Истината ни прави свободни

четвъртък, 15 ноември 2012 г.

Нека да бъдем човеци в истинския, в толкова възвишения смисъл на тази вдъхновяваща дума!

Пиша този текст в рантата утрин във влака, пътувайки за София; отивам там за консултация при специалист-кардиолог, а също и да свърша някоя и друга работа около излизането на новата книжка на списание ИДЕИ. Във влака по необходимост се налага да бъда кратък, затова директно да пристъпя към изразяването на онова, което държа непременно да кажа на читателите на моя блог днес.

Много мислих дали да пиша за това, което възнамерявам да разкажа сега, в крайна сметка реших, че съм длъжен да го сторя. Заради честността спрямо читателите си, а също така и заради истината. Прочее, един човек ми подхвърли следната идея: щом толкова съм се пристрастил към воденето на дневник, да взема да си направя и "таен дневник", в който, за разлика от публичния ми дневник (блога), да пиша онова, което е само за мене си, т.е. в него да пиша по-дискретните неща, които да бъдат евентуално публикувани след смъртта ми. Така съм бил щял да си спестя ред критики, защото за всичко не можело да се разговаря с всички. Благодарих му за загрижеността, оцених идеята му да ме подтикне съм сътворяването на "Тайния дневник на философа Ангел Грънчаров", но твърдо му заявих, че сега-засега не възнамерявам да се възползвам от нея. По причина на това, че аз държа всичко онова, което мисля, да го споделя с колкото се може повече хора; явният дневник е особен жанр, който твърдо ми допада. Понеже аз нямам мисли, от които да се срамувам дотолкова, че да ги пазя само за себе си. Както и да е, това между другото. Но не за това възнамерявам да пиша днес, а за нещо съвсем друго, макар и свързано с това.

Ето, ще бъда честен: вчера реших да отида да разговарям с моята работодателка, директорката на ПГЕЕ-Пловдив уважаемата г-жа Стоянка Анастасова. И отидох. Бях приет. Разговаряхме дълго по всички вълнуващи и двете страни въпроси. Постарахме се да си изясним позициите. Смятам, че разговорът ни беше твърде полезен. Винаги е за предпочитане да се разговаря, и то най-човешки, честно, открито, независимо от толкова естествените различия и разминавания в мненията. Ето, точно по този начин си поговорихме. На четири очи. Винаги до този момент бяхме разговаряли около нашата прословута "разпра" в присъствието на други хора, които не допринасяха особено за помиряването ни, напротив, имам чувството, че някои от тях се стараеха да раздухват конфликта. Ето, вчера, след като си поговорихме най-обстойно, смятам, че значително напреднахме в търсенето на разумен изход от така и така възникналата ситуация.

Аз тук, разбира се, не мога да разказвам какво именно си казахме или как точно протече разговора. Радващо е, че атмосферата беше съвсем човечна, държахме се достойно, както и подобава за зрели, разумни хора. Постарахме се да елиминираме възникналите недоразумения и да си изясним окончателно позициите. Аз бях щастлив да узная точно какви са претенциите към моя милост от страна на директорката. Позволих си да заявя и какви са моите изисквания, т.е. заявих срещу какво именно аз роптая и недоволствам. Или срещу какво се бунтувам. Постарах се да обясня какви са основанията за моята толкова на пръв поглед "странна" позиция - позиция на един философ, който държи винаги да остане верен на своята нелега и неблагодарна задача. Тежка, нелека е задачата на философа особено в общество като нашето. Е, има чудаци като мен, които се стараят да си изпълняват задачата - да не го наричаме "мисия", щото може да прозвучи прекалено дразнещо и грандомански.

В резюме, за да завърша: аз заявих многократно и твърдо на работодателката си, че моят бунт се дължи не на каприз, а на сериозни, бих казал дори дълбинни и принципни идейни и морално-правни основания. Второ, заявих, че искам от нея едно: да си изпълнява предписаното по Кодекс задължение като работодател, а именно, да ми осигури всички необходими условия за спокойното, пълноценно изпълняване на моите задължения. Само това си позволявам да искам от работодателката си: сутрин, като идвам на работа, да съм спокоен, та да си върша работата истински, а не да идвам в училище със свито сърце, понеже очаквам да бъда занимаван и натоварван с писането на какви ли не "обяснения", доклади и пр. Искам нормална обстановка и атмосфера, държа с мен да се отнасят подобаващо, т.е. да зачитат достойнството ми, само това искам. Понеже съм все пак преподавател по философия, а не човек, хванат на улицата и докаран сякаш случайно и временно да изпълнява някакви или нечии капризи. Само това искам. И също искам да ми бъдат гарантирани моите човешки, професионални и граждански права и свободи. Няма да позволя някой да ми ограничава правата и свободите - дори ако този някой е величав и самовластен като Бойко Борисов (примерно). Искам да живея в една свободна европейска страна, в която се цени личността на всеки човек, където никой никого не може да потиска, никой с никого не може да се гаври, да го потиска, да се мъчи да го поставя в "калъп", да го превръща в "тухла" и пр. Това в общи линии си позволих да заявя на своята работодателка.

Тя пък си заяви своите претенции към мен. Смятам, че се споразумяхме да работим за възстановяване на нарушеното доверие между двете страни с оглед ничие достойнство повече да не страда. Не сме правили някакви "сделки", никой никого не е шантажирал, напротив, постарахме се да си изясним отношенията пределно честно и откровено, а също така и в един принципен план. Аз лично съм много доволен от този разговор, имащ сякаш значението на нещо като катарзис. Впрочем, аз съм емоционален, непосредствен човек и като потвърждение на това мога да кажа, че за първи път от доста време през тази нощ спах съвсем спокойно, сякаш в дните на огромно напрежение съм станал един изтощен от преживения стрес труп. Даже болното ми сърце ми сякаш се поуспокои, то, горкото, в последните две седмици много понесе. Биеше бясно в минутите, в които усещах някаква жестока несправедливост и унижение. За съжаление стана така, че за първи път в последните месеци към себе си изпитах отношение, което никой досега не си беше позволил - за всичките 30 години мой преподавателски труд. Беше ужасно. Но да се надяваме, че тия неща ще останат в миналото... дано...

Е, да се надяваме, нещата ще се променят. Ще видим. Аз от своя страна съм готов да съдействам за коренната промяна на нещата. Мога много да допринеса за либерализацията и демократизацията на училищния живот и за промяната към добро на отношенията в цялостната система на българското образование. Много съм мислил и работил в тази посока и имам много идеи, които съм представил в последните си три (сега се ражда четвъртата!) книги, посветени на кризата, на катастрофата в българското образование. Това, че институциите - имам предвид тия, на по-високите нива - не проявяват капчица внимание към моите идеи и инициативи само ми показва, че работя във вярната посока; ако случайно ме бяха подкрепили и насърчили за нещо, щях да се запитам къде греша, а сега, щом институчиите са ме обявили за "зъл враг" (враг обаче на какво?!) съм спокоен, значи всичко е както трябва. Е, на ниво училище мога много да помогна. Добре знам, че оттук, "отдолу", следва да започне промяната. Няма откъде другаде да започне, в това съм абсолютно убеден! Тя, промяната, в нашето училище по-специално е на път вече да започне - да се надяваме. Ще съдействам с всички сили на позитивните процеси, които трябва да се зародят, та работите в един момент да потръгнат. Толкоз. Батерията на лаптопа ми клони към 0%, та трябва да свършвам.

Хубав ден желая на всички! Нека всеки от нас на мястото, на което се намира, да прави нещичко и за това работите у нас да бъдат поставени на здравата, на точната основа. А тя е една: да бъдем човеци в истинския, в толкова възвишения смисъл на тази вдъхновяваща ни дума. Сиреч, да се опитаме да престанем да сме зверове, хищници, жертви, вълци, кучета, плахи, страхливи зайчета, овце... и каквито си искате там още... животни!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ