Щрихи от нерадостното битие на един учител

Смятах да мълча. Не защото се уплаших, а защото в един момент се оставих да ме подведат. Пък и ме шантажираха ето по какъв подъл начин: "Сакън, гледай да не дадеш гласност на случилото се, то си е "наш", вътрешен проблем, щото иначе ще пострада институцията; трябва да сме лоялни към нея!". Е, щото именно съм лоялен към институцията и нейния дълготраен интерес, сега решавам повече да не мълча. Ето за какво става дума.

Аз съм учител, прехранвам се като преподавам философия в една най-елитна пловдивска гимназия (пиша това за тия, които не го знаят). И ето каква невероятна и отвратителна история ми се случи тия дни, оня ден, в понеделник. Една гнусна история, заради която не мога да спя вече втора нощ. Никога в живота си не съм бил подлаган на подобно грозно отношение и унижение. Но преди да опиша последните събития се налага да кажа нещо един вид като прелюдия.

Училището, в което работя вече 12 години, е едно знаменито и бляскаво по славата си училище, което имаше един не по-малко знаменит и бляскав директор: неговото име е Венелин Паунов. Аз за него и друг път съм писал: виж Строители на капитализма: инж. Венелин Паунов, един блестящ мениджър в образованието, също така Животът, личностите и чувствата в едно осиротяло училище, ето примерно и това Пътят към успеха и просперитета. Съвсем наскоро нашето училище чества своя 50-годишен юбилей. На тържествата обаче не присъства доскорошният му директор; не присъства, примерно, и знаменитият учител Жак Асса, емблемата на тази наистина знаменита гимназия, работил в нея от основаването й, т.е. един вид явяващ се нейна жива история. Защо не присъстваха ли? Ще разберете съвсем скоро, стига вече сами да не сте се досетили.

Така. Училището си има нова директорка от две години, назначена от ГЕРБ. Това обстоятелство има решаващо значение за историята ми, затова го и отбелязвам. Искам също така да отбележа, че в ерата на инж. Паунов гимназията постигна големи върхове в своето развитие, но най-ценното, което имаше, беше нейният, без преувеличение, свободолюбив, бих си позволил да кажа даже оксфордски дух - и прекрасните човешки отношения, които съществуваха между ръководство, учители, ученици. Да, но г-н Паунов беше пенсиониран, назначиха нова директорка и ето, змията на злобата изпълзя още през първите месеци на управлението й. Така, това са моите уводни и необходими за разбиране на смисъла на случващото се в тия дни с мен самия. Пристъпвам към описанието на една история, която може да прозвучи съвсем недостоверно, ала, уви, това е самата истина. Понякога животът ни поднася такива абсурдни изненади, каквито дори и един Кафка едва ли може да си ги представи.

Аз вече писах в блога си, че от повече от месец имам здравословни проблеми със сърцето - бях в отпуск по болест. Онзи ден, в понеделник, преди два дни, се връщам на работа, макар и без особено подобрение в състоянието си: независимо от положените от лекарите усилия състоянието ми особено не се подобри: сърцето ми е в едно крайно неприятно състояние на "предсърдно трептене и мъждене", което, казват, било предзнаменование на самата смърт. Както и да е, всички ние сме смъртни, вечно няма как да живеем, ето, аз вече съм се примирил със съдбата си: моят живот не ми принадлежи, той ми е даден от милостивия Бог - и само той ще реши кога ще отнеме прескъпия си дар.

Оказа се, че когато един човек в нашенски условия се разболее, това съдържа твърде големи рискове. Ето, например, ще пресекнат всички негови доходи, понеже няма заплата, а обезщетението по болест държавата ще ти го плати когато си поиска. Вече 10 дни чакам да ми преведат парите, ала напразно. Оказа се, че противно на всеки закон или смисъл, когато човек се разболее, имало опасност и да си загуби работата. Ето, дори и това ме сполетя. Невероятно, но, както се казва, факт. Още не мога да повярвам, че всичко това е възможно.

Идвам си значи в понеделник на работа - първи работен ден след едномесечно, при това незавършило лечение (апропо, и в момента съм в "платен" отпуск по болест, но защо ходя на работа ще ви се изясни съвсем скоро). В този ден понеделник имам доста часове, започващи от първия. Влизам в час и телефонът ми започва да ми звъни. Обикновено в такъв случай натискам "червена слушалка". Още веднъж ми звъни, пак натискам "червена слушалка". Замислям се дали да не изключа изобщо телефона. В междучасието обаче пред учителската стая ме чакат две заместник-директорки, които ме питат дали директорката ми е звъннала. Ето кой ме търсил така спешно, защо ли? Звъня сам и ето какво ми се казва, това са съвсем точните думи: "Грънчаров, реших да ти отнема 4 класа. Имам си съображения, които сега не мога да ти обяснявам! Поинтересувай се които са тези класове и не влизай вече в тях." Смутен крайно, казвам само "Да, да..." и телефонната връзка се прекъсва.

Разбирам в кои класове ми е забранено да влизам: в трите най-добри паралелки, съоветно в 9, 10 и 11 клас плюс още една от 9-ти клас. Оказва се, че имам вече два "свободни часа", ние, учителите, му казваме "прозорец"; тази почивка за мен се оказва съвсем неочаквана. Няма как, подчинявам се на директорския "приказ". Дремя два учебни часа в учителската стая като кон пред празни ясли. Искам тук пред вас да споделя (то кой ли друг ще ме чуе?!), че по-голямо унижение от преживяното в тия два часа в живота си не съм имал. Знаете ли, можете ли да си представите как ще се почувства един учител, когато не му позволяват да влезе в неговите часове, той стои, без да знае защо става така в учителската стая, а в това време друг човек, съвсем външен, е извикан от директорката, за да занимава учениците му? Едва ли можете да си представите унижението, което преживях в тия два часа. Ако не сте били учители, няма как да ме разберете.

Ние, учителите, сме самолюбиво племе. За едната чест живеем и работим, не за друго. Ако не го знаехте, да ви го кажа ето сега. Преживяваме всеки ден какви ли не унижения - от непризнателни и арогантни родители, от началство, от директори, от инспектори, от безочливи ученици, от кого ли не още! - понасяме, преглъщаме униженията, и то за едно-единствено нещо: защото тази наша проклета професия е нещо много повече от професия, тя е мисия, тя е духовно и алтруистично служене на човечеството. Не се подсмихвайте, така е, знам, че ви става весело като прочетохте странните разсъждения и "изхвърлянето" на един учител с близо 30 годишен стаж като мен. Не ща никого да убеждавам, че наистина се почувствах крайно унижен и обиден в ония два часа, в които ми беше забранено от директорката да водя собствените си часове, нищо че аз съм т.н. титуляр по философия.

Намерих сили да помоля зам.директорката (тя също така е и синдикален лидер на "Подкрепа", организацията, в която членувам) да ми даде някакви разяснения. Тя ми съобщава, че, доколкото знае, имало "ей-такава голяма папка" с жалби по мой адрес и затова директорката ме била отстранила от преподаване в тия класове. Страшното, по нейните думи, било, че това били жалби не само от учениците от тия 4 класа, но и от техните родители! Жалби до инспектората, до директора, до кой ли не! Брях, да му се не види, аз пък да не знам, че съм чак толкова ненавистен някому?! Понеже от изненада съм сякаш ударен по главата с мръсен мокър парцал, реагирам ето така, казвам: това са смешни неща, това са глупости, това не е възможно, това е митология, това е лъжа! Не, истина било, за жалост! Без да съм подозирал до този момент, се запитвам: ей, човече, ти дали пък наистина не си чак такъв злодей, че да те намрази едва ли не цялото човечество?! Чудна работа?!

Аз съм полемичен човек, емоционален, даже често, като срещна рецидиви на грозна лъжа или наглост, се афектирам от възмущение, та затова влизам в горещ спор със зам.-директорката-синдикалистка (да, и такова чудо е възможно в нашето училище, нищо че тук е налице очебиен пример за конфликт на интереси!) - настоявам тя да ме защити като мой синдикален лидер. Не могла. Въпросът бил чисто "административен", не "синдикален". Не мога да проумея това "тънко" разграничение: тук някой се гаври с човека, нарушава негови основни човешки и професионални права, плюе на достойнството му, а пък ти не можеш даже да схванеш колко грозно е това?! И си "синдикален лидер". Майчице мила, докъде сме я докарали в тази наша китна родина!

Какво да ви пиша още? Всичко и така е ясно. От гняв и ето сега дори пак треперя. Присъстваща на спора ни учителка, също от "моя" синдикат, за да се подмаже на шефовете, се нахвърля като куче върху мен: бил съм лош, бил съм не знам си какъв, бил съм си позволявал не знам си какво, едва сдържала учениците от нейния клас да не въстанат срещу мен!

Даже научавам, че основен мой грях бил този, че съм бил прожектирал... порнографски филм на учениците си, в който имало сцена на "изнасилване"! Под рубриката "порнографски" филм се подвежда филма "Амаркорд" на Фредерико Фелини, който наистина прожектирах на учениците. Някой ако си мисли, че идиотският комунизъм в китната ни родина си е отишъл, да има много здраве от мен! Майчице, дали не сънувам, дали да не взема да се ощипя, дали пък това, което ми се случва, не е някакъв сън?!

Другото ми нарушение било, че съм си позволявал без разрешение на учениците ми да записвам с видео часовете и да ги качвам в интернет. Е, не е съвсем вярно, техните лица не записвам, снимам само себе си, въпреки че много от учениците нямат нищо против да бъдат записвани. И една подробност: тази учебна година почти не съм качвал клипчетата в интернет. Просто нямам време за тази работа. Казвам в спора, че министър Игнатов съобщи, че до 2020 година всички до един часове във всички български училища щели да се излъчват онлайн. Не било вярно, "това не е така, защото не може да е така", това не можело никога да бъде - ми отвръщат. Ядосвам се и тръшвам вратата. Що ли си губя времето да споря с хора, дето не виждат по-далеч от носа си?!

Като се успокоявам малко, забелязвам, че сърцето ми отново бие най-бясно. С лекарства го бяхме успокоили да бие 80-90 удара в минута, но сега пердаши вече така бързо, че не мога да уловя пулса: сигурно пак е над 130! Майчице, какво да правя? Други викат в такъв случай бърза помощ, и на мен лекарите са ми заповядали да правя това, но аз влизам в час. Имам още два часа. Едва ги изкарвам, старая се учениците изобщо да не разберат за вълненията и проблемите ми. Те си имат своите си проблеми и вълнения, та да ги натоварвам с моите. Излизам от час и тръгвам като лунатик из града да се успокоя поне малко. И ето в този момент отново ми звъни директорката. Не била в града, затова се налагало по телефона.

Какво обаче ми каза и как се развива историята по-нататък, ще пиша друг път, сега се изтощих. Пък ми и писна. Живот и здраве да е, ще допиша обаче записките за тия невероятни събития от своето нерадостно учителско битие. Прочее, за 30 години стаж като учител, и гимназиален, и университетски, не съм имал дни, в които да съм бил унижаван чак толкова! Това бяха ужасни за мен два дни; днешният не зная какви сюрпризи ще ми донесе. Няма да скрия, че историята се разви дотам - вече е трети ден от началото й - че все повече се замислям: дали да не си взема шапката и да се махна? Спира ме да сторя това само едно, прочее, две неща: искам да си доведа докрай заниманията с учениците, наближава края на годината; второто е, че не ми се ще да направя точно това, което се очаква от тия "ръководни фактори", които ме нападат така злобно; не ми се ще да им доставя така мечтаната радост. А че някой "наш човек" се е полакомил за моето работно място е по-ясно от бял ден. Сега е въпросът как да ме разкарат. Станал съм хептен неудобен...

Защо така ме мразят някои хора от ръководния персонал ли? Аз по начало съм си "дразнеща" личност, но предполагам, че освен всичко друго е и заради това: преди няколко месеца моя милост предложи патрон на училището да стане Стив Джобс. Една идея, прочее, идея по-скоро на мои ученици, доведе до невероятен медиен интерес, всички телевизии излъчиха репортажи.

Тогава именно бях обвинен от ръководството, че си правя "пиар", понеже съм бил много суетен; влязохме в горещи спорове; аз лично не мисля, че да се спори не е чак толкова лошо, но други, явно, не споделят гледната ми точка. Спорим за това: да се изкорени от съзнанията прословутото "ТЕТ-Ленин" и в 21 век да имаме едно съвременно име и патрон. Да, ама не. Нищо не стана от тази идея, срещнах голяма съпротива, спечелих само това, че много хора в училището, от т.н. "колектив" - който, знайно е, в нашенските условия няма друга грижа, освен да прави мили очи на властващите! - ме намразиха и вече дори не ме поздравяват.

Прочух се само като лош и дори суетен човек. Прочее, аз по начало не ща никому да се харесвам. Просто искам да бъда себе си. На това уча младите и не мога лично аз да плюя върху исконни принципи на гражданското образование, по което ги обучавам. Но това е отделна тема...

Спирам, че наистина ми стана лошо. Ще полегна малко. А след това тръгвам за училище. Рано е още. Пиша тия записки в ранната утрин на 9 май, деня на "победата". По-скоро Денят на Европа. Много "европейско" има в тая моя история, няма що, какво ще кажете, а? Хайде чао, приятен ден на всички! И нека да уважаваме истината, щото тъкмо тя ни прави свободни...

(Следва продължение)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.