунов" аз написах и издадох основните си книги, наистина вдъхновяващо и плодотворно за всички беше неговото време! Много съм писал за този човек, за тази личност. Той справедливо е и един от най-главните герои на новата ми книга НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие Есета за освобождаващото образование), която, да се надяваме, ще излезе в най-скоро време в по-голям, не чак толкова бутиков тираж. Свободата, духът, творчеството пак са основната тема и на тази моя книга. Защото, знайно е, без свобода нищо истинско не се постига: свободата за човеците е извора на всяка благодат! Самият живот за човека е непредставим без нея! Любовта даже е свобода, какво има повече да говорим по този въпрос?!

Нашият Клуб, естествено, ще бъде, както и да го погледнем, все пак една елитна, да не кажа елитарна организация; ще каже някой "Ето, тоя Грънчаров, уж е философ, пък пак си противоречи: нали щеше да бъде най-демократичен, за каква елитарност сега пък говори?!". Ще обясня.

Демокрацията, да не говорим пък за същинската свобода, съвсем не предполагат, че ние, човеците, сме равни във всички отношения. Сред нас има всякакви, ние, слава Богу, сме различни - и само като различни, само като раз-личности, сме личности! Ония сред нас, които имат дързостта да се съзнават като свободни духове, са именно най-добрите, са духовният елит на всяка общност, на всяко общество, те са неговите аристократи на духа. Аристократ не е толкова "презряна" дума, както изглежда на някои; иде от "управление или власт на най-добрите", да, най-добрите, най-благородните са аристократите.

Няма нищо лошо някой да се съзнава като аристократ на духа, напротив, вдъхновяващо е! Аристократите са именно и най-ценните, най-даровите личности в една общност или в едно общество, също така и на една нация. Не в мнозинството, царство на посредствеността, а сред истинския елит на общността или нацията, именно сред неговата духовна аристокрация, следва да се търсят най-добрите, най-ценните личности и индивиди. Самата общност като цяло е най-заинтересована от това да цени най-доброто, с което разполага. Затова нации, които ценят както своята аристокрация, така и самата личност по начало (примерно, англичаните, американците, французите, германците и пр.), са сред най-напредналите, най-проспериращите нации и държави.

А нации като нашата, в които личността, да не говорим пък за аристокрацията, изобщо не се ценят, съвсем справедливо са сред най-изостаналите. Ето, това трябва да бъде променено. Докато като народ не привикнем да ценим най-доброто, с което разполагаме, добро няма да видим. Аз лично смятам, че подобно разбиране органично произтича от развитото съзнание на свободния, на свободолюбивия дух и човек. Свободата, демокрацията създават прекрасни условия за всички, но от тия условия ще се възползват най-добрите, които именно играят ролята на нещо като "локомотив", дърпащ нацията напред. Във всяко едно отношение: политика, култура, образование. Образованието обаче трябва винаги да е най-напред, не най-отзад, както дори и аз го написах. А ние, българите, понеже сме допуснали наши водачи често да са най-лошите, затова справедливо и страдаме. И плащаме цялата цена за неразумността си. Няма да е как иначе. Всяко нещо в този живот в крайна сметка си получава заслуженото. Има висша справедливост. Няма мърдане, всичко на нея се подчинява. Балансът на живота в крайна сметка винаги е най-мъдрия, най-разумния, най-справедливия; всеки си получава заслуженото...

Е, да не философствам повече, че май както съм я подкарал, скоро няма да мога да спра. Този текст е само информация, намекваща за същината на идеята. Тази организация е изцяло с идеална цел. Та има за задача да работи за съхраняването на славата на нашето училище от най-благодатните години в неговата история. Това "ерата на Паунов" може да бъде променено в един момент, всичко ще зависи от разбиранията на хората, които възприемат този клуб като свой. Даже г-н Паунов, убеден съм, няма да се засегне от една такава промяна, защото той, милият, работи с всички сили през целия си живот най-вече за нашето училище. Той, пък и г-н Асса, а също така и мнозина други (не мога да изброя всички, много са!), станаха емблема на това най-елитно училище. Всичко е елитно в нашето училище, и сред учениците ни има твърде много елитни ученици, ето затова и Клубът ни ще бъде елитарен. Ще бъде демократично-елитарен, както се опитах да поясня. Клуб на достойни личности, сиреч, на аристократи на духа, влюбени в свободата - аз така си представям нещата. Ще бъде Клуб на личности, които се вдъхновяват от родствени идеи, най-великата от които е именно идеята за свобода. И тази за красотата, примерно. Идеята за духа, обединяващ всичко най-добро и възвишено, е именно вдъхновяващото. Аз така виждам нещата.

Както и да е. Ще видим. Работата е да се започне. Смисълът е да се прави нещо и да бъдем верни на духа, който оживотворява живота ни. И на който следва да останем верни докато сме живи. Просто е. Затова: да си пожелаем и тук на добър час! И наслука! Найшите помисли и нашите чувства са най-благородни, както и подобава за аристократите...

ЗАБЕЛЕЖКА: Ето още някои публикации в този блог, имащи отношение към темата: Животът, личностите и чувствата в едно осиротяло училище, Строители на капитализма: инж.Венелин Паунов, блестящ мениджър в образованието и някои други, примерно и тези, защо не: Щрихи от нерадостното битие на един учител, Някои мисли по повод "скандала", произведен от "папарака Грънчаров" и т.н.

ЗАБЕЛЕЖКА 2: Желаещите да се присъединят открито към Клуба могат да го направят като запишат името и фамилията си в коментарите след тази публикация. Разбира се, предстои и създаването на Фейсбук-група със същото наименование като това на Клуба, но това, да се надяваме, ще го стори някой от по-младите неговите членове, щото моя милост е твърде зает човек...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Започвам да пиша книга по страхотна, грандиозна, най-вдъхновяваща тема: любовта!

Отдавна имам намерението да седна и да разработя в един дискурсивен маниер всички ония проблеми, маркирани в моята книга ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Психология на пола, секса и любовта), т.е. от много време живея със замисъла да напиша нова книга с примерно (засега) заглавие ФИЛОСОФИЯ НА ЛЮБОВТА. Имам потребния и то огромен, събран в годините материал за написването на тази книга, просто се искаше да намеря време и спокойствие за написването й. С години чаках това блажено време, ала то не идва. И понеже разбрах, убедих се окончателно, че животът на нас, съвременните хора, е устроен така, че е безсмислено да чакаме идването на такова време, в което ще можем на спокойствие, в пълно блаженство на духа, да се отдадем на своите любими занимания, то днес решавам: започвам писането на тази книга именно сега, в най-тежкия период от живота ми, който изобщо съм преживявал досега, т.е. точно в този момент и период.

Моят блог и този път ще бъде мястото, в което за пръв път ще публикувам всичко, написано в тази поредица. Книгата и този път ще се пише точно така: като поредица от есета, писани рано сутринта, които същия ден вече съм публикувал в блога си и съм предоставил пред съда на читателя. Няма по-голям стимул, действащ почти със силата на наркотик, от този: авторовата, писателската ангажираност с вниманието на читателя, или, другояче казано, дългът пред същия този читател. Това първо.

Второ: в сегашното бездуховно и глухо към поривите на сърцето време сядам да пиша книга тъкмо за най-великата, одухотворяваща всичко в живота ни сила и стихия – любовта. Без любов нищо истинско, жизнеустойчиво, субстанциално не е създадено – и не може да се създаде. Ето, аз ще пиша с любов тази своя книга за любовта: защото наистина във всички години на некъсия си вече живот аз съм имал една любима тема за размисъл – любовта. Да, наред със свободата любовта е била темата, която ме е вдъхновявала във всички тия години, в които съм вървял към създаването на своята дълбоко лична, изстрадана, вкоренена в сърцето и душата ми философия на живота, по-голямата част от която, слава Богу, вече успях да въплотя в една поредица от книги – това са книгите, които съм написал до този момент. Остава ми да увенчая своето философско дело с написването на тази книга за любовта.

И аз сядам да го правя. Длъжен съм да направя онова, за което самият Бог ме е призовал. Да, смея да заявя това, защото тази сутрин, още с отварянето на очи, ми се яви точно тази идея: сядай, неблагодарнико, да пишеш книгата на живота си, сядай да работиш върху книгата за любовта, която от толкова време зрее в душата ти – и вдъхновява духа ти! Сядай да пишеш, не губи време! Ето такъв невиждан ентусиазъм ме обзе, че аз директно със ставането пуснах компютъра и запретнах ръкави да пиша своята книга за любовта.

Само Бог може по този начин да ни влияе дълбоко в сърцата – и да ни подарява този така мощен и свеж ентусиазъм на духа. Хора, старайте се да бъдете верни на утринния ентусиазъм на своя дух, който чувствате още с отварянето на очите! Защото този е моментът, в който Бог ни нашепва всичко онова истинско и най-потребно, на което трябва да посветим своя ден. Оня Велик наш Създател, който е благоволил да ни отпусне щедро и този ден с всичките му предизвикателства и шансове – денят, който ни се отдава, подобно на преизпълнена със страст жена – единствен има правото да изисква от нас на какво да посветим този ден.

Затова аз пиша своите книги винаги и само в първите няколко часове на утрото! Пиша ги именно във времето, в което моят дух току-що се е завърнал от своята родина – възвишеното царство на Духа и Бога – и носи в себе си цялата свежест, красота и вдъхновеност, които, подобно на преизпълнена с нектар пчела, сме длъжни да занесем в кошера – в жизненото дело, с което сме се заели, заради което именно Бог ни е отпуснал така великодушно и този ден!

Да благодарим да великия Бог, че ни е подарил и този ден, и да се захващаме вдъхновено, с ентусиазъм за своето дело – всеки за своето жизнено дело, ето това мога да ви пожелая в този момент. Не са нужни много думи, затова свършвам тук. Работа ме чака. Чака ме дълъг път. Трябва да се отправям по пътя си – подобно на претоварена камила, която обаче достойно нагазва в пясъците на жизнената пустиня, която пори сякаш е нещо като кораб. Да, чувствам се претоварен с вдъхновение в този миг, ето в тази ранна утрин, обзел ме е невероятен ентусиазъм, което е верен знак, че този ентусиазъм ми го е подарил великият Бог! Благодаря ти, щедри Боже, за подкрепата, ще работя за това, за което ме зовеш – до последната си капчица сила! Няма да се изложа!

Ще направя всичко, на което съм способен, и то най-добре, ще вложа цялата сила на духа и проницателността си, които пак Ти си ми дал, подарил си ми го така великодушно. Ето, приготвям „сечивата” на своя занаят – и пристъпвам към ваенето на една прекрасна статуя – моята книга за любовта! Бог да ми е на помощ като съзнавам с колко грандиозна задача съм се заел!

Но именно с Божията помощ всичко се постига – тя ни окриля така, както нищо друго не може! Аз, философът, именно човекът, имащ все пак някакво дълбоко човечно, първично, субстанциално отношение към духа и мъдростта, имам право да напиша това, да тръгна по пътя си с тия думи – затова простете за слабостта ми! И разчитам на теб, благосклонни читателю, надявам се на твоята подкрепа и на насърчението ти, защото съвсем няма да ми е леко в този очакващ ме тежък, ала така благодатен труд. А пък темата ми е страхотна, най-страхотната: любовта!

Хайде, да започвам, какво чакам още! Какво толкова се мая, какво толкова се туткам?! Няма време! Време е за път! Да вървим! Да бързаме! Да не изоставаме! Казано е: „Човекът е човек, когато е на път!” и това е една безусловно верна истина! Затова: на добър час!

Опит за дискусия с възхитително немислещи атеисти

Публикацията от вчера със заглавие Щом се държим така, то тогава какви сме ние, българите - ми позволете да запитам?!, в която поставих няколко въпроса, сред които и тази безспорна констатация:

Имам чувството, че днешните ни църковни йерарси, за разлика от Христос, който е пожертвал себе си за да спаси човечеството, са готови да пожертват цялото човечество, само и само да спасят себе си - и своите привилегии и благинки. Тоест, църковните ни йерарси с това свое арогантно поведение само показват и доказват антихристиянската си същина. Ние, дето ги търпим, ние, дето понасяме безобразията им, с това свое търпене също показваме антихристиянската си същина.

е предизвикала (не)очаквани реакции от откровени атеисти, които обаче в нашата лудешка страна напоследък са станали най-ревностни защитници не на религията, а само на комуно-кагебисткото "православие", превръщано от олигархичния истаблишмънт в идеология на новото ни заробване този път не от СССР, а от имперска путинска Русия. Ето техните реплики, така възхитителни откъм демонстрация на отчайваща неспособност за мислене, а също така можете да прочетете как се опитвам да предразположа към мислене тия мои любимци-атеисти, постоянни спътници на блога ми, които така упоително ми мрънкат, както дрънкат празните тенекии от сирене, закачени на бързо движеща се каруца:

Атеист № 1: Въпросче: Щом Христос е възкръснал, според вярванията ви, и е жив в момента, какво точно е пожертвал? Конкретно, моля!

Ангел Грънчаров каза: Христос е богочовек - Бог и човек едновременно; Бог в човешка форма. Жертва човека в себе си - Христос като човек умира на кръста - ала Богът остава, понеже Богът е Дух, Той не може да умре, той е вече и безсмъртен. Та на въпроса: Христос като човек е жертвата, дадена за човеците, с оглед тяхното спасение, благодарение на огромния нравствен смисъл на тази саможертва, който атеистът просто няма как да разбере, понеже няма необходимото за това "сетиво", наричащо се дух. Атеизмът е израз точно на това: осакатеност откъм дух...

Атеист № 2 каза: И аз да те попитам, какво значи да се държим "така"?? Как??

Атеист № 3 каза: Всъщност не е така, Грънчаров. Първом трябва да демонстрирате, че богът ви съществува, па сетне да се опивате от описания колко е готин и секси.

Атеист № 4 прочувствено въздъхна и дори се опита да мисли: Тцъ! Пишете без да познавате идеите на собствената си религия. Всички хора са равни, всички имат дух и т.н... защото са създадени по божие подобие, всички, без изключения. Съответно ако вярвате в тези идеи, няма как да обявявате някого за осакатен. ;) А да определяте хората на база религиозни вярвания си е дискриминация, определена за такава от закона на Република България.

Баш атеист-кагебист Bacho Кольо каза, започвайки, естествено, с опашата лъжа: Истинският атеист, какъвто съм аз, се отнася с голямо уважение към Вярата и към вярващите . Даже с благородна завист им завиждам , заради това, че в най-тежки, на безнадеждни моменти имат пристан, в които намират успокоение, просветление и надежда. Сигурен съм, че истински вярващите хора имат разбиране и добро отношение към атеистите. Иначе излиза, че Вярата им не ги е научила на нищо добро.

Само злобен, объркан, нещастен човек, с "осакотен дух" може да напише:

"Атеизмът е израз точно на това: осакатеност откъм дух..."

Ангел Грънчаров каза: Осакатеността откъм дух се проявява, разбира се, и в това, че приемането на една такава безусловна истина, именно истината "Атеизмът е израз точно на това: осакатеност откъм дух...", може да бъде оценявано като израз на осакатеност :-) Във възприятието на осакатения откъм дух осакатеността откъм дух е чисто и просто доказателство за неосакатеност, т.е. за наличие на здрав и на пълноценен дух. Нима вярваме на кьоравите когато се захванат да се опитват да ни описват великолепието на цветове в този нашия, сетивния свят, който те не са виждали, да предположим, от рождение?!

А на анонимния атеист, който показва така убедително липсата на какъвто и да е дух и дори поне на някакво елементарно зачатъчно духовно чувство (усет) у себе си, изказвайки тази скудоумна реплика

Първом трябва да демонстрирате, че богът ви съществува, па сетне да се опивате от описания колко е готин и секси.

бих желал да предложа да се опита да асимилира поне това:

Бог е основанието на всяко съществуване, може ли самото съществуващо, включително и до най-нисшите му форми, примерно бактерии, насекоми, голи охлюви, влечуги, атеисти и пр. да съществува, а тъкмо неговото същинско, субстанциално основание, на което изобщо се дължи съществуването, да не съществува?

Ако тази мисъл е прекалено сложна за асимилиране от прекалено немислещ човек, ще предложа още една, белким зацепите в един момент:

Бог е единственото съществуващо, което съществува така пълноценно, съвършено, "оптимално" и истински, че само Той има пълното право да заяви "Аз, съществуващият, съществувам!"; всичко останало, което уж съществува, всъщност не съществува - в истинският смисъл на думата. Даже един атеист, който си мисли, че съществува, не съществува, понеже ако съществуваше, щеше поне да може да мисли, щеше да е поне малко от малко мислещо същество, какъвто по дефиниция е човекът, ала ето че не е, ерго, не съществува, заблуждава се, че съществува.

Това е. Опитайте да помислите. Опитайте да се причастите поне малко от малко към великото тайнство на съществуването, към неговата необяснима, ала така възвишена мистерия, постарайте се да станете един ден човек в истинския, пълния смисъл на тази дума, сиреч, опитайте да засъществувате някога или един ден - като се оттървете от животинското в себе си, което именно Ви дърпа така назад в еволюционната стълбица, че сте се отказали де факто от човешкото у себе си... това човешко по същината и естеството си е духовно, е дух, е Божествено...

Нека да бъдем човеци в истинския, в толкова възвишения смисъл на тази вдъхновяваща дума!

Пиша този текст в рантата утрин във влака, пътувайки за София; отивам там за консултация при специалист-кардиолог, а също и да свърша някоя и друга работа около излизането на новата книжка на списание ИДЕИ. Във влака по необходимост се налага да бъда кратък, затова директно да пристъпя към изразяването на онова, което държа непременно да кажа на читателите на моя блог днес.

Много мислих дали да пиша за това, което възнамерявам да разкажа сега, в крайна сметка реших, че съм длъжен да го сторя. Заради честността спрямо читателите си, а също така и заради истината. Прочее, един човек ми подхвърли следната идея: щом толкова съм се пристрастил към воденето на дневник, да взема да си направя и "таен дневник", в който, за разлика от публичния ми дневник (блога), да пиша онова, което е само за мене си, т.е. в него да пиша по-дискретните неща, които да бъдат евентуално публикувани след смъртта ми. Така съм бил щял да си спестя ред критики, защото за всичко не можело да се разговаря с всички. Благодарих му за загрижеността, оцених идеята му да ме подтикне съм сътворяването на "Тайния дневник на философа Ангел Грънчаров", но твърдо му заявих, че сега-засега не възнамерявам да се възползвам от нея. По причина на това, че аз държа всичко онова, което мисля, да го споделя с колкото се може повече хора; явният дневник е особен жанр, който твърдо ми допада. Понеже аз нямам мисли, от които да се срамувам дотолкова, че да ги пазя само за себе си. Както и да е, това между другото. Но не за това възнамерявам да пиша днес, а за нещо съвсем друго, макар и свързано с това.

Ето, ще бъда честен: вчера реших да отида да разговарям с моята работодателка, директорката на ПГЕЕ-Пловдив уважаемата г-жа Стоянка Анастасова. И отидох. Бях приет. Разговаряхме дълго по всички вълнуващи и двете страни въпроси. Постарахме се да си изясним позициите. Смятам, че разговорът ни беше твърде полезен. Винаги е за предпочитане да се разговаря, и то най-човешки, честно, открито, независимо от толкова естествените различия и разминавания в мненията. Ето, точно по този начин си поговорихме. На четири очи. Винаги до този момент бяхме разговаряли около нашата прословута "разпра" в присъствието на други хора, които не допринасяха особено за помиряването ни, напротив, имам чувството, че някои от тях се стараеха да раздухват конфликта. Ето, вчера, след като си поговорихме най-обстойно, смятам, че значително напреднахме в търсенето на разумен изход от така и така възникналата ситуация.

Аз тук, разбира се, не мога да разказвам какво именно си казахме или как точно протече разговора. Радващо е, че атмосферата беше съвсем човечна, държахме се достойно, както и подобава за зрели, разумни хора. Постарахме се да елиминираме възникналите недоразумения и да си изясним окончателно позициите. Аз бях щастлив да узная точно какви са претенциите към моя милост от страна на директорката. Позволих си да заявя и какви са моите изисквания, т.е. заявих срещу какво именно аз роптая и недоволствам. Или срещу какво се бунтувам. Постарах се да обясня какви са основанията за моята толкова на пръв поглед "странна" позиция - позиция на един философ, който държи винаги да остане верен на своята нелега и неблагодарна задача. Тежка, нелека е задачата на философа особено в общество като нашето. Е, има чудаци като мен, които се стараят да си изпълняват задачата - да не го наричаме "мисия", щото може да прозвучи прекалено дразнещо и грандомански.

В резюме, за да завърша: аз заявих многократно и твърдо на работодателката си, че моят бунт се дължи не на каприз, а на сериозни, бих казал дори дълбинни и принципни идейни и морално-правни основания. Второ, заявих, че искам от нея едно: да си изпълнява предписаното по Кодекс задължение като работодател, а именно, да ми осигури всички необходими условия за спокойното, пълноценно изпълняване на моите задължения. Само това си позволявам да искам от работодателката си: сутрин, като идвам на работа, да съм спокоен, та да си върша работата истински, а не да идвам в училище със свито сърце, понеже очаквам да бъда занимаван и натоварван с писането на какви ли не "обяснения", доклади и пр. Искам нормална обстановка и атмосфера, държа с мен да се отнасят подобаващо, т.е. да зачитат достойнството ми, само това искам. Понеже съм все пак преподавател по философия, а не човек, хванат на улицата и докаран сякаш случайно и временно да изпълнява някакви или нечии капризи. Само това искам. И също искам да ми бъдат гарантирани моите човешки, професионални и граждански права и свободи. Няма да позволя някой да ми ограничава правата и свободите - дори ако този някой е величав и самовластен като Бойко Борисов (примерно). Искам да живея в една свободна европейска страна, в която се цени личността на всеки човек, където никой никого не може да потиска, никой с никого не може да се гаври, да го потиска, да се мъчи да го поставя в "калъп", да го превръща в "тухла" и пр. Това в общи линии си позволих да заявя на своята работодателка.

Тя пък си заяви своите претенции към мен. Смятам, че се споразумяхме да работим за възстановяване на нарушеното доверие между двете страни с оглед ничие достойнство повече да не страда. Не сме правили някакви "сделки", никой никого не е шантажирал, напротив, постарахме се да си изясним отношенията пределно честно и откровено, а също така и в един принципен план. Аз лично съм много доволен от този разговор, имащ сякаш значението на нещо като катарзис. Впрочем, аз съм емоционален, непосредствен човек и като потвърждение на това мога да кажа, че за първи път от доста време през тази нощ спах съвсем спокойно, сякаш в дните на огромно напрежение съм станал един изтощен от преживения стрес труп. Даже болното ми сърце ми сякаш се поуспокои, то, горкото, в последните две седмици много понесе. Биеше бясно в минутите, в които усещах някаква жестока несправедливост и унижение. За съжаление стана така, че за първи път в последните месеци към себе си изпитах отношение, което никой досега не си беше позволил - за всичките 30 години мой преподавателски труд. Беше ужасно. Но да се надяваме, че тия неща ще останат в миналото... дано...

Е, да се надяваме, нещата ще се променят. Ще видим. Аз от своя страна съм готов да съдействам за коренната промяна на нещата. Мога много да допринеса за либерализацията и демократизацията на училищния живот и за промяната към добро на отношенията в цялостната система на българското образование. Много съм мислил и работил в тази посока и имам много идеи, които съм представил в последните си три (сега се ражда четвъртата!) книги, посветени на кризата, на катастрофата в българското образование. Това, че институциите - имам предвид тия, на по-високите нива - не проявяват капчица внимание към моите идеи и инициативи само ми показва, че работя във вярната посока; ако случайно ме бяха подкрепили и насърчили за нещо, щях да се запитам къде греша, а сега, щом институчиите са ме обявили за "зъл враг" (враг обаче на какво?!) съм спокоен, значи всичко е както трябва. Е, на ниво училище мога много да помогна. Добре знам, че оттук, "отдолу", следва да започне промяната. Няма откъде другаде да започне, в това съм абсолютно убеден! Тя, промяната, в нашето училище по-специално е на път вече да започне - да се надяваме. Ще съдействам с всички сили на позитивните процеси, които трябва да се зародят, та работите в един момент да потръгнат. Толкоз. Батерията на лаптопа ми клони към 0%, та трябва да свършвам.

Хубав ден желая на всички! Нека всеки от нас на мястото, на което се намира, да прави нещичко и за това работите у нас да бъдат поставени на здравата, на точната основа. А тя е една: да бъдем човеци в истинския, в толкова възвишения смисъл на тази вдъхновяваща ни дума. Сиреч, да се опитаме да престанем да сме зверове, хищници, жертви, вълци, кучета, плахи, страхливи зайчета, овце... и каквито си искате там още... животни!

Крещящ скандал и фрапантно нарушение на закона: директорка на училище участва в публичен политически линч над преподавател!

 

Тия, които следят епохалната поредица от публикации в този блог, свързани с моята т.н. "разпра" с директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова, знаят добре, че госпожата до този момент, поне в публичното пространство, мълчеше най-упорито, което беше учудващо умна стратегия; това, разбира се, съвсем не можеше да се каже за нейните непублични, сиреч, потайни, задкулисни действия. Знаменателно е, че снощи г-жа Анастасова проговори, и то съвсем публично! Имам, разполагам с чудесен запис на крайно показателен неин диалог с бивши ученици на ръководеното от нея (от две години) училище. И го публикувам по-долу, този запис говори много! Стана всичко ето как.

Аз снощи, в късната нощ, понеже твърде много обичам споровете, влязох дискусия с някакъв бивш възпитаник на училището, както той се представяше; това се случи на Фейсбук-страницата на ПГЕЕ-Пловдив; после в един момент се присъедини друг такъв възпитаник. Разговаряхме си, поспорихме хубаво, аз отделно ще публикувам целия този разговор, щото и той много говори и показва. Към края на разговора, съвсем ненадейно, се появи самата г-жа Анастасова и се включи в разговора; понеже бях решил вече да се оттеглям - все пак аз съм човек в отпуск по болест и трябва да си лягам по-рано - аз изключих компютъра, като си взех сбогом с компанията, въпреки че все пак вметнах нещичко, с което да добавя малко масълце за разгарянето на разговора.

Ето тази сутрин влизам и установявам нещо наистина възхитително: г-жа Анастасова си е поговорила с бившите ученици ей-така, дето се казва "от сърце", казала си е онова, което й е на сърцето! С нетърпение предлагам на любознателната публика този фрагмент от разговора (той може все още да се прочете на фейсбук-страницата на гимназията), призовавам ранобудните, които ще попаднат на този текст, да отидат там и да прочетат, да се убедят с очите си, че наистина има такъв разговор, щото съм убеден, че след тази моя публикация той ще изчезне, ако не изцяло, то поне репликите от страна на уважаемата г-жа директорка непременно ще изчезнат; та да ми бъдат свидетели тия хора, че наистина е имало такъв разговор, т.е. че не съм си го измислил аз самия. Просто се старая, правя възможното, както се убеждавате, за да не изчезне този наистина възхитителен шедьовър! Ето сега и въпросния запис; значи ние сме си говорили доста, в един момент идва директорката, въздъхва и произнася ето тия думи, с които именно и започва толкова умилителния сърдечен разговор в късдната нощна доба, предразполагаща към изявяване и изповядване на всички най-дълбинни сърдечни тайни:

Tanya Anastasova каза: Интересна "философска" дискусия! :)

Ангел Грънчаров каза: Аз никога не губя спорове, момчета, винаги печеля споровете, може би и затова ми имате зъб, но трябва да знаете едно: спорът се печели само с мисъл и с аргументи, не с нещо друго, не с наглост, не с лъжи, само истината има значение, това поне да бяхте научили от мен, щяхте да имате огромни предимства в живота; но ето, пак ви преподадох един урок, тъй че ми благодарете и ме оставете да спя, че аз съм стар човек и имам нужда от сън... Лека нощ!

Dimitar Petkanski каза: А, г-жо Анастасова, здравейте, как сте?! Извинете ни, че трябваше да ви направим свидетел на тази грозна мерзост и душевна низост.

Ангел Грънчаров каза: Я, г-н Петкански все пак осъзна мерзостта и низостта, която си позволи тази вечер, бравос! :-) Ако осъзнае обаче и това, че да се подмазваш също е проява на низост и мерзост, тогава ще призная напредъка му :-)

Dimitar Petkanski каза: Досега бях учтив!

Ангел Грънчаров каза: И ще му пиша още една 6-ца :-)

Tanya Anastasova каза: Моля, няма защо! Бъдете щастливи! :)

Dimitar Petkanski каза: Когато обаче поздравявам учител заслужил уважението ми, моля "дръжте си езика зад зъбите". С подобни злобни подмятания не се печелят спорове. Философе!

Жоро В. каза: Като бивш възпитаник на уважаваното от мен Средно учебно заведение, сиреч ПГЕЕ, ме е срам да ставам свидетел на дискусии от подобно естество във социалната мрежа на нашето поколение. Мисля, че тази група е създадена, за да бъде от полза на учениците и на всеки, който е имал през живота си допир до ПГЕЕ, а не за да се развихрят подобни спорове.

Доколкото скромната ми но мисля нелоша памет ми служи все още доста добре си спомням, че като малки ни учехте да бъдем достойни граждани на обществото, в което живеем. Казвам това, защото смятам, че какъвто и вид дразги и взаимоотношения да има между преподавателите и ръководството на гимназията да има би трябвало да има доста по-цивилизовани, нормативно утвърдени методи за тяхното разрешаване и не смятам че "Спамът" във фейсбук е един от тях. С писането на подобни ГЛУПОСТИ на стената на групата на училището единственото, което се постига е да се наруши авторитета му.

За мое лично щастие съм доволен, че не съм бил ПОДЛАГАН на часовете на г-н Грънчаров, но за сметка на това познавам г-жа Анастасова и съм убеден, че спорът какъвто и да е той може да бъде разрешен на досто по-високо интелектуално и морално ниво. За да не бъда цитиран и обиждан по-късно искам да спомена, че не смятам, че нивото на г-н Грънчаров е по-ниско, но не смятам методите му за изказване в публичното пространство за героизъм, и като цяло не ми харесват.

МОЛЯ ВИ да се замислите за това, което вършите и също така ВИ МОЛЯ да се държите като възрастни, отговорни и извисени морално хора и да не се налага да четем повече излияния. Не искам да ме е срам, че съм учил в ПГЕЕ... искам да се гордея. За съжаление това не зависи единствено от успехите на учениците, но и от вас преподавателите и ръководството. Моля ви. Накарайте ни да се гордеем че сме завършили ТЕТ-а!

Tanya Anastasova каза: Браво! Много е хубаво, когато учениците надминат своите учители по мъдрост! Това означава, че сме изпълнили мисията си! Да, вие не заслужавате това, което г-н Грънчаров "излива" в публичното пространство за училището, в което сте учили, защото то не е вярно!!! Елате, вижте, сравнете и ще се убедите сами, в това, което казвам!!! Радвам се, че имаме такива достойни възпитаници! :)

Dimitar Petkanski каза: Happy End!

Yasen Trahnov каза: Хм, само на мен ли ми прави впечатление, че всички "лъжат" точно за едно и също нещо? Разбирам да е един или двама, но май са повечко, тези които са убедени, че Грънчаров си пробутва политическите виждания по време на учебните занятия. Аз имам същите спомени.

А по-назад в постовете имаше интересен коментар на Грънчаров, че не губел спорове - Това кой ви го каза? Наистина в час е лесно, държите и хляба и ножа. Който има различно мнение и не рецитира като папагал - просто не получава шестица. Пробвал съм го лично! ;“)

Дискусията е наистина полезна, вижда се как същият господин раздува, най-малкото дори обвинение, до невероятни размери. Чудя се как темата не е обявена за политическо гонение, например! ;)

Грънчаров - часовете ти са пълна боза! Избухванията ти на тема анти-комунизъм нямат място в тях. Нито пък религиозните ти виждания.

Ако не искаш да слушаш критика по свой адрес - защо изобщо водиш дискусии тук? Така си се представил, така сме те запомнили.

М/у другото, като ще се кланяш на някой известен американец, харесай си поне някой филантроп. Джобс не е сред тях! ;)

Tanya Anastasova каза: Странно! Г-н Грънчаров твърди, че не е говорил за политика в часовете си, а неговите ученици си спомнят друго!!! С много странни неща е изпълнен животът! :)

Димитър Кехайов-Кмета каза: Значи не знам за какво се карат господина по Филосовия и Госпожата по БЕЛ и аз не искам да вземам страна, но и аз имам спомени за спорове в часовете на господин Грънчаров относно политиката...

Tanya Anastasova каза: Не се караме! Дискутираме! А вие си спомняте, няма лошо! Спомените от училището са най-трайни!!!

Димитър Кехайов-Кмета каза: Аз даже мога да си го пресъздам като разговор помня го ... Часът завърши с думите на господин Грънчаров : "Никога не съм писал 6-ца на човек, който толкова много да обича Путин!", и все пак много интересни дискусии водите...

Така, това си е казала снощи уважаемата г-жа директорка с неколцината бивши възпитаници на гимназията; интересно е, че с нейната поява в дискусията значително се увеличават ония възпитаници, които "са крайно възмутени" от моите часове, от моите преподавателски методи и пр., което намеква, че нищо чудно г-жа Анастасова лично да е организирала пристигането им в тази група точно в този момент. И, както сами забелязвате, те, тия "бивши възпитаници", вече в нейно присъствие са насърчени от репликите й да покритикуват мен, нейния колега, което, както и да го погледнем, вече е твърде "етично"; изтъквам този момент, щото г-жа директорката не пропуска да се представи публично като върл защитник на етиката и морала, да демонстрира своята чрезвичайна етичност. Сами съдете що за представи за етичност има уважаемата г-жа директорка. Аз до този момент, добре знаейки, че тя прави всичко, което е по силите й, за да настройва ученици срещу мен, и то сега, докато още съм им преподавател, за жалост нямах възможност да го докажа (нима някой ученик ще посмее да свидетелства за манипулациите и внушенията от страна на всемогъщата г-жа директорка?!), но ето че сега, в този нощен разговор, г-жа директорката е проявила невнимание, увлякла се е, изляла си е, тъй да се рече, душата, което на мен пък ми дава толкова важното доказателство.

Разбира се, няма да пропусна шанса да запозная висшестоящите инстанции доказателството за това как г-жа директорката настройва ученици срещу преподавател по философия, как сърдечно ме обявява за "лъжец" и прочие. Прочее, това, че двама или трима ученичи, представящи се като "възмутени бивши възпитаници на гимназията", могат да си пишат и да говорят каквото си искат в интернет, включително и срещу свой бивш преподавател, но е недопустимо един ръководител на училище да влиза в такъв род разговори, да поддаква, публично да взема страната на въпросните "възмутени ученици" срещу съответния учител, да го укорява, да му приписва морално укоримо поведение, т.е., другояче казано, да работи срещу интересите на самата институция (да не говорим за това, че по тоя недупостим аморален начин работи и срещу интересите на общочовешкия морал!), понеже аз може да съм всякакъв, но докато съм учител в това училище, независимо от разминаванията ми с неговата директорка по много въпроси, също съм законен представител на самата институция, който, според убежденията си, се старае да работи за изпълнението на нейната образователна и възпитателна мисия, за повдигането на нейния имидж и т.н.

А ето че директорката - и то, отбележете, на едно образователно-възпитателно учреждение! - си позволява публично да укорява един учител от училището и да го дискредитира по недопустим начин, да настройва учениците срещу него, да издава личното си отношение и неприязън, което е съвсем недопустимо, да не говорим, че се разминава с всички норми на човешкия морал! Толкоз мога да кажа засега по случая, нека всеки сам да преценява, според убеждението си, с какъв човек си имам работа. Не ща повече да коментирам, но не се въздържах, понеже, признавам си, съм истински удивен, че госпожа директорката си е позволила такъв един невероятен гаф, който, прочее, може много да й коства - стига да живеехме в нормална държава. Друг, допълнително усложняващ казуса момент е това, че въпросните "възмутени възпитаници на училището" имат, както забелязвате, нескривани политически по характер претенции към моето преподаване, а пък солидарността на г-жа директорката с тях по същество представлява публично заемане от нейна страна на политическа позиция, което вече е съвсем недопустимо - понеже тази страница на училището се посещева преди всичко от сегашни, а не бивши ученици на училището! Но на г-жа директорката Анастасова не й пука от това, дори си позволява да остави след себе си запис, документиращ нарушението на закона за деполитизираност на училището, което пък показва, че назначената от управлението на ГЕРБ директорка, както и подобава за представителите на мутренската власт, съвсем се е самозабравила - и се смята за недосегаема от какъвто и да е закон. Това вече е пък крещящ скандал, не зная вече как да го категоризирам!

Тъй че имам една молба към тия, които искат да помогнат за разнищването на казуса, документиращ фрапантното нарушение на закона от г-жа директорката: моля, идете на съответната страница, вижте какво е написала г-жа директорката, сравнете го с препубликацията тук, в моя блог, и ако имате нужната смелост и доблест, заявете, че сте готови да свидетелствате, ако се наложи дори и пред съда, че няма разминаване. Този съвет ми даде току-що моя адвокат. Ако има такива непримирими към нарушението на закона хора и граждани, моля да ми се обадят на имейла, за да обсъдим подробностите.

Най-вероятно ще се наложи в писмен вид и с подпис да ми представят екземпляр от своите свидетелски показания, които аз пък да представя на адвоката си. Това е важно, щото моята теза, че г-жа директорката ме подлага на политически мотивирана репресия и терор с оглед уволнението ми, с горния разговор се потвърждава бляскаво!

И тъй, хубав ден ви желая! Нека да се стараем във всеки един наш ден да бъдем най-страстни привърженици на истина, морала и на правото също, защото виждате докъде сме я докарали, щом си позволяваме лукса да нехаем когато по най-фрапантен начин се нарушават тия "лигавщини на западната цивилизация", в чиито темели, ще си позволя да го кажа за сведение на г-жа директорката, стои уважението към достойнството и личността на всеки един човек, дори и на набедените за "врагове на човечеството"...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.

Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.